Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

10.09.2021 г.

Марин, обич и прегръдки

Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.

(Любимото ми стихотворение от Марин Бодаков.)

С Марин Бодаков се запознахме на 23 януари 2011 г. – на погребението на Борислав Борисов. Той обичаше да разказва, че сме се запознали на погребение. Предполагам, би намерил някаква ирония в това, че утре ще изпращам него. И на това сбогуване може би също ще се запозная с хора, които преди това съм нямала шанса да срещна на живо.

Той често казваше, че все повече хора от неговия свят си отиват, много от тях – твърде рано. През последните десетина години мнозина напускат и моя свят без време. Не съм очаквала обаче, че той ще стане един от тях – едва на 50 години. Но както казва героят на Михаил Булгаков – човек е не просто смъртен, а понякога е внезапно смъртен.

Не искам да пиша за Марин Бодаков като поет, литературен критик, журналист и преподавател, защото не съм компетентна да обговарям неговите професионални полета. Знам, че имаше високи стандарти, беше перфекционист, честен, но в същото време се опитваше, доколкото е възможно, никого да не наранява. Ала в определени моменти не издържаше и критикуваше остро. Знам и че четеше комай всичката литература, излизаща на български език.

Има кой да разказва за Марин Бодаков като професионалист, аз искам да разкажа за Марин като приятел.

Приятелството ми с Марин беше повече дълбоко, отколкото близко. Не сме общували редовно и още по-рядко сме се виждали, но пък сме си споделяли важни лични неща. И година след година сме подреждали заедно парчета от един и същи пъзел.

Не мисля, че в близостта си с Марин съм била някакво изключение. Той умееше да бъде близък с много хора, и то – по подходящия за всеки един от тях начин. Знаеше какво да каже, как да подкрепи или вдъхнови, как да утеши. И най-вече – как да слуша, да приема и да обича другия такъв, какъвто е. Затова беше пазител на безброй чужди тайни. И грижовник.

Препрочитам старите ни чатове и си спомням как се беше загрижил, след като в началото на миналата година полетът ми до Германия беше отменен поради буря и на следващия ден пътувах с прекачване. Питаше докъде съм по пътя, докато не пристигнах до крайната точка. А дори не съм била от най-близките му приятели. Също толкова грижовно реагираше и в други случаи, когато подразбираше, че имам някакъв проблем.

Осъзнавам, че Марин е един от най-обичаните хора, които познавам. Всеки, който го обича, си има своя Марин, с когото е имал уникална връзка. Беше трудно да не обичаш Марин, в чието голямо сърце имаше безкрайна обич. „Отношението ми към света е любовно“, беше ми писал веднъж.

Обич – това сме си пращали един на друг и в хубави, и в тъжни моменти. Обич и прегръдки.

А Марин умееше да гушка – и радостно, и утешително. Така се случи, че когато моя приятелка от детството почина, се наплаках точно в прегръдките на Марин.

Последно се видяхме на рождения ми ден през юни, минавах през Алеята на книгата, та рекох да го потърся. „Чакайте да ида да прегърна Енчева, която има рожден ден“, каза той на другите на щанда, като ме видя, и ме гушна здраво. Последният ни чат беше закачка, свързана точно с тази прегръдка.

Давам си сметка, че несвоевременната смърт на Марин е огромна загуба за литературата, журналистиката и висшето образование у нас. Но на мен ми е най-мъчно за това, че с Марин няма да се прегърнем пак. Тази болка е физическа и дълбоко неинтелектуална.

От друга страна, обичта си остава, с или без прегръдки.

„Сега пази себе си, защото отишлите си са физическа частица от нас и така продължаваш да се грижиш с обич за тях“ – това ми написа Марин, когато татко почина. В момента си казвам същото по отношение на него – трябва да се щадя, така се грижа за Марин. И да го обичам. Казвам си и че той е в добра компания на скъпи хора, които вече не са тук.

Марин се идентифицираше на първо място като баща и за него семейството беше най-важно – Зорница, Ането, Ния, майка му. Манол Пейков предлага начин те да бъдат подкрепени в този труден за тях момент.

Изпращането на Марин Бодаков ще е на 11 септември, събота, от 13 часа, църквата „Свети Седмочисленици“.

Марин обичаше лаконичния изказ, а аз пиша ли, пиша. Хайде стига съм плямпала.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


18.06.2021 г.

„Череши“ – преразказ с елементи на разсъждение

Тази година седмокласниците писаха преразказ на разказа на Захари Карабашлиев „Череши“. Опитах се да вляза в ролята на дете, което расте в България и днес е на 13-14-годишна възраст. Представям преразказ на версията на разказа, по която са писали седмокласниците.

Разказът „Череши“ е написан от името на главния герой. Читателят не научава името му, но разбира, че е живял в Америка единадесет години. Главният герой отива в селото на баща си, за да помогне на майка си и леля си с продажбата на къщата на баба си и дядо си. До този момент, когато се е прибирал в България, той не е ходил до това село, защото там няма приятели и не му е забавно.

Селото се намира на север от Варна. Главният герой е учуден, че пътят до него не е на дупки като преди, а е гладко асфалтиран. И аз много се изненадах да прочета, че в България има села, пътищата до които са добре асфалтирани. Може би това се дължи на управлението на ГЕРБ и най-вече на Бойко Борисов, който винаги лично инспектира как се асфалтират пътищата.

С нашата вила край Своге, за съжаление, нямахме този късмет. Уж пътят беше асфалтиран и Бойко Борисов тъкмо го беше открил официално, но скоро се оказа целият в дупки. Докато татко ни караше с колата към вилата, едната гума пропадна в голяма дупка и колата се счупи. Татко я продаде, продаде и вилата и с парите от двете купи джипка. Втора ръка, разбира се. Защото, каза, и с тези дупки по улиците в София една кола няма да оцелее, ако не е високопроходима. Но аз започнах да се отклонявам.

В началото на пътя главният герой е намусен. После настроението му постепенно се оправя. Може би поради гладкия асфалт, по който колата лети, и хубавата гледка – поля, макове, синьо небе с перести облаци. Героят сравнява пейзажа със снимка от лъскав календар. Предполагам, че в Америка, където живее, не е красиво, а е грозно и затова пейзажът му прави такова впечатление. Доколкото знам, в Америка има гета и хората се стрелят. Чудя се защо много българи отиват да живеят в Америка, като там е грозно и опасно. Мама иска да ида да следвам в Амстердам, когато завърша и ме заклева да не се връщам „в това блато“, освен на гости. В Холандия е красиво като на картичка.

Главният герой пристига в селото на баща си. Очаква то да е опустошено, но е изненадан, че е добре поддържано, тревата е окосена, пейките не са счупени, даже има нови лампи. Може би е ремонтирано по европейска програма.

Героят вижда паметник на войник, гледащ на север, а под него са имената на десетките загинали във войните за национално обединение. В основата на паметника има чешма с лъвска глава. Лъвът е символ на героизма на българите. От устата му тече чиста добруджанска вода. Радвам се, че водата е чиста, защото тези дни гледах по новините, че в някакво село водата е пълна с манган. Още по-хубаво е, че в селото има вода, защото в това на баба например няма.

Къщата на главния герой не е ремонтирана като останалата част на селото, а е цялата в руини. Покривът е рухнал, а дворът е буренясал и в храсти, така че не може да се влезе. По пътя към кметството героят вижда черешово дърво, натежало от многото череши. Може би другите хора в селото си имат свои черешови дървета и не искат да ядат от това. Главният герой хваща един клон и започва да яде череши. Те са червени, твърди и сладки.

Майката на главния герой започва да нервничи, че трябва да отидат в кметството навреме, за да оправят документите за продажбата на къщата. Докато яде череши обаче, той се отказва от продажбата на къщата и предлага сам да купи дела на леля си. На напомнянето на майка си, че заминавайки за Америка, е казал, че няма повече да стъпи в това село, той отговаря, че толкова му е бил акълът. И ѝ предлага да яде череши. Тук изведнъж разказът свършва.

Аз мисля, че главният герой е решил да запази къщата, защото яденето на череши е събудило родолюбието му. Тоест му е оказало решаващо въздействие след асфалтирания път, хубавата гледка, ремонтираното село и паметника с чешмата. В Америка сигурно не може да яде безплатно череши, а и не са толкова вкусни. Както е известно, в България доматите са най-вкусни на света. Сигурно и черешите. Освен това сокът на черешите е червен като кръвта на героите, загинали за свободата и обединението на България – като тези, чиито имена пише на паметника в селото. Само че са по-вкусни.

Само не разбрах с какви пари главният герой ще ремонтира къщата, която трябва направо изцяло наново да се построи, защото е цялата в руини. В грозното гето в Америка той сигурно няма много пари. Може би ще кандидатства за финансиране за къща за гости. И после майка му и леля му ще ходят там и няма да приемат гости. Много хора така правят. И ще ядат череши без пари. Важното е, че ще бъде спасена една българска къща.

Да живее България, красивата ѝ природа, великата ѝ история и ремонтираната ѝ инфраструктура! Слава на героите, пролели кръвта си с цвят на череши за свободата и обединението на България!

Заглавна снимка: Henryk Niestrój от Pixabay.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


19.04.2021 г.

Онлайн курсове по немски. Системата на Гьоте-институт

Описание на системата на онлайн курсовете на Гьоте-институт 
(на английски език)

Отдавна не съм писала в блога. Основната причина за това е, че съм потънала в занимания с немски, пиша за „Тоест“, а когато ми остане време, поддържам Джендърландия. И за блога така и не остават сили.

От доста време насам се каня да разкажа впечатленията си от курсове по немски онлайн. Така се случи, че между октомври и февруари карах три курса по немски в три различни държави, през част от времето – и трите едновременно. И смятам, че ще е полезно да опиша впечатленията си.

Заради пандемията от COVID-19 онлайн курсовете по езици са в разцвет. Те, разбира се, си имат някои недостатъци. Сред тях са липсата на живо общуване както в процеса на преподаване, така и на онези неформални разговори преди и след часа. Концентрацията също е по-различна, когато преподаването е онлайн.

От друга страна, онлайн курсовете имат и предимства. Основното от тях е, че не е нужно да се намирате в населеното място, в което е курсът. Ако моите курсове бяха присъствени, нямаше как да бъда едновременно в три държави. В зависимост от конкретния курс може да има и други позитиви на онлайн формата.

И така, как се сдобих с три курса в три различни държави едновременно?

Единият курс беше разговорен, към Гьоте-институт в София. Той започна като присъствен, но поради пандемията продължи онлайн. Бях го записала не за друго, а защото предположих, че няма да се съберат достатъчно участници за ниво С2, както и се оказа. И просто исках да не губя форма.

Вторият курс беше С2, към берлинската школа Die Neue Schule, интензивен курс към която карах през 2018 г. След като бях записала разговорния курс, се сетих да питам тази школа дали предлага C2 онлайн и се оказа, че такъв курс тъкмо започва. Естествено, записах се.

През ноември получих имейл от Гьоте-институт, че се сформира регионален курс за ниво С2.2, и веднага се записах, съжалявайки, че това не става 2-3 месеца по-късно. Но не знаех дали ще имам друг такъв шанс. Курсът се оказа към Гьоте-институт в Истанбул, а курсистите в него бяхме от Турция, Македония, Румъния и България.

Що се отнася до разговорния курс, единствената полза, че мина онлайн, беше с оглед на пандемията. Ползата от берлинския курс беше, че в него се включиха хора от няколко немски града, няколко държави и два континента – един от курсистите беше в САЩ. Иначе курсът си беше класически – с учебник, домашни и т.н.

Голямата разлика с „класическите“ курсове беше онлайн курсът към истанбулския Гьоте-институт. Той беше структуриран така – през седмицата човек има упражнения, качени в онлайн системата на курса, а през уикенда – виртуални срещи на курса и учителката. Упражненията бяха за четене с разбиране, слушане и писане. Имаше и задачи да пишеш по определени теми във форума на курса и да коментираш постовете на другите курсисти. Във виртуалните срещи акцентът беше върху говоренето – групови дискусии и презентации. Учебник нямаше, а упражненията в системата бяха от един учебник.

На мен този формат ми се видя много смислен, полезен и приятен. Тъй като съм флегматичен човек, не обичам да ме юркат да правя упражнения по време на часа. Много по-удобно ми е да си ги правя в удобно за мен време. Още повече, че специално тези упражнения (като изключим задачите да пишем във форума) бяха за сертификата на Гьоте-институт за ниво С2, т.е. най-трудните възможни. Така че имах нужда от още повече време, за да почна да им схващам логиката.

От края на февруари насам пък наблюдавам отвътре онлайн курсове за нивата А1 и А2 в софийския Гьоте-институт. (Защо ги наблюдавам – това е тема, за която, живот и здраве, се надявам да разкажа след около месец.) Те са структурирани така:

Учебник няма. Вместо това Гьоте-институт е разработил собствена система за онлайн обучение и я предоставя на отделните институти. Системата съдържа упражнения за гледане, четене, слушане, говорене, писане. Всяка тема се започва от най-лесното, примерно с картинки, и постепенно се усложнява. Има и упражнения за писане във форум, които поставят курсистите в ситуация да комуникират помежду си. Грешките или се показват автоматично в системата, или (ако става дума за писмени текстове например) учителят праща обратна връзка. Също и отговаря на въпроси на курсистите. Веднъж на две седмици има виртуални срещи на курса с преподавателя, които са концентрирани най-вече върху говоренето и работата в групи.

На мен онлайн курсът С2 ми беше много удобен не само защото съм флегматична и обичам да работя в удобно за мен време, а и защото на това ниво вече се предполага, че човек граматиката я е понаучил. Голямото предизвикателство обаче е как подобна форма на обучение е възможна за ниските нива, имайки предвид, че немската граматика е… трудничка.

По мои впечатления – този формат не е подходящ за всички видове курсисти, но все пак повечето успяват да се справят. Форматът със сигурност не е подходящ за хора, които очакват, че те няма да правят нищо, а учителят ще им налее всичко в главата. Но повечето от тях по принцип не се справят много добре и с класически курсове. Не е подходящ и хора, на които им е трудно да работят самостоятелно и сами да откриват логиката на определени правила. За тях ще са по-подходящи „класическите“ курсове.

Колкото и виртуалните срещи за началните нива да трябва да са ориентирани най-вече върху устната комуникация, на моменти все пак е неизбежно да има и занимания с граматика. Така че от курсистите не се очаква да са разбрали самички съвсем всичко. 😊

Впрочем съвременното обучение по немски език изхожда от предпоставката, че човек най-добре усвоява едно правило, ако сам го е разбрал. Затова дори в „класическите“ учебници, по които съм учила, правилата се извеждат като задача, а не се дават наготово.

Накратко – всеки формат на езиков курс си има предимства и недостатъци. Но колкото повече са форматите, толкова по-голяма е вероятността човек да намери най-подходящия за себе си.

Ако ви е любопитно дали онлайн курс по немски за начинаещи ще е подходящ за вас, тук можете да пробвате няколко упражнения без записване и безплатно.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


10.01.2021 г.

10 години без Боби


Днес стават десет години, откакто Боби прекъсна връзка със света. Коя е точната дата на смъртта му не е известно, а и за мен няма никакво значение. 

На днешния ден през 2011 г. излязох в болнични, понеже кашлях непоносимо. Беше понеделник. Боби трябваше да тръгне на работа след отпуската, която си беше взел. Писах му да му пожелая лек първи работен ден от годината, защото знаех колко не му се връща в рутината на всекидневието. Не отговори. Повече не отговори на никого. 

Има събития, които разделят живота ни на преди и след. След които не можеш да продължиш живота си напред, ако не го сглобиш наново и по нов начин. Но за да го сглобиш, трябва да го разрушиш. А това не става без жертви и щети. 

Има събития, които не се преживяват, а с годините човек се научава някак да живее с тях. Като с ампутиран крак и фантомни болки, напомнящи за липсата му. 

На днешния ден преди пет години си отиде и Дейвид Боуи. Боби би се зарадвал на съвпадението. Той харесваше Боуи и оприличаваше себе си на млади години на него – имал същия перчем. Та се чудех с коя песен да почета и двамата. Отговорът си дойде сам – одисеята за майор Том, който прекъсва връзките си със света, за да остане сред звездите.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


3.01.2021 г.

Защо ще се ваксинирам и защо пазя дистанция



6 951 482 души – толкова е населението на България към края на 2019 г. по данни на НСИ. Поради пандемията немалко хора, които обичайно живеят в чужбина, понастоящем са в България, но така или иначе населението е около 7 милиона. По официални данни до днес, 3 януари 20201 г., от COVID-19 са починали 7644 души. Това прави по човек и нещо на 1000.

Тук става дума, подчертавам, само за официалните данни. Тоест в тях не влизат хора, които не са били официално диагностицирани с COVID, понеже не са си направили правилния тест, не са го направили в правилното време или правилната лаборатория, или изобщо не са тествани. Нито такива, които системата е отчела като „излекувани“, но в последствие са починали от усложненията от вируса. Не влизат и косвените жертви с други здравословни проблеми, на които здравната ни система, „изпушила“ от претоварване, не е оказала навременна помощ. От октомври насам у нас се наблюдава драстичен ръст на смъртността

В индивидуален план тези сухи статистически данни означават, че повечето от нас имаме познати, приятели, близки, които пандемията ни е отнела и за които скърбим. Ако нямаме такива, то със сигурност имаме близки на близки. И в нашия кръг все някой скърби.

Някои казват, че трябва да се концентрираме върху позитивното – върху оздравелите, а не върху починалите. Но е нормално и човешко е да се тревожим за хората, които обичаме. И да скърбим за тях, ако ни напуснат. И напротив, не би било нормално, ако наш близък умре, а ние си кажем – какво от това, виж колко дечица са се родили днес.

Затова ще се ваксинирам при първа възможност. Дори бих станала част от тестова група за хора с хронични заболявания, ако има такава у нас, и бих поела риска от известни странични ефекти. Защото вярвам, че дори да има такива, те ще са далеч по-леки от самия COVID.

Смятам също така, че не би било проява на интелигентност да разчитам на „естествения имунитет“. Защото, първо, вече има достатъчно данни, че този имунитет не е траен след няколко месеца човек пак може да се зарази. И второ, съществува известна вероятност вирусът да ме убие, преди да се сдобия с и без това нетрайния имунитет. Или да ми причини тежки усложнения. Или да убие други хора, които заразя.

Ако човечеството разчиташе на естествен имунитет, продължителността на човешкия живот още щеше да е около 30 години, а аз, на 46, щях вече да съм с единия крак в гроба, ако изобщо бях жива. Ако се надявам да поживея още поне 3-4 десетилетия, то е благодарение на постиженията на медицината и – не на последно място – на ваксините.

Поради същите причини живея в почти пълна физическа изолация. Да, осъзнавам, че имам лукса да мога да си го позволя. Живея сама, на свободна практика съм и мога да върша работата си отвсякъде. А и ми понася добре да живея сама. Докато много хора се налага да ходят на работа и/или съжителстват с други хора, все някой от които по необходимост излага себе си или семейството си на риск.

И все пак има рискове, които могат да се избегнат – като човек не се събира с компании (въпреки че е позволено), като носи маска (която да е чиста и да покрива и носа) на местата, където има хора, включително навън, като си мие/дезинфекцира ръцете, като се опитва да спазва дистанция в магазина и в градския транспорт. Като избягва оживени места. Като не пътува, освен ако не е крайно необходимо.

И не, изолацията и дистанцията не са проява на страх, както твърдят някои противници на тези мерки. Напротив, проява на отговорност са. Собствения си живот мога да рискувам. И съм го правила за каузи, които смятам за важни. Нееднократно съм получавала заплахи, била съм подлагана на тормоз и омраза.

За живота на другите обаче съм отговорна. И съм дълбоко убедена, че нямам моралното право да рискувам ничий живот просто заради кефа да се срещам с когото искам или защото ми е неудобно да нося маска.

Да живея както ми е най-лесно и приятно не е свобода. Свободата е не на последно място и отговорност към другите. Затова доброволно и свободно съм си наложила доста повече ограничения от официалните мерки.

И да, смъртта е неизбежна част от живота. Смятам, че има нужда от култура за говорене за смъртта и приемане на смъртта. Това обаче не означава, че човешкият живот не е висша ценност. Затова за мен готовността да жертваш хиляди и милиони човешки животи заради каквито и да е ценности (да не говорим за интереси) не се отличава особено от престъпление срещу човечеството. 


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог