Докато преподавах социология, едно от нещата, които особено много съм се опитвала да помогна на студентите да разберат, беше, че данните могат да манипулират дори тогава, когато са верни. В умните манипулации няма лъжи - данните се представят така, че хората да ги възприемат по начина, по който представящият ги желае. Това става най-лесно, когато се засегнат по подходящ начин проблеми, интереси или просто всекидневни нагласи на възприемащите.
Например: коректно е да се каже, че сред симпатизантите на ДСБ има повече висшисти, отколкото сред симпатизантите на ГЕРБ. Оттам някой запален костовист може да остане с впечатлението, че има повече висшисти в ДСБ, отколкото в ГЕРБ. Само че като брой избирателите на ГЕРБ са многократно повече от тези на ДСБ (все още), следователно и висшистите в ГЕРБ са повече от тези в ДСБ.
Това беше много очевиден и лесен пример, има и далеч по-засукани и по-трудно уловими. Емил Дюркейм, с основание сочен за един от "бащите на социологията", има дебела книга с име "Самоубийството", в която, както и в другите си произведения, се опитва да докаже, че социологията може да бъде наука. Решението да се самоубиеш е възможно най-индивидуалното, най-личното решение. Ако се докаже, че и то се подчинява на някакви социални закономерности, какво по-добро доказателство, че социологията може да бъде наука? Анализирайки внушително количество статистики, Дюркейм е неумолимо убедителен, че самоубийството не е нито до абсолютно свободен личен избор, нито болест – то в немалка степен зависи от редица социални и демографски фактори като страната, в която даден човек живее, дали е време на война или на мир, семейно положение, възраст, пол, религиозност или липсата ѝ и много други.
В "Самоубийството" на Дюркейм е пълно с прекрасни примери за това, как често се интерпретира статистиката и как всъщност би трябвало да се интерпретира. Един от любимите ми примери е за самоубийствата на семейните и несемейните (стр. 211-213 от изданието на "Женифер-Хикс" от 1999 г.). Ако човек гледа само общата статистика, ще остане с впечатление, че семейните се самоубиват повече от несемейните. Оттук някой може да направи извода, че тегобите на семейния живот карат хората да се самоубиват. Да, ама не. Голямата част децата до 16 годишна възраст са несемейни, а децата много по-рядко се самоубиват. Но това, казва Дюркейм, се дължи на възрастта, а не на ергенството. Ако се извадят децата до 16 годишна възраст, съотношението на самоубийствата сред семейни и несемейни се обръща. Следователно не тегобите на семейния живот, а липсата на социални връзки, в частност на семейни, се оказва по-сериозен фактор за самоубийство.
Колкото и да съм чела (и преподавала) Дюркейм, вчера и аз най-първосигнално се подведох. Когато човек е лично засегнат от нещо, вероятността да не мисли рационално е по-голяма. Ето каква е историята:
Първоначално прочетох в Webcafe информацията: "При опит за самоубийства при възрастните страната ни се оказва с най-висок дял в Европа". И не само я прочетох, ами я и разпространих. Впоследствие вече конкретизирах информацията посредством статия в dir.bg, а най-накрая стигнах и до източника - прессъобщение на БХК. Всъщност излиза, че това, в което България "води" в Европа, е брой на успешните самоубийства спрямо броя на опитите за самоубийство.
Боян Юруков, който е действал с по-хладен ум от мен, си е направил труда да изрови статистики, с които смята, че оправергава верността на разпространената от Български хелзински комитет и д-р Михаил Околийски, ръководител направление "Психично здраве" в Националния център по опазване на общественото здраве. Добрал се е до Евростат и е разбрал, че на първо място по успешни самоубийства на всеки 100000 души води Литва с 31,5 (към 2009), а България се нарежда едва на 20-то място със скромните 10,1 (към 2008). От което Боян си вади извода, че това, което твърди доктор Околийски, "просто не е вярно".
Да, ама Боян "разбива отворена врата". Защото, въпреки че и в двата случая става дума за брой успешни самоубийства, Евростат мери успешността спрямо самоубийства на 100000 души, а център "Психично здраве" - спрямо общия брой на опитите за самоубийство. Следователно, отправните точни са различни, оттам - и статистиките. Не че в България се самоубиват най-много хора, а тези, които правят опит за самоубийство, са много по-решени да стигнат докрай - в България това са един от двама, средно за ЕС - един на всеки десет. От друга страна, от това следва, че в други страни от ЕС хората правят много повече опити за самоубийство - макар и повече като зов за помощ, отколкото като сериозно намерение.
Естествено, повечето ни медии са далеч от подобни тънки разграничения, пък и важното е да има новина, които прави възможни подвеждащи заглавия като това в "Дневник": "България се оказа с най-много самоубили се в Европа". Оттук най-лесно е да обвиним медиите, че създават черноглед образ на България, както правят и Боян, и Илия Темелков. За мен обаче по-интересното е друго: защо от "Психично здраве" и БХК разпространяват подобна "черногледа" информация? От БХК не пасат трева, те са социологически грамотни - дори самият им председател Красимир Кънев е социолог (както и моят добър приятел Емил Коен).
Ето защо: повод за пресконференцията е съкращаване на направление Психично здраве в Националния център за oпазване на oбщественото здраве. То е последната капка, която прелива чашата - след отказа на правителството години наред да приеме Националната програма за превенция на самоубийствата и след липсата на финансиране на Националната програма за психично здраве. И проблемът не е просто в това, че, занемарявайки грижата за психичното здраве, България нарушава поети ангажименти към ЕС. Че нарушава, нарушава, тук няма спор. Проблемът е, че между полицейщина, магистрали и грандиозни спортни съоръжения държавата не намира за нужно да намести и грижата за душевното състояние на гражданите си.
Далеч съм от мисълта, че въпросната грижа трябва да е само държавен приоритет. Но това дали я има, или не, и по какъв начин я има, е показател за общото равнище на хуманност у нас. А от него зависи и това, как държавата се отнася към "психичното здраве" на онези, които са попаднали "в ръцете й", независимо дали в домовете за хора с умствени увреждания, институциите за изоставени деца, затворите, арестите, училищата и т.н. и т.н. Всъщност, май последната грижа на държавата ни (пък и за обществото, понеже държавата е такава, каквито са хората) е как се чувстваме. Нещастието, депресията и психичните проблеми се приемат или за глезотия, или за "ненормалност". Може би това обяснява по-ниския дял на неуспешни опити за самоубийство спрямо успешните. Човек прибягва до подобни отчаяни жестове като (неуспешен) опит за самоубийство, когато може да се надява на последващи внимание, разбиране и адекватна грижа.
Ето за това иде реч и това е причината от "Психично здраве" да разпространят статистика за самоубийствата в България по начин, че тя да прилича на новина. За да стане видна необходимостта от превенция на самоубийствата и от подкрепа за тази превенция. Защото, дари и да не "водим" по самоубийства в Европа, е добре да направим, каквото ни е по силите, за да ги предотвратяваме. А това започва с простото признаване на правото на човека да бъде такъв. Да бъде човешко същество, а не просто потребител на инфраструктура, потенциален престъпник или съсредоточие на физическа сила.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
