Дейвид Дж. търси нов смисъл на живота си

Надгробният камък на гроба на Хелмут Нютън в кв. “Фриденау“, Берлин.
Снимка: CC SA Ralf Liebau, Wikimedia Commons

Изглежда съм достигнала ниво по немски, на което, макар да правя грешки, ми се ще да поразвихря въображението си. Когато трябва да пиша текст за домашно, имам нужда от вдъхновение и да се позабавлявам, а не послушно да се впиша в калъпа. Затова ме прихвана да се опитам да напиша кратък разказ на немски. Задачата беше да измислим история за някой над 50-годишна възраст, който отива да работи като au pair. И да използваме определени ключови думи и изрази като например „жизнен опит“, „забележителности“, „езиков курс“, „помощ с домашните“, „гледане на деца“ и т.н. Условието ми се видя тъпичко, предразполагащо към клиширан текст – възрастна жена отива у семейство, гледа децата, полезна е с жизнения си опит, разглежда забележителностите на града и т.н. Опитах се хем да изпълня изискванията, хем да изляза от клишето.

За вдъхновение ми послужи собственият ми престой в Берлин, в частност – в квартала „Фриденау“, където беше квартирата ми, както и книгите „Сбогом на Берлин“ на Кристофър Ишъруд и „Неизбежна гибел“ на Ерих Кестнер (нецензурираната версия на романа му „Фабиан“).

И така, ето го опита за разказ в превод на български:

– И това ми било жизнен опит! – мислеше си Дейвид Дж., докато пиеше чай в малката си, но зелена английска градинка.

След като жена му го остави и децата му казаха, че не е добър баща, Дейвид Дж. реши да направи нещо добро, смислено и полезно с живота си. Но какво? Когато си на 57 години, не е лесно да намериш нов смисъл на живота. Ала с опита си на дългогодишен учител по английски той би могъл да помогне на много млади хора.

Затова пристигна в Берлин – да преподава английски като au pair, живеейки у семейство. Семейството имаше 16-годишна дъщеря. Дейвид Дж. подготви частен курс по английски за момичето, което имаше нужда от помощ с домашните поради слабите си оценки.

Семейството живееше в прекрасна стара къща в берлинския квартал „Фриденау“. Жилището беше обаче невероятно студено. Хелмут Вилмер, бащата, беше съдия, а като хоби свиреше на пиано. Бригите Вилмер, майката, беше домакиня, нямаше хоби и изобщо – никакви интереси. Лилиан, дъщерята и ученичка на Дейвид, имаше силно драматичен готик грим.

– Би ли показала на господин Дж. забележителностите на „Фриденау“, Лили, съкровище? – предложи госпожа Вилмер.

Дейвид Дж. намери „Фриденау“ за доста скучен – само красиви къщи, някоя и друга църква.

– Къде са забележителностите? – попита той Лилиан.
– Има само едно интересно нещо във „Фриденау“ – отговори момичето – гробището. Тук са погребани Марлене Дитрих и любимият ми фотограф Хелмут Нютън. Хайде да влезем... Ето го гроба на Хелмут Нютън. Мечтата на живота ми е той да ме снима!
– Ама той е малко мъртъв... – каза Дейвид Дж.

Под грима Лили изглеждаше бясна.

По-късно през нощта Дейвид Дж. спеше под пет завивки, защото му беше дяволски студено. Внезапно чу стъпки.

– Какво правиш в стаята ми, Лили? Защо си гола? Облечи се, моля те, тук сигурно е 10 градуса.
– Аз те омагьосах на гробището. Сега духът на Хелмут Нютън е в теб. И ще ме снимаш с телефона си. Хелмут е снимал само голи жени. Черно-бяло!
– Но... ако си мисля, че съм Дейвид, мога ли да съм Хелмут Нютън?
– Снимай!

Дейвид Дж. взе телефона и направи снимка. На нея се виждаше само ухото на Лилиан и малко коса. И всичко беше съвсем размазано.

– Хмда. Ти не си никакъв Хелмут Нютън! – каза Лили презрително и избяга от стаята.

На следващата сутрин Дейвид Дж. си правеше английска закуска и чай, когато госпожа Вилмер влезе и рече:

– Господин Дж., Вие сте уволнен.
– Защо? Още не сме почнали уроците по английски!
– Не сте изпълнили желанието на дъщеря ми.
– Не ми влиза в работата да гледам деца. Аз съм учител по английски и смятам, че съм добър учител.
– Напротив, в работата ви влиза точно да гледате деца. Трябваше да работите тук като au-pair. Съветвам Ви да побързате, господин Дж., самолетът Ви за Лондон излита в 12 часа.

***

– Колко жалко! – мислеше си Дейвид Дж. отново в Англия, в своята малка, зелена градинка – като au pair не можах да постигна нищо смислено. Не се получи. Сега имам нужда от нов смисъл на живота. Какво да направя?

Внезапно получи просветление:

– Да! Ще се запиша на курс по фотография. Черно-бяла фотография. Точно така. Но първо... първо ще изпия още една чаша чай.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моят Берлин

Neues Ufer – гей заведение, съвсем близо до берлинския дом на Дейвид Бауи. 

Дейвид Бауи. Преди не знаех, че Бауи е прекарал няколко години (е, между турнетата) в Берлин през втората половина на 70-те, заедно с Иги Поп и Лу Рийд. Споделяли са апартамент на ул. „Хауптщрасе“ 155, в „Шьонеберг“, гей квартала. Има планове тази част от улицата да се прекръсти на David Bowie Straße.

Входната врата на сградата, в която е живял Бауи в Берлин. Вдясно се вижда паметната плоча.

Входът на Бауи отвътре

Кафето Neues Ufer, което, за съжаление, открих малко преди да замина. До дома на Бауи и негово любимо място през берлинския му период. Днес цялото е в негови снимки и портрети, а възрастният барман, (предполагам) гей, може би е там от онова време... Или поне така ми се ще да си представям.

Мауерпарк в неделя.

Мауерпарк в неделя. Музиканти, дошли да посвирят не за пари, а ей така, и сума ти шарени хора наоколо. Борбата на музикантите да запазят парка като пространство за свободно изкуство, срещу недоволството на националистически настроен общински съветник.

Темпелхоф

Полето Темпелхоф – бивше летище, днес парк, в огромната част от него няма нищо. Най-прекрасното нищо насред града – човек може да отида да покара колело, скейтборд, просто да се разходи или да поседне.

Плажно барче в близост до Чекпойнт Чарли

Чувството за лежерност, нищо че е столица. Плажни барчета, шезлонги край реката, пространство, въздух. Пясък в обувките.

Видян в Мауерпарк.

Разбирането, че в Берлин можеш да бъдеш всякакъв, да изглеждаш всякак и да намериш своите места и хора.

Шарени и интересни хора, дошли отвсякъде.

Малък свят – съпругът на моя съкурсничка французойка се оказа колега на добре известна ми българка.

Изненадващо сърдечни германци, които срещнах и които никак не отговарят на стереотипа за германци. Неочаквано човешките разговори, които проведох с някои от тях.

Ангажиментът на германците, с които разговарях (включително преподавателите ми в езиковата школа, в която учех немски, които бяха някъде към 7-8) към човешкото, към човешките права, бежанците, миграцията, всевъзможните различности, нетърпимостта им към омразата и дискриминацията.

Berlin, ich komme wieder.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Къде са тези миниатюрни градски съкровища?

Каква изнедата – тъкмо да започнеш да мечтаеш за нещо и да установиш, че вече го има.

За какво се бях размечтала? За миниатюрни скулптури в София, почти невидими, ако човек не няма навика да се заглежда в детайли, когато върви.

Защо се бях размечтала? Защото повечето паметници, които изникват в София, не са нещо, което да харесвам и с което да се идентифицирам. Те или са кичозно грандомански (например Самуил и прословутите му очи), или по един много несъвременен начин реалистични (братя Прошек, Алеко...).

Затова ми се прииска да има някакви мънички, негероични и радващи душата скулптурки или паметничета, които да са антипод на грандоманщината, национализма, вземането твърде на сериозно, изобщо – на всички онези нагласи, които се олицетворяват от повечето нови паметници.

И както се размечтах, така излязох на фотографски лов за детайли и изненадващо установих, че това, което го искам, всъщност вече го има.

Я сега да ви попитам – забелязвали ли сте тези миниатюрни произведения, знаете ли къде се намират?

И втори въпрос, на който и аз не знам отговора (имам хипотеза, която, ако се окаже вярна, много ще се радвам) – защо ги има тези миниатюрни скулптурки, по какъв повод, по чия инициатива?

За съжаление, при първото ми забелязване на тази скулптурка вече липсваше главата ѝ, а при второто – само постаментът беше останал.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Стадии на свикването с екстравагантни, но поносими, хронични медицински проблеми

Пролет в двора на Медицинска академия

1. Отричане

А, в тия резултати има някаква грешка, човек вяра да няма на лабораториите, хайде за всеки случай да отида другаде да си направя изследванията...

2. Драма и параноя

Точно на мен ли трябваше да се случи! Я да видя какво пише в интернет... Ау, ами при тези реферетнти стойности на резултатите мога да имам коя от коя по-страшни болести! Леле, ще си умра без време! Или толкова ще се мъча, че ще ми се иска да умра!

3. Опитомяване на боледуването

Ходенето и чакането по изследвания и доктори се превръща в част от всекидневието и престава да прави впечатление. То е просто още едно от нещата, които запълват календара. Пиенето на лекарства става част от дневния режим. Вземането на кръв вече не прави никакво впечатление – само е дразнещо, че трябва да става преди закуската и сутрешния чай. Но и с това се свиква.

4. Позитивно обективиране

Човек почва да гледа на себе си като на любопитен медицински случай. От едни диагнози следват други, от едни изследвания – други, и в един момент просто става интересно, че някакви неща излизат, а други продължават да са мистерия.

5. Гордост

Ама имам толкова засукани болести, толкова екстравагантни резултати и по толкова странен начин една болест предизвиква друга, другата – трета... Кой като мен – направо се чувствам като пациент на доктор Хаус!


П.п. Всяка прилика с известните „стадии на скръбта“ е умишлено намигване.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Чужденецът

You already know me: Je suis l'étranger: „Вече ме познавате: аз съм чужденецът“

Англо-френско послание, което виждам в София, докато отивам на немски.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Патриотично предложение

Google отбелязва Хелоуин. Не го е срам!

По повод на „вайръл“ (ако държим да го кажем на български – „заразния“) призива да празнуваме Хелоуин, когато американците станат кукери, предлагам да развихрим въображението си. 

Например:

Когато германците си купят чушкопеци, тогава и аз ще се кача в автомобил.

Когато американците започнат да хапват банички с боза, тогава и аз ще ям картофи (домати, царевица, пуйка и т.н.).

Вие сте.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Ето кой да бъде президент!

Дни преди последния срок, в който ГЕРБ ще трябва да обяви своя кандидат за президент, реших да нанеса изпреварващ удар.

Чудите се за кого да гласувате? Много просто - изберете мен! Смятам, че визията и харизмата ми с нищо не отстъпват на тези на някои от вече известните кандидати. Дори ги превъзхождат - и по стил, и по кураж. А това са две важни качества, които един президент трябва да има. И гледам избирателите право в очите.

Ако се чудите какво ми е посланието - за разлика от останалите кандидати, аз имам послание. И то е най-важното послание, зад което, тайно или явно, застава всеки един кандидат за президент. Имам си дори лого на кампанията, на което и Татяна Дончева ще завиди, за Светльо Витков да не говорим. Ето:



Българино и българке! Не се подмотвай, а на 6 ноември иди да гласуваш за мен! Обещавам, че ако спечеля, ще бъда твоят президент!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има и такива родители

Има роли, които сме особено склонни да слагаме в клишета. Особено ролите на мъжа на жената, на родителите и децата. Повечето хора искрено вярват, че един родител задължително обича детето си безусловно и затова детето също му дължи безусловна обич. Че конфликтите между родители и деца са преодолими, а обичта между тях - вечна. И че това важи за всички родители и за всички деца.

Не че не знаем, че има родители, които по разнообразни начини издевателстват над децата си - експлоатират ги икономически (или емоционално), упражняват върху тях насилие - физическо, психическо, понякога дори сексуално. Инстинктивно мислим обаче, че това са хора от други среди, с които (и с чиито деца) нямаме нищо общо. Че това важи само за социално изключени хора.

Защо сме толкова убедени, че става въпрос само за "другите", а не за наши познати и близки?

(Не)способността да обичаш не е непременно свързана с икономическо положение, социален статус, образование, да не говорим за етнос, раса или религия. Тя по-скоро е свързана с начина, по който човек е възпитаван, ролевите модели, които е виждал, ценностите и приоритетите му.

Има родители, които не могат да приемат децата си такива, каквито са, ако с нещичко не отговарят на тяхната представа. Не могат да приемат изборите, които правят, характера им, външния им вид или интересите, професията, външния вид на човека, в когото са се влюбили например. Дори да става дума за здрави деца, с нелош успех, хетеросексуални.

Има родители, които използват децата си като ресурс в борбата помежду си. Децата се превръщат в залог кой ще притежава властта в семейството, у кого ще остане апартаментът след развода и т.н. Такива родители учат децата си да мразят и унижават партньора им. Понякога с лъжа - казват им например, че другият родител иска да ги убие или изнасили.

Има родители, които възпитават децата си така, че да се мразят по между си, като непрекъснато ги противопоставят едно на друго. Примерно, на едното дете слагат етикетите, че е красиво, оправно, спортно, но по-глупавичко и бездарно, а на другото - че е умно и талантливо, но по-грозничко, физически и поведенчески смотано.

Има родители, които казват на детето, че ако са знаели какво ще излезе от него, по-добре да са го хвърлили в кофата за боклук, когато се е родило. Или че искат да умре в краката им, гърчейки се като червей. Или че ако се беше родило сакато, щеше да ги е срам да го показват пред хората.

Има родители, които няма да повярват на детето си, ако им сподели, че е станало жертва на тормоз или насилие, включително сексуално. Няма да се опитат да проучат случая и няма да го защитят. И родители, които ще го обвинят, че е станало жертва.

Има родители, които не могат да си дадат сметка, че детето им има физически и/или психически проблеми благодарение на начина, по който те се държат в него. Те ще обвиняват детето си, че е "лудо", ще се чудят защо е болно от болести, каквито няма в "техния род".

Има родители, които не са способни на прошка. Те не могат да простят на децата си какво са направили като малки или в ранната си младост, дори децата после да са се извинявали и с десетилетия да са правили всичко възможно, за да показват обич, добро отношение и подкрепа.

Има родители, които са неспособни да виждат вината у себе си и винаги я намират само у другите, особено - в децата и партньорите си. За тях например не е проблем, че са пребивали децата си (и техните родители са постъпвали така, я, боят изгражда човека), но е непростимо, ако детето им е казало нещо накриво.

Има родители, за които отношението към децата им се изразява единствено в покупко-продажба. Те нито могат да обичат детето си заради него самото, без да очакват някаква изгода от това, нито са способни да си представят, че детето им може да ги обича поради тях самите. А не заради ресурсите им - имоти, пари, власт, наследство и т.н.

Има родители, които не се интересуват как са децата им. Дори ако те са тежко болни и може да умрат. Има родители, които няма да страдат и ако децата им умрат.

Има родители, които не са способни да повярват, че децата им ги обичат заради тях самите, въпреки тежкия им характер, дори самите те (родителите) да умират. И предпочитат да умрат сами като куче, отколкото да оставят детето си да им помогне. Защото не могат да разберат за какво му е да го прави. Защото му нямат доверие.

...

Защо пиша това? Защото знам, че има хора с такива родители, които ще се разпознаят в тези примери. И ще се почувстват признати и разбрани. И за да предупредя, че когато използваме клишета за безусловната родителска обич, е възможно да нараним някого, за чийто живот те не важат.

Моля тук четящите родители да не се чувстват засегнати. Знам, че и родителите са хора, че всеки родител прави грешки. Знам, че някои от изброените от мен грешки може да се направят несъзнателно, например противопоставянето на децата едно на друго или използването им в конфликти между родителите. Знам че и понякога децата са с труден характер. Но доколкото се опитвате да обичате и приемате децата си такива, каквито са, доколкото сте способни на прошка, състрадание и доверие, нямам предвид вас.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

42

Неотдавна сънувах как Дъглас Адамс радостно ми съобщава, че ще доживея числото 42. Точно така се случи… Поради това щастливо събитие ще споделя с вас истината за Отговора на въпроса за живота, вселената и всичко останало. Според класическата нумерология 4+2=6. Да, получава се числото на любовта.

Източник

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как ще изглежда Дом Витгенщайн

Ето как ще изглежда Дом Витгенщайн след "професионалната реставрация", обещана от министъра на културата Вежди Рашидов. Или поне - как би могъл да изглежда, ако Австрия не упражни контрол върху ремонта и ако професионалната общност и гражданското общество във Виена нямат думата. Защото съмнявате ли се, че могат да се намерят "австрийски специалисти", които срещу съответната облага биха се подписали под всякакъв проект?

За първи път се притесних, че тази емблематична за модерната архитектура сграда е българска собственост...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Сън сънувах...

„България е държава с една от най-древните истории и култури, която е имала своите славни моменти на толерантност“.

Това каза Ирина Бокова по време на изслушването си в ООН. Тези ѝ думи ме поразиха толкова дълбоко, че като заспах, сънувах странен сън:

Сънувах българската толерантност. Тя имаше черепа на Никифор вместо глава. От очните ями грееха светещите очи на Самуил. Надолу продължаваше с тялото на Динко, облечено в типичния му син анцуг. Но вместо надписа "Adidas", на него се мъдреше числото 11343, извезано със златен конец.

Изведнъж едното око изгасна. Тогава се събудих, обляна в студена пот.

Не, не е за мен тази толерантност. Твърде... славна е. Добре поне, че не е обичайна практика, а се случва на "моменти".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Плуването и аз. Част 3. (Монолог за бабите, внуците и тоалетните)

Източник: CC BY-SA Samir Luther, Flickr

Женската съблекалня. Монолог на служителка в басейна (пресъздаден по памет):

И не се отучихте да влизате в съблекалнята с обувки! Детето гледа и се учи от вас. До гуша ми дойде от баби! Миналата седмица събрах всички баби и им казах: не може така! Казват на внуците си: "иди, баба, до тоалетната". Ама тоалетните тук не са като вашите вкъщи! И едно момче отива, ама не може да се оправи. И после - цялата тоалетна в лайна! Плочките в лайна! Няма да ги пускате да ходят сами до тоалетната! Ще влизате вътре с тях!

Слушам и разсъждавам:

1. Статуквото в басейна се приема от служителката като природен факт. Тоалетните са с клекало и не биха могли да бъдат други. Въпреки че една инвестиция в три-четири тоалетни чинии (примерно - две за женската, една плюс един-два писоара - за мъжката) не би била разорителна.

2. По-интересното е, че статуквото в басейна е от толкова висш порядък, че е над джендър стереотипите. Очаква се от бабите (жени) да влизат с внуците си (включително момчета) в тоалетната. В тоалетната на коя съблекалня - мъжката или женската?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо ни възмущава успехът на Азис?

Азис. Снимка: CC-BY-SA Kristiqn Kref

В последните дни много народ се възмущава от факта, че Азис попадна с песента си "Хабиби" в класацията "25 песни, които ни казват накъде отива музиката" на "Ню Йорк Таймс". В нея той е на последно място, а после в списъка е сложен, извън класацията, Дейвид Бауи с албума си - реквием Blackstar. Малцина приятели се осмелиха да пуснат статус в подкрепа на Азис - не защото са му фенове - и станаха обект на бурни критики.

Класацията е не се основава на критерии за качеството на музиката, а на отзвука, който предизвикват определени парчета в социалните мрежи. Колкото и да харесвам Бауи, едва ли последното произведение в музикалната му кариера, която води началото си от 60-те години на миналия век, колкото и да е гениално, е показателно точно за бъдещето на музиката. И, не, не харесвам Джъстин Бийбър, който оглавява класацията. Но може би младите му фенове в голяма степен са онези, които ще определят облика на музиката в следващите десетилетия...

Мен признанието на Азис не ме възмущава по никакъв начин. Напротив, радвам му се - не на последно място, защото е прекрасен повод да поразсъждавам защо се възмущава висококултурното гражданство.

Не, не съм фен на Азис. Не го казвам като оправдание, просто е така. Ако не бях разбрала за тази класация, сигурно никога нямаше да узная, че има такова парче. Любимият ми тип музика е трудносмилаем прогресив рок. Слушам и пънк, и алтернативен рок, и хардкор, и много неща помежду, но като цяло... рок.

Не съм фен на Азис, но го уважавам, макар да не слушам музиката му. Защо - ще стане дума по-долу.

Първо ми се иска да поразсъждавам по темата: защо ни възмущава чалгата като жанр? Предпочитам да говоря не за чалга, а за попфолк, тъй като чалгата е конкретен стил отпреди попфолка и не се припокрива с него.

Та - защо ни възмущава попфолкът?

В България този жанр не възниква естествено, както в други балкански страни, а бива целенасочено внедрен. През 80-те години в кварталното училище, в което учех, основната ценностно-вкусова опозиция беше между диското и рока. Единици слушаха сръбско. Днес попфолк се слуша и от ученици в елитни гимназии, и от български студенти в чужбина.

Във внедряването на попфолка са намесени остатъците от технологическия шпионаж по соц време и ДЗУ Стара Загора, което от производство на харддискове се преквалифицира в производство на компактдискове. Първо - пиратски, после на това е сложен край под външен натиск. Има обаче разработен бизнес, който няма намерение да остава на сухо. Затова трябва се намери пазар, тоест - да се бълва в големи количества нещо, дето да се търси, вместо да се възпитава висок вкус. И така се стига до "челния опит" на други балкански страни.

Впрочем, и пънк музиката се популяризира не на последно място поради хитроумността на собственик на магазин за провокативно облекло, който вижда в мръсничкия Джони Ротън и неговата фланелка с надпис "Мразя Пинк Флойд" златна мина. Но това не означава, че няма социална база за пънк културата; така е и с попфолка.

Не мътността на генезиса на попфолка обаче е онова, което възмущава, а културните стереотипи, свързани с него. Това са стереотипи, свързани с мутри и мутреси, бързо забогатяване, пренебрежение на формалните правила и процедури, простотия, неграмотност, културна изолираност. Дразни ни тази "простащина", която пълзи и се катери нагоре, завземайки пространства от нашия свят.

Като се замислим, тук става въпрос поне за две различни неща. Едното ще нарека "пълзящата нагоре простащина", която включва мутрите и мутресите, издигането в йерархията и неспазването на правилата. Другото обаче е свързано по-скоро с бедност, социална, културна, образователна и т.н. сегментираност. Какво се слуша по селата, малките населени места и ромските махали? Дейвид Бауи? Не, разбира се - попфолк се слуша. И ако произходът и социалната ви среда ви дават възможност да чуете и друго, има хора, които нямат този шанс.

Ако си ром и си роден в затвора, какъвто е случаят с Васил Боянов - Азис, много по-естествено е да слушаш и пееш тъкмо попфолк, а не бритпоп например.

Музикалната форма обаче е нещо различно от културния контекст, в който е възникнала и се е развила. Музиката може да се слуша (и много често се слуша именно по този начин) без познаване на контекста на даден жанр. И всички нюанси, които са очевидни, ако сме вътре в контекста, са чужди на хората, които не са в него.

Имам поне двама приятели от Западна Европа, които са ми казвали: "Много извинявай, знам, че вие, българите, не харесвате чалгата, но на мене много ми харесва. И знам, че правите разлика между чалгата и качествените интерпретации на български фолклор, но аз не мога да направя тази разлика." И в двата случая става дума за рок фенове, които доста разбират от музика.

Огромната част от онези над 22 милиона души, които за 4 месеца са гледали клипа на песента на "Азис" Хабиби в Youtube, не са нито мутри, нито "простаци". Те просто са вън от тукашния контекст и когато го слушат, чуват едно добро за жанра си етно парче. Така успях да го чуя и аз, като се опитах да се абстрахирам от собствения си вкус, от културния си фон и дори от това, че знам български:



И трябва да призная, че много музикантски е изпипана песента. И като инструментал, и като вокал, и като композиция. И клипът е добре направен. И Азис умее да изглежда секси. Напълно заслужено е в ситуация на интерес към етно музиката и ориенталските ритми парчето да набере такава популярност.

Има и друго. Докато се възмущаваме от "чалгата", проспахме как с годините самият жанр доста еволюира от времето на "Тигре, тигре" и "Радка пиратка". Забелязах промяната още докато работех в Югозападен университет и ми се налагаше да ходя на служебни купони, на които се слушаше попфолк. Обърнах внимание, че в редица парчета вече се правят заигравки с поп, хип-хоп, електронна музика. От друга страна, някои поп и хип-хоп изпълнители започнаха да правят заигравки с фолка. И по същество нямаше разлика в музикалната форма, разликата в жанровете се свеждаше само до това, че едните изпълнители са от "добрата" страна на "барикадата", а другите - от "лошата".

Освен че нашего брата се възмущава, че чалга парче е в класацията на New Yourk Times, се възмущава и че това е точно Азис. Ама как така Азис, който хем е циганин, хем доскоро парадираше с хомосексуален имидж и беше драг куин?

Вече е време да се върна на въпроса, който оставих отворен в началото: защо уважавам Азис?

Не само защото е безкрайно талантлив и може да пее страхотно. Не уважавам таланта сам по себе си, важно е за какво се използва той. А Азис използва своя за жанр, който не ми е любим, макар да може и така:



Уважавам Азис, защото е провокатор. Защото може да използва две от най-мразените в българското общество малцинствени характеристики - да си ром и да си гей - за популярността си. (Да, знам, че зад него стои маркетингова машина, но важното е и човекът да е навит, нали? И да го прави добре.) В общественото съзнание битува представата, че това е нещо лесно и че хората "парадират" с такива работи, за да стават известни. Да, ама не. В противен случай много хора от шоу бизнеса, не само в България, нямаше да крият сексуалната си ориентация. Никак не е лесно да направиш капитал от дискриминационен признак. В най-комерсиалния музикален жанр в България.

"Първоначалното ми намерение беше да покажа на българите, че хората са различни и да им помогна да приемат тези, които са различни" - казва Азис в интервюто си за "Ню Йорк таймс". "Показах, че можеш да си циганин и да си интелигентен, че можеш да си гей и да си готин", добавя той.

Не знам дали Азис е прав, като твърди в това интервю, че е допринесъл за приемането на гей и транс хората в България. Ще е любопитно да се направи изследване по въпроса. Знам обаче, че не мога да се сетя за музикант от "уважаван" жанр, който да прави същото. Деян Неделчев (когото, впрочем, също уважавам) прави опити, но той е обект на масови подигравки, а тези представители на ЛГБТИ "общността", които познавам, хич не искат да бъдат идентифицирани с него. Преди двадесетина години Мариус Куркински блесна с някое и друго поп парче... и си остана в театъра.

Изобщо, за колко български рок и поп музиканти можете да се сетите, които полагат усилия за приемането на което и да е малцинство от обществото?

Докато се опитваме да се сетим, може и да успеем да погледнем Азис с други очи и да си помислим дали имаме право да прилагаме собствените си български представи за добър и лош вкус върху 22 милиона души.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моментна онтология на портокалите

Видях, че приятели пускат статуси във фейса за някакви портокали със СПИН. И рекох да проверя за какво иде реч. Гугъл разбра какво търся, преди да съм го написала. Което говори за популярността на търсенето.

Да оставим настрана въпроса, че всеки, който има елементарно понятие що е то вирусът на ХИВ, ще знае, че е невъзможно той да се предава чрез портокали. По-забавното е друго: портокалите, дори теоретично, не биха могли да имат СПИН. Освен ако няма портокали, които са хора. Защото СПИН не е вирус, а заболяване, което ходи по хората. Вирусът е ХИВ. Човек може да си го носи дълги години и така и да не се разболее от СПИН.

Но пък, като се замисля, може някои портокали наистина да са хора. Понеже тия, дето съчиняват и разпространяват информация за болни от СПИН портокали, имат акъл колкото на портокал.

Родните "жълто-кафяви", както е актуално да се казва, "медии", стремглаво настигат нигерийската аналогична преса. В нигерийски вестници, разказвали са ми, пишело, че човек може да се разболее от СПИН, ако пие не вода от магазина (която се продава за немалко пари), а от други източници. По свобода на медиите май пак към Африка се стремим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лекарство за добро настроение

Хората са различни - това, което действа при един, може да няма ефект при друг. Все пак, ще ми се да споделя кое безотказно ми оправя настроението. Когато го видя, винаги се разсмивам. И си казвам, че щом още мога да се смея, значи не съм толкова зле.

Няма гаранция, че ще проработи и при вас, но нищо не губите, ако опитате. А най-добре ще е, ако в момента сте в добро настроение и това е просто повод да се посмеете.

Та - приятно гледане на личния ми антидепресант:

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Нормалност по немски

Ели беше блогнала (препоръчвам публикацията ѝ) по повод на американски учебник по испански език отпреди близо век. Ще я цитирам, тъй като не бих могла да го кажа по-добре:

(...) един учебник не учи просто на език. Той отразява начин на мислене, ценности и възприемане на света на една определена култура, a нe e някаква универсална мъдрост или знание.

(...) мисълта ми е, че ако искате да се позабавлявате и да научите нещо любопитно за една култура и нейнте идеологеми, особено за миналото, най-интересният пренебрегван начин са учебниците по чужди езици, в които те се разкриват като мисловни сблъсъци.

Тази картинка открих в съвременен учебник по немски език (Shritte International на издателство Hueber, 2006, стр. 99. Можете да кликнете върху картинката, за да я видите в по-голям размер). Учещият немски трябва да отговори на въпроса как "е нормално" да се поздравяват хората в немскоезичните страни. Съставителите на учебника са си давали ясно сметка, че учебникът не учи само на език, а и на култура. И са преценили, че "неандерталците", които искат да живеят или да пътуват в Германия или Австрия, трябва да владеят основни правила на поведение, за да стават за смях и/или да не шокират достопочтените местни хора. Да не вземат случайно да ги пощипват по бузите или да търкат носовете си в техните.

Трудно е това да направи впечатление днес и на нас, защото сме потопени в подобна култура, поне що се отнася до "нормалността" на поздравите. Нормалността обаче е конвенция, не е нещо абсолютно. Във Франция например е нормално мъжете да се поздравяват с целувки по бузите. В България това би изглеждало "гейско". В Япония поклонът за поздрав също е нормален.

Спомням си за учебник по български отпреди 1989. В него се обясняваше, че правилните официални обръщения са "другарко" и "другарю", а "господине", "госпожо", "госпожице", "господинчо" и т.н. могат да се казват само на шега. После се върнаха "господине", "госпожо" и "госпожице", а днес "госпожице" е на път да отпадне, след като на други езици вече официално не се използва.

Как биха изглеждали критериите за "нормален поздрав" от този учебник преди един век в немскоезичните страни? И - на представителите на кои социални групи? Нормално ли е било тогава жените да се целуват по бузите за здрасти, а мъжете да се потупват по рамото? За кои социални групи? А как би изглеждала тази картинка след един век?

Повод да се замислим колко ефемерно и контекстуално нещо е нормалността, колко много общо има с културата и колко малко - с природата.

 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Цаца, ама риба!

Докато целокупният български народ яде цацата предимно през лятото, на морето и само пържена (като изключим консервите копърка и бурканчетата "Перла"), аз си я хапвам през цялата година. И понеже пържено почти не ям, я приготвям по всевъзможн начини. Кой е казал, че цацата трябва да се яде само пържена? Понякога си фантазирам как създавам ресторант, в който няма пържена храна, и в който цацата е основен продукт.

На снимката горе например цацата е елемент от запечен сандвич, в който има още домати, маслини, извара, розмарин, босилек и мащерка. Можете да модифицирате идеята и във вариант с пица.

Според баща ми, морски човек, на цацата трябва да се махат главите, барабар с вътрешностите, защото иначе горчало. Въпрос на вкус, на мен не ми горчи. И ме мързи да късам главите на дребните рибки. А и очите на рибата са ми критерий - като побелеят и се втвърдят, цацата е готова. Често пъти една-две минути са ѝ напълно достатъчни.

Един от основните начини, по които обичам цацата, е варена. Като казвам "цаца", по-често си купувам замразени шпроти - тоест пак цаца, но по-едра и безсолна. Сега съм си купила някаква дребна цаца, май латвийска беше, пак безсолна. Та сварявам я в най-различни комбинации - примерно, със сушени зеленчуци и/или в китайска супа с водорасли от китайския супермаркет на "Пиротска" и "Самуил", в импровизирани супи за обяд, в които нярязвам и/или сипвам каквото още ми хрумне. Като импровизираната супа стане готова, добавям мъничко студено пресован зехтин. Може и пресен джинджифил да настържа...

На тази зимна снимка например шпротите са сварени в зелева чорба, а виолетовите кръгли неща, дето плуват, са пресовани черни оризчета от един плик каша с черен ориз, купен от китайския супермаркет. Поради липса на джинджифил в момента бях сложила шарен пипер, но и двете вървят.

А преди няколко дни сложих в микровълновата цаца, отгоре домати на кубчета, ромзарин, мащерка и босилек, захлупих и след няколко минути имах прилична между супа и манджа.

Бульонът от цаца може да е много добър акцент от морска риба в рибената супа. Сварявате малко цаца, вадите я с решетъчна лъжица, ако искате, отделяте филетата и ги пускате пак в супата, когато е практически готова, ако не - изяждате си я тъй варена, с лимонче и малко зехтин, ако искате. После в същата вода варите глави от сьомга, толстолоб или от каквато риба ще правите супа.

Може просто да си сварите цаца, за да си я изядете - с лимонче, зехтинче, червен пипер или каквото ви харесва. На ваше място бульона не бих го хвърлила, а бих го замразила, за да го ползвам за рибена супа.

Цацата може и да я запечете с някакъв зарзават. Плакията от цаца си е класика. Рецепти за нея в нета - бол.

Лично аз съм правила гювеч с цаца - добавям я в съда с гювеча (тава ли ще е, глинен гювеч ли ще е) малко преди края на готвенето, защото на цацата съвсем малко време ѝ трябва.

И не забравяйте - когато очите ѝ побелеят и се втвърдят, цацата е готова.

Ако сте купили солена цаца, в някои случаи ще е добре първо да я поизплакнете - ако ще правите плакия например. Ако ще я варите, солеността ѝ даже е плюс - не се налага да слагате допълнително сол. Ако е безсолна, може да ви се наложи да добавите сол. Вие си решавате за всеки отделен случай.

И една тайна, ама не казвайте на никого. Цацата най я обичам сурова, безсолна и замразена - направо от камерата на хладилника. Вадя по някоя рибка от камерата и си я хапвам - вместо сладолед.

Абе изобщо...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Учредявам награда за журналистическо разочарование "Поморийска кал"

Какво е нужно, за да се учреди журналистическа награда? Учредяващият да е професионалист в областта на медиите, да е авторитет в тази област например? Цъ. Достатъчно е да разполага със собствен курортен комплекс. Ако има и яхтено пристанище към него, никой не може да го спре да се произнася кое е качествена журналистика и кое - не. Добре е обаче да се подсигури и с допълнителна символна тежест. Най-сигурният начин да постигне това е да си привлече интелектуалци.

Такъв е случаят с наградата за телевизионна журналистика "Свети Влас", която тази година се присъжда за пети път. По стечение на обстоятелствата чак сега разбирам за съществуването ѝ. Нейни спонсори са братя Диневи, които притежават курорт и яхтено пристанище на едноименното място. Имат си и "Кръг 11" - група от интелектуалци, които да служат за легитимация за наградите. В този "Кръг 11", за който едва ли ще намерите друга информация, освен свързаната с въпросните награди, влизат: културологът проф. Ивайло Знеполски, Иван Гарелов, Любен Дилов-син, Георги Тенев, писател, Копринка Червенкова, главен редактор на вестник "Култура", Димитър Найденов, преподавател по журналистика, композитора Стефан Димитров, Георги Лозанов, Антони Георгиев, издател на "Вагабонд", Павел Васев - директор на Националния филмов център, Петко Бочаров.

Някои от интелектуалците в този "кръг" са дежурни по включване в какви ли не интелектуалски и други инициативи със съмнително качество - например Гарелов, Дилов-син, Георги Лозанов (за съжаление)... Други притежават сериозен авторитет и не бихте очаквали да ги видите в съмнителна инициатива - като Копринка Червенкова и Ивайло Знеполски. Значи, може би, тази награда "Свети Влас" ще да си струва, щом те са там, казва си човек.

Да, ама голямата награда "Свети Влас" тази година се поделя между... Миролюба Бенатова и Мартин Карбовски. Ивайло Знеполски е председател на журито, а Копринка Червенкова - член.

Върху телевизионните изяви на Бенатова за 2014 г. нямам поглед и затова няма да коментирам награждаването ѝ.

Имам доста наблюдения обаче върху TV подвизите на Карбовски през този период. Точно тогава беше във вихъра кампанията му "Вън п*д*растите от църквата". Дори предаването му по TV7 "Фронтова линия" беше рекламирано с билборд със същото послание, отправено с думите "предаването и екипът на Карбовски призовават". Основната атака на Карбовски беше срещу Троянския манастир и тогавашния му игумен архимандрит Августин. След няколкомесечни призиви да "признае" сексуалната си ориентация и да напусне манастира архимандритът почина. Светкавично след това беше организиран известният "рейд" на "айнзац групата" (това са изрази, използвани в нацистка Германия, впрочем), в резултат на който беше "прочистен" манастирът от "хомосексуалистите" в него. Неонацисткият щурм беше оглавяван от Симеон Костадинов, отец Евгени Янакиев и Павел Чернев.

Във вестник "24 часа" четем: "Карбовски бе отличен за предаванията си в Тв 7, излъчени от март до май 2014 г. След това договорът му е прекратен вследствие на кризата, настъпила по онова време в медията заради скандала с КТБ."

Струва си да припомним как всъщност Карбовски напусна TV7. След като в началото на септември се появи информация, че предаването му няма да тръгне през новия сезон, през октомври той заяви във Facebook, го изтегля от ефир, защото "имаме всички индикации, че телевизията отива в ръцете на Пеевски". Кога Мартин Богданов разбра в чии ръце е тази телевизия? Беше ли му проблем в чии ръце е тя през 2013, когато постъпи в нея и после, по време на протестите? Или тя тогава не е била "в ръцете на Пеевски", а чак през есента на 2014 са се появили "индикации", че може да се озове в тях? Или през 2013-2014 не е било лошо да телевизията да е на Василев/Пеевски, а октомври 2014, след разрива между двамата, вече е кофти? Защо?

На този ли човек проф. Ивайло Знеполски лично връчва награда, а Копринка Червенкова участва в журито, което му я присъжда? Не знам дали лично са гласували за Карбовски, или не. Но очаквам от тях да са личности, които имат достойнството да се противопоставят. По същия начин, по който Копринка Червенкова напуска обществения съвет на БНР.

"Присъствието ми в тази оказала се безсмислена структура, чиято роля в изтеклите две години беше само формално да легитимира предварително взети решения, означава не друго, а солидарност с политиката, която провеждате. А тя, за съжаление, става все по-нелепа и вредна",

написа тя в отвореното си писмо по този повод. А присъствието ѝ в "Кръг 11" и в журито на наградите за телевизионна журналистика "Свети Влас" какво легитимира? Солидарност с какво показва награждаването на Мартин Карбовски? Смислено и полезно ли е то?

Та реших и аз да учредя награда "Поморийска кал" - за разочарование в областта на медиите. Поморие е на броени километри от Свети Влас. Е, нямам собствен курорт и яхтено пристанище. Интелектуалци също си нямам. Но с баща помориец не ми се налага да плащам за квартира или хотел там. Освен това мога собственоръчно да вадя черна кал от Поморийското езеро, докато много народ си плаща за това. Защото поморийската кал е лечебна. И да мажа себе си и други хора с нея мога. Не питайте колко струва такова мазане в спа хотелите.

Тази година наградените са...

Ивайло Знеполски и Копринка Червенкова. 

Разочарована съм, защото много ги ценя и не очаквах от тях да бъдат в журито на конкурс със съмнително стойност, нито да присъдят наградата на личност с "постижения", които могат да влязат в учебник по слово на омразата.

Понеже не притежавам курортен комплекс и яхтено пристанище, а от няколко месеца насам и доходи нямам, наградата е само виртуална. Но, при желание от страна на наградените, мога да ги поканя в Поморие - имам две свободни легла в апартаментчето. И да им извадя кал от езерото и собственоръчно да ги намажа с нея. Поморийците казват, че лекувала всичко. Ако и двамата изразят желание да се възползват от предложението, ще се наложи да си делят една стая, извинявам се за което.

П.п. Предложение към Копринка Червенкова. Защо тази година не поканите Карбовски да пише в "Култура" против гей парада? Шиндаров се изтърка.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Предложение за мода

От доста време насам си мисля - почти всичко в модата преживя римейк, освен... забрадките. Всъщност имаше опит за мода със забрадки преди десетина или не помня колко години, но те бяха едни такива минималистични, направо зачатъчни.

Защо почти всичко в модата се повтаря, а още не сме подносили забрадките на бабите и прабабите си (или тяхна модернизирана версия)? От доста време насам забрадките се идентифицират с исляма. Като се замисля - доколкото виждам жени със забрадки, те са все мюсюлманки (изключвам някои баби, предимно на село). Може би дизайнерите, които определят каква ще бъде модата, смятат, че един ренесанс на забрадките ще изглежда като реверанс към исляма. Пък дизайнерите са светски люде, не искат да ги идентифицират с такива работи.

Хората, които идентифицират забрадките с исляма, не държат сметка, че покриване на женските глави има и в християнството. И до ден днешен се практикува покриване на главата при влизане в някои църкви например, а някои по-радикални видове протестантство препоръчват жените да ходят със забрадки. Независимо от това, през 60-те години например забрадките са напълно светски моден атрибут.

Един лек шал на главата през лятото може да стои много красиво. И да предпазва хем мозъка от слънчасване, хем косата - от сплескване. И да се слага по много различни начини. А ако слънцето се скрие и задуха вятър, просто да го свалите от главата и да го наметнете на раменете си. Или да увиете врата с него. И през другите сезони шал като забрадка може да е алтернатива на шапката.

Освен практичността и шика, една мода на забрадките ще носи и социални послания. Модата често носи такива послания, но рядко си даваме сметка за това. Скоро след атентата на 11 септември 2001 и последвалата война в Ирак например станаха модерни камуфлажните дрехи. Когато критиката срещу тази война започна да звучи по-мощно, към камуфлажа се добавиха и цветя, което беше преход към миролюбиво-хипарска мода с шарени дрехи на цветя.

Ако забрадките станат на мода, това няма да е реверанс към исляма, нито към която и да е религия. Тази мода обаче ще носи послание, че не трябва да се нагнетяват страхове заради нечия религиозна и културна принадлежност. Че не трябва да ограничаваме избора си заради предубеждения, които по същество са политически. Че не е толкова страшно да живеем в шарен свят. Че не са важни външните белези (дрехи, забрадки и прочее), а смисълът, с който ги пълним. Колкото повече се носят забрадки като моден атрибут, толкова повече ще отслабва натовареността им като религиозен символ.

Замислете се - консервативните религиозни общности са и против минижупа. Има такива (например ислямски, но не само), които изискват тялото на жената да е покрито практически до петите. Но поради това модната индустрия не се е отказала от дългите рокли, нали? Не се водят дебати дали дългите рокли са посегателство върху женската свобода. Като се носят дълги рокли, защо да не се носят и забрадки?

И така, обявявам модата на забрадките за открита. Ако искате да освободим забрадката от контекстите, с които е натоварена, добре сте дошли да се присъедините!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

This is Station Opalchenska, или: Софийското метро говори английски

Наскоро разказах как БДЖ пише на английски. От БДЖ сме свикнали да очакваме всевъзможни издънки, така че едва ли някой е бил кой знае колко изненадан. Софийското метро обаче е друго нещо. То е най-модерната и удобна форма на обществен транспорт у нас, пък и голямата гордост на премиера.

След като чух похвали как от грижа за чужденците, които ще се качват на метрото от летището, станциите вече се обявяват и на английски език, днес, както се казва, пих от извора. И що да чуя:

"This is Station Opalchenska".

Останалите станции бяха съобщавани по същия езиков модел.

Не се ли намери някой да състави едно просто изречение на правилен английски? То и от просто изречение няма нужда, всъщност, а само да се каже коя е станцията. Не че от това езиковата конструкция автоматично ще стане правилна. Но на български метростанциите се обявяват просто "станция еди-коя си". Ама чужденците може би е важно да знаят, че this is (a) station. Защото, кой знае, може би this is not (a) station?

Като изключим иновативната граматическа конструкция "This is Station еди-коя си", познати разказват, че в превода на имената на някои от станциите също е проявено особено въображение. Станция "Г. М. Димитров" например звучи като "Джи Ем Димитров". Обаче "Младост 3" се чува като "Mladost Tri".

В най-добрия вариант англоговорящите чужденци, които пътуват в столичното метро, ще си казват същото, което мой американски познат рече за английския на БДЖ - "поне се опитват да са услужливи". Много добронамереност се иска за това обаче.

Лесно е да се смеем на английския на Бареков. Малко повече усилия се изискват да се погрижим поне публичните ни услуги, когато са на английски, да са на приличен английски.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог