Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

10.01.2021 г.

10 години без Боби


Днес стават десет години, откакто Боби прекъсна връзка със света. Коя е точната дата на смъртта му не е известно, а и за мен няма никакво значение. 

На днешния ден през 2011 г. излязох в болнични, понеже кашлях непоносимо. Беше понеделник. Боби трябваше да тръгне на работа след отпуската, която си беше взел. Писах му да му пожелая лек първи работен ден от годината, защото знаех колко не му се връща в рутината на всекидневието. Не отговори. Повече не отговори на никого. 

Има събития, които разделят живота ни на преди и след. След които не можеш да продължиш живота си напред, ако не го сглобиш наново и по нов начин. Но за да го сглобиш, трябва да го разрушиш. А това не става без жертви и щети. 

Има събития, които не се преживяват, а с годините човек се научава някак да живее с тях. Като с ампутиран крак и фантомни болки, напомнящи за липсата му. 

На днешния ден преди пет години си отиде и Дейвид Боуи. Боби би се зарадвал на съвпадението. Той харесваше Боуи и оприличаваше себе си на млади години на него – имал същия перчем. Та се чудех с коя песен да почета и двамата. Отговорът си дойде сам – одисеята за майор Том, който прекъсва връзките си със света, за да остане сред звездите.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


3.01.2021 г.

Защо ще се ваксинирам и защо пазя дистанция



6 951 482 души – толкова е населението на България към края на 2019 г. по данни на НСИ. Поради пандемията немалко хора, които обичайно живеят в чужбина, понастоящем са в България, но така или иначе населението е около 7 милиона. По официални данни до днес, 3 януари 20201 г., от COVID-19 са починали 7644 души. Това прави по човек и нещо на 1000.

Тук става дума, подчертавам, само за официалните данни. Тоест в тях не влизат хора, които не са били официално диагностицирани с COVID, понеже не са си направили правилния тест, не са го направили в правилното време или правилната лаборатория, или изобщо не са тествани. Нито такива, които системата е отчела като „излекувани“, но в последствие са починали от усложненията от вируса. Не влизат и косвените жертви с други здравословни проблеми, на които здравната ни система, „изпушила“ от претоварване, не е оказала навременна помощ. От октомври насам у нас се наблюдава драстичен ръст на смъртността

В индивидуален план тези сухи статистически данни означават, че повечето от нас имаме познати, приятели, близки, които пандемията ни е отнела и за които скърбим. Ако нямаме такива, то със сигурност имаме близки на близки. И в нашия кръг все някой скърби.

Някои казват, че трябва да се концентрираме върху позитивното – върху оздравелите, а не върху починалите. Но е нормално и човешко е да се тревожим за хората, които обичаме. И да скърбим за тях, ако ни напуснат. И напротив, не би било нормално, ако наш близък умре, а ние си кажем – какво от това, виж колко дечица са се родили днес.

Затова ще се ваксинирам при първа възможност. Дори бих станала част от тестова група за хора с хронични заболявания, ако има такава у нас, и бих поела риска от известни странични ефекти. Защото вярвам, че дори да има такива, те ще са далеч по-леки от самия COVID.

Смятам също така, че не би било проява на интелигентност да разчитам на „естествения имунитет“. Защото, първо, вече има достатъчно данни, че този имунитет не е траен след няколко месеца човек пак може да се зарази. И второ, съществува известна вероятност вирусът да ме убие, преди да се сдобия с и без това нетрайния имунитет. Или да ми причини тежки усложнения. Или да убие други хора, които заразя.

Ако човечеството разчиташе на естествен имунитет, продължителността на човешкия живот още щеше да е около 30 години, а аз, на 46, щях вече да съм с единия крак в гроба, ако изобщо бях жива. Ако се надявам да поживея още поне 3-4 десетилетия, то е благодарение на постиженията на медицината и – не на последно място – на ваксините.

Поради същите причини живея в почти пълна физическа изолация. Да, осъзнавам, че имам лукса да мога да си го позволя. Живея сама, на свободна практика съм и мога да върша работата си отвсякъде. А и ми понася добре да живея сама. Докато много хора се налага да ходят на работа и/или съжителстват с други хора, все някой от които по необходимост излага себе си или семейството си на риск.

И все пак има рискове, които могат да се избегнат – като човек не се събира с компании (въпреки че е позволено), като носи маска (която да е чиста и да покрива и носа) на местата, където има хора, включително навън, като си мие/дезинфекцира ръцете, като се опитва да спазва дистанция в магазина и в градския транспорт. Като избягва оживени места. Като не пътува, освен ако не е крайно необходимо.

И не, изолацията и дистанцията не са проява на страх, както твърдят някои противници на тези мерки. Напротив, проява на отговорност са. Собствения си живот мога да рискувам. И съм го правила за каузи, които смятам за важни. Нееднократно съм получавала заплахи, била съм подлагана на тормоз и омраза.

За живота на другите обаче съм отговорна. И съм дълбоко убедена, че нямам моралното право да рискувам ничий живот просто заради кефа да се срещам с когото искам или защото ми е неудобно да нося маска.

Да живея както ми е най-лесно и приятно не е свобода. Свободата е не на последно място и отговорност към другите. Затова доброволно и свободно съм си наложила доста повече ограничения от официалните мерки.

И да, смъртта е неизбежна част от живота. Смятам, че има нужда от култура за говорене за смъртта и приемане на смъртта. Това обаче не означава, че човешкият живот не е висша ценност. Затова за мен готовността да жертваш хиляди и милиони човешки животи заради каквито и да е ценности (да не говорим за интереси) не се отличава особено от престъпление срещу човечеството. 


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог