Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

18.06.2021 г.

„Череши“ – преразказ с елементи на разсъждение

Тази година седмокласниците писаха преразказ на разказа на Захари Карабашлиев „Череши“. Опитах се да вляза в ролята на дете, което расте в България и днес е на 13-14-годишна възраст. Представям преразказ на версията на разказа, по която са писали седмокласниците.

Разказът „Череши“ е написан от името на главния герой. Читателят не научава името му, но разбира, че е живял в Америка единадесет години. Главният герой отива в селото на баща си, за да помогне на майка си и леля си с продажбата на къщата на баба си и дядо си. До този момент, когато се е прибирал в България, той не е ходил до това село, защото там няма приятели и не му е забавно.

Селото се намира на север от Варна. Главният герой е учуден, че пътят до него не е на дупки като преди, а е гладко асфалтиран. И аз много се изненадах да прочета, че в България има села, пътищата до които са добре асфалтирани. Може би това се дължи на управлението на ГЕРБ и най-вече на Бойко Борисов, който винаги лично инспектира как се асфалтират пътищата.

С нашата вила край Своге, за съжаление, нямахме този късмет. Уж пътят беше асфалтиран и Бойко Борисов тъкмо го беше открил официално, но скоро се оказа целият в дупки. Докато татко ни караше с колата към вилата, едната гума пропадна в голяма дупка и колата се счупи. Татко я продаде, продаде и вилата и с парите от двете купи джипка. Втора ръка, разбира се. Защото, каза, и с тези дупки по улиците в София една кола няма да оцелее, ако не е високопроходима. Но аз започнах да се отклонявам.

В началото на пътя главният герой е намусен. После настроението му постепенно се оправя. Може би поради гладкия асфалт, по който колата лети, и хубавата гледка – поля, макове, синьо небе с перести облаци. Героят сравнява пейзажа със снимка от лъскав календар. Предполагам, че в Америка, където живее, не е красиво, а е грозно и затова пейзажът му прави такова впечатление. Доколкото знам, в Америка има гета и хората се стрелят. Чудя се защо много българи отиват да живеят в Америка, като там е грозно и опасно. Мама иска да ида да следвам в Амстердам, когато завърша и ме заклева да не се връщам „в това блато“, освен на гости. В Холандия е красиво като на картичка.

Главният герой пристига в селото на баща си. Очаква то да е опустошено, но е изненадан, че е добре поддържано, тревата е окосена, пейките не са счупени, даже има нови лампи. Може би е ремонтирано по европейска програма.

Героят вижда паметник на войник, гледащ на север, а под него са имената на десетките загинали във войните за национално обединение. В основата на паметника има чешма с лъвска глава. Лъвът е символ на героизма на българите. От устата му тече чиста добруджанска вода. Радвам се, че водата е чиста, защото тези дни гледах по новините, че в някакво село водата е пълна с манган. Още по-хубаво е, че в селото има вода, защото в това на баба например няма.

Къщата на главния герой не е ремонтирана като останалата част на селото, а е цялата в руини. Покривът е рухнал, а дворът е буренясал и в храсти, така че не може да се влезе. По пътя към кметството героят вижда черешово дърво, натежало от многото череши. Може би другите хора в селото си имат свои черешови дървета и не искат да ядат от това. Главният герой хваща един клон и започва да яде череши. Те са червени, твърди и сладки.

Майката на главния герой започва да нервничи, че трябва да отидат в кметството навреме, за да оправят документите за продажбата на къщата. Докато яде череши обаче, той се отказва от продажбата на къщата и предлага сам да купи дела на леля си. На напомнянето на майка си, че заминавайки за Америка, е казал, че няма повече да стъпи в това село, той отговаря, че толкова му е бил акълът. И ѝ предлага да яде череши. Тук изведнъж разказът свършва.

Аз мисля, че главният герой е решил да запази къщата, защото яденето на череши е събудило родолюбието му. Тоест му е оказало решаващо въздействие след асфалтирания път, хубавата гледка, ремонтираното село и паметника с чешмата. В Америка сигурно не може да яде безплатно череши, а и не са толкова вкусни. Както е известно, в България доматите са най-вкусни на света. Сигурно и черешите. Освен това сокът на черешите е червен като кръвта на героите, загинали за свободата и обединението на България – като тези, чиито имена пише на паметника в селото. Само че са по-вкусни.

Само не разбрах с какви пари главният герой ще ремонтира къщата, която трябва направо изцяло наново да се построи, защото е цялата в руини. В грозното гето в Америка той сигурно няма много пари. Може би ще кандидатства за финансиране за къща за гости. И после майка му и леля му ще ходят там и няма да приемат гости. Много хора така правят. И ще ядат череши без пари. Важното е, че ще бъде спасена една българска къща.

Да живее България, красивата ѝ природа, великата ѝ история и ремонтираната ѝ инфраструктура! Слава на героите, пролели кръвта си с цвят на череши за свободата и обединението на България!

Заглавна снимка: Henryk Niestrój от Pixabay.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Няма коментари :

Публикуване на коментар