Забрана на „Аз съм българче“ или забрана на функционалната грамотност?

Колаж от манипулативни заглавия

Не следя жълтокафяви медии и профили в социалните мрежи. Затова истерията около „Аз съм българче“ стигна до мен на доста късен етап. С изумление разбрах, че моя статия в „Свободна Европа“ е била превърната в повод премиерът Николай Денков, правителството и образователното министерство да обясняват, че нямат намерение да премахват известното стихотворение на Иван Вазов от учебната програма.

Откъсът от статията ми, заради който се тиражират твърдения за забраната на „Аз съм българче“, е следният:

„Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.“

Числото 100 000 не съм го измислила аз, а идва от изказване на икономическия министър, според когото такъв брой на работници от трети страни е нужен, за да се преодолее недостигът на работна ръка в България.

Масовата истерия тръгва след публикация в ПИК на самия Недялко Недялков. Той обвинява не конкретно мен, а „американската медия“ „Свободна Европа“. Въпреки че съм външна авторка и статиите ми се публикуват в раздела „Мнения“, всички публикации от който (включително тази) завършват със следния редакционен текст:

„Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.“

Изглежда целта е да се удари точно „Свободна Европа“. В други случаи негативните читателски реакции са били концентрирани около моята личност – публичните ми позиции в защита на дискриминирани групи и отстояването на непопулярни тези, сексуалната ми ориентация, факта, че стоя зад Genderland и т.н. Не че някои статии не се занимават със скромната ми персона, но основната атака е срещу „Свободна Европа“.

Дезинформационната кампания около статията ми се разгръща на принципа на снежната топка. Много скоро лъжата, че „Свободна Европа“ иска да се забрани „Аз съм българче“, прераства до внушения, че едва ли не правителството иска това.

В масовата истерия се включват не само дежурни пропутински журналисти, „инфлуенсъри“ и медии като Валерия Велева, „Гласове“, Карбовски (къде без него) и позабравения Бареков. Вземат участие и политици като Костадин Костадинов, Корнелия Нинова, Карлос Контрера и други, между които самият бивш главен прокурор Иван Гешев.

По темата се разписват и от Съюза на българските писатели. Същия съюз, чийто печатен орган може в една публикация (вж. стр. 3) да се изкаже срещу Сорос, НПО-тата, ЛГБТИ хората и Георги Господинов. Според тях „Свободна Европа“ е предложила да се извади стихотворението „Аз съм българче“ от учебната програма.

Появиха се смислени анализи на разразилата се конспирация, например фактчек в Offnews, както и изяснение на фактите в самата „Свободна Европа“, която беше и единствената медия, поискала и публикувала мой коментар по темата. От „24 часа“ също поискаха коментар, но журналистът така и не реагира, когато му го изпратих.

Защо тогава много хора, между които и някои неглупави, се вързаха на конспирацията за забраната на „Аз съм българче“?

В България има теми, свързани с националната идентичност, които са канонизирани – за тях има една официална интерпретация, върху която не се разсъждава. Всяка позиция встрани от канона се възприема като скандална и предизвиква буря. Идеализираните образи на Ботев и Левски, както и едноизмерно-патриотичния прочит на произведенията на Иван Вазов са част от този канон.

Да си припомним два скандала, които са резултат от нежелание да се разбере какво всъщност се твърди – за проекта „Митът Батак“, както и по-малкия, но също шумен скандал около късометражния филм „Ботев е идиот“.

Мине се, не мине, и се завихря поредната конспирация „махат Вазов“ или „махат Ботев“ от учебната програма.

Канонизирането на определени литературни и исторически интерпретации е предпоставка за ниска функционална грамотност. Защото канонът изключва критичното мислене, което пък е необходимо условие за функционалната грамотност.

Когато в статията си между другото дадох пример с „Аз съм българче“, не помислих, че нагазвам в канона и че с това може да бъде злоупотребено.

Мисълта ми беше следната: когато българските деца учат „Аз съм българче“, те възприемат стихотворението като отнасящо се до тях. Защото са българчета. Когато чужденчета го учат, то не се отнася до техния опит. Защото не са българчета. Това не означава, че не трябва да го учат или че не са способни да го харесат. Аз не съм Хамлет, но харесвам монолога на Хамлет. Още по-малко пък означава да се премахне от учебната програма. 

Означава само, че чужденчетата биха се почувствали по-ценни и по-приети, ако могат да представят в клас и нещо, което се отнася до тях. А това би могло да обогати и българските им съученици.

Ще дам пример. В пети клас имах съученик от Куба – Алберто. Учителите все му се караха и говореха по негов адрес – Алберто е мързелив, Алберто се прави, че не знае български… Докато веднъж в час по физическо учителката му предложи да ни покаже как се танцуват румба и ча-ча-ча. Алберто грейна и затанцува, а ние го гледахме възхитено. За нас той вече не беше просто хитрец и мързеланко, а човек, който танцува страхотно и може да ни научи на нещо интересно.

Хайде да направим кратко упражнение по функционална грамотност.

Ето едно изречение, което по структура е аналогично на това от статията ми, в което се споменава „Аз съм българче“.

Майката на седмокласника Иванчо му казва:

– Няма да те приемат в елитна гимназия, ако учиш по математика, без да ти хрумва да учиш по български!

Какво иска майката на Иванчо?

• а) иска той да учи по математика, а да не учи по български
• б) иска той да учи по български, а да не учи по математика
• в) иска да му забрани да учи по математика
• г) иска той да учи и по български, и по математика

Следва въпрос за обща култура:

Кой в България има право да променя учебните планове и програми?

• а) журналисти и публицисти на свободна практика
• б) медиите
• в) Министерството на образованието
• г) американците

Не се иска особена интелигентност, за да се познаят верните отговори. Естествено, че майката на Иванчо не иска да му забрани да учи по математика. А учебните планове и програми се изработват и променят от експерти в МОН.

Медиите могат да имат въздействие върху вземането на решения (поради което и са наричани „четвърта власт“) само ако успеят да повлияят на общественото мнение и/или на мнението на вземащите решения.

Премахването на „Аз съм българче“ от учебната програма не е кауза, която би се прегърнала от общественото мнение или правителството.

Статиите ми затова са публикувани в рубриката „Мнение“, защото изразяват личното ми мнение. То може да не съвпада не само с това на „Свободна Европа“, а и с това на преобладаващата част от обществото, на правителството, на мнозинството депутати, на президента, на членовете на Конституционния съд и т.н.

Иронията е, че сред най-възмутените от цитата от статията ми са хора, за които словото на омразата и конспиративните теории са свобода на изразяване. И които много обичат да громят „кенсъл културата“ и да обвиняват в цензура всички, които ги държат отговорни за техните расистки, хомофобски, сексистки и пр. изказвания.

Но какво ли се учудвам – тези хора демонстрират двоен стандарт не само в това отношение.

Знаете ли, ако моето скромно мнение имаше пряко влияние върху държавата, нямаше да играя на дребно, премахвайки или забранявайки класически произведения от учебната програма. Щях да си поставя по-сериозна цел – промяна в конституцията. По-точно премахване на думите, че бракът е само „между мъж и жена“.

Ето, казах го. Тази промяна, предполагам, все някога ще бъде направена. Но ако се извърши още докато Николай Денков е премиер, значи може би мнението ми действително има пряко отражение върху държавните решения.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

„Череши“ – преразказ с елементи на разсъждение

Тази година седмокласниците писаха преразказ на разказа на Захари Карабашлиев „Череши“. Опитах се да вляза в ролята на дете, което расте в България и днес е на 13-14-годишна възраст. Представям преразказ на версията на разказа, по която са писали седмокласниците.

Разказът „Череши“ е написан от името на главния герой. Читателят не научава името му, но разбира, че е живял в Америка единадесет години. Главният герой отива в селото на баща си, за да помогне на майка си и леля си с продажбата на къщата на баба си и дядо си. До този момент, когато се е прибирал в България, той не е ходил до това село, защото там няма приятели и не му е забавно.

Селото се намира на север от Варна. Главният герой е учуден, че пътят до него не е на дупки като преди, а е гладко асфалтиран. И аз много се изненадах да прочета, че в България има села, пътищата до които са добре асфалтирани. Може би това се дължи на управлението на ГЕРБ и най-вече на Бойко Борисов, който винаги лично инспектира как се асфалтират пътищата.

С нашата вила край Своге, за съжаление, нямахме този късмет. Уж пътят беше асфалтиран и Бойко Борисов тъкмо го беше открил официално, но скоро се оказа целият в дупки. Докато татко ни караше с колата към вилата, едната гума пропадна в голяма дупка и колата се счупи. Татко я продаде, продаде и вилата и с парите от двете купи джипка. Втора ръка, разбира се. Защото, каза, и с тези дупки по улиците в София една кола няма да оцелее, ако не е високопроходима. Но аз започнах да се отклонявам.

В началото на пътя главният герой е намусен. После настроението му постепенно се оправя. Може би поради гладкия асфалт, по който колата лети, и хубавата гледка – поля, макове, синьо небе с перести облаци. Героят сравнява пейзажа със снимка от лъскав календар. Предполагам, че в Америка, където живее, не е красиво, а е грозно и затова пейзажът му прави такова впечатление. Доколкото знам, в Америка има гета и хората се стрелят. Чудя се защо много българи отиват да живеят в Америка, като там е грозно и опасно. Мама иска да ида да следвам в Амстердам, когато завърша и ме заклева да не се връщам „в това блато“, освен на гости. В Холандия е красиво като на картичка.

Главният герой пристига в селото на баща си. Очаква то да е опустошено, но е изненадан, че е добре поддържано, тревата е окосена, пейките не са счупени, даже има нови лампи. Може би е ремонтирано по европейска програма.

Героят вижда паметник на войник, гледащ на север, а под него са имената на десетките загинали във войните за национално обединение. В основата на паметника има чешма с лъвска глава. Лъвът е символ на героизма на българите. От устата му тече чиста добруджанска вода. Радвам се, че водата е чиста, защото тези дни гледах по новините, че в някакво село водата е пълна с манган. Още по-хубаво е, че в селото има вода, защото в това на баба например няма.

Къщата на главния герой не е ремонтирана като останалата част на селото, а е цялата в руини. Покривът е рухнал, а дворът е буренясал и в храсти, така че не може да се влезе. По пътя към кметството героят вижда черешово дърво, натежало от многото череши. Може би другите хора в селото си имат свои черешови дървета и не искат да ядат от това. Главният герой хваща един клон и започва да яде череши. Те са червени, твърди и сладки.

Майката на главния герой започва да нервничи, че трябва да отидат в кметството навреме, за да оправят документите за продажбата на къщата. Докато яде череши обаче, той се отказва от продажбата на къщата и предлага сам да купи дела на леля си. На напомнянето на майка си, че заминавайки за Америка, е казал, че няма повече да стъпи в това село, той отговаря, че толкова му е бил акълът. И ѝ предлага да яде череши. Тук изведнъж разказът свършва.

Аз мисля, че главният герой е решил да запази къщата, защото яденето на череши е събудило родолюбието му. Тоест му е оказало решаващо въздействие след асфалтирания път, хубавата гледка, ремонтираното село и паметника с чешмата. В Америка сигурно не може да яде безплатно череши, а и не са толкова вкусни. Както е известно, в България доматите са най-вкусни на света. Сигурно и черешите. Освен това сокът на черешите е червен като кръвта на героите, загинали за свободата и обединението на България – като тези, чиито имена пише на паметника в селото. Само че са по-вкусни.

Само не разбрах с какви пари главният герой ще ремонтира къщата, която трябва направо изцяло наново да се построи, защото е цялата в руини. В грозното гето в Америка той сигурно няма много пари. Може би ще кандидатства за финансиране за къща за гости. И после майка му и леля му ще ходят там и няма да приемат гости. Много хора така правят. И ще ядат череши без пари. Важното е, че ще бъде спасена една българска къща.

Да живее България, красивата ѝ природа, великата ѝ история и ремонтираната ѝ инфраструктура! Слава на героите, пролели кръвта си с цвят на череши за свободата и обединението на България!

Заглавна снимка: Henryk Niestrój от Pixabay.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Онлайн курсове по немски. Системата на Гьоте-институт

Описание на системата на онлайн курсовете на Гьоте-институт 

(на английски език)

Отдавна не съм писала в блога. Основната причина за това е, че съм потънала в занимания с немски, пиша за „Тоест“, а когато ми остане време, поддържам Джендърландия. И за блога така и не остават сили.

От доста време насам се каня да разкажа впечатленията си от курсове по немски онлайн. Така се случи, че между октомври и февруари карах три курса по немски в три различни държави, през част от времето – и трите едновременно. И смятам, че ще е полезно да опиша впечатленията си.

Заради пандемията от COVID-19 онлайн курсовете по езици са в разцвет. Те, разбира се, си имат някои недостатъци. Сред тях са липсата на живо общуване както в процеса на преподаване, така и на онези неформални разговори преди и след часа. Концентрацията също е по-различна, когато преподаването е онлайн.

От друга страна, онлайн курсовете имат и предимства. Основното от тях е, че не е нужно да се намирате в населеното място, в което е курсът. Ако моите курсове бяха присъствени, нямаше как да бъда едновременно в три държави. В зависимост от конкретния курс може да има и други позитиви на онлайн формата.

И така, как се сдобих с три курса в три различни държави едновременно?

Единият курс беше разговорен, към Гьоте-институт в София. Той започна като присъствен, но поради пандемията продължи онлайн. Бях го записала не за друго, а защото предположих, че няма да се съберат достатъчно участници за ниво С2, както и се оказа. И просто исках да не губя форма.

Вторият курс беше С2, към берлинската школа Die Neue Schule, интензивен курс към която карах през 2018 г. След като бях записала разговорния курс, се сетих да питам тази школа дали предлага C2 онлайн и се оказа, че такъв курс тъкмо започва. Естествено, записах се.

През ноември получих имейл от Гьоте-институт, че се сформира регионален курс за ниво С2.2, и веднага се записах, съжалявайки, че това не става 2-3 месеца по-късно. Но не знаех дали ще имам друг такъв шанс. Курсът се оказа към Гьоте-институт в Истанбул, а курсистите в него бяхме от Турция, Македония, Румъния и България.

Що се отнася до разговорния курс, единствената полза, че мина онлайн, беше с оглед на пандемията. Ползата от берлинския курс беше, че в него се включиха хора от няколко немски града, няколко държави и два континента – един от курсистите беше в САЩ. Иначе курсът си беше класически – с учебник, домашни и т.н.

Голямата разлика с „класическите“ курсове беше онлайн курсът към истанбулския Гьоте-институт. Той беше структуриран така – през седмицата човек има упражнения, качени в онлайн системата на курса, а през уикенда – виртуални срещи на курса и учителката. Упражненията бяха за четене с разбиране, слушане и писане. Имаше и задачи да пишеш по определени теми във форума на курса и да коментираш постовете на другите курсисти. Във виртуалните срещи акцентът беше върху говоренето – групови дискусии и презентации. Учебник нямаше, а упражненията в системата бяха от един учебник.

На мен този формат ми се видя много смислен, полезен и приятен. Тъй като съм флегматичен човек, не обичам да ме юркат да правя упражнения по време на часа. Много по-удобно ми е да си ги правя в удобно за мен време. Още повече, че специално тези упражнения (като изключим задачите да пишем във форума) бяха за сертификата на Гьоте-институт за ниво С2, т.е. най-трудните възможни. Така че имах нужда от още повече време, за да почна да им схващам логиката.

От края на февруари насам пък наблюдавам отвътре онлайн курсове за нивата А1 и А2 в софийския Гьоте-институт. (Защо ги наблюдавам – това е тема, за която, живот и здраве, се надявам да разкажа след около месец.) Те са структурирани така:

Учебник няма. Вместо това Гьоте-институт е разработил собствена система за онлайн обучение и я предоставя на отделните институти. Системата съдържа упражнения за гледане, четене, слушане, говорене, писане. Всяка тема се започва от най-лесното, примерно с картинки, и постепенно се усложнява. Има и упражнения за писане във форум, които поставят курсистите в ситуация да комуникират помежду си. Грешките или се показват автоматично в системата, или (ако става дума за писмени текстове например) учителят праща обратна връзка. Също и отговаря на въпроси на курсистите. Веднъж на две седмици има виртуални срещи на курса с преподавателя, които са концентрирани най-вече върху говоренето и работата в групи.

На мен онлайн курсът С2 ми беше много удобен не само защото съм флегматична и обичам да работя в удобно за мен време, а и защото на това ниво вече се предполага, че човек граматиката я е понаучил. Голямото предизвикателство обаче е как подобна форма на обучение е възможна за ниските нива, имайки предвид, че немската граматика е… трудничка.

По мои впечатления – този формат не е подходящ за всички видове курсисти, но все пак повечето успяват да се справят. Форматът със сигурност не е подходящ за хора, които очакват, че те няма да правят нищо, а учителят ще им налее всичко в главата. Но повечето от тях по принцип не се справят много добре и с класически курсове. Не е подходящ и хора, на които им е трудно да работят самостоятелно и сами да откриват логиката на определени правила. За тях ще са по-подходящи „класическите“ курсове.

Колкото и виртуалните срещи за началните нива да трябва да са ориентирани най-вече върху устната комуникация, на моменти все пак е неизбежно да има и занимания с граматика. Така че от курсистите не се очаква да са разбрали самички съвсем всичко. 😊

Впрочем съвременното обучение по немски език изхожда от предпоставката, че човек най-добре усвоява едно правило, ако сам го е разбрал. Затова дори в „класическите“ учебници, по които съм учила, правилата се извеждат като задача, а не се дават наготово.

Накратко – всеки формат на езиков курс си има предимства и недостатъци. Но колкото повече са форматите, толкова по-голяма е вероятността човек да намери най-подходящия за себе си.

Ако ви е любопитно дали онлайн курс по немски за начинаещи ще е подходящ за вас, тук можете да пробвате няколко упражнения без записване и безплатно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

На кого му се учи немски на ниво С2?

Някои от немските книжки, с които се сдобивам в последните години

Ако немският ви е на ниво С1 и в следващата половин година ще сте в София, имам предложение. Или идея, или молба – наречете го, както искате:

Бихте ли се записали за курс на ниво С2 в Гьоте-институт – София? Два пъти седмично, вечер. Записванията са от 3 септември на сайта на Гьоте-институт или на място. Записването продължава около седмица, мисля (по-точно – след толкова време съобщават дали един курс ще се състои, или не).

Работата е там, че вече съм стигнала до това ниво, а в последните години курсовете за него пропадат поради липса на достатъчно желаещи. Записват се по един-двама души.

Защо пропадат курсовете С2? Ами повечето хора учат езици по прагматични причини – най-вече да следват или да работят в друга държава. За тази цел се налага да „покрият“ определено ниво. В повечето случаи им е достатъчно, ако не В2, то С1. С2 е необходимо в много малко случаи – ако човек иска да става актьор или професионален преводач например.

Имам участта да съм от немното хора, които учат езици заради тях, а не защото им трябват за нещо. И като съм стигнала донякъде, ми се иска да задълбая повече. Да науча повече тънкости. По-свободно да чета книги и да общувам по-пълнокръвно. Евентуално – да превеждам или да редакторствам.

Започнах да уча немски в Гьоте-институт през есента на 2016 г. и досега всяка година карам по два курса (като се изключи един летен курс към друга школа в Берлин, която също горещо препоръчвам). Смятам, че език най-добре се учи бавно. И понеже заникъде не бързам, мога да си го позволя.

Поводът най-сетне да се захвана сериозно с немския (след два предишни опита, които не доведоха за нищо) беше да мога да се оправям при пътуванията си в Германия. Щях да съм приключила курсовете на доста по-ниско ниво, ако нямах и по-сериозна причина – просто харесвам немския език. Откакто гледах „Криле на желанието“ на Вим Вендерс, го намирам за изключително красив език. Да, граматиката му е доста сложна, към което се прибавя и огромна собствена лексика, както и типичното немско словообразуване на предълги думи. Но пък със своята комплексност и систематичност немската граматика ми помага да разбирам по-добре и граматиките на други езици, които съм учила, включително и българската.

Абе просто… учи ми се немски.

След три години и шест курса в Гьоте-институт се чувствам там като у дома си и, да си призная, ще ми е мъчно, ако тази есен се окажа без курс. Ако пак не се съберат хора за С2, може би ще запиша за трети път С1.2 (карах го веднъж непълно в Берлин и после в София), стига да е по учебник, по който не съм учила досега.

Също така смятам да запиша и един нов курс, веднъж седмично, посветен на теми, свързани с политиката и икономиката на Германия. Или (ако не се състои) разговорен курс. И тази есен да карам два курса. Ако ви звучи интересно, ще се радвам да си правим компания не в един, а в два курса.

И така – учи ли ви се немски с мен в Гьоте-институт?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Неволите на начинаещия пишман програмист

Отскоро си имам и занимавка, която малко ме разсейва от писането на код – сдобих се с безогледален фотоапарат Sony a5100.

Занемарих си блога, знам. Планирах няколко сериозни публикации, а все не ми остават време и сили за тях. Карам втори семестър на курс по web development изпива всичката ми енергия – дори когато не се занимавам с него, нещо в мен човърка, че трябва да седя и да пиша код, а не да правя нещо друго.

Самият курс е уж за начинаещи. Като се има предвид, че е вечерен (аз карам дистанционната му форма, всъщност), е замислен за хора, които работят или имат друга основна дейност. Ала изведнъж начинаещият се оказва удавен в масиви, цикли, функции, обекти и тяхното инстанциране и какво ли още не. Нямам предвид масиви от дървесина и циклене на паркет, а математически по същество операции, присъстващи в определени езици за програмиране. И ако въпросният начинаещ не се е занимавал с математика и програмиране през живота си, му се налага да развива съответните видове интуиция в движение. Ако може.

От призмата на 11-годишния ми преподавателски опит, такъв курс не е точно за начинаещи. Ако курсистът има известни предварителни познания (аз имам по HTML например, това няма нищо общо с програмирането, но ми помага, когато нещата опрат до HTML и CSS), се справя. Иначе... пак не е невъзможно да се справи, но с цената на непрекъснато „вдигане за косата“.

Засега общо взето се крепя. На проекта за първия семестър имам 92 точки от максимум 100. И все пак, пред всяка нова задача заставам като пред скок с бънджи.

Признавам, че ми е трудно. Може би е въпрос и на възраст, а също и на способности – искам да кажа, че човек е подходящ повече за едни неща, отколкото за други. И друг път съм „скачала в дълбокото“ и съм учила нови неща, които ми е трябвало практически веднага да прилагам на практика. Така беше със социологията, английския език, SPSS-а, бас китарата (е, с нея големи дълбочини и висини не постигнах), журналистиката и... може би пропускам нещо.

В същото време, дори и да не успея да се справя с курса докрай, след него ще знам и ще мога повече, отколкото ми е нужно за целите, които си поставям. Не искам да ставам програмист (не че някой ще се залети да наеме начинаеща програмистка на 40+ години), а да мога да правя читави сайтове, най-вече с готови шаблони, които обаче да мога да модифицирам в известни граници. Някои прехвалени агенции, които правят уеб страници, предлагат по-малко и от това. (Тоест предлагат повече, но на практика служителите, натоварени да ви направят сайт, понякога не могат да добавят един празен ред с HTML в готовия шаблон – била съм свидетел на такъв случай и въпросния ред накрая го добавих аз.)

Вече мога да направя прилично изглеждащ статичен сайт и без готов шаблон, и този сайт да има версия и за мобилни устройства. Сега имам за задача да направя и динамичен. Така че, колкото и голяма да е паниката ми от циклите, масивите и различните видове синтаксис, напредвам.

Добре, а защо тогава ми е целият зор, щом не искам да ставам програмист?

Първо, наистина нямах представа за сложността на курса, който записвам (курсът, сам по себе си, може да не е толкова сложен, важното е, че на мен ми идва сложен). По-важното обаче е, че го записах най-вече за обща култура. Правят ми се сайтове. Дори да използвам готови шаблони, ми се иска да имам понятие какво стои зад тях.

Изобщо, смятам, че известна теоретична култура не вреди, с каквото и да се занимава човек. Макар днешният инструментален свят в голяма степен да отрича значението ѝ. Да вземем социологическите изследвания. Можете да направите представително изследване, без да имате понятие от класици на социологията като Макс Вебер, Емил Дюркейм или Толкът Парсънз, както и от по-нови сациологически теории. Но ако имате теоретична социологическа култура, това помага – и на формулирането на въпроси, и на интерпретацията им.

Неглижирането на теоретичната култура в съвременния свят е една от темите, по които все не ми остават време и сили да пиша в блога.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо Европейската агенция за лекарствата няма да се премести в София?

Малко контекст

Пореден патриотичен скандал тресе родината. Във фокуса му е „лошият“ Български хелзинкски комитет (БХК). В случай, че сте били информационно откъснати от българската реалност и тепърва наваксвате, ето, накратко, историята:

В края на август група ЛГБТ служители от Европейската агенция за лекарствата пишат писмо във връзка с кандидатурата на България за домакин на агенцията. В него те изразяват тревогата си дали в България правата им ще се спазват, след като в страната ни няма под никаква форма правно признаване на еднополовите двойки.

Според заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков ЛГБТ служителите на агенцията няма да имат проблеми, защото „тези хора“ (изразът е на Ненков) „не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не“. Един вид, „абе ще ги изтърпим някак“.

Във връзка с питането на служителите и отговора на заместник-министъра четири организации – „Действие“, ГЛАС, „Билитис“ и БХК изпратиха писмо до европейски институции, включително и до Агенцията за лекарствата. Там те обръщат внимание върху редица проблеми, между които:

• липсата на законово признание на еднополовите връзки у нас, дори да са на чужденстранни граждани; 
• отказа на българския съд да третира като домашно насилието, извършвано от партньор от същия пол;
• предразсъдъците на официални лица, отговорни за изработването и прилагането на политики (да припомним, че самият Бойко Борисов каза „не трябва толкова да се парадира“);
• липсата в Наказателния кодекс на признаване на престъпления от омраза;
• ниската подкрепа за еднополовите бракове в България.

Всички твърдения са подкрепени с данни и документи. Въпреки това, писмото стана повод за поредната акция срещу БХК, макар да е последна в списъка, а на останалите три организации не се обърна особено внимание. Основните обвинения са, че Българският хелзинкски комитет е „антибългарска организация“ и че едва ли не спира Агенцията за лекарствата да се премести в София заради няколко служители, които са малцинство.

Отделно, има патриотично възмущение към служителите на агенцията като цяло, които изглежда не горят от желание да дойдат в България. Че какво ѝ е на България, и тя е част от ЕС, няма само на Запад да живеят евробюрократите, я!

Още при подаването на кандидатурата Бойко Борисов заяви, че у нас служителите на агенцията и семействата им ще имат достъп до отлични условия за жилищно настаняване, образование, здравеопазване и възможности за работа. Пред БНР той каза: „Какво ѝ е на София, че да не може тези хора да дойдат у нас? Кое й е лошото на България, освен че е бедна? Нашите приятели и роднини, които работят и живеят в чужбина, идват тук да си правят зъбите. Защо? Защото е лошо? Идват тук да си оперират жлъчките – защо, нали са много хубави онези болници в западния свят. Със зъби и нокти ние ще се борим да гласуват за нас.“

Много проблеми, но без основния

Аргументът за служителите-малцинство е поредният пример как у нас правата на малцинствата не са на почит. Не по-малко интересен е другият повод за възмущение – „разглезеността“ на служителите, които не искат да работят в България.

Да оставим настрана ЛГБТ групата от екипа на агенцията и да се запитаме – какво чака у нас останалите?

Бойко Борисов вероятно е прав, когато казва, че те ще бъдат настанени в хубави жилища. Живеенето в една страна обаче не започва и не свършва с жилището.

Ако сред служителите на агенцията или членовете на семействата им има хора с увреждания, те няма да могат да разчитат на достъпна среда, каквато има изградена в редица европейски държави. У нас хората с увреждания все още не се смятат за пълноценни индивиди, а по-скоро за обекти, които загрозяват средата и пречат на „нормалните“, или най-малкото – имат нужда от някой (роднина) да им помага, ако изобщо излизат някъде.

Но и хората с увреждания са малцинство, ще каже патриотичното мнозинство. Да вземем тогава достъпа до институциите, той се отнася за всички, включително за хетеросексуалните и хората без увреждания. В много публични институции у нас масово се отказва обслужване на хора, които не говорят български език – общини, данъчни служби, агенции и т.н. И ако служителите на агенцията или членове на техните семейства нямат придружител, който да говори български, може изобщо да не получат услугата, от която се нуждаят.

Проблемът става още по-сериозен, ако имат спешен здравословен проблем. Известен ми е случай на млада стажантка от Германия със стомашна криза, изхвърлена от няколко болници, защото... не говори български. В офертата за домакинството на агенцията българското правителство предлага качествени здравни услуги за служителите и семействата им. Но ако няма договори със специални болници, в които е ясно, че на входа говорят английски, здравето и животът им са под риск. Особено ако решат да използват каналния ред на българската спешна помощ. Не че в България няма прекрасни лекари, но няма гаранция на какъв ще попаднеш, ако не си проучил предварително, както и дали изобщо ще ти се окаже помощ.

Отделен въпрос е, че е възможно да изядат някой бой на улицата, само защото говорят на език, различен от българския. Помните ли случая с чужденеца, бит в центъра на София, защото казал на жената до себе си „обичам те“ на английски? А ако говорещият чужд език не е и с бяла кожа (има и такива европейци, да) пребиваването му в София става още по-рисково. Когато преди няколко месеца мъж от африкански произход беше пребит в центъра на столицата ни, биячите не ги е било грижа, че той е финансист в Лондон. Но и цветнокожите европейци са малцинство, ще кажат патриотите.

Да вземем тогава най-свидното – децата. И образованието им. В офертата на българското правителство се казва, че в София има немски и френски училища, като за тях липсва подробна информация (интересно защо английските са пропуснати), както и университетски програми на английски, немски и френски, без да се споменава дали в тях има свободни места и какво е нивото на езиковото обучение. Дава се информация и за безплатните общински училища. Говори се за създаването на европейско училище, „ама друг път“. Най-лесно би било, ако децата посещават училище към посолството на съответната държава, но не всички страни-членки на ЕС имат такива. Или скъпи частни училища, работещи по чуждестранни програми (доколкото има такива). Ако обаче родителите се възползват от офертата да подложат децата си на българската образователна система – горките деца. Те ще трябва да се научат да зубрят и да слушкат, вместо да мислят и да бъдат самостоятелни. Знанието, придобито в родните им страни, няма да е от никакво значение. Вместо това ще трябва да учат „Аз съм българче“ и непрекъснато ще им се набиват в главите разни работи за лоши турци и кланета. Представете си как би се чувствало например едно финландче в подобна ситуация.

Ето къде е заровено кучето

Изброяването на подобни казуси може да продължи още. По-важно е обаче какво е казала България в документите, с които е представила кандидатурата за домакинството на София на Агенцията за лекарствата. Ами... почти нищо не е казала. Буквално. От оценката на кандидатурата става ясно, че голяма част от графите на офертата са оставени... празни. Затова най-често срещаният коментар на оценяващите от Европейската комисия е the offer does not provide information, т.е. „офертата не предоставя информация“.

Ако не вярвате – моля, оценката е тук (на английски език), заповядайте.

Там, където някаква информация все пак има, тя в много случаи е недостатъчна, за да се прецени каква е ситуацията. Примерно, казва се, че мястото, предлагано за настаняване на агенцията (София Тех Парк) е на по-малко от десет минути от летището и от центъра, но не се казва как стоят нещата, ако се използва обществен транспорт. (Че на кого да хрумне, че евробюрократ може да поиска да се качи в метро или в автобус?) Или се говори за хотелски стаи на различни ценови равнища, без да се конкретизират цени. (Ами служителите на агенцията са богати, какво ги интересува колко ще се бръкнат). Или почти не се дава информация за евентуалните офиси. (Имаме Тех Парк като слънце, а вие искате и подробности...)

Положението е аналогично в почти цялата оферта. Който е писал оферта или проект, знае, че ако остави празни полета, които са задължителни, ще бъде отрязан още на ниво допустимост и предложението му дори няма да се разгледа по същество. И да не става дума за оферта или проект, а за тест, елементарно заявление за каквото и да е – задължителните полета са, за да се попълват. И най-елементарно нещо да правите като например да си създадете нов имейл адрес, няма да успеете, без да попълните задължителните полета.

А после – БХК били виновни, както и „разглезените“ служители, които не искали да живеят в София.

Скандалът с ЛГБТ служителите на агенцията и БХК всъщност отклонява вниманието от несвършената работа от страна на българската държава. Истински скандалното е, че България, като част от ЕС, си позволява да се държи мърляво, без дори да ѝ пука. Позволява си да подава оферта без дори да подготви необходимата документация, че после и да се сърди, че не е избрана.

Ако българското общество иска държавата му да бъде третирана като истинска страна от Европейския съюз, трябва да изисква от нея да се държи като такава, вместо да напада неправителствените организации. Еврофондовете не са просто за усвояване. Те са, за да помогнат да променим живота си към по-добро. Да заприличаме повече на тази част от света, към която искаме да принадлежим не само по документи.

Важно е да си кажем това в навечерието на българското европредседателство (и резила, който вероятно ще го съпровожда).


________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има ли „ценова дискриминация“ и какъв е проблемът с черно-белите учебници?

„Христос според доходите“. Снимката е на Павел Николов,
който е видял лично двата варианта на учебниците.

Вече много се изговори за черно-белите учебници на „Просвета“, чиято цел беше да бъдат достъпни за социално слабите ученици. Докато противниците им ги обявиха за проява на дискриминация, имаше и немалко хора, според които те по-скоро разширяват възможностите за избор. Даде се пример и с граматика на немско издателство, използвана в български училища, която има и далеч по-достъпен черно-бял вариант.

В аргументите си за изтеглянето на черно-белите учебници на „Просвета“ министърът на образованието Красимир Вълчев каза, че те дават възможност за „ценова дискриминация“. Освен това употреби и израза „образователна дискриминация“.

Що е „ценова дискриминация“ и „образователна дискриминация“?

Законът за защита от дискриминация (чл. 4) определя дискриминацията като пряко или непряко „неблагоприятно третиране“ на едно лице въз основата на следните признаци: „пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна“.

Списъкът не е изчерпателен, но от него става ясно, че дискриминацията е на основата на характеристики на дискриминираните лица. Поради това „ценова дискриминация“ не би могло да има, освен ако не допуснем, че хората имат цена.

Всъщност в икономиката има термин „ценова дискриминация“, но той означава тъкмо обратното на това, което казва министърът. Ценова дискриминация се наричат случаите, в които дадена фирма продава на потребителите една и съща стока или услуга на различни цени. За да сме прецизни обаче, би следвало да отбележим, че различните цени са според характеристики на потребителите, т.е. дискриминацията пак не е „ценова“.

Ще дам пример. Един хотел предлага различни цени за нощувка на българи и чужденци. Дискриминацията е, значи, на основата на народност. И, непряко, по имуществен признак – защото се предпоставя, че чуждите туристи в у нас са по-богати от българите (което невинаги е така, но в общия случай е). Или входът за нощния клуб се плаща от мъжете, а за жените е безплатен или по-евтин. Тук дискриминацията е на основата на пола (предполага се, че жените, влезли безплатно, ще си „платят“ по друг начин, или най-малкото са примамка за плащащите мъже).

А какво е образователна дискриминация? Неравно третиране на основата на образование (или липсата му). Изискването гласуващите в чужбина български граждани да попълват декларации пред секционните комисии например е проява на непряка образователна дискриминация. Да предлагаш един и същи продукт, но с различно качество, на деца, които са на една и съща степен в образованието си, не е образователна дискриминация.

Добре, тогава,

има ли дискриминация в казуса с цветните и черно-белите учебници на „Просвета“ и, ако да, каква?

Да се правят учебници с по-ниско качество за социално слабите е проява на дискриминация на основата на имуществено състояние. Като имаме предвид, че голяма част от социално слабите ученици (и особено онези, които отпадат от училище) са от ромски произход, можем да говорим и за непряка расова и етническа дискриминация.

Разбира се, казусът не е толкова прост. Защото семействата на социално слабите ученици не са длъжни да си закупят по-евтините черно-бели учебници. Къде тогава е проблемът? Проблемът е в това, че едно издателство, а след него и държавата, легитимират, че в рамките на задължителното образование по-бедните заслужават по-нискокачествен продукт. И че това е в реда на нещата, защото неравенство така и така си има.

То е все едно на учениците в сегрегираните училища да се раздават учебници само с картинки (черно-бели, разбира се), без букви – много от тези ученици така и така не се научават да четат. Важното обаче е децата да се ограмотят, а не образованието просто да препотвърди първоначалната им ситуация, нали?

Да, неравенство в българското публично училищно образование (дори няма да споменавам частното) има и черно-белите учебници на „Просвета“ са най-малкият му проблем. Българското училищно образование не само признава неравенството, а и систематично го възпроизвежда. Възпроизвежда го на всичките си равнища – като се почне от публичните политики в областта на образованието, системата на делегираните бюджети, предразполагащи училищата да не упражняват контрол върху отсъстващите ученици, за да не загубят субсидиите си, учебните програми и учебниците, структурирането на учебната програма, и се стигне до това, което се случва в класната стая.

Висококачествено училищно образование в България могат да получат децата, чиито родители имат достатъчно пари, че да им плащат за частни уроци и самите те са достатъчно образовани, че да им помагат с ученето. Останалите получават, както си личи от резултатите от тестовете на „Пиза“, меко казано посредствено образование. А ако са с нещо различни – етнически или расово, или със специални потребности, или идват от чужбина и т.н., образователната ни система буквално ги „изплюва“, особено ако различността е съчената и с бедност.

Образованието ни, освен това, е и дълбоко сегрегирано. Има „ромски училища“, в повечето от които на практика не се научава нищо, дори детето да не е отпаднало от тях. И „бели училища“, в които, ако постъпи някое ромско дете, се упражнява натиск и от родитили, и от учители то да напусне. Тези дни ми разказаха за училище в близост до „Факултета“, в което се учат и етнически българчета, и ромчета. Ромчетата обаче се обучават в отделна пристройка зад основната сграда на училището.

От тази гледна точка, черно-белите учебници са най-малкият проблем, те просто онагледяват неравенството, което образованието ни така и така възпроизвежда. Защо обаче информацията за тези учебници предизвика толкова силен обществен отзвук? Защото

учебникът е сърцевината на българското образование

Учебното съдържание, определяно от държавата, е в центъра на образователната система. Ако учебното съдържание е „Богът“ на българското образование, то Учебникът Божият син. Или пророкът – в зависимост от религиозните ви предпочитания. В този смисъл е много точен изразът на Павел Николов „Христос според доходите“ към снимката по-горе. Учебникът е изключително символно натоварен, затова и толкова лесно се предизвикват скандали на тема какво се „маха“ и какво се „слага“ в учебниците.

От тази гледна точка, наличието на цветни учебници за богатите и черно-бели за бедните не е просто още един елемент от възпроизводството на социално неравенство, характерно за образованието ни. То е държавно санкционираната легитимация на това неравенство в самата му сърцевина. Затова обществените реакции са толкова силни и болезнени.

В такъв случай, дискриминация ли осъществява немското издателство Hueber, което предлага известната „жълта граматика“ още от началото на 90-те и в цветен вариант за 48,50 лв., и в черно-бял, за 10,80 лв.? Не, защото тази граматика не е елемент от задължителна учебна програма. Ако българските училища я използват, то е по преценка на учителите по немски език. Изобщо, нормално е да има книги, включително учебни помагала, в луксозен и по-евтин вариант – било една и съща книга с дебели или тънки корици, било черно-бяла или цветна. Това се превръща в проблем едва тогава, когато се използва официално за легитимирането на неравенството, вместо да се търсят начини за преодоляването му.

Забележете, впрочем, че черно-бялата граматика на издателство Hueber e около четири пъти по-евтина от цветната, а черно-белите учебници на „Просвета“ са само с 1/3 по-евтини. „Ползата за бедните“ е минимална, за разлика от размерите на предизвикания скандал.

Добре, щом така и така българското образование възпроизвежда неравенство и особено – след като в обществото има неравенство, защо държавата да не признае това?

Социалното неравенство не е природен факт, то се дължи на социални процеси и отношения. В съвременния свят образованието е най-мощният инструмент за преодоляване на социалното неравенство. Тоест – то в най-голяма степен дава шанс човек да надскочи средата, от която произлиза, и да има по-големи биографични шансове. Поне на теория би трябвало да бъде така. Та нали затова е целият напън да бъдат вкарани ромските деца в училище – за да се разширят биографичните им шансове, да могат да се квалифицират и да работят, вместо да стоят безработни и да са изложени на риска да просят, да проституират или да станат престъпници, за да оцеляват.

Ето защо задача на държавата е да се опитва чрез образованието да преодолява неравенството, а не да го легитимира. А това не става с предлагането на по-нискокачествен продукт за бедните, а със съпоставимо образователно качество за всички. Неслучайно в тестовете на „Пиза“ най-добре се представят не страните, в които има висококачествени елитни училища, а онези, които успяват да предложат сходно качество на всички ученици.

Има ли алтернативи?

Разбира се, но за тях е нужна добра воля и целенасочена политика. Както и целенасочени инвестиции – ако образованието е приоритет, а то е ударило такова дъно, че е крайно време да стане, за този приоритет определено трябва да се отдели по-висок дял от бюдежа. Не само за учителски заплати, а и за мерки за преодоляване на неравенството. Вариант е социално слабите да имат ваучъри за закупуване на учебници. Или всички учебници да не се правят на луксозна хартия и, съответно, да бъдат по-евтини. Освен това, фактът, че в България учебниците са безплатни само до 7 клас, не означава, че е задължително това да бъде така. Има например вариант и те са се предоставят от училището, да се вземат в края на годината, а следващата година да се дават на други ученици. И само ако ученик е повредил учебник, да го заплаща. Или да се предоставят таблети с безплатни учебници; не е задължително тези таблети да са свързани с интернет. Рядко се замисляме, че задължителното безплатно образование всъщност не излиза безплатно, защото задължителните безплатни учебници струват на гимназистите около 200 лева на година, дори без да слагаме в сметката останалите им необходими пособия.

А представяте ли си, че може и без учебници? В Швеция например няма буквари – какво да учат първокласниците се определя от учителя, съобразно разбиранията му, както и спецификите и интересите на учениците. А представяте ли си, че в България би могло не само учителите, а и учениците да определят учебното съдържание, стига накрая да се стига до съпоставими резултати? За да си представим тези неща, трябва да сме способни да възприемем учениците и учителите като личности и субекти, а не обекти на образователната система.

Еретично е обаче да си задаваме такива въпроси – поддържането на „религиозния култ“ към Учебника осигурява многомилионна печалба за избрани издателства, които никак не биха били доволни статуквото да се промени. По-лесно е да легитимираме нормализирането на дискриминацията в образованието под булото на „правото на избор“.

Да предложиш на бедните по-некачествен продукт в рамките на задължителното образование не е право на избор, а унижение. Правото на избор е по-скоро в наличието на алтернативни учебници, не само по цвят, а и по съдържание. Право на избор би имало в по-голяма степен, ако учителите могат да избират какво да преподават, а и учениците разполагат с известна свобода какво да учат. Право на избор би било и наличието на разнообразни форми на получаване на образование.

И наистина е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси за образованието, вместо да „циклим“ на тема какви са учебниците. Да провъзгласим смъртта на Бог Учебник и да сложим в центъра на образованието не него, а учениците.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Нов курс в Гьоте-институт

Новото място на курсовете на Гьоте-институт – София

Преди десетина дни започна новият ми курс по немски в Гьоте-институт – ниво В1.2. Курсът е интензивен – 4 пъти в седмицата по 4 часа, и затвърждава материала от предишното ниво, като добавя най-вече нова лексика. Часовете вече не са 120, а 90, а уроците в учебника – не 12, а 6.

Групата

Всъщност се оказва, че се включвам във втората половина на един вече започнал двоен интензивен курс. Повечето от съкурсниците ми са започнали с ниво В1.1 от февруари и директно продължават с В2, а аз, която в края на януари приключих моето В1, се присъединявам сега заедно с още двама-трима души. Ако човек запише две нива наведнъж, получава отстъпка, но аз засега предпочитам да не бързам с ученето на езика.

Съкурсниците ми са разнообразни, интересни и мотивирани хора, които доста добре се справят с езика. И много им се учи – доколкото разбирам, част от тях не искат да губят време и ще запишат и летен курс. А един иска да си уплътни времето от един месец до летния курс и затова смята да се яви на тест за сертификат за ниво – не че му трябва иначе. В групата има от ученици до 56-годишна счетоводителка, както и цигулар по произход от Узбекистан и приятелката му, също цигуларка, и жена от Турция, която не говори български. Имаме си и фейсбук група, в която бях поканена да се включа още същия ден. Изобщо, много си харесвам групата.

Преподавателят и начинът на протичане на курса

Преподавателят ни хер Цветков е млад човек, интересен, академичен и с приятно чувство за хумор. От профила му в сайта на Гьоте-институт разбирам, че преподава и в СУ. Не е успял да се рутинира и не го мързи да ни възлага повече задачи, отколкото изисква учебникът, а после и да ги проверява. В предишния курс имахме по един тест в края на всеки урок и това ми се виждаше много – не бях правила толкова тестове през живота си. А сега – само за първия урок имахме три теста. В началото на втория урок получихме и четвърти. Скоро вече няма да мога да ги броя. Тестовете не са за сметка на останалите домашни, вкл. кратки текстове за писане.

„Не си гледайте речниците, гледайте контекста!“, ни каза веднъж хер Цветков. Той се опитва да ни обяснява думите в контекста на конкретния текст, в който са, без да ни преподава всичките им допълнителни значение. Такова контекстуално отношение към езика определено ми допада.

В курса доста се набляга на граматиката, което за човек със систематично мислене като мен е добре. Системата е такава, че първо ни се дават примери, след което ние сами трябва да изведем какво е правилото. Така се гарантира, че има учене с разбиране.

Часовете минават изключително разчупено. Аз съм човек, който лесно се уморява. Преди началото на курса се чудех как ще издържам физически 4 часа само с една почивка, а сега не усещам как минава времето. Почти нямаме самостоятелни задачи – работим или по двойки, или в група. Групите и двойките, освен това, са различни, така че човек да не работи все с едни и същи хора. Определянето на групите става по забавен начин – теглим си разни неща от едно панерче и отиваме при тези, които са изтеглили същото нещо. Веднъж теглихме гумени плодчета – ябълки, портокали и гроздчета. Вчера пък, по време на урока за храната – малки шоколадови десертчета, които после изядохме :-). Често пъти всяка група има за задача да напише нещо на голям лист, после другите групи четат, понякога и оценяват.

Така че хем много учим, хем е много весело. Тази комбинация ми допада. Ето колко позитивен ефект може да има върху ученето дори само фактът, че по време на часовете понякога се разхождаме насам-натам – за да се прегрупираме, за да четем писанията на останалите... И си мисля за българската образователна система и колко е изтощително за децата по цял час да седят неподвижно, да слушат и да пишат.

Терасата

Сградата

От броени дни курсовете на Гьоте-институт се преместиха в нова сграда. Сега са на „Бенковска“ 11, точно над „Чай във фабриката“, съвсем близо до централната сграда на Гьоте-институт на „Будапеща“. Ремонтиран е един голям етаж от сградата. Коридорът е със зелен под (зеленото е цветът на Гьоте-институт) и врати с оранжеви рамки. Вече в него има и маси и столове – човек да може да седне, да почете, да поприказва и когато не е в час. Залите носят имената на немски градове – Берлин, Мюнхен, Хамбург и т.н., далеч по-просторни са от тези в предишната сграда и са снабдени с интерактивни дъски. Има огромна и прекрасна тераса, която гледа към „Бенковска“.

Ремонтът още не е приключил обаче и някои неща още не са, както трябва. Ние например трябва да сме в зала „Мюнхен“. Засега обаче тя е едно цяло със зала „Хамбург“ – между тях трябва да има стена, която още не е сложена. И понеже в „Мюнхен“ няма обикновена бяла дъска, а устройствата, с които се пише по интерактивната, още ги няма, фактически сме в „Хамбург“, където, за късмет, по същото време няма часове. Понякога няма интернет, веднъж в нашата стая се ремонтираше и се преместихме в друга, където обаче нямаше дъска, веднъж за известно време нямаше ток... Но това са проблеми, които, надявам се, в скоро време ще бъдат решени.

Като говорим за сградата, нещо друго ми прави впечатление. Нито една от сградите, в които се помещава Гьоте-институт, не е достъпна за хора с увреждания. (В новата има някакъв асансьор, но той не спира на нашия етаж – има катинар, поне засега.) Също така, до няколко от стаите на етажа се стига чрез допълнителни стъпала – може да са малко, но са непреодолими за човек на инвалидна количка. Централната сграда на Гьоте-институт на „Будапеща“ също не съм забелязала да е достъпна за хора с увреждания.

Казвам това, защото Гьоте-институт се финансира от немската държава и не мога да разбера защо не се обръща внимание на такива детайли, каквито в Германия са уредени по дефиниция.

Като цяло

Много съм щаслива с новия курс – и с преподавателя, и със съкурсниците, и с начина на протичане на часовете, и с новата сграда. Малко трудно съвместявам домашните с „Маргиналия“ и други заетости, но ето повод да се понауча да разпределям времето си по-добре.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Образователен ценз и познаване на Конституцията

Реформаторският блок очевидно се готви за коалиция с националистите в парламента. Можеха даже да я направят предизборна, че всичко да е ясно от самото начало. Коалицията с Български демократичен форум и партията на Светльо Витков обаче е по-ефектна. Участниците в нея изглеждат точно на мястото си.

За друго ми е думата обаче – за идеята на РБ необразованите да не могат да гласуват. Според доскорошния депутат и настоящ кандидат от листата на РБ Антони Тренчев

„Всеки български гражданин има не само права, а и задължения. Не би трябвало да можеш да гласуваш, ако не можеш да четеш."

Говоренето за задължения винаги изглежда достойно за душата. В кой нормативен документ обаче пише, че грамотността е задължителна?

Според Конституцията на Република България

„Всеки има право на образование.“ (чл. 53, ал. 1)

Право, а не задължение. В ал. 2 на същия член е спомената думата „задължително“, но в следния контекст:

„Училищното образование до 16-годишна възраст е задължително.“

Според главите в РБ, както и според други националистически глави, това (ако са го чели), означава ни повече, ни по-малко, че образованието е задължение. Има обаче един много важен въпрос:

На необразования ли е задължението да се е образовал?

На 16 един човек е непълнолетен. Следователно той не може да бъде държан отговорен, ако е останал без образование, а още по-малко да бъде лишаван от избирателни права заради това.

В Конституцията пише и друго:

„Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“ (чл. 2, курсивът – мой)

Извод? Под призива за ограничаване на избирателните права заради неспазени „задължения“ се крие не друго, а най-обикновена дискриминация. Ако едно дете не е получило възможност да упражни правото си на образование, дайте да му ограничим и избирателното право, когато навърши пълнолетие.

Затова заявявам:

Всеки политик следва да има не само идеи, но и минимум обща култура. Не би трябвало да се кандидатираш за депутат, ако не познаваш Конституцията.

Да, и ще гласувам за ДЕОС (в коалицията на „Да, България“ с тях и „Зелените“) – в ДЕОС дискриминация и популизъм няма.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

ДЕОС и аз

Емил Георгиев и Виктор Лилов – стар и нов председател на ДЕОС

Дълбоко убедена съм, че не трябва да бъда член на никоя партия. Има нужда и от хора, които трябва да запазят независимата си критична позиция. В събота обаче приех предложението да стане член на Надзорния съвет на ДЕОС и бях избрана в него. Членовете на Надзорния съвет не е задължително да бъдат партийни членове.

Защо не отказах?

В интерес на истината, при учредяването на ДЕОС Жюстин Томс ме покани в Надзорния съвет и аз в последна сметка не приех. Три години по-късно си мисля, че е време да проявя отговорност.

Защото за този период ДЕОС е единствената политическа формация, за която мога да твърдя, че изразява ценностите ми. И защото точно сега е в труден период. В края на миналата година оставки подадоха председателят ѝ, мениджърът на успеха и всички членове на Управителния съвет. След като три години са вършили на практика доброволческа работа, парите в партийната каса са горе-долу колкото една софийска заплата, а електоралните резултати, макар и похвални, имайки предвид, че са постигнати почти без пари и с усилията на няколко добвоволци, са пренебрежими.

След оставките се уплаших, че ДЕОС може да отиде в небитието и аз ще си остана непредставена. Близо месец по-късно Виктор Лилов издигна собствената си кандидатура за председател, други желаещи нямаше. Познавам Виктор не от вчера и знам, че с него имаме сходни ценности (повече по темата тук и тук) и че не би тласнал ДЕОС в посока, която не би ми харесала.

На Общото събрание на ДЕОС в събота отидох за подкрепа. Бях се приготвила за битка, ако някой каже нещо за сексуалната ориентация на Виктор. Не се наложи. Кандидатурата му се прие единодушно (по-късно във Фейсбук един от присъстващите написа, че не му харесва посоката, в която тръгва ДЕОС с избирането на новия председател и че напуска, но на събранието не се обяви против).

За мен е изключително важно, че в България има поне една партия, която съди за хората по ценностите и способностите им, не по сексуалността им. И за която е нещо напълно нормално да избере за свой председател гей. Защото не заради сексуалната му ориентация го е избрала, а заради способностите му, възгледите му и куража да предложи кандидатурата си в този толкова труден момент.

Смятам за събитие и че кандидатурата и избирането на Виктор Лилов за председател на ДЕОС не се превърнаха в медийна дъвка. След като през 2015 г. Виктор беше превърнат в медийна атракция заради разкриването си, вече и медиите свикнаха с него. И го канят като експерт и политик, като арабист, като човек, който разбира от култура и от много други неща.

Ето как смелостта на единици може да доведе до поумняване и нормализиране на обществото и медиите му.

ДЕОС плътно стояха зад Виктор в най-трудния за него период, стоят и сега. Е, как да не ги харесвам?

Надявам се ДЕОС да се яви на изборите в някаква форма на предизборно споразумение. Според мен естествените съюзници на партията са „Да, България“ и „Зелените“. Дано успеят да се разберат.

На „Да, България“ гледам със симпатия и надежда, но новосъздадената партия засега не дава индикации, че може да замести ДЕОС за мен. Изключително важно е да има правосъдна реформа. Но не мисля, че е правилно да се казва – първо правосъдната реформа, после останалото, включително и човешките права. Не е правилно поне по две причини:

Първо, човешките права се регулират от правото. Не може да се прави правосъдна реформа без мисъл за тях.

Второ, човешките права се нарушават – тук и сега. Ако чакаме да се решат другите проблеми, за да се стигне до тях – този момент никога няма да дойде. То е като да кажем например „първо да решим проблемите на мнозинството (българите, здравите или каквото си изберете), после на останалите“. Мнозинството винаги ще има проблеми, съдебната система – също.

Създаването на ДЕОС изпревари времето си. Инициаторите му бяха хора около „Протестна мрежа“, но по онова време за много от активните протестиращи политическият ангажимент беше нещо мръсно. Още в началото ДЕОС се обяви за приоритети, в немалка степен сходни с тези на „Да, България“ – съдебна реформа и образование – но нямаше чуваемост. Нямаше не на последно място и защото ДЕОС държи на своята идеологическа платформа, която не е особено популярна – либерализма. „Да, България“ се обявява за по-скоро неидеологическа формация, което е предпоставка за привличане на повече последователи, но в перспектива е и риск.

Вярвам обаче, че времето на ДЕОС предстои. Напоследък – не на последно място поради Тръмп, руската пропаганда и популизмите отдясно и отляво – все повече политици, анализатори и пр. преутвърждават ценностите на либералната демокрация. Все по-често може да се прочете какво либерализмът е дал на света. Все неща, които, определяйки себе си като десни или леви, смятаме за даденост.

Но времето на ДЕОС няма да дойде без участието на хората, които вярват в ценностите му. Няма да дойде без мен.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Немски в Гьоте-институт: впечатления

Исках да мине малко повече време, преди да споделя впечатленията си от Гьоте-институт в блога, за да мога да дам по-полезна информация, а не само повърхностни първоначални наблюдения.

И така. Нашата група се състои от 15 души. Групите са максимално по 16 и повечето са запълнени. Преди началото на курса се притеснявах, че понеже се провежда следобед в делничен ден, ще бъдем само ученици и аз. Пак съм най-старата в курса :-), но между учениците и мен има две междинни нива – няколко студенти на по 20-25 години и няколко майки с деца на по 30 и малко. Изобщо, компанията е разнообразна, което я прави доста интересна.

Що се отнася до нивото на курсистите – има такива, които определено са по-добре от мен. В повечето случаи те са учили немски и преди да запишат курсове в „Гьоте“, както и полагат допълнителни усилия – било частни уроци, било подготовка за сертификат. Има и такива, от които, мисля, като цяло съм по-добре. Затова смятам, че се вписвам в общото ниво. На входящия тест в началото на курса имах 31 точки от 40, а на първия междинен тест с оценка – 34 точки от 40. 34 точки се равняват на 2 по немската система, което е 5 по българската. Смятам, че резултатът е добър, нямам амбиции да съм отличничка, по-важното е да уча езика.

След края на всеки урок имаме тест, а след всеки три урока тестът е с оценка, която ни се вписва в „досието“. Намирам това за доста полезна обратна връзка. Освен това има онлайн система, в която всеки може да следи отсъствията си, да види какво е взето, когато е отсъствал, и какво домашно е дадено, както и да пише лични съобщения до съкурсниците си.

Учителката фрау Милованова е вечно усмихнат човек и изглежда невъзможно да бъде ядосана. Реакциите на всякакви глупости от страна на групата е дружелюбен смях, което се пренася и в отношенията между курсистите. При нас е весело.

Иначе, усещането ми е, че през материала доста се препуска и се плъзгаме по повърхността. Вероятно няма как да е иначе, предвид големите групи. А групите са големи по няколко причини. От една страна, има много желаещи и местата се запълват моментално. От друга страна, Гьоте-институт е на издръжката на немското правителство и курсовете в България са доста пъти по-евтини от тези в Германия. Това е възможно не само поради ниската цена на труда, а и поради големите групи. Ако групите са по-малки, ще трябва да се наемат два пъти повече учители и да се изнамерят двойно повече помещения. Институтът и сега се помещава в две сгради.

Но въпреки че не остава време да говорим достатъчно по време на курса, все пак ни се дават задачи и игри, в които да го правим. Често работим в групи, разиграваме различни ситуации или спорим. Освен това, фрау Милованова всеки петък ни пита един по един какво ще правим през уикенда, а понеделник ни разпитва какво сме правили.

Говоренето продължава да ми е най-трудно, както и помненето на думи. В граматиката и словореда се ориентирам доста по-добре. Каквито и езици да съм учила през живота си, запаметяването на думи винаги е било слабото ми място. Не само думи, а и каквото да се опитвам да запаметя, удрям на камък. Преди да кандидатствам първата година в университета например си бях написала всички дати от конспекта по история на два огромни кадастрона, които закачих на стената, за да ги гледам непрекъснато. И пак изкарах двойка :-/.

За да запомня нещо лесно, то трябва да ми стане интересно, да ме впечатли. В университета например знаех всички важни дати, свързани с Кант – защото ми беше интересно. Същото и със стихотворенията – помнела съм с години дълги стихотворения само защото са ми харесвали, а скучните ми е било трудно да уча, дори да са били кратки. Недисциплиниран ум имам, знам...

Номерът е в това непрекъснато да се занимавам с езика – така в един момент думите естествено остават в паметта, както стана при мен и с английския. Имам доста добра лексика по английски, без нарочно да съм учила думи. Що се отнася до говоренето – забелязах, че напоследък започва да ми става малко по-лесно да пиша на немски. Може би говоренето ще ми дойде чрез писането. Писането принципно ми е по-лесно от говоренето, включително и на български. С английския също бях така – първо си чатех с разни хора, после почнах да говоря и на живо.

И така, след ниво В1.1 смятам ли да запиша В1.2? След известни размисли, да. От една страна, доколкото разбрах, като граматика В1.2 няма да предложи много нови неща. От друга страна, ще има затвърждаване на вече наученото, повече писане и говорене, повече лексика. В В1.1 минаваме 12 урока за 120 часа. В В1.2 уроците ще са 6 за 90 часа, което ще рече – по-малко препускане. А и се надявам, че много курсисти може да решат да прескочат това междинно ниво, така че групите да са по-малки. Не съм сигурна в това обаче.

Накрая, какво да ви посъветвам, ако се чудите дали да запишете немски в Гьоте-институт? Зависи какво ви трябва и за колко време искате да го постигнете. В Гьоте-институт ученето на език е сравнително бавно, ако човек иска да мине през всички нива, за да затвърждава наученото. Има и варианти да се вземат две нива накуп като интензивен курс, примерно В1.1 и В1.2. Но ако ви е нужно за ударно време да постигнете високи резултати, може би частните уроци са по-добър вариант, ако можете да си ги позволите. Една съкурсничка например същевременно ходи и на частни уроци. За тях тя плаща по 35 лева за два учебни часа и е много доволна. Аз обаче не бих могла да си позволя частни уроци с моите несигурни доходи – за този курс съм платила 600 лева (междувременно качиха цената на 630 за онези, които тепърва ще записват) за 120 часа. Което е по 5 лева на час.

Все пак, доколкото става дума за курсове по немски в България, не съм чувала за по-добри от тези в Гьоте. Плюс е и че в тях, освен курсисти, които не знаят защо са там, вероятно ще срещнете и доста амбициозни хора, които ще ви „дърпат“ напред.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог