Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

10.09.2021 г.

Марин, обич и прегръдки

Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.

(Любимото ми стихотворение от Марин Бодаков.)

С Марин Бодаков се запознахме на 23 януари 2011 г. – на погребението на Борислав Борисов. Той обичаше да разказва, че сме се запознали на погребение. Предполагам, би намерил някаква ирония в това, че утре ще изпращам него. И на това сбогуване може би също ще се запозная с хора, които преди това съм нямала шанса да срещна на живо.

Той често казваше, че все повече хора от неговия свят си отиват, много от тях – твърде рано. През последните десетина години мнозина напускат и моя свят без време. Не съм очаквала обаче, че той ще стане един от тях – едва на 50 години. Но както казва героят на Михаил Булгаков – човек е не просто смъртен, а понякога е внезапно смъртен.

Не искам да пиша за Марин Бодаков като поет, литературен критик, журналист и преподавател, защото не съм компетентна да обговарям неговите професионални полета. Знам, че имаше високи стандарти, беше перфекционист, честен, но в същото време се опитваше, доколкото е възможно, никого да не наранява. Ала в определени моменти не издържаше и критикуваше остро. Знам и че четеше комай всичката литература, излизаща на български език.

Има кой да разказва за Марин Бодаков като професионалист, аз искам да разкажа за Марин като приятел.

Приятелството ми с Марин беше повече дълбоко, отколкото близко. Не сме общували редовно и още по-рядко сме се виждали, но пък сме си споделяли важни лични неща. И година след година сме подреждали заедно парчета от един и същи пъзел.

Не мисля, че в близостта си с Марин съм била някакво изключение. Той умееше да бъде близък с много хора, и то – по подходящия за всеки един от тях начин. Знаеше какво да каже, как да подкрепи или вдъхнови, как да утеши. И най-вече – как да слуша, да приема и да обича другия такъв, какъвто е. Затова беше пазител на безброй чужди тайни. И грижовник.

Препрочитам старите ни чатове и си спомням как се беше загрижил, след като в началото на миналата година полетът ми до Германия беше отменен поради буря и на следващия ден пътувах с прекачване. Питаше докъде съм по пътя, докато не пристигнах до крайната точка. А дори не съм била от най-близките му приятели. Също толкова грижовно реагираше и в други случаи, когато подразбираше, че имам някакъв проблем.

Осъзнавам, че Марин е един от най-обичаните хора, които познавам. Всеки, който го обича, си има своя Марин, с когото е имал уникална връзка. Беше трудно да не обичаш Марин, в чието голямо сърце имаше безкрайна обич. „Отношението ми към света е любовно“, беше ми писал веднъж.

Обич – това сме си пращали един на друг и в хубави, и в тъжни моменти. Обич и прегръдки.

А Марин умееше да гушка – и радостно, и утешително. Така се случи, че когато моя приятелка от детството почина, се наплаках точно в прегръдките на Марин.

Последно се видяхме на рождения ми ден през юни, минавах през Алеята на книгата, та рекох да го потърся. „Чакайте да ида да прегърна Енчева, която има рожден ден“, каза той на другите на щанда, като ме видя, и ме гушна здраво. Последният ни чат беше закачка, свързана точно с тази прегръдка.

Давам си сметка, че несвоевременната смърт на Марин е огромна загуба за литературата, журналистиката и висшето образование у нас. Но на мен ми е най-мъчно за това, че с Марин няма да се прегърнем пак. Тази болка е физическа и дълбоко неинтелектуална.

От друга страна, обичта си остава, с или без прегръдки.

„Сега пази себе си, защото отишлите си са физическа частица от нас и така продължаваш да се грижиш с обич за тях“ – това ми написа Марин, когато татко почина. В момента си казвам същото по отношение на него – трябва да се щадя, така се грижа за Марин. И да го обичам. Казвам си и че той е в добра компания на скъпи хора, които вече не са тук.

Марин се идентифицираше на първо място като баща и за него семейството беше най-важно – Зорница, Ането, Ния, майка му. Манол Пейков предлага начин те да бъдат подкрепени в този труден за тях момент.

Изпращането на Марин Бодаков ще е на 11 септември, събота, от 13 часа, църквата „Свети Седмочисленици“.

Марин обичаше лаконичния изказ, а аз пиша ли, пиша. Хайде стига съм плямпала.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог