Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.07.2011 г.

Глава в облаците



Може би с времето съм започнала да схващам технологията за снимане на инфрачервени портрети, защото вчерашните ми опити се получиха задоволително, и то без дълга агония и неуспешни опити.

Държа да отбележа, че моделът не е блондинка, с тъмни очи е, а бюстието всъщност е черно.

Заглавието, разбира се, е вдъхновено от този прекрасен филм.

п.п. Знам, че има ред сериозни теми, за които трябва да блогна. Тези дни обаче нямам нито време, нито настроение за тях.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


19.07.2011 г.

Четири

Заглавната снимка на "Неуютен блог" в несмачкан вид


Досега не съм отбелязвала годишнините на блога - това ми изглежда някак излишна суета. Годишнините на един блог имат значение най-вече за неговия автор. От друга страна, годишнината е хубав повод да ви благодаря, видими и невидими читатели - за това, че сте (или сте били) тук - някои от вас - мълчаливо, други - не.

Когато започнах този блог преди четири години, не предполагах нито в каква степен той ще промени живота ми, нито какъв ефект ще предизвикат някои от публикациите в него. Като се замисля, ако го нямаше този блог, нито щях да работя това, което работя в момента, нито да общувам със същите хора (нямам предвид в професионален план), нито да се вълнувам от голяма част от нещата, които са от значение за мен сега. Самият блог премина през различни периоди, както и аз.

Не мога да приема тезата, че "физическият" живот бил истински, виртуалният - не. Истинско е това, в което влагаме себе си, това, заради което сме готови да рискуваме, това, което ни радва, това, заради което страдаме. Истински са последствията от действията ни, все едно в дигиталното битие, или във физическото.

В ерата на социалните мрежи блоговете вече не са толкова на мода, колкото бяха преди четири години. И все пак блогърстването, като специфична форма на интерактивен монолог, продължава да е най-адекватната форма на публично присъствие за мен. Защото ми позволява да бъда индивидуалист, какъвто винаги съм била, и да отстоявам позиции. Защото е начин и най-непопулярната теза да стигне до точния си адресат. Защото думите променят света, а блогът е начин да имаш свое пространство от думи, насочено към света. Защото провокира общуване с други индивидуалности.

Заради всички тези неща (и заради някои други), колкото и да не обичам блогогодишнините, рекох да ви благодаря. Докато и вие, и аз, сме още тук.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


18.07.2011 г.

В орбитите на Google


Започнах текста на тази публикация преди десетина дена, но чак сега намирам време да го довърша.

И какво се получава? Мине се, не мине, и пак всички обичат Google. Трябва да призная, че Google е забележителна компания - все успява да извади изпод "ръкава" някой "заек", който хората да харесат толкова много (или поне да говорят непрекъснато за него), че да забравят всякакви обвинения - за лични данни и други.

В рамките на няколко дена Google извади няколко "заека", най-големият от които е, разбира се, Google+. Но да не забравяме и обявяването на новия облик на Gmail, новия облик на администрацията на Blogger, новината, че Picasa и Blogger ще бъдат прекръстени на Google Photos и Google Blogs.

Докато успея да се наканя, много народ се изреди да пише за Google+. Аз (почти) няма да го сравнявам с Facebook, нито ще правя прогнози за развитието му. На този етап най-обсъжданото нещо в Google+ са прословутите кръгове - мнозина ги намират за трудни и объркващи, други (или същите) не виждат смисъл да подреждат контактите си в различни категории - искат това, което казват, да го казват на всички.

За мен тъкмо кръговете са най-хубавото нещо в Google+. Покрай социалните мрежи като че свикнахме да живеем в "post-privacy" свят. Ако колегите (родителите и пр.) са видели статуси или снимки, които бихте предпочели да не виждат, това се приписваше за вина на социалната мрежа (да, знам, че и във Facebook има начин да обособявате контактите си в различни групи, но той не се ползва от голямата част от потребителите - масовият потребител не обича да бърка в настройки). Докато в основата на Google+ е заложено зачитането на личното пространство в цялата му многомерност. Вие избирате кое да споделите с целия свят, кое - с контактите си, кое - с ограничен кръг от хора или дори - само с един човек. Вие решавате дали споделеното от вас да може да бъде споделяно и от други. И да се казва, че това нямало било значение, ми звучи като прословутото "аз нямам какво да крия".

И не само личното пространство, а и всякакви други публични дейности са безкрайно улеснени от наличието на кръгове. Можете да споделяте определен тип неща само с колеги, или само с приятелите си по фотографска линия, или с учениците си от еди-коя си група, или с контакти, с които говорите на друг език, без да се внася "излишен шум" за останалите. Така, ако полагете малко усилия, контактите ви ще виждат точно това, което е от значение за тях.

Интересът към Google+ нараства лавинообразно. Улесняващо за Google е, че почти всеки има Gmail акаунт, много хора ползват други услуги на Google, без да броим търсачката (впрочем, една виртуална позната си направи акаунт в Gmail само за да получи покана за Google+, но такива като нея са по-скоро изключение). Колкото повече от услугите на Google се интегрират към Google+, както това стана с уеб албумите Picasa, например, толкова повече хора ще започнат да го използват, без да се усетят. Но не е само там работата...

В основата на всяка социална мрежа (изключвам тези, които са копирани механично от други социални мрежи) стои разбирането за определен тип характер на човешките отношения. Дадена мрежа успява да се разпространи и задържи тогава, когато този тип общуване, който предоставя, е адекватен на потребностите на потребителите. Доколко тези потребности се създават от самата мрежа и доколко ги е имало и преди това, е тема на друг разговор. На този етап Google+ е предмет на любопитство, почти всеки добавя почти всекиго, качеството на общуванията с различните контакти тепърва ще се отсява. Но Google+ ще съумее да се превърне в значима социална мрежа тогава и само тогава, когато успее да убеди потребителите си, че им предлага нещо, от което те имат нужда и което другите социални мрежи не им предлагат. Фокусът, според мен, би трябвало да падне върху реабилитирането на личното пространство и върху удържането на различните "пространства", в които общуваме. Без да се пренебрегват останалите благинки (като възможност на редактиране на коментари и пр.), но е важно да има един лесно разпознаваем фокус.


кликнете върху изображенията, за да ги видите в пълен размер

Другото, за което бях обещала да пиша, е новият облик на Blogger. Blogger е много популярна платформа, но определено по-допотопна от Wordpress в редица отношения (напоследък се оплаках от системата за коментари). След промяната Blogger е станал много по-приятно и по-гугълско място, отколкото беше, но разликите са само в дизайна - във функционалността всичко си е същото. Една от най-приятните новости е показването на посещаемостта на всяка публикация. Имаше го и преди, но трябваше да се отиде в раздела за статистика. Не очаквам и съществени подобрения от прекръстването на Blogger в Google Blogs, въпреки шегите, които пусках из социалните мрежи, че най-сетне историческата справедливост е на моя страна.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


10.07.2011 г.

А аз се повръщам от Тони Филипов, д-р


Ола, сниман от мен

Следя блога "Редута" и дори съм го сложила в блогрола си, защото в него пишат умни хора като Цветозар Томов, Веселина Седларска, Любослава Русева. Та преди малко, преглеждайки Google Reader, що да видя - публикация в "Редута" от Тони Филипов, д-р. Докато преглеждам отгоре-отгоре (стилът на този автор някак не успява да провокира интереса ми), попадам на снимка на моя добър приятел Ола. А! Я да видим какво пише:


Лъжат, за щяло и не щяло лъжат! Новинар се хвали, че бил пети по доверие на читателите. А в същия брой публикували една снимка, под която пише: „Сексапилното миньонче Анн-Джи показа новия си сценичен партньор Ола. Шоколадовият красавец е професионален танцьор…” и т.н. Шоколадовият красавец е един църен негър от тия, дето, ако минат път на черна котка и тя се повръща… Що, бе, що лъжете хората в очите?! (Курсивът - мой: Св. Ен.)

В какво, според Тони Филипов, д-р, лъже "Новинар"? Да разбирам ли, че ако някой е чернокож, той не може да бъде нито красив, нито танцьор, а е единствено и само "църен негър"?

Не става въпрос за това, че Ола ми е близък приятел. Повечето хора, които са обиждани заради това, че са такива, каквито са се родили, са приятели на някого и затова почти физическата болка, която изпитвам в момента, не е чувство, познато само на мен.

Не става въпрос и за това какво е преживял и продължава да преживява Ола заради "толерантната" ни родина - неща, които ако Тони Филипов, д-р, знаеше, щеше, може би, да му стане поне малко гузно (ако е способен на подобно чувство).

Не става въпрос и за това, че Ола би се засегнал - той, за разлика от мен, е над тези неща. Което си личи и от песента му (предполагам, че Тони Филипов, д-р, не отрича правото на чернокожите да бъдат поне рапъри).

Става въпрос за това, че "Редута" е медиа (казвам "медиа" заради спецификата на съдържанието) с претенцията да бъде над "медийната" помия, която ни залива; медиа, демонстрираща критическа рефлексия върху обществото ни; медиа, изобличаваща примитивизма. Медиа, в която могат да се прочетат шедьоври като "Червена филийка, синьо стъкълце" на Веселина Седларска, "Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме (или генеалогия на политическия страх)" на Цветозар Томов, "Патриотична супа за душата" на Любослава Русева.

Става въпрос за това, че има потребност от медии, в които няма простотия, дискриминационен език и елементарен расизъм, в които хората, за които основните човешки права не са само кухи фрази, могат да припознаят собствените си ценности.

Затова, видя ли вече текст на Тони Филипов, д-р, ще се повръщам като описаната от него черна котка.

Защото ми се повръща.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


6.07.2011 г.

Димитър Кенаров, Мамаду Диуф и останалите

Когато приятел ми писа за задържането на Димитър Кенаров в Беларус, веднага се включих в групата във Facebook в негова защита. От подробностите, които излизаха с течение на времето, разбрах, че определено може да се говори за нарушаване на човешките права:

  • всеки би трябвало да има право на адвокат, дори да подлежи на депортиране;
  • ако Кенаров е задържан, понеже няма документи, то защо е депортиран американецът, който е бил изряден;
  • три години забрана за влизане в страната заради един изчезнал паспорт е несъразмерна санкция.

Очевидно е, че причина за отношението както към Димитър Кенаров, така и към американския му колега, е журналистическата дейност, която са извършвали в Беларус, а не визи, паспорти и пр. Затова се искрено се радвам, че историята приключи бързо и благополучно.

От друга страна, на фона на отношението на държавата България към чужденците, претенциите към Външно министерство, че е реагирало мудно, ми се видяха пресилени. Защото мога да си представя какво би могло да се случи на някой като Димитър Кенаров, ако е журналист от страна с не много силни позиции, който прави критично журналистическо разследване в България. Най-лесно е някой чужденец да бъде обявен за заплаха за националната сигурност, дори няма нужда да се доказва пред съда каква е заплахата и чужденецът няма как да разбере какви са конкретните обвинения към него, че да се защити от тях.

Ако не вярвате, питайте философа Мамаду Диуф, който от март 2007 г., значи вече пета година (при максимален срок по закон година и половина), е в Бусманци. Не съм сигурна обаче, че Диуф ще е в настроение да ви отговори. Ала докато за българо-американския писател и журналист Димитър Кенаров се вдигна шум, хората, които се интересуват от съдбата на сенегало-българския философ Мамаду Диуф, се броят на пръстите на една ръка. И ако с Кенаров беларуските милиционери са се отнасяли добре, познавам хора, които са били бити в Бусманци. Вече има и подобно място в Любимец. В тези места, наречени "домове за временно настаняване", а всъщност центрове за задържане (detention centers) се държат и непридружени деца.

Ако смятате, че Външно министерство е реагирало мудно - "само" за 48 часа - питайте Венцислава Боро как ще реагира, ако същото министерство издаде документи за връщане в България на нейния Джони (заминал за Нигерия преди една година, за да вземе виза Д) за същия срок. Че Венцислава и на месец ще се радва! Въпреки че досега е спечелила всички дела, които е завела, за да може да живее законно с мъжа си в България, първо МВР, а сега и МнВР продължават да измислят абсурдни спънки, за да попречат на семейството й да се събере и детето да бъде и с двамата си родители.

Може би случаят с Димитър Кенаров е подходящ повод да си припомним филма на Иван Кулеков за "българския Гуантанамо" и да помислим за равнището на хуманност и цивилизованост в България.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


4.07.2011 г.

Лято 2011


толкова искаше да му подари лятото
с кафенета с маси по тротоарите, в градини, в дворове, на тераси
дим, който се разпръсква във въздуха без остатък
ризи с къси ръкави
вечерно слънце
отворени прозорци нощем
зелено
паркове
сенки
пот
автобуси без въздух
жега
оплакване от жегата
мрънкане за климатик
досада
пътуване до далечни морета
последните остатъци от свръх-аза, които падат заедно с чорапите
плуване в безлунна нощ, в която небето и морето се сливат еднакво черни и топли

безжичен интернет край фонтани
разходки без бързане
разговори без край

той не дойде
лятото също.


***

На втори юли, по време на последния за сезона "Бавно: изговорен свят", бяха прочетени няколко стихотворения, написани по време на ателието "Поезията не е занимание старомодно". Нямах възможност да се включа в ателието, а и не мисля, ставам за поет. Докато слушах стихотворения на тема "Лято" и на тема "Списъци", започнах да си мисля какво бих написала аз. И понеже трайно се замислих, накрая реших да го напиша, обединявайки двете теми. Тъй че това няма претенцията да е поезия. То е само игра, упражнение.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


1.07.2011 г.

(Нео)нацизмът в България и неговата видимост

В списание "Обектив" излезе статията ми (Нео)нацизмът в България и неговата видимост. Не ви призовавам да я прочетете (текстът е тегавичък, не като за блог, дори и за моя, въпреки че напоследък той става прогресивно все по-нечетим). Но ако случайно имате желание да я коментирате, тук е мястото. Там няма такава техническа възможност :-).

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог