Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тук лъвове, там лъвове

Проектът за реконструкция на Лъвов мост

Картичка на Лъвов мост, източник: блог "Стара София"

Лъвов мост днес, източник: Wikipedia.

Като стане дума за Лъвов мост, в съзнанието ми все изплува един смешно-тъжен детски спомен. Бях на 11 и отскоро ходех на уроци по пиано. Уроците се провеждаха в апартамент на "Славейков". Само първия път нашите ми показаха пътя, оттам насетне се оправях от "Младост" до "Славейков" и обратно сама.

Беше един от онези гадни, студени, мъгливи и влажни есенни дни. С присъщата си завеяност съм подминала "Славейков" и незнайно как се озовах пред Съдебната палата. Тогава не знаех коя е сградата, забелязах само някакви лъвове. Очевидно в опита си да се добера до "Славейков" съм тръгнала по днешната "Мария Луиза", защото след известно време пак се озовах пред... лъвове. Кой да гледа, че едното е сграда, а другото - Лъвов мост. В предпубертетското ми съзнание това бяха едни и същи лъвове и не можех да проумея как хем вървя по права линия, хем се въртя в кръг.

Тръгнах да се връщам, докато видях пак... лъвовете. Вече съвсем объркана, дадох кръгом, за да стигна до... лъвовете. След няколко тегела по "Мария Луиза" от лъвове до лъвове реших да подмина едните и да продължа напред (по "Витоша"), докато се озовах при НДК. Там вече вероятно съм изглеждала много разстроена, защото непознат мъж ме попита дали не съм се загубила. Тъй като от ранно детство ми беше набивано в главата "с непознати да не говориш", му трябваше доста време, за да ми преодолее враждебността и да ме упъти да се кача на автобус 76 за вкъщи.

Прибрах се по тъмно и бях посрещната с караница - родителите ми бяха междувременно уведомени от учителката, че съм пропуснала урока. А аз, през сълзи, им заразказвах перипетиите си, повтаряйки: "И тук лъвове, и там лъвове..."

Неизбежно се сещам за тази история, когато чета за проекта за реконструкция на Лъвов мост. Не че има много общо, но това си е личното ми преживяване с лъвовете на моста. И си мисля, че ако след реконструкцията някое завеяно дете пак се загуби в района, няма да се обърка от "и тук лъвове, и там лъвове". Защото няма да може да стигне до Лъвов мост пеша. На практика, може дори да не успее да го види - сврян между помпозни кръгови движения и кръстовища на две нива и без достъп на пешеходци до него.

А не само аз имам нещо общо с Лъвов мост, дори не всички хора, които минават оттам. Лъвов мост е част от историята и културата на София (както и Женският пазар, който предстои да бъде разбутан, но това е друга тема, друга болка... или не съвсем друга?). Мостът е от 1889 година и там са се посрещали важните чуждестранни гости, изграждали са се временни "триумфални арки". Преди поставянето на лъвовете (и доста след това, впрочем) мостът е бил известен като "Шарения мост" и също е бил богат на история.

Когато за първи път попаднах на проекта за реконструкция на Лъвов мост, първата ми реакция беше - "а къде са лъвовете"? Не се виждат лесно с просто око и по никакъв начин не си личи да са смислов център на композицията. По-скоро архитектът се е чудил как да не ги демонтира и накрая е решил да остави трамваите да минават през него, но пешеходният мост в близост липсва. То и тротоарът към него липсва...

Тъй като не мога да го кажа по-добре от архитекта Павел Янчев, цитирам дословно публичния му пост във Facebook:

Новият проект за кръстовище на две нива на Лъвов мост е още един окуражителен жест към всички шофьори в София да използват активно автомобила си в идеалния център на града и да генерират допълнителен трафик там, където той вече не се търпи. Второто 'послание' на проекта е, че мястото на шофьорите е на улицата, а мястото на пешеходците - под земята - последователна политика на Столична община в последните години. Третото послание е, че ако се опитвате да избягате от задръстванията, карайки велосипед, бъдеща София определено не е вашето място.

Всичко това е в контекста на десетки пешеходци и велосипедисти, ранени или убити на пешеходни пътеки и по улиците от превишена скорост, опасни високи прахови нива (на които са изложени 80% от европейците, не само софиянци), в следствие от които в Европа умират около 250'000 души годишно.

Проектът решава временно проблема на автомобилите без да гледа голямата картина на транспорта, публичните пространства, здравословния и нисковъглероден град, историческото значение на Лъвов мост в София. В проекта се поставя ударение на новосъздадените зелени площи, които обаче ще бъдат недостъпни и удавени в прах и транспортен шум от три-лентов път и ще се виждат само на сателитна снимка. Реката, която би трябвало да е в центъра на вниманието като една от малкото природни ценности в района с огромен потенциал за публично пространство, е тотално изкарана извън вниманието и ценностната система на проекта и допълнително маргинализирана.

София изпитва трудностите на всеки друг развиващ се и модернизиращ се град, но е време жителите му да изберат какво бъдеще искат - град на автомобила или град на хората.

Ще ми се в обозримо бъдеще София да има главен архитект, който да осъзнава, че една столица не се състои само от трафик на автомобили, бизнес центрове и молове. Че градът е и култура, и преживяване, и общи места. Че градът е на първо място човешки.

Ще ми се и активните граждани да не протестират само когато се секат дървета (не че е лошо, напротив!), а и когато се унищожават, съсипват или обезсмислят паметници на културата и други места със символно значение за духа на дадено населено място.

Между другото, като сравнявам проекта за реконструкция на Лъвов мост със сегашния облик на района, стигам до извода, че и този път ще се бъдат изсечени дървета. Може би не много на брой, но големи, стари и красиви.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Честит 8 декември, драги студентки и студенти!

Нямала съм такъв Осми декември, но малко по-големите от мен са имали.

Не ми остават много сили за блогване напоследък. В свободното си време съм потопена в кашлица, бас и - най-вече - в собствен сос.

I'll be back.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Истината за българската азбука

Историческият мит внушава, че Кирил и Методий са създали кирилицата. Академичният мит пък учи, че Константин-Кирил Философ всъщност е създал глаголицата и именно нея е разпространявал с брат си, докато Климент Охридски не решил да въведе по-опростена (и по-близка до гръцката) писменост, а именно - кирилицата.

Трябваше да ида до Тетевен, за да открия истината.

Над Тетевен се извисяват красиви скали. На най-представителната от тях към 11 часа преди обед може да се прочете нещо като "Рим". Мои приятели от Тетевен твърдят, че когато са били деца, учителките в училище ги осветлили, че това "Рим" са го вдълбали в скалата самите римляни.

- Ама на кирилица ли? - питам.

На кирилица, отговарят.

И тогава прозрях. Всъщност древните римляни са измислили тетевеницата (която по-късно била наречена "кирилица"), за да поставят под свое културно влияние племената, които след няколко века щели да се населят по тези земи. Климент Охридски обаче се изхитрил и използвал тяхното културно "оръжие" срещу тях самите, представяйки го за славянско достижение.

В опит да укрепят разпадащата се империя, римляните стигнали чак до Монголия и се опитали да пласират тетевеницата и там. Ала монголците също не схванали културното послание. Близо две хилядолетия по-късно Съветският съюз възродил тетевеницата в Монголия, отново под името "кирилица", за да я използва за целите на собствената си политическа и културна инвазия в Монголия. Ето защо монголците пишат на кирилица.

Каква е поуката? Никой не би могъл да я изрази по-добре от дядо Вазов:

Та по случай празника на българската азбука, нека се поздравим с малко монголски прогресив рок. Хайде всички да припяваме: "Хехрен униартаг тэнгэрийн мандалд... Би чамайгаа"!

п.п. Тази публикация е вторият ми опит за епос. Първият беше за истинската същност на грехопадението. Ако продължавам в същия дух, ще създам етикет "неуютен епос".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"...и завършва със първа програма"

Орлов мост, София, България, 2012 година.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

С Луковмарш към добре облечен неонацизъм

Така се казва статията ми, която видя бял свят вчера в новия брой на списание "Обектив". Ако ви е интересно, може да я прочете (линк).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Общуването и културата не са престъпление

Следва дълъг текст, в който се опитвам да обясня защо за мен е важно да се включа в шествието срещу ACTA от НДК до парламента тази събота, 11 февруари, от 11 часа. За ACTA се изписаха много смислени неща, трудно мога да ги цитирам, без да пропусна нещо, затова реших да не го правя.

Когато бях много малка, вкъщи имахме само грамофонни плочи (без да броя радиото и телевизора). Бях може би на шест, когато баща ми купи, докато живеехме в Бенгази, първия ни касетофон. Повечето ни касети някой отнякъде беше презаписал - първоизточникът обикновено не беше известен. Тази практика продължи и в училище - разпространяваха се разни касети с компилации, като често пъти не знаехме кое парче на кого е. Но на 11-12 годишна възраст успях да прослушам Жан-Мишел Жар чрез презаписани касетки. По същия начин на 14 се влюбих в Kansas, на 15 - във Флойд, на 18 - в King Crimson. Което можех да намеря, купувах и на плочи - Queen, Dire Straits и други, а на "Щурците" имах към 10 плочи.

А в началото на 90-те почти цялата музика, която се продаваше в България, беше пиратска. Самоотвержено купувах касети с шарени обложки, за които никому не хрумваше да попита оригинални ли са, или не. С Крис сме купували касети на известната по онова време звукозаписна компания "Унисон", които касети свършваха, преди да е свършил албумът, записан на тях. Продължавахме да се снабдяваме и с презаписани албуми, разбира се, като за някои от тях си и плащахме. Но най-вече записвахме от приятели. Цял живот ще съм благодарна на състудентката, която ми даде сума ти касетки с ужасно лоши записи (не знам колко презаписа са били по веригата до първоизточника, но нискокачествените емпетройки, освен ако не са дигитализирани лоши записи на лента, са далеч по-добри от това) на Van der Graan Generator и Peter Hammill. Вече поне 17 години оттогава, но това си остана най-"моята" музика.

Видео никога съм нямала, но пък някъде през 90-те си купих видеокасета - "Стената" на Пинк Флойд. Защото любовта ми към този филм беше (и още е) по-силна от прагматичното съображение, че не мога да го гледам. Пазя касетата и до днес; пускала съм я веднъж-два пъти на видеото на сестра ми.

Докъм края на 80-те достъпът до текстове беше екзотика. Веднъж си купих текстове на Висоцки, май от книжарница. Английски малцина знаеха, така че грешки от типа на "Кен лий" бяха всекидневие. От началото на 90-те до времето, когато Интернет започна да набира популярност по нашите ширини, текстове на песни можеха да се купят на площад "Славейков".

През 80-те нямаше свободен достъп до копирни машини; те не бяха много популярни и в началото на 90-те. Когато приятели ми даваха книги, които харесвам, но не мога да намеря за себе си, си преписвах избрани цитати от тях. Още пазя тетрадка от 80 листа с пространни цитати от разкази на Селинджър, тетрадки с поезия - основно на български и френски. Преписвах и части от книгите от библиотеката на Френския център, които заемах, включително цели разкази на Мишел Турние. Тогава и през ум не ми е минавало, че, преписвайки, нарушавам нечии авторски права.

Разказвам тези неща, защото те са важна част от начина, по който съм станала себе си. Както и от общуването ми с хората. Не знам дали бих почувствала Крис до такава степен сродна душа, ако не ми беше давал навремето албуми на Yes, Genesis, Gentle Giant и т.н. Той ме открехна и на VdGG.

Днес е много по-лесно, отколкото по времето преди Интернет, човек да споделя нещата, които обича, слуша, чете, гледа, прави. Както и да среща сродни души. Повечето от приятелите си съм срещнала именно посредством Интернет. С повечето от близките ми хора, които съм срещнала извън мрежата, пак общувам чрез нея. Преди 20 години с приятелите ми си ходехме на гости да слушаме музика или си записвахме касетки. Днес си пращаме линкове, но това не прави общуването по-малко смислено.

Съвременните технологии ни позволяват да сме в постоянна връзка и да споделяме тези културни съдържания, които са важни за нас. Ключовата дума е "споделяме". Как се появяват "пиратските" емпетройки, филми, клипчета, книги? Ами някой, който има оригиналния носител и цени съдържанието му, е решил да го пази не само за себе си, а да го сподели и с другите. В общия случай, без нищо да печели от това. Както и моите стари касетки с лошо качество на музиката, презаписвана десетки пъти, се дължат на хора, които са имали възможност да си купят оригиналните албуми.

Качеството на масово споделяното из мрежата "пиратско" съдържание в огромната си част е много по-ниско, отколкото на оригиналите. А тези, които протестират как се губело качеството на оригинала, не си дават сметка, че за много хора е важно да имат възможността да се докоснат до дадени произведения на културата, а перфекционизмът на качеството е лукс, достъпът до който не е всеобща цел. Ако си развалям очите, четейки сканирани книги на компютърен екран, то съдържанието на тези книги за мен е по-важно от удобството. Ако гледам цял филм или концерт в Youtube, смисълът или музиката за мен са по-важни от образа и звука. И съм убедена, че за много хора е същото - иначе Интернет нямаше да е това, което го знаем.

Законите изразяват някакви съществуващи социални отношения. Не само ги изразяват, но понякога ги и създават, друг път "потичват" след тях. Законите, свързани с авторски права, изостават с десетилетия - още от времето, когато технологиите правят възможно масовото копиране на произведения с авторски права. Когато човек има свободен достъп до дадена технология, нещо повече - когато си я е купил (примерно - двукасетъчен касетофон), защо да не я използва? Ако имам възможност да споделям и да се докосвам до ценно за мен съдържание посредством Интернет, защо да не го правя? И може ли неща, които са станали основна характеристика на съвременния живот и начин на общуване, просто ей така да бъдат забранени? Може ли общуването да бъде приравнено с фалшификат?

Подобна забрана не е и много умна. Колкото е по-ограничен достъпът до дадено съдържание, толкова е по-малък шансът повече хора да развият интерес към него и част от тях да платят за него някой ден. Колцина днес си купуват независими системи за слушане на музика или гледане на филми? Почти всичко става от компютъра, който може дори да няма CD.

Крайно време е законите за авторските права да станат съответни на света. Не казвам да не се печели от авторски права изобщо. Отделен въпрос, че е широко известно (пък и ако ви се е случвало да сте автор, знаете и от опит), че т.нар. "авторски права" са по-скоро "издателски права" - основната печалба отива в издатели, звукозаписни компании и т.н.

Убедена съм, че не е толкова трудно регулирането на авторските права да придобие смислен и съвременен вид. Лично аз съм готова да плащам по няколко лева върху сметката си за интернет, които да отиват за авторски права. Смятам и че много интернет потребители биха приели подобна мярка за разумна. Но ми се струва, че е редно и провайдърите ми да се ръснат малко, защото те печелят от това, че аз ползвам интернет, т.е. опосредствано печелят и от това, че гледам клипчета в Youtube. Още повече (и все пак - в разумни и поносими граници) биха могли да се бръкнат компаниите, които пряко печелят от споделянето на съдържание с авторски права. В същото време, достъпът до съдържание с авторски права би могъл да е свободен на местата с безплатен публичен интернет, за да не се създава финансов ценз за него.

Възможни са и други варианти, стига да има добра воля за тях. Надявам се, че опита на корпорациите посредством ACTA да се поставят над закона (който като цяло е на тяхна страна, но може би осъзнават, че това е до време) е последният гърч на една система, неадекватна на времето. Но това няма да стане без нашата помощ. Защото в историята нищо не се случва без участието на хората. Та затова ще бъда в съботния студ пред НДК.

За финал ще ви разкажа историята на снимката в този пост. Van der Graaf слушах най-активно по време на студентските протести началото на 2007 г., когато с Крис нямахме пари не само за храна, ами и за чай и кафе, а за купуване на оригинални албуми не бихме могли и да помислим. Слушах ги и следващите години, някои от които бяха толкова бедни, че съм се чудила дали да си купя билетче за трамвая, или обяд на работа. Наскоро (вече в съвсем друга финансово-биографична ситуация) ми хрумна, че никога съм нямала фанелка на група. И реших, че искам тениска на VdGG, но оригинална. Не че не мога да си направя каквато си поискам, но ми се искаше парите ми да отидат директно за Van der Graaf Generator и Peter Hammill. Затова отидох на официалния сайт на Hammill sofasound.com и се опитах да си поръчам фанелка, която дори не знаех как ще изглежда. Сайтът обаче, който външно не се е променил от края на 90-те, т.е. откакто го знам, се оказа със смотана система за разплащане (което оцених по достойнство - не им е печалбата целта, а музиката) и не прие картата ми. Приятел беше така добър да ми предложи да използва неговата. И така се сдобих с най-оригинална фанелка, като се надявам, че нито стотинка от парите, които дадох, не са отишли в звукозаписна компания, като изключим личната на Hammill. Всъщност от извлечението става ясно, че парите са отишли директно за Наmmill.

Нали няма смисъл да казвам поуката :-)?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

А вие колко евреи спасихте?

Днес е международният възпоменателен ден на Холокоста. На всякакви годишнини, свързани със съдбата на евреите, родни медии и политици не пропускат да отбележат как "България спаси своите евреи". Дори да се абстрахирам от емпиричната спорност на това твърдение (всички евреи на българска територия ли са спасени, кои и как са спасени и т.н.), нещо в него ме дразни. Добре е да не забравяме историята си, но когато твърде много се облягаме върху нея, това може да означава, че не искаме да видим настоящето си и собствената си отговорност в него.

Аз не съм спасила нито един евреин. Надявам се, че бих спасила, ако можех, но съм нямала такъв повод. А имам познати и добри приятели евреи - например Емил Коен, Роберт Леви, нашият финансов директор (който е и страхотен фотограф) и други.

И се впускам във фантазии. Емил се подхлъзва на леда, в този момент се появявам аз, подхващам го и го спасявам. Моис слиза от втория етаж с фотоапарата, спъва се, но насреща съм аз - спасявам и него, и хубавия му фотоапарат. Малко ми е трудно да си представя ситуация, в която спасявам Роберт, но примерно - за пореден път го спират за рутинна проверка поради "съмнителния" му вид (голяма брада и още по-голяма коса), искат да го арестуват, но точно тогава се появявам аз, обяснявам им какъв таралеж в... долното бельо си слагат, ако задържат интелектуалец от такава величина, и те се отказват.

Мечти... Но те не ми пречат да осъзнавам, че нищо не съм направила за българските евреи. Нещо повече - ситуациите, които ми идват в ума, се отнасят не до евреите в качеството им на евреи, а в качеството им на хора. Който и човек да видя да се подхлъзва на леда, ако имам възможност, ще го подхвана.

Пошегувах се за мечтите, разбира се. Няма как да мечтая, че на някого му се случва нещо опасно. Предпочитам всички да са добре и изобщо да не ми се налага да ги спасявам.

Важното обаче е друго. Имената и на Емил Коен, и на Роберт Леви, и на много други български евреи фигурират в едни списъци на "врагове на народа", които циркулират из нацистки и "патриотични" сайтове и форуми. В тях има имена не само на евреи, но евреите, обявени за "врагове на народа", са доста спрямо пренебрежително малкия им дял от българското население. Срещу всяко име има обяснение защо съответният човек е "враг на народа". Роберт например е обвинен, че е "поет и типичен дегенерат", пък и някакви неща си бил измислял за еврейската култура. За Емил са изписани още по-лоши работи, защото, освен евреин, си позволява лукса да бъде и правозащитник (а неонацистите мразят правозащитниците не по-малко, отколкото евреите, и ги включват в същите списъци).

Страшно е, че докато се бием в гърдите как "сме" спасили българските евреи, не се предприема нищо по отношение на хората, които под носа ни се опитват да "прочистят" България от тях. Антиеврейското говорене не изглежда особено нелегитимно. Имплицитно антисемитско съдържание присъства и в учебниците по история. Практикува се от парламентарно представени партии.

Нищо, което е още живо, не е веднъж завинаги спасено. Евреите в България също. И си мисля, че и днес трябва да ги спасяваме. С каквито възможности имаме да влияем върху общественото мнение, с обръщане на внимание върху проявите на нацизъм и антисемитизъм, с публичен натиск върху институциите, от които това зависи, да предприемат наличните в закона мерки.

И така, колко евреи спасихме? Ама лично, не исторически.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паметникът и ние

Започнах този текст в началото на януари. Поради определени събития в живота ми го бях оставила на заден план. Преди два-три месеца обещах на Краси да го довърша, а наскоро обещах и на Юлияна Методиева от БХК. И понеже предстои поредната серия от дискусии за Паметника на червената армия, реших, че вече наистина е крайно време да го допиша. Частите на текста са писани в различни периоди.

И така:

От отдавна се каня да пиша за Паметника на съветската армия. С ясното съзнание, че рискувам да си навлека гнева както на приятелите ми с десни политически убеждения, така и на тези с леви. Сега вече е крайно време да го направя, а други като Павел Янчев и Ники Русиновски в известен смисъл вече ме изпревариха и се налага повторя някои от тезите им.

Доколкото са история, паметниците са важни за саморазбирането на едно общество. А без саморазбиране, без критическа рефлексия върху миналото, не е възможно да има пълноценно настояще, нито бъдеще. Нито в личния живот, нито в социалния. Защото миналото се възпроизвежда във всекидневието ни, искаме или не. Защо да събаряме паметници, след като реабилитираме не само диктатора, но и диктатурата? Защо обществената енергия срещу събарянето на паметника не се насочи поне със същата сила срещу безпрецедентното за последните двадесет години погазване на основни демократични принципи?

Не искам да се събаря паметникът на съветската армия, както бях против събарянето и на мавзолея. Сградата на мавзолея можеше по прекрасен начин да промени предназначението си, като стане съсредоточие на култура. Музей на тоталитаризма или на съвременното изкуство, или спасяване на Националната художествена галерия, или нещо друго. Районът около паметника на съветската армия пък по естествен начин се е превърнал в средище на младежка градска култура. И би могъл съзнателно да се доразвие по начин, който да подчертава контраста между тоталитарното минало и богатото на младежки субкултури настояще.

Кому е нужно ритуалното унищожаване на символите на тоталитарното ни минало? Въпросът не е реторичен. Нужно е най-вече на хора от "синия" политически спектър, които се идентифицират като антикомунисти. Най-активното ядро от тях е от поколението на, грубо казано, 50-60 годишните. Има и по-млади, чиито политически убеждения са формирани под влияние на политическите лидери от въпросното поколение. Както и по-възрастни, разбира се. Някои от по-младите произлизат от пострадали от тоталитарния режим семейства и се идентифицират с родовата си памет.

Какво характеризира поколението на 50-60 годишните? Те са онези, които през 1989 г. бяха млади и в активна възраст и от тях се очакваше да износят промяната. И не се справиха. Несправянето не бива да им се вменява като персонална вина. У нас тоталитарният режим не се разпадна естествено; той беше премахнат, без да има узряла алтернатива, която да заеме мястото му. От така извършената промяна се възползваха хора от режима и техни близки, които, казано в термините на Пиер Бурдийо, "превърнаха политическия капитал в икономически".

А останалите - тези, които смятаха, че в техните ръце е да извършат голямата промяна? Драмата на тяхното поколение (с което, впрочем, в голяма степен се идентифицирам, понеже от него са хората, които са ми повлияли да съм това, което съм) е, че те бяха формирани като личности по времето на тоталитаризма. И в неговите рамки успяваха да бъдат "бунтари" и "инакомислещи". Препоръчвам да прочетете "Сашо Кьосев като Нео" на Вени Гюрова - прекрасен текст за "оазисите", които са осмисляли тоталитарната "пустиня" на това поколение. Оазиси, в които е оставало пространство за свободна (в определени граници, разбира се - всичко се е донасяло) мисъл и качествен интелектуален продукт. Дали ще е кръгът "Синтез" или Марксовият семинар към СУ, или Институтът за изследване на младежта към ЦК на Комсомола, механизмът е един и същ. Често пъти - и хората. Разпадането на "пустинята" и на нейните "оазиси" ги постави в състояние на неравна борба, в която трябваше или да използват стари ресурси, за да се превърнат в част от новото статукво, или да се окажат маргинализирани, или да разположат биографичния си път някъде между тези две крайности, с всички компромиси и вътрешни драми, които следват от това.

И май всички следващи поколения, включително и най-младите, се оказахме в този капан - да се адаптираме към посттоталитарните превъплъщения на номенклатурата. Щастливите изключения (не броя себе си сред тях), които полагат усилия да бъдат независими, адекватни и съвременни, срещат неистова съпротива на всяка крачка - като се почне от почти неразбиваемите без корупция административни процедури и се стигне до най-изтънчени форми на професионална самота. Да се учудваме ли, защо много от тях си отиват?

Опитвайки се да "кастрираме" символите на миналото, затъваме все по-дълбоко в него. Като всеки друг комплекс, кастрационният не решава проблема, само го изтласква на по-дълбинно равнище. А по-важна от мнението на Русия за този паметник е нашата енергийна (и друга) зависимост от нея. Паметникът е само символ на тази недопреодоляна зависимост. Няма да се освободим от нея, ако го разрушим. Както и не се освободихме от наследството на тоталитаризма и от носталгията по него със събарянето на мавзолея. Напротив, събарянето на мавзолея като че катализира носталгия.

Знам, че голяма част от написаното по-горе ще накара моите леви приятели да потриват доволно ръце. Не съм свършила, обаче. Ако техните аргументи в защита на паметника се припокриваха с моите, не бих имала нищо против този път да бъда "от лявата страна". Но уви - защитата на Паметника на съветската армия се поставя в контекста на борбата срещу фашизма. Един вид - съветската армия е спасила света като цяло и България в частност от фашизма. И това изглежда толкова очевидно на някои хора, колкото и че ястребинчетата са доказателство за наличието на фашизъм в България.

В тази теза се пропуска, първо, че не само Съветският съюз се е борил против националсоциализма и фашизма. На Втората световна война затова й се казва "световна". Затова и Девети май се празнува не само като "Ден на победата" в Русия, а и като "Ден на Европа". Пропуска се, второ, че Хитлер и Сталин невинаги са били от двете страни на барикадата. Става въпрос много повече за подялба на света, отколкото за борба между идеологии. На всеки, докосвал се до марксизма, следва да му е ясно, че идеологиите по принцип се явяват оправдание на определени интереси. Трето, като се говори как победата е сложила край на геноцида над евреите, възниква логичният (не за повечето от ляво мислещите хора, които познавам, обаче) въпрос: защо интелектуалците от еврейски произход, които бягат от режима на Хитлер, се спасяват най-вече в Америка и Западна Европа. Фройд отива във Франция, Норбърт Елиас - във Великобртания, Адорно и Хоркхаймер - в Щатите, откъдето громят лошата модерност (последните после се завръщат в Западна Европа, където пък громят консуматорския капитализъм). А в държавата Израел, която се създава след войната, руският език става един от най-популярните. Трябва ли да питам защо?

И все пак бих приела твърдението, че Паметникът на съветската армия трябва да остане като форма на благодарност към тази армия, че ни е спасила от фашизма, ако се споделяше само от последователни сталинисти. Или средностатистически бесепари (не че приравнявам бесепари и сталинисти). Познавам и такива хора. Не бих се съгласила с тях, но бих ги разбрала - на тяхната позиция е нормално да мислиш така. Чудя се обаче защо мислят така и мои леви познати, които не се идентифицират като сталинисти, нито като бесепари, напротив - дори се смятат за анархисти. Чакайте, ама анархията не беше ли срещу властта? А какво е армията, освен еманация на политическата власт, налагането й в чист вид, с физическа сила? Защо от гледна точка на анархизма полицията да е лоша, парламентът да е лош, НАТО да е много лошо нещо, американската армия - също, а съветската армия да е добра? Нима тя не е избивала и невинни цивилни хора, наред с вражеските войници? Не ви ли притеснява, че девети май и до ден днешен се празнува в Русия с демонстрация на военна техника?

Ето защо не съм съгласна нито с "десните" аргументи за събарянето на паметника, нито с "левите" за запазването му. Добре би било, ако можехме да имаме чисто експертни аргументи, но не мисля, че е възможно такова нещо като чиста експертност. По този въпрос напоследък имах безкрайно интересен разговор с уважаваната от мен Юлияна Методиева. Нейната теза беше, че когато говорим за този паметник, трябва да се опитаме да не мислим за политика, а да имаме само такива аргументи, които са свързани с естетиката и градската среда. Според нея, моето говорене за паметника като травматично място на обществото ни и изобщо - говоренето за травми - не се връзва с естетическия и с градоустройствения дискурс. На което аз отговорих, че според мен няма такова нещо като "чиста естетика" и "чисто" говорене за градската среда - кое възприемаме като красиво или грозно, както и как си представяме града, в който искаме да живеем, зависи от много неща, включително и от ценностите ни, не на последно място - политическите ценности. Ако гледате на Червената армия като на спасител, е много по-вероятно в естетическо отношение да харесате паметника, отколкото, ако гледате на нея като на завоевател. Самият паметник се вписва в определен тип естетика, характерна за определен период от политическата ни история.

Не по-прости са нещата, когато говорим за градска среда. Как е възможно да има нетравматично говорене за градска среда, ако самият начин, по който преживяваме историята си, е травматичен? Как е възможно да има улегнал дебат за бъдещето на Паметника на съветската армия, ако го възприемаме като залог в една много актуална борба? У нас едва от няколко години прохожда дискурс за градската среда като пространство за обитаване от човешки същества, като нещо различно от строителство на жилищни блокове и административни сгради, изкорубени тротоари, дупки по улиците и трафик. И като че тепърва предстои безспорно закъснелият дебат за това, как историята се вписва в градската среда и как ние да я вписваме. Би било добре да има такъв дебат, преди да събаряме мавзолеи и да унищожаваме древни селища, прокарвайки метро. Преди да скриваме уникални архитектурни елементи под стиропорови топлоизолации. Преди да оставяме сгради със статут на паметници на културата да се саморазрушат, за да построим на мястото им поредния бизнес център. И т.н., примери много.

Попитаха ме дали не ми пречи, че паметникът с шмайзера най-отгоре така стърчи. Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. Когато мина покрай паметника, си мисля за история, за настояще и за бъдеще. Мисля си и че на тези, които карат скейтове пред паметника, по всяка вероятност не им пука, че той стърчи и не биха разбрали защо му е на някой да го събаря или мести. И че един ден ще останат те и децата им, а не ние.

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. Ще ми се да се води от хора, които са способни да възприемат паметника по такъв начин - аналитично, без горещи емоции, виждайки в него не само шмайзер, а и наивност, японски минимализъм, стълби за никъде и фигурата на архитекта в композицията. Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София. Ще ми се, преди да напираме да рушим или кастрираме, или маскираме, да сме направили неща с градското си пространство, от които да е ясно, че знаем какво правим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Близкото минало и Hercules в Червената къща

Снощи бяхме с Крис и Стефан на представянето на книгите на Александър Везенков "Властовите структури на Българската комунистическа партия 1944-1989" и Мартин Иванов "Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 - 1989 г." в Червената къща. За събитието, организирано от Института за изследване на близкото минало, се писа от Георги Ангелов в Блога за икономика и от Горноджумайската телеграфна агенция в Anamnesis.

Дори да оставим настрана "пикантната" подробност, че Везенков е споменал Александър Воденичаров в книгата си (което, само по себе си, не е гаранция за научна стойност), представянето й изключително ме впечатли. Първо (което ми е методологически близко), поради обосноваването на структурната значимост на предмета. БКП се разглежда не като една от многото институции през изследвания период, а като структурата, без разбирането на която анализът на която и да е социалистическа институция би бил превратен. На пръв поглед това уж е ясно, но разликата между интуицията и структурираното разбиране е огромна. Второ, бях впечатлена от смелостта и замаха на Везенков. Може би авторът не би си позволил да изговори някои неща (или би ги изговорил не по този начин), ако не беше, по думите на Георги Зеленгора (цитирани и в "Анамнеза") институционално независим. Накратко, нямам търпение да прочета книгата.

За другата представена книга - на Мартин Иванов - мога да кажа по-малко, защото не съм специалист по икономика. Доколкото обаче в нея става въпрос не просто за икономиката по време на социализма, а за разбирането на социализма посредством неговата икономика, няма да ми навреди да прочета и нея :-). При всички случаи, интерпретацията на Румен Аврамов беше вдъхновяваща; като се замисля, преди десетина години именно първият ми сблъсък с текстове на Румен Аврамов накара философската ми глава да се позамисли, че ако искам да разбирам нещо от социология, известна икономическа култура не само не вреди, ами напротив.

Най-сетне се запознах с Везенков, с когото до този момент не бях общувала. Имам си и автограф :-). Освен сред основателите на Инициативния комитет за законното отстраняване на Воденичаров от власт (накратко - едно от основните действащи лица около каузата Hercules vs PIF), Везенков е и сред екипа, осъществил проекта "Митът Батак". Значи, още една причина да го уважавам.

Запознах се и с Андрей Лунин, администратор на легендарния (за тези, които сме малко по-запознати с предисторията на Hercules vs PIF) интернет форум Anamnesis.


П.п. До някои от присъстващите беше стигнала информация, че в блога си твърдя неща, за които никога не съм споменавала в него (дали са верни - отделен въпрос). Предложих им да прегледат блога ми и да видят какво съм писала, и какво - не. Дискусиите са достъпни в интернет и всеки, който желае, може да се запознае с тях и да си направи изводи, каквито намери за добре. Не съм направила нищо, от което да се срамувам.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог