Опит за следизборна равносметка

JK HGZ, Pixabay, Public Domain 

За социологията

Понякога е добре да се намери социолог, който да напомня, че социологията като наука не е „моментна снимка“ на това какво са казали хората, а разбиране на обществото. Каквото не излиза от сондажите, трябва поне да може да се предположи в анализите.

Все пак трябва да се признае, че българският избирател е изключително труден обект на изследване. Сменя си мнението в последния момент, често лъже анкетьорите, постъпва в разрез с учебниците по политология. Ала грешните „моментни снимки“ трябва да са повод за преосмисляне на изследователския инструментариум, а не само за безпомощни констатации.

За „Възраждане“ и ИБГНИ

Че „Възраждане“ влиза в парламента, за мен не е изненада. Следя дейността на Копейкин от години (писала съм тук и тук) и очаквах подобно развитие. Интересното, което предстои да видим, е как останалите партии в парламента ще се позиционират по отношение на „Възраждане“, дали ще се стигне до „исторически компромиси“ с тях и дали Костадинов ще влезе в ролята на „златен пръст“, ако се наложи.

Жалко за ИБГНИ, макар и също неизненадващо. Впрочем най-жалкото е решението на Маяма да смени цвета на косата си насред кампанията. Така отправя директно послание към избирателите си, че единствената ѝ цел е да им се хареса. Което е обидно за тях. Ще ми се „Ние идваме“ (под по-адекватно име) да се опитат да продължат без „Изправи се“ и Дончева.

За Лозан Панов и ДБ

Лозан Панов, когото допреди кампанията безкрайно уважавах, беше голямо разочарование. Питам се как се стигна дотук, след като в началото изглеждаше, че има потенциал да бъде поне трети на първия тур, а ако си изиграе добре картите, защо не и втори. Изцепките му срещу „Демократична България“ бяха недопустими.

От друга страна, направи ми впечатление, че от самото начало ДБ го подкрепи като че насила и не си даваше зор, а вместо това се концентрира само в своята кампания. Усещаше се някаква антипатия от страна на ДБ към Панов.

Не знам на какво се дължи това, вероятно поне отчасти е било поради непоносимостта между ДБ и Ивет Добромирова (за която се твърдеше, че му е пиар), може и други фактори да са се насложили. Но е малоумно да не удариш рамо (не финансово, а с послания) на кандидат, за когото си заявил подкрепа. Допускам, че Панов се е обидил от честолюбие. Което не го оправдава, но нищо не оправдава и ДБ.

Така че ДБ и Панов се постараха да се потопят взаимно. Единствената невинна жертва (без да броим избирателите им) в тази ситуация е Мария Касимова-Моасе, която от началото до края беше прекрасна и пазеше достойнството на другите с цената на, предполагам, трудни лични преглъщания.

За „Демократична България“

ДБ е крайно време да разберат, че не може винаги някой друг да е виновен на „демократите“, че им е издърпал килимчето изпод краката. Преди 20 години НДСВ „потопи“ ОДС, после ГЕРБ видя сметката на остатъците от „десницата“. А само през тази година първо „Има такъв народ“, после „Продължаваме промяната“ се настаниха на терена, разчистен с „кървава пот“ от ДБ – с акцията в „Росенец“ и протестите, които последваха.

Няма обаче да се връщам до „Костов е виновен“, а ще представя накратко позицията си само за настоящата ситуация.

ДБ е коалиция между три партии. Те не само са различни в ценностно отношение, а и вътре в две от тях има сериозни различия и противопоставяния. Най-консистентно (макар и не без известни ценностни опозиции) е „Зелено движение“. После са ДСБ, които се определят като повече или по-малко консервативни и се идентифицират през антикомунизма. И накрая са ДБ, които са се фокусирали върху правосъдната реформа, дигитализацията и антикорупцията, а иначе се опитват да нямат идеология. Поради което членовете ѝ са от социалнолиберални до религиозни фундаменталисти.

Тази крехка конструкция на ДБ е основание коалицията да избягва да се позиционира достатъчно категорично по важни теми, свързани с ценности, както и по други въпроси като например пандемията и ваксинирането. Да не би да настане вътрешен разкол и/или да се отблъснат избиратели. Липсата на ясни позиции обаче също отблъсква избиратели и е повод за вътрешни напрежения.

За пример ще дам поведението на ДБ по повод на предизборната декларация на София Прайд. Правата на ЛГБТИ хората е една от темите, които силно разделят коалицията. „Зелено движение“ официално се обявяват в защита на равните права. ДСБ нямат категорична позиция, но председателят на партията Атанас Атанасов официално е против, а евродепутатът (и бивш председател) Радан Кънев е по-скоро за. „Да, България“ няма официална позиция по темата, а председателят Христо Иванов и най-приближените му са пас.

Да се върна на декларацията. През април тя беше подписана от едва 17 кандидат-депутати (от различни партии и коалиции). 13 от тях бяха от ДБ – 7 от „Зелено движение“ и 6 от „Да, България“. През ноември те бяха 49. От тях цели 43 са от ДБ – 17 от „Да, България“, 13 от „Зелено движение“ (включително съпредседателите на партията), 8 от ДСБ (!) и 5 граждански кандидати.

От страна на подписалите декларацията от ДСБ този жест е демонстрация, освен на защита на равните права, и на несъгласие с ръководството на партията в лицето на Атанасов. Което пък избива в контекста на скандала с изхвърлянето от листата на зам.-председателката Цецка Бачкова. Подписалите от ДаБГ пък са „прескочили“ желанието на ръководството си в лицето на Христо Иванов (и приближените му Иво Мирчев и Антоанета Цонева) да не се заема позиция.

Освен ценностни несъвместимости, в ДСБ и ДаБГ има сериозни конфликти между ръководството и членовете, близки до него, от една страна, и останалите, от друга. Първите не пускат властта, нареждат се на избираемите места в листите (поради което беше и скандалът с Методи Лалов), не се вслушват в критика и често излизат с неадекватно артикулирани публични послания.

Приказките за дигитализация, задкулисие и сараи например могат да са привлекателни само за едно силно ограничено ядро от избиратели. На останалите трябва да им се обясни по понятен и привлекателен начин какъв е, джанъм, смисълът от тези неща – че за много хора ще е по-лесно, ако могат да подават и получават документи, както и да гласуват, електронно, че едни хора разпределят ресурсите и така прецакват останалите, и т.н.

И преди да обвиняваме „Продължаваме промяната“, следва да се запитаме защо ДаБГ не успяха да оценят, да задържат Кирил Петков и да го направят ако не публичното лице, то едно от публичните лица на партията. Той може да има трески за дялане, но има и това, от което ДаБГ (и ДБ като цяло) има болезнена нужда – харизматично излъчване, способност да обяснява понятно и конкретно за широк кръг избиратели, отвореност и приветливост.

За бъдещето на ДБ

След чутовния изборен провал на ДБ си мисля, че най-добре ще е коалицията да се саморазпусне и да се започне начисто. Както и ДаБГ и ДСБ да направят същото. Да се обособят поне две ценностни ядра – консервативно и социалнолиберално – които да заявят ценностите и приоритетите си открито. И да преценят могат ли да правят нещо заедно, или не, да се коалират ли (или влеят) в други политически субекти, да привлекат ли нови хора и какво изобщо да правят.

Но вече трябва да е ясно, че отказът да се заемат позиции по критични теми не е печеливша стратегия. Защото, ако не убеждаваме избирателите си в нещата, които смятаме за важни от страх да не ни „разлюбят“, пак няма гаранция, че те ще останат при нас. А няма да отидат при „врага“, който е по-убедителен от нас.

Политиката не е в това да правиш каквото мислиш, че избирателите искат, а да успееш да ги убедиш в това, което смяташ, че е добро за обществото. Другото е популизъм, който, ако не уцелиш адекватния тон, изглежда нелеп. Освен това е смъртоносен. Както политически, така и буквално – достатъчно е да погледнем равнището на смъртност в България.

Накратко – бъдещето на ДБ (или каквото остане от коалицията) зависи от това, дали има воля за минаване през катарзис и рестарт.

Заглавно изображение: JK HGZ от Pixabay. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо ще се ваксинирам и защо пазя дистанция

6 951 482 души – толкова е населението на България към края на 2019 г. по данни на НСИ. Поради пандемията немалко хора, които обичайно живеят в чужбина, понастоящем са в България, но така или иначе населението е около 7 милиона. По официални данни до днес, 3 януари 20201 г., от COVID-19 са починали 7644 души. Това прави по човек и нещо на 1000.

Тук става дума, подчертавам, само за официалните данни. Тоест в тях не влизат хора, които не са били официално диагностицирани с COVID, понеже не са си направили правилния тест, не са го направили в правилното време или правилната лаборатория, или изобщо не са тествани. Нито такива, които системата е отчела като „излекувани“, но в последствие са починали от усложненията от вируса. Не влизат и косвените жертви с други здравословни проблеми, на които здравната ни система, „изпушила“ от претоварване, не е оказала навременна помощ. От октомври насам у нас се наблюдава драстичен ръст на смъртността. 

В индивидуален план тези сухи статистически данни означават, че повечето от нас имаме познати, приятели, близки, които пандемията ни е отнела и за които скърбим. Ако нямаме такива, то със сигурност имаме близки на близки. И в нашия кръг все някой скърби.

Някои казват, че трябва да се концентрираме върху позитивното – върху оздравелите, а не върху починалите. Но е нормално и човешко е да се тревожим за хората, които обичаме. И да скърбим за тях, ако ни напуснат. И напротив, не би било нормално, ако наш близък умре, а ние си кажем – какво от това, виж колко дечица са се родили днес.

Затова ще се ваксинирам при първа възможност. Дори бих станала част от тестова група за хора с хронични заболявания, ако има такава у нас, и бих поела риска от известни странични ефекти. Защото вярвам, че дори да има такива, те ще са далеч по-леки от самия COVID.

Смятам също така, че не би било проява на интелигентност да разчитам на „естествения имунитет“. Защото, първо, вече има достатъчно данни, че този имунитет не е траен след няколко месеца човек пак може да се зарази. И второ, съществува известна вероятност вирусът да ме убие, преди да се сдобия с и без това нетрайния имунитет. Или да ми причини тежки усложнения. Или да убие други хора, които заразя.

Ако човечеството разчиташе на естествен имунитет, продължителността на човешкия живот още щеше да е около 30 години, а аз, на 46, щях вече да съм с единия крак в гроба, ако изобщо бях жива. Ако се надявам да поживея още поне 3-4 десетилетия, то е благодарение на постиженията на медицината и – не на последно място – на ваксините.

Поради същите причини живея в почти пълна физическа изолация. Да, осъзнавам, че имам лукса да мога да си го позволя. Живея сама, на свободна практика съм и мога да върша работата си отвсякъде. А и ми понася добре да живея сама. Докато много хора се налага да ходят на работа и/или съжителстват с други хора, все някой от които по необходимост излага себе си или семейството си на риск.

И все пак има рискове, които могат да се избегнат – като човек не се събира с компании (въпреки че е позволено), като носи маска (която да е чиста и да покрива и носа) на местата, където има хора, включително навън, като си мие/дезинфекцира ръцете, като се опитва да спазва дистанция в магазина и в градския транспорт. Като избягва оживени места. Като не пътува, освен ако не е крайно необходимо.

И не, изолацията и дистанцията не са проява на страх, както твърдят някои противници на тези мерки. Напротив, проява на отговорност са. Собствения си живот мога да рискувам. И съм го правила за каузи, които смятам за важни. Нееднократно съм получавала заплахи, била съм подлагана на тормоз и омраза.

За живота на другите обаче съм отговорна. И съм дълбоко убедена, че нямам моралното право да рискувам ничий живот просто заради кефа да се срещам с когото искам или защото ми е неудобно да нося маска.

Да живея както ми е най-лесно и приятно не е свобода. Свободата е не на последно място и отговорност към другите. Затова доброволно и свободно съм си наложила доста повече ограничения от официалните мерки.

И да, смъртта е неизбежна част от живота. Смятам, че има нужда от култура за говорене за смъртта и приемане на смъртта. Това обаче не означава, че човешкият живот не е висша ценност. Затова за мен готовността да жертваш хиляди и милиони човешки животи заради каквито и да е ценности (да не говорим за интереси) не се отличава особено от престъпление срещу човечеството. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Близост в условията на социална дистанция

Чаша, която си самоподарих чрез поръчка онлайн. Преди коронавируса, признавам.

Мой преподавател от университета казваше, че статистически е малко вероятно човек да не преживее война през живота си. Чудя се дали пандемията от новия коронавирус е „войната“ на съвременниците ми, с които не помним друга. Ще ми се да си останем с това, макар да няма гаранции. 

Колкото и да са драстични ограниченията и колкото и да са тежки последиците за отделния човек и икономиката, все пак имаме покрив над главата. Който напоследък може да сме намразили, но представяте ли си хърватите, които насред пандемията останаха и без къщи заради земетресението? И всички, които нямат достъп до течаща вода, какво остава екстри като маски и дезинфектанти?

Имаме и достъп до медии, както и до телефон и интернет. В ситуацията на принудителна изолация общуването по интернет (или телефон) е спасително. А кризата, която преживяваме, е повод да се свържем с хора, които обичаме, но рядко се сещаме да попитаме как са.

Освен човек да си поговори с близките си, има и други неща за тях, които може да направи. Хем по този начин ще помогне и на икономиката и ще допринесе да не се загубят работни места. Ето няколко предложения:

Може да изненадате някого, като му поръчате доставка на готова храна. Хем ще зарадвате човека/хората, хем заведенията разчитат единствено на доставки по домовете, за да оцелеят.

Това се отнася и за доставката на хранителни продукти. В последно време големите онлайн супермаркети изпитват затруднения. Но сега е моментът да подкрепим малки местни ферми, мандри и прочее, които продават продукцията си по интернет.

Онлайн може да поръчате и цветя, ако искате да поздравите някого за празник. Или ако не сте физически заедно с любимия човек.

Разбира се, храната за духа е не по-малко важна от храната за тялото. На издателствата и книжарниците също никак не им е лесно. Ако поръчвате книги, добре е по-възможност да го правите директно от издателствата или от любимите ви малки книжарнички. Доколкото разбрах, напоследък не е рядкост големите вериги да не плащат на издателствата.

Изобщо, добре е да се замислим кои са ни любимите книжарници, магазини, заведения, цветарници и да проверим дали предлагат доставки по домовете.

Смятам, че на куриерите трябва да се издигне паметник. И на всички, които се занимават със снабдяване, работят по складове, редят рафтове и т.н. И на работещите на каса и изобщо – на всички, на които им се налага да работят в непосредствена близост с хора. На социалните работници.

На лекарите и медицинските сестри, разбира се, работата им е най-рискована в този период. Те заслужават паметник в не по-малка степен заслужават паметник, напротив. Но за куриерите, касиерите, снабдителите и т.н. няма аплодисменти по балконите, а без тях сме го закъсали тотално.

Излишно е да казвам, че след разопаковането на всяка онлайн доставка е желателно човек да си измие хубаво ръцете, както и че при доставките важат правилата за социална дистанция.

За да пощади задъхващия се бизнес на доставки по домовете, човек може да (си) подари дигитални радости. Електронни книги или музика например. Или онлайн абонамент за нещо – медии, сайтове с филми и сериали, приложения за слушане на музика или за езиково обучение, игри или каквото ви харесва. И с каквото вие и близките ви се занимавате.

Накратко – принудителната изолация е повод да се сетим колко е хубаво да бъдем заедно. Да измисляме всевъзможни начини да го правим, въпреки физическата дистанция. И да се опитваме да спасяваме, доколкото ни е по силите, тези късчета от нашия свят, на които държим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моят Берлин

Neues Ufer – гей заведение, съвсем близо до берлинския дом на Дейвид Бауи. 

Дейвид Бауи. Преди не знаех, че Бауи е прекарал няколко години (е, между турнетата) в Берлин през втората половина на 70-те, заедно с Иги Поп и Лу Рийд. Споделяли са апартамент на ул. „Хауптщрасе“ 155, в „Шьонеберг“, гей квартала. Има планове тази част от улицата да се прекръсти на David Bowie Straße.

Входната врата на сградата, в която е живял Бауи в Берлин. Вдясно се вижда паметната плоча.

Входът на Бауи отвътре

Кафето Neues Ufer, което, за съжаление, открих малко преди да замина. До дома на Бауи и негово любимо място през берлинския му период. Днес цялото е в негови снимки и портрети, а възрастният барман, (предполагам) гей, може би е там от онова време... Или поне така ми се ще да си представям.

Мауерпарк в неделя.

Мауерпарк в неделя. Музиканти, дошли да посвирят не за пари, а ей така, и сума ти шарени хора наоколо. Борбата на музикантите да запазят парка като пространство за свободно изкуство, срещу недоволството на националистически настроен общински съветник.

Темпелхоф

Полето Темпелхоф – бивше летище, днес парк, в огромната част от него няма нищо. Най-прекрасното нищо насред града – човек може да отида да покара колело, скейтборд, просто да се разходи или да поседне.

Плажно барче в близост до Чекпойнт Чарли

Чувството за лежерност, нищо че е столица. Плажни барчета, шезлонги край реката, пространство, въздух. Пясък в обувките.

Видян в Мауерпарк.

Разбирането, че в Берлин можеш да бъдеш всякакъв, да изглеждаш всякак и да намериш своите места и хора.

Шарени и интересни хора, дошли отвсякъде.

Малък свят – съпругът на моя съкурсничка французойка се оказа колега на добре известна ми българка.

Изненадващо сърдечни германци, които срещнах и които никак не отговарят на стереотипа за германци. Неочаквано човешките разговори, които проведох с някои от тях.

Ангажиментът на германците, с които разговарях (включително преподавателите ми в езиковата школа, в която учех немски, които бяха някъде към 7-8) към човешкото, към човешките права, бежанците, миграцията, всевъзможните различности, нетърпимостта им към омразата и дискриминацията.

Berlin, ich komme wieder.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тоест аз

Близо месец не съм писала в блога. Блогът не е задължение – като нямам вдъхновение за него, по-добре да си дам малко почивка. Рано или късно пак ще усетя онзи порив, че трябва да блогна.

Преди време писах за сайта Тоест, който се издържа само от даренията на своите читатели. Без реклами, без проекти и т.н. Смятах, че начинанието, макар и прекрасно, няма да оцелее. Половин година по-късно трябва да призная, че съм грешала. Засега сайтът се справя, макар и с цената на това, че стана седмично издание. Радващо е, че се намират хора, готови да подкрепят качествени некомерсиални текстове и независими издания.

Междувременно и аз започнах да пописвам в Тоест. Неособено редовно, засега, но ми се ще да продължа. Дотук съм публикувала три текста. Можете да стигнете до тях от профила ми в на сайта.

Пише ми се за Тоест не само защото виждам смисъл да има такъв сайт, а и заради професионалния подход и коректното отношение към авторите от страна на екипа на сайта в лицето на Ан Фам. (Предполагам, че и другите членове на екипа са също толкова коректни и приятни, за Павлина дори знам това от опит, но Ан Фам е тази от тях, с която основно общувам.) Много е приятно да се работи с грамотни, благи, но в същото време критични (и самокритични) хора. Още повече, че всички публикации минават през вещото око на Павлина Върбанова, авторка на популярния сайт Как се пише?, така че резултатът е доказано грамотен. Трудно мога да се сетя и за комерсиален сайт, в който се държи на коректорската работа и я възнаграждава. (И издателства, които плащат на коректори, вече рядко се намират, но това е друга тема.) От доста от медийните публикации, които чета ежедневно, е видно, че не само читав кореткор няма, а и редакторът си е „питал ушите“.

Ако и вие искате да има сайт като Тоест, моля да го подкрепяте, за предпочитане – редовно. (Понеже от опит знам, че е лесно да удариш едно рамо веднъж и после да забравиш). Как се пише? също има нужда от периодична подкрепа, защото е лична инициатива на авторката си (вижте отдясно на сайта, а ако го отваряте от мобилен телефон – под „Основни категории“).

Пък ако решите да подкрепите и моя скромен Неуютен блог, няма да ви се разсърдя :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до жените в Конституционния съд

До

конституционните съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова

Копие:

конституционните съдии Борис Велчев – председател на Конституционния съд, Атанас Атанасов, Гроздан Илиев

Копие (с благодарност за изразеното Особено мнение):

конституционните съдии Георги Ангелов, Константин Пенчев, Румен Ненков, Филип Димитров

ОТВОРЕНО ПИСМО

От: Светла Енчева, жена 

(поне преди Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция)

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска и Цанка Цанкова,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на конституционни съдии, които са жени. Известно ми е, че като обикновена гражданка нямам право да сезирам Конституционния съд и че нищо не Ви задължава да ми отговорите. Това, което мога и ще направя обаче е да дам публичност на питанията си към Вас и да се надявам на своевременната Ви и честна реакция.

В Решение 13 на Конституционния съд от 27 юли 2018. г., подписано от Вас, се стига до заключението, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията. Важен аргумент за взетото Решение е, че според Конвенцията полът като социален конструкт („gender“) има самостоятелно съществуване, независимо от биологията. Цитирам:

„В Конвенцията понятията „sex“/„sexe“ („пол“) и „gender“/„genre“ („пол“, „социален пол“) присъстват едно до друго, като социалният пол фигурира сред признаците за недопускане на дискриминация по чл. 4, § 3 наред с биологично детерминирания признак пол – „sex, gender...“/ „sexe, genre…“. По този начин полът като биологична категория („sex“), но и полът като социален конструкт („gender“), обусловен от субективните възприятия и представи на индивида и на обществото за ролята на мъжете и жените, са издигнати в автономни и равностойни категории на Конвенцията със собствено правно битие. Понятието „gender“/„genre“ („пол“) присъства в Конвенцията като самостоятелна категория, различна от пола като биологична същност. Конвенцията разделя биологичното и социалното измерение на пола и излиза извън рамките на възгледа за половата бинарност на човешкия вид.“

В тази връзка, Конституционният съд решава, че според Конституцията на България и българското законодателство няма социални роли, които да не са биологично детерминирани и социален пол, различен от биологичния:

„Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.“

Това са единствените два случая, в които иде реч за социални роли в Решението. В него се твърди освен това, че биологичният пол е в основата на гражданския:

„Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.“

Решението повдигна у мен някои въпроси:

Аз съм жена по рождение и се идентифицирам с пола си. Вие смятате, че по Конституция биологичният ми пол на жена се свързва със социалната роля на майка. Само че аз не съм майка и едва ли някога ще бъда. В такъв случай, жена ли съм по Конституция? Ако не съм жена, какво съм – представител на трети пол или „поджена“? Ако да, коя е тази биологично детерминирана социална роля, което ме прави жена? Може би това, че (все още) имам месечен цикъл (за който обаче Конституцията не споменава нищо)? За мен е критично важно да отговорите на този въпрос, защото от Решението Ви излиза, че половата ми идентичност е противоконституционна.

Жените, които осиновяват деца, по закон са майки на тези деца, макар да не са им биологични родители. Според Вас обаче социалната роля на майчинството се свързва с раждането. Означава ли това, че осиновителките не са майки по Конституция? Следва ли по тази причина да се обяви законодателството ни, регулиращо осиновяването, за противоконституционно?

С гражданския пол се свързват не само съпружеството и родителството, а и например избирателното право. Ролята на гласоподавател е социална роля и е свързана с пола – жените получават избирателни права много по-късно от мъжете само защото са жени. В България през 1937 г. получават право на глас в местни избори жените, които са станали майки в законен брак, а през 1938 г. вече омъжените, овдовели или разведени жени могат да гласуват и за парламент. Чак през 1944 г. получават равно избирателно право. Въпросът ми в този контекст е – по какъв начин според Конституцията ролята ми на гласоподавател е биологично детерминирана?

Ролята на конституционен съдия също е социална роля и също е свързана с пола. Има общества, в които една жена може да бъде убита, защото ходи на училище, а какво остава да има правото да се произнася какви конвенции и закони може да приема Народното събрание и какви – не. По какъв начин Вашата роля на конституционни съдии е биологично детерминирана? Дали генетично, по полов път или по друг начин (например въздушно-капков или имате специфични хормони, или нещо друго)? Малко е вероятно майките Ви да са били също конституционни съдии, а и се надявам, че сте избрани на поста си благодарение на личните си качества, а не използвайки други методи. Но щом твърдите, че има единство на социално конструираното и биологично детерминираното, моля да обясните как се прилага това Ви убеждение спрямо факта, че сте конституционни съдии.

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова, смятате ли, че жените трябва да имат равни права с мъжете, или предпочитате половите роли в „традиционното човешко общество“? Ако е второто, защо сте конституционни съдии, а не сте ограничили живота си с ролята на майки и съпруги? Ако е първото, не мислите ли, че поради отговорния пост, който заемате, сте призвани да отстоявате постигнатото равнище на равенство между половете в България и да работите за разширяването на обхвата му?

Уважаеми жени конституционни съдии, защо обявявате за конституционни представи за пола и междуполови отношения, публично валидни по българските земи преди век и половина и противоречащи на огромна част от съвременното българско законодателство?

Ще се радвам, ако получа от Вас отговори на горните въпроси.

Публикувам настоящото писмо в личния си блог на адрес: http://svetlaen.blogspot.com/2018/07/blog-post_30.html. Евентуални отговори от Ваша страна на имейл адреса, от който изпращам писмото (както и от страна на други представители на Конституционния съд, канцеларията и секретариата му) също ще публикувам в блога.

София, 30.07.2018 г.

С уважение,
Светла Енчева

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моментна онтология на продажбата на шофьорски книжки

Това ми предлага Google при търсене на „продавам шо“ – да намеря обяви на хора, които продават шофьорски книжки. Вярно е, че резултатите на търсачката варират за отделните хора. Но е вярно и че аз не съм шофьор, не се интересувам от автомобили и не търся информация, свързана с шофьорски книжки.

Някои от исканията на Босия, който гладува вече 40 дена, не са особено смислени. Например – да се направи нова Кръгла маса и неполитически парламент. Корупцията в различни области обаче е важно да се разследва, а допускащите я – да се наказват. Особено когато последствията от нея се измерва в брой смърти.

И не би трябвало да се стига дотам някой да залага живота си, за да се замислим за необходимостта от такива елементарни за едно демократично общество неща.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тоест да

От един месец насам българската публика се сдоби с ново онлайн издание – Тоест. Зад него стоят добре известният от златните блогърски години Йовко Ламбрев, Ан Фам, Владислав Севов, Лина Кривошиева и отбор от неслучайни автори, някои от които са от немногото хора на този свят, които обичам.

Появата на „Тоест“ почти не беше отразена – поне по каналите, които аз следя.

„Тоест“ не е новинарски, а е по-скоро коментарен и аналитичен сайт, който тръгва с амбицията да е почтен и да утвърди нов модел на финансиране. Изданието смята да разчита изцяло на дарения от читатели, по възможност редовни, с които да може да плаща хонорари на авторите си.

Според мен тази амбиция е прекрасна и си струва идеята да бъде изпробвана. Боя се обаче, че очакванията може да се окажат нереалистични. Дано да греша. Но тези 3000 души, на които изданието разчита, са общо взето потенциалната му аудитория (имам предвид кръга от относително редовни читатели, до повечето от които „Тоест“ тепърва ще трябва да стигне). Естествено, има ентусиасти, които ще даряват повече от 5 лева на месец. Повечето от тях вероятно ще са или от екипа и авторите на сайта, или техни близки хора. И/или живеещи в чужбина.

В България обаче дарителството като цяло не е много развито. Доколкото се случва от страна на частни лица, е най-вече за болни деца. Дарителството за независими медии и организации е по-скоро непопулярно. За справка – Бивол или Либерален преглед, които разчитат на този модел. И получават дарения, но не толкова, колкото са амбициите им.

Проблемите с дарителството са само едно от измеренията на родната „публична среда“, която е в, меко казано, насипно състояние.

Много се надявам, че „Тоест“ няма да се плъзне по наклонената плоскост да обвинява читателите си, че не даряват достатъчно. Защото с мрънкане и обвинения не се печели аудитория, а може и да се загуби част от спечелената. Надявам се, че това, за което все повече хора ще искат да отделят все повече средства, ще е съдържанието.

Вторият риск, който виждам пред „Тоест“, е възможността сайтът да стане твърде елитарен. Не че виждам нещо лошо в съдържанието, предназначено за тясна и експертна аудитория. Но мисля, че не това е идеята на сайта, а и едно интелектуално елитарно издание на български език съвсем не би могло да се издържа от читателски дарения.

Включването на автори като Татяна Ваксбер, Жана Попова и Полина Паунова обаче ми дават надежда, че „Тоест“ няма да се превърне в елитарна капсула. И трите (както и други от авторите на сайта) умеят да пишат хем достатъчно умно, хем четимо и интересно. Достъпността не е непременно недостатък. Да говориш разбираемо, без да правиш компромис със смисъла, а още по-малко – с посланието, а въпрос на уважение към събеседника.

Не вярвам в мантрата, че медиите трябва да предлагат това, което хората очакват. Медиите и хората взаимно се правят. Убедена съм, че едно качествено издание може да издига аудиторията си на по-високо равнище, както и да позволява да бъде издигано от аудиторията си на по-високо равнище. И ще се радвам, ако „Тоест“ показва как се прави това.

Успех, „Тоест“!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Подкрепа за „Денят започва с култура“: писмо до Омбудсмана на БНТ Иван Такев

Колаж: Станислав Беловски, Facebook

Уважаеми господин Такев,

„Денят започва с култура“ е едно от най-добрите предавания в българския телевизионен ефир. (За мен е най-доброто, но нямам претенцията да съм гледала всички предавания.) То е пример за това, каква трябва да бъде мисията на една обществена телевизия – да създава висококачествен и не непременно комерсиален продукт. Да възпитава във вкус, ценности и високи критерии. Да припомня базисното журналистическо правило, записано и в Етичния кодекс на българските медии – общественият интерес не съвпада с това, което е интересно на обществото.

В обществен интерес е да има образована и критична публика, а не аморфна маса, която да бъде държана пред екрана само със забавления, сензации и надежда за парични и материални печалби.

Разчитам, че в качеството си на Омбудсман на БНТ ще отстоявате обществената роля на телевизията.

Публикувам писмото си до Вас и в личния си блог.

С уважение,

Светла Енчева, блогър, социолог, журналист, носител на наградата „Валя Крушкина".

София, 21.01.2018 г.

(Писмото е изпратено до служебния имейл адрес на Иван Такев: i.takev@bnt.bg.)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо Европейската агенция за лекарствата няма да се премести в София?

Малко контекст

Пореден патриотичен скандал тресе родината. Във фокуса му е „лошият“ Български хелзинкски комитет (БХК). В случай, че сте били информационно откъснати от българската реалност и тепърва наваксвате, ето, накратко, историята:

В края на август група ЛГБТ служители от Европейската агенция за лекарствата пишат писмо във връзка с кандидатурата на България за домакин на агенцията. В него те изразяват тревогата си дали в България правата им ще се спазват, след като в страната ни няма под никаква форма правно признаване на еднополовите двойки.

Според заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков ЛГБТ служителите на агенцията няма да имат проблеми, защото „тези хора“ (изразът е на Ненков) „не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не“. Един вид, „абе ще ги изтърпим някак“.

Във връзка с питането на служителите и отговора на заместник-министъра четири организации – „Действие“, ГЛАС, „Билитис“ и БХК изпратиха писмо до европейски институции, включително и до Агенцията за лекарствата. Там те обръщат внимание върху редица проблеми, между които:

• липсата на законово признание на еднополовите връзки у нас, дори да са на чужденстранни граждани; 
• отказа на българския съд да третира като домашно насилието, извършвано от партньор от същия пол;
• предразсъдъците на официални лица, отговорни за изработването и прилагането на политики (да припомним, че самият Бойко Борисов каза „не трябва толкова да се парадира“);
• липсата в Наказателния кодекс на признаване на престъпления от омраза;
• ниската подкрепа за еднополовите бракове в България.

Всички твърдения са подкрепени с данни и документи. Въпреки това, писмото стана повод за поредната акция срещу БХК, макар да е последна в списъка, а на останалите три организации не се обърна особено внимание. Основните обвинения са, че Българският хелзинкски комитет е „антибългарска организация“ и че едва ли не спира Агенцията за лекарствата да се премести в София заради няколко служители, които са малцинство.

Отделно, има патриотично възмущение към служителите на агенцията като цяло, които изглежда не горят от желание да дойдат в България. Че какво ѝ е на България, и тя е част от ЕС, няма само на Запад да живеят евробюрократите, я!

Още при подаването на кандидатурата Бойко Борисов заяви, че у нас служителите на агенцията и семействата им ще имат достъп до отлични условия за жилищно настаняване, образование, здравеопазване и възможности за работа. Пред БНР той каза: „Какво ѝ е на София, че да не може тези хора да дойдат у нас? Кое й е лошото на България, освен че е бедна? Нашите приятели и роднини, които работят и живеят в чужбина, идват тук да си правят зъбите. Защо? Защото е лошо? Идват тук да си оперират жлъчките – защо, нали са много хубави онези болници в западния свят. Със зъби и нокти ние ще се борим да гласуват за нас.“

Много проблеми, но без основния

Аргументът за служителите-малцинство е поредният пример как у нас правата на малцинствата не са на почит. Не по-малко интересен е другият повод за възмущение – „разглезеността“ на служителите, които не искат да работят в България.

Да оставим настрана ЛГБТ групата от екипа на агенцията и да се запитаме – какво чака у нас останалите?

Бойко Борисов вероятно е прав, когато казва, че те ще бъдат настанени в хубави жилища. Живеенето в една страна обаче не започва и не свършва с жилището.

Ако сред служителите на агенцията или членовете на семействата им има хора с увреждания, те няма да могат да разчитат на достъпна среда, каквато има изградена в редица европейски държави. У нас хората с увреждания все още не се смятат за пълноценни индивиди, а по-скоро за обекти, които загрозяват средата и пречат на „нормалните“, или най-малкото – имат нужда от някой (роднина) да им помага, ако изобщо излизат някъде.

Но и хората с увреждания са малцинство, ще каже патриотичното мнозинство. Да вземем тогава достъпа до институциите, той се отнася за всички, включително за хетеросексуалните и хората без увреждания. В много публични институции у нас масово се отказва обслужване на хора, които не говорят български език – общини, данъчни служби, агенции и т.н. И ако служителите на агенцията или членове на техните семейства нямат придружител, който да говори български, може изобщо да не получат услугата, от която се нуждаят.

Проблемът става още по-сериозен, ако имат спешен здравословен проблем. Известен ми е случай на млада стажантка от Германия със стомашна криза, изхвърлена от няколко болници, защото... не говори български. В офертата за домакинството на агенцията българското правителство предлага качествени здравни услуги за служителите и семействата им. Но ако няма договори със специални болници, в които е ясно, че на входа говорят английски, здравето и животът им са под риск. Особено ако решат да използват каналния ред на българската спешна помощ. Не че в България няма прекрасни лекари, но няма гаранция на какъв ще попаднеш, ако не си проучил предварително, както и дали изобщо ще ти се окаже помощ.

Отделен въпрос е, че е възможно да изядат някой бой на улицата, само защото говорят на език, различен от българския. Помните ли случая с чужденеца, бит в центъра на София, защото казал на жената до себе си „обичам те“ на английски? А ако говорещият чужд език не е и с бяла кожа (има и такива европейци, да) пребиваването му в София става още по-рисково. Когато преди няколко месеца мъж от африкански произход беше пребит в центъра на столицата ни, биячите не ги е било грижа, че той е финансист в Лондон. Но и цветнокожите европейци са малцинство, ще кажат патриотите.

Да вземем тогава най-свидното – децата. И образованието им. В офертата на българското правителство се казва, че в София има немски и френски училища, като за тях липсва подробна информация (интересно защо английските са пропуснати), както и университетски програми на английски, немски и френски, без да се споменава дали в тях има свободни места и какво е нивото на езиковото обучение. Дава се информация и за безплатните общински училища. Говори се за създаването на европейско училище, „ама друг път“. Най-лесно би било, ако децата посещават училище към посолството на съответната държава, но не всички страни-членки на ЕС имат такива. Или скъпи частни училища, работещи по чуждестранни програми (доколкото има такива). Ако обаче родителите се възползват от офертата да подложат децата си на българската образователна система – горките деца. Те ще трябва да се научат да зубрят и да слушкат, вместо да мислят и да бъдат самостоятелни. Знанието, придобито в родните им страни, няма да е от никакво значение. Вместо това ще трябва да учат „Аз съм българче“ и непрекъснато ще им се набиват в главите разни работи за лоши турци и кланета. Представете си как би се чувствало например едно финландче в подобна ситуация.

Ето къде е заровено кучето

Изброяването на подобни казуси може да продължи още. По-важно е обаче какво е казала България в документите, с които е представила кандидатурата за домакинството на София на Агенцията за лекарствата. Ами... почти нищо не е казала. Буквално. От оценката на кандидатурата става ясно, че голяма част от графите на офертата са оставени... празни. Затова най-често срещаният коментар на оценяващите от Европейската комисия е the offer does not provide information, т.е. „офертата не предоставя информация“.

Ако не вярвате – моля, оценката е тук (на английски език), заповядайте.

Там, където някаква информация все пак има, тя в много случаи е недостатъчна, за да се прецени каква е ситуацията. Примерно, казва се, че мястото, предлагано за настаняване на агенцията (София Тех Парк) е на по-малко от десет минути от летището и от центъра, но не се казва как стоят нещата, ако се използва обществен транспорт. (Че на кого да хрумне, че евробюрократ може да поиска да се качи в метро или в автобус?) Или се говори за хотелски стаи на различни ценови равнища, без да се конкретизират цени. (Ами служителите на агенцията са богати, какво ги интересува колко ще се бръкнат). Или почти не се дава информация за евентуалните офиси. (Имаме Тех Парк като слънце, а вие искате и подробности...)

Положението е аналогично в почти цялата оферта. Който е писал оферта или проект, знае, че ако остави празни полета, които са задължителни, ще бъде отрязан още на ниво допустимост и предложението му дори няма да се разгледа по същество. И да не става дума за оферта или проект, а за тест, елементарно заявление за каквото и да е – задължителните полета са, за да се попълват. И най-елементарно нещо да правите като например да си създадете нов имейл адрес, няма да успеете, без да попълните задължителните полета.

А после – БХК били виновни, както и „разглезените“ служители, които не искали да живеят в София.

Скандалът с ЛГБТ служителите на агенцията и БХК всъщност отклонява вниманието от несвършената работа от страна на българската държава. Истински скандалното е, че България, като част от ЕС, си позволява да се държи мърляво, без дори да ѝ пука. Позволява си да подава оферта без дори да подготви необходимата документация, че после и да се сърди, че не е избрана.

Ако българското общество иска държавата му да бъде третирана като истинска страна от Европейския съюз, трябва да изисква от нея да се държи като такава, вместо да напада неправителствените организации. Еврофондовете не са просто за усвояване. Те са, за да помогнат да променим живота си към по-добро. Да заприличаме повече на тази част от света, към която искаме да принадлежим не само по документи.

Важно е да си кажем това в навечерието на българското европредседателство (и резила, който вероятно ще го съпровожда).


________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как ще изглежда Дом Витгенщайн

Ето как ще изглежда Дом Витгенщайн след "професионалната реставрация", обещана от министъра на културата Вежди Рашидов. Или поне - как би могъл да изглежда, ако Австрия не упражни контрол върху ремонта и ако професионалната общност и гражданското общество във Виена нямат думата. Защото съмнявате ли се, че могат да се намерят "австрийски специалисти", които срещу съответната облага биха се подписали под всякакъв проект?

За първи път се притесних, че тази емблематична за модерната архитектура сграда е българска собственост...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Референдумът на Слави: 6+1 "не" и 1 "да"

От доста време се каня да пиша за референдума на Слави Трифонов. Междувременно Божидар вече написа. Голяма част от позициите му практически се покриват с моите, освен основно една. Та след поста му се чудех дали и аз да се отчета, но реших, че повече мнения по темата при всички случаи са от полза. А и приятелите от ДЕОС организират дискусия по темата, на която се надявам да мога да присъствам, така че ще е добре предварително да систематизирам позициите си.

И така, по въпросите на Слави:

1. Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Не. При мажоритарната система печели кандидатът, получил най-много гласове. Това означава, че големите партии ще имат свои депутати, а малките ще бъдат смазани. Абсолютното мнозинство вдига летвата още повече - за един кандидат трябва да са получени поне 50% + един гласа. Понеже това е трудно постижимо на първи тур, Слави предлага и втори. Резултатът от такава система ще е... ами представете си парламент, в който има само ГЕРБ, БСП и ДПС. Може и някой местен мафиот, подкупил/заплашил цял избирателен район, за цвят.

С други думи, резултатът ще е по-ниска степен на представеност на гражданите във властта.

2. Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?

Не. Това е откровено популистко предложение. Ако се приеме, то също би довело до по-ниска степен на представеност на гражданите във властта. Ще имаме два пъти по-малко представители в парламента. И два-пъти по-малък шанс сред тях да има човек, който изразява вашите или моите интереси. Това няма да доведе до запълване на дупките в бюджета, но ще създаде допълнителна пропаст между гражданите и властта.

3. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?

Не. Освен всички аргументи, които вече са изговорени по темата, има още един, който за мен е решаващ и на който не се обръща особено внимание:

Става дума за гласуване на изборите и на референдумите (така е и в предложението на Плевнелиев).

Най-добрият начин да се противостои на популистки и вредни референдуми с опасни последици е да не се участва в тях. Така се увеличава вероятността те да не надхвърлят прага, над който резултатите от тях ще трябва да влязат в сила. Моля да си представите какви биха били резултатите от референдуми на теми като например възстановяване на смъртното наказание, изгонване на ромите от България или дали хора да имат право да търсят убежище у нас.

4. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

Да. Това ще е огромно облекчение за хората, които живеят в чужбина, както и за хората с увреждания. Но също и за онези, които по различни причини в деня на изборите са затруднени да бъдат там, където са избирателните им секции - болест, командировка, лично пътуване и т.н.

5. Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?

Не. Понастоящем субсидията е 12 лева на глас. Предложението на Слави означава тя да бъде намалена 12 пъти. Не мога да окачествя такава идея иначе, освен като популистка. Известно намаление може би не вреди, но ако то е 12 пъти, откъде ще намират партиите и коалициите нужните им средства, за да осъществяват дейността си? Пак ще ги намират, но по неособено легални начини.

Освен това, малоумно е да се гласува за конкретна сума на референдум. Защото стойността на парите се променя. Ако доходите на населението чувствително се повишат или пък намалеят, или курсът на еврото драстично се промени, или ако България излезе от валутния борд, нов референдум за субсидията ли ще трябва да се прави?

6. Подкрепяте ли директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и началниците на районните управления в областните дирекции на Министерството на вътрешните работи да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Не. Полицията трябва да прилага закона, а не да се харесва на широките маси. Затова и е част от изпълнителната власт. Да, полицията в България трябва да се научи да работи с гражданите човешки. Но това с референдум като този няма да стане. Ако длъжностите на полицейските началници са изборни, ще бъде пълно с полицаи като Опиц, Динко и Калеев, както и с такива, които са някакви на някого.

6+1. Бих ли гласувала в референдума на Слави?

По-скоро не (ако прогнозите са, че броят на гласуващите ще е под необходимия минимум). По причината, изразена в т.3: най-добрият начин да се противостои на вредните референдуми е да не се гласува в тях.

В обобщение:

В голямата си въпросите в референдума на Слави са популистки и опасни. Те се осланят на омразата на голяма част от българските граждани към политическата класа. Но в същото време, положителният отговор на тях би бетонирал политическото статукво, като би допуснал до властта само най-големите "акули" и би направил обикновения човек още по-уязвим към произвол.

Резултатът би бил допълнително отчуждаване на хората от политиката и допълнително обезправяване.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За празника и смисъла

Бях написала този текст за "Маргиналия" с идея да се публикува утре, без да отчитам, че е празник, а на празник "Маргиналия" почива. Затова реших да го пусна в блога.

Какво означава националният празник? Достатъчно ли е да имаш велика история и красива природа, за да искаш да живееш в страната си? Според френския социолог Емил Дюркейм, за да разберем един социален факт, е добре да го сравним с нещо друго. Другото трябва да е хем различно, хем да има общи характеристики с онова, което се опитваме да разберем – за да е възможно да сравняваме. Една държава е добре да сравняваме с друга държава, а не с ябълки или планински езера например.

По повод на националния празник в България винаги се изтъква историята, с която трябва да се гордеем. Образованието ни учи най-вече да се гордеем с историята си, дори когато не я знаем. Друго, с което са ни учили да се гордеем, е българската природа, в която има „всичко“ – море, планини, реки, езера и т.н.
Мислейки по тези теми, реших да направя сравнение между България и две други страни – Сирия и Дания.

Величието и красотата на Сирия

Сирия има древна и забележителна история. През второто хилядолетие преди Христос финикийците, обитаващи земите ѝ, изобретяват азбука. През 14 век пр.н.е. тази азбука се възприема и модифицира от гърците. Българската азбука, с която толкова се гордеем, пък възниква на основата на гръцката. Същите финикийци са господари на търговията в тогавашния свят. Ако възразите, че финикийците не са точно сирийци, помислете за отношението към древните траки в България и за паметника на Орфей в метростанцията на Летище София. Повече от 300 години пр.н.е. е основано Сирийското царство, а 80 години пр.н.е. там има развита астрономия.

В Сирия и природата е красива – излаз на море, субтропичен климат, палми… Във вътрешността на страната е по-сухо и неплодородно, но и пустинята има своя красота.

Защо им е тогава на сирийците да бягат от страна с толкова богата история и красива природа, с които да се гордеят? Изобщо, гордеят ли се сирийските бежанци със страната си и доколко националната гордост е важна за тях точно сега? Защо българи, гърци или германци не отиват да живеят в Сирия и да се потопят в древната ѝ култура? Защо не почиват на плажовете ѝ? Защото там има война, разбира се. Защото настоящето на Сирия никак не е за живеене. За гордост също не е.

Настоящето на Дания

Дания, 21 век. От много къщи се вее национално знаме. Ако видите частен двор, набучен със знаменца, значи някой в къщата има рожден ден. Миниатюрни знаменца се забучват и на тортите на рождениците. Когато изумено попитах датските си приятели защо правят така, те нищо не ми казаха за историята на Дания. Не ми казаха и че страната им има хубава природа – в Дания е равно, зелено, морско, дъждовно и ветровито. Обясниха ми, че харесват държавата си и какво тя прави за тях (какво датската държава прави по отношение на бежанците и животните в зоопарковете, е друга тема). Още повече се шокирах, но постепенно започнах да разбирам.

В Дания, ако останеш без работа, както се случи с един приятел, държавата те вкарва в такива програми, че не ти дава възможност да се депресираш и изолираш, а по всякакъв начин ти помага да си намериш нова. Ако детето ти е с физическо увреждане, държавата не само ще му осигури инвалидна количка, но и ще даде на семейството достатъчно голям автомобил, в който количката да се побира. Домове за деца с умствени увреждания няма. Но има места, където, ако имаш такова дете, можеш да го оставиш за ден-два, ако искаш да направиш нещо, което с него ще е невъзможно. Институции за деца без родители също няма. Дете може да се озове в институция само ако е над 14 години и има проблем със закона.

Заради ето такива неща датчаните си обичат държавата и ѝ вярват. Когато гласуват, могат просто да пуснат бюлетината по пощата и дори не се замислят, че някой би могъл да направи фалшификация. Държавата им дава съвети за количеството алкохол, от което насетне е добре да спрат да пият. И да не се съобразяват винаги с тази препоръка, датските ми приятели я вземат на сериозно. Както аз изпадам в шок как си празнуват рождените дни с националното знаме върху тортата, така и те не могат да разберат, когато им обяснявам предимствата на плоския данък. За тях да плащаш повече, ако печелиш повече, е въпрос на естествена човешка солидарност.

България, 2016 г.

Мои познати, еднополова двойка, се целуват в едно алтернативно софийско заведение. Ще кажете – тези защо демонстрират сексуалната си ориентация? Ами по съседните места били насядали хетеросексуални двойки, които правели същото. А може познатите ми да е нямало къде другаде да се поцелуват. Може и да са искали да направят експеримент. Но били твърдо решени, ако някой им направи забележка или поиска да ги изгони, да не отстъпват, а да си търсят правата. Нищо такова обаче не се случило. Влюбените удържали победа в своята мъничка борба за свобода, борба да бъдат себе си.

Какво общо има това с националния празник, се чудите. Докато се чудите обаче, тези двама души, за които разказвам, вече чувстват България малко повече свое място. Защото вече има поне едно миниатюрно кътче от България, в което поне веднъж са били приети. Има хора, за които това означава много. Не историята, не великата култура, не природата, а простичко – да бъдеш приет такъв, какъвто си. Не по-маловажно е и да имаш възможност да постигаш нещата, които смяташ за важни – професионално, лично, семейно и т.н.

Немалко от хората, които избират да не живеят в България, не го правят по икономически причини или поне – не само. Правят го, защото тук не могат да имат било приемане, било реализация, било среда, било по нещо от всичко това. И отиват някъде, където ще имат условия за тези неща. Без особено да ги интересува каква е историята, природата и даже какъв е климатът в страната, в която заминават.

Поуки за патриотите

Дания не може да се похвали с толкова древна история, колкото Сирия, нито на нейните земи някой е изобретил азбука. Времето в Дания е хладно и дъждовно, там вятърът може физически да боли. И все пак хората предпочитат Дания пред Сирия – заради настоящето на двете страни.

Добре е родните патриоти, които хем ни вменяват да се гордеем с великата си история, хем скубят коси как „се топим“, да имат това предвид.

Хората искат да живеят, да работят, да се обичат, да правят деца и т.н. там, където настоящето им е хубаво. Много от тях, ако се сблъскват с неприемане, с корупция, с абсурдни административни процедури, с невъзможност да запишат детето си на детска градина, с капсулирано и лишено от смисъл образование, ще отидат другаде, стига да имат възможност.

Фиксирането в историята често пъти е знак не за нейното величие, а за криза в настоящето. То не може да преодолее тази криза. Може само да я задълбочи. Така е и в обществото, и в любовта. Ако любовният ви живот не върви добре, си спомняте с носталгия за миналото щастие. Но не можете да задържите любимия човек, ако му припомняте колко щастливи сте били някога. Любимият ви човек трябва да намира достатъчно основание за щастие с вас днес, тук и сега.

Та и националният празник ще се изпълни със смисъл, когато на хората им стане добре да живеят в България и имат основания да обичат държавите си – днес, тук и сега.

Но дотогава националните държави могат да станат съвсем демоде.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Какво електронното гласуване не е

Както споменах в предишния пост, на референдума в неделя ще подкрепя електронното гласуване. Ще го направя без еуфоричния ентусиазъм, обхванал немалка част от проповедниците му. Но и със съзнанието, че фактът, че мнозинството от големите проекти в България после трябва да се преправят, не означава, че нищо не трябва да се прави. И че по-важен от самият референдум ще е гражданският контрол върху изпълнението на евентуално положителната народна воля.

Прави ми впечатление обаче, че някои хора, които пишат в защита на електронното гласуване, говорят като че то ще отмени традиционното. Такива са например аргументите, че то ще направи изборите по-евтини, както и че ще доведе до масова компътърна грамотност из страната.

Електронното гласуване не отменя традиционното. И за добро, и за лошо.

Това означава, че за период от доста години то няма да доведе до значително по-евтини избори, а напротив - за осъществяването му ще е нужна солидна първоначална инвестиция. Докато няма достатъчно устойчиви данни какъв приблизителен дял от населението гласува електронно, ще се печатат толкова бюлетини, колкото и преди. Броят на избирателните секции вероятно ще намалее в чужбина, но в България не очаквам да има бърза промяна.

В същото време, при хипотетично компрометиране на старта на електронното гласуване, няма да се касират целите избори, защото мнозинството все пак ще е гласувало по традиционния начин. Евентуално ще се наложи само повтаряне на вота, който е подаден електронно.

Неотменянато на традиционното гласуване е облекчение за хората, които по една или друга причина не ползват компютри. Не мислете само за гетата (немалка част от обитателите на които имат интернет и го използват, впрочем). Повечето от хората, които не могат да четат и пишат, са и компютърно неграмотни. Не всички обаче - племенникът ми например, преди да се научи да говори, камо ли да чете, се оправяше прекрасно с таблет. За много деца, а вероятно и за някои възрастни, ситуацията е аналогична. Но може би всеки от нас може да се сети за свои възрастни, а и не чак толкова възрастни, роднини, които ги е страх от технологиите, не могат да им свикнат.

Да не забравяме, че в България има населени места, в които достъпът до интернет е практически невъзможен. В някои дори мобилните връзки са почти или изцяло липсващи. В други дори няма и ток. Това е ситуацията в 21 век в България - една от страните в света с най-бърз и евтин интернет.

Лесно е човек да си седи в София, сред себеподобни по възраст, образование и социален статус, и да си мисли как всички трябва да гласуват електронно. Но не е особено демократично.

Електронното гласуване обаче ще е от полза на първо място на българските граждани, които живеят в чужбина. Сега те често пъти се налага да пътуват на големи разстояния и да плащат сериозни суми, за да могат да упражнят правото си от глас. Това спира доста от тях да гласуват.

На второ място, електронното гласуване ще е облекчение за хората с трудности в придвижването - поради двигателни увреждания, временни двигателни проблеми (примерно счупен крак) или друго заболяване.

На трето място, електронното гласуване ще е от полза на широк кръг от хора, които по една или друга причина са възпрепятствани да стигнат до избирателните секции. Сред тях има такива, които не искат да се регистрират да гласуват по настоящ адрес, а не им се отделят излишни пари и/или излишно време да пътуват постоянния си адрес. И такива, които нямат удобен транспорт до избирателните си секции, обаче имат компютри с интернет. Има и хора, които в деня на изборите са в командировка в страната или чужбина или искат да отидат на екскурзия, на романтичен уикенд и т.н.

На четвърто място, има и хора като мен, които биха гласували електронно заради принципа. Плащам си сметките и данъците по електронен път, за да си спестявам опашките и административната бюрокрация, а и за да изпитвам някакво удоволствие от олекването на джоба си, все пак. Ако мога да свърша свое задължение по интернет, не бих се разкарвала да го върша по традиционния начин. И - макар избирателната секция да ми е на по-малко от десет минути път пеша от къщи, бих гласувала електронно.

Електронното гласуване може би ще мотивира някои млади хора, които живеят с дигиталните технологии, да гласуват. Не трябва да мислим обаче, че въвеждането му ще промени политическата ситуация в България като с магическа пръчка.

Технологията не е заместител на политиката. Все пак, трябва да има и за кого да гласуваме.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

35/1, или: Виктор за София

Ако следите блога и/или Facebook профила ми, едва ли сте изненадани, че ще гласувам за Виктор Лилов на местните избори.

Всъщност това е вторият път, когато гласувам за кмет с убеденост, граничеща с еуфория. Първият беше през 2007, когато кандидат за кмет на София беше Мартин Заимов. Тогава Мартин не пребори бат Бойко, но въведе радикално ново говорене за градската среда, което до този момент беше присъщо най-вече на архитекти и урбанисти. Вместо да мисли само за изграждане на булеварди, кръстовища на две нива и кръгови движения, той имаше идеи, свързани с екологията, ограничаването на трафика, развитието на велосипедния транспорт. От него много народ научихме какво е компостер. Макар и "десен", той твърдеше, че и ромите са граждани на София, мислеше как градът да е достъпен и за хората с увреждания.

За съжаление, като изключим, че има повече метростанции (и без да коментираме качеството на изработката им), за осем години не забелязвам положително развитие в София. Основният приоритет е движението на автомобилите - което може, да е на две нива или кръгово (ако може - и двете), а което вече е кръгово (кръстовището на Руски паметник например), да стане още по-кръгово. Освен това - ремонти на ключови места в София без обществена дискусия (или с ненавременна и неадекватна такава), кичозни и некачествени резултати, инвестиране основно в центъра и занемаряване на кварталите, особено на северните. Да не говорим за състоянието на селища, които не са в София, но се водят в софийските избирателни райони. "Чистотата" на въздуха е под всякаква критика, и то - след като вече няма "Кремиковци".

Кого, мислите, подкрепя осем години след кандидатирането си Мартин Заимов за кмет на София? Виктор Лилов :-).

Казах го и когато Виктор се кандидатираше за евродепутат: не го подкрепям, защото ми е приятел, напротив - ние сме приятели, защото споделяме общи ценности. Така е от началото на 2010 г., когато се запознахме. За пет години и половина ценностите и темите, които ни свързват, само се множат. Започна се от защитата на бежанците и мигрантите, после се оказа, че сме на едни позиции по отношение на

• ромите, включването им в управлението и узаконяването къщите им, които са единствено жилище; 
• ЛГБТ хората; 
• расизма и неонацизма; 
• тютюнопушенето (подкрепяме забраната за пушене на обществени места);
• декриминализирането на тревата;
• разбирането, че хората са по-важни от автомобилите;
• културното наследство (което трябва да се съхранява в своята автентичност, а не да се руши или да се надграждат древни селища с лъскави тухлички и камъчета);
• ACTA и, по-общо, авторските права;
• електронните услуги и отворените формати;
• масовизирането на алтернативни и екологични източници на енергия;
• театъра (имам особен театрален вкус, съчетан със склонност към минимализъм, но постановката на пиесата на Петер Турини "Най-сетне край", на която Виктор е продуцент, е скроена точно като за мен);
• прогресив рока (не че има отношение към политиката, но фенове на Peter Hammill не се срещат под път и над път); 
• и още много други неща, за които в момента не мога да се сетя.

Накратко: Виктор се застъпва за правата на бежанци, мигранти, роми, ЛГБТ хора. Виктор разбира от работа с роми, защото в продължение на много години, бидейки музикален продуцент, е работодател на роми. Разбира от правене на култура - показва го и с музикалния си бизнес, и с издателството Black Flamingo Publishing, което се развива по страхотен начин. Наясно е, че градът е за всички - и за шофьорите, и за пешеходците, и за мнозинството, и за ромите, и за гей хората, и за мигрантите, че в него има място и за култура, и за бизнес, и че не е задължително всички тези неща да си пречат, а напротив - могат да изграждат общ свят заедно.

Нещо повече - имам основания да смятам, че идеите му не са кухи фрази. Виктор си държи на думата. Например: каза, че ако РБ се коалира с ГЕРБ, той ще напусне РБ, и го направи.

Освен това е и много смел човек - той е първият български политик, който се кандидатира за изборен пост, без да крие сексуалната си ориентация. С ясното съзнание за цялата простотия, която ще му се стовари, но "разчиствайки пътя" пред онези български политици, които ще се разкриват занапред.

Не че е има ключово значение, но Виктор Лилов е и секси. Особено на фона на други кандидати за кмет на София.

Ще подкрепя Виктор и като кандидат за общински съветник. Притежавам дотолкова реализъм (подплатен със социологическа култура), че са смятам, че има по-големи шансове да стане общински съветник, отколкото кмет. Останалите от листата на ДЕОС за София също са чудесни хора, с някои от тях сме и близки приятели. Виктор обаче в най-голяма степен въплъщава онова, което бих искала да видя в човек, който работи за София.

Освен Виктор, бих препоръчала и номер 4 от листата - Емилия Данчева. Тя е журналистка, ромска активистка, изследовател и е прекрасно опровержение на широкоразпространените стереотипи за ромите (далеч не само с това, че има едно дете).

Добре, а защо не РБ и Вили Лилков?

Въпреки надеждите на мен и много хора, Реформаторският блок не се оказа формирование, което стои на страната на човешките права. Дори напротив. Това стана ясно както от коалирането на РБ с откровени неонацисти (и за предстоящите избори това се случва на някои места, примерно във Варна), които в предизборната кампания предлагаха концлагери за роми, така и от убедените действия и твърдения на ключови фигури на блока. Достатъчно е да споменем здравния министър Петър Москов.

Вили Лилков е подходящ за хора, на които пъпът им е хвърлен в центъра на София; за тях градът е на богатите и образованите, а ромите, мигрантите, хомосексуалните нямат място в него. Подходящ е за избиратели, за които да си антикомунист е по-важно от това дали имаш уклони към нацизма и които не ги интересува ангажираността на Богдан Филов с режима на Хитлер, щом е бил добър учен. Аз не съм такъв избирател.

А защо (като изключим Виктор Лилов) ДЕОС?

Ако защитата на човешките права е важна за вас, няма голям избор за кого да гласувате - остават ДЕОС и в редица отношения "Зелените".

От доста години мрънкам как искам в България да има истинска либерална партия и най-сетне се появи нещо, което се доближава до идеята ми. Имам предвид "либерално" не толкова в икономически смисъл (РБ като цяло са предостатъчно икономически либерални), колкото като разбирания за човешката ценност. Преди четири години и половина написах - и ще се самоцитирам, докато е нужно:

За съжаление, в България либералният (изобщо да не се бърка с неолиберален!) политически дискурс беше компрометиран, преди да се случи. "Либералното пространство" уж се зае от Движението за права и свободи, което си е по същество традиционалистка партия, от карикатурата Кире Либерало и от други политически недоразумения. По-късно и от НДСВ, въпреки че в наследствената харизма няма нищо либерално. Политическият спектър беше запълнен от различни консерватизми - от опитите да се внедрява християндемокрация на местна почва до бесепарската (и гербаджийска, както се оказа) носталгия по "доброто старо време". Претендиращи да бъдат алтернатива организации, движения, групи и от "дясно", и от "ляво" пропагандират отричане на демократичните политически процедури.

На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Ако прочетете програмата на ДЕОС за София (ето я в пълен вид, както и в обобщен), ще видите, че тя в огромна степен въплъщава идеите, които в началото на 2011 г. споделих, че нямат политическо представителство. Е - най-сетне имат. На този етап - само в София, Перник и Хасково. Скоро, надявам се, и в цялата страна. Но това зависи от нашата готовност да подкрепим един автентичен либерален проект.

А ако се чудите как ще гласувам на референдума - ще гласувам "ЗА".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

#ДЕОС

ДЕОС е партия, която възникна от протеста, идеята се роди сред активисти на "Протестна мрежа" - Жюстин Томс, Дарин Стойков и други. ДЕОС определя себе си като либерална партия, което е една от причините да печели симпатиите ми. От години говоря, че има нужда от истинска либерална партия - такава, която да се бори за човешките права да изразява интересите на голяма група свободомислещи хора, които понастоящем са политически непредставени. Макар и да членуват в партията на европейските либерали АЛДЕ, нито ДПС, нито НДСВ са либерални партии в строгия смисъл на думата. В закрепостяването на избирателите ти в определен традиционен начин на живот няма нищо либерално. Нито в наследствената харизма.

Гласувах за Реформаторския блок с ясното съзнание, че това е единственият начин в европарламента да влезе някой, който не е мафиот. РБ обаче в огромна степен проигра енергията на протеста. Като не се осмели да убеди протестиращите, че имат нужда от политическо представителство и че това не означава някой да ги "яхне". Като не заемаше позиции по сериозни теми. Като се занимаваше най-вече с това кой къде да бъде в листата. И смята за голяма победа, че вкара един човек в Европейския парламент. А можеше много повече, ако действаше адекватно.

Гласувалите за Реформаторския блок в честна борба избраха Светослав Малинов. Малинов е умен човек, но с подчертано консервативни християндемократически убеждения, ужасно различни от моите. Не мога да разчитам, че в ЕП ще защитава ценностите и интересите ми.

Ще държа ДЕОС под око. Ще давам идеи, ще правя предложения, ще ги критикувам. (Надявам се да носят на критика повече от родните "демократи", които се сърдят и на добронамерените опити да се покажат недостатъците в Реформаторския блок.) Тепърва ще преценя кога и дали да гласувам за тях. Една от причините да са ми симпатични е... защото са симпатични :-). Но се надявам, че, освен симпатични, ще бъдат и сериозни. Защото имаме нужда от политика.

ДЕОС се учредява днес, на лятната сцена в Борисовата градина, от 18 часа.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог