„Което може и да е облекчение за отишлите си – надали искат да причиняват болка с липсата си“, рече скъпият приятел, с когото си писахме днес.
30.08.2024 г.
Смъртта като отработена процедура
„Което може и да е облекчение за отишлите си – надали искат да причиняват болка с липсата си“, рече скъпият приятел, с когото си писахме днес.
10.01.2022 г.
Чао, Боби!
Днес се навършват 11 години, откакто Борислав Борисов го няма. За първи път не си смених профилната снимка във Facebook по този повод. Реших, че е крайно време да престана. И да оставя Боби да си ходи.
Смятам, че е
редно да споделя това в блога, така, както години наред съм споделяла и мъката
си в него.
Не, не съм забравила
Боби. Не, не е престанал да ми липсва. Не, не съм престанала да се чувствам
виновна, колкото и на рационално равнище да съм се убедила, че няма защо да
бъда.
Да, продължавам
да държа блога му на изкуствено дишане. И не смятам да преставам. Не смятам да
слагам край и на рубриката „Кока-Коледа“.
Просто… крайно
време е.
За тези 11 години
с приятелите на Борислав така и не се организираме да издадем статиите му от
„Култура“ в книга. Марин до последно настояваше за това. Сега и той е при Боби.
Аз… като че
предпочитам да поддържам дигиталната памет и не държа толкова на
опредметяването ѝ в книжно тяло. Както по отношение на Боби, така и по
отношение на себе си. Много хора покрай мен издадоха книги. Изпитвам сериозна
вътрешна съпротива да го направя и аз. А Боби беше пророк на дигиталното
(не)битие.
Не знам, може би
греша. Тази сутрин случайно забелязах, че едно мое интервю, на което много
държа, просто е изчезнало от сайта, на който беше публикувано. Не съзирам в
това зъл умисъл, вероятно е някаква случайност. Ала дигиталното битие
действително е по-крехко от хартията. Но пък кое ли е вечно.
Толкова хора покрай
мен починаха през годините. Наблюдавам как близките им намират/намираме сили да
продължат/продължим напред.
За себе си знам,
че искам още време на този свят. Колкото е възможно повече.
И… продължавам
напред.
10.09.2021 г.
Марин, обич и прегръдки
Нищо не донесе зрелостта –
само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.
(Любимото ми
стихотворение от Марин Бодаков.)
С Марин Бодаков
се запознахме на 23 януари 2011 г. – на погребението на Борислав Борисов. Той
обичаше да разказва, че сме се запознали на погребение. Предполагам, би намерил
някаква ирония в това, че утре ще изпращам него. И на това сбогуване може би
също ще се запозная с хора, които преди това съм нямала шанса да срещна на
живо.
Той често
казваше, че все повече хора от неговия свят си отиват, много от тях – твърде
рано. През последните десетина години мнозина напускат и моя свят без време. Не
съм очаквала обаче, че той ще стане един от тях – едва на 50 години. Но както казва героят на Михаил Булгаков – човек е не просто смъртен, а понякога е внезапно смъртен.
Не искам да пиша
за Марин Бодаков като поет, литературен критик, журналист и преподавател,
защото не съм компетентна да обговарям неговите професионални полета. Знам, че
имаше високи стандарти, беше перфекционист, честен, но в същото време се
опитваше, доколкото е възможно, никого да не наранява. Ала в определени моменти
не издържаше и критикуваше остро. Знам и че четеше комай всичката литература,
излизаща на български език.
Има кой да
разказва за Марин Бодаков като професионалист, аз искам да разкажа за Марин
като приятел.
Приятелството ми
с Марин беше повече дълбоко, отколкото близко. Не сме общували редовно и още
по-рядко сме се виждали, но пък сме си споделяли важни лични неща. И година
след година сме подреждали заедно парчета от един и същи пъзел.
Не мисля, че в близостта
си с Марин съм била някакво изключение. Той умееше да бъде близък с много хора,
и то – по подходящия за всеки един от тях начин. Знаеше какво да каже, как да
подкрепи или вдъхнови, как да утеши. И най-вече – как да слуша, да приема и да
обича другия такъв, какъвто е. Затова беше пазител на безброй чужди тайни. И
грижовник.
Препрочитам
старите ни чатове и си спомням как се беше загрижил, след като в началото на миналата
година полетът ми до Германия беше отменен поради буря и на следващия ден
пътувах с прекачване. Питаше докъде съм по пътя, докато не пристигнах до
крайната точка. А дори не съм била от най-близките му приятели. Също толкова грижовно
реагираше и в други случаи, когато подразбираше, че имам някакъв проблем.
Осъзнавам, че
Марин е един от най-обичаните хора, които познавам. Всеки, който го обича, си
има своя Марин, с когото е имал уникална връзка. Беше трудно да не обичаш
Марин, в чието голямо сърце имаше безкрайна обич. „Отношението ми към света е любовно“, беше ми писал веднъж.
Обич – това сме
си пращали един на друг и в хубави, и в тъжни моменти. Обич и прегръдки.
А Марин умееше да
гушка – и радостно, и утешително. Така се случи, че когато моя приятелка от
детството почина, се наплаках точно в прегръдките на Марин.
Последно се
видяхме на рождения ми ден през юни, минавах през Алеята на книгата, та рекох
да го потърся. „Чакайте да ида да прегърна Енчева, която има рожден ден“, каза
той на другите на щанда, като ме видя, и ме гушна здраво. Последният
ни чат беше закачка, свързана точно с тази прегръдка.
Давам си сметка,
че несвоевременната смърт на Марин е огромна загуба за литературата,
журналистиката и висшето образование у нас. Но на мен ми е най-мъчно за това,
че с Марин няма да се прегърнем пак. Тази болка е физическа и дълбоко
неинтелектуална.
От друга страна,
обичта си остава, с или без прегръдки.
„Сега пази себе
си, защото отишлите си са физическа частица от нас и така продължаваш да се
грижиш с обич за тях“ – това ми написа Марин, когато татко почина. В момента си
казвам същото по отношение на него – трябва да се щадя, така се грижа за Марин.
И да го обичам. Казвам си и че той е в добра компания на скъпи хора, които вече
не са тук.
Марин се
идентифицираше на първо място като баща и за него семейството беше най-важно –
Зорница, Ането, Ния, майка му. Манол
Пейков предлага начин те да бъдат подкрепени в този труден за тях момент.
Изпращането на
Марин Бодаков ще е на 11 септември, събота, от 13 часа, църквата „Свети Седмочисленици“.
Марин обичаше
лаконичния изказ, а аз пиша ли, пиша. Хайде стига съм плямпала.
10.01.2021 г.
10 години без Боби
21.09.2020 г.
Най-дългата пауза
![]() |
| Немски облаци. Не съм виждала по-хубави облаци от немските. |
23.03.2020 г.
Близост в условията на социална дистанция
![]() |
| Чаша, която си самоподарих чрез поръчка онлайн. Преди коронавируса, признавам. |
Мой преподавател от университета казваше, че статистически е малко вероятно човек да не преживее война през живота си. Чудя се дали пандемията от новия коронавирус е „войната“ на съвременниците ми, с които не помним друга. Ще ми се да си останем с това, макар да няма гаранции.
Колкото и да са драстични ограниченията и колкото и да са тежки последиците за отделния човек и икономиката, все пак имаме покрив над главата. Който напоследък може да сме намразили, но представяте ли си хърватите, които насред пандемията останаха и без къщи заради земетресението? И всички, които нямат достъп до течаща вода, какво остава екстри като маски и дезинфектанти?
Имаме и достъп до медии, както и до телефон и интернет. В ситуацията на принудителна изолация общуването по интернет (или телефон) е спасително. А кризата, която преживяваме, е повод да се свържем с хора, които обичаме, но рядко се сещаме да попитаме как са.
Освен човек да си поговори с близките си, има и други неща за тях, които може да направи. Хем по този начин ще помогне и на икономиката и ще допринесе да не се загубят работни места. Ето няколко предложения:
Може да изненадате някого, като му поръчате доставка на готова храна. Хем ще зарадвате човека/хората, хем заведенията разчитат единствено на доставки по домовете, за да оцелеят.
Това се отнася и за доставката на хранителни продукти. В последно време големите онлайн супермаркети изпитват затруднения. Но сега е моментът да подкрепим малки местни ферми, мандри и прочее, които продават продукцията си по интернет.
Онлайн може да поръчате и цветя, ако искате да поздравите някого за празник. Или ако не сте физически заедно с любимия човек.
Разбира се, храната за духа е не по-малко важна от храната за тялото. На издателствата и книжарниците също никак не им е лесно. Ако поръчвате книги, добре е по-възможност да го правите директно от издателствата или от любимите ви малки книжарнички. Доколкото разбрах, напоследък не е рядкост големите вериги да не плащат на издателствата.
Изобщо, добре е да се замислим кои са ни любимите книжарници, магазини, заведения, цветарници и да проверим дали предлагат доставки по домовете.
Смятам, че на куриерите трябва да се издигне паметник. И на всички, които се занимават със снабдяване, работят по складове, редят рафтове и т.н. И на работещите на каса и изобщо – на всички, на които им се налага да работят в непосредствена близост с хора. На социалните работници.
На лекарите и медицинските сестри, разбира се, работата им е най-рискована в този период. Те заслужават паметник в не по-малка степен заслужават паметник, напротив. Но за куриерите, касиерите, снабдителите и т.н. няма аплодисменти по балконите, а без тях сме го закъсали тотално.
Излишно е да казвам, че след разопаковането на всяка онлайн доставка е желателно човек да си измие хубаво ръцете, както и че при доставките важат правилата за социална дистанция.
За да пощади задъхващия се бизнес на доставки по домовете, човек може да (си) подари дигитални радости. Електронни книги или музика например. Или онлайн абонамент за нещо – медии, сайтове с филми и сериали, приложения за слушане на музика или за езиково обучение, игри или каквото ви харесва. И с каквото вие и близките ви се занимавате.
Накратко – принудителната изолация е повод да се сетим колко е хубаво да бъдем заедно. Да измисляме всевъзможни начини да го правим, въпреки физическата дистанция. И да се опитваме да спасяваме, доколкото ни е по силите, тези късчета от нашия свят, на които държим.
27.12.2019 г.
Защо все по-рядко блогвам?
Да, от срамно много време не съм блогвала. Откакто имам блог, няма година, в която да съм писала толкова малко тук.
Пропуснах множество теми и събития, по отношение на които ми се искаше да изразя мнението. „Избора“ на нов главен прокурор, новото поприще на Сотир Цацаров, кампанията срещу Закона за социалните услуги, резултатите от PISA са само част от тях.
Блогът ми е пространството, в което мога да се изразявам в максимална степен свободно – без тематични, стилистични и прочее ограничения. Защо тогава все по-рядко го правя?
Истината е, че ми липсва енергия.
От една страна, работата на свободна практика предполага повече време за нещата, които искам да правя. От друга страна, практически почти всичко, което върша, е свързано с писане на текстове. (Е, в ученето на немски има и друг тип дейности, но все интелектуални.) След като съм написала текст за Джендърландия, Тоест, за домашно по немски, че и ако трябва някакъв социологически анализ или доклад по проект да правя... за блога просто не ми остават сили.
За липсата ми на енергия има и определени здравословни причини. Не е нещо фатално, но е свързано с лесна уморяемост. На всичко отгоре от около два месеца насам организмът ми реши да ми обърне внимание, че съм прекарала почти целия си живот седейки на стол пред бюро/маса. В резултат ми се налага да разнообразявам позите и да се движа повече, а когато съм вкъщи – да съм повече на дивана, отколкото на бюрото. Поради което в последните седмици съм оставила на заден план и Джендърландия. Но... понякога се налага човек да се вслуша в тялото си и да си даде пауза.
От днес си имам нов удобен стол и се надявам, че седенето на бюрото вече няма да ми причинява такава физическа болка. Което не означава, че смятам да продължа да прекарвам цялото си време пред компютъра.
Отделен въпрос е, че имам нужда и от нови стъкла на очилата. Влошеното зрение също пречи на писането (и, което е по-лошо, още повече пречи на четенето). Поне с очните проблеми съм на финалната права и се надявам до средата на януари да се сдобия с първите си прогресивни стъкла.
Да, ще имам прогресивни очила. Остарявам... Самата аз не се усещам по-различна, но все повече съкурсници по немски ми говорят на „вие“. Понеже са учтиви деца и не говорят на „ти“ на възрастни хора. И не разбират как за мен всяко „вие“ е като нож в сърцето... :-)
След като смених стола пред бюрото и след като изгледах не знам колко кулинарни предавания и немски документални филми, свита на дивана, усещам, че отново почва да ми се пише. Ще видим колко и докога...
Иначе съм добре.
Чудех се каква снимка да сложа на този пост и реших да ви поздравя с чашата, която си самоподарих предколедно.
П.п. В случай, че ви харесва да ме четете, моля да ударите едно рамо на „Тоест“. За да продължи да има „Тоест“ и с другите автори да продължаваме да имаме възможността да пишем в читава и независима медия.
10.04.2019 г.
Keep Talking
Гледам, че от близо месец не съм писала тук. Никога досега не съм си занемарявала блога чак толкова. Между Джендърландия, „Тоест“, немския и другите неща, които върша, не ми остават много сили и вдъхновение. Не че казвам нещо ново.
В същото време се радвам, че този блог го има. Защото тук мога да кажа нещата, които не пасват на профилите на другите места, където пиша. Ще ми се да постна нещо например за съвременната немска музика, която ми харесва. За нейните послания и за липсата на социални послания в музиката, която се прави в България от доста години насам. Надявам се в обозримо бъдеще да намеря енергията за този пост. Не че смятам, че читателите на блога дружно ще прослушат немскоезична музика :-). А като повод за размисъл.
Изобщо, ще ми се блогът да го има – ако не за друго, то като повод за разговор. Важно е да се говори. Както е казал Стивън Хокинг, чийто електронен глас е включен в песента на Pink Floyd:
Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.
15.03.2019 г.
Джендърландия и покрай нея
Вчера Джендърландия стана на един месец, а аз чак сега смогвам да споделя за съществуването ѝ тук, в блога.
От известно време в главата ми се въртеше идеята да създам свой собствен сайт. Но не бързах. Исках идеята за него да стане по-конкретна и сайтът да има профил, който да не копира други онлайн медии у нас. Концепцията изкристализира през лятото, в разгара на скандала, довел до спиране на проект на БАН само защото в заглавието му присъства думата „джендър“.
Тогава си дадох сметка, че от сайт на джендър тематика на български език има потребност. Сайт, който да е феминистки, но в един широк смисъл на думата. Без да слага граници между проблемите на жените, ЛГБТИ хората и всички останали, които са нарочени за „джендъри“, защото не се вписват в мейнстрийма или защото го критикуват. Сайт, който да отваря полета за дискусия.
За името Genderland (неформално – Джендърландия) помогна и случайността. Когато реших сайт на каква тема искам да правя, започнах да търся свободни домейни за gender. И когато видях, че домейнът .land все още не е зает, си казах – ето това е, така и заглавието на сайта става идеално. Веднага купих домейна, за да не ми го отмъкне някой.
Подзаглавието „Нестереотипно пространство“ дойде като закачка с „нестереотипните роли на пола“ в решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Сметнах, че в една Джендърландия нестереотипното трябва да е на почит.
Wordpress темата, върху която е изграден сайтът, пък я купих през есента. Не се спрях на безплатен шаблон, защото исках да нямам ограничения в модифицирането на дизайна. И исках да си направя всичко сама. Скъпият на сърцето ми приятел Лъчезар Георгиев обаче подари логото на сайта, виждайки жалките ми опити в полето на графичния дизайн.
Wordpress темата се оказа претрупана с доста неща, които не ми трябват и за които ми трябваше доста време, докато разбера как да ги изчистя. Успях сериозно да оплескам нещата два пъти. Първия път, когато ми хрумна да мина на Wordpress 5.1, без да имам гаранции дали темата ще го понесе. Това създаде сериозни проблеми на ниво PHP, с които не мога да се справя. Вторият път беше, когато ми хрумна да доизкусурявам дизайна в деня, в който стартира Genderland, опитвайки се да се съобразя с критиката на читателка. Така го прецаках, че не можах да го върна в предишния вид. Не че някой се е оплакал, но важното е, че аз си го виждам.
Стартирах Genderland на 14 февруари. Оттогава сайтът върви без особена схема и план, но с помощта на прекрасни автори, които бяха толкова вдъхновени от съществуването му, че предложиха съдействие. И сами проявяват инициатива да пишат. Радвам се, че Джендърландия има такива умни и прекрасни приятели.
Също така, старая се да спазвам високо ниво при писането на новини. И да публикувам новини, значителна част от които ги няма на български език. Не препечатвам. Нито новини, нито други текстове. Всички снимки и изображения са с уредени авторски права. Така е по-трудно, но не смятам да отстъпвам от тези стандарти.
Напоследък обаче имам чувството, че писането започва да ми идва в повече и на моменти ми опротивява. Пиша за Genderland. Пиша за „Тоест“. Пиша домашни по немски и проекти на английски. Затова не ми остават сили за блога, който продължава да бъде най-моето онлайн място.
Може би просто съм изтощена – не само от писане, но и от пътуване и от тежко изкаран сезонен вирус. Но трябва да имам някакви механизми на разпускане – нещо, което никога не съм го умеела.
Това е около мен напоследък.
2.10.2018 г.
Моят Берлин
![]() |
| Neues Ufer – гей заведение, съвсем близо до берлинския дом на Дейвид Бауи. |
![]() |
| Входната врата на сградата, в която е живял Бауи в Берлин. Вдясно се вижда паметната плоча. |
![]() |
| Входът на Бауи отвътре |
Кафето Neues Ufer, което, за съжаление, открих малко преди да замина. До дома на Бауи и негово любимо място през берлинския му период. Днес цялото е в негови снимки и портрети, а възрастният барман, (предполагам) гей, може би е там от онова време... Или поне така ми се ще да си представям.
![]() |
| Мауерпарк в неделя. |
Мауерпарк в неделя. Музиканти, дошли да посвирят не за пари, а ей така, и сума ти шарени хора наоколо. Борбата на музикантите да запазят парка като пространство за свободно изкуство, срещу недоволството на националистически настроен общински съветник.
![]() |
| Темпелхоф |
Полето Темпелхоф – бивше летище, днес парк, в огромната част от него няма нищо. Най-прекрасното нищо насред града – човек може да отида да покара колело, скейтборд, просто да се разходи или да поседне.
![]() |
| Плажно барче в близост до Чекпойнт Чарли |
Чувството за лежерност, нищо че е столица. Плажни барчета, шезлонги край реката, пространство, въздух. Пясък в обувките.
![]() |
| Видян в Мауерпарк. |
Разбирането, че в Берлин можеш да бъдеш всякакъв, да изглеждаш всякак и да намериш своите места и хора.
Шарени и интересни хора, дошли отвсякъде.
Малък свят – съпругът на моя съкурсничка французойка се оказа колега на добре известна ми българка.
Изненадващо сърдечни германци, които срещнах и които никак не отговарят на стереотипа за германци. Неочаквано човешките разговори, които проведох с някои от тях.
Ангажиментът на германците, с които разговарях (включително преподавателите ми в езиковата школа, в която учех немски, които бяха някъде към 7-8) към човешкото, към човешките права, бежанците, миграцията, всевъзможните различности, нетърпимостта им към омразата и дискриминацията.
Berlin, ich komme wieder.
9.09.2018 г.
Емил при Мърфи
![]() |
| Емил Коен, януари 2012 |
![]() |
| Мърфи и „Проект Смърт“, 2012 |
Емо отиде при кучето Мърфи Едно. В началото на 2012 ни бяха на гости – Емо, Мърфи и Радост. Говорихме за сборника „Проект Смърт“. След време Мърфи умря. Днес Емил го последва. Да, смъртта е единственият проект, който със сигурност се реализира.
Междувременно Радост и Емил се бяха сдобили с Мърфи Две. Мърфи Две не беше като Мърфи Едно, макар на външен вид да приличаше – оказа се хиперактивно и транссексуално куче.
И без Емил няма да е същото.
![]() |
| Емил Коен, както го видях на София Диша, август 2010 |
Много хубави думи се казаха днес за Емил Коен из фейса. Предпочетах да не повтарям какъв човек е бил, а да споделя нещо лично.
Обичах Емил. Беше приятел. Липсва ми.
11.05.2018 г.
Стадии на свикването с екстравагантни, но поносими, хронични медицински проблеми
| Пролет в двора на Медицинска академия |
А, в тия резултати има някаква грешка, човек вяра да няма на лабораториите, хайде за всеки случай да отида другаде да си направя изследванията...
2. Драма и параноя
Точно на мен ли трябваше да се случи! Я да видя какво пише в интернет... Ау, ами при тези реферетнти стойности на резултатите мога да имам коя от коя по-страшни болести! Леле, ще си умра без време! Или толкова ще се мъча, че ще ми се иска да умра!
3. Опитомяване на боледуването
Ходенето и чакането по изследвания и доктори се превръща в част от всекидневието и престава да прави впечатление. То е просто още едно от нещата, които запълват календара. Пиенето на лекарства става част от дневния режим. Вземането на кръв вече не прави никакво впечатление – само е дразнещо, че трябва да става преди закуската и сутрешния чай. Но и с това се свиква.
4. Позитивно обективиране
Човек почва да гледа на себе си като на любопитен медицински случай. От едни диагнози следват други, от едни изследвания – други, и в един момент просто става интересно, че някакви неща излизат, а други продължават да са мистерия.
5. Гордост
Ама имам толкова засукани болести, толкова екстравагантни резултати и по толкова странен начин една болест предизвиква друга, другата – трета... Кой като мен – направо се чувствам като пациент на доктор Хаус!
П.п. Всяка прилика с известните „стадии на скръбта“ е умишлено намигване.
________________
Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!
31.03.2018 г.
Неволите на начинаещия пишман програмист
| Отскоро си имам и занимавка, която малко ме разсейва от писането на код – сдобих се с безогледален фотоапарат Sony a5100. |
Занемарих си блога, знам. Планирах няколко сериозни публикации, а все не ми остават време и сили за тях. Карам втори семестър на курс по web development изпива всичката ми енергия – дори когато не се занимавам с него, нещо в мен човърка, че трябва да седя и да пиша код, а не да правя нещо друго.
Самият курс е уж за начинаещи. Като се има предвид, че е вечерен (аз карам дистанционната му форма, всъщност), е замислен за хора, които работят или имат друга основна дейност. Ала изведнъж начинаещият се оказва удавен в масиви, цикли, функции, обекти и тяхното инстанциране и какво ли още не. Нямам предвид масиви от дървесина и циклене на паркет, а математически по същество операции, присъстващи в определени езици за програмиране. И ако въпросният начинаещ не се е занимавал с математика и програмиране през живота си, му се налага да развива съответните видове интуиция в движение. Ако може.
От призмата на 11-годишния ми преподавателски опит, такъв курс не е точно за начинаещи. Ако курсистът има известни предварителни познания (аз имам по HTML например, това няма нищо общо с програмирането, но ми помага, когато нещата опрат до HTML и CSS), се справя. Иначе... пак не е невъзможно да се справи, но с цената на непрекъснато „вдигане за косата“.
Засега общо взето се крепя. На проекта за първия семестър имам 92 точки от максимум 100. И все пак, пред всяка нова задача заставам като пред скок с бънджи.
Признавам, че ми е трудно. Може би е въпрос и на възраст, а също и на способности – искам да кажа, че човек е подходящ повече за едни неща, отколкото за други. И друг път съм „скачала в дълбокото“ и съм учила нови неща, които ми е трябвало практически веднага да прилагам на практика. Така беше със социологията, английския език, SPSS-а, бас китарата (е, с нея големи дълбочини и висини не постигнах), журналистиката и... може би пропускам нещо.
В същото време, дори и да не успея да се справя с курса докрай, след него ще знам и ще мога повече, отколкото ми е нужно за целите, които си поставям. Не искам да ставам програмист (не че някой ще се залети да наеме начинаеща програмистка на 40+ години), а да мога да правя читави сайтове, най-вече с готови шаблони, които обаче да мога да модифицирам в известни граници. Някои прехвалени агенции, които правят уеб страници, предлагат по-малко и от това. (Тоест предлагат повече, но на практика служителите, натоварени да ви направят сайт, понякога не могат да добавят един празен ред с HTML в готовия шаблон – била съм свидетел на такъв случай и въпросния ред накрая го добавих аз.)
Вече мога да направя прилично изглеждащ статичен сайт и без готов шаблон, и този сайт да има версия и за мобилни устройства. Сега имам за задача да направя и динамичен. Така че, колкото и голяма да е паниката ми от циклите, масивите и различните видове синтаксис, напредвам.
Добре, а защо тогава ми е целият зор, щом не искам да ставам програмист?
Първо, наистина нямах представа за сложността на курса, който записвам (курсът, сам по себе си, може да не е толкова сложен, важното е, че на мен ми идва сложен). По-важното обаче е, че го записах най-вече за обща култура. Правят ми се сайтове. Дори да използвам готови шаблони, ми се иска да имам понятие какво стои зад тях.
Изобщо, смятам, че известна теоретична култура не вреди, с каквото и да се занимава човек. Макар днешният инструментален свят в голяма степен да отрича значението ѝ. Да вземем социологическите изследвания. Можете да направите представително изследване, без да имате понятие от класици на социологията като Макс Вебер, Емил Дюркейм или Толкът Парсънз, както и от по-нови сациологически теории. Но ако имате теоретична социологическа култура, това помага – и на формулирането на въпроси, и на интерпретацията им.
Неглижирането на теоретичната култура в съвременния свят е една от темите, по които все не ми остават време и сили да пиша в блога.
11.08.2017 г.
Благодаря ви!
На които от вас беше възможно, благодарих и лично. На тези, които сте използвали ePay, поне досега не мога да благодаря – или сте изразили подкрепата си анонимно, или има име, но няма данни за контакт.
В същото време, извинявам се за отказа си на онези, които бяха разчели предложението ми за подкрепа на блога като молба за помощ и искаха да ми помагат по други начини, освен предложените от мен. Действително, не става дума за помощ, а за дребен жест на признание. И като казвам дребен, имам предвид дребен :-).
20.07.2017 г.
Изчезнаха коментарите от блога
UPDATE. Коментарите се върнаха! Разбрах какво съм направила. Проблемът е, че активирах HTTPS на блога и явно поради това Disqus не е можел да го разпознае. Изведнъж ми проблясна, върнах HTTP протокола и коментарите веднага се появиха. Засега блогът ми ще продължи да е „незащитен“, ама ще си има коментари.
Мили читатели, които сте коментирали в „Неуютен блог“,
Моля да имате предвид, че не съм изтрила коментарите ви. Или поне, не съзнателно. Те изчезнаха, докато ровичках някакви неща из блога. И са изчезнали само от блога, а не от интернет. Все още могат да бъдат прочетени на сайта на Disqus. Така се виждат само някои, но от профила си виждам всичките. Ако имате профил, и вие можете да виждате коментарите си в него.
Не бих могла да предположа, че ако местя една притурка нагоре или надолу, дори без да я отварям, тя ще се деактивира. Кой знае дали това е бил проблемът. Но в паниката си изтрих притурката с Disqus от блога, защото системата за коментиране на Disqus видимо липсваше под публикациите, все едно никога не е била там. Успях да инсталирам притурката отново, но поне досега коментарите не са се появили. Синхронизирах уж коментарите на Blogger, но пак не се появиха – нито старите коментари от системата на Blogger, нито онези след инсталирането на Disqus.
Ако случайно имате идея как да оправя тази мазня и коментарите да се върнат в целия си блясък, ще ви бъда много благодарна. Има хипотези, че трябва време, докато коментарите се синхронизират и се върнат по местата си. Дано!
Харесвам Disqus, защото може да се интегрира към различни типове сайтове и защото коментарите могат да се модерират по-умно, отколкото тези в Blogger. И защото представлява нещо като социална мрежа – човек с един и същи профил може да коментира в различни платформи, както и да чете коментарите на други хора на едно място, макар да са публикувани на различни места. Помня, че си инсталирах системата, вдъхновена от Борислав.
Естествено е да ви е неприятно, че коментарите ви ги няма в блога. Но мога да ви уверя, че на мен ми е още по-криво. Вашите коментари означават много за мен.
И, да, знам, че Blogger е скапана система. Не мигрирам към Wordpress от привързаност – защото много си обичам това местенце, наречено „Неуютен блог“, с което се имаме вече 10 години.
Между другото, човъркъх си по блога, защото осъзнах, че вчера е навършил 10 години. Исках да го ъпдейтна малко и да подготвя специална публикация за годишнината, но драмата с Disqus съвсем ми развали настроението. Утре ще блогна, живот и здраве. Все се надявам, че междувременно коментарите ще се върнат.
Извинявам ви се още веднъж.
5.02.2017 г.
Фризерът с изненади на татко
Татко беше оставил фризер, пълен с риба. Животът продължава и рибата е добре да бъде изядена, а не изхвърлена. Затова вземам по някой и друг пакет, когато ходя в апартамента му. После го прибирам в камерата вкъщи и при удобен момент го готвя.
Интересното е, че не я ясно какви са рибите. Увити са в по няколко плика и чак когато се размразят, има шанс да се разбере. Затова винаги има елемент на изненада.
В първия пакет например предполагах, че има глави за супа. Оказаха се две риби за печене. След ровене в интернет заключих, че най-вероятно са кефал.
Вторият пакет беше абсолютно безформен, дори не беше ясно дали в него има риба. Оказа се филе от бял амур.
За третия пакет бях почти сигурна, че е някаква риба за печене. Оказа се глава и половина за супа. Затова в момента на печката се вари рибена супа.
Татко беше човек, който никога не знаеш какво ще ти сервира – и в прекия, и в преносния смисъл. И продължава да бъде такъв, дори когато вече го няма.
7.01.2017 г.
Кока-Коледа 10 (на патерица)
Вчера внезапно се сетих, че съм пропуснала ежегодната порция коледен минимализъм. И така съм попречила на рубриката Кока-Коледа да навърши цели 10 години. Как лети времето...
Затова реших да отбележа юбилея на патерица. Чудех се коя снимка да подбера. Накрая избрах една, която направих на 21 декември, в един от най-трудните моменти от живота си. И която е свързана с причината, поради която за първи път забравих Кока-Коледата. Не е точно минимализъм, извинявам се за което.
Та, макар и на патерици – весела Кока-Коледа!
26.12.2016 г.
Дежурният офицер
Водят ме при дежурния офицер. Във Военномедицинска академия той е човекът, който издава разрешенията за кремация. Няма го, казват ми да почакам. Не се учудвам – вече съм чакала поне час и половина в болницата, за да ми обърнат внимание, след като по-рано сутринта ми се обадиха да ми кажат, че баща ми е починал същата сутрин и трябва да отида възможно най-бързо. На 24 декември в реанимацията има само двама лекари, обясниха ми. Двама души трябва да лекуват/поддържат жизнените функции на хората между живота и смъртта в няколко зали.
Очаквам дежурният офицер да е достолепен мъж, представям си го с мустаци и бакенбарди. Идва младо момче в камуфлажна униформа. Първоначално не мога да включа, че той е дежурният офицер. Изглежда ми на 25-30 годишна възраст, почти дете. Може би и аз се чувствам по-стара, след като съм загубила родител. А немалко приятели загубиха родители по-рано от мен. Една приятелка на 25-6 годишна възраст остана и без двамата.
Влизаме в стаята на дежурния офицер. Кани ме да седна. Опитвам се да съм ведра и пускам някаква шега по повод на това, че баща ми е починал точно на 24-ти декември.
– Четох, че и Чарли Чаплин и починал на същата дата – казва дежурният офицер.
– Баща ми приличаше по-скоро на Пикасо – отговарям – дори имаха подобни фланелки.
– Миналата година в София имаше безплатна изложба на Пикасо. Посетихте ли я? – пита дежурният офицер.
Последният човек, който съм очаквала да ми говори за Чарли Чаплин и Пикасо, е офицерът, който трябва да ми издаде разрешение за кремацията, за която мечтаеше татко. Усмихвам се. Изпитвам желание да го прегърна. Изведнъж светът става красив, човешки, топъл. Боби щеше да оцени този момент, казвам си. Изящно късче хуманизъм и култура в цялата ситуация на дехуманизация, която преживявам през последните дни.
Същия ден човешко отношение в болницата получих от още двама души. Санитарката, която искаше да ми донесе филия хляб, за да не припадна от глад, но после я подбраха и изчезна. И жената в кабинета на дежурния офицер (не разбрах секретарка или медицинска сестра), която погрешно смяташе, че познава баща ми, но беше единственият човек, който ми изрази съболезнования (с изключение на лекаря, който ми съобщи за смъртта на татко по телефона).
В реанимацията всеки ден идват хора, които понякога чакат с часове, за да получат информация как са близките им, без да могат да ги видят. От тях се иска да носят три неща – памперси, мокри кърпички и минерална вода. Ако са късметлии и близкият им човек вътре е адекватен и е в състояние да се храни, му носят, примерно, и мандарини. Но това се случва рядко.
Ден след ден, чакащите започват да се опознават. Някои от тях се чудят как да излизат от работа, за да идват всекидневно по няколко часа. Информация по телефона не се дава. „Като идвате всеки ден, ще ви кажат, ако има нужда от нещо." Някои, идвайки, пренебрегват грижите за други свои близки. Но трябва да са тук неизменно – между 12:30 и 13:30 часа, което понякога, ако има много спешни случаи, означава и до 15 часа. И на Коледа, и на Нова година. А спешни случаи в една реанимация не липсват.
„Ще чакате“, е ключовата фраза, ако искате да попитате нещо. „Благодарим ви за търпението“, пише на залепения лист с часовете за получаване на сведения. Бързо научавате какво точно значи това изречение.
Информацията, която близките получават, е кратка, защото лекарите нямат време. Първите два дена не можех да разбера какво означава, когато ми казват, че състоянието на баща ми е тежко. Колко време трае клиничната пътека, попитах, за да знам кога ще го изписвате. О, сега изобщо не можем да водим този разговор, отговори докторът. На другия ден вече имаше официална информация – очаквайте най-лошото всеки момент.
Следващ ден нямаше – вместо да нося минерална вода (с памперси и кърпички бяхме заредили достатъчно), си говоря с дежурния офицер за Чарли Чаплин и Пикасо, преди един санитар, приличащ на герой от разказ на Чарлз Дикенс, да ме заведе до моргата да разпозная татко. Момент, който беше напълно лишен от хуманизъм.
Чарли Чаплин, впрочем, е починал на 25-ти декември. Но за един ден няма да връзвам кусур на дежурния офицер – все пак, той знаеше кога приблизително е умрял Чаплин, а аз – не. И беше ходил на изложбата на Пикасо, която аз сметнах за излишно да посетя, защото бях ходила на друга негова изложба преди няколко години.
А татко не харесваше Пикасо. „Ти би ли спал с такава жена?“, обичаше да пита приятелите си по повод на женските му портрети.
Татко имаше много труден характер, но и някои прекрасни качества, между които – неподражаемо чувство за хумор („Ти защо ще влизаш в банята? Аз вече се изкъпах!“).
Веднъж, може би преди десетина години, бяхме в Поморие и измрънках, че ми се ядат миди. Баща ми излезе. Когато се върна след няколко часа, от него течеше кръв. Извини се, че ми носи само две миди. Беше се гмуркал, за да ми ги извади, а морето беше бурно и вълните са го блъскали в скалите. Исках миди, но не на тази цена. Направих пелмени и ги накълцах на дребно, за да ги сложа в пълнежа и да направя възможно най-голямо ястие от тях. Най-скъпите миди, които съм яла през живота си.
Той ме научи да танцувам. Обичаше да танцуваме акробатичен рок и ме премяташе из цялата стая. По физическо бях кръгла нула, но още мога да танцувам нелошо. Последно татко ме преметна на 65-тия си рожден ден. Тогава усетих, че вече не е толкова силен и се уплаших да не ме изпусне, да не си разбия главата в плочките.
Старостта толкова го смали – когато бях дете, беше висок 1,80, накрая ми се виждаше по-дребничък от мен, която съм 1,58.
Татко си отиде в края на годината, в която този свят напуснаха много известни личности, между които Дейвид Бауи, Мишел Турние, Умберто Еко, Авлин Тофлър, Кийт Емерсън и Грег Лейк, Принс, Мохамед Али, Джордж Майкъл и много други.
Последните две години от живота му бяха особено тежки. Не че животът му преди е бил лек. Много трудно преживяваше, че има проблеми със здравето. Не беше някой, който може да се превърне в послушен пациент. Казваше, че предпочита да умре. Искаше да умре, докато плува в морето. Аз се страхувах да не умре сам вкъщи, както беше избрал да живее. Намерихме го навреме... за да почине в болницата.
Умирайки на празник, той успя да постигне това, което цял живот не можа – да се събере на едно място с трите си дъщери и внучката. Ще бъдем заедно на поклонението му.
Последните думи, които му казах, когато го видях адекватен за последен път, бяха „обичам те“. Докато го качваха на носилката и пътувахме в линейката, му го казах още много пъти. Не знам дали е разбирал.
Дано някога, тук или там, да си разбрал колко много те обичам, бащатко.
18.12.2016 г.
А какво щеше да каже Боби...
Но ето, сега все пак споделям. То е обаче, защото, откакто я получих, все току си мисля: а какво щеше да каже Боби?
Борислав Борисов беше може би първият човек, който ме накара да погледна на журналистиката с уважение. Той ми показа, че тя може да се прави и интелигентно, и отговорно, и с ангажимент към човешкото. Че е по-важно съдържанието на това, което казваш, отколкото рейтингът. Във време, когато блогърството беше модно и блогърите си мерехме рейтингите, той беше много по-загрижен за смисъла. Намерихме се доста бързо, след като създадох блога си, благодарение на което се приземих, преди да съм се превърнала в надут блогърски балон. Дано не съм станала (и не стана) и надут журналистически балон.
Надявам се, че Боби щеще да се зарадва на наградата ми. Но ми липсват умните думи, които щеше да ми каже. Има събития, които толкова съжалявам, че не доживя. За други си казвам: може би е добре, че не ги доживя. Но има моменти в живота ми – и хубави, и тежки, и професионални, и лични – в които болезнено ми липсват думите, които можеше да ми каже.
Почти 6 години по-късно Боби не е престанал да ми липсва. Прекалено рационален човек съм, за да вярвам, че ме гледа някъде от отвъдното. Но понякога, когато правя нещо, си казвам, че го правя и заради него. Особено в случаите, когато се опитвам да утвърждавам ценността на човешкото. По един или друг начин.
Точно сега просто ми е тъжно. Въпреки наградата. И заради нея. Защото не мога да я споделя с Боби.
25.09.2016 г.
Има и такива родители
Не че не знаем, че има родители, които по разнообразни начини издевателстват над децата си - експлоатират ги икономически (или емоционално), упражняват върху тях насилие - физическо, психическо, понякога дори сексуално. Инстинктивно мислим обаче, че това са хора от други среди, с които (и с чиито деца) нямаме нищо общо. Че това важи само за социално изключени хора.
Защо сме толкова убедени, че става въпрос само за "другите", а не за наши познати и близки?
(Не)способността да обичаш не е непременно свързана с икономическо положение, социален статус, образование, да не говорим за етнос, раса или религия. Тя по-скоро е свързана с начина, по който човек е възпитаван, ролевите модели, които е виждал, ценностите и приоритетите му.
Има родители, които не могат да приемат децата си такива, каквито са, ако с нещичко не отговарят на тяхната представа. Не могат да приемат изборите, които правят, характера им, външния им вид или интересите, професията, външния вид на човека, в когото са се влюбили например. Дори да става дума за здрави деца, с нелош успех, хетеросексуални.
Има родители, които използват децата си като ресурс в борбата помежду си. Децата се превръщат в залог кой ще притежава властта в семейството, у кого ще остане апартаментът след развода и т.н. Такива родители учат децата си да мразят и унижават партньора им. Понякога с лъжа - казват им например, че другият родител иска да ги убие или изнасили.
Има родители, които възпитават децата си така, че да се мразят по между си, като непрекъснато ги противопоставят едно на друго. Примерно, на едното дете слагат етикетите, че е красиво, оправно, спортно, но по-глупавичко и бездарно, а на другото - че е умно и талантливо, но по-грозничко, физически и поведенчески смотано.
Има родители, които казват на детето, че ако са знаели какво ще излезе от него, по-добре да са го хвърлили в кофата за боклук, когато се е родило. Или че искат да умре в краката им, гърчейки се като червей. Или че ако се беше родило сакато, щеше да ги е срам да го показват пред хората.
Има родители, които няма да повярват на детето си, ако им сподели, че е станало жертва на тормоз или насилие, включително сексуално. Няма да се опитат да проучат случая и няма да го защитят. И родители, които ще го обвинят, че е станало жертва.
Има родители, които не могат да си дадат сметка, че детето им има физически и/или психически проблеми благодарение на начина, по който те се държат в него. Те ще обвиняват детето си, че е "лудо", ще се чудят защо е болно от болести, каквито няма в "техния род".
Има родители, които не са способни на прошка. Те не могат да простят на децата си какво са направили като малки или в ранната си младост, дори децата после да са се извинявали и с десетилетия да са правили всичко възможно, за да показват обич, добро отношение и подкрепа.
Има родители, които са неспособни да виждат вината у себе си и винаги я намират само у другите, особено - в децата и партньорите си. За тях например не е проблем, че са пребивали децата си (и техните родители са постъпвали така, я, боят изгражда човека), но е непростимо, ако детето им е казало нещо накриво.
Има родители, за които отношението към децата им се изразява единствено в покупко-продажба. Те нито могат да обичат детето си заради него самото, без да очакват някаква изгода от това, нито са способни да си представят, че детето им може да ги обича поради тях самите. А не заради ресурсите им - имоти, пари, власт, наследство и т.н.
Има родители, които не се интересуват как са децата им. Дори ако те са тежко болни и може да умрат. Има родители, които няма да страдат и ако децата им умрат.
Има родители, които не са способни да повярват, че децата им ги обичат заради тях самите, въпреки тежкия им характер, дори самите те (родителите) да умират. И предпочитат да умрат сами като куче, отколкото да оставят детето си да им помогне. Защото не могат да разберат за какво му е да го прави. Защото му нямат доверие.
...
Защо пиша това? Защото знам, че има хора с такива родители, които ще се разпознаят в тези примери. И ще се почувстват признати и разбрани. И за да предупредя, че когато използваме клишета за безусловната родителска обич, е възможно да нараним някого, за чийто живот те не важат.
Моля тук четящите родители да не се чувстват засегнати. Знам, че и родителите са хора, че всеки родител прави грешки. Знам, че някои от изброените от мен грешки може да се направят несъзнателно, например противопоставянето на децата едно на друго или използването им в конфликти между родителите. Знам че и понякога децата са с труден характер. Но доколкото се опитвате да обичате и приемате децата си такива, каквито са, доколкото сте способни на прошка, състрадание и доверие, нямам предвид вас.




















