В памет на Питър Бъргър

С Питър Бъргър в София, 05.2004 г.

В петък научих, че на 88-годишна възраст е починал Питър Бъргър. Разбрах го не от новинарските канали, а от профила на позната преподавателка по социология във Facebook, която, предполагам, го е разбрала международни социологически мейл листи. По-късно ми се изясни, че Бъргър е починал още във вторник 27 юни, а информация за това е разпространена в някои световни медии на 29-ти.

Макар Бъргър да беше един от най-големите съвременни социолози, си давам сметка, че би било прекалено да очаквам смъртта му да стане световна, че и българска, новина. Все пак, пикът на популярността му извън социологическите и определени религиозни среди е отминал преди десетилетия.

Навремето мои студенти ме бяха светнали, че прякорът ми бил Бъргъра - мъчех ги с "Покана за социология" целия първи семестър на първи курс. Казах го на Бъргър, когато дойде в София преди 13 години. Засмя се, а след края на публичната дискусия ми предложи цигара. Отказах му, защото не пуша. Никога не съм си падала събиране на автографи, още повече – на вещи на любими известни личности, но част от мен до ден днешен съжалява, че не взех и запазих онази цигара.

Питър Бъргър е от социолозите, от които в най-голяма степен съм се повлияла. Не толкова като методология, колкото кото идеи, които са обръщали социологически "истини" (включително такива, които сам е проповядвал) наопаки. Като интелектуална честност. Като сладкодумен вдъхновител и проблематизатор на очевидности.

„Покана за социология“, публикувана за първи път през 60-те години, е един от изворите на вдъхновение за хипарски и ляво настроени либерални интелектуалци. С „Капиталистическата революция“, излязла в края на 89-те, Бъргър успява да настрои немалка част от тези хора, както и от колегите си – срещу себе си.

След 1989 г. Питър Бъргър изпада в професионална криза – написал е цяла книга за капитализма и социализма, без дори да предположи, че социалистическият режим ще падне. Признава и други сериозни грешки, които е допуснал. Каква е стойността на социологията, ако тя на може да предвижда, пита той в статията си „Социологията – оттеглена ли е поканата?“. И не само това го кара да смята, че социологията страда от сериозни, същностни, проблеми. Освен все повече частни дисциплини откъсват все повече парчета от нейното поле. В последна сметка все пак не оттегля поканата си. Защото социологията, според него, не е въпрос на поле, на запазена изследователска територия, а на перспектива (на мислене, възприемане на света, изследване). И тези роящи се дисциплини, които се настаняват „на полето“ на социологията, страдат от това, че нямат нейната перспектива.

По-късно, през 1999, Бъргър прави пореден „Коперникански обрат“, този път в социология на религията, вдъхновявайки и съставяйки сборника „Десекуларизацията на света“. До този момент социолозите си живеят с аксиомата, завещана от Макс Вебер, че светът става все по-секуларен (т.е. по-малко религиозен и по-светски“). Бъргър, който десетилетия наред също е отстоявал тази идея, стига до извода, че има „нещо гнило“ в нея на конференция в Тексас, където в неделя по радиото попада само на проповеди, колкото и да върти станциите. Секуларизацията, казва той, е очевидност за европейците, за живеещите в големите градове на САЩ и за интелектуалците. Останалата част от света не е особено секуларизирана. Днес тази констатация едва ли би учудила някого, но в контекста на края на либералните 90-те години си е сериозна социологическа „бомба“.

С годините Питър Бъргър става все по-религиозен. Което, между другото, е съдбата не на един и двама големи социолози. Защо е така, е друга тема. Но Бъргър е религиозен по един изключително рефлексивен и недогматичен начин. Навремето често казвах, че ако беше направил своя църква, може би само църквата на Бъргър би могла да задържи човек като мен. Ако ви е интересно какво имам предвид, от сърце ви препоръчвам статията му Protestantism and the Quest for Certainty.

Днес си мисля за Бъргър в контекста на това, че социологията все повече се маргинализира в конкуренцията не само с по-вървежни частни дисциплини, а и с методики, заживели свой собствен живот. Количествени или качествени изследователски методи например. Всичко това добре обслужва света на проектното битие, в който и на науката се налага да оцелява. Приоритетите, целите, ключовите думи са зададени предварително; от теб само се иска да разработиш едно конкретно парченце, да кажеш какви методи ще използваш и как ще оправдаеш похарчените пари. Проекти не се печелят, ако си задаваш дълбоки въпроси от сорта на „защо“, „какъв е смисълът“, „това, дето се иска от мен да го направя, не е ли преливане от пусто в празно“. Не се печелят, ако проблематизирате очевидности. А именно това прави социологията, учи Бъргър.

Загубата на способност за проблематизиране може да гарантира усвояването на едни пари, но не и смислени резултати от усвояването. Това обаче е тема, по която от години мисля да напиша нещо по-сериозно.

Какво да се прави – припомнянето на Питър Бъргър ме кара отново и отново да мисля за смисъла.

Ще ми липсва.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Чий траур?

Сред целия шум тези дни около смъртта на патриарх Максим предпочетох да не кажа нищо. Поради ред причини. На първо място, не съм православен християнин. На второ, влизам в положението и на част от защитниците на патриарха, и на част от критиците му, защото аргументите им са от различни ценностни сфери. Предпочитам да не изпадам в подробности, за да не нараня нечии чувства. А и защото, както казах, не съм православен християнин.

Но - именно защото не съм православен християнин - се чувствам длъжна да кажа, че съм против деня на национален траур за смъртта на патриарха. България е светска държава. Прилагам малко цитати от Конституцията:

Чл. 6.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Чл. 37.
(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

Не съм съгласна светската ми държава да ми нарежда да скърбя за смъртта на религиозен лидер. Държавата ми няма право на това.

Не съм съгласна заради решението на светската ми държава да се отменят културни събития - театрални постановки, концерти и пр. Както и каквито и да е други събития.

Попаднах на информация във фейсбук за училище, чийто празник се отменя заради националния траур. Та нали образованието е светско? Защо се изключва едно момиче заради забрадка, а цели училища да трябва да се съобразяват със смъртта на лидера на една църква?

Според данните от последното преброяване 21.8% от населението отказва да отговори на въпроса за вероизповеданието си. От отговорилите, подчертавам, от отговорилите, православните християни са малко над три четвърти от населението - 76%. Спрямо цялото население са 59.39% (благодаря на Андрей Куртенков за уточнението).  Самите те са разделени в оценките си за патриарх Максим, но за степента на разделението не разполагам със статистически данни. Но има една четвърт от отговорилите, които не са православни християни. Сред тях са 10% мюсюлмани. Може би някои от тях реторично се питат ще има ли траур, когато почине главният мюфтия. Има 7,1%, които не се самоопределят и 4,7% без вероизповедание. Има католици. Протестанти. Армено-грегорианци (и те са православни, но имат друга църква). Юдеи. И други. А като цяло малко повече от 40% от населението не са се определили като източно-православни.

И огромната част от тях - и от отговорилите, и от неотговорилите - са български граждани. Против този траур съм, защото държавата трябва да представлява всичките си граждани.

А на онези, които скърбят за патриарх Максим, изказвам най-искрените си съболезнования. Надявам се, че разбирате - едното няма нищо общо с другото.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Обикновено нещастие

В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.

Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.

Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.

А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?

Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".

Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.

От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.

Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.

Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.

Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".

Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отново за "Атака" и Столична община

Видео на BGNES от нападението на "Атака" срещу мюсюлманите пред джамията в София

От доста време насам не виждам "Атака" на Орлов мост (предистория: 1, 2). Не знам дали им омръзна, или са били посъветвани да се разкарат. Предполагам, първото. И все пак се чувствах морален победител... до днес, когато разбрах, че обичайните вече петъчни нападения над джамията в София "Атака" също са координирани със Столична община.

Ресорният зам.-кмет Иван Сотиров (от СДС, държа да отбележа) и Иво Пенев от Столичния инспекторат хич да не ми излизат с мантрата за свободата на словото. (Фандъкова не я и питам - тя, както стана ясно, е много бърза в измиването на ръцете.)

Пред 21 век ръководството на една европейска столица дава карт бланш на политическа партия да възпрепятства група от хора да изповядват своята религия. Това е престъпление. Трябваше ли да се стигне до побой, за да кажем, че "Атака" трябва да бъде поставена извън закона и че Столична община е съучастник в престъпление?

Неудобно ми е, че съм от София, честно. 

п.п. UPDATE. От днес в 18 часа до утре в 21 часа има инициатива да оставим цвете при джамията. За извинение. Аз ще отида.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Минарета и (кастрационни) комплекси

(Джамията в София и минарето й,
снимани с инфрачервен филтър Hoya R72 през прозореца на тоалетната на ЦУМ)

Видяха родните патриоти, че швейцарците в изблик на антиислямска параноя забраниха минаретата - и те вдигнаха... глас.

Не може то така минаретата да стърчат над останалите сгради. Това е символ на надмощие, на маркиране на територия, на ислямски фундаментализъм.Щом на Швейцария са й много четири минарета, пък нашите са повече, веднага да ги съборим! (А че според последното преброяване на населението мюсюлманите в България са 12,2% - ами техен проблем...)

В българската Wikipedia пише, че минаретата първоначално служели за фарове, а после - за привикване на вярващите за молитва. Освен това символизирали връзката между земята и небето. Небето на онзи Бог, в който вярват и християните. Оптималната височина за едно минаре била 63 метра, защото толкова години е живял Мохамед. Но най-високото минаре в света било високо 210 метра, а се строяли и две 230 метрови. Не в България.

Опитах се да разбера кое е най-високото минаре в България и колко точно е високо, защото това на софийската джамия изглежда по-скоро скромничко и в контекста на сталинисткия център и стърчащи хубости като паметника на София(нски) изобщо не се "извисява". Не намерих информация за височината му, но различни източници в интернет сочат като най-високо минарето на "Куршум Джамия" в Пазарджик.

А знаете ли коя е най-високото произведение на архитектурния гений в България? Пак в българската Wikipedia открих списък на най-високите сгради и съоръжения у нас. И що да видя - над всичко с фалическо достойнство се извисяват... не, не църкви, не паметници, а... три комина на "ТЕЦ Марица Изток" и един комин между Пирдоп и Златица, високи по 325 метра. Със стотина метра, значи, по-високи от планираните най-високи минарета в света!

Най-високият паметник в нашата китна родина пък се оказва... паметникът на Бузлуджа - 70 метра.

Така че ако наистина височината символизира надмощие и "маркиране на територия", България е "припикана" не от минарета, а от (днес нефелната) мощ на индустрията и идеологията на социалистическата тоталитарна държава.


п.п. В списъка на най-високите сгради и съоръжения у нас, който включва артефакти с размери от 325 до 50 метра, няма минаре. Ще бъда благодарна, ако някой ми каже височината на минарето на "Куршум Джамия" в Пазарджик.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Без-паметно

Знаех, че няма никаква надежда и все пак ме е яд, че разрушиха паметника на незнайния турски воин в Славяново. Беше ми симпатичен. Въпреки че до гуша ми е дошло от паметници, свързани с войни и битки. А може би - точно заради това...

В съседните страни, в които има компактно българско население, Божидар Димитров би бил първият, който да призовава за издигане на паметници на борбата на българите срещу местните. Ама паметник на загиналите турски войници в България - не може, въпреки че по време на Руско-турската война са умирали и от единия, и от другия лагер. При това не става дума за паметник на военната мощ на Османската империя, а просто - на загиналите.

Но нито българското образование, нито българската политика, нито българските медии излъчват внушението, че по отношение на живота и смъртта няма висши и низши нации, етноси, религии.

От друга страна. Лично аз нямам абсолютно нищо против съществуването на мюсюлманска демократична партия или на други религиозни партии, или пък етнически. След като е допуснато съществуването на такива в България, по-скоро трябва да се ревизира Конституцията (много точен пост от Иван Бедров по въпроса). Освен това, позоваването на тази част от конституцията е пълно лицемерие, като се има предвид до каква степен Българската православна църква е обвързана с всевъзможни ритуали и активности на държавно равнище. Но Мюсюлман-демократичната партия, барабар с паметника, ми изглежда нещо като умишлена провокация - все едно, че "Атака" са си я измислили. С подобна реторика (вкл. паметника) основателите й ми напомнят на добродушен левскар (или цесекар), отишъл насред подпийналата агитка на ЦСКА (респективно - "Левски") кротко да обяснява, че неговият отбор всъщност е много готин и не разбира защо онези викат "долу" и "умрете". Или на пънкар, опитващ се да проповядва анархията на тълпа скинари. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, разбирате какво искам да кажа.

Може и да греша, може и тази партия да е просто опит за нова политическа сила, която да привлече българските мюсюлмани и етнически турци. Нормално е да се очаква, че след излизането на ДПС от власт ще има опити за създаване на партии, които да го изместят. Също толкова нормално е да се очаква и че далеч не всички от тези опити ще са спонтанно възникнали, а по-скоро ще са продукт на една или друга партия "зад кадър".

И все пак. Мюсюлмански демократичен съюз като че възниква с молба - "отрежете ми главата". А това може да попари по-дипломатичните опити за създаване на читава алтернатива на ДПС за следващите няколко години.

Жалко.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За религиозните "сламки" и религиозните "греди"

Гледам по късните новини на Канал 1 - построили православна църква в двора на училище. Голяма гордост, голям празник. Пак по новините, няколко часа по-рано - репортаж против използването на "религиозни символи" (разбирай забрадки) в образованието.

То и в двора на Югозападен университет се е цвъкнал православен параклис. Но не, това не са религиозни символи. Така ви се струва. Българското образоване е светско.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Успех на Мартин Димитров!

От всички сини снимки, които съм правила, тази си харесвам най-много. Сега я посвещавам на Мартин Димитров с пожелание за успех на балотажа утре.

Поради предишния ми постинг за кандидатурата доста хора решиха, че не го подкрепям. А всъщност аз отправих критики, защото според мен Мартин е единственият от шестимата кандидати за председател на СДС, който изобщо заслужава внимание. Надявам се утре изборите да бъдат честни.

Подкрепям Мартин Димитров, но не знам дали още подкрепям СДС. Ако той загуби изборите утре, мисля, че това ще е просто краят на СДС и ще е крайно време да възникне нещо ново, подходящо за демократично мислещи хора (е, аз си мечтая за либерална формация, но "либералното" у нас е изпразнено от смисъл поради псевдолиберални творения като ДПС и НДСВ). А ако Мартин спечели, ще видим...

П.п. Извинявам се, ако съм набедила Мартин, че е протестант. Четох в блога на Димитър Аврамов, че всъщност не бил. За мен лично религиозната идентичност няма значение за това дали ставаш за политик, или не (ако би пречело, това е фундаментализмът, но той може да бъде както протестантски, така и православен, католически, ислямски и пр.). Пък и "Блага вест" си е съвсем читава протестантска църква. Но живеем в нетолерантна страна и предполагаемото протестантство на Мартин Димитров беше използвано като компромат срещу него. А това е последното, което съм искала.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Мартин Димитров на кръстопът

Още преди около година бях споменала, че смятам, че Мартин Димитров е политик, който изразява интересите на такива като мен, но само отчасти. А защо отчасти, не уточних. Сега, когато той се кандидатира за председателското място на СДС, намирам за повече от наложително да изясня какво имах предвид тогава, още повече, че някои събития потвърдиха част от опасенията ми. Пиша този пост абсолютно добронамерено. Аз самата не мога да се сетя за някой, който би могъл да бъде по-подходящ за председател на СДС от Мартин Димитров. Както Дзвер каза, той е “първият уеб 2.0 СДС политик”. Той е и един от много малкото депутати, с които можеш да имаш директна връзка, които могат да повдигнат въпрос в парламента поради твой коментар в блога му, които ще ти отговорят, ако им напишеш писмо, и на които можеш да се довериш (това го знам от личен опит). Много ще се радвам, ако именно Мартин Димитров бъде новият председател на СДС. От друга страна, точно сега е моментът, в който самият Мартин Димитров е крайно време да се самоопредели – кого точно иска да представлява и, оттук, кого да представлява СДС като партия? Дали младите, икономически активните, интернет потребителите, които в повече от случаите имат либерални разбирания – не само в икономическо, а и в личностно отношение, които са чувствителни на теми като човешки права и екология. Или ще представлява определен брой (изброими поименно) икономисти, интелектуалци, антикомунисти, представители на някои християнски деноминации в България, реститутки, изобщо, изключвайки известни вариации, нещо като електората на ДСБ.

Проблемът е сериозен, освен това е и изключително дълбок; основава се на базисни лични убеждения, а не просто на PR. За разлика от много политици, които се чудят каква идеология да “прегърнат” като най-печеливша, Мартин Димитров е верен на себе си. В какво, тогава, е проблемът? От една страна, Мартин е изключително либерален в икономическо и отчасти в политическо отношение. От друга страна, в морално отношение, той се оказва също толкова изключително консервативен. Това не би било проблем, ако нямаше политически последствия. И би било проява на тотално неразбиране да изискваме от него да се абстрахира от личния си морал в името на оцеляването на дясното пространство.

Доколкото ми е известно, Мартин Димитров е протестант по убеждения. Аз също се считам за протестант, макар и от по-различен вид. Имам протестантско кръщение и съм венчана в протестантска църква. За мен хубавото на протестантството е, че от необходим посредник в отношенията между човека и Бога, Църквата се превръща просто в общност от вярващи хора. Протестантството поставя акцент върху личните отношения между човека и Бога. Не църквата, а вярващият има свободата сам да чете, тълкува и разбира Библията. Така обаче е само на теория. На практика, за да оцелее, за да се развива и за да бъде ефективно по отношение на вярващите, протестантството се институционализира в редица деноминации. Тук не е тема да се обсъждат разликите между тях. Но е от значение, че огромната част от тези деноминации са убедени, че именно тяхното тълкуване на свещените текстове е правилното. В тази връзка, в статията си Protestantism and the Quest for Certainty, социологът Питър Бъргър (също протестант), критикува протестантството за това, че макар да упреква католицизма за наличието на куп свещени догми в него, самото то е склонно да догматизира определени прочити на Писанието по същия начин, по който и католиците си имат догми. Според Бъргър (ако чете някой мой студент, сега му е много весело), с когото тук съм абсолютно съгласна, интерпретациите на Библията винаги са повлияни от определен социален, исторически и т.н. контескт. В този смисъл, те никога не са “абсолютно правилни”, освен това, се променят с времето. Например, за много християни всяка сексуалност, различна от хетеро, е противоестествена и грешна. Но да не забравяме, че апостол Павел е твърдял, че е противоестествено мъжете да са с дълги коси, а жените – с къси :). Много неща, които са били самоочевидни по времето на Христос и първите апостоли, днес не са, но (почти) никому не би хрумнало да ги възприема като извращение или грях. Ето защо съм отново съгласна с Бъргър, че няма инстанция, която да ни каже кое е “правилното” в християнството (тук нямам предвид православието и католицизма, където има установени свещени догми, но пак по много въпроси има и спорове, де), остава ни сами да търсим и тълкуваме, но също така никой освен нас не може да бъде отговорен за това до какви изводи ще стигнем и какви решения ще вземем поради тях.

Принципно за вярата си не обичам да говоря публично, но в случая с Мартин Димитров се налага. Защото самият той в едно интервю твърди, а и дейността му като депутат доказва, че е верен на твърдението си:

Човек не може да отдели вярата си от каквато и да била човешка дейност. Няма как от време на време да вярваш и от време на време да се занимаваш с политика. Ти си един и същи човек през цялото време, а вярата е част от теб, бих казал, най-добрата част.

Напълно съм съгласна, че за онзи, който е убеден християнин, вярата не е просто модус на живота му, а е основата на този живот. Достойно за възхищение е, че Мартин е верен на себе си. Но именно поради това той е склонен понякога да се опитва да прокарва консервативни тези в парламента, които отблъскват редица от почитателите му и са в състояние да отблъснат и много други. Като имате предвид, че говорим за младото и интернет активното поколение, тоест тъкмо за тези хора, които припознават Мартин Димитров като “нашия човек в парламента”. Като пример за такъв морален консерватизъм бих дала позицията му по промените в семейния кодекс, която беше изразена и в неговия блог. Цитирам най-показателните пасажи:

В момента хората, които живеят без брак заедно – става въпрос за мъж и жена, разбира се, тук надявам се няма никакво колебание за какво говорим (...)

(...) създаването на фактическо съжителство ще намали стимулите за сключване на граждански брак в България. Това правят вносителите на този законопроект. Не си го признават, не са честни със залата, но фактически точно тази работа правят. Това ще бъде резултатът. Този резултат ще бъде много негативно тежък по развитието на тази страна.

Ето с такива изказвания, както е видно и от коментарите към този постинг, Мартин загуби доверието на свои потенциални избиратели с по-либерални морални убеждения, включително и на такива с различна сексуалност. Много важно беше да намери какво да отговори на коментарите на тези хора, но той не го направи. А двама от тях, с гей ориентация, открито заявиха, че досега са гласували за СДС, но след това изказване на Мартин Димитров се съмняват дали пак да го правят. Прави са – защо да гласуваш за някого, който не само няма да защити интересите ти, а и ще работи против тях?

Както казах в началото обаче, пиша този пост добронамерено. Виждам и основания да се надявам, че като председател на СДС Мартин би могъл да представлява младите и либерално настроени хора в България. Тези основания ги виждам в либертарианските му разбирания. Нека се върна на интервюто, което цитирах по-горе. Там Мартин казва и това:

Движещата сила на християнството е свобдната воля, което означава право но избор, на самостоятелни решения. Дясната политика също застъпва този принцип, но го нарича индивидуална свобода. Основен принцип на дясната политика е, че държавата трябва да има ограничена намеса в живота на хората, така че инидивидът да може сам да решава какво да работи и как да живее. В този смисъл не искам да кажа, че всички християни трябва да подкрепят десни партии, но аз съм направил този избор за себе си.

Това твърдение определено е в противоречие с позицията на Мартин за семейния кодекс. Ако не държавата, а индивидът трябва да решава как да живее и индивидът има свободна воля и право на избор (както смятам и аз), защо пък държавата да се противопоставя на съвместното съжителство и легализирането на хомосексуалното съжителство? Ако Мартин Димитров действително успее да интерпретира вярата си либертариански, не би правил изпълнения като това със семейния кодекс. Затова, нека разгледаме някои основни положения в либертарианството, които са важни в това отношение. Ще цитирам сайта на Българското общество за индивидуална свобода, чийто член е и Мартин (макар и издържани в стилистиката на 18-ти век – примерно Русо, Кант – постулатите, изложени там, заслужават внимание):

Из “Философия на свободата”:

5. (...) Но ти нямаш право да използваш насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Следователно, нямаш право и да определяш някой друг да използва насилие от твое име срещу други хора.

Отричане на правата на хората с различна сексуалност насилие срещу свободата им ли е, или не?

7. Тъй като ти притежаваш своя живот, за своя собствен живот си отговорен ти. Ти не си взел живота си назаем от други хора, че те да изискват твоето покорство. Нито пък си роб на хора, че да изискват твоята саможертва. Ти избираш своите цели на основата на своите собствени ценности. Както успехите, така и провалите са необходимите стимули за усъвършенстване и израстване. Твоите действия от името на други хора, или техните действия от твое име са добри само когато произтичат от доброволно взаимно съгласие. Защото добродетелта може да съществува само там, където има свобода на избора.

Тъй де, целите се избират въз основа на ценностите, а по отношение на ценностите също имаме свобода на избора, нали ;)?

Из “Ценностите ни”:

Леви или десни?
Либералите, които се смятат за леви, обикновено искат повече държавна намеса в икономическия живот – данъци и регулиране – и по-малко държавна намеса в свободата на словото и личните решения.
Консерваторите, които са десни, обикновено искат по-малко държавна намеса в нашия икономически живот и повече намеса в областта на свободата на словото и личната свобода
Либертарианството не е нито ляво, нито дясно. Либертарианците вярват последователно и в индивидуалната свобода, и в ограничената държава, за разлика от съвременните либерали или съвременните консерватори. Либертарианците са консервативни по икономическите въпроси и са либерални по социалните въпроси.

Убедена съм, че единственият начин Мартин Димитров да убеди младите хора, интернет активната част от които (включително и аз) гласуваха преференциално за него на изборите за евродепутати, че представлява техните интереси, е да бъде “либерален по социалните въпроси”. От негови изказвания съдя, че не вижда противоречие между това и християнските си убеждения. От други изказвания и действия пък съдя, че подобни противоречия съществуват. Затова и се реших да напиша този пост – за да кажа, че според мен в настоящия момент е повече от необходимо Мартин Димитров да се самоопредели – типичен “каубой” като Буш ли ще бъде (в европейски условия - “християндемократ”), или модерен млад човек, който цени свободата и правото на избор. Ако реши да се придържа плътно към консервативните си християнски убеждения, ще уважа това като честна и достойна за уважение позиция, но няма да го подкрепя като председател на СДС. Ако покаже, че наистина е способен да се бори за защита на свободата на избора, тогава вече ще имам основания да се надявам, че възниква алтернатива на бойковизацията.

Надявам се Мартин Димитров да покаже, че може да бъде свободомислещ човек. Нядавам се, че ще може да убеди повече хора, че правото на избор е базисна ценност за едно модерно общество. В противен случай, като се има предвид настоящата политическа ситуация – първо ще бъдат ограничавани хората с различна сексуалност, после еколозите, после хората с увреждания, после ще дойде ред на все повече групи “различни”, докато се стигне и до протестантите, нали?...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог