Какъв е проблемът с избора на Иван Гешев

Протест срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.
Снимка: Spiritia - Собствена творба, CC BY-SA 3.0, Link  

Преди седем години споделих предположението си, че Сотир Цацаров ще бъде активно вреден главен прокурор. Не след дълго още повече се убедих в това, но в тогава и представа си нямах в каква степен съм била права.

Не съм единственият човек, според когото Иван Гешев е по-лош вариант и от Цацаров. Цацаров поне публично може да говори като юрист; какви са професионалните му действия е отделен въпрос. Докато Гешев, още преди да е избран, започва да сплашва и да „извива ръце“. Още по-сериозно е, че демонстрира несъгласие към основния принцип на правото в демократичните страни – разделението на властите.

Ако още не сте видели видеото на „Господари на ефира“ за Иван Гешев, сега е моментът да го направите.

Не е проблем да си завършил право в полицейската школа в Симеоново. Проблем е да възприемаш и трите власти като функция на полицейщината.

Проблемът не е и в личността и манталитета на Иван Гешев. А в това, че тази личност с този манталитет ще разполага с безконтролна власт. Проблемът е и в структурата на съдебната власт, политическата ѝ зависимост и непропорционално силния акцент върху прокуратурата в нея.

Изборът на Гешев показва как у нас прокуратурата е структура, централизирана поне колкото полицията. Структура, в която не е възможно да се издигаш в йерархията, без да изпълняваш безпрекословно всяко нареждане на висшестоящия. А най-висшестоящият в тази структура е главният прокурор.

Изборът на главен прокурор не е проблем само на „средната класа“. Защото при базисна липса на презумпция за невинност онези, които в най-голяма степен ще го отнесат, са най-маргинализираните, бедните, безгласните, беззащитните. Знаковите дела обикновено не са за тях. Но виждате например как убийството на един Жоро Джевизов доведе комай до легализирането „граждански смъртни присъди“ срещу хора, възприемани като „подчовеци“. Това е елемент именно от този стил на разправа, институционално кристализирал в безконтролността на държавното обвинение.

Кой е главен прокурор действително засяга лично всеки български гражданин. Това определя, както казва и съдия Мирослава Тодорова, социалния климат, в който ще живеем в следващите седем години. Ето защо е важно да се протестира, въпреки неголемите шансове за успех на един такъв протест. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Явор Захариев, медиите и предубежденията

Балони за Явор Захариев

Как медиите отразяват човешки трагедии е тема, която ме засегна лично, преди да се захвана с журналистика и да почна да се интересувам от нея професионално. Когато едни от най-тиражните вестници сложат на първа страница червата (образно казано) на най-добрия ви приятел, придобивате чувствителност по трудния начин.

Част от публикациите за случилото се с вокалиста на Graviti co. Явор Захариев ме вбесиха, защото внушаваха, че той си е докарал това състояние заради наркотици. А нямаше резултати от медицинска експертиза. И много хора, включително познати и фенове на музиканта, си рекоха – бивш наркоман няма. Днес стана ясно, че не, нямало е наркотици в кръвта му. Бил е бит до смърт. На практика – бил е убит. Ето какво казват сестрите му във Facebook:

Искаме да се обърнем и към тези, които побързаха да го наречат "наркоман" или да подчертаят с големи черни букви, че той е загубил борба си с наркотиците.

Към тези, които с огромна лекота му сложиха този безплатен етикет и не се замислиха, че това може да причини още повече болка на хората, които го обичат.

Точно към тези хора исакаме да се обърнем... Към всички тях и към всеки един по отделно.

Ще ли е възможно да си върнете думите назад?

Ще ли е възможно да предъвчите тази гадост и този бълвоч, които изплюхте?

Ще ли е възможно да да го сдъвчете добре и да го преглътнете, без да се задавите?

Благодарим ви предварително.

На всички вас държим да кажем, че това не е поредната наркоманска история, която от първия момент ни нагнездихте насила в главите, без дори да знаете какво точно се е случило "по непотвърдени данни".

По изключително... и подчертаваме, по изключително потвърдени данни, Явор не е имал наркотици в тялото си.

Абсолютно никакви.

Явор е бил бит... пребит от бой и тялото му, което беше също толкова чупливо, както и душата му, не издържа.

Това е истината за Явор и за неговата смърт.

Истината за човешкото същество, което пося любов и доброта на всяка негова крачка и във всеки един от нас... И няма друга истина, колкото и да се опитвате да я търсите.

Всеки един от нас и от вас живее с пороци, признати или не. Той имаше огромната смелост да ги извади, да ги покаже и да се бори с тях.

Но това не е причината за неговата смърт.

На 6 април споделих във Facebook размислите си по темата, но не исках да го правя публично, за да не засегна случайно близките по някакъв начин. Не знаех какво точно се случва и какво преживяват те. Но сега вече смятам, че е редно думите ми да видят бял свят. Това бях написала:

Обмислях дали да публикувам това в блога си, но реших, че е по-добре да не го правя заради близките на Явор Захариев, за да не засиля неволно болката им по някакъв начин. Затова споделям размислите си непублично тук. И моля да не препечатвате това.

В последните дни четох/гледах как доста медии отразяват случилото се с Явор Захариев. И докато някои спазваха елементарни журналистически стандарти, други – не. Думата ми тук е за другите медии, сред които има и сериозни. И като казвам „журналистите“, нямам предвид всички журналисти, а онези от въпросните медии.

Първоначалната информация беше, че музикантът е намерен на тавана в сградата, в която е живеел, пребит, със счупен нос, множество травми и целият в кръв. След това от полицията казали, че няма данни за взлом и физическо насилие. И се лансира хипотезата, че в такъв случай вероятно са наркотиците – че сигурно се е надрусал и сам си е причинил счупването на носа и другите травми, за които не стана ясно какви са.

Лекарите от „Пирогов“ досега не са казали пред медиите (или поне не ми е известно, пък преглеждам наличната информация) какви са резултатите от кръвните изследвания, които са извършили. В случая те постъпват професионално, за разлика от колегите си полицаи, и не споделят лична информация за пациента. Така обаче не става ясно вярна ли е хипотезата за наркотиците или има друга причина за смъртта.

Какво е известно дотук – Явор Захариев не е криел зависимостта си към наркотиците. Лекувал се е три години от пристрастеността си към хероин в наркокомуна в Хърватия, след което твърди, че е чист. Същата вечер, преди която е намерен в безпомощно състояние, „Графити Ко“ е трябвало да имат концерт.

Близко е до ума да се предположи, че връщането към музикантския живот може да е повлияло на Явор Захариев да се върне към наркотиците. И тогава, както и той самият да е казвал, че става в такива случаи, ситуацията да е станала по-лоша отпреди отказването. Още повече, че зависимостта към хероин е особенно тежка и рецидивите не са рядкост.

Но че нещо е близко до ума, не означава, че е доказано. В степента, в която не е доказана, хипотезата за надрусването е обидна за Явор Захариев и нараняваща близките му. Защото човекът наистина се е борил да се изчисти. С години. На него му е било трудно да устоява на зависимостта си в продължение на хиляди дни. А на журналистите им е лесно ей така, за броени минути да лепнат версията „наркоман, ерго сам си го е докарал“. И после да четем коментари на читатели в стил „браво че е умрял, наркоманите са боклук не трябва да живеят“. Знаете ли колко такива коментари прочетох снощи? В един момент се отказах, отвратих се тотално.

Честно казано, не ме интересува дали е бил пребит (с това изречение исках да кажа, че на фона на мъката не ме вълнува търсенето на виновник, разбира се, важно е, че е бил пребит и е важно да се открие кой го е направил). Макар да не е нужно да е имало взлом, за да е влязъл някой. Ако е имало физическо насилие, възможно е да е бил и познат. Това, което ме интересува, е, че журналистите дължат уважение към човека.

Ако е възможно човек да си докара счупване на нос, други травми и сериозна кръвозагуба в резултат от надрусване, вероятно това може да стане и поради друга здравословна криза. На човек да му призлее, да падне, да се удари на нещо и да се изпотроши. Явор Захариев, пишат някои медии, е имал сериозни проблеми с бъбреците.

Не казвам, че не са наркотиците. Не знам как е било. Но ако някой знае, досега не го е казал публично.

Казвам само, че журналистите не трябва да разпространяват хипотези, основани на предубеждения. И че трябва да уважават хората. Включително пострадалите хора. Особено онези от тях, които нямат възможност да разкажат своята истина.

Такива бяха разсъжденията ми на 6 април. Днес смятам, че доста медии и „опиниън мейкъри“ дължат извинение на близките на Явор Захариев. Не че съм оптимист, че ще се извинят. Пак от личен опит го казвам. Но дано на някой журналист му трепне нещо, все пак.

Не, не искам да кажа по никакъв начин, че ако Явор Захариев беше починал поради наркотици, щеше да е по-малко прекрасен. Накрозависимите хора не са по-малко ценни от останалите. Но предполагам, че за тези от тях, които се опитват да се измъкнат, липсата на доверие е едно от основните неща, които им пречат. А ако един човек е успял да се пребори, това е надежда и за останалите, че могат и те. Надежда, която не бива просто така да се хвърля в калта. Щото полицаите подхвърлили нещо неофициално, а медиите го интерпретирали.

Иначе лично аз познавах Явор много бегло. Срещала съм го само веднъж, да е било преди 4-5 години. Беше по времето, когато Янко Бръснаря имаше квартира в София и ходеше да свири на „Витошка“. Веднъж или два пъти му правих компания с баса. И изведнъж изникна Явор Захариев, присъедини се към нас и почна да пее. Не можех да повярвам, че това се случва. Явор беше толкова мил, че никога не го забравих. Когато се разбра, че е починал, се обадих на Янко. Помнеше онзи следобед на „Витошка“. Имах нужда да му кажа „обичам те, пази се“.

Искрените ми съболезнования за онези, които са били близки на Явор и са го обичали.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Убийства по време на джендър

И така, още една жена е убита, най-вероятно от партньора си. На 23. Убита е и дъщеричката им, която не доживява две годинки. С това броят на жените, убити в резултат на домашно насилие от началото на годината, стават 22 или 23, трудно им се хваща дирята вече. Без да броим дъщеричката, нито масовото убийство в Нови Искър в новогодишната нощ.

На този фон се предлагат по-строги мерки срещу случаите на домашно насилие в Наказателния кодекс. Това, само по себе си, не е лошо. Но като изолирана мярка няма да има особен ефект. Няма пряка връзка между тежестта на наказанията и броя на престъпленията. Дори когато има смъртно наказание. (Това, впрочем, е един от основните прагматични доводи за отмяната на смъртното наказание, като изключим етическите съображения).

Щеше ли приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, да предотврати убийството на жената в „Надежда“ и на дъщеричката ѝ? Може би не. Щеше обаче да покаже, че страната ни има желание да поеме ангажимент да се бори с домашното насилие. Щеше да предостави на жените като нея повече защита. Оцеляването на нея и детето ѝ вече нямаше да е само неин частен проблем. Щяха да се въведат и промени в образованието, тъй щото днешните 10-годишни хлапета да чуят, че партньорът е също толкова важен, колкото си и ти, и има свободна воля. И че децата са човешки същества. И като станат на 26, да не посягат спонтанно към пистолета/ножа/тигана и т.н.

Тук искам да отворя една скоба. Домашното насилие и сега не е нещо законно. Но липсата на последователен ангажимент за превенцията му, стила на публичното говорене и фактическото свеждане на жената само до биологичната ѝ роля от Конституционния съд го легитимират в очите на хора, които биха го извършили. Има разлика между легално и легитимно (прокарва я още немският социолог Макс Вебер). Легално значи законно. Легитимно е това, което в очите на хората изглежда допустимо, правилно, морално оправдано.

Апропо, неотдавна се видях с транссексуална приятелка. Оказа се, че срещата ѝ с мен е първото ѝ излизане от къщи за три месеца. Защото всеки път, когато се покаже навън, рискува най-малко да я обиждат, ако не и да я пребият. И защото никой не я наема на работа, когато види несъответствието между името в автобиографията и външния вид.

Ето коя е най-голямата заплаха за идентичността на българина – тази транс жена, която не смее да си покаже носа навън с месеци, и подобните на нея. Според масираната пропаганда, възприета и от Конституционния ни съд, ако позволим на такива хора да дишат свободно, няма да знаем дали сме мъже, или жени. И за да не се случи това, е за предпочитане да оставяме жените и децата в България да бъдат пребивани и убивани.

В името на традиционните семейни ценности.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Изявление на екипа на спрения „джендър проект“

В края на юли и първите дни на август се разрази скандал поради докладна записка, свързана с проект на екип от Института за изследване на обществата и знанието и Института по етнология и фолклористика към БАН. Повод за скандала е името на проекта – Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case („Форум за джендър балансиран модел в училище: българският случай“). Някой от ИИОЗ е изпратил докладната на Борислав Цеков, който моментално организира клеветническа кампания. Резултатът е, че проектът, минал първата цедка на конкурс в България към ЮНЕСКО, няма да може да се бори на финалния етап във Франция. Заради безумни публикации – как джендър означавало „трети пол“ и колко пагубно за децата е обучението за равенство между половете.

Интересно какво ще отговорят разпространяващите такива глупости, ако ги попитат какъв е публичновалидният превод на „равенство между половете“ на английски. Какво означава gender equality – равенство на третия пол със самия себе си ли?

Важното обаче е, че глупостите имат практически последствия. Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция вече има последици отвъд нератифицирането на конвенцията. Вече има цензура върху академичната сфера – в области, които са се развивали свободно в България повече от 20 години.

В петък вечерта екипът на злополучния проект изпрати до медиите изявление, което почти не беше отразено. Затова си позволявам да го публикувам тук, в блога. Не само защото пострадалите имат право на отговор, а и защото всички ние имаме нужда от повече смисъл. Защото равенството между половете не е на нужното равнище в българските училища. И защото допускането на цензуриране на академична дейност не трябва да се превръща в практика.

ИЗЯВЛЕНИЕ

Ние, долуподписаните автори на проектното предложение „Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case“, подадено към Participation Programme, UNESCO 2018-2019, заявяваме:

През последните два дни нашето проектно предложение и ние персонално станахме обект на масирана медийна атака, след като документите на проекта бяха разпространени неправомерно. Целите на проекта бяха представени превратно, бе ни вменено намерение да разпростаняваме „джендър идеология“, да налагаме „трети пол“, да „промиваме мозъците на децата“ и пр.

Съвестта ни и доброто ни име на учени ни задължават да отговорим. Целта на нашия проект беше да проучим компетентността и мотивацията на учителите да отстояват и възпитават принципите на равенството между половете. Подготвихме предложението, водени от убеждението, че конкретното познаване на проблемите, такива каквито се поставят във всекидневието на учители и възпитатели, е необходимо за изграждане на правилните стратегии в духа на „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО и цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО. Това са цели, които са в синхрон и с Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020 г., Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (обн. ДВ. Бр. 33 от 26.04.2016) и смятаме, че би трябвало да са в синхрон и с политиката и на българското Министерство на образованието и науката.

Клеветническата акция в медиите провали по-нататъшното ни участие в конкурсната програма и това бе провъзгласено за „успех“ от организаторите на тази недостойна операция.

Очевидно терминът „джендър“ е „плашилото“, което се размахва отново. Това е термин, който е легитимен в целия научен свят, когато се изследват отношенията между мъжете и жените. На българската общественост обаче терминът „джендър“ бе представен превратно и манипулативно през изминалите месеци. Означава ли това, че оттук насетне всеки, който дръзне да изследва джендър тематика като например проблеми на равнопоставеността на половете, дискриминацията, насилието, неравното заплащане на труда на мъжете и жените и пр., ще бъде остракиран?

Според нас случилото се е много сериозен прецедент за грубо погазване на академичната свобода и цензура. Във време, когато говорим за „Наука и образование за интелигентен растеж“, ние бяхме представени като заплаха за българското училище, като „джендър агенти“, опасни за българските деца.

Като представители на научната общност смятаме, че трябва да защитим неприкосновената ни свобода да избираме изследователските си полета, като спазваме научните стандарти, етичните норми и действащото законодателство, и не бива да позволяваме да ставаме жертва на конюнктурни настроения и лов на вещици.

Обругаването на нашия проект стана повод отново да се атакува авторитета на учените от БАН като ненужни на българското общество. Питаме се, кой има полза от подобни внушения?

София, 3 август 2018

Ас. д-р Миладина Монова, доц д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова, гл. ас. д-р Шабан Даракчи

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до жените в Конституционния съд

До

конституционните съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова

Копие:

конституционните съдии Борис Велчев – председател на Конституционния съд, Атанас Атанасов, Гроздан Илиев

Копие (с благодарност за изразеното Особено мнение):

конституционните съдии Георги Ангелов, Константин Пенчев, Румен Ненков, Филип Димитров

ОТВОРЕНО ПИСМО

От: Светла Енчева, жена 

(поне преди Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция)

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска и Цанка Цанкова,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на конституционни съдии, които са жени. Известно ми е, че като обикновена гражданка нямам право да сезирам Конституционния съд и че нищо не Ви задължава да ми отговорите. Това, което мога и ще направя обаче е да дам публичност на питанията си към Вас и да се надявам на своевременната Ви и честна реакция.

В Решение 13 на Конституционния съд от 27 юли 2018. г., подписано от Вас, се стига до заключението, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията. Важен аргумент за взетото Решение е, че според Конвенцията полът като социален конструкт („gender“) има самостоятелно съществуване, независимо от биологията. Цитирам:

„В Конвенцията понятията „sex“/„sexe“ („пол“) и „gender“/„genre“ („пол“, „социален пол“) присъстват едно до друго, като социалният пол фигурира сред признаците за недопускане на дискриминация по чл. 4, § 3 наред с биологично детерминирания признак пол – „sex, gender...“/ „sexe, genre…“. По този начин полът като биологична категория („sex“), но и полът като социален конструкт („gender“), обусловен от субективните възприятия и представи на индивида и на обществото за ролята на мъжете и жените, са издигнати в автономни и равностойни категории на Конвенцията със собствено правно битие. Понятието „gender“/„genre“ („пол“) присъства в Конвенцията като самостоятелна категория, различна от пола като биологична същност. Конвенцията разделя биологичното и социалното измерение на пола и излиза извън рамките на възгледа за половата бинарност на човешкия вид.“

В тази връзка, Конституционният съд решава, че според Конституцията на България и българското законодателство няма социални роли, които да не са биологично детерминирани и социален пол, различен от биологичния:

„Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.“

Това са единствените два случая, в които иде реч за социални роли в Решението. В него се твърди освен това, че биологичният пол е в основата на гражданския:

„Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.“

Решението повдигна у мен някои въпроси:

Аз съм жена по рождение и се идентифицирам с пола си. Вие смятате, че по Конституция биологичният ми пол на жена се свързва със социалната роля на майка. Само че аз не съм майка и едва ли някога ще бъда. В такъв случай, жена ли съм по Конституция? Ако не съм жена, какво съм – представител на трети пол или „поджена“? Ако да, коя е тази биологично детерминирана социална роля, което ме прави жена? Може би това, че (все още) имам месечен цикъл (за който обаче Конституцията не споменава нищо)? За мен е критично важно да отговорите на този въпрос, защото от Решението Ви излиза, че половата ми идентичност е противоконституционна.

Жените, които осиновяват деца, по закон са майки на тези деца, макар да не са им биологични родители. Според Вас обаче социалната роля на майчинството се свързва с раждането. Означава ли това, че осиновителките не са майки по Конституция? Следва ли по тази причина да се обяви законодателството ни, регулиращо осиновяването, за противоконституционно?

С гражданския пол се свързват не само съпружеството и родителството, а и например избирателното право. Ролята на гласоподавател е социална роля и е свързана с пола – жените получават избирателни права много по-късно от мъжете само защото са жени. В България през 1937 г. получават право на глас в местни избори жените, които са станали майки в законен брак, а през 1938 г. вече омъжените, овдовели или разведени жени могат да гласуват и за парламент. Чак през 1944 г. получават равно избирателно право. Въпросът ми в този контекст е – по какъв начин според Конституцията ролята ми на гласоподавател е биологично детерминирана?

Ролята на конституционен съдия също е социална роля и също е свързана с пола. Има общества, в които една жена може да бъде убита, защото ходи на училище, а какво остава да има правото да се произнася какви конвенции и закони може да приема Народното събрание и какви – не. По какъв начин Вашата роля на конституционни съдии е биологично детерминирана? Дали генетично, по полов път или по друг начин (например въздушно-капков или имате специфични хормони, или нещо друго)? Малко е вероятно майките Ви да са били също конституционни съдии, а и се надявам, че сте избрани на поста си благодарение на личните си качества, а не използвайки други методи. Но щом твърдите, че има единство на социално конструираното и биологично детерминираното, моля да обясните как се прилага това Ви убеждение спрямо факта, че сте конституционни съдии.

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова, смятате ли, че жените трябва да имат равни права с мъжете, или предпочитате половите роли в „традиционното човешко общество“? Ако е второто, защо сте конституционни съдии, а не сте ограничили живота си с ролята на майки и съпруги? Ако е първото, не мислите ли, че поради отговорния пост, който заемате, сте призвани да отстоявате постигнатото равнище на равенство между половете в България и да работите за разширяването на обхвата му?

Уважаеми жени конституционни съдии, защо обявявате за конституционни представи за пола и междуполови отношения, публично валидни по българските земи преди век и половина и противоречащи на огромна част от съвременното българско законодателство?

Ще се радвам, ако получа от Вас отговори на горните въпроси.

Публикувам настоящото писмо в личния си блог на адрес: http://svetlaen.blogspot.com/2018/07/blog-post_30.html. Евентуални отговори от Ваша страна на имейл адреса, от който изпращам писмото (както и от страна на други представители на Конституционния съд, канцеларията и секретариата му) също ще публикувам в блога.

София, 30.07.2018 г.

С уважение,
Светла Енчева

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как Конституционният съд въведе трети пол

Снимка: pravatami.bg

Днес Конституционният съд прие, че Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията на България.

В решението си конституционните съдии разсъждават надълго и нашироко какво е пол и как се дефинира той. Много от ръзсъжденията им будят искрена почуда у специалистите, работещи с подобна терминология. Без да правя анализ на цялото умотворение, ще се концентрирам върху един кратък пасаж:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.

Споменатата ал. 2 на чл. 47 от Конституцията гласи:

Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.

За конституционните съдии излиза, че единствената социална роля на биологичната жена е да бъде майка. Поради това социалната роля се явява един вид функция на биологията – едно същество не е нужно да е човек и да живее в общество, за да бъде майка. (От друга страна, една жена може да бъде майка, без да е биологическа майка – нещо, което също е убягнало от вниманието на Конституционния съд.) Те не предвиждат, че една жена може да има и други социални роли, които не са биологично детерминирани – например да е конституционна съдийка. Въпреки че в състава на Конституционния съд има точно пет жени, всички те очевидно смятат, че единствената им социална роля е да бъдат майки. Затова и са отсъдили, че Истанбулската конвенция е противоконституционна.

Възниква обаче въпросът – ако социалната роля на жената е да бъде майка, какво са жените, които не са майки? Ако дефинираме жената единствено чрез майчинството, излиза, че някои жени са не-жени, защото не са майки. Следователно те са от някакъв друг, трети, пол. Или са от по-ниска категория пол, което е същото.

А мъжете? Трябва ли един мъж да е баща, за да е мъж? По този въпрос Конституционният съд мълчи. Мълчи и Конституцията – в нея за майка и майчинство става въпрос два пъти – чл. 14 („Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“) и споменатият чл. 47, ал. 2., в който се споменава и думата „жена“. „Мъж“ се споменава само в известния чл. 46, ал. 1 – „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.“

Конституцията ни не е съвършена и има нужда от модернизиране. Тя е в някои отношения и сексистка – доколкото говори изрично за майчинство, но не и за бащинство. В началото на 90-те е логично дискурсът в България да е такъв, но две десетилетия след началото на 21 век да обявяваме борбата със сексизма за противоконституционна е малоумно. Макар Конституцията ни да има кусури, в нея едва ли се има предвид, че социалната роля на жената се свежда до биологичната ѝ роля на майка. Това е интерпретация на Конституционния съд.

И така – днес Конституционният съд обяви сексизма за конституционносъобразен. Срещу това възразиха с особени мнения четирима конституционни съдии, все мъже:

• Георги Ангелов
• Румен Ненков
• Константин Пенчев
• Филип Димитров

Имената на жените в Конституционния съд, съгласни, че да си жена означава да си майка, са:

• Цанка Цанкова
• Стефка Стоева
• Кети Маркова
• Мариана Карагьозова-Финкова
• Таня Райковска

Да ни е честит третият пол на жените-не-майки!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство

1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
3. Разводите се забраняват. 
4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
7. Предбрачният секс се забранява.
8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кое бихте предпочели, ако наистина трябваше да изберете?

Колаж: „Три пачи представя“

В деня, в който премиерът обяви в телевизионен монолог, че „оттегляме“ (Кой оттегля? Партията Му? Правителството Му?) Истанбулската конвенция, за да не понесем сами пасива, дойде поредната новина за жена, по всяка вероятност убита от партньора си. За разлика от истерията за „джендърите“, новината мина и замина. Замислих се обаче:

Откакто у нас се вихри скандалът около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, колко случаи на жени, убити от настоящ или бивш партньор или съпруг в България, станаха известни в публичното пространство? За същия период, пък и преди него – колко случаи на мъже, преоблечени като жени, които снимат или нападат в родна женска тоалетна, са станали станали публично достояние? Колко случаи за хомосексуални хора, които са карали хетеросексуални да станат като тях или са ги заплашили по някакъв начин, са влезли в новините?

Защото Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие няма тепърва да създаде хомосексуални и трансполови хора, те си съществуват по нашите ширини преди и независимо от нея. (А че конвенцията няма особено отношение към тях, освен мимоходом, е друга тема.) Съществува дори легална смяна на пола. Доскоро знаех, че има такива случаи от началото на 90-те, но наскоро разбрах, че е имало и по социалистическо време даже. И на хората със сменен пол е напълно разрешено да се женят. Това се случва в България. Е, този факт попречил ли е на хетеросексуалните ни сънародници да си живеят живота нормално?

И други неща се питам. Да допуснем, че всички нелепости, които се говорят за Истанбулската конвенция, са верни. Какво бихте предпочели, ако сте жена (а ако сте мъж – за жените, които обичате – съпруги, партньорки, майки, сестри и пр.)?

• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви изнасили или да видите мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви убие или да ви снима мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви смаже главата с нагорещен котлон или някой гей да може законно да отиде на свиждане на партньора си в болницата?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви застреля, както седите в заведение с най-добрата си приятелка, или детето ви да научи в училище, че хората са различни и това не е толкова страшно?

Какво бихте избрали, ако знаете, че наистина ще ви се случи едното или другото?

Ако за себе си предпочитате да сте живи, цели и уважавани и искате същото за любимите ви хора, защо за вас хипотетични сценарии са по-важни от реалното насилие, което се случва всекидневно?

Става въпрос за вашия и за нашия живот, за общото ни съществуване. Защо някакви имагинерни страхове трябва да са по-важни от това?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

На печелившите: обичайте се спокойно!

Докато днес голяма част от влюбеното население празнува, прави си подаръци, радва се на специални оферти и т.н., друга част се намира във вихара на един абсурден „джендър“ скандал. Тази друга част усеща нарастваща и омраза и се чувства все по-заплашена.

Докато едни хора се къпят във валентинския мейнстрийм, на други им се отрича правото да обичат и да съществуват само заради това, което са. Те се явяват изкупителна жертва, за да може насилието у нас да продължи да бъде оправдавано. Да продължаваме всеки път да се изненадваме – защо пак е убита жена, защо някои се държат с децата и учениците си като с животни. Да обвиняваме жертвите за това, че са жертви.

Само и само да не се приближим малко към съвременния европейски хуманизъм се анатемосват филми и книги, правят се истерии от абсурдни грешки в учебни помагала, отричат се неща, които са във фундамента на европейската култура, правят се опити в зародиш да се забрани дори само шансът някои хора да могат да живеят що-годе нормално.

Ако сте хетеросексуални, биологическият ви пол е безвъпросен и отговаря на психологическия ви и имате любим човек до себе си – весел празник, ако тачите Свети Валентин! Ако обичате някого от същия пол или вашият собствен пол не е безвъпросен... пак празнувайте, ако ви се празнува днес, но – внимателно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до (не)стереотипния мъж Петър Москов

Петър Москов. CC-BY Gabriel VanHelsing, Wikimedia Commons.

Уважаеми господин Москов,

Обръщам се към Вас, защото се смятате за демократ и вероятно все още има хора, които вярват, че сте и се влияят от мнението Ви. Ако бяхте просто откровен неонацист (или ако бяхте бесепар), нямаше да си правя труда. Повод за писмото ми е Вашият фейсбук статус по повод на приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция.

Ще се концентрирам върху един цитат от статуса Ви, който, според мен, обобщава притесненията Ви:

„Като "неразбиращ", искрено се вълнувам от перспективата синът ми да бъде просветен в училище за дебрите на възможните "нестереотипни роли" на пола на баща му...

Наистина ли не разбирате, че отваряте вратата на узаконената лудост. Вярвате ли убедено, че поведенческите отклонения на възрастните (което е техен избор и лично решение за живота им), трябва да бъдат наложени като образователна норма на децата?“

Думите Ви са в контекста на следния пасаж от конвенцията (съкратен по този начин от Вас):

2. „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване... на нестереотипни роли на пола... в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“.

Няма да споря с Вас за определението за пол и разликата между sex и gender, защото това би било кауза пердута. Ще ми се обаче да обърна вниманието Ви върху думите „стереотип“ и „роля".

Какво значи „стереотип"? Думата има няколко значения:

Първо, стереотип на поведение: човек прави едно и също нещо при сходни ситуации. Например: „Петър Москов запалва цигара, когато пие кафе.“ (Не знам дали наистина палите винаги, когато пиете кафе, само давам пример.)

Второ, шаблони на мислене, представи и мнения, които са характерни за хората от дадено общество или общост за тях самите или за другите. Например: „Българските мъже са най-добрите любовници“, „Българките са най-красивите жени“, „Ромите са избрали да живеят и да се държат като скотове“. В това си значение стереотипите имат много общо с предразсъдъците.

Какво значи „роля"? Ролята е нещо, което се играе. Човек има различни роли в различни ситуации. Петър Москов има роля на съпруг, роля на лекар, имал е роля на министър и т.н.

Тогава, какво ще да е „стереотипна роля“? Поведение, свързано с различни стереотипи, които са било по отношение на другите, било по отношение на групата, към която принадлежим самите ние. Например: „Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв“, „Аз съм публична личност и затова всичко, което кажа, е правилно.“

Пола настрана, но сам виждате, че нито стереотипите, нито ролите, нито стереотипните роли имат каквато и да е връзка с биологията.

Тогава, какво да разбираме под стереотипни или нестереотипни роли на пола?

Отново ще дам пример – с традиционната стереотипна роля за мъж в балканско/българската ѝ версия.

Според този стереотип (шаблон, представа, нагласа) за това, какво трябва да е мъжът:

• Мъжът е главата на семейството.
• Мъжът е силният в семейството, а жената е слабата.
• Мъжът не плаче.
• Мъжът е по-добър шофьор от жената.
• Мъжът изкарва пари, а жената готви, чисти и гледа деца. Ако жената работи, работата ѝ не е толкова важна, колкото тази на мъжа, и не отнема задълженията ѝ към дома и семейството. Ако жената има различно мнение по въпроса, истинският мъж ѝ показва къде ѝ е мястото.
• Когато мъжът се прибира вкъщи след тежък работен ден, очаква от жена си да му даде пантофите и да му сервира салата с ракия, а после и вечеря.
• Когато мъжът гледа мач, той прави това с други мъже, в краен случай, сам. От жената се иска да седи в кухнята, освен в моментите, когато сервира ракия и салата.
• Мъжът участва във възпитанието на децата с налагане на дисциплина и здрава ръка.
• Мъжът е голям еб... любовник. Ако той изпитва сексуално удоволствие, значи жената, която удостоява със секс, изпитва същото. Ако жената каже, че не иска, значи лъже и мъжът трябва да се държи по-твърдо, за да ѝ покаже какво иска тя всъщност. Ако се държи, сякаш не ѝ е харесало, също лъже.
• Истинският мъж трябва да мирише на мъж, да излъчва животинска мъжественост. Многото къпане и козметиката са за жените и педалите.
• Истинският мъж има нужда да се уверява отново и отново в своята хетеросексуалност и в мъжката си идентичност. Гейовете и транссексуалните мъжът възприема като заплаха и се страхува, че ако вижда повече такива, ще се „изпедерасти“, по думите на Светльо Витков. Мъжът се страхува да не се „изпедерасти“ и ако не отговаря на всички останали представи, описани по-горе.
• Мъжът иска да има син, когото да възпитава в това, какво е да си истински мъж.

Господин Москов, преди да се тревожите в какви „нестереотипни роли“ на Вашия пол може да бъде просветен синът Ви в училище, може би е полезно да си отговорите в какви полови роли го просвещавате Вие:

• Показвате ли му, че майка му е поне толкова ценна (като човешко същество, не като аксесоар), колкото сте и Вие?
• Можете ли да понесете, ако майка му иска да има кариера? А ако постигне в професията си повече от Вас, финансово или статусно?
• Бихте ли я подкрепяли, ако иска да се развива? Бихте ли поели половината от домакинските задължения? Бихте ли си взели отпуска по бащинство?
• Бихте ли гледали мач заедно с жена си? А бихте ли участвали в направата на салатата, която похапвате по време на мача?
• Бихте ли отстоявали с думи и действия, че физическото насилие над членове на семейството не е начин за решаване на никой проблем?
• Бихте ли допуснали синът Ви да разбере, че понякога сте уязвим и раним?
• Когато синът Ви порасне толкова, че да говорите за секс, бихте ли му казали, че удоволствието на жената е толкова важно, колкото и на мъжа? И че ако мъжът свърши, това не е гаранция, че на жената ѝ е било приятно, а че за удовлетворението ѝ са нужни допълнителни усилия?
• Бихте ли учили сина си да се къпе редовно, защото личната хигиена е въпрос на уважение към другия и най-вече – към интимния партньор?
• Бихте ли учили сина си да се чувства уверен в сексуалната си ориентация и половата си идентичност, независимо какви са другите? 
• А сега си представете, че имате дъщеричка и участвате в отглеждането ѝ. Ако сте навън и се налага да я заведете до тоалетната, в женската тоалетна ли ще я заведете, или в мъжката, и защо? Мислите ли, че мъжката Ви идентичност ще пострада, ако влезете в женската тоалетна или женската идентичност на дъщеря Ви ще бъде заплашена, ако я заведете в мъжката?

В степента, в която отговорите Ви на горните въпроси (с изключение на първата част от последия въпрос, която не изисква отговор с „да“ или „не“) са положителни, Вашата роля на мъж, господин Москов, е нестереотипна. Бързам да Ви успокоя, че това няма нищо общо нито със сексуалната Ви ориентация, нито с половата Ви идентичност. То просто е проява на цивилизованост.

В степента, в която отговорите Ви са отрицателни, Вие успешно се вписвате в стереотипната роля на мъж. От което за сексуалната Ви ориентация и половата Ви идентичност също не следва нищо.

И, да, цивилизоваността е въпрос не само на възпитание, но и на „избор и лично решение“ (ако използвам Вашия израз) за живота на човек. Ако продължавате да я наричате „поведенческо отклонение“, това вече е проблем.

Ето какво исках да Ви кажа, господин Москов. След изказванията Ви за ромите, които живеят като скотове, вече не сме контакти във Фейсбук, но предполагам, че това писмо ще Ви намери.

Благодаря Ви за вниманието,

Светла Енчева, Ваш бивш избирател

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лош, лош сириец!

Какво първо показва Google при търсене по ключова дума „сириец“

Вече два дена водеща новина е, че сириец е организаторът на схемата за изнасяне на лекарства. Всевъзможни медии излизат със заглавия, в които първата дума е „сириец“, а „организаторът“ е с пълен член – да не би аудиторията случайно да помисли, че може да има и други организатори.

Какво остава в главата на средностатистическата българска аудитория, от години облъчвана с послания против бежанците от Сирия? Първо, вината за изчезването на лекарствата не е в българската държава и българските институции, а е в сириец. Сирийците са лоши – искат да претопят етнически и религиозно Европа и България, а сега отнемат и лекарствата на болния и изстрадал български народ. При такова заглавие, в което поантата е етносът, няма как вината неявно да не се прехвърли върху целия етнос.

Ако помислим трезво обаче (както би следвало и журналистите да правят, преди да пишат новини), как един човек, бил той и сириец, може да е в основата на толкова голям контрабанден канал с помощта на още шестима лекари и фармацевти? Става дума за

изнасяне на лекарства за стотици милиони

В резултат на него хиляди хора в България остават без адекватно лечение. За някои липсата на лекарства означава трайно влошаване на здравето, за други – смърт.

Как това се организира от един сириец, бил той и аптекар, както пишат някои медии?

Как се изнасят лекарства за стотици милиони? Близко е до ума, че това не може да стане без покровителство на всички нива в институционалната йерархия над съответния сирийски гражданин и лекарите и аптекари, за които се казва, че са му помагали. И то – покровителство, което е на съответната цена. Един обикновен аптекар не би могъл да бъде нищо повече от изпълнител в подобна схема. Един обикновен сириец, също.

А

защо сириец?

Тук бих могла да имам само хипотези, като е възможно и повече от една да е вярна, както и всичките да не са верни.

Хипотеза 1: Натопяваме чужденеца в схемата, за да излезе държавата чиста.

Хипотеза 2: Какво би могло да бъде общото между сириец и контрабанден канал? Първото, за което се сещам, е каналджийството на бежанци. Един разработен канал, минаващ през България и стигащ до Западна Европа, би могъл да се използва на практика за каквото си помислите – наркотици, незаконна търговия с лекарства, трафик на хора и пр. (Каква е разликата между каналджийството и трафика и защо тя е важна, съм писала в „Маргиналия“.) Естествено, каналджийството също не се осъществява без височайша благословия на всички нива. В противен случай основният „разпределителен център“ за търсещи убежище, опитващи се да стигнат до Германия, нямаше да бъде точно на Лъвов мост, в центъра на София и на две крачки от Дирекция „Миграция“.

Да не забравяме и че

всеки е невинен до доказване на противното

Вината се хвърля върху сирийския гражданин, без срещу него да има осъдителна присъда. Едно честно дело би осветлило целия мащаб на корупционната схема. Да видим колко дълбоко и високо ще стигне разследването, дали ще има дело и как казусът ще бъде отразяван в медиите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Бременни стереотипи

Снимка: CC0 Public Domain

Забелязвам, че възмущение срещу израза „бременни хора“ изразяват и иначе умни хора. Надявам се, че те просто не са се информирали за какво точно става дума.

Никой не забранява и не пречи на бременните жени да се наричат такива. Огромната част от бременните са и ще продължават да бъдат назовавани жени.

Има обаче транс мъже (по тяло жени, по идентичност мъже) и интерсекс хора (чийто пол по рождение и биологически не е еднозначен), които по документи са мъже, но биологически са способни да раждат. Обявявайки се против израза „бременни хора“, възмутените на практика им отричат всякакви права, свързани с бременността и раждането.

Нещо повече. Целият шум идва от едно предложение на Великобритания към ООН, което е във връзка с изпълнението на смъртни присъди. Има държави, в които бременните жени не могат да бъдат екзекутирани, но бременни транс мъже и интерсекс хора могат.

Някои транс и интерсекс хора си правят операция за смяна на пола, други – не. Човек би следвало да е свободен да решава това за себе си, макар в някои страни да има законов натиск за смяна и на биологическия пол.

Мен ако питате, смъртни присъди изобщо не трябва да има. Никъде по света. Живеем обаче в свят, в който екзекуции се изпълняват. Надявам се, че възмутените от израза „бременни хора“ не искат хора да бъдат екзекутирани заедно с неродените си деца, само защото не отговарят на техните стереотипи за правилен пол. Или може би смятат, че са в правото си да преценяват наследниците на лица с каква идентичност и биология заслужават да живеят и с каква – не?

Когато поставих темата на обсъждане във Фейсбук, последваха коментари как звучали изразите „бременен човек“ и „бременни хора“. Думата „човек“, смятат някои, обезличавала и съдържала „животински“ конотации, за разлика от „жена“ или „мъж“. Защо „човек“ да е нещо по-малко човешко от „жена“ или „мъж“, лично аз не можах да разбера. Дали сме хора само тогава, когато сме се наместили в ясно определена идентичностна кутийка? Ако сме някъде между кутийките, какви сме?

В западните езици, за които се сещам, впрочем, неслучайно се използва думата „лице“, „личност“ в много от случаите, в които ние превеждаме „човек“ (person – на английски, Person – на немски, personne – на френски...). Също в случаите, когато се цели избягване на половата определеност. И човекът, и мъжът, и жената, и детето и т.н. могат да се схващат и само биологически, докато личността по дефиниция притежава достойнство.

Но аз продължавам да се удивлявам как такива езикови определения могат да се окажат по-важни от живота и смъртта. Колко силен натиск сме склонни да упражняваме върху хора, които искат просто да бъдат себе си, но по начин, който е непонятен за нас. Дори и да се смятаме за добронамерени и да не влагаме нищо лошо в етико-филологичните си мъдрувания.

Простичко е – когато едно право се дава на малцинство, същото право не се отнема от мнозинството. Макар мнозинството често да чувства, че по този начин го ощетяват.

Когато отказваме да проумеем това, сеем омраза. Все едно дали го осъзнаваме.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо Европейската агенция за лекарствата няма да се премести в София?

Малко контекст

Пореден патриотичен скандал тресе родината. Във фокуса му е „лошият“ Български хелзинкски комитет (БХК). В случай, че сте били информационно откъснати от българската реалност и тепърва наваксвате, ето, накратко, историята:

В края на август група ЛГБТ служители от Европейската агенция за лекарствата пишат писмо във връзка с кандидатурата на България за домакин на агенцията. В него те изразяват тревогата си дали в България правата им ще се спазват, след като в страната ни няма под никаква форма правно признаване на еднополовите двойки.

Според заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков ЛГБТ служителите на агенцията няма да имат проблеми, защото „тези хора“ (изразът е на Ненков) „не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не“. Един вид, „абе ще ги изтърпим някак“.

Във връзка с питането на служителите и отговора на заместник-министъра четири организации – „Действие“, ГЛАС, „Билитис“ и БХК изпратиха писмо до европейски институции, включително и до Агенцията за лекарствата. Там те обръщат внимание върху редица проблеми, между които:

• липсата на законово признание на еднополовите връзки у нас, дори да са на чужденстранни граждани; 
• отказа на българския съд да третира като домашно насилието, извършвано от партньор от същия пол;
• предразсъдъците на официални лица, отговорни за изработването и прилагането на политики (да припомним, че самият Бойко Борисов каза „не трябва толкова да се парадира“);
• липсата в Наказателния кодекс на признаване на престъпления от омраза;
• ниската подкрепа за еднополовите бракове в България.

Всички твърдения са подкрепени с данни и документи. Въпреки това, писмото стана повод за поредната акция срещу БХК, макар да е последна в списъка, а на останалите три организации не се обърна особено внимание. Основните обвинения са, че Българският хелзинкски комитет е „антибългарска организация“ и че едва ли не спира Агенцията за лекарствата да се премести в София заради няколко служители, които са малцинство.

Отделно, има патриотично възмущение към служителите на агенцията като цяло, които изглежда не горят от желание да дойдат в България. Че какво ѝ е на България, и тя е част от ЕС, няма само на Запад да живеят евробюрократите, я!

Още при подаването на кандидатурата Бойко Борисов заяви, че у нас служителите на агенцията и семействата им ще имат достъп до отлични условия за жилищно настаняване, образование, здравеопазване и възможности за работа. Пред БНР той каза: „Какво ѝ е на София, че да не може тези хора да дойдат у нас? Кое й е лошото на България, освен че е бедна? Нашите приятели и роднини, които работят и живеят в чужбина, идват тук да си правят зъбите. Защо? Защото е лошо? Идват тук да си оперират жлъчките – защо, нали са много хубави онези болници в западния свят. Със зъби и нокти ние ще се борим да гласуват за нас.“

Много проблеми, но без основния

Аргументът за служителите-малцинство е поредният пример как у нас правата на малцинствата не са на почит. Не по-малко интересен е другият повод за възмущение – „разглезеността“ на служителите, които не искат да работят в България.

Да оставим настрана ЛГБТ групата от екипа на агенцията и да се запитаме – какво чака у нас останалите?

Бойко Борисов вероятно е прав, когато казва, че те ще бъдат настанени в хубави жилища. Живеенето в една страна обаче не започва и не свършва с жилището.

Ако сред служителите на агенцията или членовете на семействата им има хора с увреждания, те няма да могат да разчитат на достъпна среда, каквато има изградена в редица европейски държави. У нас хората с увреждания все още не се смятат за пълноценни индивиди, а по-скоро за обекти, които загрозяват средата и пречат на „нормалните“, или най-малкото – имат нужда от някой (роднина) да им помага, ако изобщо излизат някъде.

Но и хората с увреждания са малцинство, ще каже патриотичното мнозинство. Да вземем тогава достъпа до институциите, той се отнася за всички, включително за хетеросексуалните и хората без увреждания. В много публични институции у нас масово се отказва обслужване на хора, които не говорят български език – общини, данъчни служби, агенции и т.н. И ако служителите на агенцията или членове на техните семейства нямат придружител, който да говори български, може изобщо да не получат услугата, от която се нуждаят.

Проблемът става още по-сериозен, ако имат спешен здравословен проблем. Известен ми е случай на млада стажантка от Германия със стомашна криза, изхвърлена от няколко болници, защото... не говори български. В офертата за домакинството на агенцията българското правителство предлага качествени здравни услуги за служителите и семействата им. Но ако няма договори със специални болници, в които е ясно, че на входа говорят английски, здравето и животът им са под риск. Особено ако решат да използват каналния ред на българската спешна помощ. Не че в България няма прекрасни лекари, но няма гаранция на какъв ще попаднеш, ако не си проучил предварително, както и дали изобщо ще ти се окаже помощ.

Отделен въпрос е, че е възможно да изядат някой бой на улицата, само защото говорят на език, различен от българския. Помните ли случая с чужденеца, бит в центъра на София, защото казал на жената до себе си „обичам те“ на английски? А ако говорещият чужд език не е и с бяла кожа (има и такива европейци, да) пребиваването му в София става още по-рисково. Когато преди няколко месеца мъж от африкански произход беше пребит в центъра на столицата ни, биячите не ги е било грижа, че той е финансист в Лондон. Но и цветнокожите европейци са малцинство, ще кажат патриотите.

Да вземем тогава най-свидното – децата. И образованието им. В офертата на българското правителство се казва, че в София има немски и френски училища, като за тях липсва подробна информация (интересно защо английските са пропуснати), както и университетски програми на английски, немски и френски, без да се споменава дали в тях има свободни места и какво е нивото на езиковото обучение. Дава се информация и за безплатните общински училища. Говори се за създаването на европейско училище, „ама друг път“. Най-лесно би било, ако децата посещават училище към посолството на съответната държава, но не всички страни-членки на ЕС имат такива. Или скъпи частни училища, работещи по чуждестранни програми (доколкото има такива). Ако обаче родителите се възползват от офертата да подложат децата си на българската образователна система – горките деца. Те ще трябва да се научат да зубрят и да слушкат, вместо да мислят и да бъдат самостоятелни. Знанието, придобито в родните им страни, няма да е от никакво значение. Вместо това ще трябва да учат „Аз съм българче“ и непрекъснато ще им се набиват в главите разни работи за лоши турци и кланета. Представете си как би се чувствало например едно финландче в подобна ситуация.

Ето къде е заровено кучето

Изброяването на подобни казуси може да продължи още. По-важно е обаче какво е казала България в документите, с които е представила кандидатурата за домакинството на София на Агенцията за лекарствата. Ами... почти нищо не е казала. Буквално. От оценката на кандидатурата става ясно, че голяма част от графите на офертата са оставени... празни. Затова най-често срещаният коментар на оценяващите от Европейската комисия е the offer does not provide information, т.е. „офертата не предоставя информация“.

Ако не вярвате – моля, оценката е тук (на английски език), заповядайте.

Там, където някаква информация все пак има, тя в много случаи е недостатъчна, за да се прецени каква е ситуацията. Примерно, казва се, че мястото, предлагано за настаняване на агенцията (София Тех Парк) е на по-малко от десет минути от летището и от центъра, но не се казва как стоят нещата, ако се използва обществен транспорт. (Че на кого да хрумне, че евробюрократ може да поиска да се качи в метро или в автобус?) Или се говори за хотелски стаи на различни ценови равнища, без да се конкретизират цени. (Ами служителите на агенцията са богати, какво ги интересува колко ще се бръкнат). Или почти не се дава информация за евентуалните офиси. (Имаме Тех Парк като слънце, а вие искате и подробности...)

Положението е аналогично в почти цялата оферта. Който е писал оферта или проект, знае, че ако остави празни полета, които са задължителни, ще бъде отрязан още на ниво допустимост и предложението му дори няма да се разгледа по същество. И да не става дума за оферта или проект, а за тест, елементарно заявление за каквото и да е – задължителните полета са, за да се попълват. И най-елементарно нещо да правите като например да си създадете нов имейл адрес, няма да успеете, без да попълните задължителните полета.

А после – БХК били виновни, както и „разглезените“ служители, които не искали да живеят в София.

Скандалът с ЛГБТ служителите на агенцията и БХК всъщност отклонява вниманието от несвършената работа от страна на българската държава. Истински скандалното е, че България, като част от ЕС, си позволява да се държи мърляво, без дори да ѝ пука. Позволява си да подава оферта без дори да подготви необходимата документация, че после и да се сърди, че не е избрана.

Ако българското общество иска държавата му да бъде третирана като истинска страна от Европейския съюз, трябва да изисква от нея да се държи като такава, вместо да напада неправителствените организации. Еврофондовете не са просто за усвояване. Те са, за да помогнат да променим живота си към по-добро. Да заприличаме повече на тази част от света, към която искаме да принадлежим не само по документи.

Важно е да си кажем това в навечерието на българското европредседателство (и резила, който вероятно ще го съпровожда).


________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има ли „ценова дискриминация“ и какъв е проблемът с черно-белите учебници?

„Христос според доходите“. Снимката е на Павел Николов,
който е видял лично двата варианта на учебниците.

Вече много се изговори за черно-белите учебници на „Просвета“, чиято цел беше да бъдат достъпни за социално слабите ученици. Докато противниците им ги обявиха за проява на дискриминация, имаше и немалко хора, според които те по-скоро разширяват възможностите за избор. Даде се пример и с граматика на немско издателство, използвана в български училища, която има и далеч по-достъпен черно-бял вариант.

В аргументите си за изтеглянето на черно-белите учебници на „Просвета“ министърът на образованието Красимир Вълчев каза, че те дават възможност за „ценова дискриминация“. Освен това употреби и израза „образователна дискриминация“.

Що е „ценова дискриминация“ и „образователна дискриминация“?

Законът за защита от дискриминация (чл. 4) определя дискриминацията като пряко или непряко „неблагоприятно третиране“ на едно лице въз основата на следните признаци: „пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна“.

Списъкът не е изчерпателен, но от него става ясно, че дискриминацията е на основата на характеристики на дискриминираните лица. Поради това „ценова дискриминация“ не би могло да има, освен ако не допуснем, че хората имат цена.

Всъщност в икономиката има термин „ценова дискриминация“, но той означава тъкмо обратното на това, което казва министърът. Ценова дискриминация се наричат случаите, в които дадена фирма продава на потребителите една и съща стока или услуга на различни цени. За да сме прецизни обаче, би следвало да отбележим, че различните цени са според характеристики на потребителите, т.е. дискриминацията пак не е „ценова“.

Ще дам пример. Един хотел предлага различни цени за нощувка на българи и чужденци. Дискриминацията е, значи, на основата на народност. И, непряко, по имуществен признак – защото се предпоставя, че чуждите туристи в у нас са по-богати от българите (което невинаги е така, но в общия случай е). Или входът за нощния клуб се плаща от мъжете, а за жените е безплатен или по-евтин. Тук дискриминацията е на основата на пола (предполага се, че жените, влезли безплатно, ще си „платят“ по друг начин, или най-малкото са примамка за плащащите мъже).

А какво е образователна дискриминация? Неравно третиране на основата на образование (или липсата му). Изискването гласуващите в чужбина български граждани да попълват декларации пред секционните комисии например е проява на непряка образователна дискриминация. Да предлагаш един и същи продукт, но с различно качество, на деца, които са на една и съща степен в образованието си, не е образователна дискриминация.

Добре, тогава,

има ли дискриминация в казуса с цветните и черно-белите учебници на „Просвета“ и, ако да, каква?

Да се правят учебници с по-ниско качество за социално слабите е проява на дискриминация на основата на имуществено състояние. Като имаме предвид, че голяма част от социално слабите ученици (и особено онези, които отпадат от училище) са от ромски произход, можем да говорим и за непряка расова и етническа дискриминация.

Разбира се, казусът не е толкова прост. Защото семействата на социално слабите ученици не са длъжни да си закупят по-евтините черно-бели учебници. Къде тогава е проблемът? Проблемът е в това, че едно издателство, а след него и държавата, легитимират, че в рамките на задължителното образование по-бедните заслужават по-нискокачествен продукт. И че това е в реда на нещата, защото неравенство така и така си има.

То е все едно на учениците в сегрегираните училища да се раздават учебници само с картинки (черно-бели, разбира се), без букви – много от тези ученици така и така не се научават да четат. Важното обаче е децата да се ограмотят, а не образованието просто да препотвърди първоначалната им ситуация, нали?

Да, неравенство в българското публично училищно образование (дори няма да споменавам частното) има и черно-белите учебници на „Просвета“ са най-малкият му проблем. Българското училищно образование не само признава неравенството, а и систематично го възпроизвежда. Възпроизвежда го на всичките си равнища – като се почне от публичните политики в областта на образованието, системата на делегираните бюджети, предразполагащи училищата да не упражняват контрол върху отсъстващите ученици, за да не загубят субсидиите си, учебните програми и учебниците, структурирането на учебната програма, и се стигне до това, което се случва в класната стая.

Висококачествено училищно образование в България могат да получат децата, чиито родители имат достатъчно пари, че да им плащат за частни уроци и самите те са достатъчно образовани, че да им помагат с ученето. Останалите получават, както си личи от резултатите от тестовете на „Пиза“, меко казано посредствено образование. А ако са с нещо различни – етнически или расово, или със специални потребности, или идват от чужбина и т.н., образователната ни система буквално ги „изплюва“, особено ако различността е съчената и с бедност.

Образованието ни, освен това, е и дълбоко сегрегирано. Има „ромски училища“, в повечето от които на практика не се научава нищо, дори детето да не е отпаднало от тях. И „бели училища“, в които, ако постъпи някое ромско дете, се упражнява натиск и от родитили, и от учители то да напусне. Тези дни ми разказаха за училище в близост до „Факултета“, в което се учат и етнически българчета, и ромчета. Ромчетата обаче се обучават в отделна пристройка зад основната сграда на училището.

От тази гледна точка, черно-белите учебници са най-малкият проблем, те просто онагледяват неравенството, което образованието ни така и така възпроизвежда. Защо обаче информацията за тези учебници предизвика толкова силен обществен отзвук? Защото

учебникът е сърцевината на българското образование

Учебното съдържание, определяно от държавата, е в центъра на образователната система. Ако учебното съдържание е „Богът“ на българското образование, то Учебникът Божият син. Или пророкът – в зависимост от религиозните ви предпочитания. В този смисъл е много точен изразът на Павел Николов „Христос според доходите“ към снимката по-горе. Учебникът е изключително символно натоварен, затова и толкова лесно се предизвикват скандали на тема какво се „маха“ и какво се „слага“ в учебниците.

От тази гледна точка, наличието на цветни учебници за богатите и черно-бели за бедните не е просто още един елемент от възпроизводството на социално неравенство, характерно за образованието ни. То е държавно санкционираната легитимация на това неравенство в самата му сърцевина. Затова обществените реакции са толкова силни и болезнени.

В такъв случай, дискриминация ли осъществява немското издателство Hueber, което предлага известната „жълта граматика“ още от началото на 90-те и в цветен вариант за 48,50 лв., и в черно-бял, за 10,80 лв.? Не, защото тази граматика не е елемент от задължителна учебна програма. Ако българските училища я използват, то е по преценка на учителите по немски език. Изобщо, нормално е да има книги, включително учебни помагала, в луксозен и по-евтин вариант – било една и съща книга с дебели или тънки корици, било черно-бяла или цветна. Това се превръща в проблем едва тогава, когато се използва официално за легитимирането на неравенството, вместо да се търсят начини за преодоляването му.

Забележете, впрочем, че черно-бялата граматика на издателство Hueber e около четири пъти по-евтина от цветната, а черно-белите учебници на „Просвета“ са само с 1/3 по-евтини. „Ползата за бедните“ е минимална, за разлика от размерите на предизвикания скандал.

Добре, щом така и така българското образование възпроизвежда неравенство и особено – след като в обществото има неравенство, защо държавата да не признае това?

Социалното неравенство не е природен факт, то се дължи на социални процеси и отношения. В съвременния свят образованието е най-мощният инструмент за преодоляване на социалното неравенство. Тоест – то в най-голяма степен дава шанс човек да надскочи средата, от която произлиза, и да има по-големи биографични шансове. Поне на теория би трябвало да бъде така. Та нали затова е целият напън да бъдат вкарани ромските деца в училище – за да се разширят биографичните им шансове, да могат да се квалифицират и да работят, вместо да стоят безработни и да са изложени на риска да просят, да проституират или да станат престъпници, за да оцеляват.

Ето защо задача на държавата е да се опитва чрез образованието да преодолява неравенството, а не да го легитимира. А това не става с предлагането на по-нискокачествен продукт за бедните, а със съпоставимо образователно качество за всички. Неслучайно в тестовете на „Пиза“ най-добре се представят не страните, в които има висококачествени елитни училища, а онези, които успяват да предложат сходно качество на всички ученици.

Има ли алтернативи?

Разбира се, но за тях е нужна добра воля и целенасочена политика. Както и целенасочени инвестиции – ако образованието е приоритет, а то е ударило такова дъно, че е крайно време да стане, за този приоритет определено трябва да се отдели по-висок дял от бюдежа. Не само за учителски заплати, а и за мерки за преодоляване на неравенството. Вариант е социално слабите да имат ваучъри за закупуване на учебници. Или всички учебници да не се правят на луксозна хартия и, съответно, да бъдат по-евтини. Освен това, фактът, че в България учебниците са безплатни само до 7 клас, не означава, че е задължително това да бъде така. Има например вариант и те са се предоставят от училището, да се вземат в края на годината, а следващата година да се дават на други ученици. И само ако ученик е повредил учебник, да го заплаща. Или да се предоставят таблети с безплатни учебници; не е задължително тези таблети да са свързани с интернет. Рядко се замисляме, че задължителното безплатно образование всъщност не излиза безплатно, защото задължителните безплатни учебници струват на гимназистите около 200 лева на година, дори без да слагаме в сметката останалите им необходими пособия.

А представяте ли си, че може и без учебници? В Швеция например няма буквари – какво да учат първокласниците се определя от учителя, съобразно разбиранията му, както и спецификите и интересите на учениците. А представяте ли си, че в България би могло не само учителите, а и учениците да определят учебното съдържание, стига накрая да се стига до съпоставими резултати? За да си представим тези неща, трябва да сме способни да възприемем учениците и учителите като личности и субекти, а не обекти на образователната система.

Еретично е обаче да си задаваме такива въпроси – поддържането на „религиозния култ“ към Учебника осигурява многомилионна печалба за избрани издателства, които никак не биха били доволни статуквото да се промени. По-лесно е да легитимираме нормализирането на дискриминацията в образованието под булото на „правото на избор“.

Да предложиш на бедните по-некачествен продукт в рамките на задължителното образование не е право на избор, а унижение. Правото на избор е по-скоро в наличието на алтернативни учебници, не само по цвят, а и по съдържание. Право на избор би имало в по-голяма степен, ако учителите могат да избират какво да преподават, а и учениците разполагат с известна свобода какво да учат. Право на избор би било и наличието на разнообразни форми на получаване на образование.

И наистина е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси за образованието, вместо да „циклим“ на тема какви са учебниците. Да провъзгласим смъртта на Бог Учебник и да сложим в центъра на образованието не него, а учениците.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог