Немски облаци. Не съм виждала по-хубави облаци от немските.
Да, знам. За последен път блогнах преди половин година. Досега не бях правила толкова дълга пауза.
Социалната дистанция заради коронавируса ме свари в Германия, та се позастоях там. Останах... половин година. Първоначално беше практически невъзможно да се прибера. После вече можеше, но предпочетох да съм в по-спокойна и политически стабилна среда. На място, където институциите не излъчват противоречиви сигнали, а гражданите с основание им имат доверие. И преобладаващо спазват наложените мерки.
През тази половин година живеех у близък човек. Понякога се виждах и с още един човек. Така че, като изключим беглите разговори в супермаркета например, съм общувала на живо само с двама души (а в периода на най-строгите мерки – само с един). И никак не изпитвах липса на срещи с повече хора.
Не мога да се сетя за друг период в живота си, в който да съм била толкова уравновесена и спокойна. Затова и не блогвах – не изпитвах онзи вътрешен подтик да се споделям със света. Като се замисля – най-често съм пишела в блога в периодите, които са ми били най-трудни. А през изминалата половин година бях почти в нирванно състояние. Едвам намирах стимул да пиша за Тоест и Джендърландия, какво остава за блога.
Сега съм отново в София и се опитвам да подреждам всекидневието си – стъпка по стъпка. И ето, дойде ред и на блогването.
Има роли, които сме особено склонни да слагаме в клишета. Особено ролите на мъжа на жената, на родителите и децата. Повечето хора искрено вярват, че един родител задължително обича детето си безусловно и затова детето също му дължи безусловна обич. Че конфликтите между родители и деца са преодолими, а обичта между тях - вечна. И че това важи за всички родители и за всички деца.
Не че не знаем, че има родители, които по разнообразни начини издевателстват над децата си - експлоатират ги икономически (или емоционално), упражняват върху тях насилие - физическо, психическо, понякога дори сексуално. Инстинктивно мислим обаче, че това са хора от други среди, с които (и с чиито деца) нямаме нищо общо. Че това важи само за социално изключени хора.
Защо сме толкова убедени, че става въпрос само за "другите", а не за наши познати и близки?
(Не)способността да обичаш не е непременно свързана с икономическо положение, социален статус, образование, да не говорим за етнос, раса или религия. Тя по-скоро е свързана с начина, по който човек е възпитаван, ролевите модели, които е виждал, ценностите и приоритетите му.
Има родители, които не могат да приемат децата си такива, каквито са, ако с нещичко не отговарят на тяхната представа. Не могат да приемат изборите, които правят, характера им, външния им вид или интересите, професията, външния вид на човека, в когото са се влюбили например. Дори да става дума за здрави деца, с нелош успех, хетеросексуални.
Има родители, които използват децата си като ресурс в борбата помежду си. Децата се превръщат в залог кой ще притежава властта в семейството, у кого ще остане апартаментът след развода и т.н. Такива родители учат децата си да мразят и унижават партньора им. Понякога с лъжа - казват им например, че другият родител иска да ги убие или изнасили.
Има родители, които възпитават децата си така, че да се мразят по между си, като непрекъснато ги противопоставят едно на друго. Примерно, на едното дете слагат етикетите, че е красиво, оправно, спортно, но по-глупавичко и бездарно, а на другото - че е умно и талантливо, но по-грозничко, физически и поведенчески смотано.
Има родители, които казват на детето, че ако са знаели какво ще излезе от него, по-добре да са го хвърлили в кофата за боклук, когато се е родило. Или че искат да умре в краката им, гърчейки се като червей. Или че ако се беше родило сакато, щеше да ги е срам да го показват пред хората.
Има родители, които няма да повярват на детето си, ако им сподели, че е станало жертва на тормоз или насилие, включително сексуално. Няма да се опитат да проучат случая и няма да го защитят. И родители, които ще го обвинят, че е станало жертва.
Има родители, които не могат да си дадат сметка, че детето им има физически и/или психически проблеми благодарение на начина, по който те се държат в него. Те ще обвиняват детето си, че е "лудо", ще се чудят защо е болно от болести, каквито няма в "техния род".
Има родители, които не са способни на прошка. Те не могат да простят на децата си какво са направили като малки или в ранната си младост, дори децата после да са се извинявали и с десетилетия да са правили всичко възможно, за да показват обич, добро отношение и подкрепа.
Има родители, които са неспособни да виждат вината у себе си и винаги я намират само у другите, особено - в децата и партньорите си. За тях например не е проблем, че са пребивали децата си (и техните родители са постъпвали така, я, боят изгражда човека), но е непростимо, ако детето им е казало нещо накриво.
Има родители, за които отношението към децата им се изразява единствено в покупко-продажба. Те нито могат да обичат детето си заради него самото, без да очакват някаква изгода от това, нито са способни да си представят, че детето им може да ги обича поради тях самите. А не заради ресурсите им - имоти, пари, власт, наследство и т.н.
Има родители, които не се интересуват как са децата им. Дори ако те са тежко болни и може да умрат. Има родители, които няма да страдат и ако децата им умрат.
Има родители, които не са способни да повярват, че децата им ги обичат заради тях самите, въпреки тежкия им характер, дори самите те (родителите) да умират. И предпочитат да умрат сами като куче, отколкото да оставят детето си да им помогне. Защото не могат да разберат за какво му е да го прави. Защото му нямат доверие.
...
Защо пиша това? Защото знам, че има хора с такива родители, които ще се разпознаят в тези примери. И ще се почувстват признати и разбрани. И за да предупредя, че когато използваме клишета за безусловната родителска обич, е възможно да нараним някого, за чийто живот те не важат.
Моля тук четящите родители да не се чувстват засегнати. Знам, че и родителите са хора, че всеки родител прави грешки. Знам, че някои от изброените от мен грешки може да се направят несъзнателно, например противопоставянето на децата едно на друго или използването им в конфликти между родителите. Знам че и понякога децата са с труден характер. Но доколкото се опитвате да обичате и приемате децата си такива, каквито са, доколкото сте способни на прошка, състрадание и доверие, нямам предвид вас.
В последните дни много народ се възмущава от факта, че Азис попадна с песента си "Хабиби" в класацията "25 песни, които ни казват накъде отива музиката" на "Ню Йорк Таймс". В нея той е на последно място, а после в списъка е сложен, извън класацията, Дейвид Бауи с албума си - реквием Blackstar. Малцина приятели се осмелиха да пуснат статус в подкрепа на Азис - не защото са му фенове - и станаха обект на бурни критики.
Класацията е не се основава на критерии за качеството на музиката, а на отзвука, който предизвикват определени парчета в социалните мрежи. Колкото и да харесвам Бауи, едва ли последното произведение в музикалната му кариера, която води началото си от 60-те години на миналия век, колкото и да е гениално, е показателно точно за бъдещето на музиката. И, не, не харесвам Джъстин Бийбър, който оглавява класацията. Но може би младите му фенове в голяма степен са онези, които ще определят облика на музиката в следващите десетилетия...
Мен признанието на Азис не ме възмущава по никакъв начин. Напротив, радвам му се - не на последно място, защото е прекрасен повод да поразсъждавам защо се възмущава висококултурното гражданство.
Не, не съм фен на Азис. Не го казвам като оправдание, просто е така. Ако не бях разбрала за тази класация, сигурно никога нямаше да узная, че има такова парче. Любимият ми тип музика е трудносмилаем прогресив рок. Слушам и пънк, и алтернативен рок, и хардкор, и много неща помежду, но като цяло... рок.
Не съм фен на Азис, но го уважавам, макар да не слушам музиката му. Защо - ще стане дума по-долу.
Първо ми се иска да поразсъждавам по темата: защо ни възмущава чалгата като жанр? Предпочитам да говоря не за чалга, а за попфолк, тъй като чалгата е конкретен стил отпреди попфолка и не се припокрива с него.
Та - защо ни възмущава попфолкът?
В България този жанр не възниква естествено, както в други балкански страни, а бива целенасочено внедрен. През 80-те години в кварталното училище, в което учех, основната ценностно-вкусова опозиция беше между диското и рока. Единици слушаха сръбско. Днес попфолк се слуша и от ученици в елитни гимназии, и от български студенти в чужбина.
Във внедряването на попфолка са намесени остатъците от технологическия шпионаж по соц време и ДЗУ Стара Загора, което от производство на харддискове се преквалифицира в производство на компактдискове. Първо - пиратски, после на това е сложен край под външен натиск. Има обаче разработен бизнес, който няма намерение да остава на сухо. Затова трябва се намери пазар, тоест - да се бълва в големи количества нещо, дето да се търси, вместо да се възпитава висок вкус. И така се стига до "челния опит" на други балкански страни.
Впрочем, и пънк музиката се популяризира не на последно място поради хитроумността на собственик на магазин за провокативно облекло, който вижда в мръсничкия Джони Ротън и неговата фланелка с надпис "Мразя Пинк Флойд" златна мина. Но това не означава, че няма социална база за пънк културата; така е и с попфолка.
Не мътността на генезиса на попфолка обаче е онова, което възмущава, а културните стереотипи, свързани с него. Това са стереотипи, свързани с мутри и мутреси, бързо забогатяване, пренебрежение на формалните правила и процедури, простотия, неграмотност, културна изолираност. Дразни ни тази "простащина", която пълзи и се катери нагоре, завземайки пространства от нашия свят.
Като се замислим, тук става въпрос поне за две различни неща. Едното ще нарека "пълзящата нагоре простащина", която включва мутрите и мутресите, издигането в йерархията и неспазването на правилата. Другото обаче е свързано по-скоро с бедност, социална, културна, образователна и т.н. сегментираност. Какво се слуша по селата, малките населени места и ромските махали? Дейвид Бауи? Не, разбира се - попфолк се слуша. И ако произходът и социалната ви среда ви дават възможност да чуете и друго, има хора, които нямат този шанс.
Ако си ром и си роден в затвора, какъвто е случаят с Васил Боянов - Азис, много по-естествено е да слушаш и пееш тъкмо попфолк, а не бритпоп например.
Музикалната форма обаче е нещо различно от културния контекст, в който е възникнала и се е развила. Музиката може да се слуша (и много често се слуша именно по този начин) без познаване на контекста на даден жанр. И всички нюанси, които са очевидни, ако сме вътре в контекста, са чужди на хората, които не са в него.
Имам поне двама приятели от Западна Европа, които са ми казвали: "Много извинявай, знам, че вие, българите, не харесвате чалгата, но на мене много ми харесва. И знам, че правите разлика между чалгата и качествените интерпретации на български фолклор, но аз не мога да направя тази разлика." И в двата случая става дума за рок фенове, които доста разбират от музика.
Огромната част от онези над 22 милиона души, които за 4 месеца са гледали клипа на песента на "Азис" Хабиби в Youtube, не са нито мутри, нито "простаци". Те просто са вън от тукашния контекст и когато го слушат, чуват едно добро за жанра си етно парче. Така успях да го чуя и аз, като се опитах да се абстрахирам от собствения си вкус, от културния си фон и дори от това, че знам български:
И трябва да призная, че много музикантски е изпипана песента. И като инструментал, и като вокал, и като композиция. И клипът е добре направен. И Азис умее да изглежда секси. Напълно заслужено е в ситуация на интерес към етно музиката и ориенталските ритми парчето да набере такава популярност.
Има и друго. Докато се възмущаваме от "чалгата", проспахме как с годините самият жанр доста еволюира от времето на "Тигре, тигре" и "Радка пиратка". Забелязах промяната още докато работех в Югозападен университет и ми се налагаше да ходя на служебни купони, на които се слушаше попфолк. Обърнах внимание, че в редица парчета вече се правят заигравки с поп, хип-хоп, електронна музика. От друга страна, някои поп и хип-хоп изпълнители започнаха да правят заигравки с фолка. И по същество нямаше разлика в музикалната форма, разликата в жанровете се свеждаше само до това, че едните изпълнители са от "добрата" страна на "барикадата", а другите - от "лошата".
Освен че нашего брата се възмущава, че чалга парче е в класацията на New Yourk Times, се възмущава и че това е точно Азис. Ама как така Азис, който хем е циганин, хем доскоро парадираше с хомосексуален имидж и беше драг куин?
Вече е време да се върна на въпроса, който оставих отворен в началото: защо уважавам Азис?
Не само защото е безкрайно талантлив и може да пее страхотно. Не уважавам таланта сам по себе си, важно е за какво се използва той. А Азис използва своя за жанр, който не ми е любим, макар да може и така:
Уважавам Азис, защото е провокатор. Защото може да използва две от най-мразените в българското общество малцинствени характеристики - да си ром и да си гей - за популярността си. (Да, знам, че зад него стои маркетингова машина, но важното е и човекът да е навит, нали? И да го прави добре.) В общественото съзнание битува представата, че това е нещо лесно и че хората "парадират" с такива работи, за да стават известни. Да, ама не. В противен случай много хора от шоу бизнеса, не само в България, нямаше да крият сексуалната си ориентация. Никак не е лесно да направиш капитал от дискриминационен признак. В най-комерсиалния музикален жанр в България.
"Първоначалното ми намерение беше да покажа на българите, че хората са различни и да им помогна да приемат тези, които са различни" - казва Азис в интервюто си за "Ню Йорк таймс". "Показах, че можеш да си циганин и да си интелигентен, че можеш да си гей и да си готин", добавя той.
Не знам дали Азис е прав, като твърди в това интервю, че е допринесъл за приемането на гей и транс хората в България. Ще е любопитно да се направи изследване по въпроса. Знам обаче, че не мога да се сетя за музикант от "уважаван" жанр, който да прави същото. Деян Неделчев (когото, впрочем, също уважавам) прави опити, но той е обект на масови подигравки, а тези представители на ЛГБТИ "общността", които познавам, хич не искат да бъдат идентифицирани с него. Преди двадесетина години Мариус Куркински блесна с някое и друго поп парче... и си остана в театъра.
Изобщо, за колко български рок и поп музиканти можете да се сетите, които полагат усилия за приемането на което и да е малцинство от обществото?
Докато се опитваме да се сетим, може и да успеем да погледнем Азис с други очи и да си помислим дали имаме право да прилагаме собствените си български представи за добър и лош вкус върху 22 милиона души.
Ели беше блогнала (препоръчвам публикацията ѝ) по повод на американски учебник по испански език отпреди близо век. Ще я цитирам, тъй като не бих могла да го кажа по-добре:
(...) един учебник не учи просто на език. Той отразява начин на мислене, ценности и възприемане на света на една определена култура, a нe e някаква универсална мъдрост или знание. (...) мисълта ми е, че ако искате да се позабавлявате и да научите нещо любопитно за една култура и нейнте идеологеми, особено за миналото, най-интересният пренебрегван начин са учебниците по чужди езици, в които те се разкриват като мисловни сблъсъци.
Тази картинка открих в съвременен учебник по немски език (Shritte International на издателство Hueber, 2006, стр. 99. Можете да кликнете върху картинката, за да я видите в по-голям размер). Учещият немски трябва да отговори на въпроса как "е нормално" да се поздравяват хората в немскоезичните страни. Съставителите на учебника са си давали ясно сметка, че учебникът не учи само на език, а и на култура. И са преценили, че "неандерталците", които искат да живеят или да пътуват в Германия или Австрия, трябва да владеят основни правила на поведение, за да стават за смях и/или да не шокират достопочтените местни хора. Да не вземат случайно да ги пощипват по бузите или да търкат носовете си в техните.
Трудно е това да направи впечатление днес и на нас, защото сме потопени в подобна култура, поне що се отнася до "нормалността" на поздравите. Нормалността обаче е конвенция, не е нещо абсолютно. Във Франция например е нормално мъжете да се поздравяват с целувки по бузите. В България това би изглеждало "гейско". В Япония поклонът за поздрав също е нормален.
Спомням си за учебник по български отпреди 1989. В него се обясняваше, че правилните официални обръщения са "другарко" и "другарю", а "господине", "госпожо", "госпожице", "господинчо" и т.н. могат да се казват само на шега. После се върнаха "господине", "госпожо" и "госпожице", а днес "госпожице" е на път да отпадне, след като на други езици вече официално не се използва.
Как биха изглеждали критериите за "нормален поздрав" от този учебник преди един век в немскоезичните страни? И - на представителите на кои социални групи? Нормално ли е било тогава жените да се целуват по бузите за здрасти, а мъжете да се потупват по рамото? За кои социални групи? А как би изглеждала тази картинка след един век?
Повод да се замислим колко ефемерно и контекстуално нещо е нормалността, колко много общо има с културата и колко малко - с природата.
Споделям в блога текст на Юрий Кропотко, който той написа по моя настоятелна молба. Като написах "гост блогър", ми хрумна, че след интервюто на Борислав Борисов блогът ми май не е давал думата на други гости. Може би трябва да каня по-често?
Приятно четене! п.п. Снимката я свих от блога на Юрий.
По характер козелът е склонен да обобщава и в това негово настояване има опърничавост, граничеща с непредпазлива налудност, компенсираща постоянната нерешителност на това тревопасно. От своя страна змията е педантична и с лукавството на думите се старае да заблуди и измами, често заблуждаваща и сама себе си. Лъвът пък демонстрира надмощие и сила, а посредством страха, който вдъхва, се старае да наложи властта си, макар това да прикрива собствения му страх. И трите животни иначе са доблестни и благородни, ала съществото, което се получава от тяхната комбинация, е зловещо. Древните елини са го наричали Χίμαιρα – властно, инатливо, лукаво създание, с пламъка от устата си подвеждащо във фанатично и самоунищожително заблуждение простосмъртните. Химерата, оказва се, в крайна сметка се е вселила в човека и в цялото му съществуване върши своето коварно и жестоко предназначение. Никакъв аналитичен разум не е способен да отдели химерата от истината, така защото човекът по природа е склонен да заблуждава самия себе си. Нещо повече – истините, по необходимост и неизбежност, са вплетени в химерата и така колкото повече човек демонстрира своето убеждение в истината, толкото повече го овладява химерата.
Защо започнах с интерпретация на гръцкия мит? Какво ни казва той?
Прието е да се обвинява пост-модернизмът в химерност, в целенасочено компроментиране на човешката способност да мисли рационално и, следователно, в естествения стремеж да организира битието по най-рационален начин. Подобно обвинение е твърде късогледо и наивно. Ако се вгледаме в историята, човекът никога не е достигал с усилията на някаква си еволюция или прогрес до лоното на истината. През цялата документирана история на човечеството, от древността та до днес, истината винаги е била оръжие на химерата. Човек самоцелно се стреми към истината и днес вярваме, че този стремеж е израз на рационалната човешка природа. И ако все пак можем да държим на някои научни, тоест, достатъчно убедителни рационални факти, то все пак те са нищожно малко и силно ограничени, за да е възможно изобщо да се разглеждат само, единствено и независимо от цялото човешко съзнание, познание и действие. Какво остава за онези обширни области от битието – социално, политическо, морално и прочее – където убежденията не произтичат от така нареченото естествознание? За пристрастните към последното въпросът изразява основно безпокойство – не толкова как да се артикулира, колкото как да се организира битието, изхождайки от ограничените факти, така защото да е не е максимално рационално, а изобщо рационално.
Но оставям това безпокойство на учените. Казват, че това е диктатът на науката, но лично мен това не ме притеснява толкова, колкото онова, което се случва в непосредствената ни действителност. Някак съм се убедил, че истините са привилегия на точните науки - всичко останало или всички останали истини са въпрос най-вече на антропология. Разделението, разбира се, е достатъчно условно, но и това не ме притеснява.
Всеки път, когато все пак се опитам да артикулирам действителността, или конкретно, когато Светла ми предложи да изкажа нещо върху човешките права и започнах да пиша, се оказвам в несигурна позиция. Човешките права е прието да се мислят като съвременен дискурс – не че това е достатъчно вярно, все пак човекът винаги е мислил за организирането на битието, за взаимодействията между хората. Но в този дискурс, струва ми се, има нещо насилствено и в някакъв смисъл фанатично, разбира се не от днес, не от модернизма и пост-модернизма. Прочитайки неизброимо число статии на тема човешки права, някак се приплъзва призракът на химерата.
Как да пиша за човешките права, когато не съм убеден в тяхната естественост? Или как да говоря с понятия като справедливост, ако в съдържанието на тази дума се съдържат толкова много химери?
Вярно, това е симптом на релативизма и, следвайки го, все пак мога да изкажа нещо относително, нещо което никога няма да е завършено и истинно, но което все пак ще говори за нас самите. Нас, другите, защото и това е особено важно, човешките права са привилегирован дискурс на малцинствата, на маргиналното. Всъщност и по отношение на маргиналното не съм убеден – кое ни дефинира като маргинали и има ли някаква истина в това, не е ли просто поредната, широкосподелена заблуда? А ако маргиналното е въобразено и някак ревностно защитавано именно от онези, върху които седи това клеймо, то тогава как да се артикулират индивидите в тяхната взаимообвързаност?
Но не е достатъчно просто да обявя окончателния си релативизъм. В крайна сметка имам нужда да мисля себе си, нас, като общност, с достатъчно явно изразени характеристики, с ясно изразени потребности и желания. И тъкмо, за да се мислим и да говорим за себе си, все пак разчитаме на онези съмнителни понятия, които поради липса на други, по-точни, са достатъчно условни. Всъщност винаги ми убягва възможното и необходимото формулиране на "ние". А без тази позиция не мога да артикулирам нищо по отношение на човешките права – или по-вярно ще е да кажа, на "нашите права" – вместо или същевременно с което да говоря от неясната позиция на "аз".
Какво ме прави "аз", различен от "другите"? И ако дефинирането на "аз" предполага дефиниране на "ние", кои сме и с какво сме различни от "другите", които не са "ние"?
Тези въпроси насочват към онзи проблем, който по всяка вероятност едва ли има разрешение. Мислейки от позицията на маргиналното, ние легитимираме клеймото, с което не сме съгласни и срещу което напразно се борим. Считаме, че дефинирането на "ние" не е авторско наше: от една страна с това се допуска налагане на идентичност и модел на съществуване, които са ни насилствено чужди, и от друга страна - изисквайки тяхното признание и утвърждаване, срещу достатъчно тривиални цели, в крайна сметка признаваме вменената ни превратност. Така дискурсът за правата на човека на практика се свежда до делегиране на идентичност, чиято същност е потъпкваща, сегрегираща самите нас.
Опитите да се предефинира "ние" е обречено на провал, затова се търси атомизиране на индивидите, с цел да се започне наново - от самия човек, който в крайна сметка винаги се поставя и се предполага от някаква форма на "ние". В цялото това фиаско, струва ми се, химерата ни е обзела толкова мощно, че е невъзможно да се премине отвъд. Правата на човека като дискурс са в сърцевината и в изразяването си измамни. Той не е единствен, не е изключение, но поставянето му като акцент е всъщност акцентиране върху заблудата.
Но ако не бъдем толкова строги със себе си, все пак е възможно да изискваме и да съдействаме за организирането между всички нас. Да допуснем, че химерата е неизбежна, означава да се примирим и да продължим нашето човешко действие въпреки вътрешния си бунт; да признаем, че и този бунт не може да е друг, освен заблуждаващ. Означава да дадем воля на химерата така, защото да се проявят на социалната арена козелът, змията и лъвът. В своята антагонистичност и стремеж към съгласие.
Затова не е достатъчно да се призовава към разума, не е достатъчно да се търси консенсус. Наивно е да се протестира срещу насилието – какво ни дава този протест, освен обединяване срещу някого другиго? – легимирайки го отново, прощавайки се отново и отново с мира като мантра. Именно това обединяване срещу ни дефинира, субективира, и, струва ми се, само по този начин е възможно протичането на социалното действие. А правата, така изглежда, се превръщат в оръжие, в една сама по себе си парадоксална борба на надмощие срещу самите себе си, и трябва да сме напълно наясно с това. Или все пак не толкова, за да сме по-уверени в правотата, с която искаме да постигнем своята справедливост.
Друго мислех да пиша по повод на една мрачна годишнина. После реших да бъде нещо по-оптимистично. Сега... сега не знам какво ще излезе.
Многократно съм препрочитала поста на Боби, озаглавен "Профилактика на щастието". И съм мислила.
Социализацията, според Норбърт Елиас, е превръщането на външната принуда в самопринуда - един вид, сами да поискаме това, което обществото иска от нас, и да го възпроизвеждаме, без да се замисляме много-много. Колкото и да си мислим, че щастието ни е вътрешна потребност, обществото използва цялата си мощ да ни научи как да бъдем щастливи - с морковче и камшик.
"Камшикът" - това са социалните норми, които ни се набиват в главите чрез възпитанието, образованието, средата ни, общественото мнение, обичаите, законодателството и т.н.
"Морковчето"- това са рекламната индустрия, филмите, видеоклиповете, хитовете, бестселърите, модите, моловете, "лайфстайлът" и т.н.
Има обаче и хора, които така и не успяват да бъдат щастливи според общоприетите стандарти. Ако се замислим, тези стандарти се отнасят към толкова много неща. Например в любовта: пол, сексуална ориентация, подходяща възрастова разлика, подходяща разлика в ръста, семеен модел, сексуални практики, външен вид, здравословен статус... Ако се опитаме да сме щастливи извън някои от изброените (и редица други) стандарти, обществената принуда ни показва разнообразни аспекти от прелестта си, за да ни вкара в правия път.
И то нямам предвид представи за щастие, които причиняват вреда на други, а само такива, които съзнателни хора желаят по взаимно съгласие. Например - висока жена с дребен мъж, по-възрастна жена с по-млад мъж, според общоприетите стандарти за красота единият от партньорите да е "много по-грозен" от другия, партньорите да са повече от двама и/или да са от един и същи пол, или двама души да са семейство, но всеки от тях да има собствен живот, без да лъже другия, или семейство да не иска да има деца и т.н. и т.н.
Ако си от тези хора, за теб има няколко възможни сценария (както и частични комбинации между тях):
Първо, опитваш се да паснеш на обществените стандарти. Харесваш повече по-дребния, но се омъжваш за по-високия, за да можете спокойно да се показвате пред хората. Зарязваш онзи в инвалидната количка, защото мама иска мъжът ти да те пренесе през прага на сватбата. Гей си, но се жениш и правиш деца. И тъй нататък.
Второ, криеш се и живееш двойнствен живот. Обществото те възприема просто като самотник, което също не е съвсем приемливо, но поне това можеш да понесеш. Паралелно имаш таен свой свят и най-големият ти ужас е някой да не разбере за него.
Трето (възможно следствие от останалите варианти, всъщност) - не издържаш на обществения натиск, не си в състояние да понесеш себе си. И полудяваш или се пропиваш... Или се самоубиваш.
Четвърто. Отстояваш себе си и се бориш за щастието си. Най-успешният път за това е да има общност от хора като теб, която да те подкрепя. Като ЛГБТ или БДСМ общностите. Но може точно за твоята особеност да няма общност, която да те подкрепя или да нямаш контакт с такава (има ли общност на хората с "грозни" половинки например?), или да не ти е уютно в нея. В такъв случай е желателно да близки хора, с които можеш да споделяш и които те подкрепят, за да не изгърмиш. Не е нужно това да са всичките ти приятели, роднини и близки. Често пъти точно средата от най-близките ти хора е в състояние да те подложи на смазващ натиск "за твое добро". Може и само един човек да е. Но да те обича, разбира, приема и подкрепя - такъв, какъвто си.
Иска ми се повече от тези хора, които не пасват на общоприетите стандарти, да се борят за щастието си. Не е нужно непременно да е публично, активистко, с биене в гърдите. Да отстояваш себе си в личния си живот също не е малко, ако има и други, които правят същото.
Човек не си избира роднините, но поне може да избира приятелите си. Особено в големите градове и при наличие на достъп до интернет. (Но щом четете това, достъп до интернет ви се намира). И това, дали имаме приятели, които ни разбират и подкрепят, или такива, които изискват от нас да бъдем каквито "трябва", зависи в немалка степен от това, самите ние как искаме да възприемат и какви искаме да бъдем.
Вярно е, че социокултурната реалност е тук преди нас, но е вярно също и така, че в определена степен - може да е минимална, но пак това да е от огромно значение за нас - можем и да я променяме. Защото сме част от нея.
Една от идеите ми за развитието на блога е да пиша повече в рубриката "недисциплиниран дискурс". Смятам, че има теми, които трябва да бъдат обговаряни свободно и неканонично, от гледната точка на хора, които живеят или поне са станали възможни (не смятам за толкова важно физическото пребиваване на територията на страната) тук, в България, мислят и пишат на български.
Мисля си, че реалността, в която живеем, има нужда от различни езици, на които да бъде говорена. Отвъд "мейнстрийм" езика - този на популизма, традиционализма, наивния традиционалистичен национализъм. Но и отвъд "официалния" дискурс на правата на човека. Отвъд отговорите и "истините", които ни дават религиите. Но и отвъд "истините" на науката, на Световната здравна организация и т.н. Отвъд повече или по-малко интелигентните политически идеологии.
Дори, ако щете, отвъд Мишел Фуко. Защото Фуко е имал времето и контекста си във Франция, а ние сме тук и сега. И тук и сега имаме за задача да се саморазбираме и да се правим по определени начини.
Не че, опитвайки се да бъдем "отвъд", няма огромна вероятност "да открием топлата вода" и да се озовем в някоя от гореизброените групи. Но поне да се опитаме да бъдем свободни в процеса на търсене, доколкото е възможно, имайки предвид всичките ни културни, биографични, идеологически, интелектуални и прочее багажи.
Затова искам да ви представя три блога, чиито автори, според мен, успяват в немалка степен да пишат "отвъд", да бъдат откровени и неканонични. Гледните точки и много от тезите и на тримата определено не съвпадат с моите, което обаче не означава, че не ги смятам за ценни. Понеже не знам в какъв ред да ги изброя, нека редът бъде обратен на този, по който хронологично съм ги открила.
Блогът на Юрий Кропотко. Предупреждение: внимавайте, защото там дъно няма. Не бих го препоръчала на хора в лабилно състояние, в депресия и особено - със суицидни импулси. Макар в известен смисъл тежненията към смъртта в блога на Юрий да са може би по-скоро естетическа поза. След това уточнение - Юрий не само е с богата хуманитарна култура, а и я използва, за да извършва "археология" на себе си и света си. Не съм забравила, че имам за задача да отговоря на един от текстовете на Юрий, който прочетох със закъснение и който диалогозира с мой текст. Ще стане.
Блогът на Станислав Атанасов, по-известен в Туитър като Lucifer4o. Тук предупреждението е - желателно е да сте способни да абстрахирате съдържанието от правописа. Макар да трябва да призная, че авторът в последно време като че пише все по-правилно. Станислав има куража да говори за собствените си различни сексуални предпочитания (което в неговия случай не е "различна сексуална ориентация"), като се бори с предразсъдъците на мнозинството чрез познание и откровеност. По-специално препоръчвам BDSM категорията в блога му. Ако не ви е страх. Виждала съм автора и на живо... ами не ми е страшен, но - хора разни.
Блогът на Веселин Жилов. Веско има куража с рядко срещана откритост да обговаря както себе си, така и възгледите си за света. Ако имате склонност към депресия или друг вид психическо разстройство, в този блог ще почувствате, че не сте сами, и може да получите ценни съвети. Авторът има почтеността понякога да се изправя срещу собствените си схващания и да ги ревизира. Особено препоръчвам публикациите му на тема "Разминаване с феминизма". Не че бих се подписала под тях, но ги оценявам. Поставила съм си за задача да пиша за тях и се надявам да я изпълня в обозримо бъдеще.
А вие можете ли да препоръчате други интелигентни "недисциплинирани" блогове? Отчитам, че тук съм изброила само такива с автори мъже, хрумва ли ви някой с автор жена? Убедена съм, че има и такива. Вероятно даже съм чела или чета някои от тях, но в момента не ми идват на ума.
Днес е Международният ден за защита на човешките права.
Важно е да се говори за човешки права, и то в България, където такова нещо като "ценност на човека като такъв" не съществува. Където понятието "човешки права" е толкова аморфно, че се бърка - дори от професионалистите, призвани да ги защитават - с всякакви други форми на гражданска активност.
Не всичко, което е достойно за душата, а още по-малко това, което е извор на масов ентусиазъм, е поради този факт "човешки права". Човешките права могат да изглеждат и гадни и съвсем не вдъхновяващи. Например правото на циничен убиец на невинно сладичко детенце да не бъде съден на базата на неправилно събрани доказателства, дори тези доказателства да са единственото, което доказва вината му.
Когато има социална чувствителност, че и това е човешко право, че гнусният убиец и сладкото детенце са еднакво хора, говоренето за човешки права ще има смисъл отвъд трупането на някакво его или усвояването на някакви пари.
От друга страна, самият дискурс за човешките права неизбежно е ограничен. Той е плод на определен исторически период и съдържа определени очевидности за това що е човек и що е право.
С типичната нагла липса на усет за контекст, характерна за универсализма на Модерността, този дискурс се налага върху всички времена и култури. В рамките на този дискурс е голям проблем, че жените през Средновековието или жените в ислямския свят "нямат права", но не е проблем, че на някои хора се отказва основното човешко право на живот, защото други имат, например, основното човешко право на собственост. Не е проблем, че в името на човешките права се правят войни и се убиват хора.
Дискурсът за човешките права ни моделира по свой политически коректен образ и подобие. Той ще даде на децата правото на невинно детство. И ще включи в действие цялата принуда на съвременния информационен паноптикум, за да предпази невинните деца от правото им на детска сексуалност. Понеже според същия дискурс такова право не съществува.
Накратко - повече дискурс за човешките права в България ще ни дойде добре, но нека не забравяме, че и той не е всичко. И да го ползваме с мярка и - най-вече - с рефлексия.
Може би не точно това очаквахте да прочетете на днешния Международен ден на човешките права. Но този блог все пак се води Неуютен. Отстоявам го като пространство на свобода. Понякога свободата е и неуютна.
Използвам случая да анонсирам, че се каня да възродя рубриката "недисциплиниран дискурс". Настоящият пост е първата стъпка от този процес.
Това е важното, което имах да ви кажа с този пост. Ако ви се четат подробности, може да продължите, ако не - приятно слушане, ако ще слушате, ако не - приятно каквото ще правите.
***
Не ми е за сефте да откривам ценни музики с няколко десетилетия закъснение. Откак гледах прекрасния филм на Енил Енчев и Иво Христов "Нова генерация и приятели", така затънах в музиката на "Воцек и Чугра", че сама не мога да се изкарам оттам.
Та тия дни, докато ровех из нета да обогатявам познанията си за групата, попаднах на страница, в която се предлага целия ѝ архив на CD за баснословната сума от... 6 лева (общо взето колкото да се покрият цената на диск и разходите за куриер). Тъй като страницата е правена преди пет години, не бях сигурна дали предложението още важи, затова писах на посочения адрес. Не беше изненада, когато получих съобщение, че писмото не е пристигнало.
Но определено беше приятна изненада, когато безценната Жюстин Томс ми даде мейла на Георги Маринов от групата. Препратих му писмото си и - нова приятна изненада - получих отговор, че до края на седмицата архивът ще бъде качен в интернет за безплатно сваляне. Попитах дали все пак няма възможност дискографията да бъде купена. От отговора ставаше ясно (отговорите са от името на групата - в множествено число, първо или трето лице), че не ми е разбран въпросът и получателят е останал с впечатление, че не искам емпетройки от интернет, а емпетройки на диск. Когато го преформулирах, получих: "Wozzeck & Чугра никога не са имали комерсиални амбиции". И обещание за прати линк, след като бъде качена дискографията. Получих линка след два дена. Завари ме на летището в Мюнхен, на път към прекрасната Любляна. Заради хотелския нет още не съм успяла да сваля архива .
Замислих се, че желанието ми да купя архива на групата всъщност беше много тъпо. Първо, няма как дребната сума, която бих отделила (каква ли сума не би била дребна за такъв архив) да стигне до всичките ѝ членове. До Димитър Воев със сигурност няма начин да стигне. Второ, става въпрос за група, която никога не е търсила не само печалба, а дори признание. Ала затова не се е ограничавала нито в текстовете си, нито в експерименталността на музиката. Не се е съобразявала с нищо и никого. За цялото си съществуване е имала една концертна изява, а "албумите" си е "издавала" така:
Самите албуми са празни касетки, с които разполагат в момента. Когато дадена касетка свърши – завършва и албумът. Надписва се името му и се взима друга касетка. По този начин дължината на албумите зависи от размера на наличните касетки. Някои са само с две песни, други - по 90 минути. С времето записите, които започват на шега, стават по-сериозни и за отделните албуми се прави някакъв предварителен план, който определя общата тема на парчетата. Понякога някои парчета, които са класически, дори се репетират. (...) Музиката предимно е импровизирана (понякога дори и текстът се импровизира в процеса на изпълнение). Всички на шега я наричат “затворена музика”, защото изпълнението е затворено от околния свят за лично ползване и музиката може да бъде оценена само от някой, който активно участва в създаването ѝ.
Замислих се и че рядко се случва някой да иска да е некомерсиален. Самата аз панически бягам от всякакви възможности за комерсиализиране на блога ми - като се почне от реклами и се стигне до блогърски почерпки. "Wozzeck и Чугра", разбира се, са на светлинни години по-напред с некомерсиалността от популярното ми блогче (щом е популярно, значи все пак е поне малко комерсиално, макар и не във финансовия смисъл на думата).
Какво може човек да направи за една група, ако тя (или за това, което е останало от нея) не ще пари? Да я слуша. Да я оставя да му говори. Да я разпространява. Да прави неща, белязани от музиката ѝ. Нищо няма да е достатъчно, но именно заради това много може да бъде направено. Повече, отколкото да дадеш 6, 20, 50 или 100 лева.
Лично аз смятам да обърна и сериозно внимание на "Трендафил и Чугра" - съвременна производна група на "Wozzeck и Чугра", в чията музика също сериозно потънах, след като ги видях като подгряваща група на Tuxedomoon (едва ли би могло да се намери по-подходяща). В наши дни, когато уж няма толкова табута, колкото е имало през 80-те, е трудно да правиш изкуство, което да прекрачва границите - най-малкото, защото границите е трудно да бъдат дефинирани. "Трендафил и Чугра" обаче, като достойни наследници на легендарната банда, следват единствено собствените си хрумвания и успяват да правят неща, които да карат мнозина да се чудят: е какво е това - докато вокалът чете прогнозата за времето, басистът свири с ножовка вместо с лък? Това може ли да е музика, може ли да е песен?
Е, да млъквам вече. Оставям ви с парчето с ножовката и прогнозата и ви пожелавам лека нощ (или добро утро, добър ден... в каквато част от денонощието ви заварвам).
С Крис от доста време обмисляхме да се отървем от телевизора. И ето, че изскочи очарователна възможност да го направим.
Вече почти не гледаме телевизия. Имахме навика да изглеждаме по две новинарски емисии (обикновено на Нова и БНТ) вечер, но все по-трудно се концентрираме. Или си говорим, или правим нещо на лаптопите, или и двете... А телевизията се явява досаден фонов шум.
Преди години като че имаше по-качествени филми за гледане, хем бяхме само със стайна антена. От около две години сме на сателитна телевизия, но който и канал да погледнем - все криминални сериалчета и други подобия на филми, които не ни привличат вниманието. Все по-рядко улучваме нещо, което да ни хареса. Понякога Крис, ако остане да будува до призори, на сутринта ми казва, че е гледал интересен филм. Но в повечето случаи ми разказва за документални филми за животинки. Например за вълци, които ядели грозде.
Денем телевизия по принцип не гледаме, ако случайно решим да видим някое предаване, трябва специално да си напомняме и често забравяме.
А сме си купили доста филми на DVD-та за по 1-2-3-4 лева, които само чакат да ги гледаме. В интернет и без това се осведомяваме за важното от новините, както и дали някоя телевизия е сътворила нещо много значимо (или пък някоя голяма простотия). А в нета има и клипчета за животинки, предполагам и за вълци, които ядат грозде...
Тъй че нищо не губим, а печелим повече спокойствие и възможност да разполагаме с времето си по по-смислени начини. И - дори и да го хабим - да го правим, както ние решим, а не да се оставяме да ни наливат пропаганда и лош вкус в главите. Да, печелим и 14,80 на месец повече.
А Арт хостелът печели в лицето на бившия ни телевизор монитор, на който да могат да бъдат излъчвани различни културни събития, които се случват там, в реално време. Всъщност дано телевизорът сработи като монитор, че е старичък... дано не се наложи да си го взимаме обратно :-).
Поздравявам ви с парчето на Red Hot Chili Peppers, в което те ни призовават да си изхвърлим телевизорите. Видеото е от концерта в София и е нещо, което, предполагам, няма да видите по телевизията.
Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.
Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.
И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора
и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.
Атанас Далчев, 1925 г.
Дяволско
Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.
И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.
А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.
И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.
О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?
Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.
Атанас Далчев, 1927 г.
Днес цял ден не мога да си намеря място от радост. Случи се нещо прекрасно, което, признавам си, не очаквах.
Бях решила да отбележа Halloween естетски, според собствените си критерии. Не празнувам Halloween, може би е въпрос на поколение, може би - на непоносимостта ми към масови ритуални веселия. Но уважавам хората, които го празнуват, та затова исках да ги поздравя. За тази цел подбрах две стихотворения на Атанас Далчев, които могат да се прочетат и през стилистиката на Halloween, както и (ефектен и слушаем, според мен) откъс от операта на Peter Hammill с либрето на Chris Judge Smith The Fall of the House of Usher, която е по едноименния разказ на Едгар По. За мен в някои пунктове Далчев и По много приятно си подхождат.
И така, споделих Далчев в страницата на блога (без музикалната добавка) и на профилите си във Facebook и Google+ (с музикалната добавка). Бях забравила, че някога съм въвела функция статусите в страницата на блога, ако не са с линкове, да се публикуват и в Twitter, та така Далчев се озова и там.
И се започнаха едни масови харесвания, коментари и споделяния, каквито изобщо не очаквах. Изключително приятно се изненадах да установя, че много хора във виртуалното ми обкръжение харесват Атанас Далчев, четат го, имат нужда да говорят за поезията му.
Радвам се, защото усилията на образователната система Далчев да бъде представен като "много сложен" (както често пъти се внушава на учениците още преди да са се докоснали до него) и да бъде възпроизвеждан посредством малоумни шаблони не са постигнали пълен успех.
Лично аз от седми клас насетне към имала все прекрасни учители по литература, които ни учеха да мислим, а не да зубрим клишета. Но ми е мъчно за учениците, на които им се набива колко "труден" е Далчев и на които се дава да пишат теми като (видях я в интернет, не съм си я измислила) "Раздвоението на лирическия аз в "Дяволско" от Атанас Далчев". Ако смятам, че "лирическият аз" в това стихотворение изобщо не е "раздвоен", какво да пиша?
Според мен Атанас Далчев е много по-близък на душевността на тийнейджърите (поне на чувствителната част от тях) от Вазов, примерно. Но при него не вървят "мантри" като "подвига на героя", "саможертвата за родината" и пр. Много тийнейджъри се чувстват отчуждени, самотни, неразбрани, не им се живее. Някои свършват като "лирическия аз" от "Дяволско". И си мисля, че ако имат възможност да обговарят такива теми в часовете по литература, някои от тях няма да се чувстват толкова отчуждени, напротив - ще знаят, че това, което преживяват, не е прецедент, че е описвано в художествени произведения и признато като екзистенциална позиция, заслужаваща най-малкото опит за разбиране. А това дава смисъл и усещане за собствена ценност. Съответно - и желание за живот.
Добрата новина е, че Далчев се чете. Защото има вдъхновяващи учители, интелигентни и чувствителни тийнейджъри (а колко хубаво е, когато едните и другите се случи да се срещнат), прекрасни родители, случайни моменти, които преобръщат живота и те карат да мислиш... Има неща, които са по-силни (и неимоверно по-смислени) от инерцията на образователната система, която е заета най-вече със собственото си възпроизводство и оцеляване.
Днес е Денят на разкриването. Става дума за акта, в който хората с различна сексуална ориентация я разкриват пред близките си и/или пред света. По този повод младежите от "Действие" издадоха сборник с лични разкази "Моето разкриване". Сред авторите в сборника е и моя милост.
Сигурно мнозина от вас се чудят какво правя в такъв сборник, след като съм с Крис от 18 години, а не се е чувало и преди това или междувременно да имам връзки с жени. В текста си разказвам историята на един свой статус във фейсбук, който предизвика бурни реакции - повече от сто коментара, между които обаче не забелязах опит за разбиране. И за сборника реших все пак да обясня онова, което остана неразбрано. Благодаря на редактора, че не възрази да публикувам текста си онлайн. Ако проявявате интерес, може да кликнете тук.
Човешките общности не са нещо принципно различно от религиозните общности. Имат си свои свещени постулати, икони, ритуали и тъй нататък. Хетеронормативната на хетеросексуалната "общност" на мнозинството например има за основен постулат, че допустими са единствено привличането и интимните отношения между хора от различен пол. Има си ясна представа за "човешката природа". Има си "свещени писания" - от приказките, в които принцовете се женят за принцеси, през рекламите и медиите, до куп наукообразни томове. Има си икони - играчки, филми и тъй нататък.
Когато една общност е дискриминирана, в някои отношения тя става огледален образ на онази, която я дискриминира. Има и "хомонормативност". Хомосексуалната "общност" (и в двата случая използвам "общност" в по-общ смисъл - не хора, които са непременно лично свързани помежду си, а които ги свързват общи характеристики) също съдържа основни постулати, представи за това, що е "човешката природа", "икони", ритуали и тъй нататък. Разкриването например е ритуал, равносилен на протестантското "обръщане".
Като цяло хомосексуалната "общност" ми е по-симпатична от хетеросексуалната, но не се чувствам част от нито една от двете. И нито една общност не ме има за част от себе си, така че сме квит. От мен допропорядъчен член на църква не става. Пробвала съм и с истинска църква. Задавам си въпроси, а това не е полезно, когато си в среда, която смята, че знае отговорите.
Имам нехетеросексуални приятели, които са се разкрили изцяло, такива, които са се разкрили частично, както и такива, които са дълбоко прикрити. Като цяло смятам, че разкриването е полезно - и за конкретния човек, и за социалната среда - колкото повече са видимите нехетеросексуални хора, толкова повече обществото ще свиква с тях/нас. Ето, в момента и аз се разкривам - предоставям на целия свят толкова откровен текст, колкото рядко съм писала.
Но не фаворизирам разкриването. Никой не може да решава вместо друг човек, нито да го кара да става жертва в името на дадена общност и нейните права. А понякога и това, което е предмет на разкриване, е достатъчно сложно. Представете си една жена да каже на родителите си, че има интимни отношения с жени, но да каже и на приятелките си лесбийки, че се е влюбила в мъж или има интимни отношения с мъж. Не е невъзможно, случва се даже, но е трудно и понякога резултатът е изолация отвсякъде.
По-важно е, според мен, човек да се опита да бъде максимално честен със себе си, вместо да бърза да "прегърне" онази общност, която ще му каже каква е истината за живота, света и човешката природа. Да погледнеш какво има у теб. Да го признаеш. Да се приемеш. Само че това е по-трудният вариант. От "моята камбанария" си мисля, че ако хората постъпват така, и хетеросексуалните, и хомосексуалните ще станат доста по-малко.
Клипът в началото на поста не е случаен. Към края му е знаменитата страстна целувка между Антъни Кийдис и Дейв Наваро, благословена от Флий. Както е известно, всички тези юнаци са хетеросексуални. Но очевидно са над хетеронормативността и нейните етикети.
Молбата ми е да не ме номинирате. Казвам го, защото някои хора май са "абонирани" да бъдат номинирани за тези награди, независимо дали са направили нещо значимо през съответната година. Ако съдя по предишните две издания, боя се, че може да съм от тях.
Молбата ми е напълно сериозна, без поза и без проява на отношение към самите награди "Човек на годината" - нито положително, нито отрицателно.
Предпочитам, доколкото ми е възможно (трябва и да се оцелява, все пак), да правя нещата, които са значими за мен, заради смисъла, а не за да трупам актив - награди, CV, пари, популярност и т.н. Не ми е приятно да "осребрявам" онова, което обичам. За мен институционалното признание (от страна на организация, жури и пр.) не е по-важно от неформалното. Не съм способна да агитирам да се гласува за мен.
Знам, че от прагматична гледна точка екзистенциална нагласа като моята не е печеливша. Но си мисля, че може би не всички трябва да бъдат лидери и да се чувстват свойски в конкурентна среда, колкото и това да не се цени в съвременния свят.
Замислих се, че може би затова ми харесва толкова бас китарата. Вчера един приятел съжалително ме попита: "Но защо, Светле, бас китара? Това е поддържащ инструмент! Защо не класическа китара?" След този разговор си припомних финала на един урок по бас на Флий, басиста на Red For Chili Peppers. В него Флий говори именно за "поддържащия инструмент" като мисия. Работата на басиста, казва той, е да накара другите от групата да засияят. Не може да слушаш само себе си, не може да имаш претенциии да изпъкваш, без да мислиш за другите. И великите басисти, продължава Флий, са станали такива, защото са успели да свирят така, че другите в групата да засияят. Басът, разбира се, не е само поддържащ инструмент - и самият Флий е един от най-добрите примери за това - но патосът му е, че добрият басист трябва да може преди всичко да служи.
Мисля си, че не само в рок музиката е така - за да има кой да сияе, трябва да има и на кого да му идва отвътре да служи.
Та ако ме номинирате, ще си направя отвод. А на онези, които ще бъдат номинирани, пожелавам успех.
Отдавна не бях писала в рубриката "недисциплиниран дискурс", макар да съм планирала два-три поста, но днес не мога да се въздържа. Ако не искате да четете нищо освен "правилната" гледна точка, следващите редове не са за вас.
Две момчета минали през столичен мол на мотоциклети. Разминало се "без жертви и материални щети", както се казва. Клиентите и работещите в мола се отървали с уплаха. Залавянето на нарушителите се превърна в новина от ранга на показните полицейски акции, само дето име си няма.
Не бих поощрила подобно поведение. Ако зависеше от мен, младежите щяха да бъдат наказани с глоба и/или (още по-добре) с общественополезен труд. И все пак... нещо в тази история ми е симпатично. Може би защото постъпката не е заради някаква полза, нито от омраза, а заради провокацията. Напомня ми собственото ми намерение да вляза в мол, облечена в чувал за боклуци и с мрежичка от картофи на главата, да влизам в магазините, без да купувам нищо, и да чета стихове на глас.
Е, ако бях наясно с мотивацията на младежите, може би нямаше да мисля така. Много по-вероятно е постъпката им да е била форма на фукня, отколкото бунт срещу консуматорството.
Но неизбежно си правя сравнения. "Атака" отново ще проведе пред джамията протест, и то напълно законно - само година след като предишният се превърна в нападение над молещите се, имаше и разбити глави. И макар това да е подсъдно по Наказателния кодекс, не само че няма присъди, а напротив, същото се разрешава отново.
Оказва се, че да убиеш някого, защото ти прилича на гей или да пребиеш хора в трамвай, защото не харесваш политическите им убеждения, си е в реда на нещата, щом извършителите не само са на свобода, а дори не са и осъдени.
Тези, които "прочистват" България от хората, които не им харесват, имат карт бланш да продължават да го правят. Известните и богатите (и техните роднини) също имат достатъчно основания да вярват, че каквото и да сторят, ще им се размине.
Важното обаче е в моловете да е спокойно. Шопингът преди всичко.
Всъщност, който има мотор е възможно да има и пари. Та на момчетата може и да им се размине...
Ходя на кино повече от рядко. Всъщност за първи път бях в сравнително "голям" киносалон, откакто има такива из молове и мултиплекси, преди една седмица - със симпатична компания от общо 10 души ходихме да гледаме "Парад".
Филмът "Парад" е издържан в най-добрите традиции на сръбското кино. Кино, което обича и героите си, и зрителя, но никого не щади - нито героите, нито зрителя. Кино, което разсмива до болки в стомаха и после разплаква, а между това ядосва, смущава, възмущава, умилява, замисля. Ала при всички случаи - докосва.
"Парад" не е за хора, които не са способни на самоирония и не могат да погледнат на собствените си ценности и стереотипи от дистанция. Независимо дали са гей активисти, правозащитници, хомофоби, патриоти и т.н. Ако за вас политическата коректност е религия, имайте предвид, че всяка втора дума във филма е "педал". Не са спестени повече или по-малко груби шеги и по отношение на мутрите, неонацистите, полицията, сърбите, хърватите, босненските мюсюлмани, косовските албанци... Приятелчето - гей активист, което организира груповото ходене на "Парад", после сподели, че когато го гледал за първи път, през първата половина на прожекцията бил ужасно възмутен, но после стигнал до извода, че филмът е гениален.
Като казвам "груби шеги", ето пример. Един от героите, косовски албанец, мюсюлманин, по подразбиране - хетеросексуален, в младостта си заразил зебра с трипер. Други герои на филма - мачовци, го питат: "Ама зебрата е била женска, нали? Все пак ти си хетеросексуален!". На което нашият човек отговаря, че не помни - било много отдавна...
И все пак "Парад" утвърждава толерантността към различните. Не става въпрос обаче за толерантността като идеологическо клише, а като проява на човечност. Като способност да видиш човека в хората, които не смяташ за "нормални", в тези, от които се страхуваш, в тези, които те отвращават, във враговете си... Ето защо такъв филм, мисля, е особено подходящ за Балканите на фона на плакатни продукции, които спускат "правилните" ценности отгоре. Затова и успява да стане толкова касов в Сърбия. В България засега не се радва на голяма посещаемост, но се надявам това да се промени.
Въпреки художествените преувеличения, на моменти "Парад" е ужасяващо реалистичен. Особено кулминационната сцена, когато неонацистите нападат гей активистите. Както четох после, участвали са истински неонацисти. То си им личи. Като се замисля, този похват много добре се вписва в духа на филма - да се дадат на нацитата хонорари за статисти (предполагам, че трябва да са им дадени - иначе защо да участват), за да играят себе си във филм, който утвърждава ценността на различните. Гениално.
Накратко - ако сте готови да поставите под въпрос собствените си предразсъдъци и стереотипи, ако сте способни да се смеете на себе си, ако можете да изпитате симпатия към другите, каквито и да са те, филмът "Парад" е за вас. Ако искате да проверите дали сте способни на всичко това, също го препоръчвам.
п.п. Извън темата. В началото казах, че до миналата седмица не бях ходила на кино в "голям" салон от "новите" (вече съвсем не нови, освен за мен) кина. Та разбрах, че нищо не съм пропуснала. Най-сетне ми се изясни защо някои се възмущават от силния звук и огромните екрани. Предпочитам звукът да е такъв, че да не се чудя дали ще ми прилошее от него, а екранът да не е толкова голям, че погледът ми да не може да възприема сцените и да мечтая да ги видя на лаптопа си или на телевизор, за да усетя естетиката им. А когато Дейвид Линч направи триизмерен филм, тогава може и да се прежаля да гледам 3D :-).
Преди няколко седмици се разходих в подобен вид (облечена в два чувала за боклук, потник от пазарска торбичка и шапка от мрежичка за плодове с хартиено цвете) в продължение на няколко часа из центъра на София с Крис и един приятел. Накрая отидохме и на литературно четене. За цялото това време само една позната ме попита защо съм облечена така. А по улиците се разминавахме с хора. Никой не ме загледа, не почна да ме сочи с пръст, не ми подвикна, не се засмя и т.н. Срещахме по пътя и други познати, на които видът ми не направи впечатление, или поне не го показаха. Чувствах се съвсем спокойно и естествено.
През есента беше, мисля (или миналата пролет да е било?), видях двама мъже, хванати под ръка (и нито един от тях не куцаше), най-спокойно да влизат в кварталния супермаркет "Фантастико". Мой приятел пък се целувал с мъж в пицария и нищо не се случило.
София започва да се превръща в нормална европейска столица.
Още от малка не обичам да участвам в игри, в които има състезателен елемент. Не толкова за да не загубя, но най-вече защото, ако спечеля, някой друг ще е загубил. Такава съм си и до днес - конкуретноспособността не е от силните ми страни.
В професионален план съм участвала в конкурси - за асистент, за докторант, за работа. Понастоящем работата ми е на проектен принцип - трябва да се печелят проекти, за да получаваме заплати. Приемам това като част от правилата, но за мен смисълът на проектите, по които работя, е много по-важен от това просто да се печелят проекти.
Съмнявам се, че бих била много "успешна" в силно конкурентна работна среда - ако виждам, че някой покрай мен много иска да бъде първи, ще изпитам спонтанна потребност да се отдръпна, за да е доволен. (Представям си как в момента де що има работодател чете и си отбелязва, че съм неблагонадеждна...)
Що се отнася до нещата, които правя в свободното си време от убеждение, за удоволствие или и двете, не желая да се състезавам. Искам да отстоявам пространство, в което смисълът е по-важен от дивидентите, идеите са по-важни от оценката им, каузата е по-важна от осребряването ѝ, общуването е по-важно от самоизтъкването.
За блога в някакъв момент реших (може би не от самото начало) да не участвам с него в никакви конкурси, да не му слагам реклами, нито да се опитвам да печеля по какъвто и да е начин от него. Не бих поела ангажимент, че това винаги ще бъде така, но засега предпочитам да бъда максимално независим блогър. Да съобразявам тематиката, стила и дизайна не с необходимостта да привличам повече трафик или да се харесвам, а с ценностите си (особено с уважението към тези, които ме четат), ако щете - и с моментните си състояния.
Затова вчера ми дойде като гръм от ясно небе, когато ми казаха (познат от групата във Facebook за прогресив рок, представете си), че съм била получила някакво отличие. Както се оказва, българският "клон" на Асоциацията на европейските журналисти, за която нямам спомен да съм чувала до този момент, ме е поставил на първо място (поделено с журналистката Нева Мичева) за 2011 г. в рубриката "Материали, отразяващи оригинални теми извън медийното внимание", заради писанията ми "по проблемите на бежанците и чужденците без легален статут в България".
Ще излъжа, ако кажа, че не ми стана приятно - щом тщеславно разказвам за това, сигурно съм поласкана. Същевременно изпаднах в силна почуда ("сигурно като постмодерен човек ще свиеш иронично рамене", ми писа една уважавана позната вчера). Макар да съм казвала, че смятам блога си за своеобразна медиа, никога не съм имала себе си за журналист. И си мисля - толкова журналисти (някои от тях - добри) дават мило и драго да получат отличие, пък то отива при някого, който дори не е журналист. Чак гузно да му стане на човек (на мен, де).
Като се абстрахирам от личния си идентичностно-ценностно-когнитивен дисонанс, смятам, че говори добре за Асоциацията на европейските журналисти - България, че гледа сериозно на новите медии. Освен мен е отличен и блогърът Комитата. Харесва ми и че изобщо има такава категория - "Материали, отразяващи оригинални теми извън медийното внимание" и че правата на чужденците в България са припознати като "оригинална" (надявам се - и важна) тема.
Другите категории в класацията на АЕЖ за качествена журналистика са "Журналистически материали, изиграли ролята на коректив в обществото" (наградени са материалите на вестник "Сега" за даренията в МВР) и "Цялостен принос за поддържане на високите стандарти в медийната среда в България" (отличието отива при програма "Христо Ботев" на БНР).
Замислих се и аз на кого бих дала отличие в съответните категории. И дори вече присъдих наградите, но за тях ще направя отделна публикация. Ще ги обявя утре.
В заключение - благодаря на Асоциацията на европейските журналисти - България. Не знам дали съм повече трогната, или повече учудена.
В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.
Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.
Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.
А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?
Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".
Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.
От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.
Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.
Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.
Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".
Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.
"Може, разбира се. Надеждата умира последна, понеже последна е излязла от кутията на Пандора... :-)"
Така отговори Борислав на въпроса ми дали до десет години отбраната му аудитория ще може да се порадва на всичките му коани versus Коледа от първия му блог. И понеже надеждата наистина умира последна, реших аз да публикувам коаните, с които разполагам. Според Борислав те трябва да са били 12, но аз успях да възстановя наличието на 11, един от които е бил публикуван като картинка, а тя, за съжаление, вече не може да се намери. Публикувани са между 3 и 23 декември 2007 г. Два от коаните (вж. линковете по-горе) Борислав сподели и във втория си блог.
Постарала съм се, доколкото е възможно, да запазя размера на буквите. Не помня какъв е бил шрифтът на първия блог на Борислав, но във втория си той се придължаше към Times New Roman, затова използвам него.
Надявам се, че някои от вас ще изпитат такова удоволствие от срещата с коаните versus Коледа, каквото и аз. А надеждата, както знаем, умира последна...
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
