Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

29.05.2018 г.

Къде са тези миниатюрни градски съкровища?



Каква изнедата – тъкмо да започнеш да мечтаеш за нещо и да установиш, че вече го има.

За какво се бях размечтала? За миниатюрни скулптури в София, почти невидими, ако човек не няма навика да се заглежда в детайли, когато върви.

Защо се бях размечтала? Защото повечето паметници, които изникват в София, не са нещо, което да харесвам и с което да се идентифицирам. Те или са кичозно грандомански (например Самуил и прословутите му очи), или по един много несъвременен начин реалистични (братя Прошек, Алеко...).

Затова ми се прииска да има някакви мънички, негероични и радващи душата скулптурки или паметничета, които да са антипод на грандоманщината, национализма, вземането твърде на сериозно, изобщо – на всички онези нагласи, които се олицетворяват от повечето нови паметници.

И както се размечтах, така излязох на фотографски лов за детайли и изненадващо установих, че това, което го искам, всъщност вече го има.

Я сега да ви попитам – забелязвали ли сте тези миниатюрни произведения, знаете ли къде се намират?

И втори въпрос, на който и аз не знам отговора (имам хипотеза, която, ако се окаже вярна, много ще се радвам) – защо ги има тези миниатюрни скулптурки, по какъв повод, по чия инициатива?


За съжаление, при първото ми забелязване на тази скулптурка вече липсваше главата ѝ, а при второто – само постаментът беше останал.










Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


11.05.2018 г.

Стадии на свикването с екстравагантни, но поносими, хронични медицински проблеми

Пролет в двора на Медицинска академия

1. Отричане

А, в тия резултати има някаква грешка, човек вяра да няма на лабораториите, хайде за всеки случай да отида другаде да си направя изследванията...

2. Драма и параноя

Точно на мен ли трябваше да се случи! Я да видя какво пише в интернет... Ау, ами при тези реферетнти стойности на резултатите мога да имам коя от коя по-страшни болести! Леле, ще си умра без време! Или толкова ще се мъча, че ще ми се иска да умра!

3. Опитомяване на боледуването

Ходенето и чакането по изследвания и доктори се превръща в част от всекидневието и престава да прави впечатление. То е просто още едно от нещата, които запълват календара. Пиенето на лекарства става част от дневния режим. Вземането на кръв вече не прави никакво впечатление – само е дразнещо, че трябва да става преди закуската и сутрешния чай. Но и с това се свиква.

4. Позитивно обективиране

Човек почва да гледа на себе си като на любопитен медицински случай. От едни диагнози следват други, от едни изследвания – други, и в един момент просто става интересно, че някакви неща излизат, а други продължават да са мистерия.

5. Гордост

Ама имам толкова засукани болести, толкова екстравагантни резултати и по толкова странен начин една болест предизвиква друга, другата – трета... Кой като мен – направо се чувствам като пациент на доктор Хаус!


П.п. Всяка прилика с известните „стадии на скръбта“ е умишлено намигване.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог