6 951 482 души – толкова е населението на България към края на 2019 г. по данни на НСИ. Поради пандемията немалко хора, които обичайно живеят в чужбина, понастоящем са в България, но така или иначе населението е около 7 милиона. По официални данни до днес, 3 януари 20201 г., от COVID-19 са починали 7644 души. Това прави по човек и нещо на 1000.
Тук става дума,
подчертавам, само за официалните данни. Тоест в тях не влизат хора, които не са
били официално диагностицирани с COVID, понеже не са си направили правилния тест, не са го направили в правилното
време или правилната лаборатория, или изобщо не са тествани. Нито такива, които
системата е отчела като „излекувани“, но в последствие са починали от
усложненията от вируса. Не влизат и косвените жертви с други здравословни
проблеми, на които здравната ни система, „изпушила“ от претоварване, не е
оказала навременна помощ. От октомври насам у нас се наблюдава драстичен ръст на смъртността.
В индивидуален план тези сухи статистически данни означават, че повечето от
нас имаме познати, приятели, близки, които пандемията ни е отнела и за които
скърбим. Ако нямаме такива, то със сигурност имаме близки на близки. И в нашия
кръг все някой скърби.
Някои казват, че
трябва да се концентрираме върху позитивното – върху оздравелите, а не върху
починалите. Но е нормално и човешко е да се тревожим за хората, които обичаме.
И да скърбим за тях, ако ни напуснат. И напротив, не би било нормално, ако наш
близък умре, а ние си кажем – какво от това, виж колко дечица са се родили
днес.
Затова ще се
ваксинирам при първа възможност. Дори бих станала част от тестова група за хора
с хронични заболявания, ако има такава у нас, и бих поела риска от известни
странични ефекти. Защото вярвам, че дори да има такива, те ще са далеч по-леки
от самия COVID.
Смятам също така,
че не би било проява на интелигентност да разчитам на „естествения имунитет“.
Защото, първо, вече има достатъчно данни, че този имунитет не е траен след
няколко месеца човек пак може да се зарази. И второ, съществува известна
вероятност вирусът да ме убие, преди да се сдобия с и без това нетрайния
имунитет. Или да ми причини тежки усложнения. Или да убие други хора, които
заразя.
Ако човечеството
разчиташе на естествен имунитет, продължителността на човешкия живот още щеше
да е около 30 години, а аз, на 46, щях вече да съм с единия крак в гроба, ако
изобщо бях жива. Ако се надявам да поживея още поне 3-4 десетилетия, то е благодарение
на постиженията на медицината и – не на последно място – на ваксините.
Поради същите
причини живея в почти пълна физическа изолация. Да, осъзнавам, че имам лукса да
мога да си го позволя. Живея сама, на свободна практика съм и мога да върша
работата си отвсякъде. А и ми понася добре да живея сама. Докато много хора се
налага да ходят на работа и/или съжителстват с други хора, все някой от които по
необходимост излага себе си или семейството си на риск.
И все пак има
рискове, които могат да се избегнат – като човек не се събира с компании
(въпреки че е позволено), като носи маска (която да е чиста и да покрива и
носа) на местата, където има хора, включително навън, като си мие/дезинфекцира
ръцете, като се опитва да спазва дистанция в магазина и в градския транспорт. Като
избягва оживени места. Като не пътува, освен ако не е крайно необходимо.
И не, изолацията
и дистанцията не са проява на страх, както твърдят някои противници на тези
мерки. Напротив, проява на отговорност са. Собствения си живот мога да рискувам.
И съм го правила за каузи, които смятам за важни. Нееднократно съм получавала
заплахи, била съм подлагана на тормоз и омраза.
За живота на
другите обаче съм отговорна. И съм дълбоко убедена, че нямам моралното право да
рискувам ничий живот просто заради кефа да се срещам с когото искам или защото
ми е неудобно да нося маска.
Да живея както ми
е най-лесно и приятно не е свобода. Свободата е не на последно място и
отговорност към другите. Затова доброволно и свободно съм си наложила доста
повече ограничения от официалните мерки.
И да, смъртта е
неизбежна част от живота. Смятам, че има нужда от култура за говорене за
смъртта и приемане на смъртта. Това обаче не означава, че човешкият живот не е
висша ценност. Затова за мен готовността да жертваш хиляди и милиони човешки
животи заради каквито и да е ценности (да не говорим за интереси) не се
отличава особено от престъпление срещу човечеството.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Няма коментари :
Публикуване на коментар