Брекзит

Ще ми се да отбележа Брекзит с някакъв умен текст. Нищо не ми хрумва обаче. Освен да отправя прощален поздрав с изпълнение на Питър Гейбриъл и Genesis на песен от албума на Selling England by the Pound. Концертът е впрочем от 1973 – годината, през която Великобритания се присъединява към това, което по-късно приема името Европейски съюз.

Просто е... тъжно.

Защото Великобритания не беше просто една от страните в ЕС. Нейният език се използва (и в обозримо бъдеще ще продължи да се използва) като основен в международната комуникация, не само в Европа. Британската култура и попкултура са повлияли на хората от множество поколения да бъдат това, което са. Излишно е да изброявам примери. Английски мислители са положили основите на концепцията за човешките права. И така нататък, и така нататък.

И сега човек вижда как един от стълбовете на идентичността му рухва. Поради пропаганда, страх, дребнавост, омраза...

Но езикът, музиката, книгите, филмите – тези неща са над политиката. Отивайки си, Великобритания не може да си ги вземе обратно. Впрочем и не иска.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да ходим на София Прайд, докато го има

Всяка година пиша в блога на тема защо е важно да се ходи на София Прайд (2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016, 2017, 2018). Посланието ми за дванайстия прайд е малко по-различно:

Да ходим на прайд, докато още го има. И за да го има.

Защото може и да го няма. Защото нещата вървят в посока, в която не е изключено да се стигне до законодателство „за забрана на хомосексуалната пропаганда“, подобно на руското. Очаквали ли сте един термин като „джендър“ да бъде обявен за „противоконституционен“? Не сте, нали? Очаквали ли сте една Стратегия за детето, в която не се казва нищо особено и която дори не е законов акт (като Истанбулската конвенция впрочем), да бъде демонизирана и спряна? Също не сте. Много ли ще се учудите, ако София Прайд бъде забранен?

Пиша този текст, защото тази година София Прайд се намира в особена ситуация. Отвън са дежурните националисти и християнски фундаменталисти, които искат забраната му. Отвътре са част от левите ЛГБТИ активисти, които призовават за бойкот на прайда.

Защо са призивите за бойкот на прайда? По две причини – заради подкрепата на събитието от страна на Walltopia и H&M за втора поредна година.

Възраженията срещу личността на собственика на Walltopia Ивайло Пенчев, който понякога първо говори, а после мисли, са две.

Първото е, че в началото на 2018 г. Пенчев се изцепи, че заплати от 700-800 лева не съществуват. Броени дни по-късно той се извини за изказването си, като нарече сам себе си „парвеню“, но този факт не е останал в колективната памет на обвиняващите го.

Второто възражение е свързано с отношението му към жените, по-специално – с обява за асистентка, която той беше пуснал във Facebook. В нея, освен критерии като „да е мъдра - да знае, че хората са слаби по природа, но въпреки това са годни за обичане“ и „да има със свободен дух“, фигурира и следното изречение: „Горните изисквания автоматично изключват дами с енвайърменталистка настройка, грийнпийски, социалистки, интелектуалки и всякакви джъстис уриърки.“ Тези му думи се възприеха от феминистки настроени хора и най-вече от левите от тях като силно антифеминистки.

Що се отнася до H&M, там възражението е, че компанията поддържа сравнително ниски цени на стоките си с цената на експлоатация на хора в бедни страни. Нещо, което може да се каже и за почти всички големи производители на дрехи, електроника и каквото се сетите.

Във връзка с Walltopia и H&M критиците на подкрепата им за прайда използват термина pinkwashing („пинкуошинг“). Това означава „изчистване на имиджа“ на дадена компания, личност, организация и пр. чрез подкрепяне на каузата на ЛГБТИ хората, в частност – на прайда.

Терминът „пинкуошинг“ има смисъл в страните, в които прайдовете и ЛГБТИ правата са мейнстрийм – Германия, Великобритания, Холандия, Испания и пр. Но да го приложиш в българските условия, където три четвърти от населението е хомофобско, а думата „джендър“ е противоконституционна, намирам за нелепо. Лявото не би трябвало да се изразява в пренасянето на готови шаблони от Запад, мисля. Защото такова „ляво“ заприличва на „като нямате хляб, защо не ядете пасти“.

Далеч по-сериозен проблем в България е хибридната пропаганда, идваща не на последно място от Русия, според която гей хората са педофили по дефиниция и всякакви публични ЛГБТИ прояви трябва да се забранят. Далеч по-важно е активистите ни да знаят за хомофобското законодателство и процесите срещу гей хора по време на социализма, отколкото да разправят колко про-гей е бил Ленин.

Няма нищо лошо прайдът да е съпроводен с дискусии вътре в общността на ЛГБТИ активистите. Това означава, че тази общност расте и се диверсифицира. Има по-мейнстрийм настроени организации и активисти, по-леви, анархисти, специализирани в областта на съдебни дела, на психологическа подкрепа за ЛГБТИ хора и техните близки и т.н. и т.н. Има активисти с различни естетически критерии.

По света тази диверсификация е стигнала непредставими тук размери. Например на прайда в Кьолн съм виждала общност на женствено изглеждащите лесбийки, които се разграничават от недотам женствено изглеждащите. Или на гей мъжете, които са с бради и са облечени в кожени дрехи. На ЛГБТИ хората с увреждания. И т.н., и т.н.

Процесът на комерсиализация е характерен за прайдовете в страните, където те са утвърдени и се провеждат от много години, което е предмет на редица критики, често основателни. В същото време много от прайдовете събират такси от участващите организации, няма такса само ако искаш да гледаш, а не да дефилираш. В България това го няма. Не ми е известно критиците на „пинкуошинга“ обаче да са предложили идеи как да се финансира София Прайд.

Когато обаче критиката на прайда отвътре цели провалянето му, това вече е проблем. Не ми се вижда в реда на нещата ЛГБТИ активистите да искат това, което искат и хомофобите – да няма прайд. Само защото не са съгласни с нещо.

Неотдавна споделих на Facebook страницата на Джендърландия критичен пост от блога на Иван Стоянов относно решението на организаторите на София Прайд да поканят попфолк певицата Галена. Самата аз имам известни критики към текста, но прецених, че ще е интересна тема за размисъл. За моя изненада част от организаторите на прайда и ЛГБТИ активистите реагираха много болезнено. Най-остра беше реакцията именно на по-левите от тях, според които чалгата е „музиката на народа“, пък народът е прав по дефиниция.

Дали Галена е представител на народа, или на социалното инженерство, запокитило същия народ в конструирано за него пространство, в което са зададени и естетическите му вкусове, и това за кого да гласува и дали да си продава гласа, е друга тема. През 2013 г. Галена агитира за Пеевски. След което той бива избран за шеф на ДАНС, което води до масови протести и в последна сметка – до оставка на правителството. А разпространението на попфолка като „музика за народа“ в България има връзка с остатъците от социалистическия икономически шпионаж, професионализирал се по-късно в производство на компактдискове.

Но не това е важното в случая. По-важното е, че нито приятелчето, чийто е текстът за попфолка, а още по-малко аз сме призовавали за бойкот на прайда. Да критикуваш нещо, към което си съпричастен, е напълно в реда на нещата. Забавно е обаче как някои от онези, които тогава възприеха споделянето на поста в страницата на Genderland като удар под кръста за организаторите на прайда, днес призовават за бойкот на същия прайд.

Но както и да е. На прайда на 8 юни ще има по нещо за всеки вкус. За любителите на попфолка и за защитниците на „народа“ ще има Галена. За феновете на Евровизия ще има Нета от Израел, която спечели конкурса миналата година. За рокаджиите като мен ще има Ерол от „Уикеда“ (о, Ерол, о, Ерол!). За любителите на мейнстрийма ще има H&M и Walltopia. Ще се включат и други музиканти, както и сума ти малки бизнеси (повече или по-малко социално отговорни), съпричастни към правата на ЛГБТИ хората.

Най-важното е, че прайдът ще го има. Все още.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тоест аз

Близо месец не съм писала в блога. Блогът не е задължение – като нямам вдъхновение за него, по-добре да си дам малко почивка. Рано или късно пак ще усетя онзи порив, че трябва да блогна.

Преди време писах за сайта Тоест, който се издържа само от даренията на своите читатели. Без реклами, без проекти и т.н. Смятах, че начинанието, макар и прекрасно, няма да оцелее. Половин година по-късно трябва да призная, че съм грешала. Засега сайтът се справя, макар и с цената на това, че стана седмично издание. Радващо е, че се намират хора, готови да подкрепят качествени некомерсиални текстове и независими издания.

Междувременно и аз започнах да пописвам в Тоест. Неособено редовно, засега, но ми се ще да продължа. Дотук съм публикувала три текста. Можете да стигнете до тях от профила ми в на сайта.

Пише ми се за Тоест не само защото виждам смисъл да има такъв сайт, а и заради професионалния подход и коректното отношение към авторите от страна на екипа на сайта в лицето на Ан Фам. (Предполагам, че и другите членове на екипа са също толкова коректни и приятни, за Павлина дори знам това от опит, но Ан Фам е тази от тях, с която основно общувам.) Много е приятно да се работи с грамотни, благи, но в същото време критични (и самокритични) хора. Още повече, че всички публикации минават през вещото око на Павлина Върбанова, авторка на популярния сайт Как се пише?, така че резултатът е доказано грамотен. Трудно мога да се сетя и за комерсиален сайт, в който се държи на коректорската работа и я възнаграждава. (И издателства, които плащат на коректори, вече рядко се намират, но това е друга тема.) От доста от медийните публикации, които чета ежедневно, е видно, че не само читав кореткор няма, а и редакторът си е „питал ушите“.

Ако и вие искате да има сайт като Тоест, моля да го подкрепяте, за предпочитане – редовно. (Понеже от опит знам, че е лесно да удариш едно рамо веднъж и после да забравиш). Как се пише? също има нужда от периодична подкрепа, защото е лична инициатива на авторката си (вижте отдясно на сайта, а ако го отваряте от мобилен телефон – под „Основни категории“).

Пък ако решите да подкрепите и моя скромен Неуютен блог, няма да ви се разсърдя :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Къде са тези миниатюрни градски съкровища?

Каква изнедата – тъкмо да започнеш да мечтаеш за нещо и да установиш, че вече го има.

За какво се бях размечтала? За миниатюрни скулптури в София, почти невидими, ако човек не няма навика да се заглежда в детайли, когато върви.

Защо се бях размечтала? Защото повечето паметници, които изникват в София, не са нещо, което да харесвам и с което да се идентифицирам. Те или са кичозно грандомански (например Самуил и прословутите му очи), или по един много несъвременен начин реалистични (братя Прошек, Алеко...).

Затова ми се прииска да има някакви мънички, негероични и радващи душата скулптурки или паметничета, които да са антипод на грандоманщината, национализма, вземането твърде на сериозно, изобщо – на всички онези нагласи, които се олицетворяват от повечето нови паметници.

И както се размечтах, така излязох на фотографски лов за детайли и изненадващо установих, че това, което го искам, всъщност вече го има.

Я сега да ви попитам – забелязвали ли сте тези миниатюрни произведения, знаете ли къде се намират?

И втори въпрос, на който и аз не знам отговора (имам хипотеза, която, ако се окаже вярна, много ще се радвам) – защо ги има тези миниатюрни скулптурки, по какъв повод, по чия инициатива?

За съжаление, при първото ми забелязване на тази скулптурка вече липсваше главата ѝ, а при второто – само постаментът беше останал.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)

Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:

• Иван Стоянов – Фин: Тотално и завинаги маргинален
• Иван Стоянов: В България няма равноправие и толерантност към ярките хора

В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тоест да

От един месец насам българската публика се сдоби с ново онлайн издание – Тоест. Зад него стоят добре известният от златните блогърски години Йовко Ламбрев, Ан Фам, Владислав Севов, Лина Кривошиева и отбор от неслучайни автори, някои от които са от немногото хора на този свят, които обичам.

Появата на „Тоест“ почти не беше отразена – поне по каналите, които аз следя.

„Тоест“ не е новинарски, а е по-скоро коментарен и аналитичен сайт, който тръгва с амбицията да е почтен и да утвърди нов модел на финансиране. Изданието смята да разчита изцяло на дарения от читатели, по възможност редовни, с които да може да плаща хонорари на авторите си.

Според мен тази амбиция е прекрасна и си струва идеята да бъде изпробвана. Боя се обаче, че очакванията може да се окажат нереалистични. Дано да греша. Но тези 3000 души, на които изданието разчита, са общо взето потенциалната му аудитория (имам предвид кръга от относително редовни читатели, до повечето от които „Тоест“ тепърва ще трябва да стигне). Естествено, има ентусиасти, които ще даряват повече от 5 лева на месец. Повечето от тях вероятно ще са или от екипа и авторите на сайта, или техни близки хора. И/или живеещи в чужбина.

В България обаче дарителството като цяло не е много развито. Доколкото се случва от страна на частни лица, е най-вече за болни деца. Дарителството за независими медии и организации е по-скоро непопулярно. За справка – Бивол или Либерален преглед, които разчитат на този модел. И получават дарения, но не толкова, колкото са амбициите им.

Проблемите с дарителството са само едно от измеренията на родната „публична среда“, която е в, меко казано, насипно състояние.

Много се надявам, че „Тоест“ няма да се плъзне по наклонената плоскост да обвинява читателите си, че не даряват достатъчно. Защото с мрънкане и обвинения не се печели аудитория, а може и да се загуби част от спечелената. Надявам се, че това, за което все повече хора ще искат да отделят все повече средства, ще е съдържанието.

Вторият риск, който виждам пред „Тоест“, е възможността сайтът да стане твърде елитарен. Не че виждам нещо лошо в съдържанието, предназначено за тясна и експертна аудитория. Но мисля, че не това е идеята на сайта, а и едно интелектуално елитарно издание на български език съвсем не би могло да се издържа от читателски дарения.

Включването на автори като Татяна Ваксбер, Жана Попова и Полина Паунова обаче ми дават надежда, че „Тоест“ няма да се превърне в елитарна капсула. И трите (както и други от авторите на сайта) умеят да пишат хем достатъчно умно, хем четимо и интересно. Достъпността не е непременно недостатък. Да говориш разбираемо, без да правиш компромис със смисъла, а още по-малко – с посланието, а въпрос на уважение към събеседника.

Не вярвам в мантрата, че медиите трябва да предлагат това, което хората очакват. Медиите и хората взаимно се правят. Убедена съм, че едно качествено издание може да издига аудиторията си на по-високо равнище, както и да позволява да бъде издигано от аудиторията си на по-високо равнище. И ще се радвам, ако „Тоест“ показва как се прави това.

Успех, „Тоест“!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

На печелившите: обичайте се спокойно!

Докато днес голяма част от влюбеното население празнува, прави си подаръци, радва се на специални оферти и т.н., друга част се намира във вихара на един абсурден „джендър“ скандал. Тази друга част усеща нарастваща и омраза и се чувства все по-заплашена.

Докато едни хора се къпят във валентинския мейнстрийм, на други им се отрича правото да обичат и да съществуват само заради това, което са. Те се явяват изкупителна жертва, за да може насилието у нас да продължи да бъде оправдавано. Да продължаваме всеки път да се изненадваме – защо пак е убита жена, защо някои се държат с децата и учениците си като с животни. Да обвиняваме жертвите за това, че са жертви.

Само и само да не се приближим малко към съвременния европейски хуманизъм се анатемосват филми и книги, правят се истерии от абсурдни грешки в учебни помагала, отричат се неща, които са във фундамента на европейската култура, правят се опити в зародиш да се забрани дори само шансът някои хора да могат да живеят що-годе нормално.

Ако сте хетеросексуални, биологическият ви пол е безвъпросен и отговаря на психологическия ви и имате любим човек до себе си – весел празник, ако тачите Свети Валентин! Ако обичате някого от същия пол или вашият собствен пол не е безвъпросен... пак празнувайте, ако ви се празнува днес, но – внимателно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Подкрепа за „Денят започва с култура“: писмо до Омбудсмана на БНТ Иван Такев

Колаж: Станислав Беловски, Facebook

Уважаеми господин Такев,

„Денят започва с култура“ е едно от най-добрите предавания в българския телевизионен ефир. (За мен е най-доброто, но нямам претенцията да съм гледала всички предавания.) То е пример за това, каква трябва да бъде мисията на една обществена телевизия – да създава висококачествен и не непременно комерсиален продукт. Да възпитава във вкус, ценности и високи критерии. Да припомня базисното журналистическо правило, записано и в Етичния кодекс на българските медии – общественият интерес не съвпада с това, което е интересно на обществото.

В обществен интерес е да има образована и критична публика, а не аморфна маса, която да бъде държана пред екрана само със забавления, сензации и надежда за парични и материални печалби.

Разчитам, че в качеството си на Омбудсман на БНТ ще отстоявате обществената роля на телевизията.

Публикувам писмото си до Вас и в личния си блог.

С уважение,

Светла Енчева, блогър, социолог, журналист, носител на наградата „Валя Крушкина".

София, 21.01.2018 г.

(Писмото е изпратено до служебния имейл адрес на Иван Такев: i.takev@bnt.bg.)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как ще изглежда Дом Витгенщайн

Ето как ще изглежда Дом Витгенщайн след "професионалната реставрация", обещана от министъра на културата Вежди Рашидов. Или поне - как би могъл да изглежда, ако Австрия не упражни контрол върху ремонта и ако професионалната общност и гражданското общество във Виена нямат думата. Защото съмнявате ли се, че могат да се намерят "австрийски специалисти", които срещу съответната облага биха се подписали под всякакъв проект?

За първи път се притесних, че тази емблематична за модерната архитектура сграда е българска собственост...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо ни възмущава успехът на Азис?

Азис. Снимка: CC-BY-SA Kristiqn Kref

В последните дни много народ се възмущава от факта, че Азис попадна с песента си "Хабиби" в класацията "25 песни, които ни казват накъде отива музиката" на "Ню Йорк Таймс". В нея той е на последно място, а после в списъка е сложен, извън класацията, Дейвид Бауи с албума си - реквием Blackstar. Малцина приятели се осмелиха да пуснат статус в подкрепа на Азис - не защото са му фенове - и станаха обект на бурни критики.

Класацията е не се основава на критерии за качеството на музиката, а на отзвука, който предизвикват определени парчета в социалните мрежи. Колкото и да харесвам Бауи, едва ли последното произведение в музикалната му кариера, която води началото си от 60-те години на миналия век, колкото и да е гениално, е показателно точно за бъдещето на музиката. И, не, не харесвам Джъстин Бийбър, който оглавява класацията. Но може би младите му фенове в голяма степен са онези, които ще определят облика на музиката в следващите десетилетия...

Мен признанието на Азис не ме възмущава по никакъв начин. Напротив, радвам му се - не на последно място, защото е прекрасен повод да поразсъждавам защо се възмущава висококултурното гражданство.

Не, не съм фен на Азис. Не го казвам като оправдание, просто е така. Ако не бях разбрала за тази класация, сигурно никога нямаше да узная, че има такова парче. Любимият ми тип музика е трудносмилаем прогресив рок. Слушам и пънк, и алтернативен рок, и хардкор, и много неща помежду, но като цяло... рок.

Не съм фен на Азис, но го уважавам, макар да не слушам музиката му. Защо - ще стане дума по-долу.

Първо ми се иска да поразсъждавам по темата: защо ни възмущава чалгата като жанр? Предпочитам да говоря не за чалга, а за попфолк, тъй като чалгата е конкретен стил отпреди попфолка и не се припокрива с него.

Та - защо ни възмущава попфолкът?

В България този жанр не възниква естествено, както в други балкански страни, а бива целенасочено внедрен. През 80-те години в кварталното училище, в което учех, основната ценностно-вкусова опозиция беше между диското и рока. Единици слушаха сръбско. Днес попфолк се слуша и от ученици в елитни гимназии, и от български студенти в чужбина.

Във внедряването на попфолка са намесени остатъците от технологическия шпионаж по соц време и ДЗУ Стара Загора, което от производство на харддискове се преквалифицира в производство на компактдискове. Първо - пиратски, после на това е сложен край под външен натиск. Има обаче разработен бизнес, който няма намерение да остава на сухо. Затова трябва се намери пазар, тоест - да се бълва в големи количества нещо, дето да се търси, вместо да се възпитава висок вкус. И така се стига до "челния опит" на други балкански страни.

Впрочем, и пънк музиката се популяризира не на последно място поради хитроумността на собственик на магазин за провокативно облекло, който вижда в мръсничкия Джони Ротън и неговата фланелка с надпис "Мразя Пинк Флойд" златна мина. Но това не означава, че няма социална база за пънк културата; така е и с попфолка.

Не мътността на генезиса на попфолка обаче е онова, което възмущава, а културните стереотипи, свързани с него. Това са стереотипи, свързани с мутри и мутреси, бързо забогатяване, пренебрежение на формалните правила и процедури, простотия, неграмотност, културна изолираност. Дразни ни тази "простащина", която пълзи и се катери нагоре, завземайки пространства от нашия свят.

Като се замислим, тук става въпрос поне за две различни неща. Едното ще нарека "пълзящата нагоре простащина", която включва мутрите и мутресите, издигането в йерархията и неспазването на правилата. Другото обаче е свързано по-скоро с бедност, социална, културна, образователна и т.н. сегментираност. Какво се слуша по селата, малките населени места и ромските махали? Дейвид Бауи? Не, разбира се - попфолк се слуша. И ако произходът и социалната ви среда ви дават възможност да чуете и друго, има хора, които нямат този шанс.

Ако си ром и си роден в затвора, какъвто е случаят с Васил Боянов - Азис, много по-естествено е да слушаш и пееш тъкмо попфолк, а не бритпоп например.

Музикалната форма обаче е нещо различно от културния контекст, в който е възникнала и се е развила. Музиката може да се слуша (и много често се слуша именно по този начин) без познаване на контекста на даден жанр. И всички нюанси, които са очевидни, ако сме вътре в контекста, са чужди на хората, които не са в него.

Имам поне двама приятели от Западна Европа, които са ми казвали: "Много извинявай, знам, че вие, българите, не харесвате чалгата, но на мене много ми харесва. И знам, че правите разлика между чалгата и качествените интерпретации на български фолклор, но аз не мога да направя тази разлика." И в двата случая става дума за рок фенове, които доста разбират от музика.

Огромната част от онези над 22 милиона души, които за 4 месеца са гледали клипа на песента на "Азис" Хабиби в Youtube, не са нито мутри, нито "простаци". Те просто са вън от тукашния контекст и когато го слушат, чуват едно добро за жанра си етно парче. Така успях да го чуя и аз, като се опитах да се абстрахирам от собствения си вкус, от културния си фон и дори от това, че знам български:



И трябва да призная, че много музикантски е изпипана песента. И като инструментал, и като вокал, и като композиция. И клипът е добре направен. И Азис умее да изглежда секси. Напълно заслужено е в ситуация на интерес към етно музиката и ориенталските ритми парчето да набере такава популярност.

Има и друго. Докато се възмущаваме от "чалгата", проспахме как с годините самият жанр доста еволюира от времето на "Тигре, тигре" и "Радка пиратка". Забелязах промяната още докато работех в Югозападен университет и ми се налагаше да ходя на служебни купони, на които се слушаше попфолк. Обърнах внимание, че в редица парчета вече се правят заигравки с поп, хип-хоп, електронна музика. От друга страна, някои поп и хип-хоп изпълнители започнаха да правят заигравки с фолка. И по същество нямаше разлика в музикалната форма, разликата в жанровете се свеждаше само до това, че едните изпълнители са от "добрата" страна на "барикадата", а другите - от "лошата".

Освен че нашего брата се възмущава, че чалга парче е в класацията на New Yourk Times, се възмущава и че това е точно Азис. Ама как така Азис, който хем е циганин, хем доскоро парадираше с хомосексуален имидж и беше драг куин?

Вече е време да се върна на въпроса, който оставих отворен в началото: защо уважавам Азис?

Не само защото е безкрайно талантлив и може да пее страхотно. Не уважавам таланта сам по себе си, важно е за какво се използва той. А Азис използва своя за жанр, който не ми е любим, макар да може и така:



Уважавам Азис, защото е провокатор. Защото може да използва две от най-мразените в българското общество малцинствени характеристики - да си ром и да си гей - за популярността си. (Да, знам, че зад него стои маркетингова машина, но важното е и човекът да е навит, нали? И да го прави добре.) В общественото съзнание битува представата, че това е нещо лесно и че хората "парадират" с такива работи, за да стават известни. Да, ама не. В противен случай много хора от шоу бизнеса, не само в България, нямаше да крият сексуалната си ориентация. Никак не е лесно да направиш капитал от дискриминационен признак. В най-комерсиалния музикален жанр в България.

"Първоначалното ми намерение беше да покажа на българите, че хората са различни и да им помогна да приемат тези, които са различни" - казва Азис в интервюто си за "Ню Йорк таймс". "Показах, че можеш да си циганин и да си интелигентен, че можеш да си гей и да си готин", добавя той.

Не знам дали Азис е прав, като твърди в това интервю, че е допринесъл за приемането на гей и транс хората в България. Ще е любопитно да се направи изследване по въпроса. Знам обаче, че не мога да се сетя за музикант от "уважаван" жанр, който да прави същото. Деян Неделчев (когото, впрочем, също уважавам) прави опити, но той е обект на масови подигравки, а тези представители на ЛГБТИ "общността", които познавам, хич не искат да бъдат идентифицирани с него. Преди двадесетина години Мариус Куркински блесна с някое и друго поп парче... и си остана в театъра.

Изобщо, за колко български рок и поп музиканти можете да се сетите, които полагат усилия за приемането на което и да е малцинство от обществото?

Докато се опитваме да се сетим, може и да успеем да погледнем Азис с други очи и да си помислим дали имаме право да прилагаме собствените си български представи за добър и лош вкус върху 22 милиона души.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Видял Карбовски, че подковават Турние...

Мишел Турние, "Метеорите", стр. 75. Издателство „Хемус“, София, 1997.

Прочел Карбовски, че е починал известен писател, и решил да се разпише и той - нали продължава да се има за парче литератор (лично или чрез друг автор "Лентата", няма значение). И понеже не е чел много-много (или хич) Мишел Турние (и/или за по-лесно), цитирал в сайта си "Лентата" един пасаж (и то - със съкращения) от романа му "Метеорите", който циркулира из разни медии, изваден от контекста му. Няма да слагам линк - ако иска, читателят лесно сам ще го намери. "Авторът" на публикацията впрочем е "Лентата" - то няма и смисъл тя да е подписана, понеже вътре много собствени думи няма.

В оригиналния си вид пасажът се казва "Психосоциология на бедняка". "Лентата" го е претворила като "ЗАЩО БЕДНИТЕ СА БЕДНИ? Из разсъжденията на Мишел Турние". Само дето разсъжденията не са на Турние, а са проиграване на гледна точка на героя от "Метеорите" Александър Сюрен, който пък има биографични причини за нея - за първи път попада в среда на бедни хора и се сблъсква с феномена на бедността. Тази гледна точка не изчерпва "разсъжденията" на Турние по темата, нито личността на Александър.

С оглед на сайта "Лентата" и Мартин Богданов е добре да кажем, че героят от "Метеорите" Александър Сюрен, който размишлява за психосоциологията на бедняка, е гей. Освен това, началото на сексуалния му опит е не къде да е, а в католически пансион. В какъвто пансион, впрочем, е отраснал и самият Турние. А помним кампанията на Карбовски "Вън п*д*растите от църквата", кулминирала в "рейда" на "айнзац групата" в Троянския манастир. "Лентата", от своя страна, е сайт, който изобилства от хомофобия, расизъм и всевъзможни форми на дискриминация, срещу които Турние, по своя си начин, се бори с цялото си творчество.

Мога да си представя как би бил посрещнат от такива като Карбовски Мишел Турние, ако беше български автор, що петиции и кампании щеше да има срещу него.

По-характерен за образа на Александър Сюрен от размислите за бедността е един негов израз по отношение на онези, които Карбовски и пишещите в "Лентата" смятат за нормални: "хетеросексуалната сган" (този израз също не изчерпва мнението на Мишел Турние по темата). На същата "сган" той поднася в десертна чинийка глисти, току-що пльоснали се на земята от дебелото черво на негова приятелка лесбийка. След което двамата се понасят в танц под звуците на "Хубавият син Дунав".

Не ме разбирайте погрешно. Не че не може всеки да цитира който автор намери за добре и както намери за добре. Може, но язък.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

5 години

На този ден преди 5 години приятелите на Боби разбрахме, че той няма да се завърне от мистериозното си десетдневно изчезване.

Мислех да отбележа датата с любим разказ - "Следата от кръвта ти по снега" на Маркес. Но понеже от вчера съм на вълна Мишел Турние, ми хрумна, че разказът му "Девойката и смъртта", който също много харесвам, може би е по-подходящ. А и включва усещане за смъртта, което е по-адекватно на конкретния случай. И по-ведро, някак.

Така че - чувствайте се поканени да прочетете който от двата разказа желаете, а защо не и двата.

Снимката е направена в събота. Гледната точка е в далечината, от мястото на гроба на Борислав.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

R.I.P. Мишел Турние

Мишел Турние е любимият ми писател. Починал е вчера, на 91-годишна възраст.

В момента нищо повече не мога да кажа. Знам, че никой не е вечен, но ми е много мъчно. За пореден път преживявам януари като месец на смърт. Въпреки че вече имам достатъчно причини да свързвам този месец и с хубави неща.

И понеже сега нямам дар слово, ще почета Турние с вече казани неща.

В Читанката можете да прочетете две негови книги - сборника с разкази "Дивият петел" и първия му роман - "Петкан или чистилището на Пасифика".

А ето какво съм писала вече за и около Турние:

Диалектика на портрета, с позовавания на Мишел Турние - в електронното списание NotaBene.

В блога (като основна тема на публикацията):

Петкан, или любов от пръв поглед в книжарница (разказ как съвсем случайно открих Турние като ученичка).

Паралели на обърнат прогрес (възхитителен паралел между Турние и Умберто Еко, който открих).

рани от нощ (за красотата на една грешка).

В блога (споменат повече или по-малко между другото):

За Григор и устойчивото развитие

Моите цветове (синестетично)

Общуването и културата не са престъпление

"Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература" (историята на едно заглавие)

Реификация 2.0

Точно преди един месец ("И той стана и си тръгна.")

Не било чай за двама, най било език за трима (или: истинската същност на грехопадението)

Абел Тифож по пътя към Катин

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

RIP David Bowie

Снимка: Stephen Luff, Flickr

В момента не само аз, а милиони хора плачем или гледаме тъпо в една точка. Преди броени дни Дейвид Боуи отпразнува рождения си ден с издаването на нов албум, който беше предшестван и съпроводен от публикуването онлайн на клипове и песни към него. И настана голяма радост. Обсъждахме с близки и познати как не си е загубил нито гениалността, нито с гласа с годините, как е извън времето.

В разгара на радостта дойде новината, че е починал. Бил е болен от рак година и половина. Предполагам, че с последни сили е изчакал излизането на новия албум на рождения си ден, но после - нямало е какво да чака вече в обозримо бъдеще... С близките и екипа му явно са успели да опазят това тайна, както беше и със заболяването на Фреди. За мен правото на защита на личния живот е по-важен от правото на феновете да бъдат информирани, да изпълнят с мелодрама последните месеци от живота на човека и да безпокоят него и близките му.

Дейвид Боуи е личност от огромна величина не само в музиката, а и в културата. Излишно е да се опитвам да казвам защо и как, а и самата аз не съм експерт по Боуи - ако трябва да съм честна, прослушах го много трудно и със съзнателни усилия, които невинаги са се увенчавали с успех. Чак преди няколко години щастливо и необратимо потънах в красотата на творчеството му.

Освен всичко друго, Боуи е значим и с това, че има немалък принос в разширяването на полетата на изразяване на пол и сексуалност. След Боуи е по-лесно да бъдеш себе си, ако не пасваш на общоприетите стандарти. И дори - да искаш да бъдеш различни неща, според периода, в който си, и вътрешната ти нагласа. По-лесно е да не си поставяш строги граници на идентичност, да се създаваш в свободна игра със себе си и другите, да бъдеш помежду.

Споделям няколко парчета съвсем напосоки. Първо, два клипа от последния му албум, които ме впечатлиха и които са издържани в сходна визуална стилистика:





И много любимия ми клип към The Stars (Are Out Tonight), в който, иронично, само Боуи от началото до края представлява собствения си пол (клипът е малко преди Андрей Пежич да стане Андреа). И прекрасната Тилда Суинтън:



И понеже споменах Фреди - Under Presure, където пеят двамата заедно:



А на нас ни остава не само да слушаме и гледаме Боуи отново и отново. По-важното е да продължаваме, кой както може, онзи тип култура и онази свобода на идентичността и самоизразяването, за които Боуи проправи път.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

35/1, или: Виктор за София

Ако следите блога и/или Facebook профила ми, едва ли сте изненадани, че ще гласувам за Виктор Лилов на местните избори.

Всъщност това е вторият път, когато гласувам за кмет с убеденост, граничеща с еуфория. Първият беше през 2007, когато кандидат за кмет на София беше Мартин Заимов. Тогава Мартин не пребори бат Бойко, но въведе радикално ново говорене за градската среда, което до този момент беше присъщо най-вече на архитекти и урбанисти. Вместо да мисли само за изграждане на булеварди, кръстовища на две нива и кръгови движения, той имаше идеи, свързани с екологията, ограничаването на трафика, развитието на велосипедния транспорт. От него много народ научихме какво е компостер. Макар и "десен", той твърдеше, че и ромите са граждани на София, мислеше как градът да е достъпен и за хората с увреждания.

За съжаление, като изключим, че има повече метростанции (и без да коментираме качеството на изработката им), за осем години не забелязвам положително развитие в София. Основният приоритет е движението на автомобилите - което може, да е на две нива или кръгово (ако може - и двете), а което вече е кръгово (кръстовището на Руски паметник например), да стане още по-кръгово. Освен това - ремонти на ключови места в София без обществена дискусия (или с ненавременна и неадекватна такава), кичозни и некачествени резултати, инвестиране основно в центъра и занемаряване на кварталите, особено на северните. Да не говорим за състоянието на селища, които не са в София, но се водят в софийските избирателни райони. "Чистотата" на въздуха е под всякаква критика, и то - след като вече няма "Кремиковци".

Кого, мислите, подкрепя осем години след кандидатирането си Мартин Заимов за кмет на София? Виктор Лилов :-).

Казах го и когато Виктор се кандидатираше за евродепутат: не го подкрепям, защото ми е приятел, напротив - ние сме приятели, защото споделяме общи ценности. Така е от началото на 2010 г., когато се запознахме. За пет години и половина ценностите и темите, които ни свързват, само се множат. Започна се от защитата на бежанците и мигрантите, после се оказа, че сме на едни позиции по отношение на

• ромите, включването им в управлението и узаконяването къщите им, които са единствено жилище; 
• ЛГБТ хората; 
• расизма и неонацизма; 
• тютюнопушенето (подкрепяме забраната за пушене на обществени места);
• декриминализирането на тревата;
• разбирането, че хората са по-важни от автомобилите;
• културното наследство (което трябва да се съхранява в своята автентичност, а не да се руши или да се надграждат древни селища с лъскави тухлички и камъчета);
• ACTA и, по-общо, авторските права;
• електронните услуги и отворените формати;
• масовизирането на алтернативни и екологични източници на енергия;
• театъра (имам особен театрален вкус, съчетан със склонност към минимализъм, но постановката на пиесата на Петер Турини "Най-сетне край", на която Виктор е продуцент, е скроена точно като за мен);
• прогресив рока (не че има отношение към политиката, но фенове на Peter Hammill не се срещат под път и над път); 
• и още много други неща, за които в момента не мога да се сетя.

Накратко: Виктор се застъпва за правата на бежанци, мигранти, роми, ЛГБТ хора. Виктор разбира от работа с роми, защото в продължение на много години, бидейки музикален продуцент, е работодател на роми. Разбира от правене на култура - показва го и с музикалния си бизнес, и с издателството Black Flamingo Publishing, което се развива по страхотен начин. Наясно е, че градът е за всички - и за шофьорите, и за пешеходците, и за мнозинството, и за ромите, и за гей хората, и за мигрантите, че в него има място и за култура, и за бизнес, и че не е задължително всички тези неща да си пречат, а напротив - могат да изграждат общ свят заедно.

Нещо повече - имам основания да смятам, че идеите му не са кухи фрази. Виктор си държи на думата. Например: каза, че ако РБ се коалира с ГЕРБ, той ще напусне РБ, и го направи.

Освен това е и много смел човек - той е първият български политик, който се кандидатира за изборен пост, без да крие сексуалната си ориентация. С ясното съзнание за цялата простотия, която ще му се стовари, но "разчиствайки пътя" пред онези български политици, които ще се разкриват занапред.

Не че е има ключово значение, но Виктор Лилов е и секси. Особено на фона на други кандидати за кмет на София.

Ще подкрепя Виктор и като кандидат за общински съветник. Притежавам дотолкова реализъм (подплатен със социологическа култура), че са смятам, че има по-големи шансове да стане общински съветник, отколкото кмет. Останалите от листата на ДЕОС за София също са чудесни хора, с някои от тях сме и близки приятели. Виктор обаче в най-голяма степен въплъщава онова, което бих искала да видя в човек, който работи за София.

Освен Виктор, бих препоръчала и номер 4 от листата - Емилия Данчева. Тя е журналистка, ромска активистка, изследовател и е прекрасно опровержение на широкоразпространените стереотипи за ромите (далеч не само с това, че има едно дете).

Добре, а защо не РБ и Вили Лилков?

Въпреки надеждите на мен и много хора, Реформаторският блок не се оказа формирование, което стои на страната на човешките права. Дори напротив. Това стана ясно както от коалирането на РБ с откровени неонацисти (и за предстоящите избори това се случва на някои места, примерно във Варна), които в предизборната кампания предлагаха концлагери за роми, така и от убедените действия и твърдения на ключови фигури на блока. Достатъчно е да споменем здравния министър Петър Москов.

Вили Лилков е подходящ за хора, на които пъпът им е хвърлен в центъра на София; за тях градът е на богатите и образованите, а ромите, мигрантите, хомосексуалните нямат място в него. Подходящ е за избиратели, за които да си антикомунист е по-важно от това дали имаш уклони към нацизма и които не ги интересува ангажираността на Богдан Филов с режима на Хитлер, щом е бил добър учен. Аз не съм такъв избирател.

А защо (като изключим Виктор Лилов) ДЕОС?

Ако защитата на човешките права е важна за вас, няма голям избор за кого да гласувате - остават ДЕОС и в редица отношения "Зелените".

От доста години мрънкам как искам в България да има истинска либерална партия и най-сетне се появи нещо, което се доближава до идеята ми. Имам предвид "либерално" не толкова в икономически смисъл (РБ като цяло са предостатъчно икономически либерални), колкото като разбирания за човешката ценност. Преди четири години и половина написах - и ще се самоцитирам, докато е нужно:

За съжаление, в България либералният (изобщо да не се бърка с неолиберален!) политически дискурс беше компрометиран, преди да се случи. "Либералното пространство" уж се зае от Движението за права и свободи, което си е по същество традиционалистка партия, от карикатурата Кире Либерало и от други политически недоразумения. По-късно и от НДСВ, въпреки че в наследствената харизма няма нищо либерално. Политическият спектър беше запълнен от различни консерватизми - от опитите да се внедрява християндемокрация на местна почва до бесепарската (и гербаджийска, както се оказа) носталгия по "доброто старо време". Претендиращи да бъдат алтернатива организации, движения, групи и от "дясно", и от "ляво" пропагандират отричане на демократичните политически процедури.

На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Ако прочетете програмата на ДЕОС за София (ето я в пълен вид, както и в обобщен), ще видите, че тя в огромна степен въплъщава идеите, които в началото на 2011 г. споделих, че нямат политическо представителство. Е - най-сетне имат. На този етап - само в София, Перник и Хасково. Скоро, надявам се, и в цялата страна. Но това зависи от нашата готовност да подкрепим един автентичен либерален проект.

А ако се чудите как ще гласувам на референдума - ще гласувам "ЗА".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог