Защо все по-рядко блогвам?

Да, от срамно много време не съм блогвала. Откакто имам блог, няма година, в която да съм писала толкова малко тук.

Пропуснах множество теми и събития, по отношение на които ми се искаше да изразя мнението. „Избора“ на нов главен прокурор, новото поприще на Сотир Цацаров, кампанията срещу Закона за социалните услуги, резултатите от PISA са само част от тях.

Блогът ми е пространството, в което мога да се изразявам в максимална степен свободно – без тематични, стилистични и прочее ограничения. Защо тогава все по-рядко го правя?

Истината е, че ми липсва енергия.

От една страна, работата на свободна практика предполага повече време за нещата, които искам да правя. От друга страна, практически почти всичко, което върша, е свързано с писане на текстове. (Е, в ученето на немски има и друг тип дейности, но все интелектуални.) След като съм написала текст за Джендърландия, Тоест, за домашно по немски, че и ако трябва някакъв социологически анализ или доклад по проект да правя... за блога просто не ми остават сили.

За липсата ми на енергия има и определени здравословни причини. Не е нещо фатално, но е свързано с лесна уморяемост. На всичко отгоре от около два месеца насам организмът ми реши да ми обърне внимание, че съм прекарала почти целия си живот седейки на стол пред бюро/маса. В резултат ми се налага да разнообразявам позите и да се движа повече, а когато съм вкъщи – да съм повече на дивана, отколкото на бюрото. Поради което в последните седмици съм оставила на заден план и Джендърландия. Но... понякога се налага човек да се вслуша в тялото си и да си даде пауза.

От днес си имам нов удобен стол и се надявам, че седенето на бюрото вече няма да ми причинява такава физическа болка. Което не означава, че смятам да продължа да прекарвам цялото си време пред компютъра.

Отделен въпрос е, че имам нужда и от нови стъкла на очилата. Влошеното зрение също пречи на писането (и, което е по-лошо, още повече пречи на четенето). Поне с очните проблеми съм на финалната права и се надявам до средата на януари да се сдобия с първите си прогресивни стъкла.

Да, ще имам прогресивни очила. Остарявам... Самата аз не се усещам по-различна, но все повече съкурсници по немски ми говорят на „вие“. Понеже са учтиви деца и не говорят на „ти“ на възрастни хора. И не разбират как за мен всяко „вие“ е като нож в сърцето... :-)

След като смених стола пред бюрото и след като изгледах не знам колко кулинарни предавания и немски документални филми, свита на дивана, усещам, че отново почва да ми се пише. Ще видим колко и докога...

Иначе съм добре.

Чудех се каква снимка да сложа на този пост и реших да ви поздравя с чашата, която си самоподарих предколедно.

П.п. В случай, че ви харесва да ме четете, моля да ударите едно рамо на „Тоест“. За да продължи да има „Тоест“ и с другите автори да продължаваме да имаме възможността да пишем в читава и независима медия.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог