Забрана на „Аз съм българче“ или забрана на функционалната грамотност?

Колаж от манипулативни заглавия

Не следя жълтокафяви медии и профили в социалните мрежи. Затова истерията около „Аз съм българче“ стигна до мен на доста късен етап. С изумление разбрах, че моя статия в „Свободна Европа“ е била превърната в повод премиерът Николай Денков, правителството и образователното министерство да обясняват, че нямат намерение да премахват известното стихотворение на Иван Вазов от учебната програма.

Откъсът от статията ми, заради който се тиражират твърдения за забраната на „Аз съм българче“, е следният:

„Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.“

Числото 100 000 не съм го измислила аз, а идва от изказване на икономическия министър, според когото такъв брой на работници от трети страни е нужен, за да се преодолее недостигът на работна ръка в България.

Масовата истерия тръгва след публикация в ПИК на самия Недялко Недялков. Той обвинява не конкретно мен, а „американската медия“ „Свободна Европа“. Въпреки че съм външна авторка и статиите ми се публикуват в раздела „Мнения“, всички публикации от който (включително тази) завършват със следния редакционен текст:

„Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.“

Изглежда целта е да се удари точно „Свободна Европа“. В други случаи негативните читателски реакции са били концентрирани около моята личност – публичните ми позиции в защита на дискриминирани групи и отстояването на непопулярни тези, сексуалната ми ориентация, факта, че стоя зад Genderland и т.н. Не че някои статии не се занимават със скромната ми персона, но основната атака е срещу „Свободна Европа“.

Дезинформационната кампания около статията ми се разгръща на принципа на снежната топка. Много скоро лъжата, че „Свободна Европа“ иска да се забрани „Аз съм българче“, прераства до внушения, че едва ли не правителството иска това.

В масовата истерия се включват не само дежурни пропутински журналисти, „инфлуенсъри“ и медии като Валерия Велева, „Гласове“, Карбовски (къде без него) и позабравения Бареков. Вземат участие и политици като Костадин Костадинов, Корнелия Нинова, Карлос Контрера и други, между които самият бивш главен прокурор Иван Гешев.

По темата се разписват и от Съюза на българските писатели. Същия съюз, чийто печатен орган може в една публикация (вж. стр. 3) да се изкаже срещу Сорос, НПО-тата, ЛГБТИ хората и Георги Господинов. Според тях „Свободна Европа“ е предложила да се извади стихотворението „Аз съм българче“ от учебната програма.

Появиха се смислени анализи на разразилата се конспирация, например фактчек в Offnews, както и изяснение на фактите в самата „Свободна Европа“, която беше и единствената медия, поискала и публикувала мой коментар по темата. От „24 часа“ също поискаха коментар, но журналистът така и не реагира, когато му го изпратих.

Защо тогава много хора, между които и някои неглупави, се вързаха на конспирацията за забраната на „Аз съм българче“?

В България има теми, свързани с националната идентичност, които са канонизирани – за тях има една официална интерпретация, върху която не се разсъждава. Всяка позиция встрани от канона се възприема като скандална и предизвиква буря. Идеализираните образи на Ботев и Левски, както и едноизмерно-патриотичния прочит на произведенията на Иван Вазов са част от този канон.

Да си припомним два скандала, които са резултат от нежелание да се разбере какво всъщност се твърди – за проекта „Митът Батак“, както и по-малкия, но също шумен скандал около късометражния филм „Ботев е идиот“.

Мине се, не мине, и се завихря поредната конспирация „махат Вазов“ или „махат Ботев“ от учебната програма.

Канонизирането на определени литературни и исторически интерпретации е предпоставка за ниска функционална грамотност. Защото канонът изключва критичното мислене, което пък е необходимо условие за функционалната грамотност.

Когато в статията си между другото дадох пример с „Аз съм българче“, не помислих, че нагазвам в канона и че с това може да бъде злоупотребено.

Мисълта ми беше следната: когато българските деца учат „Аз съм българче“, те възприемат стихотворението като отнасящо се до тях. Защото са българчета. Когато чужденчета го учат, то не се отнася до техния опит. Защото не са българчета. Това не означава, че не трябва да го учат или че не са способни да го харесат. Аз не съм Хамлет, но харесвам монолога на Хамлет. Още по-малко пък означава да се премахне от учебната програма. 

Означава само, че чужденчетата биха се почувствали по-ценни и по-приети, ако могат да представят в клас и нещо, което се отнася до тях. А това би могло да обогати и българските им съученици.

Ще дам пример. В пети клас имах съученик от Куба – Алберто. Учителите все му се караха и говореха по негов адрес – Алберто е мързелив, Алберто се прави, че не знае български… Докато веднъж в час по физическо учителката му предложи да ни покаже как се танцуват румба и ча-ча-ча. Алберто грейна и затанцува, а ние го гледахме възхитено. За нас той вече не беше просто хитрец и мързеланко, а човек, който танцува страхотно и може да ни научи на нещо интересно.

Хайде да направим кратко упражнение по функционална грамотност.

Ето едно изречение, което по структура е аналогично на това от статията ми, в което се споменава „Аз съм българче“.

Майката на седмокласника Иванчо му казва:

– Няма да те приемат в елитна гимназия, ако учиш по математика, без да ти хрумва да учиш по български!

Какво иска майката на Иванчо?

• а) иска той да учи по математика, а да не учи по български
• б) иска той да учи по български, а да не учи по математика
• в) иска да му забрани да учи по математика
• г) иска той да учи и по български, и по математика

Следва въпрос за обща култура:

Кой в България има право да променя учебните планове и програми?

• а) журналисти и публицисти на свободна практика
• б) медиите
• в) Министерството на образованието
• г) американците

Не се иска особена интелигентност, за да се познаят верните отговори. Естествено, че майката на Иванчо не иска да му забрани да учи по математика. А учебните планове и програми се изработват и променят от експерти в МОН.

Медиите могат да имат въздействие върху вземането на решения (поради което и са наричани „четвърта власт“) само ако успеят да повлияят на общественото мнение и/или на мнението на вземащите решения.

Премахването на „Аз съм българче“ от учебната програма не е кауза, която би се прегърнала от общественото мнение или правителството.

Статиите ми затова са публикувани в рубриката „Мнение“, защото изразяват личното ми мнение. То може да не съвпада не само с това на „Свободна Европа“, а и с това на преобладаващата част от обществото, на правителството, на мнозинството депутати, на президента, на членовете на Конституционния съд и т.н.

Иронията е, че сред най-възмутените от цитата от статията ми са хора, за които словото на омразата и конспиративните теории са свобода на изразяване. И които много обичат да громят „кенсъл културата“ и да обвиняват в цензура всички, които ги държат отговорни за техните расистки, хомофобски, сексистки и пр. изказвания.

Но какво ли се учудвам – тези хора демонстрират двоен стандарт не само в това отношение.

Знаете ли, ако моето скромно мнение имаше пряко влияние върху държавата, нямаше да играя на дребно, премахвайки или забранявайки класически произведения от учебната програма. Щях да си поставя по-сериозна цел – промяна в конституцията. По-точно премахване на думите, че бракът е само „между мъж и жена“.

Ето, казах го. Тази промяна, предполагам, все някога ще бъде направена. Но ако се извърши още докато Николай Денков е премиер, значи може би мнението ми действително има пряко отражение върху държавните решения.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Явор Захариев, медиите и предубежденията

Балони за Явор Захариев

Как медиите отразяват човешки трагедии е тема, която ме засегна лично, преди да се захвана с журналистика и да почна да се интересувам от нея професионално. Когато едни от най-тиражните вестници сложат на първа страница червата (образно казано) на най-добрия ви приятел, придобивате чувствителност по трудния начин.

Част от публикациите за случилото се с вокалиста на Graviti co. Явор Захариев ме вбесиха, защото внушаваха, че той си е докарал това състояние заради наркотици. А нямаше резултати от медицинска експертиза. И много хора, включително познати и фенове на музиканта, си рекоха – бивш наркоман няма. Днес стана ясно, че не, нямало е наркотици в кръвта му. Бил е бит до смърт. На практика – бил е убит. Ето какво казват сестрите му във Facebook:

Искаме да се обърнем и към тези, които побързаха да го наречат "наркоман" или да подчертаят с големи черни букви, че той е загубил борба си с наркотиците.

Към тези, които с огромна лекота му сложиха този безплатен етикет и не се замислиха, че това може да причини още повече болка на хората, които го обичат.

Точно към тези хора исакаме да се обърнем... Към всички тях и към всеки един по отделно.

Ще ли е възможно да си върнете думите назад?

Ще ли е възможно да предъвчите тази гадост и този бълвоч, които изплюхте?

Ще ли е възможно да да го сдъвчете добре и да го преглътнете, без да се задавите?

Благодарим ви предварително.

На всички вас държим да кажем, че това не е поредната наркоманска история, която от първия момент ни нагнездихте насила в главите, без дори да знаете какво точно се е случило "по непотвърдени данни".

По изключително... и подчертаваме, по изключително потвърдени данни, Явор не е имал наркотици в тялото си.

Абсолютно никакви.

Явор е бил бит... пребит от бой и тялото му, което беше също толкова чупливо, както и душата му, не издържа.

Това е истината за Явор и за неговата смърт.

Истината за човешкото същество, което пося любов и доброта на всяка негова крачка и във всеки един от нас... И няма друга истина, колкото и да се опитвате да я търсите.

Всеки един от нас и от вас живее с пороци, признати или не. Той имаше огромната смелост да ги извади, да ги покаже и да се бори с тях.

Но това не е причината за неговата смърт.

На 6 април споделих във Facebook размислите си по темата, но не исках да го правя публично, за да не засегна случайно близките по някакъв начин. Не знаех какво точно се случва и какво преживяват те. Но сега вече смятам, че е редно думите ми да видят бял свят. Това бях написала:

Обмислях дали да публикувам това в блога си, но реших, че е по-добре да не го правя заради близките на Явор Захариев, за да не засиля неволно болката им по някакъв начин. Затова споделям размислите си непублично тук. И моля да не препечатвате това.

В последните дни четох/гледах как доста медии отразяват случилото се с Явор Захариев. И докато някои спазваха елементарни журналистически стандарти, други – не. Думата ми тук е за другите медии, сред които има и сериозни. И като казвам „журналистите“, нямам предвид всички журналисти, а онези от въпросните медии.

Първоначалната информация беше, че музикантът е намерен на тавана в сградата, в която е живеел, пребит, със счупен нос, множество травми и целият в кръв. След това от полицията казали, че няма данни за взлом и физическо насилие. И се лансира хипотезата, че в такъв случай вероятно са наркотиците – че сигурно се е надрусал и сам си е причинил счупването на носа и другите травми, за които не стана ясно какви са.

Лекарите от „Пирогов“ досега не са казали пред медиите (или поне не ми е известно, пък преглеждам наличната информация) какви са резултатите от кръвните изследвания, които са извършили. В случая те постъпват професионално, за разлика от колегите си полицаи, и не споделят лична информация за пациента. Така обаче не става ясно вярна ли е хипотезата за наркотиците или има друга причина за смъртта.

Какво е известно дотук – Явор Захариев не е криел зависимостта си към наркотиците. Лекувал се е три години от пристрастеността си към хероин в наркокомуна в Хърватия, след което твърди, че е чист. Същата вечер, преди която е намерен в безпомощно състояние, „Графити Ко“ е трябвало да имат концерт.

Близко е до ума да се предположи, че връщането към музикантския живот може да е повлияло на Явор Захариев да се върне към наркотиците. И тогава, както и той самият да е казвал, че става в такива случаи, ситуацията да е станала по-лоша отпреди отказването. Още повече, че зависимостта към хероин е особенно тежка и рецидивите не са рядкост.

Но че нещо е близко до ума, не означава, че е доказано. В степента, в която не е доказана, хипотезата за надрусването е обидна за Явор Захариев и нараняваща близките му. Защото човекът наистина се е борил да се изчисти. С години. На него му е било трудно да устоява на зависимостта си в продължение на хиляди дни. А на журналистите им е лесно ей така, за броени минути да лепнат версията „наркоман, ерго сам си го е докарал“. И после да четем коментари на читатели в стил „браво че е умрял, наркоманите са боклук не трябва да живеят“. Знаете ли колко такива коментари прочетох снощи? В един момент се отказах, отвратих се тотално.

Честно казано, не ме интересува дали е бил пребит (с това изречение исках да кажа, че на фона на мъката не ме вълнува търсенето на виновник, разбира се, важно е, че е бил пребит и е важно да се открие кой го е направил). Макар да не е нужно да е имало взлом, за да е влязъл някой. Ако е имало физическо насилие, възможно е да е бил и познат. Това, което ме интересува, е, че журналистите дължат уважение към човека.

Ако е възможно човек да си докара счупване на нос, други травми и сериозна кръвозагуба в резултат от надрусване, вероятно това може да стане и поради друга здравословна криза. На човек да му призлее, да падне, да се удари на нещо и да се изпотроши. Явор Захариев, пишат някои медии, е имал сериозни проблеми с бъбреците.

Не казвам, че не са наркотиците. Не знам как е било. Но ако някой знае, досега не го е казал публично.

Казвам само, че журналистите не трябва да разпространяват хипотези, основани на предубеждения. И че трябва да уважават хората. Включително пострадалите хора. Особено онези от тях, които нямат възможност да разкажат своята истина.

Такива бяха разсъжденията ми на 6 април. Днес смятам, че доста медии и „опиниън мейкъри“ дължат извинение на близките на Явор Захариев. Не че съм оптимист, че ще се извинят. Пак от личен опит го казвам. Но дано на някой журналист му трепне нещо, все пак.

Не, не искам да кажа по никакъв начин, че ако Явор Захариев беше починал поради наркотици, щеше да е по-малко прекрасен. Накрозависимите хора не са по-малко ценни от останалите. Но предполагам, че за тези от тях, които се опитват да се измъкнат, липсата на доверие е едно от основните неща, които им пречат. А ако един човек е успял да се пребори, това е надежда и за останалите, че могат и те. Надежда, която не бива просто така да се хвърля в калта. Щото полицаите подхвърлили нещо неофициално, а медиите го интерпретирали.

Иначе лично аз познавах Явор много бегло. Срещала съм го само веднъж, да е било преди 4-5 години. Беше по времето, когато Янко Бръснаря имаше квартира в София и ходеше да свири на „Витошка“. Веднъж или два пъти му правих компания с баса. И изведнъж изникна Явор Захариев, присъедини се към нас и почна да пее. Не можех да повярвам, че това се случва. Явор беше толкова мил, че никога не го забравих. Когато се разбра, че е починал, се обадих на Янко. Помнеше онзи следобед на „Витошка“. Имах нужда да му кажа „обичам те, пази се“.

Искрените ми съболезнования за онези, които са били близки на Явор и са го обичали.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Джендърландия и покрай нея

Вчера Джендърландия стана на един месец, а аз чак сега смогвам да споделя за съществуването ѝ тук, в блога.

От известно време в главата ми се въртеше идеята да създам свой собствен сайт. Но не бързах. Исках идеята за него да стане по-конкретна и сайтът да има профил, който да не копира други онлайн медии у нас. Концепцията изкристализира през лятото, в разгара на скандала, довел до спиране на проект на БАН само защото в заглавието му присъства думата „джендър“.

Тогава си дадох сметка, че от сайт на джендър тематика на български език има потребност. Сайт, който да е феминистки, но в един широк смисъл на думата. Без да слага граници между проблемите на жените, ЛГБТИ хората и всички останали, които са нарочени за „джендъри“, защото не се вписват в мейнстрийма или защото го критикуват. Сайт, който да отваря полета за дискусия.

За името Genderland (неформално – Джендърландия) помогна и случайността. Когато реших сайт на каква тема искам да правя, започнах да търся свободни домейни за gender. И когато видях, че домейнът .land все още не е зает, си казах – ето това е, така и заглавието на сайта става идеално. Веднага купих домейна, за да не ми го отмъкне някой.

Подзаглавието „Нестереотипно пространство“ дойде като закачка с „нестереотипните роли на пола“ в решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Сметнах, че в една Джендърландия нестереотипното трябва да е на почит.

Wordpress темата, върху която е изграден сайтът, пък я купих през есента. Не се спрях на безплатен шаблон, защото исках да нямам ограничения в модифицирането на дизайна. И исках да си направя всичко сама. Скъпият на сърцето ми приятел Лъчезар Георгиев обаче подари логото на сайта, виждайки жалките ми опити в полето на графичния дизайн.

Wordpress темата се оказа претрупана с доста неща, които не ми трябват и за които ми трябваше доста време, докато разбера как да ги изчистя. Успях сериозно да оплескам нещата два пъти. Първия път, когато ми хрумна да мина на Wordpress 5.1, без да имам гаранции дали темата ще го понесе. Това създаде сериозни проблеми на ниво PHP, с които не мога да се справя. Вторият път беше, когато ми хрумна да доизкусурявам дизайна в деня, в който стартира Genderland, опитвайки се да се съобразя с критиката на читателка. Така го прецаках, че не можах да го върна в предишния вид. Не че някой се е оплакал, но важното е, че аз си го виждам.

Стартирах Genderland на 14 февруари. Оттогава сайтът върви без особена схема и план, но с помощта на прекрасни автори, които бяха толкова вдъхновени от съществуването му, че предложиха съдействие. И сами проявяват инициатива да пишат. Радвам се, че Джендърландия има такива умни и прекрасни приятели.

Също така, старая се да спазвам високо ниво при писането на новини. И да публикувам новини, значителна част от които ги няма на български език. Не препечатвам. Нито новини, нито други текстове. Всички снимки и изображения са с уредени авторски права. Така е по-трудно, но не смятам да отстъпвам от тези стандарти.

Напоследък обаче имам чувството, че писането започва да ми идва в повече и на моменти ми опротивява. Пиша за Genderland. Пиша за „Тоест“. Пиша домашни по немски и проекти на английски. Затова не ми остават сили за блога, който продължава да бъде най-моето онлайн място.

Може би просто съм изтощена – не само от писане, но и от пътуване и от тежко изкаран сезонен вирус. Но трябва да имам някакви механизми на разпускане – нещо, което никога не съм го умеела.

Това е около мен напоследък.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тоест аз

Близо месец не съм писала в блога. Блогът не е задължение – като нямам вдъхновение за него, по-добре да си дам малко почивка. Рано или късно пак ще усетя онзи порив, че трябва да блогна.

Преди време писах за сайта Тоест, който се издържа само от даренията на своите читатели. Без реклами, без проекти и т.н. Смятах, че начинанието, макар и прекрасно, няма да оцелее. Половин година по-късно трябва да призная, че съм грешала. Засега сайтът се справя, макар и с цената на това, че стана седмично издание. Радващо е, че се намират хора, готови да подкрепят качествени некомерсиални текстове и независими издания.

Междувременно и аз започнах да пописвам в Тоест. Неособено редовно, засега, но ми се ще да продължа. Дотук съм публикувала три текста. Можете да стигнете до тях от профила ми в на сайта.

Пише ми се за Тоест не само защото виждам смисъл да има такъв сайт, а и заради професионалния подход и коректното отношение към авторите от страна на екипа на сайта в лицето на Ан Фам. (Предполагам, че и другите членове на екипа са също толкова коректни и приятни, за Павлина дори знам това от опит, но Ан Фам е тази от тях, с която основно общувам.) Много е приятно да се работи с грамотни, благи, но в същото време критични (и самокритични) хора. Още повече, че всички публикации минават през вещото око на Павлина Върбанова, авторка на популярния сайт Как се пише?, така че резултатът е доказано грамотен. Трудно мога да се сетя и за комерсиален сайт, в който се държи на коректорската работа и я възнаграждава. (И издателства, които плащат на коректори, вече рядко се намират, но това е друга тема.) От доста от медийните публикации, които чета ежедневно, е видно, че не само читав кореткор няма, а и редакторът си е „питал ушите“.

Ако и вие искате да има сайт като Тоест, моля да го подкрепяте, за предпочитане – редовно. (Понеже от опит знам, че е лесно да удариш едно рамо веднъж и после да забравиш). Как се пише? също има нужда от периодична подкрепа, защото е лична инициатива на авторката си (вижте отдясно на сайта, а ако го отваряте от мобилен телефон – под „Основни категории“).

Пък ако решите да подкрепите и моя скромен Неуютен блог, няма да ви се разсърдя :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Подкрепа за „Денят започва с култура“: писмо до Омбудсмана на БНТ Иван Такев

Колаж: Станислав Беловски, Facebook

Уважаеми господин Такев,

„Денят започва с култура“ е едно от най-добрите предавания в българския телевизионен ефир. (За мен е най-доброто, но нямам претенцията да съм гледала всички предавания.) То е пример за това, каква трябва да бъде мисията на една обществена телевизия – да създава висококачествен и не непременно комерсиален продукт. Да възпитава във вкус, ценности и високи критерии. Да припомня базисното журналистическо правило, записано и в Етичния кодекс на българските медии – общественият интерес не съвпада с това, което е интересно на обществото.

В обществен интерес е да има образована и критична публика, а не аморфна маса, която да бъде държана пред екрана само със забавления, сензации и надежда за парични и материални печалби.

Разчитам, че в качеството си на Омбудсман на БНТ ще отстоявате обществената роля на телевизията.

Публикувам писмото си до Вас и в личния си блог.

С уважение,

Светла Енчева, блогър, социолог, журналист, носител на наградата „Валя Крушкина".

София, 21.01.2018 г.

(Писмото е изпратено до служебния имейл адрес на Иван Такев: i.takev@bnt.bg.)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лош, лош сириец!

Какво първо показва Google при търсене по ключова дума „сириец“

Вече два дена водеща новина е, че сириец е организаторът на схемата за изнасяне на лекарства. Всевъзможни медии излизат със заглавия, в които първата дума е „сириец“, а „организаторът“ е с пълен член – да не би аудиторията случайно да помисли, че може да има и други организатори.

Какво остава в главата на средностатистическата българска аудитория, от години облъчвана с послания против бежанците от Сирия? Първо, вината за изчезването на лекарствата не е в българската държава и българските институции, а е в сириец. Сирийците са лоши – искат да претопят етнически и религиозно Европа и България, а сега отнемат и лекарствата на болния и изстрадал български народ. При такова заглавие, в което поантата е етносът, няма как вината неявно да не се прехвърли върху целия етнос.

Ако помислим трезво обаче (както би следвало и журналистите да правят, преди да пишат новини), как един човек, бил той и сириец, може да е в основата на толкова голям контрабанден канал с помощта на още шестима лекари и фармацевти? Става дума за

изнасяне на лекарства за стотици милиони

В резултат на него хиляди хора в България остават без адекватно лечение. За някои липсата на лекарства означава трайно влошаване на здравето, за други – смърт.

Как това се организира от един сириец, бил той и аптекар, както пишат някои медии?

Как се изнасят лекарства за стотици милиони? Близко е до ума, че това не може да стане без покровителство на всички нива в институционалната йерархия над съответния сирийски гражданин и лекарите и аптекари, за които се казва, че са му помагали. И то – покровителство, което е на съответната цена. Един обикновен аптекар не би могъл да бъде нищо повече от изпълнител в подобна схема. Един обикновен сириец, също.

А

защо сириец?

Тук бих могла да имам само хипотези, като е възможно и повече от една да е вярна, както и всичките да не са верни.

Хипотеза 1: Натопяваме чужденеца в схемата, за да излезе държавата чиста.

Хипотеза 2: Какво би могло да бъде общото между сириец и контрабанден канал? Първото, за което се сещам, е каналджийството на бежанци. Един разработен канал, минаващ през България и стигащ до Западна Европа, би могъл да се използва на практика за каквото си помислите – наркотици, незаконна търговия с лекарства, трафик на хора и пр. (Каква е разликата между каналджийството и трафика и защо тя е важна, съм писала в „Маргиналия“.) Естествено, каналджийството също не се осъществява без височайша благословия на всички нива. В противен случай основният „разпределителен център“ за търсещи убежище, опитващи се да стигнат до Германия, нямаше да бъде точно на Лъвов мост, в центъра на София и на две крачки от Дирекция „Миграция“.

Да не забравяме и че

всеки е невинен до доказване на противното

Вината се хвърля върху сирийския гражданин, без срещу него да има осъдителна присъда. Едно честно дело би осветлило целия мащаб на корупционната схема. Да видим колко дълбоко и високо ще стигне разследването, дали ще има дело и как казусът ще бъде отразяван в медиите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Сбогом, marginalia.bg!

Днес се навършва точно половин година от смъртта на татко. Мислих си за това вчера в следния контекст – за тази половин година ми се случиха точно три тежки раздели. Първата и най-тежката, разбира се, беше с баща ми. Втората и третата не са с хора и са по мой избор, но все пак са трудни загуби за мен с неща, които много съм обичала: преди месец прекратих отношенията си с ДЕОС, а от вчера вече не съм част от сайта „Маргиналия“.

Когато пишех последния си текст за „Маргиналия“, още не бях сигурна дали ще ми е последен. Статията ми беше, както е лесно да се предположи, реакция по отношение на интервю, публикувано на сайта във вторник. Конкретният повод за напускането ми обаче не беше и самото интервю, а дискусия около текста ми, случила се след написването и преди публикуването му. Искам да благодаря на Юлиана Методиева, че допусна статията ми до публикуване.

В интерес на истината, протестирала съм (в рамките на редакцията) и срещу други публикации в „Маргиналия“. Повечето от тях са били написани от леви политически позиции. Възраженията ми са били не срещу това, че позициите са леви, а по отношение на манипулативността на доказателствената част. Така че за мен не е от решаващо значение, че е взето интеврю от националист. Дяволът е в детайлите. Надявам се, че в прощалната си статия съм успяла да го обясня.

Самата дискусия преди излизането на коментара ми, както и двете публикации, са само върхът на айсберга. За самия „айсберг“ предпочитам да не говоря. Блъскала съм се в него повече от три години по собствен избор, защото съм обичала „Маргиналия“. От много блъскане понякога съм заобичвала и самия айсберг, някак.

Ще кажа само, че за мен най-важното е: какво се разбира под редакция, как работи една редакция, както и – в не по-малка степен – какво е отношението към аудиторията. Именно критичните въпроси на читатели ме провокираха да напиша последния си коментар за сайта.

Трудно е да се обясни колко много ми е скъпа „Маргиналия“. Кръстник съм на сайта, както и един от основателите му. Лъчо, мой скъп приятел, пък ни подари прекрасното лого, което сте виждали.

Заради „Маргиналия“ напуснах добре платена работа на трудов договор с готини колеги, но не съм съжалявала нито за миг. Още повече, че с вече бившите ми колеги станахме добри приятели. Не съм съжалявала и след като ми стана ясно, че „Маргиналия“ не е начинание, с които човек може да се издържа. Нито съм отишла в „Маргиналия“ заради парите (които ги нямаше), нито съм останала с надеждата, че някой ден ще забогатеем. За мен беше важно, че има медия, специализирана в човешките права, и че аз съм в нея. Напускайки, се отказвам и от по-голямата част от хонорарите по проект, които иначе бих получила.

Освен да пиша текстове за петък и новини за вторник и петък, работата ми за „Маргиналия“ включваше следното:

• редактиране на останалите новини;
• коректорска работа по (огромната част от) останалите публикации и оправяне на проблеми с форматирането;
• правене на снимки;
• изнамиране на снимки със свободен лиценз;
• оразмеряване, описване и прочее на горните и на други снимки;
• всякакви технически въпроси, свързани със сайта, които са ми по силите, като се почне от оправяне на категории, мине се през промяна на съдържанието на страници и се стигне до правенето и на банери;
• всекидневно публикуване на страницата във Facebook – само когато физически не можех, молех да ме заместят
• в редки случаи – намиране на външни автори (защо случаите са редки, е друга тема)
• отделно – работа по проекти, тогава, когато е имало такива.

За периода от създаването на „Маргиналия“ помня два пъти да съм си вземала „отпуска“ за по една седмица. По време на първата „отпуска“ обаче спонтанно написах новина, която и до днес е най-четената в „Маргиналия“. Покрай смъртта на баща ми също не бях на линия 2-3 дена. И е имало още няколко пъти, когато примерно съм била на път, конференция или нещо друго. Може да съм свирила до 2-3 часа посред нощ, но сутринта съм била на линия да редактирам новина и да пускам във фейса. В продължение на две години имаше и едноседмични летни почивки около рождения ден на Юлиана Методиева. Но тогава подбирахме стари интересни публикации и ги пускахме във фейса, за да напомняме за себе си. Първата година това върших аз, втората – Емил Коен.

Но никога не ми е тежало, че хем нямам заплата, хем нямам 4 седмици годишен отпуск.

Толкова съм свикнала, като стана сутрин, още пиейки чай, да се захващам с „Маргиналия“, че ми е странно, че от понеделник няма да го правя. Но има с какво да си уплътнявам времето. Като по-постоянни занимания – ще продължавам да уча немски, а от есента се надявам да запиша един курс по уеб дизайн. Ще пиша повече в блога, който бях позанемарила. „Неуютният“ ми блог е единственото само мое място за публично изразяване и ще продължи да бъде такова. Ще работя тук-там на свободна практика.

Макар последните години да се бях посветила основно на „Маргиналия“, съм регистрирана и се възприемам като работеща на свободна практика. Заради „Маргиналия“ съм имала случаи да отказвам да пиша за други медии, но вече съм на линия – стига работата за въпросната медия да не е проблем за съвестта ми (за „Блиц“ и ПИК например не бих писала) или да не се иска от мен да направя нещо, в което не се чувствам достатъчно компетентна.

Имам и определена идея за бъдещето, но не бих я реализирала прибързано – преди напълно да е изкристализирала и преди да съм в състояние технически да я осъществя.

С читателите на „Маргиналия“ не се разделяме – ще пребиваваме заедно тук, на други места и помежду.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Българска наци телевизия (БНТ)

Задната част на главата на български неонацист. Вдясно – пръстчетата на журналистката от БНТ Мира Добрева, която специално иска да покаже пречупения кръст зад ухото на интервюирания.

19 февруари 2017 г., годишнина от обесването на Васил Левски. Българската национална телевизия (БНТ), която се води обществена, излъчва по повод на годишнината интервю, очевидно правено през лятото и търпеливо чакало сакралната дата, за да види бял свят. Интервюто (линк) е на популярната журналистка Мира Добрева и се излъчва в предаването ѝ „Отблизо“, в рамките на проекта „Аз съм Българка“. С главна буква, да, макар това да е правописна грешка. Но кое е по-важно – правописът или патриотизмът? На вниманието на зрителите на обществената ни телевизия се представя неонацистът „Теди Ултраса“. Казват се и двете му имена, но те не са важни за мен в случая. Важно ми е това име – Мира Добрева.

За Мира Добрева събеседникът ѝ трябва да се покаже пред българското общество, защото има много татуировки с Левски. В течение на интерюто става ясно, че повечето от тези татуировки не се отнасят до личността Васил Иванов Кунчев, а до отбора „Левски“, името на който е татуирано дори на един от зъбите на Теди Ултраса, както и от вътрешната страна на долната му устна.

Зрителят на БНТ, освен това, вижда по интервюирания татуировки с пречупен кръст, Мусолини, множество неонацистки символи, някои от тях – забранени според самия интервюиран, името на неонацистката организация Blood and Honour („Кръв и чест“), забранена в някои държави, и прочее интересности. Научаваме, че Теди Утраса има и две татуировки на пениса.

Мира Добрева не пропуска да отбележи как те се уголемяват, когато първичният полов белег на интервюирания е във възбудено състояние. Видът им е спестен на зрителя, за разлика от татуировката на задника, която виждаме в цялата ѝ прелест.

Мира Добрева интервюира татуирания мъж с детинско любопитство и чистосърдечност, пипа го, радва му се. За нея татуировките му, освен белег на патриотизъм, са и израз на неговата свобода. Ни повече, ни по-малко. Все едно никога не е чувала, че това, което показва, е освен откровен неонацизъм, и незаконно:

„Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология (...) се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до пет хиляди лева“ (чл. 108 от Наказателния кодекс, по който член дори има присъди).

А може и наистина да не е чувала. Ама работодателите ѝ не знаят ли? Един редактор не се ли намери да забележи?

Прелюбопитно е да се види това интервю и в контекста на цялото предаване (линк). Научаваме, че след като завършат училище, много хора забравят за Левски и националните ни герои. Защото вече не ги водят на екскурзии по техните стъпки и не им говорят за революционните комитети. Затова някои си татуират ликовете на Левски и Ботев – за да са винаги до сърцето им и да не ги забравят. (Вече знам какво да правя с формулите по статистика, които все не мога да запомня – ще си ги татуирам.)

Добре че беше един от участниците да каже, че да обичаш родината си не значи да мразиш мюсюлманите и т.н., защото водещата Мира Добрева нямаше да се сети.

После в предаването следваше въпросното интервю с Теди Ултраса, което беше последвано не от критичен коментар, а от реклами и... сменяне на темата.

По-нататък, до края на предаването, се лееше национализъм с патос, напомнящ честванията по повод 1300 години България през 1981. Е, тогава пречупените кръстове бяха забранени не само на хартия. Което не е оправдание за тоталитарния режим – то не попречи по негово време да се извършва етническа асимилация (на роми, турци, помаци), кулминирала в етническото прочистване на българските турци и практическото депортиране на стотици хиляди от тях през 1989.

Да, знам, че национализмът е модерната политическа идеология в България (и е във възход и на други места). Знам, че почти всички партии и коалиции, регистрирани за предстоящите парламентарни избори (с изключение на коалицията между „Да, България“, ДЕОС и „Зелените“) се заиграват с национализма. Но каква е ролята на медиите в случая? Още повече – на обществената телевизия? Дали БНТ трябва да „търчи“ дори пред най-фашизоидните от представените във властта партии, указвайки в каква посока да се развива политическият живот, или да очертава картината на общество, в която има място за всички негови групи, които не искат да отнемат правото на съществуване на останалите?

Надявам се това предаването на Мира Добрева от 19 февруари 2017 г. да не остане без последствия – за нея лично, както и за БНТ.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

А какво щеше да каже Боби...

Получих награда. Почудих се дали да споделя за нея в блога, за който в последно време, покрай „Маргиналия“ и немския, нямам много вдъхновение. Отказах се, тъпо ми стана да се хваля.

Но ето, сега все пак споделям. То е обаче, защото, откакто я получих, все току си мисля: а какво щеше да каже Боби?

Борислав Борисов беше може би първият човек, който ме накара да погледна на журналистиката с уважение. Той ми показа, че тя може да се прави и интелигентно, и отговорно, и с ангажимент към човешкото. Че е по-важно съдържанието на това, което казваш, отколкото рейтингът. Във време, когато блогърството беше модно и блогърите си мерехме рейтингите, той беше много по-загрижен за смисъла. Намерихме се доста бързо, след като създадох блога си, благодарение на което се приземих, преди да съм се превърнала в надут блогърски балон. Дано не съм станала (и не стана) и надут журналистически балон.

Надявам се, че Боби щеще да се зарадва на наградата ми. Но ми липсват умните думи, които щеше да ми каже. Има събития, които толкова съжалявам, че не доживя. За други си казвам: може би е добре, че не ги доживя. Но има моменти в живота ми – и хубави, и тежки, и професионални, и лични – в които болезнено ми липсват думите, които можеше да ми каже.

Почти 6 години по-късно Боби не е престанал да ми липсва. Прекалено рационален човек съм, за да вярвам, че ме гледа някъде от отвъдното. Но понякога, когато правя нещо, си казвам, че го правя и заради него. Особено в случаите, когато се опитвам да утвърждавам ценността на човешкото. По един или друг начин.

Точно сега просто ми е тъжно. Въпреки наградата. И заради нея. Защото не мога да я споделя с Боби.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Дневник", разликите са важни

Не бих си правила труда да пиша за липсата на коректност у повечето медии у нас, но "Дневник" са от малкото общо взето читави издания. Затова смятам, че е добре да му се прави критика, защото има надежда съществуващите издънки да се поправят или поне - да не се допускат повече.

"Дневник" систематично допуска грешки при отразяването на определени теми. Ще се спра на две, които са ми направили впечатление.

Първата грешка е, че в повечето публикации упорито не се прави разлика между бежанец и имигрант, както и между хора, търсещи убежище и нелегални имигранти. "Дневник", не е нужно да четете мен, достатъчно е да четете себе си - в статията "Бежанец, имигрант, беглец – каква е разликата" правите много точни разграничения и показвате защо са важни. Също така, обяснявате защо не е препоръчително да се използва термина "нелегален имигрант", който охотно използвате, включително за хора, търсещи убежище.

Втората грешка е, че понякога не правите разлика между брак и регистрирано партньорство (известно тук и като "съвместно съжителство"), когато става дума за еднополови връзки. Отново е достатъчно да четете по-внимателно себе си. През декември сте писали, че Гърция е разрешила съвместното съжителство на еднополови двойки, а тези дни - че е сключен първият гей брак в Гърция. В Гърция еднополови бракове още няма. Днес пък чета, че в Италия протестирали срещу законопроект за гей браковете. Не, срещу легализирането на еднополовото партньорство протестират. То и на плакат на снимката, дето сте сложили, си го пише.

"Дневник", тези грешки не са невинни.

Наричането на бежанците и търсещите убежище имигранти и нелегални имигранти спомага за усилване и затвърждаване на ксенофобските нагласи. Знам, че често пъти тези думи не ги измисляте вие, а препечатвате почти буквално прессъобщения на МВР и превеждате от източници, които не са добре настроени към бежанците. Но въпрос на журналистическа отговорност е да обработвате критично информацията, както и да си подбирате източниците.

Бъркането на понятията "брак" и "регистрирано партньорство", от своя страна, е добре дошло за хомофобите. Те представят всичко, свързано с правата на ЛГБТИ хората, в засилени краски, за да се скандализират себеподобните си. Бракът е консервативна институция и се променя по-трудно; регистрираното партньорство гарантира определени права, без да е брак.

"Дневник", при допускането на такива грешки става дума или за... да не кажа некадърност, но - непознаване на материята, за която се пише, или за недобронамереност. Ако е първото, ще направите добре да си пообучите журналистите, които пишат по тези теми. Ако е второто, ще си продължите, както досега. Ще пускате понякога и читави публикации по тези теми, особено ако са свързани с някакъв проект, по който трябва да отчитате колко сте толерантни и недопускащи омраза, но систематично ще продължите да наливате масло в огъня на ксенофобията и хомофобията.

Хипотезата ми, за съжаление, е, че става дума за второто, сиреч - недобронамереност. Поне по бежанските въпроси, а по ЛГБТИ темите може и да е просто незнание.

Ето например тази ви скорошна публикация, в чието заглавие пише, че 40% от германците искат Меркел да си ходи заради бежанците. Ако човек си направи труда да прочете тази дългичка новина внимателно (а по-добре от мен знаете, че в мнозинството си читателите не са такива, и че на новините четат основно заглавията), във втората ѝ половина - съвсем между другото - се казва, че според резултатите от въпросното изследване пък гермаците, които смятат, че Меркел не трябва да подава оставка заради бежанците, са... 45,2%.

Да, знам, че от "Ройтерс" сте го превели. "Ройтерс" пък цитира изследване, което е поръчано от силни консерватори, и макар резултатите да не са в тяхна полза, те ги представят по този начин. Съгласете се обаче, че подобно представяне на резултати е манипулативно, все едно кой го прави. Работата на журналиста е да се опитва да представя фактите коректно, доколкото е възможно, а не да се осланя на авторитети, били те и медийни. А когато представяте предимно "едната страна на медала", това води до затвърждаване на определени нагласи у читателите ви.

И - пак казвам - за да пишете без ксенофобия, хомофобия и манипулации, не е нужно да четете мен, достатъчно е да четете себе си - дали сте и добри примери. Притеснението ми е, че стават все по-малко.

А ако искрено смятате, че разликите между брак и партнорство, бежанец и имигрант и търсещ убежище и нелегален имигрант не са важни, какво ще кажете, ако започна да наричам изданието ви пропаганда, а журналистите в него - пиари? Какво толкова, това са само думи, нали?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Енчева пита: госпожо Беновска, кои са неграмотните и кукувиците в журналистиката?

Госпожо Беновска,

Кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика?

Питам Ви в качеството Ви на журналист с претенции за професионализъм, морал и независимост.

Може би се чудите каква е връзката между неграмотността и кукувицата. Уверявам Ви, че други се чудим каква е връзката между хомосексуалността и наркоманията. Може би връзката е там, че има индивиди, при които и двете се срещат. Както има и хетеросексуални наркомани, хомосексуални хора, които не са помирисвали наркотици, журналисти, които не са кукувици и кукувици, които, за щастие, не са журналисти.

Ще Ви кажа личното си мнение за неграмотните и кукувиците в журналистиката. Не ги съдя. Разбирам ги. Ако не се упражняват върху българското общество, а общуват само със себеподобни, съм толерантна с тях. Но когато се упражняват да управляват общественото мнение, когато се упражняват да определят бъдещето на нас и децата ни, когато се упражняват да влияят върху политиката, да редят коалиции и да влияят върху реформите, ги намирам за опасни.

Прощавайте, госпожо Беновска, но обществото има право на грамотна журналистика и да не бъде манипулирано. Затова трябва да знаем кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика.

Съгласна ли сте, госпожо Беновска, че трябва да стоите пред аудиторията си в откритост, с яснота чии точно интереси защитавате и кой и колко Ви плаща за това, а не с измама да демонстрирате, че сте една, а всъщност да сте друга? Сигурна съм, че самата Вие бихте искали да знаете кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика, когато един ден станете просто слушател, читател и зрител.

Затова се надявам, че бързо ще проучите моя въпрос и ще отговорите пред цяла България. И че няма да правите истерични кризи - защо съм попитала точно Вас, а не някой друг.

Моля Ви, госпожо Беновска, да установите и да обявите светкавично кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика! Ако се направите, че не сте прочели отвореното ми писмо, ще е подозрително, нали?

Аз съм Светла Енчева и няма да питам повече, но призивът ми към Вас ще продължава да стои в интернет. Както и снимка на Вашето питане към Росен Плевнелиев и Радан Кънев - в цялата прелест на синтаксиса и семантиката му.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Мали и Малинке

"Пука ни и пишем за Ливан и Нигерия, но вие не четете" - това беше заглавието на един много добър коментар на младата журналистка Александрина Гинкова (която имам честта и удоволствието да познавам лично), който прочетох преди няколко дни в "Дневник".

Лично аз не бях на себе си, когато превеждах за "Маргиналия" данните на „Амнести интернешънъл“ и „Хюман Райтс Уоч“ за размерите на пораженията, нанесени от "Боко Харам" в нигерийския град Бага. И ако тази новина може да се похвали с около 300 прочитания (което си е много за новина в "Маргиналия", която се отнася до Африка), то много други, свързани с драстични нарушения на човешките права в различни точки на света, нямат този късмет. Превеждаме ги с ясното съзнание, че едва ли някой ще им обърне особено внимание, но защото смятаме, че е важно да могат да бъдат прочетени и на български.

Както и да е. Скоро имаше заложническа криза в Мали - в хотел, в който повечето посетители не са африканци. Самите граждани на Мали обаче също не живеят в безопасност, напротив. В страната има отцепници, ислямисти, сражения и жертви. Затова Мали е една от страните, от които има бежанци.

Малинке е бежанец от Мали в България, който преди време направи песен за личния си опит като бежанец. Ето опит за мой превод на текста - превеждала съм онова, което разбирам от френския (оригиналния текст на френски го нямам в писмен вид, а на моменти ми е трудно да се оправям със слушането) в комбинация с превода на песента на английски, който е публикуван под клипа.

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Sofia Dream…
Малинке в сградата

Напуснах страната си, за да избягам от звука на бомбите
Напуснах моята разпадаща се страна, за да изградя друг свят
Братя, които се убиват помежду си, проблеми, които постоянстват
Никога защитен от заблудени куршуми
Тъмно минало, пропиляна младост
Бягам, бягам, за да се защитя
Надеждата, надеждата ми убягва
Религията не е източникът на мир -
У нас религията провокира война.

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно

Забравям тревожното си минало
Летя към по-светло бъдеще
С високо вдигната глава
Провал - това не значи краят
Африка, обичам те до лудост, но системата ти е гадна
Лидерите ни са срам за нас
Само драма в семействата ни

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно

София, ти ме прие, искам да ти кажа благодаря
Град с мир и бъдеще, заедно ще успеем
Как можем да го направим, ако сме на колене
Моята Африка е в капан
Опорите ѝ са сринати

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Виктор Лилов и журналистическата ограниченост

В един стар руски виц чукчето (жител на Чукотка, а не чук) вижда чернокож човек и спонтанно възкликва:

- Я, маймуна!
- Не съм маймуна - отвръща обидено чернокожият.
- И тя говори! - още по-изумено възкликва чукчето.

Напоследък, когато гледам телевизионни интервюта с Виктор Лилов, неизменно се сещам за този виц. Едва-едва (ако изобщо) погледнали биографичната справка за него, подготвена от ДЕОС, журналистите бързат да преминат към единствената тема, която ги интересува - сексуалната ориентация на Виктор.

Репортерът Стоян Георгиев от bTV съвсем директно си признава, че е отишъл да го интервюира само заради сексуалната му ориентация. Виктор се опитва да обясни, че не се кандидатира за кмет със сексуалната си ориентация, а със солидна програма за управлението на София, но репортерът очевидно не от програмата на ДЕОС се интересува.

Репортерката на "Нова" Мария Йотова в прав текст казва: "Аз разбрах за съществуването на Виктор Лилов покрай това, че той е гей." После с Лора Крумова и Галя Щърбева надълго и нашироко обсъждат гейскостта на Виктор. Следва и интервюто на Мария Йотова с него, в което тя за нищо друго не го пита и нахално се опитва да го придума да разкрие някой гей политик.

Ограниченият човек не е този, който не знае нещо. Ограничен е онзи, който няма потребност да знае повече.

Миналата седмица бях поканена в предаване по БНР, програма "Христо Ботев". Журналистката Мариана Ганчева си беше направила труда не само да разбере коя съм, а и да прочете мои текстове, така че между нас естествено се получи адекватен разговор. Тя имаше поглед не само върху мен и не само върху "Маргиналия", която беше основната ни тема, а и върху хората, които съм интервюирала. Не трябва ли така да постъпва всеки журналист?

Когато в началото на 2010 г. получих имейл от Виктор Лилов, никога не бях чувала за него. Виктор имаше идеи как нигерийският ми приятел Ола, който беше направил рап парче, да представя по-добре посланието си (впоследствие направи всичко възможно да му помогне) и в писмото си спомена, че е музикален продуцент. Проверих го в Гугъл - от естествено човешко любопитство; нямала съм задача да го "отразявам". И разбрах, че е мениджър на Ибрям Папазов и на оркестър "Карандила", както и че е бил радиоводещ в RFI. Научих и коя е Нина Хаген от публикация на Виктор по темата, полюбопитствах да чуя и нейни песни.

Ако си журналист, не трябва ли да си любопитен към човешкото и хората по дефиниция? Случаят с Виктор Лилов обаче показва как в България интересът към човешкия свят, който е в основата на порива да предоставяш информация, е заместен от евтиното желание да предизвикаш сензация. На Запад за тази цел има "жълти" издания; тук с това се занимават големи медии като bTV и "Нова". Тук топ журналисти и репортери дори не ги е срам, че пред тях стои мениджърът на музикант, за когото пише в учебниците (наскоро разгърнах учебник по музика за 8 клас, в който пишеше за Ибряма), а те не намират за какво друго да го питат, освен за сексуалната му ориентация.

А има толкова други неща, за които биха могли да го питат. Например:

• Може ли опитът като музикален мениджър и книгоиздател да бъде полезен в управлението на София? Как?
• Какво е да бъдеш работодател на роми? Как опитът му като мениджър на "Карандила" може да помогне в решаването на проблемите с ромите в София? Има ли работата му с "Карандила" връзка с идеята му за узаконяването на къщите в гетата?
• Какво е да работиш с ромски деца? Прави ли са онези, според които ромските деца не могат и не искат да учат? От своя опит в работа с ромски деца, какво би предложил да направи София за образованието на ромите?
• Какво може да направи един кмет, за да намалеят проявите на омраза в града?
• С какво София може да подпомогне културата?

Бих се запознала и с идеите на ДЕОС за София и бих задавала и въпроси, свързани с тях. Сигурно бих задала и въпроси, свързани със сексуалната му ориентация и правата на ЛГБТ хората, но това нямаше да бъдат единствените теми, които ме интересуват.

Докато обаче журналистите го питат само за сексуалната му ориентация, моят съвет към Виктор е следният: да прави като в стария скеч на Мирча Кришан за краставицата, ама наопаки: питат го едно и също, а той извърта темата и говори за това, което иска. Например: "Как се чувствате като гей?" "Ами гей хората имат нужда от повече сигурност, когато са на улицата, но другите хора също дишат мръсен въздух, не могат да се разминат от автомобили, затова моите идеи за София са..."

Ако някой има смелостта да бъде открит гей и да има политически амбиции, това не го прави панаирджийска атракция. Ако си гей, не значи, че не си личност и че нямаш никакви други качества и постижения, освен да си гей. Да виждаш в хомосексуалния човек единствено сексуалната ориентация, а не какво е създал досега, какви са идеите му, какви са ценностите му, е признак на неосъзната омраза - както писах в "Маргиналия" по друг повод, хората, които мразят, виждат в мразените само онова, което мразят. А да твърдиш, че някой си прави пиар с нещо, което е признак на дискриминация, е цинизъм.

А съветът ми към журналистите, които питат Виктор Лилов само за сексуалната му ориентация, е:

Образовайте се малко бе, хора. Просвещавайте се. Ако не ви е срам, положете поне усилия да не се срамуват наследниците ви един ден. Защото много по-вероятно е в българската култура да остане името на Виктор Лилов, отколкото вашето. Немският философ Имануел Кант казва, че просвещението е изходът на човек от непълнолетието, което сам си е причинил. Според него самопричинено е това непълнолетие, чиято причина "лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго."

За да имаме просветена журналистика, трябва да има журналисти, които не виждат единствено капаците на собствените си стереотипи.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Учредявам награда за журналистическо разочарование "Поморийска кал"

Какво е нужно, за да се учреди журналистическа награда? Учредяващият да е професионалист в областта на медиите, да е авторитет в тази област например? Цъ. Достатъчно е да разполага със собствен курортен комплекс. Ако има и яхтено пристанище към него, никой не може да го спре да се произнася кое е качествена журналистика и кое - не. Добре е обаче да се подсигури и с допълнителна символна тежест. Най-сигурният начин да постигне това е да си привлече интелектуалци.

Такъв е случаят с наградата за телевизионна журналистика "Свети Влас", която тази година се присъжда за пети път. По стечение на обстоятелствата чак сега разбирам за съществуването ѝ. Нейни спонсори са братя Диневи, които притежават курорт и яхтено пристанище на едноименното място. Имат си и "Кръг 11" - група от интелектуалци, които да служат за легитимация за наградите. В този "Кръг 11", за който едва ли ще намерите друга информация, освен свързаната с въпросните награди, влизат: културологът проф. Ивайло Знеполски, Иван Гарелов, Любен Дилов-син, Георги Тенев, писател, Копринка Червенкова, главен редактор на вестник "Култура", Димитър Найденов, преподавател по журналистика, композитора Стефан Димитров, Георги Лозанов, Антони Георгиев, издател на "Вагабонд", Павел Васев - директор на Националния филмов център, Петко Бочаров.

Някои от интелектуалците в този "кръг" са дежурни по включване в какви ли не интелектуалски и други инициативи със съмнително качество - например Гарелов, Дилов-син, Георги Лозанов (за съжаление)... Други притежават сериозен авторитет и не бихте очаквали да ги видите в съмнителна инициатива - като Копринка Червенкова и Ивайло Знеполски. Значи, може би, тази награда "Свети Влас" ще да си струва, щом те са там, казва си човек.

Да, ама голямата награда "Свети Влас" тази година се поделя между... Миролюба Бенатова и Мартин Карбовски. Ивайло Знеполски е председател на журито, а Копринка Червенкова - член.

Върху телевизионните изяви на Бенатова за 2014 г. нямам поглед и затова няма да коментирам награждаването ѝ.

Имам доста наблюдения обаче върху TV подвизите на Карбовски през този период. Точно тогава беше във вихъра кампанията му "Вън п*д*растите от църквата". Дори предаването му по TV7 "Фронтова линия" беше рекламирано с билборд със същото послание, отправено с думите "предаването и екипът на Карбовски призовават". Основната атака на Карбовски беше срещу Троянския манастир и тогавашния му игумен архимандрит Августин. След няколкомесечни призиви да "признае" сексуалната си ориентация и да напусне манастира архимандритът почина. Светкавично след това беше организиран известният "рейд" на "айнзац групата" (това са изрази, използвани в нацистка Германия, впрочем), в резултат на който беше "прочистен" манастирът от "хомосексуалистите" в него. Неонацисткият щурм беше оглавяван от Симеон Костадинов, отец Евгени Янакиев и Павел Чернев.

Във вестник "24 часа" четем: "Карбовски бе отличен за предаванията си в Тв 7, излъчени от март до май 2014 г. След това договорът му е прекратен вследствие на кризата, настъпила по онова време в медията заради скандала с КТБ."

Струва си да припомним как всъщност Карбовски напусна TV7. След като в началото на септември се появи информация, че предаването му няма да тръгне през новия сезон, през октомври той заяви във Facebook, го изтегля от ефир, защото "имаме всички индикации, че телевизията отива в ръцете на Пеевски". Кога Мартин Богданов разбра в чии ръце е тази телевизия? Беше ли му проблем в чии ръце е тя през 2013, когато постъпи в нея и после, по време на протестите? Или тя тогава не е била "в ръцете на Пеевски", а чак през есента на 2014 са се появили "индикации", че може да се озове в тях? Или през 2013-2014 не е било лошо да телевизията да е на Василев/Пеевски, а октомври 2014, след разрива между двамата, вече е кофти? Защо?

На този ли човек проф. Ивайло Знеполски лично връчва награда, а Копринка Червенкова участва в журито, което му я присъжда? Не знам дали лично са гласували за Карбовски, или не. Но очаквам от тях да са личности, които имат достойнството да се противопоставят. По същия начин, по който Копринка Червенкова напуска обществения съвет на БНР.

"Присъствието ми в тази оказала се безсмислена структура, чиято роля в изтеклите две години беше само формално да легитимира предварително взети решения, означава не друго, а солидарност с политиката, която провеждате. А тя, за съжаление, става все по-нелепа и вредна",

написа тя в отвореното си писмо по този повод. А присъствието ѝ в "Кръг 11" и в журито на наградите за телевизионна журналистика "Свети Влас" какво легитимира? Солидарност с какво показва награждаването на Мартин Карбовски? Смислено и полезно ли е то?

Та реших и аз да учредя награда "Поморийска кал" - за разочарование в областта на медиите. Поморие е на броени километри от Свети Влас. Е, нямам собствен курорт и яхтено пристанище. Интелектуалци също си нямам. Но с баща помориец не ми се налага да плащам за квартира или хотел там. Освен това мога собственоръчно да вадя черна кал от Поморийското езеро, докато много народ си плаща за това. Защото поморийската кал е лечебна. И да мажа себе си и други хора с нея мога. Не питайте колко струва такова мазане в спа хотелите.

Тази година наградените са...

Ивайло Знеполски и Копринка Червенкова. 

Разочарована съм, защото много ги ценя и не очаквах от тях да бъдат в журито на конкурс със съмнително стойност, нито да присъдят наградата на личност с "постижения", които могат да влязат в учебник по слово на омразата.

Понеже не притежавам курортен комплекс и яхтено пристанище, а от няколко месеца насам и доходи нямам, наградата е само виртуална. Но, при желание от страна на наградените, мога да ги поканя в Поморие - имам две свободни легла в апартаментчето. И да им извадя кал от езерото и собственоръчно да ги намажа с нея. Поморийците казват, че лекувала всичко. Ако и двамата изразят желание да се възползват от предложението, ще се наложи да си делят една стая, извинявам се за което.

П.п. Предложение към Копринка Червенкова. Защо тази година не поканите Карбовски да пише в "Култура" против гей парада? Шиндаров се изтърка.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо им е на журналистите математика?

Тази нощ, в пристъп на безсъние, попаднах на обява за безплатен онлайн курс по математика за журналисти, публикувана в сайта на Асоциацията на европейските журналисти - България. Идеята на курса е да се помогне на журналистите, които боравят със статистически данни - да ги интерпретират правилно, да разпознават подвеждащите изследвания, и т.н. Курсът е към университета в Остин, Тексас. Ето кратко видео представяне на идеята му:



Работила съм доста години като социолог, участвала съм и в създаването и анализирането на количествени изследвания. Имам известно понятие от SPSS - една от най-популярните програми за обработка на статистическа социална информация. Затова смятам, че имам сериозно предимство, когато като журналист или блогър интерпретирам количествени изследвания. В същото време си давам сметка, че в познанието ми има сериозни дупки. Завършила съм философия, не социология, и не съм учила статистика. Когато става дума за статистически коефициенти и други подобни тънкости, гледам тъпо. Тъй че се надявам, че от курса ще има какво да науча.

Ще се радвам, ако повече български журналисти и блогъри запишат този курс. Защото има основни грешки, които медиите допускат (в блоговете това се случва доста по-рядко, в интерес на истината), когато интерпретират данни от количествени изследвания. Ще скицирам само някои от тях:

Много често журналисти не държат сметка доколко представителни са дадени данни. Примерно - прави се изследване на принципа на отзовалите се, а резултатите се генерализират. Например някоя медия (или блог) провежда онлайн анкета сред собствената си аудитория, а представя резултатите като това, което "българите" мислят по определена тема. Или се превежда поредната малоумна статия за "британските учени", които направили експеримент сред неколцина студенти и стигнали до бомбастичния извод какви са жените и какви - мъжете. Често пъти тези грешки не са случайни - те по същество са манипулативни, имат за цел да засилят въздействието на получените резултати. А и, ако имате известно понятие от хората, които анкетирате (примерно аудиторията на сайта си), можете да предположите и какви резултати ще получите. Така се манипулират и уж представителни социологически изследвания - ако искаме да услужим на БСП, слагаме в извадката малко повече пенсионери, и т.н. Затова е добре социологическите агенции да публикуват информация как точно са направили изследването - с каква извадка, какви методи, но това невинаги се прави.

Често се случва и журналистите да се затрудняват в интерпретирането на степента на общност на отговорите, а понякога - и съзнателно да манипулират в тази посока. Примерно (тук си измислям данните) - прави се представително изследване по всички правила. В него се задава въпросът "Имате ли смартфон или друго "умно" устройство?" Ако респондентът е отговорил с "да", следва въпросът: "С каква операционна система е вашето устройство?" После виждаме из медиите заглавие, че 80% от българите ползват операционната система Андроид. Ама то не било от българите, а от пълнолетните българи, които са отговорили, че имат мобилен телефон. А спрямо всички пълнолетни българи процентът може да е, примерно, 40%. Ако вземем и децата, които не са участвали в изследването, вече ще получим други данни. Но за да ги питаме, ни трябва разрешение от родителите или настойниците им.

А когато трябва да се интерпретират двумерни разпределения, настава ужас. То и на студентите по социология им е трудно, понякога и професионални социолози се объркват, особено ако нямат много вземане-даване с количествени изследвания, та на журналистите им е простено. Но все пак човек трябва да разбира какво пише. И да прави разлика между, примерно "относителния дял на пенсионерите, които живеят на село" и "относителния дял на живеещите на село, които са пенсионери". Замислихте ли се :-)? Е, на журналисти рядко им се налага да се ровят в двумерни таблици, но понякога може им потрябва. Случва се обаче човек да се "подхлъзне" и с вече интерпретирана информация, ако не е трениран да вижда разликата - че в единия случай преценяваме според съвкупността "хората, които живеят на село", а в другия - според съвкупността "пенсионери".

Друга типична грешка (и манипулация) е да се прави връзка между данни и/или тенденции, между които няма доказана връзка. Примерно, ако делът на самоубийствата е по-висок сред ЛГБТ хората, може да се направи (и се прави, виждала съм) извода, че тези хора имат по-силна склонност към самоубийство от хетеросексуалните. Един вид, самоубиват се, защото "не са нормални". Самоубийствата обаче може да са не защото ЛГБТ хората "са ненормални", а поради хомофобията, тормозът, социалната изолация, дискриминацията които са им се случили. Или любимият вече на мнозина пример с аутизма. Ако децата се разболяват от аутизъм след като им е направена ваксинация, това не означава, че ваксината е причина за болестта. Както казва британският философ Дейвид Хюм, "след това" не значи "поради това".

Това са само част от типичните грешки, които се правят при интерпретация на количествени данни. Надявам се, че по време на курса ще науча и за такива, които не съм знаела до този момент, както и че ще се поограмотя малко повече в статистиката.

И ще се радвам, ако повече български журналисти, а защо не и блогъри, се включат в курса. Има нужда от грамотна журналистика.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Яне Дачков

Явор Дачков е новият Яне Янев. Вече не толкова нов, впрочем. Още преди години у него незнайно как попадаха разни флашки и съдържанието им се публикуваше във вестник "Галерия".

За заместник на Яне по компромати се беше кандидатирал Бареков, но вече комай няма кой да желае услугите му.

Сега Дачков се е заел с евтини компромати, за разпространяването на които използва "Гласове".

Първо научихме, че Христо Иванов не трябвало да бъде министър, защото биографичната справка на сайта на неправителствената организация, в която работи, не била актуална. Пишело, че има адвокатска правоспособност, пък той не си бил плащал членския внос. А че не е станал министър в качеството си на адвокат, а заради дейността си в неправителствения сектор - ами това е дребна подробност...

После научихме, че кандидатката за негов заместник Аглика Адамова не е достойна за заместник-министърски пост, защото е дъщеря на баща си, а за баща ѝ се чуват лоши работи. През 21 век още има хора, които съдят другите според това, кои са родителите и роднините им. Може би според Дачков трябва да се върне социалистическия вариант на автобиография, който започваше с произхода на родителите, а постиженията на личността, ако изобщо ги имаше бяха сбутани в края.

Тъй като долнопробността на компроматите в "Гласове" се увеличава заедно с количеството им, скоро може би ще научим пикантерии за нечий интимен живот. Важното е кал да има.

Много тъжно ми става, когато умни хора играят мръсни игри.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Marginalia, или понякога мечтите се сбъдват

Обмислях пост, в който да кажа какво е Marginalia, но междувременно сайтът успя да стане популярен за отрицателно време.

Преди известно време стигнах до извода какво ми се прави - пише ми се в интернет сайт, който е посветен на човешките права. И в който пишещите не зависят от нищо друго, освен от ценностите, които ги обединяват. Да не зависят дори от организации, проектни приоритети и такива неща (не че организациите и проектите са лошо нещо, но не имат свой дневен ред, свои приоритети). И като стигнах до този извод, помислих и си казах - не, няма и в обозримо бъдеще не може да има такова нещо в България.

И изведнъж - не щеш ли - получих възможност не просто да се включа в екипа на такъв сайт, а да бъда сред създателите му, да се окажа и кръстник. И да съм с такива прекрасни хора и умове като Юлиана Методиева, Татяна Ваксберг, Емил Коен, Жана Николова, Митко Новков, Марта Методиева... Не се е налагало Юлиана да ме убеждава - в момента, в който ми каза, че ще ме потърси (и без да имам представа с кои хора ще се окажа в един екип), се изпълних с надежда, че точно за такова нещо ще ме потърси, и моментално казах "да".

Затова от известно време насам си пренебрегвам блога - треската Marginalia ме е обхванала почти изцяло и поглъща огромна част от времето, което преди това беше "свободно" за блогърстване. Но се надявам, че с Marginalia ще влезем в ритъм, защото блогът все пак си е единствено-моето-онлайн-място.

Е, има една подробност - Marginalia се прави без финансиране. Без финансиране означава без пари. Не смятаме това положение да остане така завинаги, но и нямаме никакви конкретни планове за финансиране все още.

А прекрасното ни лого, за което иначе биха ни взели едно 500 лева, е подарък от прекрасния приятел Лъчезар Георгиев. Който също го направи, защото хареса идеята. (Направи и фона с червените точки на горното изображение специално за страницата на Marginalia във Facebook.)

И точно това е най-красивото в цялата история - в България има хора (сред тях и много добри и уважавани професионалисти), които са готови да правят нещо (нарочно избягвам думата "проект", защото тя вече има други конотации) ей така, заради смисъла, без да изискват да им се плаща за това.

Marginalia тръгна в четвъртък вечерта, а страницата във Facebook вече има близо 780 "почитатели". Радвам се, че не съм била права - не само има хора, на които им се пише за човешките права, а и такива, които имат нужда да четат качествени текстове, написани с уважение към човешкото. Има надежда, значи.

На сайта пише: "Marginalia сте и вие, ако четете, споделяте, участвате, популяризирате." Ще се радвам и ще съм благодарна, ако правите някое от тези неща. Пари за реклама, както можете да предположите, нямаме.

Между другото, забелязахте ли, че Marginalia си има marginalia, тоест - бележки в полето? Мастилени петна и латинската поговорка "Audiatur et altera pars" - "да чуем и другата страна".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Каналджиите и клоаката на взаимната зависимост

Ако работата ви е свързана с уязвими групи и се намирате в страна, която няма силно гражданско общество, което да ограничава претенциите на държавата, можете да изпаднете в много трудна ситуация:

От една страна, ако си вършите добре работата, трябва да алармирате за нередностите, които се извършват спрямо тези уязвими групи, дори извършителят да е държавата (определени нейни институции). От друга страна обаче - зависите от същите тези държавни институции, за да имате достъп до въпросните уязвими групи, както и информация за тях. Ако нямате благоволението им, може въобще да не успеете да си свършите работата.

Това е дилема на редица неправителствени организации, доброволци, изследователи, медии... А ако ви финансира същата институция, чиито недъзи откривате, ситуацията става съвсем сложна. Ала и просто да саботират работата ви е достатъчно ефективна форма на натиск. Защото от отношението им може да зависи съдбата на нечий живот. Или собственото ви професионално оцеляване. Или оцеляването на организацията ви.

Затова ние, чиято дейност е свързана с уязвими групи в България, често пъти се страхуваме и се съобразяваме. Резултатите от това в краткосрочен план може и да са полезни (да постигнем поносими условия за бежанците в даден център, да успеем да си осъществим проекта/изследването, да вземем интервю или да направим репортаж...), но като цяло водят до все по-голямо самозабравяне на институциите. Защото по отношение на тях опитите за граждански контрол стават все по-редки. Класическа форма на омагьосан кръг.

Имаме информация, че т.нар. каналджии, чийто бизнес с нелегални имигранти за милиони прекратихме, правят всичко възможно да въздействат на общественото мнение. Много е възможно те да са алармирали международните организации.

Думите са на председателя на Държавната агенция за бежанците Николай Чирпанлиев, цитиран от "Дневник". Под "международните организации" той има предвид "Хюмън Райтс Уоч", които излязоха с критичен доклад по отношение на третирането на търсещите убежище в България.

Заглавието на "Дневник" дори услужливо разширява контекста: "Каналджиите стояли зад сигналите на правозащитните организации за бежанците". Има ли сигнал на правозащитна организация за бежанците, значи, да знаете, че зад това стоят каналджиите. Преизказната форма ("стояли") е гузен и неособено професионален опит да се демонстрира дистанция към позицията на Чирпанлиев.

"Хюмън Райтс Уоч" бълха ги ухапала (освен че за в бъдеще може да не получат разрешение да наблюдават ситуацията на хора, търсещи убежище, в България). Посланието е към българските организации, доброволци, активисти: "ако говорите за нередности, зад вас стоят каналджиите". Сещайте се.

Занимавам се с проблемите на бежанците, търсещите убежище и чужденците в България от 2009 г. Бих искала да знам кои точно каналджии стоят зад мен. Че да си взема дела, нали така.

Не знам кои каналджии стоят зад правозащитните организации, но смятам, че ситуацията на огъване на ръцете на неправителствения сектор и медиите и на взаимната зависимост между тях и държавата прилича на един много мръсен канал.

Направо на клоака.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог