Защо ще се ваксинирам и защо пазя дистанция

6 951 482 души – толкова е населението на България към края на 2019 г. по данни на НСИ. Поради пандемията немалко хора, които обичайно живеят в чужбина, понастоящем са в България, но така или иначе населението е около 7 милиона. По официални данни до днес, 3 януари 20201 г., от COVID-19 са починали 7644 души. Това прави по човек и нещо на 1000.

Тук става дума, подчертавам, само за официалните данни. Тоест в тях не влизат хора, които не са били официално диагностицирани с COVID, понеже не са си направили правилния тест, не са го направили в правилното време или правилната лаборатория, или изобщо не са тествани. Нито такива, които системата е отчела като „излекувани“, но в последствие са починали от усложненията от вируса. Не влизат и косвените жертви с други здравословни проблеми, на които здравната ни система, „изпушила“ от претоварване, не е оказала навременна помощ. От октомври насам у нас се наблюдава драстичен ръст на смъртността. 

В индивидуален план тези сухи статистически данни означават, че повечето от нас имаме познати, приятели, близки, които пандемията ни е отнела и за които скърбим. Ако нямаме такива, то със сигурност имаме близки на близки. И в нашия кръг все някой скърби.

Някои казват, че трябва да се концентрираме върху позитивното – върху оздравелите, а не върху починалите. Но е нормално и човешко е да се тревожим за хората, които обичаме. И да скърбим за тях, ако ни напуснат. И напротив, не би било нормално, ако наш близък умре, а ние си кажем – какво от това, виж колко дечица са се родили днес.

Затова ще се ваксинирам при първа възможност. Дори бих станала част от тестова група за хора с хронични заболявания, ако има такава у нас, и бих поела риска от известни странични ефекти. Защото вярвам, че дори да има такива, те ще са далеч по-леки от самия COVID.

Смятам също така, че не би било проява на интелигентност да разчитам на „естествения имунитет“. Защото, първо, вече има достатъчно данни, че този имунитет не е траен след няколко месеца човек пак може да се зарази. И второ, съществува известна вероятност вирусът да ме убие, преди да се сдобия с и без това нетрайния имунитет. Или да ми причини тежки усложнения. Или да убие други хора, които заразя.

Ако човечеството разчиташе на естествен имунитет, продължителността на човешкия живот още щеше да е около 30 години, а аз, на 46, щях вече да съм с единия крак в гроба, ако изобщо бях жива. Ако се надявам да поживея още поне 3-4 десетилетия, то е благодарение на постиженията на медицината и – не на последно място – на ваксините.

Поради същите причини живея в почти пълна физическа изолация. Да, осъзнавам, че имам лукса да мога да си го позволя. Живея сама, на свободна практика съм и мога да върша работата си отвсякъде. А и ми понася добре да живея сама. Докато много хора се налага да ходят на работа и/или съжителстват с други хора, все някой от които по необходимост излага себе си или семейството си на риск.

И все пак има рискове, които могат да се избегнат – като човек не се събира с компании (въпреки че е позволено), като носи маска (която да е чиста и да покрива и носа) на местата, където има хора, включително навън, като си мие/дезинфекцира ръцете, като се опитва да спазва дистанция в магазина и в градския транспорт. Като избягва оживени места. Като не пътува, освен ако не е крайно необходимо.

И не, изолацията и дистанцията не са проява на страх, както твърдят някои противници на тези мерки. Напротив, проява на отговорност са. Собствения си живот мога да рискувам. И съм го правила за каузи, които смятам за важни. Нееднократно съм получавала заплахи, била съм подлагана на тормоз и омраза.

За живота на другите обаче съм отговорна. И съм дълбоко убедена, че нямам моралното право да рискувам ничий живот просто заради кефа да се срещам с когото искам или защото ми е неудобно да нося маска.

Да живея както ми е най-лесно и приятно не е свобода. Свободата е не на последно място и отговорност към другите. Затова доброволно и свободно съм си наложила доста повече ограничения от официалните мерки.

И да, смъртта е неизбежна част от живота. Смятам, че има нужда от култура за говорене за смъртта и приемане на смъртта. Това обаче не означава, че човешкият живот не е висша ценност. Затова за мен готовността да жертваш хиляди и милиони човешки животи заради каквито и да е ценности (да не говорим за интереси) не се отличава особено от престъпление срещу човечеството. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Добра дума за трима лекари

От ляво надясно: д-р Мадлена Николова, д-р Яна Боянова, д-р Александър Райнов
(Нямам права върху снимките, извинявам се за което.)

Наскоро описах здравословните си неволи, свързани с дългогодишната употреба на зелен чай. За да се стигне до зеления чай, се тръгна съвсем различен проблем, който всъщност няма нищо общо с чая. Но като се почнаха едни изследвания, се откриха неподозирани неща.

Ще ми се да кажа добра дума трима лекари, които през последната година много ми помогнаха, а двама от тях продължават да го правят и нямат намерение да спрат.

Гастроентероложката, за която разказах в предишния пост, се казва Яна Боянова. Освен че от самото начало беше права, че причината за плашещите ми чернодробни ензими може да е зеленият чай, е много мила и с чувство за хумор. Освен това, когато като се захване с един пациент, го проследява дългосрочно. А това е много важно. Мен например иска да види след три месеца, а ако всичко е наред – веднъж на шест месеца. Хубав стимул да не се отпускам, та да не се докарам до чернодробна биопсия.

Към доктор Боянова ме насочи любимата ми ревматоложка – доктор Мадлена Николова (на някои места фигурира и като Мадлен). При нея се озовах преди година и нещо със силни и постоянни болки в ставите на някои пръсти на ръцете. Нищо не помагаше – нито обезболяващи, нито по-сериозни лекарства за ревматоидни заболявания.

Тя се захвана с мен като детектив, изследва ми какво ли не, установи, че имам синдром на Рейно и сериозна предразположеност към автоимунни заболявания. Но това не даваше отговор откъде са болките.

Докато не реши да ме прати на ендокринолог. И там стана ясно, че съм с хашимото. Болките изчезнаха по-малко от седмица, след като почнах да си пия хормоните. Постепенно изчезна и безумната ми отпадналост и умора. Имаше периоди, когато нямах сили и до кварталния магазин да отида. Вече отново мога да ходя по 10 и повече километра за един ден.

Доктор Николова обаче не остана доволна, че ендокриноложката ми е казала сама да си напасна дозата на хормоните и да ида на контролна ехография след две години. Съжали, че не познава ендокринолог, на когото му пука за пациентите, към който да ме насочи, но пък настоя да ме прати при любимия си УНГ лекар. Науми си, че на всяка цена трябва да отида при него, защото преди няколко години съм изкарала две ангини. Имаше хипотеза, че това може да има нещо общо с автоимунните ми проблеми. Много се чудех – за какво пък ми е УНГ лекар, но отидох, понеже имам доверие на доктор Николова.

Доктор Райнов, специалистът по уши, нос, гърло предположи, че някога може да съм имала мононуклеоза и ако е така, вероятно тя ми е прецакала имунната система. Това вече ми се стори съвсем абсурдно – как може да пипна такава сериозна болест и да не разбера? Но си направих изследвания. Резултатите показаха с драматична безвъпросност – наистина преди години съм изкарала мононуклеоза, и още как. Поне едната от „ангините“ ми вероятно е била всъщност именно това, но на тогавашната ми лична лекарка не ѝ е хрумнала такава хипотеза.

После доктор Николова реши, че обезателно трябва лично да ми намери гастроентеролог – заради завишените чернодробни ензими. За да е някой, за когото да може да гарантира лично, а не поредният случаен лекар, при когото да отида. Взе ми телефона. След около седмица се обади да ми даде координатите на споменатата доктор Боянова, която не познавала лично, но ѝ я препоръчали лекари, на които има доверие.

С доктор Николова, помежду прегледите, водим и много интересни разговори за медицината, живота, философията и логиката. Първоначално ми се стори рязка и екцсцентрична: „Е как казвате, че болките Ви са поносими, след като не можете да си сгънете кутрето и да продупчите билетче в трамвая?“ После разбрах, че се държи така, защото не е загубила чувствителността си и преживява всеки пациент.

С времето и тя разбра, че понякога ѝ противореча не защото си мисля, че знам по-добре от нея, а защото искам да ме убеди. И ми е ясно, че не разбирам от медицина, но се опитвам да схвана логиката на мисълта ѝ. А когато я схвана, ставам много послушен пациент.

Преди е била инвазивна кардиоложка, но смята, че ревматологията е специалност, която, макар че не е спешна, развива мисленето. И ѝ е интересно да проверява всякакви хипотези, докато стигне до точната диагноза.

„Да имах и такъв личен лекар...“ – казах ѝ веднъж трогнато. „Няма и да имате!“ – отговори доктор Николова с присъщия си безмилостно мъдър тон.

Така че – ако ви трябват добър ревматолог, гастроентеролог (най-вече за чернодробни проблеми) или УНГ специалист, това са моите препоръки.

А ако можете да ми препоръчате читав ендокринолог в София, ще ви бъда благодарна. Не е нужно да е някакво светило. Даже предпочитам да не е, защото за светилата много се чака. Важно е да си разбира от работата и да има желание да си проследява пациентите. И да не е някой, който ще иска да прилага върху мен алтернативна медицина. Желателно е да работи със здравната каса.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо трябва да се внимава със зеления чай

За мен зеленият чай остана в миналото. И в снимките.

Пиша това не защото изпитвам удоволствие да говоря публично за здравето си, напротив. Смятам обаче за важно да предупредя. Има сума ти информация за чудотворно полезни напитки и суперхрани. Но как нещо ще подейства конкретно на вашия организъм – това е друг въпрос. Също и ако приемате нещо дълго време и в големи количества, е възможно, освен здравословните му ефекти, да изпитате и вредностите му.

***

Преди повече от 15 години започнах да пия всекидневно зелен чай. Преди пиех черен, с който прекалявах, та накрая докторите ми го забраниха. Зеленият чай, твърди се, пречиства организма и изобщо – има всякакви целебни свойства. Пиех го общо взето слаб, но определено повече, отколкото вода.

Допреди месец. Защото се оказа, че влияе зле върху черния ми дроб. Това беше една от хипотезите на гастроентероложката за това, защо чернодробните ми ензими (конкретно – АЛАТ, ГГТ, алкална фосфатаза) дават картина на хепатит. Другата ѝ хипотеза беше по-неприятна – автоимунен хепатит (и за хепатит В и С се изследвах – нямам). Автоимунният хепатит е болест, от която, преди да се открие терапия за нея, 10% от болните са преживявали 10 години. В наши дни 10% от не преживяват 10 години. Болните, значи, имат 90% шанс да не умрат в рамките на 10 години, поне от това.

„Пие по един литър зелен чай на ден“, написа гастроентероложката в амбулаторния лист, забрани ми да го пия и ми предписа голямо количество витамин Е. Не я послушах, надявах се, че витамин Е-то ще подейства. Който не може да функционира без кафе или чай, ще ме разбере.

Това беше през юни. Следващият преглед беше септември. Ензимите ми бяха още по-зле, въпреки конските дози витамин Е. Виждах, че перспективата е чернодробна биопсия. А ако резултатите от нея потвърдят хипотезата за автоимунен хепатит – пиене на кортикостероиди и имуносупресори, може би доживот.

След като ми се скара нежно, че не съм спряла зеления чай, гастроентероложката се канеше да ми даде направление за хоспитализация, за да ми направят биопсия. Попитах я как да живея, ако не пия зелен чай. Рече, че черен можело. И той ми е забранен, отговорих, ама ще пробвам с по-ниска доза. Помолих за месец отсрочка преди биопсията, в който да не пия зелен чай.

Резултатите от изследванията ми три седмици и нещо по-късно ме удивиха – АЛАТ в норма (и то – много под референтната стойност), алкална фосфатаза в норма, ГГТ малко над нормата, но с два пъти по-ниска стойност от преди, АСАТ, който преди беше на горната граница на нормата, сега доста по-нисък.

Така че – отървах биопсията. Поне засега. Защото, каза милата гастроентероложка: „Надявам се да не възразявате да Ви държа под око“.

Дотук бях със зеления чай. Ще оцелявам със слаб черен. Тъкмо повод да си припомня колко обичам Ърл Грей.

Може би мноооого рядко ще си позволявам матча, когато съм в суши ресторант. Не повече от 2-3 пъти в годината.

Апропо, и грейпфрутът се отразявал зле на чернодробните ензими. Грейпфрут за късмет не обичам, но за всеки случай значително ще намаля помелото (което обожавам).

***

Не искам да ви кажа да не пиете зелен чай. Пийте си, пък аз ще ви завиждам. Благородно. На различните организми може би се отразява различно, а и е възможно да съм прекалявала с количествата.

Пиша това и защото сигурно има други хора в моето положение, които се чудят защо са им толкова драматични чернодробните ензими, докато се наливат със зелен чай. И да нямат такава прекрасна гастроентероложка, която да им каже.

П.п. Скоро в отделен пост ще разкажа за лекарите, които много ми помогнаха през последната година. И ще сложа линк тук – ето.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог