Показват се публикациите с етикет философия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет философия. Показване на всички публикации

15.03.2015 г.

Козелът, змията и лъвът. Гост блогър: Юрий Кропотко



Споделям в блога текст на Юрий Кропотко, който той написа по моя настоятелна молба. Като написах "гост блогър", ми хрумна, че след интервюто на Борислав Борисов блогът ми май не е давал думата на други гости. Може би трябва да каня по-често?

Приятно четене!


п.п. Снимката я свих от блога на Юрий.


По характер козелът е склонен да обобщава и в това негово настояване има опърничавост, граничеща с непредпазлива налудност, компенсираща постоянната нерешителност на това тревопасно. От своя страна змията е педантична и с лукавството на думите се старае да заблуди и измами, често заблуждаваща и сама себе си. Лъвът пък демонстрира надмощие и сила, а посредством страха, който вдъхва, се старае да наложи властта си, макар това да прикрива собствения му страх. И трите животни иначе са доблестни и благородни, ала съществото, което се получава от тяхната комбинация, е зловещо. Древните елини са го наричали Χίμαιρα – властно, инатливо, лукаво създание, с пламъка от устата си подвеждащо във фанатично и самоунищожително заблуждение простосмъртните. Химерата, оказва се, в крайна сметка се е вселила в човека и в цялото му съществуване върши своето коварно и жестоко предназначение. Никакъв аналитичен разум не е способен да отдели химерата от истината, така защото човекът по природа е склонен да заблуждава самия себе си. Нещо повече – истините, по необходимост и неизбежност, са вплетени в химерата и така колкото повече човек демонстрира своето убеждение в истината, толкото повече го овладява химерата.

Защо започнах с интерпретация на гръцкия мит? Какво ни казва той?

Прието е да се обвинява пост-модернизмът в химерност, в целенасочено компроментиране на човешката способност да мисли рационално и, следователно, в естествения стремеж да организира битието по най-рационален начин. Подобно обвинение е твърде късогледо и наивно. Ако се вгледаме в историята, човекът никога не е достигал с усилията на някаква си еволюция или прогрес до лоното на истината. През цялата документирана история на човечеството, от древността та до днес, истината винаги е била оръжие на химерата. Човек самоцелно се стреми към истината и днес вярваме, че този стремеж е израз на рационалната човешка природа. И ако все пак можем да държим на някои научни, тоест, достатъчно убедителни рационални факти, то все пак те са нищожно малко и силно ограничени, за да е възможно изобщо да се разглеждат само, единствено и независимо от цялото човешко съзнание, познание и действие. Какво остава за онези обширни области от битието – социално, политическо, морално и прочее – където убежденията не произтичат от така нареченото естествознание? За пристрастните към последното въпросът изразява основно безпокойство – не толкова как да се артикулира, колкото как да се организира битието, изхождайки от ограничените факти, така защото да е не е максимално рационално, а изобщо рационално.

Но оставям това безпокойство на учените. Казват, че това е диктатът на науката, но лично мен това не ме притеснява толкова, колкото онова, което се случва в непосредствената ни действителност. Някак съм се убедил, че истините са привилегия на точните науки - всичко останало или всички останали истини са въпрос най-вече на антропология. Разделението, разбира се, е достатъчно условно, но и това не ме притеснява.


Всеки път, когато все пак се опитам да артикулирам действителността, или конкретно, когато Светла ми предложи да изкажа нещо върху човешките права и започнах да пиша, се оказвам в несигурна позиция. Човешките права е прието да се мислят като съвременен дискурс – не че това е достатъчно вярно, все пак човекът винаги е мислил за организирането на битието, за взаимодействията между хората. Но в този дискурс, струва ми се, има нещо насилствено и в някакъв смисъл фанатично, разбира се не от днес, не от модернизма и пост-модернизма. Прочитайки неизброимо число статии на тема човешки права, някак се приплъзва призракът на химерата.

Как да пиша за човешките права, когато не съм убеден в тяхната естественост? Или как да говоря с понятия като справедливост, ако в съдържанието на тази дума се съдържат толкова много химери?

Вярно, това е симптом на релативизма и, следвайки го, все пак мога да изкажа нещо относително, нещо което никога няма да е завършено и истинно, но което все пак ще говори за нас самите. Нас, другите, защото и това е особено важно, човешките права са привилегирован дискурс на малцинствата, на маргиналното. Всъщност и по отношение на маргиналното не съм убеден – кое ни дефинира като маргинали и има ли някаква истина в това, не е ли просто поредната, широкосподелена заблуда? А ако маргиналното е въобразено и някак ревностно защитавано именно от онези, върху които седи това клеймо, то тогава как да се артикулират индивидите в тяхната взаимообвързаност?

Но не е достатъчно просто да обявя окончателния си релативизъм. В крайна сметка имам нужда да мисля себе си, нас, като общност, с достатъчно явно изразени характеристики, с ясно изразени потребности и желания. И тъкмо, за да се мислим и да говорим за себе си, все пак разчитаме на онези съмнителни понятия, които поради липса на други, по-точни, са достатъчно условни. Всъщност винаги ми убягва възможното и необходимото формулиране на "ние". А без тази позиция не мога да артикулирам нищо по отношение на човешките права – или по-вярно ще е да кажа, на "нашите права" – вместо или същевременно с което да говоря от неясната позиция на "аз".

Какво ме прави "аз", различен от "другите"? И ако дефинирането на "аз" предполага дефиниране на "ние", кои сме и с какво сме различни от "другите", които не са "ние"?

Тези въпроси насочват към онзи проблем, който по всяка вероятност едва ли има разрешение. Мислейки от позицията на маргиналното, ние легитимираме клеймото, с което не сме съгласни и срещу което напразно се борим. Считаме, че дефинирането на "ние" не е авторско наше: от една страна с това се допуска налагане на идентичност и модел на съществуване, които са ни насилствено чужди, и от друга страна - изисквайки тяхното признание и утвърждаване, срещу достатъчно тривиални цели, в крайна сметка признаваме вменената ни превратност. Така дискурсът за правата на човека на практика се свежда до делегиране на идентичност, чиято същност е потъпкваща, сегрегираща самите нас.

Опитите да се предефинира "ние" е обречено на провал, затова се търси атомизиране на индивидите, с цел да се започне наново - от самия човек, който в крайна сметка винаги се поставя и се предполага от някаква форма на "ние". В цялото това фиаско, струва ми се, химерата ни е обзела толкова мощно, че е невъзможно да се премине отвъд. Правата на човека като дискурс са в сърцевината и в изразяването си измамни. Той не е единствен, не е изключение, но поставянето му като акцент е всъщност акцентиране върху заблудата.

Но ако не бъдем толкова строги със себе си, все пак е възможно да изискваме и да съдействаме за организирането между всички нас. Да допуснем, че химерата е неизбежна, означава да се примирим и да продължим нашето човешко действие въпреки вътрешния си бунт; да признаем, че и този бунт не може да е друг, освен заблуждаващ. Означава да дадем воля на химерата така, защото да се проявят на социалната арена козелът, змията и лъвът. В своята антагонистичност и стремеж към съгласие.

Затова не е достатъчно да се призовава към разума, не е достатъчно да се търси консенсус. Наивно е да се протестира срещу насилието – какво ни дава този протест, освен обединяване срещу някого другиго? – легимирайки го отново, прощавайки се отново и отново с мира като мантра. Именно това обединяване срещу ни дефинира, субективира, и, струва ми се, само по този начин е възможно протичането на социалното действие. А правата, така изглежда, се превръщат в оръжие, в една сама по себе си парадоксална борба на надмощие срещу самите себе си, и трябва да сме напълно наясно с това. Или все пак не толкова, за да сме по-уверени в правотата, с която искаме да постигнем своята справедливост.

10.03.2015



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


19.08.2011 г.

Въпрос на гледна точка ли е истината?


Google+ (поне в моя опит) се превръща в благодатно място за задълбочени дискусии - едно, заради компанията, която се е сбрала там, второ - заради липсата на ограничения за дължината на публикациите. Един от генераторите на такива дискусии е Павлина (вероятно сте попадали на блога й) - и с култовите й вечерни езикови наброски и уроци в социалната мрежа на Google, и с обратната връзка, която дава на другите потребители.

Във връзка с линк, който публикувах в Google+, се завърза поредната интересна дискусия, насред която Павлина ми зададе следния въпрос:

bTV напоследък облъчва зрителите си с фразата “Истината е въпрос на гледна точка”. Мен нещо ме смущава в това твърдение, защото си мисля, че истината все пак трябва да е нещо, което е поне относително независимо от гледната точка на когото и да било. В най-добрия случай може да е пресечна точка на множество гледни точки (ох, много точково стана :). Какво казват философите по този въпрос и какво мислиш самата ти?

Публикувам отговора си след известно настояване от нейна страна. Предполагам, че на повечето от читателите на Неуютен блог той няма да е интересен, но една от целите на блога е да бъде достига до точните хора (както се случи с поста ми за статистиката на самоубийствата). Така че се надявам, че ще се намерят поне двама-трима, които ще бъдат провокирани от написаното, независимо дали ще се съгласят, или не. И ще стане интересно.

И така, ето реакцията ми (с дребни редакции с оглед на това, че вече е предназначена за повече от един читател):

Отговорът няма да е еднозначен.

От една страна, ако истината беше просто въпрос на гледна точка, всичко щеше да бъде истина и следователно нямаше да има истина. Съгласна съм, че за нея се изисква определено равнище на интерсубективност (или, както казва Павлина, "пресечна точка на множество гледни точки").

От втора страна, ние можем да възприемаме само това, което човешките ни сетива и способности ни позволяват. Кант казва, че времето и пространството са наши форми на познание. Представете си какво щяхме да виждаме, ако имахме фасетъчни очи като мухите, и как щеше да ни изглежда реалността :-).

От трета страна, пребиваваме в определена среда, имаме биография, културен фон, интереси, убеждения и т.н.; и всички тези (и много други) неща оказват влияние на разбирането ни за истина. "Истината" за пълния член (без да имам предвид липсата на грамотност) или за правописа на "медия/медиа" може да зависи от поколение, професионална среда, влияния и т.н. В една моя любима книга, "Космополис" на Стивън Тулмин, се разказва, че когато Нютон създал теорията си за гравитацията, тя се възприела положително в Париж и Лондон и негативно в Манчестър и Клермон-Феран. Защото Манчестър и Клермон-Феран били работнически градове, а работниците възприемали себе си в ролята на "инертната материя", която стои най-долу :-).

От четвърта страна, самият свят се променя и това също оказва влияние кое ще смятаме за "истина" и кое - не. 11 септември 2001 година доведе до едни разбирания за тероризъм и сигурност, случилото се в Норвегия това лято е предпоставка за нови теории и "истини" в тази област. Истината се променя не само за нещата в социалния свят (въпреки че там най-вече), а и в природните науки. И както на нас ни изглежда примитивно, че хората са мислели, че Земята е плоска, така и след време може да изглежда нелепо, че някакви са смятали, че Земята се върти около Слънцето. Томас Кун, чийто последовател отчасти е Стивън Тулмин, твърди, че това, което разбираме под научен "прогрес" (идеята за прогрес включва кумулативност, тоест постепенно натрупване и надграждане), е обикновено изритване на една теория от друга, която по-добре решава дадени проблеми в даден момент (в което няма нищо кумулативно).

Така че за мен "истината" е по-скоро регулативен принцип - човек (или поне - учените) се стреми към нея, но е предструктуриран от много неща, които влияят на разбирането му за нея. Затова добрите изследователи, според мен, би трябвало да се опитват да си дават сметка за нещата, които ги предструктурират, както и да признаят, че много от тези неща не са способни да осъзнаят.

Но пък без разбирането за истина трудно може да се прави наука, а и редица неща във всекидневния живот стават абсурдни. По този повод един социолог, Робърт Фридрихс, в книгата си "A Sociology of Sociology" използва израза на Сьорен Киркегор "скок във вярата" - за да правиш наука (пък и други неща, но на него науката му е проблемът), трябва да "скочиш във вярата", че нещо е истина. От което излиза, че науката не е толкова принципно различна от религията, колкото й се иска.

Както видно, Павлина ми зададе въпрос, на който не мога да отговоря с "да" или "не", както често пъти и тя не може в блога си. Извинявам се за дългия отговор, но питащата нямаше откъде да знае, че въпросът й засяга една от най-големите драми в живота ми :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


8.11.2010 г.

Гост блогър: Борислав Борисов

Портрет на Борислав Борисов (снимка: моя)


Седмоноемврийско интервю със Светла Енчева
Гугъл Толк, Интернет, 7.11.2010 г., неделя следобед.

Как се чувства социологът в общество на аномията? Ситуацията не го ли превръща принудително в терапевт?

Въпросът предпоставя съществуването на аномията като обективен факт. За мен тя, както и останалите социални "неща", е по-скоро въпрос на конструиране, на определена интерпретация. Що се отнася до "терапевт" - това отваря по-сериозния въпрос - дали социологът е само изследовател, или се намесва в света и го променя. Дълбокото ми убеждение е, че социологът се меси в света, иска или не, та затова е по-добре да го прави осъзнато. Доколкото осъществявам някакви "терапии", не знам обаче дали не са повече човешки, отколкото социологически.

Човешката ситуация у нас обаче сякаш моли за намеса?

Да, и то, което е по-трудното, моли за намеса с разбиране (на въпросната човешка ситуация). В противен случай човешки намерения могат да доведат до античовешки резултати; наблюдавам това във всяка сфера, за която мога да се сетя. Разбирането, от своя страна, е важно условие за прошка, за приемане на другия, за способност да се опитваме да изграждаме заедно общ свят - по дефицитен и неаномичен начин.

В нашата култура има някакво табу над въпроса за Другия?

Въпросното табу е в основата на обособяването на модерното национално съзнание в България. Характерно е, впрочем, за изграждането и на други национални съзнания, но проблемът е, че у нас ценностите на Възраждането продължават да се смятат за свещени. Когато едно общество е в криза, логично се вторачва в миналото си, както беше писал Георги Фотев. В България като че всекидневието е кризисно.

Възможно ли е днес у нас човек да бъде умен, ерудиран, отворен за света и жаден за знания, и да бъде щастлив от това?

Трудно. Почти невъзможно е да се намери среда, особено - професионална, в която да се ценят и да не биват смазвани умът, ерудицията, отвореността и т.н. на човек. И все пак, не е невъзможно, може би - зависи как дефинираме щастието. За Кант щастието беше, доколкото си спомням, "състоянието на едно разумно същество, в което всичко се извършва според неговото желание и воля". Практически невъзможно е всичко да се извършва според желанието и волята не само на умния и ерудиран човек в България, а и комай на всеки модерен, мисля, човек (а за немодерните въпросът за щастието стои по друг начин). Но има моменти, които, с интензивността си, замъгляват всичко, което не е "според нашето желание и воля". И тогава, може би, сме щастливи... Както се чувствах аз веднъж, когато крачех по една магистрала в Испания, между Албир и Бенидорм, опитвайки се да се добера до Аликанте. Тировете, които преминаваха покрай мен с риск за живота ми, изчистиха от съзнанието ми всичко излишно. Или както се е чувствал умният, ерудиран и жаден за знания Мишел Фуко, когато веднъж го блъснала кола. Почувствал се щастлив.

В коя чужда страна би искала да се изгубиш?

Япония. В Токио. Да е огромно и по възможност да няма надписи на език, който разбирам.

Каква е генеалогията на твоята страст към фотографията?

Знам ли, още от малка ми се е занимавало с това. По мое време в училище въведоха т.нар. практики. Та първия срок в десети клас бях на практика в хлебозавод, а втория - на практика по фотография. Имаше тъмна стаичка, проявявахме филми, правихме експерименти... Но не съм случвала на добър апарат и не съм снимала редовно до момента, в който се снабдих с полусапунерката Panasonic FZ7 в края на 2006 и изпаднах във фотографска логорея, ако мога така да се изразя.

Ако трябва да занемеш художествен портрет на Светла Енчева, в каква обстановка би го направила? Какво ще има в снимката, освен тебе?

Кеворкянски въпрос :-). Опитвала съм се да си правя художествени портрети, като обикновено съм се стремяла на тях да съм само аз и да елиминирам фоновете, доколкото е възможно. За съжаление, вкъщи, в апартамент 37 квадрата, това е много трудно изпълнимо. А според настроението или повода се случва снимките да включват и някакъв предмет, особено плод или зеленчук. Обичам и играта със светлината, затова съм щастлива, че имаме щори.

Каква музика би взела със себе си, ако трябва пътуваш до Луната и обратно?

Не знам дали бих взела музика, или бих предпочела да се наслаждавам на преживяването и да не го смесвам с други усещания. Предполагам, бих избрала втория вариант. Ако питаш коя е любимата ми музика - както е добре известно, това е Van der Graaf Generator.

Водим този разговор в деня, в който дълги години чествахме Октомврийската революция. Дигиталната революция, която протича през последните две десетилетия, не е ли окончателната в този цикъл на промени от Ренесанса насам?

Зависи как дефинираме "този цикъл". Доста съм скептична по отношение на всякакви окончателности. По-скоро съм склонна да мисля, че ние подреждаме някакви телеологии според някакви очевидности и значими неща, които в следващ етап биха могли да бъдат други. Както в интерпретацията на историята, така и в науката, така и в личния живот. Не съм оригинална - и Питър Бъргър го твърди в "Покана за социология". В която книга и той не си е поставял за цел да бъде оригинален.

А имаш ли усещането, че благодарение на технологиите, на Интернет, най-сетне човечеството започва да преживява себе си като едно цяло, че светът се интегрира мисловно и емоционално? Това дава ли повече шансове на човешкото?

На технологично равнище "човечеството" би могло да стане едно цяло тогава, когато цялото човечество има достъп до глобалната мрежа. А това не е така. Друг е въпросът за мисловното и емоционално интегриране. Не бих казала, че е възможно светът да се интегрира мисловно и емоционално посредством Интернет, защото Интернет не премахва различните екзистенциални, политически и пр. позиции. Въпреки това съм убедена, че Интернет дава повече шанс на човешкото. Защото, посредством него, от една страна, става много по-лесно да се намерят себеподобни, сродни души. А в преддигиталната епоха се налагаше да разчитаме само на личното си обкръжение, което беше, каквото се случи. От друга страна, посредством Интернет можем да усетим по много по-непосредствен начин от преди, че светът е шарен, хората са разни, нашият кръгозор не е единственият на света. И да се опитаме да живеем заедно. Е, не че някои не ползват Интернет за обратното...

Има ли автори в хуманитарното и социалното знание, които са повлияли решително върху формирането ти като личност? Какво обичаше да четеш като студент?

В университета обичах да чета най-вече Кант. Всичко от Кант. Начело с "Критика на практическия разум". На второ място, може би, Киркегор, по-специално - "Или-или". В четвърти курс се увлякох по социологията благодарение на проф. Георги Димитров (тогава доцент), тогава започнах да чета с настървение Георги Фотев, Иван Хаджийски, Питър Бъргър... Книга, която много повлия на интелектуалното ми формиране е и "A Sociology of Sociology" на Робърт Фридрихс. А формирането ми като личност започна в пубертета, с четене на много поезия и литература.

Коя е най-важната ти мечта?

Не знам. Май нямам такава.

Постижението, на което най-много се радваш?

И това не знам. Може би предстои. Или може би кауза, за която съм се борила и е имало ефект. Примерно, освобождаването на Аревик. Но то далеч не е само мое лично постижение. В момента не мога да се сетя за мое лично постижение, на което да се радвам. Кой знае, може би така е по-добре - може би е свидетелство, че съм немислима сама по себе си, без човешкия свят.

Сърдечно благодаря на Борислав Борисов, че се отзова на поканата ми да гостува в Неуютния блог и че одобри идеята да осъществи гостуването в качеството си на журналист по образование и призвание - като ми вземе интервю.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


5.04.2010 г.

Минимализъм по Великден и линкове (вместо яйца)


Няколко неща из блоговете, които ме впечатлиха и ме наведоха на размисъл по Великден:

"Метаморфози" на Надежда Московска. С Надето се запознахме първо офлайн, а веднъж имахме изключително приятен разговор в едно задимено място. Човек, с когото можеш да говориш за много неща и който, освен ум и ерудиция, има и сетива. Чак напоследък открих, че пише. Харесва ми да се мотая из блога й и да изравям разни съкровища.

"възкръсването на христос/смъртта на Тибалт":  Стефан припомня Георги Рупчев. Винаги е време за Георги Рупчев.

Доктор Колевски разсъждава за великденските страсти на чалга поколението. Хареса ми не заради моралния патос, а заради есеистичния дух. Установявам, че понякога чета блога му с интерес.

"Как се купува журналист - към коментара за Валерия Велева"  . По повод аферата Доган/Велева Иван Бакалов препечатва в e-vestnik своя статия, публикувана в "Новинар" преди почти 6 години. Реакциите на голямата част от журналистическата "гилдия" по отношение на писмото на Доган за Мадам В. поразително ми напомят щраусово-самозащитните реакции и на други гилдии:

- Академичната "общност", която с усърден план почерня живота не на корумпираните и злоупотребяващите с власт, пари и статус, а на тези, които се осмеляват да говорят за това. Която развява знамето на борбата срещу корупцията само когато иска да се разправи с някой неудобен, когото е защитавала, докато е имала полза от него. Карикатурната комисия по етика в Югозападен университет - Благоевград, която е създадена с цел да смазва и малкото несъгласни преподаватели в университета според ръководния принцип "преклонена главица сабя не я сече".
- Ръководството на БАН, което имитира "реформа", за да бетонира статуквото си и да разкара неудобните и обвинява всеки, който нададе глас, че "руши авторитета" на БАН
- лекарите, които реагират на всяко твърдение за корупция в здравеопазването с вой, че се поругава достойната лекарска професия
- магистратите, които правят същото
- и така натакък...

При такава "гилдийна етика", личности като Иван Бакалов и Иво Инджев се опитват да оцелеят на малките си независими островчета, уволненият за трети път от ЮЗУ Петър Дошков си живее в село Калояново и продължава да се надява, че в България ще се намери съд, който поне да се съгласи да постави на разглеждане въпроса дали ректорът на ЮЗУ е нелегитимен... много други или изпадат от "гилдиите" си, или накрая се пречупват.

Иво Инджев за показните арести на Николай Цонев и Борислав Гуцанов. Да си невинен до доказване на противното е важно човешко право и не зависи от политическата ни принадлежност, нито от тази на обвинените. Демонстрирането на (излишна) сила, унижаването на тези, които до вчера са разполагали с власт и показното поведение в стил посредствен полицейски сериал са радост за масите. Притеснително е обаче, че правителството на ГЕРБ легитимира полицейското насилие, за което много важен знак беше и оправданието на полицаите, убили Чората. Притеснително е поне поради две причини. Първата е, че ако допускаме и, нещо повече, насърчаваме полицейския произвол, той много бързо ще се разпростре и ще се насочи и към журналисти, фотографи, обикновени граждани... (Не че това не се случва и сега, но все пак случването още не се е легитимирало като нещо напълно правилно и редно.) Втората е, че цялото това показване на муксули не на последно място замества липсващите неотложни реформи. И колкото повече лъсва липсата, толкова по-интензивна ще трябва да става мускулната показност, за да прикрие реалната управленска немощ.



Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


1.11.2009 г.

В памет на Иван Пунчев


Преди месец почина бившият ми преподавател по диалектическа логика Иван Пунчев. Мнозина преподават тази дисциплина по мухлясало-тоталитарен начин, но не и Пунчев. При него беше интересно, той успяваше да ни увлече в интелектуалната си вселена.

След изпита не съм говорила с него. Беше колега на Крис, от неговата секция. За последен път го видяхме през зимата (тоест Крис го видя), той отмина бързо и не го настигнахме, за да го поздравим. Как да предположим, че няма да го видим отново...

Липсва ми Пунчев, който:

- имаше оригинални идеи, според мнозина - екзотични, но - подредени в уникална система;
- пишеше статиите си по такъв начин, че се налагаше първо да ги прочетеш по обратния начин, после да ги прочетеш отзад напред, а накрая да ги формализираш, за да успееш да схванеш нещо от тях;
- беше благ, неконфликтен, но отстояваше възгледите си (също като покойния Иван Стефанов);
- беше перфекционист - имаше неиздадени трудове, но все ги дописваше, доизглаждаше, изпипваше, дори с риск да провали кариерата си;
- живееше в диалектиката; за него Духът беше по-важен от хабилитацията.

Последният брой на NotaBene е посветен на Иван Пунчев.

Също и колонката за фотография.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


2.07.2009 г.

Електронно списание NotaBene - брой 6



Вълшебни отблясъци
със зеленото танцуват.
Рожден ден!

Не ме бива много в поезията, това хайку беше заигравка по повод рождения ден на един приятел и вървеше в комплект със снимката. Шести брой на списание NotaBene е на тема "хайку", а фотографската колонка е за дзен.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


27.05.2009 г.

NotaBene: Европа!


Забелязах този графит на стената на Съдебната палата преди няколко дни и не се въздържах да го снимам. Мислех си как графитите като форма на младежка субкултура инкорпорират западни културни щампи, но в български контекст те изглеждат доста иначе - не в очите на съответната младежка субкултура, а в моите очи на човек, помнещ "хуманизма" на тоталитарната епоха.

В контекста на задаващите се избори за европейски парламент, новият брой на списание NotaBene е посветен на Европа. Необичаен брой се е получил - този път дискурсът на практиката преобладава над чисто теоретичния. Във време на избори едно списание за философия и политически науки не може да остане безучастно. Което не значи да казва за кого да гласувате - напротив, в него са публикувани преизборните манифести и на трите основни партии в Европейския парламент - Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти и Европейската либерално-демократична партия.

Моята фотографска колонка - този път по-мрачна от обикновено - също се заиграва с темата за Европа, хвърля поглед към "тъмната страна" на европейската идентичност и я разкрива като необходимо условие за "светлата" й страна.

Между другото, за всички, които го пожелаха, списанието вече си има и RSS. Благодаря за което на администратора Крум Лозев!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


27.04.2009 г.

За Витгенщайн и езиковите игри

(Снимка: автор - аз, версия - Сам Лакджа)

Вчера Лудвиг Витгенщайн навърши 120 години. В същия ден излезе четвъртият брой на списание NotaBene, посветен, разбира се, на Витгенщайн :-).

По повод на Витгенщайн и езиковите игри ме "сърби" да ви разкажа една история, на която бях свидетел преди две години и която послужи за основа на недовършения роман "Fast-food story", който писахме с един приятел. Та историята (хубав пример и на тема "етнометодология", между другото) е следната:

Дюнержийница. Влиза човек, застава кротко на тезгяха и пита:

- Имате ли чук?

Момчето, което продава дюнерите, отговаря:

- Да, имаме чук.

Посетителят:

- А, чудесно! Аз работя отсреща в магазина за бельо и все ме питат - имаме ли чук.

Дюнерджията дава на посетителя чук. След известно време посетителят се връща и носи на дюнерджията бира.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


25.03.2009 г.

Трети брой на NotaBene


Излезе и третият брой на списание NotaBene. Доколкото съм част от екипа, виждам отвътре какво е да се прави списание, да се почне от нулата, но да се удържа амбицията за нов брой всеки месец, в последния момент да се спасява темата на броя, заплашена от непредвидени обстоятелства (сърдечно благодаря на проф. Ангел Стефанов за великолепната му статия, благодарение на която темата на броя беше спасена).

Освен две статии за времето, в списанието може да се прочете и превод на Джон Стюард Мил, любопитно фото-есе за Куба, превод на хайку от немски и шведски и още интересни неща. Колонката за фотография този път е посветена на снимки "бяло върху бяло".

Колкото и да съм опитвала, не ме бива особено в снимките "бяло върху бяло", тази е комай най-бялата, която съм правила. Общото във всичките ми опити за бели снимки е, че ги посвещавам на Питър Пик. В колонката съм разказала някои неща за Питър, но ми се ще в блога да му направя кратко аудио представяне. Искам, първо, да публикувам едно негово парче, което много си харесвам. Казва се baby grenade (питър не обича главни букви, обикновено и името си пише с малка), е по-мелодично и слушаемо, въпреки това винаги ми е безкрайно приятно да го слушам:







(Имаше и още едно парче, но го махнах по молба на Питър, понеже му се е случвало песента да бъде превратно политически тълкувана. Ако някой случайно чул вчера - чул.)

Другото нещо, което ще се радвам да чуете, е разказът за болничния престой на Питър, който разказ впоследствие той превръща в радио шоу (по онова време се подвизава като водещ в местно радио). Ако имате половин свободен час, който сте готови да "загубите" в слушане на история, разказана по, меко казано, необичаен начин (и на изключително приятен бритиш), чуйте го. Историята, по-подробна и с някои разлики по отношение на радио шоуто, може да бъде прочетена тук.

И тъй, оставям ви насаме с Питър:










Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


27.02.2009 г.

Втори брой на електронното списание NotaBene


Излезе и вторият брой на електронното списание за философия и политически науки NotaBene. Темата на броя е "Език и дискриминация". Определено има какво да се прочете в този брой - например статия на Гергана Попова за дискурса (и липсата му) за хомосексуалните в България по времето на тоталитаризма, част от превода на книгата "Почит за Каталония" на Джордж Оруел, размисли на Бъртранд Ръсел за секса като ценност, текст на Мамардашвили за психоанализата в оригинал (за който разбира руски) и други интересни неща. Този път в рубриката Poiesis има и стихове на Илиана Илиева, а "моята" фотографска колонка е на тема "Теория и практика на отражението".

Та понеже се измъчих, докато избера 5 снимки на отражения и преживея мъката да се откажа стотици други, които харесвам не по-малко, като се запитах коя от моите снимки на отражения да сложа в този пост, съдната ми способност си взе отпуска. Та затова направих насипна подборка и "излях" насипното в две слайдшоута (намирам за проява на лош вкус да заставям читателите да "претакат" примерно 50 снимки, които може да не са им интересни, особено ако четат от някой блог агрегатор и изобщо не им е до моя блог...). Ето ги (ох, май има някакъв временен проблем със слайдшоутата, в началото всичко си беше наред, както и да е, пускам линк към целия албум с отражения):







Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


19.01.2009 г.

NotaBene - списание за философия, политически науки и малко изкуство


Изчаквах страстите да постихнат леко, за да направя един анонс. Отскоро във виртуалното пространство тихомълком се появи NotaBene - онлайн списание за философия и политически науки. Първият му брой е посветен на езика. В него можете да прочетете анализ върху ранния Витгенщайн, превод на част от "Записи от скиталческото лято" на Хосе Ортега-и-Гасет и други интересни неща.

Каква е връзката с егоцентричния автопортрет по-горе? Списанието разполага с и с рубрика Poiesis, в която се публикува изкуство - поезия и снимки. Беше ми предложено
*blush* да водя колонка за фотография в списанието и аз с удоволствие приех. Предполагам, че основание за предложението е бил опитът ми като администратор на група във Flickr (предимно за абстрактна фотография, но не само). Като за първи брой избрах за тема на колонката "Читателят като alter ego". Идеята ми е не просто да представям автори и снимки, а посредством тях да отварям различни теми за размисъл, като това, надявам се, не става за сметка на изкуството във фотографията.

Харесва ми да съм колумнист (леле, как звучи) и да пиша за фотографията, която обичам и за фотографите, от които се влияя. Усещам го като глътка въздух в
напрегнатото ми всекидневие на непрестанно самоотстояване срещу различни по форма и сила удари, срещу натиска да стана част от блатото на примирението. А и се чувствам свободно, понеже нямам претенциите да разбирам професионално от фотография. За мен тя не е в познанията (макар да не вредят), нито в скъпото оборудване (макар да не е лошо да го има човек), а в светоусещането. И не в обекта, а в погледа.

Шери (чиято снимка - третата поред - е представена в колонката) ме посъветва, когато й казах за колонката - забавлявай се, не го оставяй да се превърне в работа. Това и правя :-).



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


26.05.2008 г.

За матурите по философия



Още на шести февруари бях почнала да пиша пост, посветен на примерния тест за матурата по философия, публикуван в сайта на МОН. После събитията около моя университет ме завъртяха дотолкова, че вече почти нямам сили дори да отговарям на коментари, камо ли да пиша нови постове и да чета блогове. Не съм се отказала да пиша за случващото се в ЮЗУ, но понеже матурите наближават, реших все пак да пусна онзи пост, който си беше почти готов.

Вярно, че беше преди десет години, когато завърших философия, но все още помня това-онова и намирам за притеснително, когато в примерен тест за държавен зрелостен изпит има грешки. Затова ще копирам проблематичните въпроси и отдолу ще пиша моите коментари:

5. Кое твърдение за разликите между моралните и правните норми НЕ е вярно?
а) Моралните норми регулират мотивите, а правните - външното поведение.
б) Правните норми са гарантирани чрез държавна принуда, а моралните – не.
в) Правните норми се приемат и променят планомерно, а моралните – не.
г) Моралните норми се отнасят към природата, докато правните норми засягат
човека.

Е това за планомерното приемане и променяне не го схванах.

6. За логиката лъжата е:
а) неволна неистина
б) волна неистина
в) неволна истина
г) осъдителен порок

За логиката няма абсолютно никакво значение дали лъжата е волна или неволна. Освен в някои видове некласически логики, но това едва ли се има предвид в случая.

18. В логиката фактическата истина се разбира като:
а) непостижимо благо
б) съответствие на мислите с действителността
в) единство на мислите с постъпките
г) полезна идея за преодоляване на съмненията

Логиката няма никакво, ама никакво отношение към действителността, това е предпоставка на официалната социалистическа философия.

23. За философията от кой исторически период е характерна максимата: "Вярвам,
защото е абсурдно"?
а) Средновековие
б) Ново време
в) Просвещение
г) Модерност

Моля?! Въпросното твърдение принадлежи на Тертулиан. Той е роден между 150-160 година след Христа - период, който и при най-силно желание не може да се причисли към Средновековието. Абсолютно некоректно е да се твърди, че апофатиката му, израз на която е въпросната максима, е характерна за Средновековието. То, особено Западното такова, изобилства от опити за рационално обоснованане на вярата, още като се тръгне от Августин, който, макар да бива причисляван по-скоро към късната Античност, е титулуван като "Учителя на Запада". Апофатичната мисловност е по-скоро характерна за православното християнство, и то за православието по принцип, не конкретно за Средновековното.

29. Коя от изброените двойки понятия обяснява философски същността на човека:
а) телесност и разумност
б) физиология и анатомия
в) гражданин и държава
г) род и нация

Брей, как досега не съм знаела как философски се обяснява същността на човека! За какво съм учила 5 години? Да ми бяха казали направо "телесност и разумност" и да си ходим. Думата ми е, че философски същността на човека се обяснява по много, много начини.

37. Логическият закон е:
а) общо твърдение за света
б) последователност от твърдения за света
в) необходима връзка на мислите по истинност, независима от съдържанието им
г) измислена от логиците норма на мисленето

Хубаво, а откъде тогава се взе "действителността" в 18-ти въпрос?

Според мен, проблемът с теста по философия е сериозен, защото опира до структурата на учебното съдържание, а тя (според официалния документ) е следната:

II. УЧЕБНО СЪДЪРЖАНИЕ
Идейни ядра:
• Себепознание и взаимност;
• Критическо мислене и създаване на смисъл;
• Свобода и отговорност;
• Свобода и законност;
• Човекът и неговият свят.

Що се отнася до философски основните понятия, които се очаква ученикът да усвои (на логическите, етическите и пр. няма да се спирам специално), те са следните:

• опит; човек; съзнание; тяло; свобода; небитие; битие; природа; време; самоизменение; причинност; Бог; метафизика; познание; съмнение; истина; експеримент; практика; метод; език; общност; история; производство; култура; духовност; просперитет; мислене; въображение; принципи; смисъл; разум; субект; мъдрост и творчество.

Къде виждам проблем? Темите и понятията са взети абсолютно аисторично. А във философията, както впрочем и в науката, едно и също понятие означава съвсем различни неща, когато е положено в различна парадигма. Вземете примерно "свобода" при Августин, Кант, Хегел и Сартр... как ще изработите единна дефиниция за свобода? А в теста конкретните въпроси за възгледите на даден философ са... май само един (номер 48 - за Камю).

Може би съм много крайна, като прекалено наблягам на историята на философията. Давам си сметка, че училищното образование по философските дисциплини няма за задача да прави от учениците философи, а да провокира и развива мисленето им в определени посоки. Ала все пак смятам, че мисленето може да бъде по-успешно развивано, ако бъде поставено на фактологически коректна база. Какво печелят учениците от това, че им се казва каква била същността на човека? Няма ли да се развие мисленето им повече, ако бъдат поставени пред алтернативни идеи за същност на човека? Ако обучението по философия не се опитва да възпитава самостоятелно мислене у учениците, то кое?

Надявам се с горните разсъждения да не съм обидила някой философ, още повече, че авторите на теста и на изискванията е доста вероятно да са мои бивши преподаватели. Просто споделих мнение. Ако много съм ви ядосала, спокойно си кажете - абе тя стана социолог, не бива да я вземаме на сериозно ;-).

А иначе съм твърдо за матурите по принцип.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог