Кока-Коледа 18

За 18-ти път. Ледено и освежаващо. Макар и леко мръсничко. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 17

Свежо късче коледно-предновогодишен минимализъм. За 17-ти път. В зелено. Ъгли и сенки с характер.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 16

(Почти) минималистична медуза по Коледа. 

За 16-ти път. Не медузата, а Кока-Коледата.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Чао, Боби!

 Днес се навършват 11 години, откакто Борислав Борисов го няма. За първи път не си смених профилната снимка във Facebook по този повод. Реших, че е крайно време да престана. И да оставя Боби да си ходи.

Смятам, че е редно да споделя това в блога, така, както години наред съм споделяла и мъката си в него.

Не, не съм забравила Боби. Не, не е престанал да ми липсва. Не, не съм престанала да се чувствам виновна, колкото и на рационално равнище да съм се убедила, че няма защо да бъда.

Да, продължавам да държа блога му на изкуствено дишане. И не смятам да преставам. Не смятам да слагам край и на рубриката „Кока-Коледа“.

Просто… крайно време е.

За тези 11 години с приятелите на Борислав така и не се организираме да издадем статиите му от „Култура“ в книга. Марин до последно настояваше за това. Сега и той е при Боби.

Аз… като че предпочитам да поддържам дигиталната памет и не държа толкова на опредметяването ѝ в книжно тяло. Както по отношение на Боби, така и по отношение на себе си. Много хора покрай мен издадоха книги. Изпитвам сериозна вътрешна съпротива да го направя и аз. А Боби беше пророк на дигиталното (не)битие.

Не знам, може би греша. Тази сутрин случайно забелязах, че едно мое интервю, на което много държа, просто е изчезнало от сайта, на който беше публикувано. Не съзирам в това зъл умисъл, вероятно е някаква случайност. Ала дигиталното битие действително е по-крехко от хартията. Но пък кое ли е вечно.

Толкова хора покрай мен починаха през годините. Наблюдавам как близките им намират/намираме сили да продължат/продължим напред.

За себе си знам, че искам още време на този свят. Колкото е възможно повече.

И… продължавам напред.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 15

Свеж полъх на (след)коледен и (пред)новогодишен минимализъм. За 15-ти път.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

10 години без Боби

Днес стават десет години, откакто Боби прекъсна връзка със света. Коя е точната дата на смъртта му не е известно, а и за мен няма никакво значение. 

На днешния ден през 2011 г. излязох в болнични, понеже кашлях непоносимо. Беше понеделник. Боби трябваше да тръгне на работа след отпуската, която си беше взел. Писах му да му пожелая лек първи работен ден от годината, защото знаех колко не му се връща в рутината на всекидневието. Не отговори. Повече не отговори на никого. 

Има събития, които разделят живота ни на преди и след. След които не можеш да продължиш живота си напред, ако не го сглобиш наново и по нов начин. Но за да го сглобиш, трябва да го разрушиш. А това не става без жертви и щети. 

Има събития, които не се преживяват, а с годините човек се научава някак да живее с тях. Като с ампутиран крак и фантомни болки, напомнящи за липсата му. 

На днешния ден преди пет години си отиде и Дейвид Боуи. Боби би се зарадвал на съвпадението. Той харесваше Боуи и оприличаваше себе си на млади години на него – имал същия перчем. Та се чудех с коя песен да почета и двамата. Отговорът си дойде сам – одисеята за майор Том, който прекъсва връзките си със света, за да остане сред звездите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 14

Глътка минимализъм насред коледното преизобилие. За 14-ти пореден път.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 13

Не точно минимализъм, но пък пост-коледен. За 13-та поредна година.

Повече в блога – скоро, надявам се.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Осем години без Боби

Боби. Ами... няма какво да добавя.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 12

Свежа глътка минимализъм по Коледа. За дванайсти път.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 11

За единадесети пореден път: Весела Кока-Коледа! Заповядайте щипка минимализъм за прочистване на сетивата след коледното преизобилие.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 10 (на патерица)

Вчера внезапно се сетих, че съм пропуснала ежегодната порция коледен минимализъм. И така съм попречила на рубриката Кока-Коледа да навърши цели 10 години. Как лети времето...

Затова реших да отбележа юбилея на патерица. Чудех се коя снимка да подбера. Накрая избрах една, която направих на 21 декември, в един от най-трудните моменти от живота си. И която е свързана с причината, поради която за първи път забравих Кока-Коледата. Не е точно минимализъм, извинявам се за което.

Та, макар и на патерици – весела Кока-Коледа!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Дежурният офицер

С баща ми Пантелей Панделиев (1938-2016), август 2010 г., Поморие. И Пикасо.

Водят ме при дежурния офицер. Във Военномедицинска академия той е човекът, който издава разрешенията за кремация. Няма го, казват ми да почакам. Не се учудвам – вече съм чакала поне час и половина в болницата, за да ми обърнат внимание, след като по-рано сутринта ми се обадиха да ми кажат, че баща ми е починал същата сутрин и трябва да отида възможно най-бързо. На 24 декември в реанимацията има само двама лекари, обясниха ми. Двама души трябва да лекуват/поддържат жизнените функции на хората между живота и смъртта в няколко зали.

Очаквам дежурният офицер да е достолепен мъж, представям си го с мустаци и бакенбарди. Идва младо момче в камуфлажна униформа. Първоначално не мога да включа, че той е дежурният офицер. Изглежда ми на 25-30 годишна възраст, почти дете. Може би и аз се чувствам по-стара, след като съм загубила родител. А немалко приятели загубиха родители по-рано от мен. Една приятелка на 25-6 годишна възраст остана и без двамата.

Влизаме в стаята на дежурния офицер. Кани ме да седна. Опитвам се да съм ведра и пускам някаква шега по повод на това, че баща ми е починал точно на 24-ти декември.

– Четох, че и Чарли Чаплин и починал на същата дата – казва дежурният офицер.
– Баща ми приличаше по-скоро на Пикасо – отговарям – дори имаха подобни фланелки.
– Миналата година в София имаше безплатна изложба на Пикасо. Посетихте ли я? – пита дежурният офицер.

Последният човек, който съм очаквала да ми говори за Чарли Чаплин и Пикасо, е офицерът, който трябва да ми издаде разрешение за кремацията, за която мечтаеше татко. Усмихвам се. Изпитвам желание да го прегърна. Изведнъж светът става красив, човешки, топъл. Боби щеше да оцени този момент, казвам си. Изящно късче хуманизъм и култура в цялата ситуация на дехуманизация, която преживявам през последните дни.

Същия ден човешко отношение в болницата получих от още двама души. Санитарката, която искаше да ми донесе филия хляб, за да не припадна от глад, но после я подбраха и изчезна. И жената в кабинета на дежурния офицер (не разбрах секретарка или медицинска сестра), която погрешно смяташе, че познава баща ми, но беше единственият човек, който ми изрази съболезнования (с изключение на лекаря, който ми съобщи за смъртта на татко по телефона).

В реанимацията всеки ден идват хора, които понякога чакат с часове, за да получат информация как са близките им, без да могат да ги видят. От тях се иска да носят три неща – памперси, мокри кърпички и минерална вода. Ако са късметлии и близкият им човек вътре е адекватен и е в състояние да се храни, му носят, примерно, и мандарини. Но това се случва рядко.

Ден след ден, чакащите започват да се опознават. Някои от тях се чудят как да излизат от работа, за да идват всекидневно по няколко часа. Информация по телефона не се дава. „Като идвате всеки ден, ще ви кажат, ако има нужда от нещо." Някои, идвайки, пренебрегват грижите за други свои близки. Но трябва да са тук неизменно – между 12:30 и 13:30 часа, което понякога, ако има много спешни случаи, означава и до 15 часа. И на Коледа, и на Нова година. А спешни случаи в една реанимация не липсват.

„Ще чакате“, е ключовата фраза, ако искате да попитате нещо. „Благодарим ви за търпението“, пише на залепения лист с часовете за получаване на сведения. Бързо научавате какво точно значи това изречение.

Информацията, която близките получават, е кратка, защото лекарите нямат време. Първите два дена не можех да разбера какво означава, когато ми казват, че състоянието на баща ми е тежко. Колко време трае клиничната пътека, попитах, за да знам кога ще го изписвате. О, сега изобщо не можем да водим този разговор, отговори докторът. На другия ден вече имаше официална информация – очаквайте най-лошото всеки момент.

Следващ ден нямаше – вместо да нося минерална вода (с памперси и кърпички бяхме заредили достатъчно), си говоря с дежурния офицер за Чарли Чаплин и Пикасо, преди един санитар, приличащ на герой от разказ на Чарлз Дикенс, да ме заведе до моргата да разпозная татко. Момент, който беше напълно лишен от хуманизъм.

Чарли Чаплин, впрочем, е починал на 25-ти декември. Но за един ден няма да връзвам кусур на дежурния офицер – все пак, той знаеше кога приблизително е умрял Чаплин, а аз – не. И беше ходил на изложбата на Пикасо, която аз сметнах за излишно да посетя, защото бях ходила на друга негова изложба преди няколко години.

А татко не харесваше Пикасо. „Ти би ли спал с такава жена?“, обичаше да пита приятелите си по повод на женските му портрети.

Татко имаше много труден характер, но и някои прекрасни качества, между които – неподражаемо чувство за хумор („Ти защо ще влизаш в банята? Аз вече се изкъпах!“).

Веднъж, може би преди десетина години, бяхме в Поморие и измрънках, че ми се ядат миди. Баща ми излезе. Когато се върна след няколко часа, от него течеше кръв. Извини се, че ми носи само две миди. Беше се гмуркал, за да ми ги извади, а морето беше бурно и вълните са го блъскали в скалите. Исках миди, но не на тази цена. Направих пелмени и ги накълцах на дребно, за да ги сложа в пълнежа и да направя възможно най-голямо ястие от тях. Най-скъпите миди, които съм яла през живота си.

Той ме научи да танцувам. Обичаше да танцуваме акробатичен рок и ме премяташе из цялата стая. По физическо бях кръгла нула, но още мога да танцувам нелошо. Последно татко ме преметна на 65-тия си рожден ден. Тогава усетих, че вече не е толкова силен и се уплаших да не ме изпусне, да не си разбия главата в плочките.

Старостта толкова го смали – когато бях дете, беше висок 1,80, накрая ми се виждаше по-дребничък от мен, която съм 1,58.

Татко си отиде в края на годината, в която този свят напуснаха много известни личности, между които Дейвид Бауи, Мишел Турние, Умберто Еко, Авлин Тофлър, Кийт Емерсън и Грег Лейк, Принс, Мохамед Али, Джордж Майкъл и много други.

Последните две години от живота му бяха особено тежки. Не че животът му преди е бил лек. Много трудно преживяваше, че има проблеми със здравето. Не беше някой, който може да се превърне в послушен пациент. Казваше, че предпочита да умре. Искаше да умре, докато плува в морето. Аз се страхувах да не умре сам вкъщи, както беше избрал да живее. Намерихме го навреме... за да почине в болницата.

Умирайки на празник, той успя да постигне това, което цял живот не можа – да се събере на едно място с трите си дъщери и внучката. Ще бъдем заедно на поклонението му.

Последните думи, които му казах, когато го видях адекватен за последен път, бяха „обичам те“. Докато го качваха на носилката и пътувахме в линейката, му го казах още много пъти. Не знам дали е разбирал.

Дано някога, тук или там, да си разбрал колко много те обичам, бащатко.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

А какво щеше да каже Боби...

Получих награда. Почудих се дали да споделя за нея в блога, за който в последно време, покрай „Маргиналия“ и немския, нямам много вдъхновение. Отказах се, тъпо ми стана да се хваля.

Но ето, сега все пак споделям. То е обаче, защото, откакто я получих, все току си мисля: а какво щеше да каже Боби?

Борислав Борисов беше може би първият човек, който ме накара да погледна на журналистиката с уважение. Той ми показа, че тя може да се прави и интелигентно, и отговорно, и с ангажимент към човешкото. Че е по-важно съдържанието на това, което казваш, отколкото рейтингът. Във време, когато блогърството беше модно и блогърите си мерехме рейтингите, той беше много по-загрижен за смисъла. Намерихме се доста бързо, след като създадох блога си, благодарение на което се приземих, преди да съм се превърнала в надут блогърски балон. Дано не съм станала (и не стана) и надут журналистически балон.

Надявам се, че Боби щеще да се зарадва на наградата ми. Но ми липсват умните думи, които щеше да ми каже. Има събития, които толкова съжалявам, че не доживя. За други си казвам: може би е добре, че не ги доживя. Но има моменти в живота ми – и хубави, и тежки, и професионални, и лични – в които болезнено ми липсват думите, които можеше да ми каже.

Почти 6 години по-късно Боби не е престанал да ми липсва. Прекалено рационален човек съм, за да вярвам, че ме гледа някъде от отвъдното. Но понякога, когато правя нещо, си казвам, че го правя и заради него. Особено в случаите, когато се опитвам да утвърждавам ценността на човешкото. По един или друг начин.

Точно сега просто ми е тъжно. Въпреки наградата. И заради нея. Защото не мога да я споделя с Боби.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

42

Неотдавна сънувах как Дъглас Адамс радостно ми съобщава, че ще доживея числото 42. Точно така се случи… Поради това щастливо събитие ще споделя с вас истината за Отговора на въпроса за живота, вселената и всичко останало. Според класическата нумерология 4+2=6. Да, получава се числото на любовта.

Източник

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

42+5

Днес Борислав щеше да стане на 47. А сега съм на толкова, на колкото си остана той.

Често ми се иска да ти разкажа как съм и как живея, Боби. Много неща се промениха, откакто те няма. Да ти кажа, че имам прекрасни приятели, които ме разбират и подкрепят - такава, каквато съм. Да ти кажа, че и ти имаше такива приятели. Да ти благодаря, че ти ми помогна да разбера какво е приятелство и да оценявам, когато ми се случва.

Иска ми се да ти кажа и че е възможно - дори в нашата среда - човек да отстоява себе си и да се бори за щастието си. Да ти кажа колко е важно да приемаш и да обичаш себе си. Макар ти да ме научи на това, теб никой не успя да научи.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

5 години

На този ден преди 5 години приятелите на Боби разбрахме, че той няма да се завърне от мистериозното си десетдневно изчезване.

Мислех да отбележа датата с любим разказ - "Следата от кръвта ти по снега" на Маркес. Но понеже от вчера съм на вълна Мишел Турние, ми хрумна, че разказът му "Девойката и смъртта", който също много харесвам, може би е по-подходящ. А и включва усещане за смъртта, което е по-адекватно на конкретния случай. И по-ведро, някак.

Така че - чувствайте се поканени да прочетете който от двата разказа желаете, а защо не и двата.

Снимката е направена в събота. Гледната точка е в далечината, от мястото на гроба на Борислав.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

42 + 4

говори
колко важно нещо
са приятелите
и че трябва да споделяш
обгражда се със стена
от безмълвие
докато осъзнае
че е непробиваема
и че никой не чува
защото няма кой да чуе
ако няма кой да каже
и мисли
може би винаги сме сами
а понякога го осъзнаваме
и мисли
един ден
това няма да има значение
междувременно
говори
иззад стената от безмълвие
колко важно нещо
са приятелите
и че трябва да споделяш

(юни 2012)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 8

За осма поредна година. Все в чест на Борислав Борисов и неговите коани vs Коледа.

Замислих се, че точно половината от времето него вече го няма.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паметна плоча на @borislavb

Днес с приятели на Боби отидохме да видим паметната му плоча, която стана готова преди броени дни. Благодаря на Мая Георгиева, че създаде единствения дизайн на паметна плоча, който подхожда на Борислав Борисов. Както и на всички, които допринесоха с финансови средства, за да стане дизайнът реалност.

"Тайният път", по стихотворение на Стефан Иванов с посвещение на Борислав Борисов.

from Natalia Jordanova NAT on Vimeo.

онзи специфичен вътрешен студ
от недоспиване
в който никоя завивка не топли
освен плаща на съня
все ти беше студено
топли ли вечният сън
кажи
стопли ли се най-сетне

(юни 2013)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог