СПАСителни размисли

Темата за Александър/Спас вече се поизтърка. Институционалните реакции около нея напоследък отместват вниманието от по-сериозни проблеми. Но аз продължавам да си мисля. За човешките отношения и за доверието.

Да не се доверяваме на хора, които познаваме само от интернет, е измамна поука. Въпросното лице, в модуса на Спас, е предполагаем извършител на измами и на хора, които познава „в реалния живот“.

Едни от най-ценните познанства в живота ми са започнали в интернет, а някои там са си и останали. Не бих жертвала доверието си към хора, които познавам само от мрежата, защото сред тях би могло да има и измамник. (Друг въпрос е, че на никого от тях не съм давала номера на кредитната си карта. Но са единици и хората, които познавам на живо, и на които бих го дала.)

Друго си мисля обаче. Най-искрено признавам на Александър/Спас, че е умен, има обща култура, както и брилянтна интуиция за маркетинг. Да измислиш една личност, да успееш да я позиционираш в публичното пространство сред мрежа от неслучайни хора и да ѝ създадеш авторитет, за това се искат множество качества. Това прави Александър/Спас по своему симпатичен персонаж, а историята му – подходящ филмов сюжет.

Да си умен, симпатичен, харизматичен и да имаш готини позиции обаче не означава непременно да си почтен. Ала и ако се подвизаваш с истинското си име, хората те познават на живо, виждали са те по телевизията и т.н., няма гаранция, че не си измамник. И в „реалния живот“ има умни, симпатични, способни и харизматични измамници, с някои от които можем дори да споделяме общи ценности. Едни ограбват парите ни, други – политическите ни и гражданските ни надежди, трети – нещо друго. Каквото и да ограбят от нас, боли.

Смятам, че е важно да сме способни на доверие. Пълната липса на доверие към другите е параноя. Но доверието трябва да се случва в разумни граници. И да не си затваряме очите, когато има знаци за злоупотреба с него. Когато ни лъжат, манипулират или зомбират. Все едно дали заради пари, власт, кариера, его, любов, всичко заедно или нещо друго.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Изчезнаха коментарите от блога

UPDATE. Коментарите се върнаха! Разбрах какво съм направила. Проблемът е, че активирах HTTPS на блога и явно поради това Disqus не е можел да го разпознае. Изведнъж ми проблясна, върнах HTTP протокола и коментарите веднага се появиха. Засега блогът ми ще продължи да е „незащитен“, ама ще си има коментари.

Мили читатели, които сте коментирали в „Неуютен блог“,

Моля да имате предвид, че не съм изтрила коментарите ви. Или поне, не съзнателно. Те изчезнаха, докато ровичках някакви неща из блога. И са изчезнали само от блога, а не от интернет. Все още могат да бъдат прочетени на сайта на Disqus. Така се виждат само някои, но от профила си виждам всичките. Ако имате профил, и вие можете да виждате коментарите си в него.

Не бих могла да предположа, че ако местя една притурка нагоре или надолу, дори без да я отварям, тя ще се деактивира. Кой знае дали това е бил проблемът. Но в паниката си изтрих притурката с Disqus от блога, защото системата за коментиране на Disqus видимо липсваше под публикациите, все едно никога не е била там. Успях да инсталирам притурката отново, но поне досега коментарите не са се появили. Синхронизирах уж коментарите на Blogger, но пак не се появиха – нито старите коментари от системата на Blogger, нито онези след инсталирането на Disqus.

Ако случайно имате идея как да оправя тази мазня и коментарите да се върнат в целия си блясък, ще ви бъда много благодарна. Има хипотези, че трябва време, докато коментарите се синхронизират и се върнат по местата си. Дано!

Харесвам Disqus, защото може да се интегрира към различни типове сайтове и защото коментарите могат да се модерират по-умно, отколкото тези в Blogger. И защото представлява нещо като социална мрежа – човек с един и същи профил може да коментира в различни платформи, както и да чете коментарите на други хора на едно място, макар да са публикувани на различни места. Помня, че си инсталирах системата, вдъхновена от Борислав.

Естествено е да ви е неприятно, че коментарите ви ги няма в блога. Но мога да ви уверя, че на мен ми е още по-криво. Вашите коментари означават много за мен.

И, да, знам, че Blogger е скапана система. Не мигрирам към Wordpress от привързаност – защото много си обичам това местенце, наречено „Неуютен блог“, с което се имаме вече 10 години.

Между другото, човъркъх си по блога, защото осъзнах, че вчера е навършил 10 години. Исках да го ъпдейтна малко и да подготвя специална публикация за годишнината, но драмата с Disqus съвсем ми развали настроението. Утре ще блогна, живот и здраве. Все се надявам, че междувременно коментарите ще се върнат.

Извинявам ви се още веднъж.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има и такава българска музика 2

Открих, че имало българска група, която се казва Airbag, съвсем случайно. Трябваше да прекарам няколко часа на летището на Виена, където човек може да си включи мобилното устройство в електрическата мрежа. И така, въоръжена с бърс WiFi интернет, ток и слушалки, слушах напосоки музика от YouTube. Докато тубата не ми предложи това и не започнах да го въртя отново и отново, докато стане време за самолета:



Поразиха ме - първо, размазващо добрият (според моите музикални вкусове) вокал и, второ, интелигентността на парчето. Някои елементи от парчето може да не са напълно мой стил, но структурата и хармониите намирам за възхитителни. За мен качеството на вокала е от огромно значение (поради което и упорито отказвам да пея, колкото и Янко Бръснаря да ме навива - дори и да успея да изпея нещо вярно, какво от това). Има например един много вървежен български музикален проект (няма да кажа кой, за да не се обидят), който, според мен, страда от абсолютната безличност и неизразителност на вокала на фона на иначе интересната инструментална част. Среща се и обратното - нелоши вокали, набутани в стилове, които не им отиват и ги обезличават. Докато тук вокалът не само е размазващ, а е и на мястото си.

Същото парче в официалния си вариант се изпълнява от Руши Видинлиев. На Руши някак не успях да му стана фен, макар да го уважавам. Тази версия на песента също си има достойнства и Руши се вписва добре, но пристрастието ми остава към изпълнението на Николай Славов.

Разрових се и стигнах до извода, че в основата на тази група Airbag са двама братя - Петко и Николай Славови. Интересното е, че всеки от тях има специфична чувствителност и стил на пеене, но заедно се допълват много добре. Пристрастието ми е определено към парчетата, в които Николай Славов доминира. Слагам стила му някъде близо до Стивън Уилсън, без обаче да става дума за стилово плагиатство. Без да искам да обиждам Петко Славов, който също пее прекрасно, но като че е повече в чувствителността и стилистиката на The Beatles.

Airbag имат разхвърлени акаунти в YouTube (този като че е най-актуален, но не е особено пълен), връзки към неработещи сайтове. Имат и поне два албума, които се продават в iTunes, което не ползвам. Тяхна страница във Facebook не откривам. Не мога да разбера дали и кога имат концерти и дали на тях ходят само най-близките им приятели. Дори The Pomorians се справят много по-добре в социалните мрежи, като се има предвид, че Бръснаря дори не ползва интернет.

От друга страна - радва ме, че има хора, които очевидно правят музика не заради популярността и комерса, а за да изразят идеите си. В същото време си е жив срам, че клипът в началото на поста е видян по-малко от 100 пъти. И музиката, и пеенето, и визията, и текстовите послания, които вървят покрай песента - всичко му е прекрасно.

Пожелавам ви приятно слушане, и, надявам се, откривателство на Airbag.

П.п. Първият пост "Има и такава българска музика" беше за група "Секта". Три години по-късно групата е в доста по-различен състав, но в основата отново са Анелия Тотева и Георги Варамезов. От по-новите им парчета съм луднала най-вече по това - препоръчвам, особено ако харесвате King Crimson, но и иначе няма лошо да се пробвате да го чуете.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Басова обява (и с бузуки, че и с китара)

Все отлагах блогването на летните си басови "подвизи". Накрая реших да ги споделя, като заедно с това ви помоля за съдействие.

Янко Бреков (Бръснаря) от "Артерия"/The Pomorians реши да се опита да се устрои в София. Мъдро решение, според мен, защото през три сезона от годината в Поморие не се случва почти нищо. На първо време му трябва квартира - стая или таванче около центъра или с удобен транспорт до центъра, за не (много) повече от 150 лева на месец. С възможност да я наеме и за по-кратък период от време, примерно месец-два, докато види как ще му потръгнат нещата в София. Та ако имате възможност да прeдложите квартира на симпатичен, талантлив и небезизвестен (съ)квартирант с бузуки, моля, оставете коментар или се свържете с мен по избран от вас начин (или направо с него, ако знаете как да го намерите).

Като дойде, Янко ще се оглежда и за работа - свирене на живо, уроци по китара и по бас, барман 2-3 пъти в седмицата, такива неща. Та ако търсите това, което той предлага, също ще съм благодарна да сигнализирате. От личен опит мога да кажа, че Бръснаря е вдъхновяващ, мотивиращ и подкрепящ учител, който може да прецени за какво ставате и да извади от вас повече, отколкото си мислите, че можете.

Лятото си взех баса за Поморие с идеята да посвирвам всеки ден и да опитам да си възвърна формата след един месец на протести и тотално зарязване на свиренето. И се отдадох на мързел. След няколко дена гузна съвест, че съм пипнала баса само веднъж за няколко минути, една нощ край огъня попитах Янко, за когото знаех, че е свирил и на бас (бях попадала на едно видео в тубата, което ме впечатли, но сега не мога да го открия), защо не ми преподаде някой и друг урок. Бръснаря веднага се отзова и на другия ден се видяхме. Прецени, че имам чувство за ритъм и че след три урока ще се съм готова за свирене на живо. Така и стана - не знам доколко бях готова, но Янко ми гласува доверие и ме включи с две парчета на концерта, а на следващия - с 4 (заедно с едно, което не го бях учила - 5).

Такъв е Бръснаря - може да е свирил с величия като Ману Чао, Пати Смит, Jaya the Cat, но не се има за "голямата работа". За него няма "големи" и "малки", голям или незначителен концерт. Може да свири пред десетки хиляди и после - с бузукито и шапка на ъгъла на улицата. Раздава се еднакво за всички, не се големее, може гласува доверие и на някой начинаещ като мен и да го уважава, както се отнася с уважение и към някой известен музикант.

Струваше ми се невъзможно да се справя с няколко парчета, които ми дава да науча за 2-3-4 дена, но се оказа всъщност не чак толкова трудно, ако отделя известно време. Ходех на урок два пъти в седмицата и всеки път Бръснаря ми даваше по няколко нови парчета. И аз питах ужасено "ама как", обаче после се справях с тях.

Най-хубавото беше, че навих Янко да направим заедно любимото ми парче на "Артерия" - Please, което не е било свирено от поне 11 години (и не знам дали някога е изпълнявано на живо). По малоумния ми поглед в края на клипчето, което е в началото на този пост, може да разберете колко съм щастлива.

Другото хубаво нещо беше, че се оказах способна на неща, които не вярвах, че мога - например да изсвиря нещо на живо без репетиции или да импровизирам. Но като ми дойде яйцето до четирибуквието, налага се да съобразявам бързо и няма "не мога да импровизирам", няма "не съм свирила ска". Минута и половина след началото на долното клипче например може да видите ужасеното ми изражение, след което до края свиря някак парче, което не знам - вярно, само в един акорд, ама си беше изненада:

(Извинявам се, че клипчетата не са много ясни, но на толкова малко пространство и почти без светлина по-добре няма как.)

И тъй. Нетипична обява стана, но да обобщя: Янко Бръснаря си търси квартира и работа в София. Ако можете да предложите нещо, моля да сигнализирате :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Без Блатен и (без) лъжи

Докато се чудим кой е последният филм на Блатен Ечки и колко голям салам ще го нахрани, поздравявам ви със съвсем легален клип на едно парче на Серж Танкян, по което съм луднала тия дни. Дано ви хареса.

Апропо, Серж има собствен канал в YouTube, в който както сам качва клипове със своя музика и други неща, свързани с работата си, така и споделя съдържание за себе си - любителски клипчета и пр., което феновете му качват в YouTube.

Изкушавам се да споделя едно качено от Серж интервю с него. Журналистът, продуцентът, членовете на групата, както и останалите участници в интервюто, заслужават особено внимание ;-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гласувай срещу лични данни: неочаквано добра комбинация

Преди малко моя бивша студентка ме помоли да гласувам за нейно клипче, което участва в рекламна кампания на NESCAFE 3 в 1. Зарадвах се, че момичето се занимава с творчество, и реших да го подкрепя. (Предполагах, че конкурсът е за авторски клипове, оказа се, че става въпрос за комбинации от предварително приготвени парчета... доста разочароващо, впрочем.)

По принцип е хубаво, когато има някаква класация, да се предвиждат начини за спиране на многократното гласуване от едни и същи "помагачи". Най-елементарният начин е невъзможност да се гласува от едно и също IP (което обаче би било пречка за други хора, които го използват). Може да се изпращат и писма с код за потвърждение и т.н. В кампанията на Нескафе искат да се регистрираш, но може да влезнеш и чрез фейсбук профила си.

Дотук - добре. Обаче като влязох през фейсбук, отново трябваше да се регистрирам. В процеса на регистрация имаше опция да оставя сайта да публикува на фейсбук профила ми каквото намери за добре. Махнах я. Бяха ми поискани данни за:

- име и фамилия
- град
- адрес
- телефон
- възрастова група

Всички полета бяха задължителни за попълване. Дадох непълни фамилия и адрес и грешен телефон, докато ругаех себе си, че съм се навила да подкрепя другарчето. Ама момичето е слънце ненагледно, как да му откажа.

Въпреки всичко не можах да гласувам - звездичките, върху които трябваше да кликна, не бяха активни и туйто. Тогава момичето предположи, че, за да гласувам, трябва да първо да харесам страницата на Нескафе във Facebook. Изругах се още веднъж и я харесах. Този път успях да гласувам. После моментално отхаресах страницата.

Та се питам: защо NESCAFE има нужда от името ми, точния ми адрес, телефон и възрастта ми, за да гласувам за едно клипче? Защо трябва да им харесвам страницата? Няма ли по-интелигентни начини една марка да достига до потребителите от това да им събира личните данни, та после да може да ги спамва и вкъщи, и по телефона? Трябва ли харесването на една страница във Facebook да бъде условие за гласуване (което не се извършва във Facebook, при това) или страниците следва да бъдат харесвани заради доброто съдържание, което предлагат, и общуването с аудиторията си?

А кафе не пия.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Мирно съвместно съществуване

Тези два статуса добросъседски си съжителстваха в потока ми с новини във Facebook вчера, без да подозират един за друг. Контрастът ме усмихна.

И не, това не е пост за или против религията. А за съвременността, в която, искаме или не, съжителстваме с хора с най-различни и, което е по-важното, несъвместими, ценности.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Въпрос на гледна точка ли е истината?

Google+ (поне в моя опит) се превръща в благодатно място за задълбочени дискусии - едно, заради компанията, която се е сбрала там, второ - заради липсата на ограничения за дължината на публикациите. Един от генераторите на такива дискусии е Павлина (вероятно сте попадали на блога й) - и с култовите й вечерни езикови наброски и уроци в социалната мрежа на Google, и с обратната връзка, която дава на другите потребители.

Във връзка с линк, който публикувах в Google+, се завърза поредната интересна дискусия, насред която Павлина ми зададе следния въпрос:

bTV напоследък облъчва зрителите си с фразата “Истината е въпрос на гледна точка”. Мен нещо ме смущава в това твърдение, защото си мисля, че истината все пак трябва да е нещо, което е поне относително независимо от гледната точка на когото и да било. В най-добрия случай може да е пресечна точка на множество гледни точки (ох, много точково стана :). Какво казват философите по този въпрос и какво мислиш самата ти?

Публикувам отговора си след известно настояване от нейна страна. Предполагам, че на повечето от читателите на Неуютен блог той няма да е интересен, но една от целите на блога е да бъде достига до точните хора (както се случи с поста ми за статистиката на самоубийствата). Така че се надявам, че ще се намерят поне двама-трима, които ще бъдат провокирани от написаното, независимо дали ще се съгласят, или не. И ще стане интересно.

И така, ето реакцията ми (с дребни редакции с оглед на това, че вече е предназначена за повече от един читател):

Отговорът няма да е еднозначен.

От една страна, ако истината беше просто въпрос на гледна точка, всичко щеше да бъде истина и следователно нямаше да има истина. Съгласна съм, че за нея се изисква определено равнище на интерсубективност (или, както казва Павлина, "пресечна точка на множество гледни точки").

От втора страна, ние можем да възприемаме само това, което човешките ни сетива и способности ни позволяват. Кант казва, че времето и пространството са наши форми на познание. Представете си какво щяхме да виждаме, ако имахме фасетъчни очи като мухите, и как щеше да ни изглежда реалността :-).

От трета страна, пребиваваме в определена среда, имаме биография, културен фон, интереси, убеждения и т.н.; и всички тези (и много други) неща оказват влияние на разбирането ни за истина. "Истината" за пълния член (без да имам предвид липсата на грамотност) или за правописа на "медия/медиа" може да зависи от поколение, професионална среда, влияния и т.н. В една моя любима книга, "Космополис" на Стивън Тулмин, се разказва, че когато Нютон създал теорията си за гравитацията, тя се възприела положително в Париж и Лондон и негативно в Манчестър и Клермон-Феран. Защото Манчестър и Клермон-Феран били работнически градове, а работниците възприемали себе си в ролята на "инертната материя", която стои най-долу :-).

От четвърта страна, самият свят се променя и това също оказва влияние кое ще смятаме за "истина" и кое - не. 11 септември 2001 година доведе до едни разбирания за тероризъм и сигурност, случилото се в Норвегия това лято е предпоставка за нови теории и "истини" в тази област. Истината се променя не само за нещата в социалния свят (въпреки че там най-вече), а и в природните науки. И както на нас ни изглежда примитивно, че хората са мислели, че Земята е плоска, така и след време може да изглежда нелепо, че някакви са смятали, че Земята се върти около Слънцето. Томас Кун, чийто последовател отчасти е Стивън Тулмин, твърди, че това, което разбираме под научен "прогрес" (идеята за прогрес включва кумулативност, тоест постепенно натрупване и надграждане), е обикновено изритване на една теория от друга, която по-добре решава дадени проблеми в даден момент (в което няма нищо кумулативно).

Така че за мен "истината" е по-скоро регулативен принцип - човек (или поне - учените) се стреми към нея, но е предструктуриран от много неща, които влияят на разбирането му за нея. Затова добрите изследователи, според мен, би трябвало да се опитват да си дават сметка за нещата, които ги предструктурират, както и да признаят, че много от тези неща не са способни да осъзнаят.

Но пък без разбирането за истина трудно може да се прави наука, а и редица неща във всекидневния живот стават абсурдни. По този повод един социолог, Робърт Фридрихс, в книгата си "A Sociology of Sociology" използва израза на Сьорен Киркегор "скок във вярата" - за да правиш наука (пък и други неща, но на него науката му е проблемът), трябва да "скочиш във вярата", че нещо е истина. От което излиза, че науката не е толкова принципно различна от религията, колкото й се иска.

Както видно, Павлина ми зададе въпрос, на който не мога да отговоря с "да" или "не", както често пъти и тя не може в блога си. Извинявам се за дългия отговор, но питащата нямаше откъде да знае, че въпросът й засяга една от най-големите драми в живота ми :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

В орбитите на Google

Започнах текста на тази публикация преди десетина дена, но чак сега намирам време да го довърша.

И какво се получава? Мине се, не мине, и пак всички обичат Google. Трябва да призная, че Google е забележителна компания - все успява да извади изпод "ръкава" някой "заек", който хората да харесат толкова много (или поне да говорят непрекъснато за него), че да забравят всякакви обвинения - за лични данни и други.

В рамките на няколко дена Google извади няколко "заека", най-големият от които е, разбира се, Google+. Но да не забравяме и обявяването на новия облик на Gmail, новия облик на администрацията на Blogger, новината, че Picasa и Blogger ще бъдат прекръстени на Google Photos и Google Blogs.

Докато успея да се наканя, много народ се изреди да пише за Google+. Аз (почти) няма да го сравнявам с Facebook, нито ще правя прогнози за развитието му. На този етап най-обсъжданото нещо в Google+ са прословутите кръгове - мнозина ги намират за трудни и объркващи, други (или същите) не виждат смисъл да подреждат контактите си в различни категории - искат това, което казват, да го казват на всички.

За мен тъкмо кръговете са най-хубавото нещо в Google+. Покрай социалните мрежи като че свикнахме да живеем в "post-privacy" свят. Ако колегите (родителите и пр.) са видели статуси или снимки, които бихте предпочели да не виждат, това се приписваше за вина на социалната мрежа (да, знам, че и във Facebook има начин да обособявате контактите си в различни групи, но той не се ползва от голямата част от потребителите - масовият потребител не обича да бърка в настройки). Докато в основата на Google+ е заложено зачитането на личното пространство в цялата му многомерност. Вие избирате кое да споделите с целия свят, кое - с контактите си, кое - с ограничен кръг от хора или дори - само с един човек. Вие решавате дали споделеното от вас да може да бъде споделяно и от други. И да се казва, че това нямало било значение, ми звучи като прословутото "аз нямам какво да крия".

И не само личното пространство, а и всякакви други публични дейности са безкрайно улеснени от наличието на кръгове. Можете да споделяте определен тип неща само с колеги, или само с приятелите си по фотографска линия, или с учениците си от еди-коя си група, или с контакти, с които говорите на друг език, без да се внася "излишен шум" за останалите. Така, ако полагете малко усилия, контактите ви ще виждат точно това, което е от значение за тях.

Интересът към Google+ нараства лавинообразно. Улесняващо за Google е, че почти всеки има Gmail акаунт, много хора ползват други услуги на Google, без да броим търсачката (впрочем, една виртуална позната си направи акаунт в Gmail само за да получи покана за Google+, но такива като нея са по-скоро изключение). Колкото повече от услугите на Google се интегрират към Google+, както това стана с уеб албумите Picasa, например, толкова повече хора ще започнат да го използват, без да се усетят. Но не е само там работата...

В основата на всяка социална мрежа (изключвам тези, които са копирани механично от други социални мрежи) стои разбирането за определен тип характер на човешките отношения. Дадена мрежа успява да се разпространи и задържи тогава, когато този тип общуване, който предоставя, е адекватен на потребностите на потребителите. Доколко тези потребности се създават от самата мрежа и доколко ги е имало и преди това, е тема на друг разговор. На този етап Google+ е предмет на любопитство, почти всеки добавя почти всекиго, качеството на общуванията с различните контакти тепърва ще се отсява. Но Google+ ще съумее да се превърне в значима социална мрежа тогава и само тогава, когато успее да убеди потребителите си, че им предлага нещо, от което те имат нужда и което другите социални мрежи не им предлагат. Фокусът, според мен, би трябвало да падне върху реабилитирането на личното пространство и върху удържането на различните "пространства", в които общуваме. Без да се пренебрегват останалите благинки (като възможност на редактиране на коментари и пр.), но е важно да има един лесно разпознаваем фокус.

кликнете върху изображенията, за да ги видите в пълен размер

Другото, за което бях обещала да пиша, е новият облик на Blogger. Blogger е много популярна платформа, но определено по-допотопна от Wordpress в редица отношения (напоследък се оплаках от системата за коментари). След промяната Blogger е станал много по-приятно и по-гугълско място, отколкото беше, но разликите са само в дизайна - във функционалността всичко си е същото. Една от най-приятните новости е показването на посещаемостта на всяка публикация. Имаше го и преди, но трябваше да се отиде в раздела за статистика. Не очаквам и съществени подобрения от прекръстването на Blogger в Google Blogs, въпреки шегите, които пусках из социалните мрежи, че най-сетне историческата справедливост е на моя страна.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Доби и ние

Понякога си мисля, че нещо ми има. Трябва наистина да съм сбъркана, след като вече над десет хиляди души са се включили във флашмоба във Facebook за рождения ден на Доби. Сред тях са и хора, които ценя и уважавам. Само аз ли съм толкова задръстена, че не намирам идеята за забавна?

Наивно ли е, че си мисля, че ако Доби съществува, случващото се е издевателство по отношение на нея? Мислите ли, че има хора, които заслужават да се гаврим с тях - защото нямат социални умения, защото ги смятаме за тъпи и прости? Дали човешкото достойнство зависи от интелекта, външния вид и умението да пишеш на кирилица?

Ако пък Доби не съществува, цялата история се оказва експеримент, в който опитните зайчета сме ние. И този експеримент показва що за кауза е способна да обедини петцифрено число последователи. Бих искала да видя толкова хора, обединени за нещо смислено. Каквото и да е то.

Така че за мен няма значение дали Доби съществува, или не - важното е какви сме ние.

Не ми обръщайте внимание - винаги съм била смотана и смотана ще си остана.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моята информационна агенция от Япония

За земетресението в Япония научих от @bembeni - Албена Тодорова (блог) тази сутрин, когато влязох в Туитър. Албена е в Токио.

Туитър е наистина най-бързата медиа. Чета Албена и научавам за трусовете по-малко от половин минута, след като са се случили.

В Япония вече е призори, но Бени още не може да си легне. Тресе непрекъснато, а тя туити ли, туити за случващото се. 

Смело момиче е Бени. 

А Туитър е не само най-бързата медиа, а и най-човешката.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Туитър етюди/упражнения по стил за баницата

Ако четете блога ми през RSS или блог агрегатор, вероятно няма да видите фоновете и форматирането в този пост.

За тези, които смятат, че Туитър е само за глупости и че в по-малко от 140 знака нищо смислено не може да се каже - може да изпробвате нещо подобно на долното упражнение. Удоволствието е гарантирано.

@sdawn @yradunchev @svetlaen Абе къде е баницата?link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @sdawn @svetlaen съпсенс тряя има :) но ако в началото на пиесата на сцената излезе баница - до края на предст. тряя експлоадира!link to this tweet via webYordan Radunchev
yradunchev

@yradunchev това е валидно само за пищовите. Ако излезе баница в началото, до края несъмнено някой ще разбърка айрян! @sdawn @svetlaenlink to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @yradunchev @sdawn Е стига с този Станиславски! По Брехт, ако в началото има баница, в края има монолог с гръб към публиката.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@svetlaen @dtsonev @yradunchev чехов?link to this tweet via webЗорница Калчева
sdawn

@sdawn @dtsonev @yradunchev Чехов е бил добър приятел на Станиславски и е защитавал неговата театрална парадигма.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@sdawn @svetlaen @dtsonev @yradunchev а по бекет: в началото баница - в края крап пуска срс-етата :)link to this tweet via webYordan Radunchev
yradunchev

@yradunchev @sdawn @dtsonev По Вендерс - в началото - баница, в края главният герой се рее във въздуха и държи много дълъг монолог.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

По Димитър Цонев: В началото баница, а в края се оказва, че между действията Митьо я е изял зад кулисите :D @yradunchev @sdawn @svetlaenlink to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @yradunchev @sdawn По svetlaen спестяваме баницата, в кулминационния момент поднасяме кекс "Електронен вестник" http://goo.gl/w3aWHlink to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@svetlaen @dtsonev @sdawn по дали - изнасят баница в тава без тава, до края на пиесата се е превърнала в рог от носорог.link to this tweet via webYordan Radunchev
yradunchev

@yradunchev @dtsonev @sdawn По Frank Zappa - Някой подпалва баницата и после Пърпъл пишат песен за това.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

По Морфов: Сцената в НТ се тресе и изменя непрекъснато, а на нея целият състав на театъра точи кори за баница @yradunchev @sdawn @svetlaenlink to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @yradunchev @sdawn По Мариус: Мариус се превъплъщава в ролята на баница. Публиката чак сега разбира какво е баница.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@yradunchev @sdawn @svetlaen По Камен Донев: Мляскайки и оригвайки се, със зор изяжда цялата баница. Публиката се залива от смяхlink to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @sdawn @svetlaen по Сте Ле Костов - в началото Големанов пече баница, в края другите я изяждат.link to this tweet via webYordan Radunchev
yradunchev

@sdawn @svetlaen @yradunchev По режисьор, който поставя на извънстолична сцена: Сцените с баницата отпадат поради липса на бюджет!link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @sdawn @yradunchev По Бойко Борисов: Щом го черпят с баница, не му трябва социология.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@dtsonev @sdawn @yradunchev По Божидар Димитров - баницата отива за поклонение в "Ал. Невски", понеже е замесена със светена вода от Созополlink to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@sdawn @yradunchev @svetlaen По Б. Димитров №2: На публиката се показват мощи от древна баница, която не се знае баница ли е.link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@dtsonev @sdawn @svetlaen дянков изнася petit баница,гоце щипва от нея, цвцв в акция баничарите, end:всички са мазни,влиза бб целия в бяло.link to this tweet via webYordan Radunchev
yradunchev

@sdawn @svetlaen @yradunchev ЯКолев: Иззема баницата преди началото на спектатъла, защото за корите е използвано пиратско брашно.link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@yradunchev @dtsonev @sdawn По Вежди Рашидов: баницата е отишла на кино. Бюджетът за нея е разпределен между любовниците на Берлускони.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@svetlaen @dtsonev @sdawn берлускони- аз тая баница не я познавам, то всичко отиде на кино, вие за една лазаня ми завиждате че съм ял.link to this tweet via webYordan Radunchev
yradunchev

@svetlaen @sdawn @yradunchev Дебелянов/ Едгар По: Ще има ли баница? - Никога веч! #banitsastylelink to this tweet via Chromed BirdBoyan Konstantinov
boyanski

@boyanski @sdawn @yradunchev По Константинос Кавафис/Атанас Далчев: Сега какво ще правиме без баница? За нас тя все пак беше разрешение.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@svetlaen @sdawn @yradunchev [Поток на съзнанието] Тя отвори фурната (баница за какво ни е баница всичко отиде на кино)..
-Готова е, скъпи!link to this tweet via Chromed BirdBoyan Konstantinov
boyanski

@dtsonev @boyanski @yradunchev @sdawn Епилог: Рьоне Магрит - Това не е баница.link to this tweet via webСветла Енчева
svetlaen

@svetlaen Това не е епилог:)) Баница. Без Баница. Революция (по Жан-Мишел Жар) @dtsonev @yradunchev @sdawnlink to this tweet via Chromed BirdBoyan Konstantinov
boyanski

@svetlaen @sdawn @boyanski А ла Близкия Изток: @yradunchev не споделя баницата с други!link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

(Пинтър) @svetlaen @dtsonev @yradunchev @sdawn -Искаш ли? -Какво? -Баница. Мазна? Не, вчерашна. (Отхапва) Знаех си,не искам. Сирене? -Баницаlink to this tweet via Chromed BirdBoyan Konstantinov
boyanski

@svetlaen @yradunchev @sdawn @boyanski по Толкин: Баницата трябва да се унищожи! или "3 баници за едрите мъже под този небосвод..." :)link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

@svetlaen @yradunchev @sdawn @boyanski По пловдивски: http://crossword.crozzword.com/blog/banici-326/link to this tweet via Seesmic DesktopDimitar Tsonev
dtsonev

изтървала съм една дискусия за баница... по Шпатова: нечовешка кемп-баница.link to this tweet via webNadezhda Moskovska
nmoskovska

п.п. Специално за Стефан Иванов, който не харесва социални мрежи, но е прочел всичко дотук много внимателно, посвещавам извън Туитър, но в не повече от 140 знака:

По Сфумато: Снежина Петрова танцува около баницата. Стефан Иванов посвещава стихотворение на танца и го чете в Сфумато.



Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Що е Интернет социална мрежа?

Преди доста време Един Gregg попита "Коя е първата социална мрежа, която сте ползвали?". Преобладаващият отговор като че беше "IRC". Но когато наскоро попита: Що е то "социална мрежа"?, никой не му отговори. "Всички ползват социални мрежи - заключи Gregg - но никой не може да каже кога една услуга се превръща в социална мрежа." Като не можем да кажем, не е толкова учудващо, че никой тук не се сеща, че идва Седмицата на социалните медии...

От няколко дена сериозно мисля върху въпроса на Gregg и за себе си нямам категоричен отговор. Клоня обаче към позицията, че чат каналите и форумите отпреди десет и малко повече години не са социални мрежи. Стигнах до този (не окончателен) извод, мислейки за... историята на социологията. Има едно такова нещо в родната традиция за изучаване на история на социологията (и не само в родната, но по света начините на изучаването й са по-шарени, включително има и възгледи, че такова животно като "история на социологията" няма), което се нарича "протосоциология". Накратко, това понятие е израз на разбирането, че можем да търсим и намираме социологически идеи във времена и епохи, преди социологията да е била обособена като наука. Например, в творчеството на Монтескьо и Макиавели, Платон и Аристотел, Лао Дзъ, Буда, ако щете и при Мойсей, че и при маите.

Подобно широко разбиране за социология е достойно за душата (на социолозите), но въпросът е дали в познавателно отношение повече губим, или повече печелим, от него. За мен, по-скоро губим. Поне по две причини. Първо, така се размива спецификата на социологията, която неслучайно е възникнала в определен исторически период, в който именно период "обществото" се е превърнало в нещо, което да се нуждае от специално научно разбиране. Второ, но не по значение, ако сме научени да гледаме на Платон, Монтескьо и т.н. като на социолози и да интерпретираме съвременната социална реалност чрез някакъв осъвременен вариант на техните възгледи, това вреди както на разбирането на съответните мислители, така и, особено, на разбирането на съвременноста. Бях свидетел как поколения млади социолози пред очите ми бяха професионално погубени и така и не разбраха какъв е смисълът от теоретичната социологическа грамотност, понеже за тях тя се свеждаше до отговори на въпроси като: "Прилича ли ви Ахмед Доган на лисица?".

Та да се върна на социалните мрежи.

Не че не можем да кажем, че IRC каналите и форумите са социални мрежи, но проблемът е, че можем да го кажем единствено пост фактум, след като вече имаме понятието за "социална мрежа" и на интуитивно равнище смятаме, че "знаем" какво е социална мрежа. Никой не е "знаел" преди 10 години, че IRC е социална мрежа. Смятам, че за да разберем социалните мрежи (а и каквото и да е), първо трябва да сме в състояние да можем да направим разликата и чак след това вече да търсим подобията.

На техническо равнище съм неграмотна, но ще се опитам да отговоря на Gregg, що се отнася до социалните измерения на "социалните мрежи". Има същностна разлика в структурирането на социалното пространство при чат каналите и форумите, от една страна, и "социалните мрежи", от друга. При форумите и чат каналите отношенията са по правило йерархични. Тоест, има модератори/администратори, които "колят и бесят" и "обикновени" потребители, които спазват "правилата на играта" или биват натирени, ако ги нарушават. Отношенията, значи, са на власт и подчинение - типични за една класическа "институция".

Като се замисля, през 2005 създадох първия си блог (който просъществува до 2009), понеже бяха почнали много да ме дразнят демонстрациите на власт в интернет форумите и възжелах да съм независима. После покрай интернет приятели станах член на иначе доста глупавата (логично - вече покойна) мрежа Yahoo 360°, в която човек си имаше профил, контакти, можеше да поддържа някакво жалко подобие на блогче, да участва в групи и т.н. При цялата си недомисленост и бъгавост, Yahoo 360° имаше за мен това предимство спрямо форумите, че осигуряваше хоризонтална, независима от ничия властова амбицийка, комуникация.

Та, според мен, ако при чат каналите и форумите на първо място е властово удържаната институционалност, при социалните мрежи на първо място е персоналността и нейната свързаност с други персоналности. Разбира се, и при форумите и чат каналите се осъществява връзка между персоналности, както и при социалните мрежи има граници на употреба и власт, което ще разберете, ако волно или неволно нарушите правилата на даден сайт - социална мрежа. (Така например наскоро бяха изтрити от facebook доста добри актови снимки на моя контактка; някои от любимите ми фотографи във Flickr редовно биват цензурирани там по същите причини.)

Границата между социални мрежи и не-социални мрежи е тънка (трудно ми е да отговоря, например, дали Flickr е социална мрежа) и двете неща едва ли съществуват "в чист вид", по-скоро в едните можем да намираме елементи от другите и обратно. Но е важно да поставим акцента върху най-важните отличителни характеристики, за да знаем за какво говорим.

п.п. Между другото, трите въпроса, които зададох наскоро в края на този пост, продължават да стоят неразрешени.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог