Чао, Боби!

 Днес се навършват 11 години, откакто Борислав Борисов го няма. За първи път не си смених профилната снимка във Facebook по този повод. Реших, че е крайно време да престана. И да оставя Боби да си ходи.

Смятам, че е редно да споделя това в блога, така, както години наред съм споделяла и мъката си в него.

Не, не съм забравила Боби. Не, не е престанал да ми липсва. Не, не съм престанала да се чувствам виновна, колкото и на рационално равнище да съм се убедила, че няма защо да бъда.

Да, продължавам да държа блога му на изкуствено дишане. И не смятам да преставам. Не смятам да слагам край и на рубриката „Кока-Коледа“.

Просто… крайно време е.

За тези 11 години с приятелите на Борислав така и не се организираме да издадем статиите му от „Култура“ в книга. Марин до последно настояваше за това. Сега и той е при Боби.

Аз… като че предпочитам да поддържам дигиталната памет и не държа толкова на опредметяването ѝ в книжно тяло. Както по отношение на Боби, така и по отношение на себе си. Много хора покрай мен издадоха книги. Изпитвам сериозна вътрешна съпротива да го направя и аз. А Боби беше пророк на дигиталното (не)битие.

Не знам, може би греша. Тази сутрин случайно забелязах, че едно мое интервю, на което много държа, просто е изчезнало от сайта, на който беше публикувано. Не съзирам в това зъл умисъл, вероятно е някаква случайност. Ала дигиталното битие действително е по-крехко от хартията. Но пък кое ли е вечно.

Толкова хора покрай мен починаха през годините. Наблюдавам как близките им намират/намираме сили да продължат/продължим напред.

За себе си знам, че искам още време на този свят. Колкото е възможно повече.

И… продължавам напред.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог