Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

21.09.2020 г.

Най-дългата пауза

Немски облаци. Не съм виждала по-хубави облаци от немските.


Да, знам. За последен път блогнах преди половин година. Досега не бях правила толкова дълга пауза.

Социалната дистанция заради коронавируса ме свари в Германия, та се позастоях там. Останах... половин година. Първоначално беше практически невъзможно да се прибера. После вече можеше, но предпочетох да съм в по-спокойна и политически стабилна среда. На място, където институциите не излъчват противоречиви сигнали, а гражданите с основание им имат доверие. И преобладаващо спазват наложените мерки.

През тази половин година живеех у близък човек. Понякога се виждах и с още един човек. Така че, като изключим беглите разговори в супермаркета например, съм общувала на живо само с двама души (а в периода на най-строгите мерки – само с един). И никак не изпитвах липса на срещи с повече хора.

Не мога да се сетя за друг период в живота си, в който да съм била толкова уравновесена и спокойна. Затова и не блогвах – не изпитвах онзи вътрешен подтик да се споделям със света. Като се замисля – най-често съм пишела в блога в периодите, които са ми били най-трудни. А през изминалата половин година бях почти в нирванно състояние. Едвам намирах стимул да пиша за Тоест и Джендърландия, какво остава за блога.

Сега съм отново в София и се опитвам да подреждам всекидневието си – стъпка по стъпка. И ето, дойде ред и на блогването.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


23.03.2020 г.

Близост в условията на социална дистанция

Чаша, която си самоподарих чрез поръчка онлайн. Преди коронавируса, признавам.

Мой преподавател от университета казваше, че статистически е малко вероятно човек да не преживее война през живота си. Чудя се дали пандемията от новия коронавирус е „войната“ на съвременниците ми, с които не помним друга. Ще ми се да си останем с това, макар да няма гаранции. 

Колкото и да са драстични ограниченията и колкото и да са тежки последиците за отделния човек и икономиката, все пак имаме покрив над главата. Който напоследък може да сме намразили, но представяте ли си хърватите, които насред пандемията останаха и без къщи заради земетресението? И всички, които нямат достъп до течаща вода, какво остава екстри като маски и дезинфектанти?

Имаме и достъп до медии, както и до телефон и интернет. В ситуацията на принудителна изолация общуването по интернет (или телефон) е спасително. А кризата, която преживяваме, е повод да се свържем с хора, които обичаме, но рядко се сещаме да попитаме как са.

Освен човек да си поговори с близките си, има и други неща за тях, които може да направи. Хем по този начин ще помогне и на икономиката и ще допринесе да не се загубят работни места. Ето няколко предложения:

Може да изненадате някого, като му поръчате доставка на готова храна. Хем ще зарадвате човека/хората, хем заведенията разчитат единствено на доставки по домовете, за да оцелеят.

Това се отнася и за доставката на хранителни продукти. В последно време големите онлайн супермаркети изпитват затруднения. Но сега е моментът да подкрепим малки местни ферми, мандри и прочее, които продават продукцията си по интернет.

Онлайн може да поръчате и цветя, ако искате да поздравите някого за празник. Или ако не сте физически заедно с любимия човек.

Разбира се, храната за духа е не по-малко важна от храната за тялото. На издателствата и книжарниците също никак не им е лесно. Ако поръчвате книги, добре е по-възможност да го правите директно от издателствата или от любимите ви малки книжарнички. Доколкото разбрах, напоследък не е рядкост големите вериги да не плащат на издателствата.

Изобщо, добре е да се замислим кои са ни любимите книжарници, магазини, заведения, цветарници и да проверим дали предлагат доставки по домовете.

Смятам, че на куриерите трябва да се издигне паметник. И на всички, които се занимават със снабдяване, работят по складове, редят рафтове и т.н. И на работещите на каса и изобщо – на всички, на които им се налага да работят в непосредствена близост с хора. На социалните работници.

На лекарите и медицинските сестри, разбира се, работата им е най-рискована в този период. Те заслужават паметник в не по-малка степен заслужават паметник, напротив. Но за куриерите, касиерите, снабдителите и т.н. няма аплодисменти по балконите, а без тях сме го закъсали тотално.

Излишно е да казвам, че след разопаковането на всяка онлайн доставка е желателно човек да си измие хубаво ръцете, както и че при доставките важат правилата за социална дистанция.

За да пощади задъхващия се бизнес на доставки по домовете, човек може да (си) подари дигитални радости. Електронни книги или музика например. Или онлайн абонамент за нещо – медии, сайтове с филми и сериали, приложения за слушане на музика или за езиково обучение, игри или каквото ви харесва. И с каквото вие и близките ви се занимавате.

Накратко – принудителната изолация е повод да се сетим колко е хубаво да бъдем заедно. Да измисляме всевъзможни начини да го правим, въпреки физическата дистанция. И да се опитваме да спасяваме, доколкото ни е по силите, тези късчета от нашия свят, на които държим.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


31.01.2020 г.

Брекзит


Ще ми се да отбележа Брекзит с някакъв умен текст. Нищо не ми хрумва обаче. Освен да отправя прощален поздрав с изпълнение на Питър Гейбриъл и Genesis на песен от албума на Selling England by the Pound. Концертът е впрочем от 1973 – годината, през която Великобритания се присъединява към това, което по-късно приема името Европейски съюз.

Просто е... тъжно.

Защото Великобритания не беше просто една от страните в ЕС. Нейният език се използва (и в обозримо бъдеще ще продължи да се използва) като основен в международната комуникация, не само в Европа. Британската култура и попкултура са повлияли на хората от множество поколения да бъдат това, което са. Излишно е да изброявам примери. Английски мислители са положили основите на концепцията за човешките права. И така нататък, и така нататък.

И сега човек вижда как един от стълбовете на идентичността му рухва. Поради пропаганда, страх, дребнавост, омраза...

Но езикът, музиката, книгите, филмите – тези неща са над политиката. Отивайки си, Великобритания не може да си ги вземе обратно. Впрочем и не иска.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог