Моментна онтология на продажбата на шофьорски книжки

Това ми предлага Google при търсене на „продавам шо“ – да намеря обяви на хора, които продават шофьорски книжки. Вярно е, че резултатите на търсачката варират за отделните хора. Но е вярно и че аз не съм шофьор, не се интересувам от автомобили и не търся информация, свързана с шофьорски книжки.

Някои от исканията на Босия, който гладува вече 40 дена, не са особено смислени. Например – да се направи нова Кръгла маса и неполитически парламент. Корупцията в различни области обаче е важно да се разследва, а допускащите я – да се наказват. Особено когато последствията от нея се измерва в брой смърти.

И не би трябвало да се стига дотам някой да залага живота си, за да се замислим за необходимостта от такива елементарни за едно демократично общество неща.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лош, лош сириец!

Какво първо показва Google при търсене по ключова дума „сириец“

Вече два дена водеща новина е, че сириец е организаторът на схемата за изнасяне на лекарства. Всевъзможни медии излизат със заглавия, в които първата дума е „сириец“, а „организаторът“ е с пълен член – да не би аудиторията случайно да помисли, че може да има и други организатори.

Какво остава в главата на средностатистическата българска аудитория, от години облъчвана с послания против бежанците от Сирия? Първо, вината за изчезването на лекарствата не е в българската държава и българските институции, а е в сириец. Сирийците са лоши – искат да претопят етнически и религиозно Европа и България, а сега отнемат и лекарствата на болния и изстрадал български народ. При такова заглавие, в което поантата е етносът, няма как вината неявно да не се прехвърли върху целия етнос.

Ако помислим трезво обаче (както би следвало и журналистите да правят, преди да пишат новини), как един човек, бил той и сириец, може да е в основата на толкова голям контрабанден канал с помощта на още шестима лекари и фармацевти? Става дума за

изнасяне на лекарства за стотици милиони

В резултат на него хиляди хора в България остават без адекватно лечение. За някои липсата на лекарства означава трайно влошаване на здравето, за други – смърт.

Как това се организира от един сириец, бил той и аптекар, както пишат някои медии?

Как се изнасят лекарства за стотици милиони? Близко е до ума, че това не може да стане без покровителство на всички нива в институционалната йерархия над съответния сирийски гражданин и лекарите и аптекари, за които се казва, че са му помагали. И то – покровителство, което е на съответната цена. Един обикновен аптекар не би могъл да бъде нищо повече от изпълнител в подобна схема. Един обикновен сириец, също.

А

защо сириец?

Тук бих могла да имам само хипотези, като е възможно и повече от една да е вярна, както и всичките да не са верни.

Хипотеза 1: Натопяваме чужденеца в схемата, за да излезе държавата чиста.

Хипотеза 2: Какво би могло да бъде общото между сириец и контрабанден канал? Първото, за което се сещам, е каналджийството на бежанци. Един разработен канал, минаващ през България и стигащ до Западна Европа, би могъл да се използва на практика за каквото си помислите – наркотици, незаконна търговия с лекарства, трафик на хора и пр. (Каква е разликата между каналджийството и трафика и защо тя е важна, съм писала в „Маргиналия“.) Естествено, каналджийството също не се осъществява без височайша благословия на всички нива. В противен случай основният „разпределителен център“ за търсещи убежище, опитващи се да стигнат до Германия, нямаше да бъде точно на Лъвов мост, в центъра на София и на две крачки от Дирекция „Миграция“.

Да не забравяме и че

всеки е невинен до доказване на противното

Вината се хвърля върху сирийския гражданин, без срещу него да има осъдителна присъда. Едно честно дело би осветлило целия мащаб на корупционната схема. Да видим колко дълбоко и високо ще стигне разследването, дали ще има дело и как казусът ще бъде отразяван в медиите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Протест против проекта за нов Наказателен кодекс

(изображението е от страницата на събитието във Facebook)

Преди време писах за проекта за нов Наказателен кодекс (тук и тук). Утре, събота, от 14 часа, на Орлов мост ще се състои протест срещу него. В тях откроих седем сериозни проблема в проекта за нов НК. Като добавя и две, които съм пропуснала, но организаторите на събитието във Facebook споменават, стават 9:

1. Въвежда се чудовищна цензура. Погазва се правото на достъп до информация - ако например снимате някаква нередност, вие ще сте виновни, че сте я снимали, а не извършителят.
2. Служенето на чужда организация "във вреда на родината" се наказва със затвор до 8 години, като не се уточнява какво е "чужда организация", нито какво е "във вреда на родината". Това е инструмент да бъдат заглушавани критични гласове.
3. Да смущавате органите на властта се третира като държавна измяна. Примерно, правите флашмоб срещу застрояването на Карадере, като задръствате кръстовище и пречите на полицаите да го разчистят. Затова ви съдят все едно сте шпиони.
4. Можете да влезете в затвора и ако стачкувате или ако се опитате да окупирате нещо (примерно - университет).
5. Ако ви нанесат лека или средна телесна повреда, проблемът си е ваш. Ако видят някой да ви пребива на улицата и извикат полиция, няма да има последствия за виновника, освен ако почти или напълно не ви е убил. Единственият начин да бъде наказан е вие да подадете жалба срещу него. Ако ви е страх от този човек... ами, ваш проблем!
6. Могат да ви вкарат в затвора за половин цигара марихуана, или ако направите купон, на който се пуши трева. (Лично аз не пуша трева, но имам много приятели, които го правят и не бих искала да ги видя в затвора. Предполагам, че и вие имате.) А за пристрастените към хероин ще стане още по-трудно да се лекуват заради риска да ги вкарат зад решетките.
7. Могат да ви вкарат в затвора и ако имате стари книги или мебели. Наистина!
8. Дискриминацията не е утежняващо вината обстоятелство, когато е извършено престъпление с дискриминационен мотив. Смята се за кое престъпление се полага по-голямо наказание - например, дали за нанасяне на телесна повреда или за дискриминация. По този начин дискриминацията отпада от обвинението и на практика става ненаказуема. (Това го има и в сегашния НК, но смятам за важно да се протестира срещу него.)
9. По новия НК проповядването на фашизъм и на други недемократични идеологии вече няма да е престъпление. Може да си приказвате колко полезно нещо са газовите камери и... нищо.

Проектът за нов Наказателен кодекс засяга всеки един от нас. Пряко. За нашите права става дума. Затова се надявам да се видим на събитието - събота, 14 часа, Орлов мост.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

#ДАНСwithme, не Пей!

Много внимателно си подбирам протестите. Но на този довечера - против избирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС - няма как да не отида.

Дори е обидно да обяснявам защо. И не, не е защото ДПС (лъже, че) представлява турското малцинство в България.

18:30 пред Министерски съвет. Във Facebook има списък списък и на други градове, където ще се проведе протестът. Ако дойдат дори една десета от записалите се за събитието, ще стане хубав митинг.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Момиченца, момченца и техните гурута

Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).

Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".

На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".

Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?

Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.

Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".

Грешката е вярна.

Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.

После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.

Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?

Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.

Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.

Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.

Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.

UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Хайде правилно да дефинираме проблема!

За друго планирах да пиша днес, но докато попреглеждах съдържанието на Google Reader тази сутрин, усетих, че ако не си кажа по "темата на деня", ще ме е срам, че съм блогър. Защото из други блогове прочетох такива неща, че се втрещих - възхвала на футболни агитки, на опожаряването на къщи, призиви за вкарване в затвора без съд и присъда, за изселване и т.н. Ето защо се чувствам длъжна да припомня няколко много елементарни неща:

1. За "феномена Цар Киро":

Проблемът с Цар Киро не е, че е ром, а че е мафиот. В България има мафиоти и те безнаказано тероризират хора, цели населени места и т.н. И да ги осъдят, е за кратко и скоро пак са на свобода. Има мафиоти не само на регионално, а и на национално равнище. Доста от тях ги поубиха.

Не само мафиотите се радват на безнаказаност у нас. Голяма е вероятността наказанието да се размине и на известни личности в публичния живот - спорта, културата и т.н. Достатъчно е да споменем Максим Стависки, но и тук - примери много.

На безнаказаност се радват и много политици. Примерите са излишни.

На безнаказаност се радва и полицейското насилие. Тук вече примерите са толкова много, че не знам откъде да започна - дали с убийството на Чората или с потулването на случая, когато полицаи дни наред се гавриха с непълнолетно момиче, помолило ги за помощ, в бунгалото си, или с прекомерното използване на насилие при арести, биенето (понякога - убиването) на арестанти... Винаги ще има и още крещящи примери.

На безнаказаност се радват и много други хора - било поради пари, било поради връзки, било поради професионален статус.

По същия начин, в близкото ни минало на безнаказаност са се радвали партийни величия, техните синчета, близките на техни служители и пр. Христо Сираков, който дори не отрича твърденията на Милена Фучеджиева, че е виновен за смъртта на мъжа й (а според актрисата Ваня Цветкова му се случвало и да блъсне жена с бебешка количка) се подвизава като "светски лъв" и плейбой и си е много добре. Понеже навремето е имал зад гърба си пилот на Тодор Живков и връзки в Политбюро.

На този фон, да се търси като причина за феномена "Цар Киро" някаква "ромска престъпност" е, меко казано, лицемерно и проява на двоен стандарт.

2. За правото и правата:

2.1. Изселване:

В Българското законодателство понятие като "изселване" не съществува. Защото, при всичките си кусури, България е демократична страна. Изселване е имало през най-мрачните години на тоталитаризма. В началото на 50-те години семейството на тогава невръстната ми майка е било изселено в Лъгът (горско стопанство между Габрово и Севлиево). Дошли и им казали, че имат 24 часа да си съберат багажа. Защото дядо ми Стефко имал магазин. Прекарали в Лъгът четири години, покойният ми вуйчо Сашо се родил в Севлиево.

А днес тези, които настояват да се изсели една или друга ромска фамилия, или цяло гето и т.н., разсъждават повече от примитивно. Разсъждават егоистично - тях не ги интересува къде ще се пренесе проблемът, стига да не е при тях. Или може би смятат, че ромите трябва да се изолират на острови, в лагери или на Луната.

2.2. Арестуване, съд, затвор, вина, мотиви:

В правото на демократичните страни, включително и в българското, няма колективна вина. Вината може да бъде само лична. Затова Цар Киро не може просто ей така да бъде арестуван или вкаран в затвора заради инцидента с убитото момче. Освен в случай, че се докаже, че момчето е нарочно убито и че той е поръчал убийството му. Трябва да бъде арестуван и съден причинителят на смъртта. На никого дори не хрумва да бъдат съдени родителите на Максим Стависки, родителите на убиеца на сестрите Белнейски или на Яна, нали? Защото е абсурдно.

Ако Цар Киро трябва да бъде съден за нещо, то е за неща, които е извършил. И ако не е в затвора, то не е, защото е ром, а поради причините, описани в точка 1.

Вината и мотивите подлежат на доказване. За пореден път медиите тиражираха като очевиден факт непотвърдена информация - че момчето е убито, понеже било в конфликт с рода на Цар Киро. Тепърва трябва да се установи дали това е действителната причина, или става въпрос за нелеп инцидент. За тази цел си има разследване и съд.

3. Действията на полицията

Против безконтролното и ненаказуемо полицейско насилие съм. От друга страна, полицията по дефиниция е репресивен апарат. Нейна основна задача е да опазва обществения ред, като по този начин гарантира сигурността на всички граждани. При това - като се съобразява със закона, а не с обществените нагласи. Защото обществените нагласи често биват ситуативни, дискриминационни и т.н.

Давам си сметка, че полицията е била изправена пред много трудна ситуация снощи. Но оправданията й, че е оставила тъплата безнаказано да пали къщи, за да се успокои и защото хората имали "свобода на придвижване", са абсурдни. Саморазправа не бива да се допуска, независимо какво иска тълпата. Ако аз тръгна да паля някоя сграда пред очите на полицията, тя едва ли ще ми остави "свободата на придвижване". Днес вече изявленията на Калин Георгиев са далеч по-адекватни, но за мен е притеснително допускането на рокерите в Катуница. Дано не се стигне до нови екцесии.

Обобщение

Причините за конфликта в Катуница не са етнически. Те се наричат "корупция" и "организирана престъпност". Това, заради което не ни приеха в Шенген.

Предполагам, че, както и при вчерашната ми публикация, ще се намерят читатели, според които аргументите ми няма да са убедителни. Ала ще повторя онова, което казах в коментар към един от тях: това, кое смятаме или не смятаме за аргумент, зависи, не на последно място, от ценностите ни. Що се отнася до моите ценности - ако не бях написала настоящата публикация, щях да си изтрия блога.

п.п. Тъкмо публикувах поста си и видях позицията по темата на ХоРа срещу расизма. Обезателно я прочетете!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Минимализъм по Великден и линкове (вместо яйца)

Няколко неща из блоговете, които ме впечатлиха и ме наведоха на размисъл по Великден:

"Метаморфози" на Надежда Московска. С Надето се запознахме първо офлайн, а веднъж имахме изключително приятен разговор в едно задимено място. Човек, с когото можеш да говориш за много неща и който, освен ум и ерудиция, има и сетива. Чак напоследък открих, че пише. Харесва ми да се мотая из блога й и да изравям разни съкровища.

"възкръсването на христос/смъртта на Тибалт":  Стефан припомня Георги Рупчев. Винаги е време за Георги Рупчев.

Доктор Колевски разсъждава за великденските страсти на чалга поколението. Хареса ми не заради моралния патос, а заради есеистичния дух. Установявам, че понякога чета блога му с интерес.

"Как се купува журналист - към коментара за Валерия Велева"  . По повод аферата Доган/Велева Иван Бакалов препечатва в e-vestnik своя статия, публикувана в "Новинар" преди почти 6 години. Реакциите на голямата част от журналистическата "гилдия" по отношение на писмото на Доган за Мадам В. поразително ми напомят щраусово-самозащитните реакции и на други гилдии:

- Академичната "общност", която с усърден план почерня живота не на корумпираните и злоупотребяващите с власт, пари и статус, а на тези, които се осмеляват да говорят за това. Която развява знамето на борбата срещу корупцията само когато иска да се разправи с някой неудобен, когото е защитавала, докато е имала полза от него. Карикатурната комисия по етика в Югозападен университет - Благоевград, която е създадена с цел да смазва и малкото несъгласни преподаватели в университета според ръководния принцип "преклонена главица сабя не я сече".
- Ръководството на БАН, което имитира "реформа", за да бетонира статуквото си и да разкара неудобните и обвинява всеки, който нададе глас, че "руши авторитета" на БАН
- лекарите, които реагират на всяко твърдение за корупция в здравеопазването с вой, че се поругава достойната лекарска професия
- магистратите, които правят същото
- и така натакък...

При такава "гилдийна етика", личности като Иван Бакалов и Иво Инджев се опитват да оцелеят на малките си независими островчета, уволненият за трети път от ЮЗУ Петър Дошков си живее в село Калояново и продължава да се надява, че в България ще се намери съд, който поне да се съгласи да постави на разглеждане въпроса дали ректорът на ЮЗУ е нелегитимен... много други или изпадат от "гилдиите" си, или накрая се пречупват.

Иво Инджев за показните арести на Николай Цонев и Борислав Гуцанов. Да си невинен до доказване на противното е важно човешко право и не зависи от политическата ни принадлежност, нито от тази на обвинените. Демонстрирането на (излишна) сила, унижаването на тези, които до вчера са разполагали с власт и показното поведение в стил посредствен полицейски сериал са радост за масите. Притеснително е обаче, че правителството на ГЕРБ легитимира полицейското насилие, за което много важен знак беше и оправданието на полицаите, убили Чората. Притеснително е поне поради две причини. Първата е, че ако допускаме и, нещо повече, насърчаваме полицейския произвол, той много бързо ще се разпростре и ще се насочи и към журналисти, фотографи, обикновени граждани... (Не че това не се случва и сега, но все пак случването още не се е легитимирало като нещо напълно правилно и редно.) Втората е, че цялото това показване на муксули не на последно място замества липсващите неотложни реформи. И колкото повече лъсва липсата, толкова по-интензивна ще трябва да става мускулната показност, за да прикрие реалната управленска немощ.



Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Добри новини... но не съвсем

Към видеото "Гладна стачка в Бусманци! Бежанците протестират" в сайта на PRO BG. 

В последните дни се случиха две по приятен начин съвпадащи добри новини - обвиненията срещу Агенцията за бежанците и тези срещу диреция "Миграция" към МВР. Нека онези, които обичат да повтарят мантрата "нямаме пари да хрантутим бежанци и имигранти", се замислят - за какво се харчат държавни пари и благодарение на какво много чужденци, вместо честно да си плащат данъците, прибягват към други начини за оцеляване. Едни от тях, защото са им отнети възможностите за законно оцеляване (не са платили на когото трябва или не са платили достатъчно), други - защото плащат, но не на държавната хазна.

И в двете истории обаче има нещо съвпадащо, което ме притеснява - говори се за злоупотреби, присвояване, а не за човешки права. 

В репортажа за Агенцията за бежанците на иначе уважавания от мен журналист Васил Иванов става въпрос за средства, които са изразходени, без да е извършена реална дейност. И нито дума, че Европейският бежански фонд е дал тези много пари не просто, за да се извърши ремонт на някакви сгради, а за да живеят в тях истински, живи бежанци.  Със същата цел са били открити и щатове и са превеждани заплати и премии.  А не, за да обитават назначените служители ремонтирани сгради в работното си време. Направи ли ви впечатление, че в заснетите кадри се мярнаха неколцина притеснено бягащи от камерата бежанци, само като обекти, пречещи да се видят достатъчно ясно неизмазаните стени? 

Аналогично е положението и с разкритите злоупотреби в дирекция "Миграция". Ръководетилят й Стефан Христов е обвиняван, че незаконно е предоставил статут на много чужденци. А какво да кажем за онези, на които, също толкова незаконно, не е предоставил легален статут - защото не са си платили? И какво? Оказва се, че много честни чужденци, които  се скитат немили-недраги без документи или са в дома в Бусманци. Така че да не се учудваме, че дирекция "Миграция" посмъртно не предоставя статистика за броя на чужденците в България. Не само публично не я предоставя, а дори и на Националния статистически институт не иска да я даде. Та затова хипотезите за броя на чуждите граждани в България варират с няколко десетки хиляди.

И в същото време, в което медиите са заети да нищят злоупотребите в Агенцията за бежанците и дирекция "Миграция", никой не обелва и дума за това, че поне 25 чужденци в дома в Бусманци са обявали гладна стачка и че към днешна дата четирима от тях са в тежко здравословно състояние (моля, вижте видеото в началото на поста, или кликнете на линка, ако четете блога ми чрез RSS и не виждате видео). А исканията им са съвсем простички - малко повече човешко отношение, по-добри хигиенни условия (предполагам, това означава - тоалетна хартия и да имат достъп до тоалетните и нощем), спазване на елементарни норми за третиране на бежанци (да не затварят хора, които едва-що са дошли в България, за да искат убежище, а не затвор). Ако не беше нюзлетърът, изпратен ми от Елена Дянкова, и аз нямаше да знам за гладната стачка.

Ако трябва да бъда честна, притеснявам се, че споменатите разкрития на корупция и злоупотреби, както и предстоящите обвинения срещу Емилия Масларова, могат да се окажат нищо повече от поредното преразпределение на незаконна дейност и облагодетелстване на гърба (и с парите, полагащи се) на хора, които нямат механизми да се защитят. И ще си мисля това, докато не видя ясни знаци в посока на подобряване на ситуацията с човешките права в България.

В тази връзка, наскоро Българският хелзински комитет алармира, че на прокуратурата в България нещо хич не й се разследват подозрително многото смъртните случаи на (и насилието над) деца с увреждания в институции. Може би и прокурорите смятат, както и Масларова, че тези деца "толкова могат"...

Когато покрай говоренето за пари започне да става въпрос и за хора, вече наистина ще мога да кажа - "ето една е добра новина".


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Не питай за кого бие камбаната

Не питай за кого бие камбаната,
камбаната бие за теб.

Този стих на Джон Дън е мото на романа "За кого бие камбаната" на Хемингуей.

Много се изписа за промените в Закона за електронните съобщения, които ще бъдат гласувани днес. Писаха Вени Марковски, Бого, Пейо, Делян, Нели Огнянова и други. За съжаление, както става и с инсталирането на камери в университетите, огромната част от хората си мислят, както добре е забелязал Пейо, "аз нямам какво да крия". А именно те са потенциалните жертви.

В страна, в която
- властта почти никога не лови истински големите престъпници - нито с, нито без специални разузнавателни средства, а преследва Мишел, защото е писал за Рила
- джиповете минават на червено, а твоята трошка я дигат с паяк, ако си паркирал неправилно (поради липса на достъпен "правилен" паркинг наоколо), за да отидеш за пет минути до магазина
- виждаш как известни публични фигури имат по няколко двореца, а ти трябва да даваш обяснение откъде са парите за панелката, която притежаваш (прехвърлена от дядо ти под формата на покупко-продажба)

Та в такава страна... за какво, мислиш, ще бъде използвано запаметяването на електронните ни следи?

Или си мислиш - "преклонена главица сабя не я сече". Така е, по-вероятно е да подгонят хора с гражданска позиция, а не теб, ако си траеш и винаги си съгласен със статуквото. Но понякога изгарят и хора като теб - за назидание на останалите, за да знаят, че всички и във всеки момент са под подозрение.

Нямаш какво да криеш? Да, вече може би имаш легален Windows - лаптопът, който си купи, вървеше с него. Ама онова филмче и ония емпетройки, дето са ти на харддиска? Въй - нелегално съдържание! А онзи ден защо мобилният ти телефон е локализиран, докато си в работно време не на работното си място, а в района на коледния базар? А половинката ти защо си мисли, че си на работа? А защо говориш по телефона и си чатиш подозрително често с онзи колега?

Дори и да не си като лирическия герой на Джон Дън, който преживява всяко посегателство върху човечеството като посегателство срещу него самия, камбаната наистина бие и за теб.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Корупция "на парче" - докога?

Напоследък позанемарих блога си, доста работа ми се събра. А написах коментар в блога на Христо Христов, че ще подхвана тема, разисквана от него.

Христо е колега социолог, работи в агенция "Скан". Знам го от блога му, но преди около две седмици имах възможност да се запозная с него и "offline" (за сетен път се уверявам, че светът е клаустрофобично малък). Ако намирате интересни теми като тези за корупцията в образованието в моя блог, вероятно ще харесате и неговия.

В два свои поста ("Петкан Илиев, осъден без присъда" и "Протокол на Комисията, назначена със заповед на ректора за вътрешна проверка по случая с гл.ас. Петкан Илиев") Христо Христов изказва позиция по нашумелия случай с уличения за корупция преподавател от УНСС. Горещо ви препоръчвам да ги прочетете! 

Мълчаливото толериране на подобни практики от страна и на образователното министерство, и на съдебната система, води до реална безнаказаност. До момента, в който някой стане неудобен - разчистваме си сметките с него, "преборваме се с корупцията" и продължаваме по старому. Прочетете протокола на комисията, сформирана по случая "Петкан Илиев", смехотворен е (но все пак - чест прави на УНСС, че публикува подобни протоколи на сайта си, такова нещо за ЮЗУ не може и да се мечтае, вместо това се налага човек да се добира до важни документи със сума ти препятствия, ако изобщо му ги дадат, и някои от тях да се публикуват в интернет анонимно). Комисията разследва, освен Илиев... няколко студенти и един инспектор в Учебен отдел, не намира доказателства за корупция, но все пак предлага гл. ас. Илиев да бъде понижен в длъжност.

Като говоря за бездействие от страна на образователното министерство и съдебната система (и не само на тях), не твърдя тези неща без причина. Ако съответните институции си бяха на мястото, огласяването на много от документите за различни нередности в ЮЗУ, публикувани ето тук, нямаше да остане без последствия. Можете да питате Петър Дошков вярно ли е, че съдиите в няколко съдилища в Югозападния регион си правят отвод по делото, което той заведе заради уволнението си. Дори съдии, които не са били призовавани! Ей така, превантивно. Не на последно място, защото Дошков оспорва не само легитимността на уволнението си, а и легитимността на университетското ръководство.

Крайно време е да престанем да гледаме на корупцията "на парче". Днес ще обвинят един, утре друг - Вальо (Топлото), Сашо, Петкан или Драган - все едно. Днес ще говорят за един университет, утре за друг. Преподавател от Журналистическия факултет на СУ бива заснет да изисква секс срещу оценка от студентка, преподавателят е отстранен, студентката - порицана (не само от преподаватели, а и, забележете, от състуденти), че петни авторитета на университета и факултета, и толкоз. Вдига се шум около казуса с нилигитимния декан в ЮЗУ Александър Воденичаров, в резултат на активността на няколко преподаватели и медии се стига до оставката му и скоро историята заглъхва. Сега се вдига шум около УНСС, скоро и това ще се забрави. Утре ще се вдигне шум около друг преподавател и университет и огромната част от журналистите няма и да припомнят "за протокола" предишните случаи...

Всъщност, като се замисля, обстоятелството, че на корупцията се гледа "на парче", не е резултат от човешката глупост, а си има причини. Подобно мислене е характерно както за социалистическата идеология, така и за всяка нагласа, която е склонна да оправдава социалната система. Ако има насилие в училище, то проблемът е "в семейството" - родителите не си възпитават добре децата (а защо в едни общества ги възпитават "добре", а в други "зле"?). Ако има корупция, това са "изолирани явления", дело на "лоши хора". Ако студентите купуват курсови работи, то е, защото "ги мързи", а ако преподавателите не правят нищо по въпроса, то е, защото са "безсилни" (ама я се опитайте да пробутате нещо copy-paste в университет в Англия).

А корупцията (както и насилието в училище, и престъпността и т.н.) е системно нещо, тя съществува в такава степен, каквато социалната структура допуска. За да се ограничи, значи, корупцията в образованието, не е достатъчно да се уволнят няколко дребни риби. Нито да "хвръкне" някоя и друга ректорска (или дори министърска) глава. Не е достатъчно дори (въпреки че е много желателно) да се правят пълни външни одити на образователните институции. Нищо няма да се промени без осигуряване на прозрачност (защото корупцията изначално вирее в непрозрачна среда), независим външен контрол (защото понастоящем има основно зависим вътрешен и почерпен на ресторант, или пък приятелски, външен контрол), защо не и изработване на системи за външно оценяване на качеството на обучение (в университетите не е толкова лесно, колкото в училище, но не е и невъзможно). И най-вече - поставяне на студентите, които сега са сведени до средство за оцеляване на работните места на преподавателите си, в центъра на образователната система. А това, на свой ред, изисква цялостно преструктуриране на тази система. Което пък би се оказало политически много непопулярна мярка, защото би настанал един ми ти интелектуалски вой...

Вярно е, че сме в период на икономическа криза, но реформите във висшето образование и науката не следва да се свеждат единствено до въвеждане на проектно финансиране, защото, ако останалото не се промени, и проектното финансиране ще улегне в познатите ни корупционни схеми. Още повече, че за проекти, каквито има за образователната сфера, обикновено е позволено да кандидатстват само юридически лица, напр. университети. Катедри или факултети не могат да кандидатстват, защото не са самостоятелни юридически лица. Близко е до ума, че ако проектите, за които се кандидатства, се одобряват на ниво "университет", ще печелят проектите, които са удобни на ръководството (или пък са дело на самото ръководство), а за неудобните и несимпатичните едиственият изход би бил да регистрират самостоятелно юридическо лице, което пък ще ги постави в по-неизгодна позиция като кандидатстваща организация...

Засега не виждам индикации за управленска воля за борба с корупцията в образованието, дали ни остава да чакаме Европейският съюз да ни "сгащи" и за това?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Призвание?

"Когато млади учени дойдат да искат съвет по повод на хабилитацията, отговорността е непоносимо тежка. (...) трябва да бъде проведен изпит на съвестта: Вярвате ли, че ще понесете година след година, посредственост след посредственост да се издига над Вас, без вътрешно да се ожесточите и да се погубите. Тогава човек винаги получава саморазбиращия се отговор: разбира се, аз живея само за моето „призвание“. Но лично аз познавам много малко такива хора, които са могли да изтърпят всичко това, без да пострадат вътрешно."

Макс Вебер, „Науката като призвание“, превод: Румен Даскалов

В друга своя книга, „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вебер проследява как от решението на Мартин Лутер да преведе библейската дума за „призвание“ (на немски Berufung) като професия (Beruf) се стига до това, че модерният човек смята за естествено, че призванието му е именно в професията.

Когато бях на четири или пет годинки, гледах един филм за Леонардо да Винчи и реших, че искам да стана художник-скулптор, когато порасна. После исках да стана пианистка. В пубертета пък исках да ставам психолог. В гимназията у мен се оформи твърдото решение да се посветя на философията. Студентските ми години бяха изключително щастливи, защото учех точно това, за което съм мечтала. А когато на едно упражнение по Немска класическа философия в трети курс покойният вече проф. Иван Стефанов ми даде задачата да представя част от „Критика на практическия разум“ на Кант пред състудентите си, напълно се убедих, че това, което най-много искам да бъда, е университетски преподавател. Убеждението ми се затвърди по време на педагогическата ми практика в Софийската математическа гимназия. В момента, в който застанах пред учениците, разбрах, че никога никоя професия няма да ми харесва повече от това да преподавам, в никое поприще няма да се чувствам повече „при себе си“. Междувременно, от четвърти курс започнах да се увличам по социологията.

Когато завърших следването си, се отвори възможност да преподавам социология в ЮЗУ. Започнах с огромно желание, бях истински щастлива. Постепенно стигнах до извода, че не мога едновременно да се занимавам и с философия, и със социология. Жертвах философията с много болка, но тя беше компенсирана от щастието да преподавам социология. Спомням си, че доц. Таня Коцева се смееше: „Всички искат да излизат във ваканция, само Светла не иска“.

Днес, след 11 години работа в Югозападен университет, подавам предизвестие за напускане.

Голямата новина е, че от 15 юни съм на работа в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. Засега, на половин капацитети половин заплата (за което получавам горе-долу толкова, колкото в ЮЗУ за пълен щат). Имаше обявена позиция за работа, аз кандидатствах, подадох документи (мотивационно писмо, автобиография, мои текстове на английски и български), явих се на интервю на връх Разпети петък. След известно време научих, че от много кандидати, подали документи за тази позиция, трима продължаваме на втори кръг. Бях повикана на второ интервю и ето ме – изследовател в ЦИД.

Ако бях достатъчно цинична, нямаше да напускам. След като така и така не ми дадоха часове, щях да съм практически свободна. Можех да се сниша, да си работя кротичко в ЦИД и да си взимам парите и от ЮЗУ, да ходя на катедри, когато се налага и поне за една година да си получавам заплатата. С две заплати щях много добре да си живея. Само дето не съм такъв човек.

Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна, защото исках да видя докъде могат да стигнат колегите ми от катедрата. Трябва да призная, че шоуто си струваше. Особено когато включиха тежката артилерия – ректора, който на последното катедрено заседание (извън протокола) направи всичко, което му беше по силите, за да ме смаже, а после катедрата гласува, че не съм добър професионалист, че не мога да преподавам количествени и качествени методи в социологията и че изобщо няма да ме допуснат да преподавам следващата учебна година. Нищо, че не е законно. Нищо, че има институционализирани процедури за установяване на професионализма (атестации, отдел по качеството и т.н.). И нищо, че самите те не са специалисти по количествени и качествени методи (освен асистента, който, естествено, е заинтересован). Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир, защото вече работех в ЦИД. Защото в обявената позиция за работа в ЦИД имаше изискване кандидатите да разбират от емпирични методи в социологията, както и от SPSS. Как мислите, разбирам ли нещо от SPSS, или съм ги излъгала? Разбирам ли нещо от количествени и качествени методи в социологията, ако съм назначена на място, където ще ми се налага да ги прилагам? Ако не разбирам, просто ще ме отгърмят, и толкова. Но и през ум няма да им мине да гласуват дали разбирам, или не, преди дори да ми дадат възможност да покажа уменията си.

За тези от вас, които сте запознати със ставащото в Югозападен университет, напускането ми едва ли е изненада. Най-малко пък за студентите. Искам обаче да подчертая, че взех това безспорно трудно решение не заради натиска, на който съм подложена. Оказа се, че имам здрави нерви и нося на психически тормоз. Реших да напусна поради невъзможността да преподавам качествено (това, че ми беше отнета възможността да преподавам изобщо, се случи, след като бях взела решението си).

Първо, посредством много и разнообразни методи за практическо обезсмисляне на работата ми и сриване на усилията ми – поставяне на изисквания пред студентите, които изцяло заобикалят упражненията, лъжи и клевети за това какво и как преподавам, титуляри, които не ми говорят, а после се оплакват, че „не общувам“ с тях, титуляри, с които сме се разбрали да преподавам по един начин, а после публично ме обвиняват, че не съм преподавала, както искат, задължението да преподавам дисциплини, по които не съм компетентна и т.н. и т.н.

Втората и по-важна причина за невъзможността ми за качествено преподаване (дори и да допуснем, че ми дадат часове) е цялостната ситуация с обучението по социология в ЮЗУ, която е трагична. Защото основният приоритет не е „какво образование да дадем на студентите, за да бъдат добри специалисти“, а „който има власт, се урежда с повече часове“. Само така може да се обясни как История на социологията се изучава в обем 6 (шест) часа лекции на седмица (!) плюс два упражнения (общо осем!) в продължение на една учебна година (а в четвърти курс се налага да обяснявам на студентите какво и защо пише в „Протестантската етика“, защото те си нямат и понятие, да не говорим, че неща като феноменология или са им абсолютно непонятни, но пък са знаят за Платон, Аристотел и Макиавели). За сравнение, дисциплините на Боряна Димитрова (Количествени методи, Качествени методи, SPSS) бяха съкратени до 1 (един) час седмично (и два упражнения, защото асистентът е лоялен към ръководството, как да го оставим без часове). Вярно, Боряна успя да се пребори и да постигне промяна на учебния план и да върне стария обем на дисциплините, но това не променя принципа.

Но за образованието по социология в ЮЗУ тепърва ще пиша в отделен пост (или поредица от постове). Сега исках само да обясня защо след 10 години преподаване стигнах до здравословния извод, че всяко мое усилие да постигна нещо в професията ще бъде безпощадно смазвано и че няма да бъда унищожена само ако влагам минимума от себе си. Всъщност, първоначалните ми устрем и щастие да преподавам бяха сринати още преди доста години, когато бях заставена по изключително унизителен начин да подпиша книжката на един студент, който не беше изпълнил критериите за подпис, и аз се огънах (днес с този вече бивш студент сме приятели, но това няма никакво значение, аз не обвинявам него за случилото се). Давам си сметка, че от онзи момент насетне престанах да влагам в преподаването всичко от себе си, защото как да даваш всичко от себе си, щом не е възможно да доведеш нещата докрай, щом ще убедиш едни студенти да следват правилата, а някои ще успяват да ги заобиколят. Впоследствие имаше и други аналогични случаи, макар и не от такъв мащаб, но тях понесох по-лесно – веднъж пречупят ли те...

Разказвам това, за да се извиня на студентите си. Знам, че през последните четири-пет години можех да ви преподавам по-добре, знам, че социологическата ви култура пострада не на последно място поради моето чувство за самосъхранение. Толкова много обичах работата си и бях толкова чувствителна по отношение на несправедливостите, че ми се случи нещо, добре описано от психолозите – прегорях. Съжалявам, наистина съжалявам. Предполагам, че повечето от вас не ми се сърдят, но въпреки това – извинявайте.

И все пак. Държа да подчертая, че отиването ми в ЦИД не е бягство, а осъзната трансформация. През последните две години се занимавах доста с различни граждански активности – и борбите в университета срещу различни форми на корупция в образователната система, и преди това ангажимента към каузата за защита на децата с увреждания в България, и други. Понякога активността ми водеше до истински резултати – появата на Крис Дюзошоа, падането на Воденичаров... Центърът за изследване на демокрацията е неправителствена организация, в която академичната експертност се съчетава с граждански ангажимент – и то в области като корупция, образование, дискриминация и други, които са ми близки на сърцето. Към други възможности за работа се отнесох несериозно, защото ЦИД беше мястото, където исках да отида, бях убедена, че работата в ЦИД е подходяща за мен. Дали аз съм подходяща за нея, предстои да докажа.

За един месец работа в ЦИД мога да твърдя, че определено ми харесва. Има много нови неща, които предстои да научавам, но след 11 години в държавен университет се чувствам като преродена в НПО с малък екип, където хората са добронамерени, не се занимават с интриги и работят здраво, защото от това им зависи хлябът. И – не на последно място – държат се нормално и могат да правят разлика между солидарност и корупция.

Дали това е новото ми призвание? Или "истинското" ми призвание? Не знам. Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога. След като се опарих, вече подхождам по-предпазливо. И се питам – дали е задължително призванието на човек да бъде точно професията? Не може ли призванието да е, примерно, в някакъв талант, или в силата да отстояваш каузи и да съхраниш човешкия си облик, или в способността да обичаш, или в нещо друго? Или може би призвание няма? Или аз нямам призвание? Или призванието ми е цял живот да се търся, да бъда винаги „между“, да не мога да улегна в определена идентичност?

Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването. Не знам, ще видим. Ала след досегашния ми опит с академичните среди в България съм сигурна, че за един дълъг период от време, ако не и за изобщо, няма да искам и да чуя за щатна работа в университет. Нито пък в каквато и да е държавна институция. Сигурна съм, че един ден пак ще преподавам. Но – на хонорар, защото държа на независимостта си.

Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора.
На членовете на катедра „Социология“ на ЮЗУ и техните анонимни и неанонимни приятели и помагачи. Не си правете труда да се опитвате да ме компрометирате пред сегашните ми работодатели и колеги. ЦИД не е Югозападен университет и клевети не минават. Освен това, там много добре знаят за ситуацията ми в ЮЗУ, свалянето на Воденичаров и т.н. още преди да постъпя на работа при тях, и то не от мен (в ерата на информацията, ако възнамеряваш да наемеш някого на работа, нормално е да потърсиш за него информация и в интернет). Знаят и за блога ми. Тъй че е излишно да опитвате. Сега ви се отваря възможност да инвестирате цялата си натрупана енергия в нещо по-полезно от омразата и интригите.

На колегите ми „бойни другари“ от ЮЗУ. Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през този труден период беше, че срещнах приятели като вас. Ако не беше общата ни кауза, в най-добрия случай щях да знам, че съществувате, но нямаше да имам и понятие какви прекрасни, смели и принципни хора сте. Аз се спасих, а вие оставате. Ще продължавам да допринасям, с каквото мога, обещавам. Вярвам ви, когато ми казвате, че в този университет не винаги ще е така, че един ден нещата ще се променят, че ще може да се диша спокойно. Но имаме само един живот (поне доколкото ми е известно) и правото да се опитаме да го изживеем по най-добрия възможен начин за нас. Възхищавам ви се, много ще ми липсвате.

На всички блогъри, граждани, журналисти, които подкрепиха и продължават да подкрепят каузата за законност в ЮЗУ. Благодаря ви, без вас нищо нямаше да е същото.

Последно, но най-важно - на студентите ми. Мъчно ми е за вас, но виждате, че дори да бях останала, или нямаше да ви преподавам, или преподаването ми щеше да бъде саботирано по всякакви начини. Знам, че повечето от вас ме разбират, и благодаря. Едно от най-важните неща, които ми помогнаха да издържа през последните година и половина, беше вашата подкрепа. Никога няма да я забравя. Не се разделяме. За щастие има информационни технологии, с много от вас сме вече заедно във Facebook, ако ти още не си, защо не се присъединиш към нас? Имате ми и мейла, ако сте в София или имате път към София, с радост ще се видим. Ако имате въпрос, знаете, че винаги съм на линия.

***

Дълъг и емоционален пост стана, може би и малко хаотичен. Нормално е, когато човек напуска работата, на която е посветил 11 години от живота си, да бъде изпълнен с разнообразни мисли и чувства. Не съжалявам за това, което ми се случи през последната година и половина, защото то ми помогна да разбера, че съм много по-силна (и като характер, и като психика, и като организъм), отколкото съм предполагала. Защото се оказа, че мога да постигна повече, отколкото съм си представяла. Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс :-). Защото срещнах прекрасни хора - и в университета, и чрез блога ми. Защото видях как студентите съзряха пред очите ми.

Защото останах човек.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо ще гласувам за Синята коалиция

В известната си статия “Оптимистична теория за нашия народ” Иван Хаджийски първо излага всички възможни причини за песимизъм по отношение на българите, след което обосновава собсвените си основания за оптимизъм. След придобилия ми неочаквана (най-вече за самата) популярност поста за Зелените все не ми се пристъпваше към обещаното продължение за Синята коалиция по ред причини, една от които беше, че ясно си представях канонадата от коментари, които ще последва – какъв злодей е Костов, Надежда Михайлова и гаражите, управлението на СДС и корупцията, ще се съюзят с Бойко и т.н. и т.н. Накрая (вече се задават изборите, а съм дала обещание) реших да последвам примера на Хаджийски – не да бягам от проблемите, а да започна от тях, с риск да остана без тъмносините си контакти във Facebook (шегувам се, де).

Ако трябва да съм честна, и аз не харесвам Костов, макар и да не споделям начина, по който той бива демонизиран (по причини, които ще изясня в хода на поста). Иван Костов злоупотреби с властта си и с общественото доверие, освен това има едно почти месианско самочувствие, което ме отблъсква и което, наред с други интереси, разбира се, беше сред причините за разцепването на СДС, което беше не само политически пагубно, а и нарани много убедени сини гласоподаватели. И други неща мога да кажа по адрес на Костов, но ще се въздържа. (Веднъж баща ми, който принципно си е от сините, отишъл на събрание на ДСБ, но си излязъл, защото не издържал на скандирането “Костов, Костов!”, напомнили му времето на сталинизма – баща ми е роден в края на 30-те години, помни 50-те много добре и има какво да разкаже.)

Надежда Михайлова също не ми е любимият политик. Смятам, че като цяло (не че не е правила и грешки) беше добър външен министър, но като председател на СДС беше пълен провал, поради което се превърна в един от символите на “изтъркаността” на синьото. Определено е ерудирана, което намирам за плюс, но в политическо отношение... кухо и плакатно ми стои, също като лозунга за синьото лято, без достатъчно политическа “плътност”. Сто пъти повече предпочитам Меглена Кунева, не че това би ме накарало да гласувам за НДСВ. (Тук вече рискувам и седесарските си контакти във Facebook ;-)). И все пак смятам, че за евродепутат Михайлова става – ще се държи културно, ще защитава позициите на Синята коалиция, няма да прави изцепки.

Въпреки това, аз ще гласувам преференциално за Стефан Тафров. Вярно, че няма големи шансове да се класира, но поне никой не губи от това. Колебаех се дали да гласувам за него или за Атанас Чобанов, но за Чобанов почти нищо не знам, само дето ми е симпатичен. Ще гласувам за Тафров, защото, освен че е ерудит (което, само по себе си, не е политическо достойнство), демократичните ценности и гражданската съвест са част от същността му. А това включва и способността да разбираш другите. Тези дни имах впечатление от начина, по който Тафров реагира във Facebook на един проблем, който мнозина биха сметнали за незначителен и незаслужаващ внимание, което вече напълно ме убеди, че решението ми да гласувам за него преференциално е правилно.

Бойко Борисов пък съвсем не харесвам. Не само защото е бил бодигард на Тато, а най-вече защото е привърженик на идеята за “силната ръка” и ако зависеше само от него, смятам, че с удоволствие би наложил доста авторитарно управление и би ограничил редица демократични свободи. Пък и чалгаджия си пада...

Но (и тук вече започвам с но-тата). Ако ГЕРБ не спечелят мнозинство от 50% + 1, което е доста вероятно, големият въпрос е с кого ще управляват. Каквото и да говорят, според мен не е невъзможно да управляват с БСП (кой можеше да си представи царя да управлява с БСП, ама стана). Не е невъзможно да управляват и с “Атака”, дори ще им отива. Дискриминационната реторика, типична за “Атака”, не е чужда и на Борисов, макар и в по-мек вариант, както и идеи от сорта на сформиране на квартални “наказателни отряди”, ограничаване на възможността за свободна мобилност (идеите на бат Бойко за връщане на “жителството”) и т.н. Представям си управление на Бойко и с Яне – Куку и Пипе. Дори с ДПС не ми се вижда изключено управлението на Борисов, ГЕРБ ще имат нужда да укрепват властта си повсеместно, а ДПС могат да им предложат доста властови лостове – срещу участие във властта, разбира се.

Та понеже ГЕРБ е лидерска партия без достатъчно ясен профил засега, профилът в значителна степен ще се създаде от партията/партиите, с която/които влезе в коалиция. Затова смятам, че ще е по-добре да се коалира със Синята коалиция, отколкото с всяка от другите партии с шансове да влязат в парламента.

И тук вече е неизбежен въпросът – а защо Синята коалиция? Защо, след като признавам, че не харесвам Костов, не харесвам Надка, признавам наличието на корупция по времето на управлението на ОДС, има проблеми с регистрацията на СДС и т.н. и т.н.?

Ще предложа малко необичайна аргументация. Нека разделим партиите условно на два вида – не според идеологиите и електоралните им профили, а според реалната им (не формалната) структура на управление. По този признак, предлагам делението на партиите на лидерски и не-лидерски партии. Възможни са и комбинации между двете, възможни са и известни отклонения, примерно “партии, формирани на принципа на отзовалите се маргинализирани политици” или “партии, създадени с цел отвличане на гласове от по-големи партии”, но ще разгледам основните два типа “в чист вид”.

Обликът на лидерските партии се създава от техния формален или неформален лидер. Без него (или когато на лидера му се стопи харизмата) тези партии остават с неясна идентичност, което е твърде вероятно да доведе, ако не до тоталния им разпад, то до маргинализирането им. Най-показателният пример в това отношение е съдбата на НДСВ. Може там да има и читави хора, може да имат свестни елементи в програмата, но вече просто почти никой не ги бръсне за нищо. Освен НДСВ, партии от лидерски тип (нека се ограничим с партиите с шансове да участват в следващото управление) са ГЕРБ, “Атака”, ДПС, Ред, законност, справедливост. ДСБ, която е част от Синята коалиция, също е лидерска партия, неслучайно съществува думата “костовист”. Голяма част от българските избиратели е склонна да гласува доверие на такива партии, защото тук продължават да битуват представи за “политика”, според които трябва да дойде “някой”, който да ни “оправи” (затова и една партия, кандедати за депутати от коята са някои не глупави, но политически безпринципни политолози, хитроумно се е нарекла “ЛИДЕР”... не че това ще й помогне много). И хората си казват – ето, Бойко, генерал, силен човек, ще сложи нещата в ред, или – ето, Яне се бори с корупцията, праща сигнали, евала, Сидеров защитава българските интереси (направи ли ви впечатление как Сидеров предстявя кандидатите на “Атака за евродепутати” - “аз избрах тези хора”; това, че той ги е избрал, явно е достатъчно основание за правилността на избора), избирателите на ДПС си казват – Доган ни пази, костовистите смятат Костов за непогрешим и т.н. По същия начин преди беше възприеман Симеон, още по-преди – Жорж Ганчев...

Типично за избирателите на лидерските партии е разочарованието от “политическата класа” като цяло и надеждата “да ни оправят” някак с извънполитически средства, благодарение на изключителните качества на съответния лидер. Това по правило не може да стане, защото колкото повече разчитаме на някой да “ни оправи”, толкова по-малко упражняваме граждански контрол върху него, а при липса на граждански контрол всяко управление и склонно да се олива. Освен това, при лидерски тип управление от най-голямо значение е какви ще са ще са волята и съдбата на съответния лидер. Една лидерска партия може да има най-страхотната програма, да е привлякла най-добрите експерти в света, да успее да прокара и някои добри неща (както беше с НДСВ), но в същото време да влиза във всякакви безпринципни договорки и коалиции.

Кои тогава са партиите, които не са лидерски?

БСП определено е не-лидерска партия. Тя има ясен профил – и електорален, и идеологически. За нея преобладаващо гласуват хора с ниски доходи, пенсионери, хора по селата и малките населени места. БСП е (тук се опитвам да бъда безпристрастна) за повече държавна намеса в икономиката (и други сфери на социалния живот), повече държавна “социална защита”, укрепване на икономическите и културните ни връзки с Русия, такива неща.

СДС, още от създаването си, също не е лидерски тип партия. Електоралният му профил е много по-нестабилен от този на БСП; “твърдото ядро” включва преобладаващо хора с високо образование, икономически активни, от София и големите градове. Традиционно “сини”, поне до идването на Симеон, са били и представителите на християнските малцинства в България (католици, протестанти), както и на други “инакомислещи” групи (като се почне от хипарите...). От самото си начало, “сините” са за пазарна икономика, свободна конкуренция, политическа свобода, свобода на словото и на избора на начин на живот, политическо, икономическо и ценностно приобщаване на България към Западния демократичен свят (което не означава заличаване на националните специфики). До този момент не съществува друга политическа сила в България, в основата на която да са положени принципите на свободата и демокрацията – не като кухи фрази, а като визия за реалното структуриране на социалния живот. Ето защо не мога “с ръка на сърцето” да гласувам за никоя партия или коалиция, освен за Синята коалиция. Защото ценя свободата с всичките й рискове повече от възмездието, силната ръка, преклонението пред авторитети.

Поради същите причини харесвам Мартин Димитров като политик. Смятам, че след Петър Стоянов (във времево отношение, не като класация) Мартин е най-успешното попадение на сините. Разбира се, Петър Стоянов не е безгрешен, но имах предвид друго – той се оказа точният човек в точното време, който успя да убеди обществото в смисъла на това, което се случва. Дали се е издънил после, е друг въпрос. Мартин не е оратор на такова равнище (за мен като оратор Стоянов е ненадминат, като го сравнявам с всички политици откакто се помня... за преди това не мога да съдя), но има едно много важно предимство – той не иска да стане политик, за да направи кариера, а защото има идеи, които иска да осъществи, и иска да осъществи тези идеи именно в СДС, тъй като смята, че отговарят на духа на СДС. Според мен това е най-доброто, което може да се случи на СДС в момент, когато “марката” СДС е почти напълно загубила съдържанието си след дълги години на отващаващи боричкания за власт. И чест му прави на Мартин, че вместо да вдигне ръце от “синята номенклатура”, просмукала партията, да се врътне и да си направи нова партия (или да се приюти в ДСБ), той-поема по по-трудния път – да реформира СДС отвътре. Дано успее!

Срещу основанията ми да гласувам за Синята коалиция “разочарованите сини” имат, предполагам, две възражения. Първото е, че управлението на ОДС не доведе до очакваната промяна, а напротив – донесе разочарования (корупция и т.н.). Второ, че, както и аз признавам, Костов се отдели от СДС, за да направи лидерска партия. Ще отговоря.

През 1997 г. ОДС дойде на власт с огромни обществени очаквания, след като управлението на БСП при правителството на Жан Виденов беше довело до тотален икономически срив. Пред правителството на ОДС стоеше трудната задача да изправи сриналата се страна на крака, но за тази цел самото то трябваше да има силни структури, които и предопредели обединението на Съюза на демократичните сили в единна партия, която, наред с укрепването на страната, трябваше да се занимава и с укрепването на самата себе си. От друга страна, високото обществено доверие, с която започна управлението на ОДС, съчетано с и без това ниската гражданска култура в България, са обяснение за практически липващия граждански контрол върху управлението. Оттам е лесно нещата да се развият лавинообразно – злоупотреба с власт, корупция, обществено разочарование, мечти за “силна ръка”...

Особено интересен ми е общественият мит, че, видите ли, правителството на ОДС едва ли не положило основите на корупцията в България и че Костов е най-корумпираният човек в България. Че по време на правителството на Беров, когато изгряха мутрите с големите мобифони нямаше ли корупция? Че по време на правителството на Виденов нямаше ли корупция (раздаването на невъзвращаеми кредити на килограм на “свои хора” не е ли корупция, и то огромна? А покровителството над строителни фирми, които взимат парите на хората и после не построяват нищо?) Или може би по времето на социализма, когато и тоалетна хартия без връзки не можеше да си купиш, е нямало корупция? Но всъщност как можем да кажем кога има “повече” или “по-малко” корупция, след като не сме я мерили (благодарение на блога на Димитър установих от сайта на Transperancy International, че корупцията в България се мери чаааак от 1998). Не по-маловажен въпрос е – как всъщност мерим корупцията и как изобщо я дефинираме? По тази тема горещо препоръчвам предговора на проф. Г. Димитров от книгата “АНТИкорупция/антиОБРАЗОВАНИЕ”?

Според мен, ако нещо се появи по време на управлението на ОДС, което преди го е нямало, то не е точно корупцията, а социалната чувствителност към нея, което всъщност не говори толкова лошо за това управление. Не, разбира се, изобщо не оправдавам много неща през онзи период – силовите групировки и връзката на властта с тях, опитите за упражняване на цензура и заплахите над несъгласните (характерни, впрочем, за всяко наше правителство, не там е проблемът), не на последно място и... корупцията. Но това не значи да забравя хубавите неща – стабилизирането на финансовата система, поканите за членство в Европейския съюз и НАТО, ако щете, и рок и алтернативните групи, които просто избуяха в онзи период (и се стопиха после), еуфорията да празнуваш Нова година на площада (не празнувам на площада, след като Симеон дойде на власт, а после и БСП – просто усещането, че сме са събрали хора, вярващи, че държим живота в свои ръце и можем да го променим, вече не е същото)...

Щеше да ми е по-добре, ако Иван Костов беше поел политическата си отговорност и се беше оттеглил от политиката, както направи Петър Стоянов. Но след като не го е направил и след като в партията му и сред симпатизантите й има редица смислени хора, аз естествено подкрепям обединението на дясното – не заради Костов, не дори и заради Мартин Димитров, а заради онова, в името на което “синьото” в България съществува – ценностите на модерните свобода и демокрация. Пълни глупости са, че Костов щял да подчини Синята коалиция – все пак, значителна част от симпатизантите на коалицията са такива заради идеята, а не за личността; онези, които бяха склонни да сложат на идеята лика на един конкретен човек, са определено ядро, те повече няма да стават.

Щеше също така да ми е по-добре и ако синьото в България беше тръгнало не по пътя на консервативното, а по пътя на либералното. Предполагам, че консервативната “одежда” е наметната на синьото у нас предимно по конюнктурни съображения – народните партии са силни в Европа (в настоящия Европейски парламент групата на Народната партия е най-голямата), фондация “Конрад Аденауер” (дава или поне даваше) добри пари, а и в световен план трудно може да се даде пример за либерална партия на власт, в повечето случаи управленията са по-скоро леви или по-скоро десни. В България е нямало истинска либерална партия (може ли да е либерална партия, която има за гуру бивш цар или такава, в която всички правят, каквото каже председателят?), не знам възможно ли е да има в обозримо бъдеще, съмнявам се. Признавам си, че ако живеех в Западна Европа, в никакъв случай нямаше да гласувам за народна партия. Ако бях американка, щях да гласувам за демократите до дупка. В България обаче демократите са Синята коалиция, това е положението. Затова се налага да преглътна антипатиите си към консерватизма (не икономическия, а ценностния) и дълбокото си убеждение, че на наша почва християндемокрация не може да вирее. И да се надявам, че Синята коалиция ще се отвори малко повече към различните, неконформистите; в България има дискриминирани социални групи, които също се нуждаят от политическо представителство, защото кой може да ги представи по-добре от онези, които съществуват в името на свободата и демокрацията?

Крайно време е да осъзнаем, че политиката се прави не само от политиците, а и от нас, същото важи и за корупцията. Крайно време е да престанем да демонизираме отделни личности и да вярваме, че ще се появи съвършеният политик или съвършената партия. Крайно време е да проумеем, че новото само по себе си не е нещо, на което си заслужава да заложиш, важни са съдържанието и потенциалът на съответното “ново” нещо. Крайно време е да осъзнаем, че в политиката без компромиси не може, и да имаме критерии какви компромиси можем да приемем и какви – не. Крайно време е да се научим да държим отговорни онези, които избираме, вместо да им вменяваме, освен техните грехове, и вината на собствените ни пасивност, безпринципност и малодушие.

За финал ще цитирам едно края на писмото на Васил Томов от Карнобат, което Мартин Димитров е публикувал в блога си:"Искам синът ми да ме обича не че съм му оставил пари, а че съм го оставил в свободна държава."

П.п. Извинявам се, ако публикуването на коментарите ви се бави с часове – няма да имам възможност да съм край компютъра през цялото време. Моля ви за малко търпение!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Координатната система на Югозападен университет

(ако искате да видите с очите си прецедента "дисциплинарно наказание за отсъствие от всичко на всичко едно заседание, кликнете на снимката)

Координатната система – такава, каквато сме я учили по математика – е въведена от Рене Декарт. Декарт е смятал, че с “ясно и отчетливо” възприятие плюс последователно мислене като в математиката можем да имаме правилно познание. В този смисъл, координатната система е не просто математически инструмент, тя въплъщава представата, че субектът на познание може да локализира всеки обект с абсолютна точност, ако следва определени “правила за ръководство на ума”.

Концепцията за същността на познанието коренно се променя през 20-ти век – и в математиката, и в природните науки, и в хуманитарните. Оказва се, че познанието всъщност е относително, защото зависи не само от обекта, а и от самия познаващ субект. Можем да имаме, образно казано, различни “координатни системи”. Дори съобразяването с единни системи на формални правила невинаги помага, да не говорим пък в страна като България. Това е особено видно в съдебната система – например, за едно и също провинение се дават съвсем различни присъди, в зависимост от това кой съди и кой е съденият.

Координатната система на Югозападен университет въплъщава духа на Теорията на относителността на Айнщайн в не по-малка степен, отколкото българската съдебна система. Ако правите големи нарушения – фалшифицирате официални документи, записвате незаконно студенти, давате им дипломи със съмнителна валидност, докарате глоба за университета от 400 000 лева, заплашвате подчинените си с шамари, не им давате възможност да изпълняват служебните си задължения и т.н. е възможно не само да не ви накажат, а напротив – да ви наградят, както беше забелязал Стефан Дечев. Ако просто се снишавате и се ориентирате накъде духа вятърът, всичко ви е позволено – да не си взимате часовете, да не попълвате в продължение на цяла учебна година т.нар. материална книга, да отменяте учебни занятия на цяла катедра, без да ви интересува какъв е установеният за това ред, да взимате решения на катедрен съвет и после да си ги отменяте, без да предупреждавате лицата, които биват засегнати от отмяната и т.н. и т.н. Ако обаче имате собствена позиция и – още по-опасно – имате неблагоразумието да я защитавате публично, тежко ви и горко – попадате в координатната система на белязаните и ха ви падне косъм от главата, ха ви я отрежат.

Уволниха Петър Дошков. Този път – изглежда наистина. За цялата сага с часовете му той писа в блога си три поста (1, 2, 3) преди няколко дни. Надявам се той самият да огласи повече подробности по въпроса скоро. Излишно е да казвам, че не е уволнен, защото “не си взимал часовете” (каквито и да са официалните мотиви), а защото... е Петър Дошков. В “координатната система на ЮЗУ” всички нередности, извършени по отношение на Дошков, не съществуват, важен е само резултатът - “не си взима часовете”.

Аз пък съм горд притежател на дисциплинарното наказание “забележка” (предистория). (За незапознатите – наказанието “забележка” има продължителност една година и ако през това време продължа да “не слушкам”, следващите стъпки се наричат “предупреждение” и “уволнение”.) Не ми е известен за друг случай в ЮЗУ някой да е бил наказван дисциплинарно единствено на основание, че е отсъствал от едно катедрено заседание през живота си без извинителна причина. На всичко отгоре съм наказана по грешен член. Както писах в блога си и преди, чл.49, ал.4, т.2 не съдържа нищо по въпроса за задължителността на катедрените заседания. Това само по себе си е достатъчно основание за оборване на наказанието в съда, но далеч по-важна от техническото недоглеждане е несъразмерността на наказанието. За сравнение, правилният член (48, ал.2, т.2) гласи:

“/2/ Всеки член на академичния състав е длъжен:
1. (...)
2. (Нова-2005 г.) да участва в заседанията на катедрения съвет и в заседанията на органите за управление, в които е избран.”

Академичният съвет също е орган на управление. Знаете ли колко са отсъстващите от последния АС, проведен на 15 април? Ами... 10. Мога да ги кажа и поименно, но не виждам смисъл. От тях за един знам, че е в отпуска, някой може и да е бил болен или в командировка, а останалите защо нямат дисциплинарно наказание :-)? Очевидно според “координатната система на ЮЗУ” тяхното не е нарушение, а моето е. И това ако не са двойни стандарти!

Кое, според вас, е по-голямо нарушение – да отсъстваш от едно заседание или да отнемеш възможността на някого да упражнява задълженията си по трудов договор? Годишната натовареност на преподавателите се гласува на катедрено заседание и се утвърждава от Факултетния съвет. При наличие на достатъчен обем от часове в съответната катедра и при удловие, че даден преподавател има пълно право да върши работата си, на която е назначен с конкурс и аз която му се плаща, няма никакви основания на този преподавател да не му се възлагат часове.

Въпреки това, миналия петък ръководителят на катедра “Социология” и председател на университетската комисия по етика доц. Мария Серафимова заяви в присъствието на декана, тримата заместник декани и моя милост, че катедрата просто няма да ми възложи часове за догодина и толкоз, и жертвоготовно предложи да я накажат, ако това е нарушение (познайте дали ще я накажат; вече го има прецедентът с Дошков във Филологическия факултет и е ясно, че произволът към преподавателите в немилост остава ненаказан на ниво университет). Заместник-деканът по научноизследователската дейност доц. Жеко Кьосев (също член на катедрата) пък каза, че в “името на студентите” по социология (на мен ми се чу, че думите му бяха “от името на студентите”, но в това няма много логика, понеже не ги е питал, че да говори от тяхно име... може да не съм чула добре) той няма да допусне аз да им преподавам. Нека съм си търсела часове в други факултети (а че това не е моя работа и нямам право да си уреждам часове на своя глава, кой го е грижа). Призна се, че няма забележки към академичната ми компетентност, резулатите за мен от проучванията на студентските мнения са добри, ама как да ме допуснат да преподавам на студенти по социология, след като съм писала в блога си отворено писмо към тях?

Блогът ми е личен, в него заявявам гражданските си позиции. Никой не е длъжен да го чете, включително и студентите по социология в ЮЗУ. Но те имат право да го четат, ако искат, все едно дали им преподавам, или не. Нещо повече – на блога ми могат да попаднат и онези студенти, на които никога не съм преподавала. Със студентите ми също така имаме право да си приказваме и по имейл, скайп, фейсбук и т.н. и с доста от тях използваме някои от тези форми на общуване редовно. Катедрата няма власт над това, то е отвъд образователния процес. Ала това да влизат делегация от няколко преподаватели от курс в курс – и то в час (!) - за да обясняват на студентите какви лоши работи съм писала в блога си и как “незаменими хора няма” (по адрес на Боряна Димитрова и мен), според моята “координатна система” е злоупотреба със служебно положение. Според “координатната система на ЮЗУ” явно не е.

Според моята “координатна система” е злоупотреба със служебно положение и ако началник заплаши подчинен с шамари. Според “координатната система на ЮЗУ” фактът на заплашването сам по себе си трябва да е доказателство колко лош човек е заплашваният, която обяснява защо заплашващият сам си качва записа в интернет и показва разпечатка от него на декана като доказателство колко съм лоша.

Според моята “координатна система” гледните точки са въпрос на интерпретация, но има факти, за които емпирично може да се провери дали са верни, или не са верни. Ако съм казала нещо, което не е вярно, съм готова да го призная и да се извиня.

Оказва се например, че в интервюто си с “Дойче Веле” съм допуснала една грешка, защото се бях доверила на недостатъчно потвърдена информация. На срещата с декана и зам.-деканите Мария Серафимова каза, че не е вярно, че комисията по етика се е самосезирала за Петър Дошков. За тази ми “непростима клевета” тя дори обмисляла да ме съди и била говорила с адвокат, ама вероятно щяла да ме пощади. Проверих протокола от Академичния съвет и се оказа, че в този случай Серафимова е права – Министерството на любовта (пардон – комисията по етика) е реагирала след получен сигнал от Филологическия факултет. Извинявам се за грешката, извиних се и на Тони Ненкова, че неволно съм я подвела (макар да смятам, че вместо да приказва с адвокати, председателката на комисията можеше първо да направи опровержение в радиото, както се прави в подобни случаи, но изборът си е неин).

В същото време, на срещата в деканата Серафимова се оплака какъв тормоз било над нея как миналата година била записвана на три катедрени заседания с “емпетройка”. Опитах се да уточня, че не ние с Боряна сме записвали заседанията диктофон, а самата тя, но кой да ме чуе. Интересно, ако аз разполагах със записите от заседанията, как така доц. Вл. Дулов качи прословутите шамари в блога си и как така Серафимова собственоръчно свали на 40 и няколко страници (които с удоволствие бих публикувала в интернет, ако ги имах) записа от едно от заседанията? Също така се чудя, защо все онази реплика за шамарите се прилага като доказателство за моето възмутително поведение, защо от записите на цели три заседания не се извади нито една моя дума, която да доказва колко съм лоша? Но според “координатната система” на ЮЗУ разумното обяснение на фактите няма никакво значение. Да взема пък следващия път наистина да си нося диктофон на заседанието!

Най-забавното, което съм забелязвала в начина, по който “координатната система на ЮЗУ” ме третира, е че в качеството си на обект-вредител, подлежащ на наблюдение и наказание, бивам локализирана много лесно. Дори самият ректор разполага – незнайно за мен как – с личния ми мобилен телефон и ми звъни, когато реши (по неизвестни за мен причини той решава да ми звъни все май месец, втора година поред). Писма със заплахи за наказания се изпращат на домашния ми адрес. Ако става въпрос обаче за нещо положително – координатите ми просто изчезват от координатната система. Конференция за Дюркейм? С Боряна бяхме изключени от нея, нищо, че и двете сме преподавали Дюркейм, а тя го е и превеждала. Някой ме търси, защото иска да ми предложи да участвам в международна конференция? Хоп – изведнъж координатите ми изчезват и се казва “нямаме й координатите”, не знаем трите й имена, нито имейл, нито мобилен... Някой друг ме търси, защото е решил, че имам право гледната ми точка да бъде изслушана? Същата работа - “нямаме й координатите”.

Затова, с риск да внеса леко объркване в координатната система на ЮЗУ, нека уточня за тези, които ме търсят. Трите ми имена и имейл адрес са налични от доста години в базата данни за преподавателите в сайта на ЮЗУ. С имейл адреса ми разполага и катедра "Социология" (получаваме дневния ред на катедрените заседания по електронна поща). В блога ми е публикуван и друг имейл адрес за контакт. Личния си телефон и домашен адрес публично не давам, ако ви трябват спешно, питайте ректора на ЮЗУ. Ако искате да ми кажете нещо лично, но споменатите форми на контакт не ви удовлетворяват, можете да използвате и формата на коментарите в този блог. Може и анонимно, може и през прокси ;-). Не обещавам, че ще го публикувам, но със сигурност ще го прочета.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Неуютният блог по Deutsche Welle, версия две - на линия

Блогвам за втори път днес, за което се извинявам. Имам обаче уважителна причина и тя е, че днес разбрах, че новото ми интервю за DW относно гласуваното уволнение на Дошков и атмосферата в ЮЗУ, за което писах миналата седмица, вече е публикувано на сайта. Там можете да прочетете текста на Антоанета Ненкова и да чуете интервюто, пускам аудиото и в моя блог. За пореден път - благодаря ти, Тони, за съпричастността към каузата.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Петър Дошков по Deutsche Welle

Благодарение на безценната популяризаторка на блогърите Антоанета Ненкова, днес можем да чуем и Петър Дошков в рубриката "Блогъри по Deutsche Welle". Информацията на сайта на DW за Дошков може да прочетете тук.

Имайте предвид, че интервюто е от преди няколко месеца (рубриката се излъчва максимум веднъж в седмицата и има много блогъри "на клона"), което обяснява, че няма информация за последните развития около Дошков. Но трябва да се признае, че Антоанета Ненкова реагира светкавично след новината за гласуваното от АС на ЮЗУ уволнение. Благодаря ти, Тони!

UPDATE. Преди малко установих, че Ненкова не е знаела за "уволнението", когато е решила да пусне интервюто точно днес. Просто съвпадение! Което не ми пречи да й благодаря.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Последствия от Dolce far niente

Ако перифразираме Питър Бъргър, в период на социални сътресения "фасадата" на обществото пада и ние можем да го разберем по-добре - по същия начин, по който виждаме какво има в къща, полуразрушена от бомбардировка. Така е и с отделните социални образувания, например - университетите.

Наскоро писах за уволнението на Дошков, гласувано на Академичен съвет (по последна информация, засега то не е разписано от ректора, а без неговия подпис уволнение няма). Начинът на извършването му разкрива грозна реалност зад лъскавата фасада на Югозападен университет (а и на образованието в България изобщо). Не споменах обаче за друг брилянтен пример в тази връзка, защото исках първо да представя официалното си становище.

И така, денят е сряда. Седим си с Крис вкъщи и изведнъж звънецът почва да звъни като на пожар. Крис отива да отвори и ми казва, че има писмо за мен от ЮЗУ. Отивам, гледам - писмото го носи пощенски куриер и е в някакъв много засукан найлонов плик (който се оказа особено труден за отваряне). Подписвам аз, че съм получила писмото, след доста мъки го отварям. В найлоновия плик - хартиен, незапечатан. Вадя от него лист и що да видя - писмо от ректора с изх. № 88 от 14.04.2009 г. В него пише следното:

Главен асистент Енчева,

На основание чл. 49, ал. 4, т. 2 от Правилника за устройството и дейността на университета сте длъжна да присъствате на катедрени заседания. Във връзка с неявяването Ви на катедрено заседание на 03.04.2009 г., в тридневен срок от получаване на писмото представете в отдел "Университетски кадри" писмено обяснение за неявяването Ви на катедрен съвет.

Уведомяваме Ви, че неостователното Ви отсъствие е нарушение на трудовата дисциплина, за което се предвиждат дисциплинарни наказания.

(следва подпис)

Ако следите блога ми, вероятно знаете, че отказах да присъствам на едно катедрено заседание и написах на колегите писмо, в което им обясних защо го правя. Изпаднах направо във възторг от писмото на ректора. Веднага намерих въпросния Правилник за устройството и дейността на университета и след малко отговорът ми беше готов:

До

Ректора на ЮЗУ “Неофит Рилски”,

Благоевград

Писмено обяснение

от гл. ас. Светла Пантелеева Енчева

относно: Ваше писмо с изх. № 88 от 14.04.2009 г.



Уважаеми г-н Ректор,

Във връзка с потърсените ми обяснения относно неявяването ми на кадедрено заседание на 03.04.2009 г. Ви уведомявам, че:

1. Чл. 49, ал. 4, т. 2 от Правилника за устройството и дейността на Университета не съдържа текст, че присъствието на катедрени заседания е задължително. Същата точка се отнася единствено и само до дефинирането на участията в “заседания на катедрени, факултетни заседания на катедрени, факултетни съвети, учебно-научни семинари, колегиуми и други” като част от допълнителната “учебнопреподавателска и друга заетост”.

2. Отсъствието ми от заседанието беше форма призив към катедра “Социология” да изпълнява задължението си да спазва решенията на Факултетния съвет относно академичната натовареност на преподавателите. В тази връзка, ден преди заседанието изпратих до Катедрата писмо с мотивите ми за отсъствие, което прилагам към настоящото обяснение. Смятам, че ръководните органи в университета трябва да вземат отношение по този въпрос и вече съм информирала Декана и Факултетния съвет на ПИФ.

3. Както е видно от приложеното писмо, в катедра “Социология” има драстични примери за неспазването академичната и професионална етика, което представлява нарушение на чл. 48, ал. 2, т. 3 от Правилника за устройството и дейността на Университета. Смятам, че ръководството на университета трябва да вземе отношение и по този въпрос.

Особено искане: Уважаеми господин Ректор, за втори път си позволявам да Ви помоля за в бъдеще да не получавам писма от Вас на домашния си адрес, понеже пощенската ми кутия не е защитена от недобросъвестни посещения.


С уважение,

гл. ас. Светла Енчева

(следват дата и подпис)

Към обяснението приложих и писмото до катедрата.

(Всъщност, че заседанията на катедрите и органите на управление на университета са задължителни, пише в чл.48, ал. 2, т.2, но нали не е моя работа да поправям ректора ;-)?)

Да пропусна едно (!) заседание за 11 години по неуважителни причини и да ме предложат за наказание за това, звучи абсурдно и комично. Разказах за това писмо на доста преподаватели в университета, които нямат нищо общо с нашите борби, а някои от тях дори са против каузата ни (но все пак са достатъчно хора и достатъчно културни, че да разговарят с мен) и всички изпадат в потрес. Как, казват, да получиш писмо за едно заседание, това е невъзможно. Един от тях мъдро се досети: "сигурно шефът на катедрата ви ти има зъб и е човек на ректора".

Ако действително ме накажат, което не ми се вярва особено, ще е върхът. Направо ще вляза в историята! А университетът съвсем ще стане за смях. Чудя се дали да изровя протоколи от Академичен съвет и да предложа на ректора да напише писма на тези, които отсъстват по неуважителни причини ;-).

Това е второто писмо, което получавам от ректора, първото беше с разпечатка с резултатите от шпионирането ми с университетските камери. Тогава доста хора ме посъветваха да не приемам писма от университета, изпратени на домашния ми адрес. Имам пълното право да откажа да получа писмо и в такъв случай резулатът би бил, все едно писмото изобщо не е пратено. Ама пусто любопитство! Но не съжалявам, купонът си струваше.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог