Опит за следизборна равносметка

JK HGZ, Pixabay, Public Domain 

За социологията

Понякога е добре да се намери социолог, който да напомня, че социологията като наука не е „моментна снимка“ на това какво са казали хората, а разбиране на обществото. Каквото не излиза от сондажите, трябва поне да може да се предположи в анализите.

Все пак трябва да се признае, че българският избирател е изключително труден обект на изследване. Сменя си мнението в последния момент, често лъже анкетьорите, постъпва в разрез с учебниците по политология. Ала грешните „моментни снимки“ трябва да са повод за преосмисляне на изследователския инструментариум, а не само за безпомощни констатации.

За „Възраждане“ и ИБГНИ

Че „Възраждане“ влиза в парламента, за мен не е изненада. Следя дейността на Копейкин от години (писала съм тук и тук) и очаквах подобно развитие. Интересното, което предстои да видим, е как останалите партии в парламента ще се позиционират по отношение на „Възраждане“, дали ще се стигне до „исторически компромиси“ с тях и дали Костадинов ще влезе в ролята на „златен пръст“, ако се наложи.

Жалко за ИБГНИ, макар и също неизненадващо. Впрочем най-жалкото е решението на Маяма да смени цвета на косата си насред кампанията. Така отправя директно послание към избирателите си, че единствената ѝ цел е да им се хареса. Което е обидно за тях. Ще ми се „Ние идваме“ (под по-адекватно име) да се опитат да продължат без „Изправи се“ и Дончева.

За Лозан Панов и ДБ

Лозан Панов, когото допреди кампанията безкрайно уважавах, беше голямо разочарование. Питам се как се стигна дотук, след като в началото изглеждаше, че има потенциал да бъде поне трети на първия тур, а ако си изиграе добре картите, защо не и втори. Изцепките му срещу „Демократична България“ бяха недопустими.

От друга страна, направи ми впечатление, че от самото начало ДБ го подкрепи като че насила и не си даваше зор, а вместо това се концентрира само в своята кампания. Усещаше се някаква антипатия от страна на ДБ към Панов.

Не знам на какво се дължи това, вероятно поне отчасти е било поради непоносимостта между ДБ и Ивет Добромирова (за която се твърдеше, че му е пиар), може и други фактори да са се насложили. Но е малоумно да не удариш рамо (не финансово, а с послания) на кандидат, за когото си заявил подкрепа. Допускам, че Панов се е обидил от честолюбие. Което не го оправдава, но нищо не оправдава и ДБ.

Така че ДБ и Панов се постараха да се потопят взаимно. Единствената невинна жертва (без да броим избирателите им) в тази ситуация е Мария Касимова-Моасе, която от началото до края беше прекрасна и пазеше достойнството на другите с цената на, предполагам, трудни лични преглъщания.

За „Демократична България“

ДБ е крайно време да разберат, че не може винаги някой друг да е виновен на „демократите“, че им е издърпал килимчето изпод краката. Преди 20 години НДСВ „потопи“ ОДС, после ГЕРБ видя сметката на остатъците от „десницата“. А само през тази година първо „Има такъв народ“, после „Продължаваме промяната“ се настаниха на терена, разчистен с „кървава пот“ от ДБ – с акцията в „Росенец“ и протестите, които последваха.

Няма обаче да се връщам до „Костов е виновен“, а ще представя накратко позицията си само за настоящата ситуация.

ДБ е коалиция между три партии. Те не само са различни в ценностно отношение, а и вътре в две от тях има сериозни различия и противопоставяния. Най-консистентно (макар и не без известни ценностни опозиции) е „Зелено движение“. После са ДСБ, които се определят като повече или по-малко консервативни и се идентифицират през антикомунизма. И накрая са ДБ, които са се фокусирали върху правосъдната реформа, дигитализацията и антикорупцията, а иначе се опитват да нямат идеология. Поради което членовете ѝ са от социалнолиберални до религиозни фундаменталисти.

Тази крехка конструкция на ДБ е основание коалицията да избягва да се позиционира достатъчно категорично по важни теми, свързани с ценности, както и по други въпроси като например пандемията и ваксинирането. Да не би да настане вътрешен разкол и/или да се отблъснат избиратели. Липсата на ясни позиции обаче също отблъсква избиратели и е повод за вътрешни напрежения.

За пример ще дам поведението на ДБ по повод на предизборната декларация на София Прайд. Правата на ЛГБТИ хората е една от темите, които силно разделят коалицията. „Зелено движение“ официално се обявяват в защита на равните права. ДСБ нямат категорична позиция, но председателят на партията Атанас Атанасов официално е против, а евродепутатът (и бивш председател) Радан Кънев е по-скоро за. „Да, България“ няма официална позиция по темата, а председателят Христо Иванов и най-приближените му са пас.

Да се върна на декларацията. През април тя беше подписана от едва 17 кандидат-депутати (от различни партии и коалиции). 13 от тях бяха от ДБ – 7 от „Зелено движение“ и 6 от „Да, България“. През ноември те бяха 49. От тях цели 43 са от ДБ – 17 от „Да, България“, 13 от „Зелено движение“ (включително съпредседателите на партията), 8 от ДСБ (!) и 5 граждански кандидати.

От страна на подписалите декларацията от ДСБ този жест е демонстрация, освен на защита на равните права, и на несъгласие с ръководството на партията в лицето на Атанасов. Което пък избива в контекста на скандала с изхвърлянето от листата на зам.-председателката Цецка Бачкова. Подписалите от ДаБГ пък са „прескочили“ желанието на ръководството си в лицето на Христо Иванов (и приближените му Иво Мирчев и Антоанета Цонева) да не се заема позиция.

Освен ценностни несъвместимости, в ДСБ и ДаБГ има сериозни конфликти между ръководството и членовете, близки до него, от една страна, и останалите, от друга. Първите не пускат властта, нареждат се на избираемите места в листите (поради което беше и скандалът с Методи Лалов), не се вслушват в критика и често излизат с неадекватно артикулирани публични послания.

Приказките за дигитализация, задкулисие и сараи например могат да са привлекателни само за едно силно ограничено ядро от избиратели. На останалите трябва да им се обясни по понятен и привлекателен начин какъв е, джанъм, смисълът от тези неща – че за много хора ще е по-лесно, ако могат да подават и получават документи, както и да гласуват, електронно, че едни хора разпределят ресурсите и така прецакват останалите, и т.н.

И преди да обвиняваме „Продължаваме промяната“, следва да се запитаме защо ДаБГ не успяха да оценят, да задържат Кирил Петков и да го направят ако не публичното лице, то едно от публичните лица на партията. Той може да има трески за дялане, но има и това, от което ДаБГ (и ДБ като цяло) има болезнена нужда – харизматично излъчване, способност да обяснява понятно и конкретно за широк кръг избиратели, отвореност и приветливост.

За бъдещето на ДБ

След чутовния изборен провал на ДБ си мисля, че най-добре ще е коалицията да се саморазпусне и да се започне начисто. Както и ДаБГ и ДСБ да направят същото. Да се обособят поне две ценностни ядра – консервативно и социалнолиберално – които да заявят ценностите и приоритетите си открито. И да преценят могат ли да правят нещо заедно, или не, да се коалират ли (или влеят) в други политически субекти, да привлекат ли нови хора и какво изобщо да правят.

Но вече трябва да е ясно, че отказът да се заемат позиции по критични теми не е печеливша стратегия. Защото, ако не убеждаваме избирателите си в нещата, които смятаме за важни от страх да не ни „разлюбят“, пак няма гаранция, че те ще останат при нас. А няма да отидат при „врага“, който е по-убедителен от нас.

Политиката не е в това да правиш каквото мислиш, че избирателите искат, а да успееш да ги убедиш в това, което смяташ, че е добро за обществото. Другото е популизъм, който, ако не уцелиш адекватния тон, изглежда нелеп. Освен това е смъртоносен. Както политически, така и буквално – достатъчно е да погледнем равнището на смъртност в България.

Накратко – бъдещето на ДБ (или каквото остане от коалицията) зависи от това, дали има воля за минаване през катарзис и рестарт.

Заглавно изображение: JK HGZ от Pixabay. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо ще се ваксинирам и защо пазя дистанция

6 951 482 души – толкова е населението на България към края на 2019 г. по данни на НСИ. Поради пандемията немалко хора, които обичайно живеят в чужбина, понастоящем са в България, но така или иначе населението е около 7 милиона. По официални данни до днес, 3 януари 20201 г., от COVID-19 са починали 7644 души. Това прави по човек и нещо на 1000.

Тук става дума, подчертавам, само за официалните данни. Тоест в тях не влизат хора, които не са били официално диагностицирани с COVID, понеже не са си направили правилния тест, не са го направили в правилното време или правилната лаборатория, или изобщо не са тествани. Нито такива, които системата е отчела като „излекувани“, но в последствие са починали от усложненията от вируса. Не влизат и косвените жертви с други здравословни проблеми, на които здравната ни система, „изпушила“ от претоварване, не е оказала навременна помощ. От октомври насам у нас се наблюдава драстичен ръст на смъртността. 

В индивидуален план тези сухи статистически данни означават, че повечето от нас имаме познати, приятели, близки, които пандемията ни е отнела и за които скърбим. Ако нямаме такива, то със сигурност имаме близки на близки. И в нашия кръг все някой скърби.

Някои казват, че трябва да се концентрираме върху позитивното – върху оздравелите, а не върху починалите. Но е нормално и човешко е да се тревожим за хората, които обичаме. И да скърбим за тях, ако ни напуснат. И напротив, не би било нормално, ако наш близък умре, а ние си кажем – какво от това, виж колко дечица са се родили днес.

Затова ще се ваксинирам при първа възможност. Дори бих станала част от тестова група за хора с хронични заболявания, ако има такава у нас, и бих поела риска от известни странични ефекти. Защото вярвам, че дори да има такива, те ще са далеч по-леки от самия COVID.

Смятам също така, че не би било проява на интелигентност да разчитам на „естествения имунитет“. Защото, първо, вече има достатъчно данни, че този имунитет не е траен след няколко месеца човек пак може да се зарази. И второ, съществува известна вероятност вирусът да ме убие, преди да се сдобия с и без това нетрайния имунитет. Или да ми причини тежки усложнения. Или да убие други хора, които заразя.

Ако човечеството разчиташе на естествен имунитет, продължителността на човешкия живот още щеше да е около 30 години, а аз, на 46, щях вече да съм с единия крак в гроба, ако изобщо бях жива. Ако се надявам да поживея още поне 3-4 десетилетия, то е благодарение на постиженията на медицината и – не на последно място – на ваксините.

Поради същите причини живея в почти пълна физическа изолация. Да, осъзнавам, че имам лукса да мога да си го позволя. Живея сама, на свободна практика съм и мога да върша работата си отвсякъде. А и ми понася добре да живея сама. Докато много хора се налага да ходят на работа и/или съжителстват с други хора, все някой от които по необходимост излага себе си или семейството си на риск.

И все пак има рискове, които могат да се избегнат – като човек не се събира с компании (въпреки че е позволено), като носи маска (която да е чиста и да покрива и носа) на местата, където има хора, включително навън, като си мие/дезинфекцира ръцете, като се опитва да спазва дистанция в магазина и в градския транспорт. Като избягва оживени места. Като не пътува, освен ако не е крайно необходимо.

И не, изолацията и дистанцията не са проява на страх, както твърдят някои противници на тези мерки. Напротив, проява на отговорност са. Собствения си живот мога да рискувам. И съм го правила за каузи, които смятам за важни. Нееднократно съм получавала заплахи, била съм подлагана на тормоз и омраза.

За живота на другите обаче съм отговорна. И съм дълбоко убедена, че нямам моралното право да рискувам ничий живот просто заради кефа да се срещам с когото искам или защото ми е неудобно да нося маска.

Да живея както ми е най-лесно и приятно не е свобода. Свободата е не на последно място и отговорност към другите. Затова доброволно и свободно съм си наложила доста повече ограничения от официалните мерки.

И да, смъртта е неизбежна част от живота. Смятам, че има нужда от култура за говорене за смъртта и приемане на смъртта. Това обаче не означава, че човешкият живот не е висша ценност. Затова за мен готовността да жертваш хиляди и милиони човешки животи заради каквито и да е ценности (да не говорим за интереси) не се отличава особено от престъпление срещу човечеството. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да ходим на София Прайд, докато го има

Всяка година пиша в блога на тема защо е важно да се ходи на София Прайд (2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016, 2017, 2018). Посланието ми за дванайстия прайд е малко по-различно:

Да ходим на прайд, докато още го има. И за да го има.

Защото може и да го няма. Защото нещата вървят в посока, в която не е изключено да се стигне до законодателство „за забрана на хомосексуалната пропаганда“, подобно на руското. Очаквали ли сте един термин като „джендър“ да бъде обявен за „противоконституционен“? Не сте, нали? Очаквали ли сте една Стратегия за детето, в която не се казва нищо особено и която дори не е законов акт (като Истанбулската конвенция впрочем), да бъде демонизирана и спряна? Също не сте. Много ли ще се учудите, ако София Прайд бъде забранен?

Пиша този текст, защото тази година София Прайд се намира в особена ситуация. Отвън са дежурните националисти и християнски фундаменталисти, които искат забраната му. Отвътре са част от левите ЛГБТИ активисти, които призовават за бойкот на прайда.

Защо са призивите за бойкот на прайда? По две причини – заради подкрепата на събитието от страна на Walltopia и H&M за втора поредна година.

Възраженията срещу личността на собственика на Walltopia Ивайло Пенчев, който понякога първо говори, а после мисли, са две.

Първото е, че в началото на 2018 г. Пенчев се изцепи, че заплати от 700-800 лева не съществуват. Броени дни по-късно той се извини за изказването си, като нарече сам себе си „парвеню“, но този факт не е останал в колективната памет на обвиняващите го.

Второто възражение е свързано с отношението му към жените, по-специално – с обява за асистентка, която той беше пуснал във Facebook. В нея, освен критерии като „да е мъдра - да знае, че хората са слаби по природа, но въпреки това са годни за обичане“ и „да има със свободен дух“, фигурира и следното изречение: „Горните изисквания автоматично изключват дами с енвайърменталистка настройка, грийнпийски, социалистки, интелектуалки и всякакви джъстис уриърки.“ Тези му думи се възприеха от феминистки настроени хора и най-вече от левите от тях като силно антифеминистки.

Що се отнася до H&M, там възражението е, че компанията поддържа сравнително ниски цени на стоките си с цената на експлоатация на хора в бедни страни. Нещо, което може да се каже и за почти всички големи производители на дрехи, електроника и каквото се сетите.

Във връзка с Walltopia и H&M критиците на подкрепата им за прайда използват термина pinkwashing („пинкуошинг“). Това означава „изчистване на имиджа“ на дадена компания, личност, организация и пр. чрез подкрепяне на каузата на ЛГБТИ хората, в частност – на прайда.

Терминът „пинкуошинг“ има смисъл в страните, в които прайдовете и ЛГБТИ правата са мейнстрийм – Германия, Великобритания, Холандия, Испания и пр. Но да го приложиш в българските условия, където три четвърти от населението е хомофобско, а думата „джендър“ е противоконституционна, намирам за нелепо. Лявото не би трябвало да се изразява в пренасянето на готови шаблони от Запад, мисля. Защото такова „ляво“ заприличва на „като нямате хляб, защо не ядете пасти“.

Далеч по-сериозен проблем в България е хибридната пропаганда, идваща не на последно място от Русия, според която гей хората са педофили по дефиниция и всякакви публични ЛГБТИ прояви трябва да се забранят. Далеч по-важно е активистите ни да знаят за хомофобското законодателство и процесите срещу гей хора по време на социализма, отколкото да разправят колко про-гей е бил Ленин.

Няма нищо лошо прайдът да е съпроводен с дискусии вътре в общността на ЛГБТИ активистите. Това означава, че тази общност расте и се диверсифицира. Има по-мейнстрийм настроени организации и активисти, по-леви, анархисти, специализирани в областта на съдебни дела, на психологическа подкрепа за ЛГБТИ хора и техните близки и т.н. и т.н. Има активисти с различни естетически критерии.

По света тази диверсификация е стигнала непредставими тук размери. Например на прайда в Кьолн съм виждала общност на женствено изглеждащите лесбийки, които се разграничават от недотам женствено изглеждащите. Или на гей мъжете, които са с бради и са облечени в кожени дрехи. На ЛГБТИ хората с увреждания. И т.н., и т.н.

Процесът на комерсиализация е характерен за прайдовете в страните, където те са утвърдени и се провеждат от много години, което е предмет на редица критики, често основателни. В същото време много от прайдовете събират такси от участващите организации, няма такса само ако искаш да гледаш, а не да дефилираш. В България това го няма. Не ми е известно критиците на „пинкуошинга“ обаче да са предложили идеи как да се финансира София Прайд.

Когато обаче критиката на прайда отвътре цели провалянето му, това вече е проблем. Не ми се вижда в реда на нещата ЛГБТИ активистите да искат това, което искат и хомофобите – да няма прайд. Само защото не са съгласни с нещо.

Неотдавна споделих на Facebook страницата на Джендърландия критичен пост от блога на Иван Стоянов относно решението на организаторите на София Прайд да поканят попфолк певицата Галена. Самата аз имам известни критики към текста, но прецених, че ще е интересна тема за размисъл. За моя изненада част от организаторите на прайда и ЛГБТИ активистите реагираха много болезнено. Най-остра беше реакцията именно на по-левите от тях, според които чалгата е „музиката на народа“, пък народът е прав по дефиниция.

Дали Галена е представител на народа, или на социалното инженерство, запокитило същия народ в конструирано за него пространство, в което са зададени и естетическите му вкусове, и това за кого да гласува и дали да си продава гласа, е друга тема. През 2013 г. Галена агитира за Пеевски. След което той бива избран за шеф на ДАНС, което води до масови протести и в последна сметка – до оставка на правителството. А разпространението на попфолка като „музика за народа“ в България има връзка с остатъците от социалистическия икономически шпионаж, професионализирал се по-късно в производство на компактдискове.

Но не това е важното в случая. По-важното е, че нито приятелчето, чийто е текстът за попфолка, а още по-малко аз сме призовавали за бойкот на прайда. Да критикуваш нещо, към което си съпричастен, е напълно в реда на нещата. Забавно е обаче как някои от онези, които тогава възприеха споделянето на поста в страницата на Genderland като удар под кръста за организаторите на прайда, днес призовават за бойкот на същия прайд.

Но както и да е. На прайда на 8 юни ще има по нещо за всеки вкус. За любителите на попфолка и за защитниците на „народа“ ще има Галена. За феновете на Евровизия ще има Нета от Израел, която спечели конкурса миналата година. За рокаджиите като мен ще има Ерол от „Уикеда“ (о, Ерол, о, Ерол!). За любителите на мейнстрийма ще има H&M и Walltopia. Ще се включат и други музиканти, както и сума ти малки бизнеси (повече или по-малко социално отговорни), съпричастни към правата на ЛГБТИ хората.

Най-важното е, че прайдът ще го има. Все още.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как празнуват Коледа различните?

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“. Първото изречение от романа на Лев Толстой „Ана Каренина“ става особено актуално по време на семейни празници. Те имат свойството да изострят конфликтите и да оголват проблемите – там, където ги има. Превръщат се в сцена на особено ефектни скандали. Или в най-тъжните и самотните дни. А кой е най-семейният от семейните празници? Разбира се, Коледа.

Бива ли така – точно в навечерието на най-светлия християнски и семеен празник! Това беше една от основните прояви на възмущение срещу билбордовете за правата на еднополовите двойки, на които пишеше „Няма страшно. Това е просто любов“. Защо „ни навират тези в лицето“ точно по Коледа?

Какво означава това възмущение – та гей хората нямат ли семейства, не могат ли също да празнуват? Клишето „семейни празници“ всъщност включва най-вече „правилните“, „нормалните“ семейства и изключва останалите, както и хората, които по една или друга причина нямат семейства.

Доколкото все пак в България има гей хора, който са във връзка помежду си,

как еднополовите двойки прекарват Коледа?

Най-простият отговор е – празнуват по различни начини, както и хетеросексуалните. Това е отчасти вярно, но не съвсем. Стигмата няма как да не се отрази върху празнуването. Според скорошно изследване на „Галъп интернешънъл“ над три четвърти от българите не одобряват еднополовите бракове. Сред тези 78% има и роднини на гей хора. Хомофобията не е само нещо, което се случва отвън. Тя е и вътре в семействата, а нерядко – и в самите гей хора.

Разбира се, има късметлии, които са приети от родителите и близките си. Те са добре дошли у семействата си за празниците. Някои дори празнуват Бъдни вечер у семейството на единия партньор, а Коледа – при това на другия. Дори само семейството на единия партньор да ги приема, пак ще има къде да са добре дошли.

Когато роднините и на двамата партньори не ги приемат, двойката поне има възможност да празнува заедно, като отделно семейство. И да се радва на усещането за семеен празник, напук на стереотипите. Някои еднополови двойки в България вече имат и деца, така че на Коледа могат да се почувстват като истинско семейство, каквото всъщност и са.

Роднините, които отхвърлят свои деца, братя, сестри и т.н. поради сексуалната им ориентация, на Коледа се чувстват допълнително наранени, защото и те не празнуват като „нормалните“ семейства. Техен близък човек липсва и те го третират като умрял, за да не си развалят празника – прилагат принципа, че за покойниците се говори или добро, или нищо. В случая – нищо. Споменаването на „блудния“ роднина може да стане повод за един от онези забележителни скандали, които се случват само по празници.

Има обаче две групи гей хора, които избират да не прекарат празниците с любимия човек.

Първите не са разкрили сексуалната си ориентация пред семействата си. Било за да не загубят любовта им, било за да не ги разстроят или да се влоши здравословното им състояние, било, защото няма кой друг да се грижи за родителите, ако са стари и болни, освен те. Затова някои предпочитат семейството им да вярва, че още са заедно с гаджето от ученическите или студентските си години, когато са се опитвали да убеждават себе си, че са „нормални“, тоест хетеросексуални. И на Коледа слушат и преглъщат типични родителски монолози:

– Кога най-сетне ще се ожените с Лили? Времето минава, искам да ме дариш с внуци, преди да умра! А онези билбордове видя ли ги? Срам нямат – да провокират хората точно по празниците! На мене обратните не ми пречат, нека си правят в леглото, каквото искат, ама не искам да ги гледам, какво само ми ги навират в очите! Разбра ли, че на Стоянови детето, и то излязло от тия. Тю, тю, да не ти влезе в къщата…

Представителите на втората група са се разкрили пред семействата си. И са получили отговор от типа на „Ти си ми дете и те обичам, но не искам да ме излагаш пред хората“. Има родители, които приемат детето си в тези рамки, в които то не противоречи на представите им. А останалата част от него игнорират, сякаш я няма. Детето е добро дошло на Коледа, но не и партньорът му, защото „Коледа е семеен празник“.

В тези случаи гей хората са принудени да избират между родителите си и любимия човек. Това е много труден избор, защото от едната страна стоят собствената идентичност и ценността партньора, от другата – обичта към родителите, които може би вече са възрастни и болни и които няма да бъдат вечни. Сблъскват се отговорността към себе си и собствения избор и отговорността към другите. И е човешко да избереш родителите, а любимият човек… може да почака, ще те разбере. Нормална реакция е да възприемеш хомофобията, която те обгражда, като част от себе си, за да можеш да понесеш избора си. Да, Коледа е семеен празник, казваш си, мястото на партньора ми не е в семейството.

И да, много гей хора са свикнали да стискат зъби и да чакат – чакат да мине и този „светъл семеен празник“, чакат някой ден обществото да се промени и те да бъдат приети в него. В същото време една връзка е толкова по-крехка, колкото по-малка е подкрепата, която получава. Когато връзката ти се радва на одобрението на роднини, близки, приятели и цялото общество, прекратяването ѝ не е невъзможно, но не е и толкова лесно. А когато е и скрепена от закона – един развод размества целия живот на човек.

Когато обаче двама партньори са си създали свой мъничък свят, а близките им и обществото са срещу тях, никак не е трудно този свят да се спука като сапунен мехур. Тогава външно почти нищо не се променя, животът си продължава като преди. Там, където липсва подкрепа, еднополовите връзки често се разпадат. Не че няма и такива, които оцеляват въпреки всичко. Винаги има изключения.

Клишето за светостта на „семейните празници“ – така, както се интерпретира масово в България – не само допринася за засилване на напреженията и конфликтите у „несъвършените“ семейства. То разкъсва отвътре хората, които не пасват на шаблона. Наранява онези, които са различни, които за мнозина загрозяват и опетняват светлия празник със самото си съществуване. Поставя ги пред болезнени избори. Кара ги да мразят себе си. Предизвиква самота.

А би могло и да е друго. Празникът би могъл и да събира, не да разделя. Да бъде повод за приемане, не за отхвърляне. Особено когато става дума за рождения ден на онзи, дошъл в името на отхвърлените, а не на правилните.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Убийства по време на джендър

И така, още една жена е убита, най-вероятно от партньора си. На 23. Убита е и дъщеричката им, която не доживява две годинки. С това броят на жените, убити в резултат на домашно насилие от началото на годината, стават 22 или 23, трудно им се хваща дирята вече. Без да броим дъщеричката, нито масовото убийство в Нови Искър в новогодишната нощ.

На този фон се предлагат по-строги мерки срещу случаите на домашно насилие в Наказателния кодекс. Това, само по себе си, не е лошо. Но като изолирана мярка няма да има особен ефект. Няма пряка връзка между тежестта на наказанията и броя на престъпленията. Дори когато има смъртно наказание. (Това, впрочем, е един от основните прагматични доводи за отмяната на смъртното наказание, като изключим етическите съображения).

Щеше ли приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, да предотврати убийството на жената в „Надежда“ и на дъщеричката ѝ? Може би не. Щеше обаче да покаже, че страната ни има желание да поеме ангажимент да се бори с домашното насилие. Щеше да предостави на жените като нея повече защита. Оцеляването на нея и детето ѝ вече нямаше да е само неин частен проблем. Щяха да се въведат и промени в образованието, тъй щото днешните 10-годишни хлапета да чуят, че партньорът е също толкова важен, колкото си и ти, и има свободна воля. И че децата са човешки същества. И като станат на 26, да не посягат спонтанно към пистолета/ножа/тигана и т.н.

Тук искам да отворя една скоба. Домашното насилие и сега не е нещо законно. Но липсата на последователен ангажимент за превенцията му, стила на публичното говорене и фактическото свеждане на жената само до биологичната ѝ роля от Конституционния съд го легитимират в очите на хора, които биха го извършили. Има разлика между легално и легитимно (прокарва я още немският социолог Макс Вебер). Легално значи законно. Легитимно е това, което в очите на хората изглежда допустимо, правилно, морално оправдано.

Апропо, неотдавна се видях с транссексуална приятелка. Оказа се, че срещата ѝ с мен е първото ѝ излизане от къщи за три месеца. Защото всеки път, когато се покаже навън, рискува най-малко да я обиждат, ако не и да я пребият. И защото никой не я наема на работа, когато види несъответствието между името в автобиографията и външния вид.

Ето коя е най-голямата заплаха за идентичността на българина – тази транс жена, която не смее да си покаже носа навън с месеци, и подобните на нея. Според масираната пропаганда, възприета и от Конституционния ни съд, ако позволим на такива хора да дишат свободно, няма да знаем дали сме мъже, или жени. И за да не се случи това, е за предпочитане да оставяме жените и децата в България да бъдат пребивани и убивани.

В името на традиционните семейни ценности.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моят Берлин

Neues Ufer – гей заведение, съвсем близо до берлинския дом на Дейвид Бауи. 

Дейвид Бауи. Преди не знаех, че Бауи е прекарал няколко години (е, между турнетата) в Берлин през втората половина на 70-те, заедно с Иги Поп и Лу Рийд. Споделяли са апартамент на ул. „Хауптщрасе“ 155, в „Шьонеберг“, гей квартала. Има планове тази част от улицата да се прекръсти на David Bowie Straße.

Входната врата на сградата, в която е живял Бауи в Берлин. Вдясно се вижда паметната плоча.

Входът на Бауи отвътре

Кафето Neues Ufer, което, за съжаление, открих малко преди да замина. До дома на Бауи и негово любимо място през берлинския му период. Днес цялото е в негови снимки и портрети, а възрастният барман, (предполагам) гей, може би е там от онова време... Или поне така ми се ще да си представям.

Мауерпарк в неделя.

Мауерпарк в неделя. Музиканти, дошли да посвирят не за пари, а ей така, и сума ти шарени хора наоколо. Борбата на музикантите да запазят парка като пространство за свободно изкуство, срещу недоволството на националистически настроен общински съветник.

Темпелхоф

Полето Темпелхоф – бивше летище, днес парк, в огромната част от него няма нищо. Най-прекрасното нищо насред града – човек може да отида да покара колело, скейтборд, просто да се разходи или да поседне.

Плажно барче в близост до Чекпойнт Чарли

Чувството за лежерност, нищо че е столица. Плажни барчета, шезлонги край реката, пространство, въздух. Пясък в обувките.

Видян в Мауерпарк.

Разбирането, че в Берлин можеш да бъдеш всякакъв, да изглеждаш всякак и да намериш своите места и хора.

Шарени и интересни хора, дошли отвсякъде.

Малък свят – съпругът на моя съкурсничка французойка се оказа колега на добре известна ми българка.

Изненадващо сърдечни германци, които срещнах и които никак не отговарят на стереотипа за германци. Неочаквано човешките разговори, които проведох с някои от тях.

Ангажиментът на германците, с които разговарях (включително преподавателите ми в езиковата школа, в която учех немски, които бяха някъде към 7-8) към човешкото, към човешките права, бежанците, миграцията, всевъзможните различности, нетърпимостта им към омразата и дискриминацията.

Berlin, ich komme wieder.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до жените в Конституционния съд

До

конституционните съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова

Копие:

конституционните съдии Борис Велчев – председател на Конституционния съд, Атанас Атанасов, Гроздан Илиев

Копие (с благодарност за изразеното Особено мнение):

конституционните съдии Георги Ангелов, Константин Пенчев, Румен Ненков, Филип Димитров

ОТВОРЕНО ПИСМО

От: Светла Енчева, жена 

(поне преди Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция)

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска и Цанка Цанкова,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на конституционни съдии, които са жени. Известно ми е, че като обикновена гражданка нямам право да сезирам Конституционния съд и че нищо не Ви задължава да ми отговорите. Това, което мога и ще направя обаче е да дам публичност на питанията си към Вас и да се надявам на своевременната Ви и честна реакция.

В Решение 13 на Конституционния съд от 27 юли 2018. г., подписано от Вас, се стига до заключението, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията. Важен аргумент за взетото Решение е, че според Конвенцията полът като социален конструкт („gender“) има самостоятелно съществуване, независимо от биологията. Цитирам:

„В Конвенцията понятията „sex“/„sexe“ („пол“) и „gender“/„genre“ („пол“, „социален пол“) присъстват едно до друго, като социалният пол фигурира сред признаците за недопускане на дискриминация по чл. 4, § 3 наред с биологично детерминирания признак пол – „sex, gender...“/ „sexe, genre…“. По този начин полът като биологична категория („sex“), но и полът като социален конструкт („gender“), обусловен от субективните възприятия и представи на индивида и на обществото за ролята на мъжете и жените, са издигнати в автономни и равностойни категории на Конвенцията със собствено правно битие. Понятието „gender“/„genre“ („пол“) присъства в Конвенцията като самостоятелна категория, различна от пола като биологична същност. Конвенцията разделя биологичното и социалното измерение на пола и излиза извън рамките на възгледа за половата бинарност на човешкия вид.“

В тази връзка, Конституционният съд решава, че според Конституцията на България и българското законодателство няма социални роли, които да не са биологично детерминирани и социален пол, различен от биологичния:

„Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.“

Това са единствените два случая, в които иде реч за социални роли в Решението. В него се твърди освен това, че биологичният пол е в основата на гражданския:

„Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.“

Решението повдигна у мен някои въпроси:

Аз съм жена по рождение и се идентифицирам с пола си. Вие смятате, че по Конституция биологичният ми пол на жена се свързва със социалната роля на майка. Само че аз не съм майка и едва ли някога ще бъда. В такъв случай, жена ли съм по Конституция? Ако не съм жена, какво съм – представител на трети пол или „поджена“? Ако да, коя е тази биологично детерминирана социална роля, което ме прави жена? Може би това, че (все още) имам месечен цикъл (за който обаче Конституцията не споменава нищо)? За мен е критично важно да отговорите на този въпрос, защото от Решението Ви излиза, че половата ми идентичност е противоконституционна.

Жените, които осиновяват деца, по закон са майки на тези деца, макар да не са им биологични родители. Според Вас обаче социалната роля на майчинството се свързва с раждането. Означава ли това, че осиновителките не са майки по Конституция? Следва ли по тази причина да се обяви законодателството ни, регулиращо осиновяването, за противоконституционно?

С гражданския пол се свързват не само съпружеството и родителството, а и например избирателното право. Ролята на гласоподавател е социална роля и е свързана с пола – жените получават избирателни права много по-късно от мъжете само защото са жени. В България през 1937 г. получават право на глас в местни избори жените, които са станали майки в законен брак, а през 1938 г. вече омъжените, овдовели или разведени жени могат да гласуват и за парламент. Чак през 1944 г. получават равно избирателно право. Въпросът ми в този контекст е – по какъв начин според Конституцията ролята ми на гласоподавател е биологично детерминирана?

Ролята на конституционен съдия също е социална роля и също е свързана с пола. Има общества, в които една жена може да бъде убита, защото ходи на училище, а какво остава да има правото да се произнася какви конвенции и закони може да приема Народното събрание и какви – не. По какъв начин Вашата роля на конституционни съдии е биологично детерминирана? Дали генетично, по полов път или по друг начин (например въздушно-капков или имате специфични хормони, или нещо друго)? Малко е вероятно майките Ви да са били също конституционни съдии, а и се надявам, че сте избрани на поста си благодарение на личните си качества, а не използвайки други методи. Но щом твърдите, че има единство на социално конструираното и биологично детерминираното, моля да обясните как се прилага това Ви убеждение спрямо факта, че сте конституционни съдии.

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова, смятате ли, че жените трябва да имат равни права с мъжете, или предпочитате половите роли в „традиционното човешко общество“? Ако е второто, защо сте конституционни съдии, а не сте ограничили живота си с ролята на майки и съпруги? Ако е първото, не мислите ли, че поради отговорния пост, който заемате, сте призвани да отстоявате постигнатото равнище на равенство между половете в България и да работите за разширяването на обхвата му?

Уважаеми жени конституционни съдии, защо обявявате за конституционни представи за пола и междуполови отношения, публично валидни по българските земи преди век и половина и противоречащи на огромна част от съвременното българско законодателство?

Ще се радвам, ако получа от Вас отговори на горните въпроси.

Публикувам настоящото писмо в личния си блог на адрес: http://svetlaen.blogspot.com/2018/07/blog-post_30.html. Евентуални отговори от Ваша страна на имейл адреса, от който изпращам писмото (както и от страна на други представители на Конституционния съд, канцеларията и секретариата му) също ще публикувам в блога.

София, 30.07.2018 г.

С уважение,
Светла Енчева

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как Конституционният съд въведе трети пол

Снимка: pravatami.bg

Днес Конституционният съд прие, че Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията на България.

В решението си конституционните съдии разсъждават надълго и нашироко какво е пол и как се дефинира той. Много от ръзсъжденията им будят искрена почуда у специалистите, работещи с подобна терминология. Без да правя анализ на цялото умотворение, ще се концентрирам върху един кратък пасаж:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.

Споменатата ал. 2 на чл. 47 от Конституцията гласи:

Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.

За конституционните съдии излиза, че единствената социална роля на биологичната жена е да бъде майка. Поради това социалната роля се явява един вид функция на биологията – едно същество не е нужно да е човек и да живее в общество, за да бъде майка. (От друга страна, една жена може да бъде майка, без да е биологическа майка – нещо, което също е убягнало от вниманието на Конституционния съд.) Те не предвиждат, че една жена може да има и други социални роли, които не са биологично детерминирани – например да е конституционна съдийка. Въпреки че в състава на Конституционния съд има точно пет жени, всички те очевидно смятат, че единствената им социална роля е да бъдат майки. Затова и са отсъдили, че Истанбулската конвенция е противоконституционна.

Възниква обаче въпросът – ако социалната роля на жената е да бъде майка, какво са жените, които не са майки? Ако дефинираме жената единствено чрез майчинството, излиза, че някои жени са не-жени, защото не са майки. Следователно те са от някакъв друг, трети, пол. Или са от по-ниска категория пол, което е същото.

А мъжете? Трябва ли един мъж да е баща, за да е мъж? По този въпрос Конституционният съд мълчи. Мълчи и Конституцията – в нея за майка и майчинство става въпрос два пъти – чл. 14 („Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“) и споменатият чл. 47, ал. 2., в който се споменава и думата „жена“. „Мъж“ се споменава само в известния чл. 46, ал. 1 – „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.“

Конституцията ни не е съвършена и има нужда от модернизиране. Тя е в някои отношения и сексистка – доколкото говори изрично за майчинство, но не и за бащинство. В началото на 90-те е логично дискурсът в България да е такъв, но две десетилетия след началото на 21 век да обявяваме борбата със сексизма за противоконституционна е малоумно. Макар Конституцията ни да има кусури, в нея едва ли се има предвид, че социалната роля на жената се свежда до биологичната ѝ роля на майка. Това е интерпретация на Конституционния съд.

И така – днес Конституционният съд обяви сексизма за конституционносъобразен. Срещу това възразиха с особени мнения четирима конституционни съдии, все мъже:

• Георги Ангелов
• Румен Ненков
• Константин Пенчев
• Филип Димитров

Имената на жените в Конституционния съд, съгласни, че да си жена означава да си майка, са:

• Цанка Цанкова
• Стефка Стоева
• Кети Маркова
• Мариана Карагьозова-Финкова
• Таня Райковска

Да ни е честит третият пол на жените-не-майки!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство

1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
3. Разводите се забраняват. 
4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
7. Предбрачният секс се забранява.
8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до (не)стереотипния мъж Петър Москов

Петър Москов. CC-BY Gabriel VanHelsing, Wikimedia Commons.

Уважаеми господин Москов,

Обръщам се към Вас, защото се смятате за демократ и вероятно все още има хора, които вярват, че сте и се влияят от мнението Ви. Ако бяхте просто откровен неонацист (или ако бяхте бесепар), нямаше да си правя труда. Повод за писмото ми е Вашият фейсбук статус по повод на приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция.

Ще се концентрирам върху един цитат от статуса Ви, който, според мен, обобщава притесненията Ви:

„Като "неразбиращ", искрено се вълнувам от перспективата синът ми да бъде просветен в училище за дебрите на възможните "нестереотипни роли" на пола на баща му...

Наистина ли не разбирате, че отваряте вратата на узаконената лудост. Вярвате ли убедено, че поведенческите отклонения на възрастните (което е техен избор и лично решение за живота им), трябва да бъдат наложени като образователна норма на децата?“

Думите Ви са в контекста на следния пасаж от конвенцията (съкратен по този начин от Вас):

2. „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване... на нестереотипни роли на пола... в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“.

Няма да споря с Вас за определението за пол и разликата между sex и gender, защото това би било кауза пердута. Ще ми се обаче да обърна вниманието Ви върху думите „стереотип“ и „роля".

Какво значи „стереотип"? Думата има няколко значения:

Първо, стереотип на поведение: човек прави едно и също нещо при сходни ситуации. Например: „Петър Москов запалва цигара, когато пие кафе.“ (Не знам дали наистина палите винаги, когато пиете кафе, само давам пример.)

Второ, шаблони на мислене, представи и мнения, които са характерни за хората от дадено общество или общост за тях самите или за другите. Например: „Българските мъже са най-добрите любовници“, „Българките са най-красивите жени“, „Ромите са избрали да живеят и да се държат като скотове“. В това си значение стереотипите имат много общо с предразсъдъците.

Какво значи „роля"? Ролята е нещо, което се играе. Човек има различни роли в различни ситуации. Петър Москов има роля на съпруг, роля на лекар, имал е роля на министър и т.н.

Тогава, какво ще да е „стереотипна роля“? Поведение, свързано с различни стереотипи, които са било по отношение на другите, било по отношение на групата, към която принадлежим самите ние. Например: „Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв“, „Аз съм публична личност и затова всичко, което кажа, е правилно.“

Пола настрана, но сам виждате, че нито стереотипите, нито ролите, нито стереотипните роли имат каквато и да е връзка с биологията.

Тогава, какво да разбираме под стереотипни или нестереотипни роли на пола?

Отново ще дам пример – с традиционната стереотипна роля за мъж в балканско/българската ѝ версия.

Според този стереотип (шаблон, представа, нагласа) за това, какво трябва да е мъжът:

• Мъжът е главата на семейството.
• Мъжът е силният в семейството, а жената е слабата.
• Мъжът не плаче.
• Мъжът е по-добър шофьор от жената.
• Мъжът изкарва пари, а жената готви, чисти и гледа деца. Ако жената работи, работата ѝ не е толкова важна, колкото тази на мъжа, и не отнема задълженията ѝ към дома и семейството. Ако жената има различно мнение по въпроса, истинският мъж ѝ показва къде ѝ е мястото.
• Когато мъжът се прибира вкъщи след тежък работен ден, очаква от жена си да му даде пантофите и да му сервира салата с ракия, а после и вечеря.
• Когато мъжът гледа мач, той прави това с други мъже, в краен случай, сам. От жената се иска да седи в кухнята, освен в моментите, когато сервира ракия и салата.
• Мъжът участва във възпитанието на децата с налагане на дисциплина и здрава ръка.
• Мъжът е голям еб... любовник. Ако той изпитва сексуално удоволствие, значи жената, която удостоява със секс, изпитва същото. Ако жената каже, че не иска, значи лъже и мъжът трябва да се държи по-твърдо, за да ѝ покаже какво иска тя всъщност. Ако се държи, сякаш не ѝ е харесало, също лъже.
• Истинският мъж трябва да мирише на мъж, да излъчва животинска мъжественост. Многото къпане и козметиката са за жените и педалите.
• Истинският мъж има нужда да се уверява отново и отново в своята хетеросексуалност и в мъжката си идентичност. Гейовете и транссексуалните мъжът възприема като заплаха и се страхува, че ако вижда повече такива, ще се „изпедерасти“, по думите на Светльо Витков. Мъжът се страхува да не се „изпедерасти“ и ако не отговаря на всички останали представи, описани по-горе.
• Мъжът иска да има син, когото да възпитава в това, какво е да си истински мъж.

Господин Москов, преди да се тревожите в какви „нестереотипни роли“ на Вашия пол може да бъде просветен синът Ви в училище, може би е полезно да си отговорите в какви полови роли го просвещавате Вие:

• Показвате ли му, че майка му е поне толкова ценна (като човешко същество, не като аксесоар), колкото сте и Вие?
• Можете ли да понесете, ако майка му иска да има кариера? А ако постигне в професията си повече от Вас, финансово или статусно?
• Бихте ли я подкрепяли, ако иска да се развива? Бихте ли поели половината от домакинските задължения? Бихте ли си взели отпуска по бащинство?
• Бихте ли гледали мач заедно с жена си? А бихте ли участвали в направата на салатата, която похапвате по време на мача?
• Бихте ли отстоявали с думи и действия, че физическото насилие над членове на семейството не е начин за решаване на никой проблем?
• Бихте ли допуснали синът Ви да разбере, че понякога сте уязвим и раним?
• Когато синът Ви порасне толкова, че да говорите за секс, бихте ли му казали, че удоволствието на жената е толкова важно, колкото и на мъжа? И че ако мъжът свърши, това не е гаранция, че на жената ѝ е било приятно, а че за удовлетворението ѝ са нужни допълнителни усилия?
• Бихте ли учили сина си да се къпе редовно, защото личната хигиена е въпрос на уважение към другия и най-вече – към интимния партньор?
• Бихте ли учили сина си да се чувства уверен в сексуалната си ориентация и половата си идентичност, независимо какви са другите? 
• А сега си представете, че имате дъщеричка и участвате в отглеждането ѝ. Ако сте навън и се налага да я заведете до тоалетната, в женската тоалетна ли ще я заведете, или в мъжката, и защо? Мислите ли, че мъжката Ви идентичност ще пострада, ако влезете в женската тоалетна или женската идентичност на дъщеря Ви ще бъде заплашена, ако я заведете в мъжката?

В степента, в която отговорите Ви на горните въпроси (с изключение на първата част от последия въпрос, която не изисква отговор с „да“ или „не“) са положителни, Вашата роля на мъж, господин Москов, е нестереотипна. Бързам да Ви успокоя, че това няма нищо общо нито със сексуалната Ви ориентация, нито с половата Ви идентичност. То просто е проява на цивилизованост.

В степента, в която отговорите Ви са отрицателни, Вие успешно се вписвате в стереотипната роля на мъж. От което за сексуалната Ви ориентация и половата Ви идентичност също не следва нищо.

И, да, цивилизоваността е въпрос не само на възпитание, но и на „избор и лично решение“ (ако използвам Вашия израз) за живота на човек. Ако продължавате да я наричате „поведенческо отклонение“, това вече е проблем.

Ето какво исках да Ви кажа, господин Москов. След изказванията Ви за ромите, които живеят като скотове, вече не сме контакти във Фейсбук, но предполагам, че това писмо ще Ви намери.

Благодаря Ви за вниманието,

Светла Енчева, Ваш бивш избирател

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Открито писмо до МВнР във връзка с репресиите върху гей хора в Азербайджан

Група активисти и организации в областта на правата на ЛГБТИ хората подготвихме и изпратихме открито писмо до външния министър Екатерина Захариева. То е във връзка с информацията за репресии върху гей хора в Азербайджан, за които става дума във видеото по-горе (на английски език). Публикувам го, като съм премахнала данните за контакт от съображения за защита на личните данни съм прехвърлила връзките към източници в интернет от бележки под линия в линкове. Убедена съм, че за заинтересованите журналисти няма да е проблем да се свържат с поне един-двама от нас.

В България случващото се в Азербайджан беше отразено от информационния сайт на ЛГБТИ тематика Huge.bg, както и от правозащитната медия „Маргиналия“. Публикувам отвореното писмо с надеждата репресиите върху гей хора в бившата република на СССР да получат по-широк обществен и медиен интерес у нас.

Следва текстът на писмото:

До Екатерина Захариева,

Министърка на външните работи

на Република България

ОТКРИТО ПИСМО

във връзка с информацията за

организирано преследване на

ЛГБТИ активисти в Република

Азербайджан

Уважаема госпожо Министър,

Обръщаме се с това открито писмо, за да изразим шока и загрижеността си относно случаите на насилие и тормоз над представители на ЛГБТИ общността в Азербайджан. Според съобщения на местни медии, както и на неправителствени организации от страната и чужбина, повече от 100 гей хора са арестувани през последните дни, подложени са на тормоз, насилие и унизително третиране. Азербайджанският активист Джавид Набиев разказва за случаи на няколкоседмични арести, по време на които арестуваните са принуждавани да казват имената на свои гей и транс познати.

Информация за случващото се в Азербайджан се появи първоначално на сайта на шведската правозащитна организация „Защитници на човешките права“ (Civil Rights Defenders). Впоследствие тя се разпространи от авторитетни медии като „Евронюз“, „Ен Би Си“, руската секция на „Би Би Си“.

Азербайджанските медии не представят реалистична и обективна информация и обявяват местните институции за невинни, а действията си – за насочени към защита на реда, обществения морал и здравето на гражданите.

Азербайджан е държава, страна по Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително третиране или наказание. Конвенцията забранява подобни действия на представители на властта и задължава подписалите страни да предприемат мерки за прекратяването и предотвратяването им. Тя е и страна, член на Съвета на Европа.

Азербайджан получава финансови средства от структурните фондове на Европейския съюз, а 65% от БВП на страната е от внос от страни от Европейския съюз.

Като правозащитници сме дълбоко загрижени от ситуацията и се тревожим, че българските институции отново няма да имат твърда позиция по случващото се спрямо представители на ЛГБТИ общността в региона. Тези събития по никакъв начин не са неочаквани, нито са първите, в които гей мъже или ЛГБТИ лица стават обект на дискриминация, тормоз и насилие. След събитията в Чечения, Азербайджан става поредният пример за ескалиране на същата враждебност, която е практика в някои съседни държави. Опасяваме се, че ако не бъдат предприети решителни действия за осъждане и противодействие на тези жестокости, е възможно да има по-нататъшно ескалиране на насилието.

Поради това настоятелно призоваваме българското правителство да осъди категорично случващото се в Азербайджан. Насърчаваме Ви, като министър на външните работи, да използвате всички дипломатически средства. Включително и да поискате от посланика на Азербайджан в България тези действия на тормоз и насилие, както и на неправомерно и неоснователно задържане на представители на ЛГБТИ общността от страна на азербайджанските органи на реда, да бъде прекратено.

Призоваваме да се отстояват демократичните ценности на ЕС, и настоятелно ви приканваме да действате в защита на човешките права и свободата вътре и извън нашите граници.

29.09.2017 г.,
София

С уважение,

Виктор Лилов,

ЛГБТИ личност на „Младежка ЛГБТ

организация „Действие“ за 2014

Светла Енчева,

ЛГБТИ личност на „Младежка ЛГБТ

организация „Действие“ за 2016

Венета Лимберова,
Председателка на „Младежка ЛГБТ

организация „Действие“

Моника Писанкънева,

Председателка на фондация „Ресурсен

център „Билитис“

Симеон Василев,

Председател на сдружение „GLAS“

Николета Габровска,

Изпълнителна директорка на фондация

„Сингъл Степ“

Радослав Стоянов,

Активист-правозащитник

Дарина Иванова,

Активистка-правозащитничка

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог