Изявление на екипа на спрения „джендър проект“

В края на юли и първите дни на август се разрази скандал поради докладна записка, свързана с проект на екип от Института за изследване на обществата и знанието и Института по етнология и фолклористика към БАН. Повод за скандала е името на проекта – Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case („Форум за джендър балансиран модел в училище: българският случай“). Някой от ИИОЗ е изпратил докладната на Борислав Цеков, който моментално организира клеветническа кампания. Резултатът е, че проектът, минал първата цедка на конкурс в България към ЮНЕСКО, няма да може да се бори на финалния етап във Франция. Заради безумни публикации – как джендър означавало „трети пол“ и колко пагубно за децата е обучението за равенство между половете.

Интересно какво ще отговорят разпространяващите такива глупости, ако ги попитат какъв е публичновалидният превод на „равенство между половете“ на английски. Какво означава gender equality – равенство на третия пол със самия себе си ли?

Важното обаче е, че глупостите имат практически последствия. Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция вече има последици отвъд нератифицирането на конвенцията. Вече има цензура върху академичната сфера – в области, които са се развивали свободно в България повече от 20 години.

В петък вечерта екипът на злополучния проект изпрати до медиите изявление, което почти не беше отразено. Затова си позволявам да го публикувам тук, в блога. Не само защото пострадалите имат право на отговор, а и защото всички ние имаме нужда от повече смисъл. Защото равенството между половете не е на нужното равнище в българските училища. И защото допускането на цензуриране на академична дейност не трябва да се превръща в практика.

ИЗЯВЛЕНИЕ

Ние, долуподписаните автори на проектното предложение „Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case“, подадено към Participation Programme, UNESCO 2018-2019, заявяваме:

През последните два дни нашето проектно предложение и ние персонално станахме обект на масирана медийна атака, след като документите на проекта бяха разпространени неправомерно. Целите на проекта бяха представени превратно, бе ни вменено намерение да разпростаняваме „джендър идеология“, да налагаме „трети пол“, да „промиваме мозъците на децата“ и пр.

Съвестта ни и доброто ни име на учени ни задължават да отговорим. Целта на нашия проект беше да проучим компетентността и мотивацията на учителите да отстояват и възпитават принципите на равенството между половете. Подготвихме предложението, водени от убеждението, че конкретното познаване на проблемите, такива каквито се поставят във всекидневието на учители и възпитатели, е необходимо за изграждане на правилните стратегии в духа на „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО и цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО. Това са цели, които са в синхрон и с Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020 г., Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (обн. ДВ. Бр. 33 от 26.04.2016) и смятаме, че би трябвало да са в синхрон и с политиката и на българското Министерство на образованието и науката.

Клеветническата акция в медиите провали по-нататъшното ни участие в конкурсната програма и това бе провъзгласено за „успех“ от организаторите на тази недостойна операция.

Очевидно терминът „джендър“ е „плашилото“, което се размахва отново. Това е термин, който е легитимен в целия научен свят, когато се изследват отношенията между мъжете и жените. На българската общественост обаче терминът „джендър“ бе представен превратно и манипулативно през изминалите месеци. Означава ли това, че оттук насетне всеки, който дръзне да изследва джендър тематика като например проблеми на равнопоставеността на половете, дискриминацията, насилието, неравното заплащане на труда на мъжете и жените и пр., ще бъде остракиран?

Според нас случилото се е много сериозен прецедент за грубо погазване на академичната свобода и цензура. Във време, когато говорим за „Наука и образование за интелигентен растеж“, ние бяхме представени като заплаха за българското училище, като „джендър агенти“, опасни за българските деца.

Като представители на научната общност смятаме, че трябва да защитим неприкосновената ни свобода да избираме изследователските си полета, като спазваме научните стандарти, етичните норми и действащото законодателство, и не бива да позволяваме да ставаме жертва на конюнктурни настроения и лов на вещици.

Обругаването на нашия проект стана повод отново да се атакува авторитета на учените от БАН като ненужни на българското общество. Питаме се, кой има полза от подобни внушения?

София, 3 август 2018

Ас. д-р Миладина Монова, доц д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова, гл. ас. д-р Шабан Даракчи

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Неволите на начинаещия пишман програмист

Отскоро си имам и занимавка, която малко ме разсейва от писането на код – сдобих се с безогледален фотоапарат Sony a5100.

Занемарих си блога, знам. Планирах няколко сериозни публикации, а все не ми остават време и сили за тях. Карам втори семестър на курс по web development изпива всичката ми енергия – дори когато не се занимавам с него, нещо в мен човърка, че трябва да седя и да пиша код, а не да правя нещо друго.

Самият курс е уж за начинаещи. Като се има предвид, че е вечерен (аз карам дистанционната му форма, всъщност), е замислен за хора, които работят или имат друга основна дейност. Ала изведнъж начинаещият се оказва удавен в масиви, цикли, функции, обекти и тяхното инстанциране и какво ли още не. Нямам предвид масиви от дървесина и циклене на паркет, а математически по същество операции, присъстващи в определени езици за програмиране. И ако въпросният начинаещ не се е занимавал с математика и програмиране през живота си, му се налага да развива съответните видове интуиция в движение. Ако може.

От призмата на 11-годишния ми преподавателски опит, такъв курс не е точно за начинаещи. Ако курсистът има известни предварителни познания (аз имам по HTML например, това няма нищо общо с програмирането, но ми помага, когато нещата опрат до HTML и CSS), се справя. Иначе... пак не е невъзможно да се справи, но с цената на непрекъснато „вдигане за косата“.

Засега общо взето се крепя. На проекта за първия семестър имам 92 точки от максимум 100. И все пак, пред всяка нова задача заставам като пред скок с бънджи.

Признавам, че ми е трудно. Може би е въпрос и на възраст, а също и на способности – искам да кажа, че човек е подходящ повече за едни неща, отколкото за други. И друг път съм „скачала в дълбокото“ и съм учила нови неща, които ми е трябвало практически веднага да прилагам на практика. Така беше със социологията, английския език, SPSS-а, бас китарата (е, с нея големи дълбочини и висини не постигнах), журналистиката и... може би пропускам нещо.

В същото време, дори и да не успея да се справя с курса докрай, след него ще знам и ще мога повече, отколкото ми е нужно за целите, които си поставям. Не искам да ставам програмист (не че някой ще се залети да наеме начинаеща програмистка на 40+ години), а да мога да правя читави сайтове, най-вече с готови шаблони, които обаче да мога да модифицирам в известни граници. Някои прехвалени агенции, които правят уеб страници, предлагат по-малко и от това. (Тоест предлагат повече, но на практика служителите, натоварени да ви направят сайт, понякога не могат да добавят един празен ред с HTML в готовия шаблон – била съм свидетел на такъв случай и въпросния ред накрая го добавих аз.)

Вече мога да направя прилично изглеждащ статичен сайт и без готов шаблон, и този сайт да има версия и за мобилни устройства. Сега имам за задача да направя и динамичен. Така че, колкото и голяма да е паниката ми от циклите, масивите и различните видове синтаксис, напредвам.

Добре, а защо тогава ми е целият зор, щом не искам да ставам програмист?

Първо, наистина нямах представа за сложността на курса, който записвам (курсът, сам по себе си, може да не е толкова сложен, важното е, че на мен ми идва сложен). По-важното обаче е, че го записах най-вече за обща култура. Правят ми се сайтове. Дори да използвам готови шаблони, ми се иска да имам понятие какво стои зад тях.

Изобщо, смятам, че известна теоретична култура не вреди, с каквото и да се занимава човек. Макар днешният инструментален свят в голяма степен да отрича значението ѝ. Да вземем социологическите изследвания. Можете да направите представително изследване, без да имате понятие от класици на социологията като Макс Вебер, Емил Дюркейм или Толкът Парсънз, както и от по-нови сациологически теории. Но ако имате теоретична социологическа култура, това помага – и на формулирането на въпроси, и на интерпретацията им.

Неглижирането на теоретичната култура в съвременния свят е една от темите, по които все не ми остават време и сили да пиша в блога.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

В памет на Питър Бъргър

С Питър Бъргър в София, 05.2004 г.

В петък научих, че на 88-годишна възраст е починал Питър Бъргър. Разбрах го не от новинарските канали, а от профила на позната преподавателка по социология във Facebook, която, предполагам, го е разбрала международни социологически мейл листи. По-късно ми се изясни, че Бъргър е починал още във вторник 27 юни, а информация за това е разпространена в някои световни медии на 29-ти.

Макар Бъргър да беше един от най-големите съвременни социолози, си давам сметка, че би било прекалено да очаквам смъртта му да стане световна, че и българска, новина. Все пак, пикът на популярността му извън социологическите и определени религиозни среди е отминал преди десетилетия.

Навремето мои студенти ме бяха светнали, че прякорът ми бил Бъргъра - мъчех ги с "Покана за социология" целия първи семестър на първи курс. Казах го на Бъргър, когато дойде в София преди 13 години. Засмя се, а след края на публичната дискусия ми предложи цигара. Отказах му, защото не пуша. Никога не съм си падала събиране на автографи, още повече – на вещи на любими известни личности, но част от мен до ден днешен съжалява, че не взех и запазих онази цигара.

Питър Бъргър е от социолозите, от които в най-голяма степен съм се повлияла. Не толкова като методология, колкото кото идеи, които са обръщали социологически "истини" (включително такива, които сам е проповядвал) наопаки. Като интелектуална честност. Като сладкодумен вдъхновител и проблематизатор на очевидности.

„Покана за социология“, публикувана за първи път през 60-те години, е един от изворите на вдъхновение за хипарски и ляво настроени либерални интелектуалци. С „Капиталистическата революция“, излязла в края на 89-те, Бъргър успява да настрои немалка част от тези хора, както и от колегите си – срещу себе си.

След 1989 г. Питър Бъргър изпада в професионална криза – написал е цяла книга за капитализма и социализма, без дори да предположи, че социалистическият режим ще падне. Признава и други сериозни грешки, които е допуснал. Каква е стойността на социологията, ако тя на може да предвижда, пита той в статията си „Социологията – оттеглена ли е поканата?“. И не само това го кара да смята, че социологията страда от сериозни, същностни, проблеми. Освен все повече частни дисциплини откъсват все повече парчета от нейното поле. В последна сметка все пак не оттегля поканата си. Защото социологията, според него, не е въпрос на поле, на запазена изследователска територия, а на перспектива (на мислене, възприемане на света, изследване). И тези роящи се дисциплини, които се настаняват „на полето“ на социологията, страдат от това, че нямат нейната перспектива.

По-късно, през 1999, Бъргър прави пореден „Коперникански обрат“, този път в социология на религията, вдъхновявайки и съставяйки сборника „Десекуларизацията на света“. До този момент социолозите си живеят с аксиомата, завещана от Макс Вебер, че светът става все по-секуларен (т.е. по-малко религиозен и по-светски“). Бъргър, който десетилетия наред също е отстоявал тази идея, стига до извода, че има „нещо гнило“ в нея на конференция в Тексас, където в неделя по радиото попада само на проповеди, колкото и да върти станциите. Секуларизацията, казва той, е очевидност за европейците, за живеещите в големите градове на САЩ и за интелектуалците. Останалата част от света не е особено секуларизирана. Днес тази констатация едва ли би учудила някого, но в контекста на края на либералните 90-те години си е сериозна социологическа „бомба“.

С годините Питър Бъргър става все по-религиозен. Което, между другото, е съдбата не на един и двама големи социолози. Защо е така, е друга тема. Но Бъргър е религиозен по един изключително рефлексивен и недогматичен начин. Навремето често казвах, че ако беше направил своя църква, може би само църквата на Бъргър би могла да задържи човек като мен. Ако ви е интересно какво имам предвид, от сърце ви препоръчвам статията му Protestantism and the Quest for Certainty.

Днес си мисля за Бъргър в контекста на това, че социологията все повече се маргинализира в конкуренцията не само с по-вървежни частни дисциплини, а и с методики, заживели свой собствен живот. Количествени или качествени изследователски методи например. Всичко това добре обслужва света на проектното битие, в който и на науката се налага да оцелява. Приоритетите, целите, ключовите думи са зададени предварително; от теб само се иска да разработиш едно конкретно парченце, да кажеш какви методи ще използваш и как ще оправдаеш похарчените пари. Проекти не се печелят, ако си задаваш дълбоки въпроси от сорта на „защо“, „какъв е смисълът“, „това, дето се иска от мен да го направя, не е ли преливане от пусто в празно“. Не се печелят, ако проблематизирате очевидности. А именно това прави социологията, учи Бъргър.

Загубата на способност за проблематизиране може да гарантира усвояването на едни пари, но не и смислени резултати от усвояването. Това обаче е тема, по която от години мисля да напиша нещо по-сериозно.

Какво да се прави – припомнянето на Питър Бъргър ме кара отново и отново да мисля за смисъла.

Ще ми липсва.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо им е на журналистите математика?

Тази нощ, в пристъп на безсъние, попаднах на обява за безплатен онлайн курс по математика за журналисти, публикувана в сайта на Асоциацията на европейските журналисти - България. Идеята на курса е да се помогне на журналистите, които боравят със статистически данни - да ги интерпретират правилно, да разпознават подвеждащите изследвания, и т.н. Курсът е към университета в Остин, Тексас. Ето кратко видео представяне на идеята му:



Работила съм доста години като социолог, участвала съм и в създаването и анализирането на количествени изследвания. Имам известно понятие от SPSS - една от най-популярните програми за обработка на статистическа социална информация. Затова смятам, че имам сериозно предимство, когато като журналист или блогър интерпретирам количествени изследвания. В същото време си давам сметка, че в познанието ми има сериозни дупки. Завършила съм философия, не социология, и не съм учила статистика. Когато става дума за статистически коефициенти и други подобни тънкости, гледам тъпо. Тъй че се надявам, че от курса ще има какво да науча.

Ще се радвам, ако повече български журналисти и блогъри запишат този курс. Защото има основни грешки, които медиите допускат (в блоговете това се случва доста по-рядко, в интерес на истината), когато интерпретират данни от количествени изследвания. Ще скицирам само някои от тях:

Много често журналисти не държат сметка доколко представителни са дадени данни. Примерно - прави се изследване на принципа на отзовалите се, а резултатите се генерализират. Например някоя медия (или блог) провежда онлайн анкета сред собствената си аудитория, а представя резултатите като това, което "българите" мислят по определена тема. Или се превежда поредната малоумна статия за "британските учени", които направили експеримент сред неколцина студенти и стигнали до бомбастичния извод какви са жените и какви - мъжете. Често пъти тези грешки не са случайни - те по същество са манипулативни, имат за цел да засилят въздействието на получените резултати. А и, ако имате известно понятие от хората, които анкетирате (примерно аудиторията на сайта си), можете да предположите и какви резултати ще получите. Така се манипулират и уж представителни социологически изследвания - ако искаме да услужим на БСП, слагаме в извадката малко повече пенсионери, и т.н. Затова е добре социологическите агенции да публикуват информация как точно са направили изследването - с каква извадка, какви методи, но това невинаги се прави.

Често се случва и журналистите да се затрудняват в интерпретирането на степента на общност на отговорите, а понякога - и съзнателно да манипулират в тази посока. Примерно (тук си измислям данните) - прави се представително изследване по всички правила. В него се задава въпросът "Имате ли смартфон или друго "умно" устройство?" Ако респондентът е отговорил с "да", следва въпросът: "С каква операционна система е вашето устройство?" После виждаме из медиите заглавие, че 80% от българите ползват операционната система Андроид. Ама то не било от българите, а от пълнолетните българи, които са отговорили, че имат мобилен телефон. А спрямо всички пълнолетни българи процентът може да е, примерно, 40%. Ако вземем и децата, които не са участвали в изследването, вече ще получим други данни. Но за да ги питаме, ни трябва разрешение от родителите или настойниците им.

А когато трябва да се интерпретират двумерни разпределения, настава ужас. То и на студентите по социология им е трудно, понякога и професионални социолози се объркват, особено ако нямат много вземане-даване с количествени изследвания, та на журналистите им е простено. Но все пак човек трябва да разбира какво пише. И да прави разлика между, примерно "относителния дял на пенсионерите, които живеят на село" и "относителния дял на живеещите на село, които са пенсионери". Замислихте ли се :-)? Е, на журналисти рядко им се налага да се ровят в двумерни таблици, но понякога може им потрябва. Случва се обаче човек да се "подхлъзне" и с вече интерпретирана информация, ако не е трениран да вижда разликата - че в единия случай преценяваме според съвкупността "хората, които живеят на село", а в другия - според съвкупността "пенсионери".

Друга типична грешка (и манипулация) е да се прави връзка между данни и/или тенденции, между които няма доказана връзка. Примерно, ако делът на самоубийствата е по-висок сред ЛГБТ хората, може да се направи (и се прави, виждала съм) извода, че тези хора имат по-силна склонност към самоубийство от хетеросексуалните. Един вид, самоубиват се, защото "не са нормални". Самоубийствата обаче може да са не защото ЛГБТ хората "са ненормални", а поради хомофобията, тормозът, социалната изолация, дискриминацията които са им се случили. Или любимият вече на мнозина пример с аутизма. Ако децата се разболяват от аутизъм след като им е направена ваксинация, това не означава, че ваксината е причина за болестта. Както казва британският философ Дейвид Хюм, "след това" не значи "поради това".

Това са само част от типичните грешки, които се правят при интерпретация на количествени данни. Надявам се, че по време на курса ще науча и за такива, които не съм знаела до този момент, както и че ще се поограмотя малко повече в статистиката.

И ще се радвам, ако повече български журналисти, а защо не и блогъри, се включат в курса. Има нужда от грамотна журналистика.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лица от Кипър

Това ли е вълшебницата от Кипър, която се явява на хората в случай на крайна нужда? Не знам, но тези красиви очи излъчват такава сериозност, сякаш са на хиляда години.

Срещнах я в турската част на Никозия заедно с още три момиченца, които успяха с жестове да ми обяснят, че раницата ми се е разкопчала, и сами пожелаха да ги снимам.

С годините съм развила задръжка да снимам непознати на улицата, а преди много обичах. Сега също, но ценя личното пространство и защитата на лични данни. Отделен въпрос, че в България много хора реагират с подозрение, ако видят някой с фотоапарат, дори да снима абстрактни снимки, понякога и ако само държи фотоапарат. Но това е друга тема...

В Никозия обаче местните се радват, когато видят някой с фотоапарат, особено извън търговските улички, пренаселени с туристи (които са всичко на всичко няколко на кръст). И сами предлагат да бъдат снимани.

Като например тези жени от турска Никозия. Знаеха само турски, но пожелаха да седна на тяхната пейка и да си поговорим. Те разбраха, че съм от България ("... ааа, Булгаристан ли, ами така да беше казала от самото начало" - по интонацията схванах, че нещо такова казват), а аз разбрах, че искат снимка и да си приказваме, макар и да не разбираме думите.

А това е Динос. Срещнах го на общинския пазар в гръцка Никозия. Динос държи фирма за органична храна с многозначителното име "Утопия". Утопията си има и сайт. По отношение на Динос интуицията ми сработи:

- Оставам с впечатление, че тук в Никозия има доста анархисти... - гледам го въпросително.
- Ами да, намират се - подсмихва се съзаклятнически.
- Вчера видях един при КПП-то [между гръцката и турската зона] на улица "Ледра", беше разпънал едни плакати... - продължавам аз, като се изпълвам със съжаление, че не посмях да снимам онзи младеж; едва ли щеше да ми откаже, но, пусто, български навици.
- А, познавам го, ние сме приятели.

Това пък е шефът на магазин, чиято витрина бях тръгнала да снимам, когато отвътре излезе мъж и рече: "Влез вътре да снимаш шефа". С шефа практически не говорих, но си побъбрихме с човека, който ме повика, докато почистваше пред магазина.

- Откъде си? - пита.
- От България.
- Ааа... Войник! - казва той на чист български и козирува.
- Войник ли си? - питам.
- Не, аз съм чистачът.

Действието се развива близо до кръчма с многозначителното име "Berlin Wall No 2 - Kebab House", та решавам да насоча разговора в тази посока:

- Вие, кипърските гърци, имате ли право да ходите в турската част?
- Как така ще ходя там? Че те ни окупираха! Тук е втори Берлин, имаме си и стена, виждаш ли името на тази кръчма? - възмущава се моят събеседник и добавя - Но ако искаш да идеш в турската част, ще ти обясня как.
- Знам как да отида - спестявам информацията, че вече съм го направила - въпросът ми е, ако допуснем, че ти искаш, имаш ли право да го направиш, след като си кипърски грък, а не чужденец като мен?
- А, имам, имам. Който е глупав, той ходи. Аз не съм.

От чуждите страни, в които съм била, Кипър е единствената, за която бих казала, че е по-традиционалистка от България. Едно от нещата, които най-много са ме дразнили в традиционалистичния начин на живот, е липсата на лично пространство - непрекъснатото наблюдаване и обсъждане от страна на общността, принудата да участваш в живота на общността според нейните правила, до най-дребните детайли във всекидневието. Осъзнавам обаче защо този тип култури са толкова привлекателни за антрополозите - емпирията сама отива при тях и казва - ето, тук съм, обърни ми внимание, изследвай ме. Прекрасно, ако си изследовател или фотограф.

Ала аз не бих била щастлива, ако живеех само там и нямах възможност да се връщам в мегаполисната анонимност, където да се почувствам отново себе си. (То в София трудно може да се говори за мегаполисна анонимност, но в сравнение с Никозия...)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Eвропейско ЛГБТ проучване - вашият опит има значение!

Преди време конструирах индекс на толерантността към различната сексуалност на базата на Европейското социално изследване. Тогава някои хора ме попитаха защо не съм включила в него оценката на самите ЛГБТ хора за толерантността спрямо тях. Не го направих, защото наличните данни са пренебрежимо малко.

Нееднократно съм била свидетел на следния омагьосан кръг - ЛГБТ активисти биват призовавани от хомофоби да дадат достоверна статистическа информация за това колко ЛГБТ хора биват дискриминирани. Или поне какъв е броят на ЛГБТ. Статистически представителна информация по тези теми обаче няма. Първо, защото в малко изследвания има въпроси по темата. Второ и по-важно, защото голяма част хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност не смеят или не смятат за престижно да дават информация по въпроса. А как да се правят политики за нещо или да се предприемат мерки срещу нещо, чиито размери не са ясни? По този начин страхът от хомофобия (често пъти - и вътрешната им хомофобия) става предпоставка за нови прояви на хомофобия.

Европейскатата агенция за основни човешки права (Fundamental Rights Agency - FRA) прави сериозен опит за разкъсването на този омагьосан кръг. С помощта на GALLUP (на истинския, а не на нашия) FRA провежда първото по рода си в Европейския съюз (плюс Хърватия) онлайн изследване на пълнолетните хомосексуални, бисексуални, транссексуални и т.н. хора. Има и българска версия, ако изберете "български" от менюто "Select language".

Изследването е на принципа на отзовалите се, но на този етап няма как да бъде друго - за да се направи представителна извадка на ЛГБТ, трябва да са налице данни за цялата им съвкупност, което, сещате се, е невъзможно. Но колкото повече хора се включат, толкова по-заслужаващи доверие ще бъдат и резултатите.

Затова, ако сте поне на 18 години, ако не сте 100% хетеросексуален или ако се чувствате не от този пол, с който сте се родили, от сърце ви моля да попълните анкетата. Напълно анонимна е. Аз вече я попълних (понеже не смятам себе си за 100% хетеросексуална) и мога да ви уверя, че не боли :-).

Дори и да не сте се разкрили и да не смятате да го правите, дори да смятате, че е само ваша работа кой ви привлича, с кого си лягате или какъв/каква се чувствате, дори дискриминацията да е нещо, което не ви засяга, пак ви моля да се включите в изследването. Ако само гей активисти попълнят анкетата, ще се получи изкривена картина. Ако не искате за вас да съдят по тези, които "демонстрират сексуалността си", добра идея е да споделите опита си на такива, които не я демонстрират, нали? За да не бъдат резултатите такива, с каквито не бихте искали да се идентифицирате.

Много ще съм благодарна, ако разпространите информация за изследването, независимо от сексуалната си ориентация или половата си идентичност. Понеже то е на принципа на отзовалите се, е важно да стигне до възможно повече хора. Ето адреса на анкетата, който ви моля да разпространите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Обикновено нещастие

В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.

Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.

Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.

А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?

Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".

Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.

От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.

Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.

Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.

Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".

Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

България - на 15-то от общо 20 места по толерантност към различната сексуалност

Представям на вашето внимание индекса на толерантност към различната сексуалност, който конструирах и изчислих специално за читателите на Неуютен блог въз основа на данните от петата вълна на Европейското социално изследване (ЕСС).

ЕСС е голямо международно изследване, което се провежда в повечето страни от Европейския съюз (за съжаление - не всички) и някои други, като Норвегия, Швейцария, Русия а този път и Израел. Изследването се прави по много строга методика и с голяма извадка. Анкетирани са 38974 души, като само за България те са 2434, като имате предвид, че едно стандартно национално представително изследване включва около 1000. Резултатите от петата вълна на изследването бяха публикувани на сайта на ЕСС на 26 октомври и са достъпни за свободно ползване само срещу елементарна регистрация - разбира се, ако имате с какво да ги обработвате и имате известни познания как.

Един от въпросите в ЕСС има за цел да установи толерантността към ЛГБТ хората. Респондентите определят до каква степен са съгласни с твърдението "Гейовете и лесбийките са свободни да живеят, както желаят", като са дадени пет възможности - от категорично съгласие до категорично несъгласие. Резултатите са въз основата на 37162 отговорили (или 95,4 от всички) - не са взети гласовете на 1654 души, които са казали "не знам", 107, които са отказали да отговорят и 51, които не са дали отговор. Първоначално проверих какъв е резултатът за България, след което ми хрумна да сравня по този показател страната ни с останалите, включени в изследването. Установих, че най-категорично приемаща различната сексуалност е Холандия - относителният дял на онези, които са напълно съгласни, е 59,1%. Най-категорично нетолерантна е (защо ли не се учудвам) Русия - близо 1/4 от руските респонденти са изразили категорично несъгласие. България, макар да не е на едно от последните места по категорична толерантност, е трета по категорична нетолерантност - 11,6%.

Сравняването по един или друг от отговорите обаче не дава ясна представа за общата картина - отговорите са разположени в петстепенна скала и ако искаме да разберем как се подреждат страните по толерантност към ЛГБТ хората, трябва да намерим начин да ги обединим. За тази цел направих индекс. Ето каква е структурата на индекса:

• делът на отговорите "твърдо съгласен" се умножава по 3
• делът на отговорите "съгласен" се умножава по 1
• делът на отговорите "нито съгласен, нито несъгласен" се умножава по 0
• делът на отговорите "несъгласен" се умножава по -1
• делът на отговорите "твърдо несъгласен" се умножава по -3
• получените стойности се събират
• крайните резултати се заклъгляват с точност до стотни - по естетически съображения

Получава се стройна единна класация, в която България заема петнадесето място от общо 20, а единствената страна с отрицателен индекс е Русия. Сега вече може двадесетте страни да се подредят на базата на единен критерий:

Страна	Твърдо съгласен	Съгласен	Нито съгласен, нито несъгласен	Несъгласен	Твърдо несъгласен	Индекс
1.      Холандия	59,1%	33,9%	3,8%	2,2%	1,0%	2,06
2.      Дания	55,1%	35,0%	5,1%	3,5%	1,3%	1,93
3.      Швеция	49,1%	41,1%	6,9%	2,2%	,7%	1,84
4.      Франция	56,0%	26,4%	8,3%	4,2%	5,1%	1,75
5.      Белгия	47,6%	39,5%	5,8%	4,1%	2,9%	1,70
6.      Испания	41,5%	39,9%	11,1%	6,1%	1,4%	1,54
7.      Норвегия	39,6%	43,8%	9,3%	4,5%	2,9%	1,49
8.      Великобритания	33,8%	51,2%	9,1%	4,4%	1,4%	1,44
9.      Германия	37,6%	44,7%	8,2%	5,3%	4,1%	1,40
10.    Швейцария	33,5%	49,1%	9,4%	5,6%	2,4%	1,37
11.    Финландия	32,9%	41,8%	13,4%	7,7%	4,2%	1,20
12.    Чехия	30,5%	35,1%	20,6%	8,3%	5,5%	1,02
13.    Израел	32,7%	29,4%	16,7%	10,8%	10,4%	0,85
14.    Португалия	19,2%	45,6%	15,4%	12,3%	7,5%	0,68
15.    България	25,8%	28,1%	23,0%	11,5%	11,6%	0,59
16.    Унгария	17,7%	30,6%	27,7%	12,9%	11,1%	0,37
17.    Словения	10,4%	42,3%	22,4%	16,5%	8,5%	0,31
18.    Полша	10,8%	38,0%	20,9%	19,3%	11,0%	0,18
19.    Естония	8,3%	34,6%	26,6%	17,7%	12,8%	0,03
20.    Русия	8,1%	21,5%	22,2%	23,9%	24,4%	-0,51
Средно за ЕСС	32,4%	37,6%	14,2%	9,1%	6,7%	1,06

И понеже образите често пъти "говорят" повече от числата, ето информацията от таблицата, представена графично:

Предварителната ми хипотеза беше, че религиозността в дадена страна, в частност - католицизмът, ще бъде фактор за нетолерантност. Хипотезата не се потвърди. Ако се наблюдава разделение, то е между западноевропейски и източноевропейски страни - в западноевропейските толерантността към хората с различна сексуалност е чувствително по-голяма. Изключение прави Португалия, а от източноевропейските страни - Чехия, която е и най-близко до средната стойност на индекса. Иронично, близко до средната стойност за Европейското социално изследване е и страна извън Европа, а именно - Израел (който явно не е такова "гнездо" на радикализирана религия, за каквото често бива представян). Така че новата ми хипотеза е, че фактор за толерантността към хората с различна сексуалност е равнището на модернизация в дадена страна и, съответно, на свързаните с нея модерни демократични ценности. Уточнявам, че не свеждам модернизацията само до икономическите ѝ измерения.

Щях да имам повече увереност в хипотезите си, ако в изследването бяха включени повече страни, което би дало възможност да се правят по-прецизни типологии. Липсват ми Италия и Ирландия, които да сравня с Португалия. Липсва ми Румъния, с която сме толкова близки. Липсват ми други балкански страни като Гърция, Турция и Кипър. Липсват ми страните от бивша Югославия - от едната Словения не мога да направя извод.

В заключение, за мен резултатите са приятна изненада. Положителната нагласа към ЛГБТ категорично надделява над отрицателната в повечето от страните, включени в изследването. Дори в България сумата от положителните отговори надхвърля 50%. Лично аз не съм привърженик на скалите с нечетен брой варианти за отговор, защото средните (неутрални) отговори много често се използват за криене на позиция, но не аз съм правила въпросника. Хипотезата ми е, че в този случай част от скритата хомофобия намира място в неутралния отговор - с намаляване на толерантността се наблюдава нарастване на дела на "нито съгласните, нито несъгласните". Според мен това означава, че хомофобията е по-скоро нелегитимна като позиция, дори и в България, което също е оптимистичен извод.

Много пъти съм казвала, че социологията не е "отражение" на света - първо, като всяко познание, тя е интерпретация, второ - тя влияе върху обществото. Надявам се публикуването на тези резултати в блога ми да има практически смисъл - да вдъхне увереност на хора с различна сексуалност да бъдат себе си и да продължават да отстояват правата си, защото хомофобията в България не е толкова голяма, колкото изглежда. И защото начинът, по който се отнасят към нас, зависи не на последно място от това как се държим - ако се приемаме такива, каквито сме и излъчваме увереност, негативните реакции спрямо нас ще намаляват.

При наличие на интерес от ваша страна, мога да сравня резултатите за толерантността към хората с различна сексуалност от петата вълна на ЕСС с тези от четвъртата и от третата вълна, в които са включени и някои други страни (но пък някои от страни и липсват). (В първите две вълни България не е включена.) Това ще даде възможност за известно прецизиране на хипотезите, а също и ще може да се проследи дали за период от шест години (изследването се случва веднъж на две години) има динамика в толерантността към различната сексуалност и, ако да, каква. Но ако не ви е интересно, няма да ви досаждам с таблици, графики, проценти и хипотези, а ще го направя само за себе си, понеже ми е любопитно какво ще излезе.

Днес, на връщане от работа, видях добър стар приятел социолог, на когото разпалено разказах за индекса, който ви представих, и за идеите ми за продължение на анализа. Приятелят предложи да оформя нещата като проект и да кандидатствам за финансиране. Обаче аз не искам. Имам работа, която харесвам и за която ми плащат; предпочитам нещата извън нея да ги правя заради смисъла, заради споделянето, заради удоволствието от тях, а не заради някакви дивиденти. Нали затова имам блог?

Ако желаете да използвате представените от мен резултати, независимо дали сте блогър, журналист или нещо друго, свободни сте да го направите според правилата на лиценза на блога.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог