Има ли „ценова дискриминация“ и какъв е проблемът с черно-белите учебници?

„Христос според доходите“. Снимката е на Павел Николов,
който е видял лично двата варианта на учебниците.

Вече много се изговори за черно-белите учебници на „Просвета“, чиято цел беше да бъдат достъпни за социално слабите ученици. Докато противниците им ги обявиха за проява на дискриминация, имаше и немалко хора, според които те по-скоро разширяват възможностите за избор. Даде се пример и с граматика на немско издателство, използвана в български училища, която има и далеч по-достъпен черно-бял вариант.

В аргументите си за изтеглянето на черно-белите учебници на „Просвета“ министърът на образованието Красимир Вълчев каза, че те дават възможност за „ценова дискриминация“. Освен това употреби и израза „образователна дискриминация“.

Що е „ценова дискриминация“ и „образователна дискриминация“?

Законът за защита от дискриминация (чл. 4) определя дискриминацията като пряко или непряко „неблагоприятно третиране“ на едно лице въз основата на следните признаци: „пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна“.

Списъкът не е изчерпателен, но от него става ясно, че дискриминацията е на основата на характеристики на дискриминираните лица. Поради това „ценова дискриминация“ не би могло да има, освен ако не допуснем, че хората имат цена.

Всъщност в икономиката има термин „ценова дискриминация“, но той означава тъкмо обратното на това, което казва министърът. Ценова дискриминация се наричат случаите, в които дадена фирма продава на потребителите една и съща стока или услуга на различни цени. За да сме прецизни обаче, би следвало да отбележим, че различните цени са според характеристики на потребителите, т.е. дискриминацията пак не е „ценова“.

Ще дам пример. Един хотел предлага различни цени за нощувка на българи и чужденци. Дискриминацията е, значи, на основата на народност. И, непряко, по имуществен признак – защото се предпоставя, че чуждите туристи в у нас са по-богати от българите (което невинаги е така, но в общия случай е). Или входът за нощния клуб се плаща от мъжете, а за жените е безплатен или по-евтин. Тук дискриминацията е на основата на пола (предполага се, че жените, влезли безплатно, ще си „платят“ по друг начин, или най-малкото са примамка за плащащите мъже).

А какво е образователна дискриминация? Неравно третиране на основата на образование (или липсата му). Изискването гласуващите в чужбина български граждани да попълват декларации пред секционните комисии например е проява на непряка образователна дискриминация. Да предлагаш един и същи продукт, но с различно качество, на деца, които са на една и съща степен в образованието си, не е образователна дискриминация.

Добре, тогава,

има ли дискриминация в казуса с цветните и черно-белите учебници на „Просвета“ и, ако да, каква?

Да се правят учебници с по-ниско качество за социално слабите е проява на дискриминация на основата на имуществено състояние. Като имаме предвид, че голяма част от социално слабите ученици (и особено онези, които отпадат от училище) са от ромски произход, можем да говорим и за непряка расова и етническа дискриминация.

Разбира се, казусът не е толкова прост. Защото семействата на социално слабите ученици не са длъжни да си закупят по-евтините черно-бели учебници. Къде тогава е проблемът? Проблемът е в това, че едно издателство, а след него и държавата, легитимират, че в рамките на задължителното образование по-бедните заслужават по-нискокачествен продукт. И че това е в реда на нещата, защото неравенство така и така си има.

То е все едно на учениците в сегрегираните училища да се раздават учебници само с картинки (черно-бели, разбира се), без букви – много от тези ученици така и така не се научават да четат. Важното обаче е децата да се ограмотят, а не образованието просто да препотвърди първоначалната им ситуация, нали?

Да, неравенство в българското публично училищно образование (дори няма да споменавам частното) има и черно-белите учебници на „Просвета“ са най-малкият му проблем. Българското училищно образование не само признава неравенството, а и систематично го възпроизвежда. Възпроизвежда го на всичките си равнища – като се почне от публичните политики в областта на образованието, системата на делегираните бюджети, предразполагащи училищата да не упражняват контрол върху отсъстващите ученици, за да не загубят субсидиите си, учебните програми и учебниците, структурирането на учебната програма, и се стигне до това, което се случва в класната стая.

Висококачествено училищно образование в България могат да получат децата, чиито родители имат достатъчно пари, че да им плащат за частни уроци и самите те са достатъчно образовани, че да им помагат с ученето. Останалите получават, както си личи от резултатите от тестовете на „Пиза“, меко казано посредствено образование. А ако са с нещо различни – етнически или расово, или със специални потребности, или идват от чужбина и т.н., образователната ни система буквално ги „изплюва“, особено ако различността е съчената и с бедност.

Образованието ни, освен това, е и дълбоко сегрегирано. Има „ромски училища“, в повечето от които на практика не се научава нищо, дори детето да не е отпаднало от тях. И „бели училища“, в които, ако постъпи някое ромско дете, се упражнява натиск и от родитили, и от учители то да напусне. Тези дни ми разказаха за училище в близост до „Факултета“, в което се учат и етнически българчета, и ромчета. Ромчетата обаче се обучават в отделна пристройка зад основната сграда на училището.

От тази гледна точка, черно-белите учебници са най-малкият проблем, те просто онагледяват неравенството, което образованието ни така и така възпроизвежда. Защо обаче информацията за тези учебници предизвика толкова силен обществен отзвук? Защото

учебникът е сърцевината на българското образование

Учебното съдържание, определяно от държавата, е в центъра на образователната система. Ако учебното съдържание е „Богът“ на българското образование, то Учебникът Божият син. Или пророкът – в зависимост от религиозните ви предпочитания. В този смисъл е много точен изразът на Павел Николов „Христос според доходите“ към снимката по-горе. Учебникът е изключително символно натоварен, затова и толкова лесно се предизвикват скандали на тема какво се „маха“ и какво се „слага“ в учебниците.

От тази гледна точка, наличието на цветни учебници за богатите и черно-бели за бедните не е просто още един елемент от възпроизводството на социално неравенство, характерно за образованието ни. То е държавно санкционираната легитимация на това неравенство в самата му сърцевина. Затова обществените реакции са толкова силни и болезнени.

В такъв случай, дискриминация ли осъществява немското издателство Hueber, което предлага известната „жълта граматика“ още от началото на 90-те и в цветен вариант за 48,50 лв., и в черно-бял, за 10,80 лв.? Не, защото тази граматика не е елемент от задължителна учебна програма. Ако българските училища я използват, то е по преценка на учителите по немски език. Изобщо, нормално е да има книги, включително учебни помагала, в луксозен и по-евтин вариант – било една и съща книга с дебели или тънки корици, било черно-бяла или цветна. Това се превръща в проблем едва тогава, когато се използва официално за легитимирането на неравенството, вместо да се търсят начини за преодоляването му.

Забележете, впрочем, че черно-бялата граматика на издателство Hueber e около четири пъти по-евтина от цветната, а черно-белите учебници на „Просвета“ са само с 1/3 по-евтини. „Ползата за бедните“ е минимална, за разлика от размерите на предизвикания скандал.

Добре, щом така и така българското образование възпроизвежда неравенство и особено – след като в обществото има неравенство, защо държавата да не признае това?

Социалното неравенство не е природен факт, то се дължи на социални процеси и отношения. В съвременния свят образованието е най-мощният инструмент за преодоляване на социалното неравенство. Тоест – то в най-голяма степен дава шанс човек да надскочи средата, от която произлиза, и да има по-големи биографични шансове. Поне на теория би трябвало да бъде така. Та нали затова е целият напън да бъдат вкарани ромските деца в училище – за да се разширят биографичните им шансове, да могат да се квалифицират и да работят, вместо да стоят безработни и да са изложени на риска да просят, да проституират или да станат престъпници, за да оцеляват.

Ето защо задача на държавата е да се опитва чрез образованието да преодолява неравенството, а не да го легитимира. А това не става с предлагането на по-нискокачествен продукт за бедните, а със съпоставимо образователно качество за всички. Неслучайно в тестовете на „Пиза“ най-добре се представят не страните, в които има висококачествени елитни училища, а онези, които успяват да предложат сходно качество на всички ученици.

Има ли алтернативи?

Разбира се, но за тях е нужна добра воля и целенасочена политика. Както и целенасочени инвестиции – ако образованието е приоритет, а то е ударило такова дъно, че е крайно време да стане, за този приоритет определено трябва да се отдели по-висок дял от бюдежа. Не само за учителски заплати, а и за мерки за преодоляване на неравенството. Вариант е социално слабите да имат ваучъри за закупуване на учебници. Или всички учебници да не се правят на луксозна хартия и, съответно, да бъдат по-евтини. Освен това, фактът, че в България учебниците са безплатни само до 7 клас, не означава, че е задължително това да бъде така. Има например вариант и те са се предоставят от училището, да се вземат в края на годината, а следващата година да се дават на други ученици. И само ако ученик е повредил учебник, да го заплаща. Или да се предоставят таблети с безплатни учебници; не е задължително тези таблети да са свързани с интернет. Рядко се замисляме, че задължителното безплатно образование всъщност не излиза безплатно, защото задължителните безплатни учебници струват на гимназистите около 200 лева на година, дори без да слагаме в сметката останалите им необходими пособия.

А представяте ли си, че може и без учебници? В Швеция например няма буквари – какво да учат първокласниците се определя от учителя, съобразно разбиранията му, както и спецификите и интересите на учениците. А представяте ли си, че в България би могло не само учителите, а и учениците да определят учебното съдържание, стига накрая да се стига до съпоставими резултати? За да си представим тези неща, трябва да сме способни да възприемем учениците и учителите като личности и субекти, а не обекти на образователната система.

Еретично е обаче да си задаваме такива въпроси – поддържането на „религиозния култ“ към Учебника осигурява многомилионна печалба за избрани издателства, които никак не биха били доволни статуквото да се промени. По-лесно е да легитимираме нормализирането на дискриминацията в образованието под булото на „правото на избор“.

Да предложиш на бедните по-некачествен продукт в рамките на задължителното образование не е право на избор, а унижение. Правото на избор е по-скоро в наличието на алтернативни учебници, не само по цвят, а и по съдържание. Право на избор би имало в по-голяма степен, ако учителите могат да избират какво да преподават, а и учениците разполагат с известна свобода какво да учат. Право на избор би било и наличието на разнообразни форми на получаване на образование.

И наистина е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси за образованието, вместо да „циклим“ на тема какви са учебниците. Да провъзгласим смъртта на Бог Учебник и да сложим в центъра на образованието не него, а учениците.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог