Феникс: Нов живот за изчезнали публикации

От известно време (всъщност няколко години) забелязвам, че някои от публикациите ми в „Маргиналия“ са изчезнали. Не искам да си правя догадки за причината; допускам, че тя е техническа. Не съм проверявала колко точно статии липсват – установявам, че нещо го няма, когато съм се сетила за него и съм се опитала да го намеря.

Част от изчезналото съдържание не мисля, че е голяма загуба. Има някои публикации обаче, които са ми важни. Случва се да споменавам за тях в разговори, но няма как да пратя линк към тях.

Добрата новина е, че си пазя всички чернови. И нищо не ми пречи да върна от небитието статиите, на които държа, като ги кача тук, в блога. Те няма да са напълно в оригиналния си вид. Трудно ще ми е да възстановя по памет какви са били всички снимки. А и днес бих направила малко по-различни корекции, отколкото между 2014 г. и 2017 г., когато се подвизавах в „Маргиналия“. Няма да редактирам обаче съдържателно, нито стилистично.  

Рубриката с преродените статии реших да обознача с таг „феникс“. И понеже не съм фотографирала феникс, реших да илюстрирам този пост с цепелин, летящ над Боденското езеро, който снимах това лято.

Пък и кой знае – тази рубрика може да възроди и апетита ми за блогърстване. Но не обещавам. А и не мисля, че неуютният ми блог липсва особено на някого.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Сбогом, marginalia.bg!

Днес се навършва точно половин година от смъртта на татко. Мислих си за това вчера в следния контекст – за тази половин година ми се случиха точно три тежки раздели. Първата и най-тежката, разбира се, беше с баща ми. Втората и третата не са с хора и са по мой избор, но все пак са трудни загуби за мен с неща, които много съм обичала: преди месец прекратих отношенията си с ДЕОС, а от вчера вече не съм част от сайта „Маргиналия“.

Когато пишех последния си текст за „Маргиналия“, още не бях сигурна дали ще ми е последен. Статията ми беше, както е лесно да се предположи, реакция по отношение на интервю, публикувано на сайта във вторник. Конкретният повод за напускането ми обаче не беше и самото интервю, а дискусия около текста ми, случила се след написването и преди публикуването му. Искам да благодаря на Юлиана Методиева, че допусна статията ми до публикуване.

В интерес на истината, протестирала съм (в рамките на редакцията) и срещу други публикации в „Маргиналия“. Повечето от тях са били написани от леви политически позиции. Възраженията ми са били не срещу това, че позициите са леви, а по отношение на манипулативността на доказателствената част. Така че за мен не е от решаващо значение, че е взето интеврю от националист. Дяволът е в детайлите. Надявам се, че в прощалната си статия съм успяла да го обясня.

Самата дискусия преди излизането на коментара ми, както и двете публикации, са само върхът на айсберга. За самия „айсберг“ предпочитам да не говоря. Блъскала съм се в него повече от три години по собствен избор, защото съм обичала „Маргиналия“. От много блъскане понякога съм заобичвала и самия айсберг, някак.

Ще кажа само, че за мен най-важното е: какво се разбира под редакция, как работи една редакция, както и – в не по-малка степен – какво е отношението към аудиторията. Именно критичните въпроси на читатели ме провокираха да напиша последния си коментар за сайта.

Трудно е да се обясни колко много ми е скъпа „Маргиналия“. Кръстник съм на сайта, както и един от основателите му. Лъчо, мой скъп приятел, пък ни подари прекрасното лого, което сте виждали.

Заради „Маргиналия“ напуснах добре платена работа на трудов договор с готини колеги, но не съм съжалявала нито за миг. Още повече, че с вече бившите ми колеги станахме добри приятели. Не съм съжалявала и след като ми стана ясно, че „Маргиналия“ не е начинание, с които човек може да се издържа. Нито съм отишла в „Маргиналия“ заради парите (които ги нямаше), нито съм останала с надеждата, че някой ден ще забогатеем. За мен беше важно, че има медия, специализирана в човешките права, и че аз съм в нея. Напускайки, се отказвам и от по-голямата част от хонорарите по проект, които иначе бих получила.

Освен да пиша текстове за петък и новини за вторник и петък, работата ми за „Маргиналия“ включваше следното:

• редактиране на останалите новини;
• коректорска работа по (огромната част от) останалите публикации и оправяне на проблеми с форматирането;
• правене на снимки;
• изнамиране на снимки със свободен лиценз;
• оразмеряване, описване и прочее на горните и на други снимки;
• всякакви технически въпроси, свързани със сайта, които са ми по силите, като се почне от оправяне на категории, мине се през промяна на съдържанието на страници и се стигне до правенето и на банери;
• всекидневно публикуване на страницата във Facebook – само когато физически не можех, молех да ме заместят
• в редки случаи – намиране на външни автори (защо случаите са редки, е друга тема)
• отделно – работа по проекти, тогава, когато е имало такива.

За периода от създаването на „Маргиналия“ помня два пъти да съм си вземала „отпуска“ за по една седмица. По време на първата „отпуска“ обаче спонтанно написах новина, която и до днес е най-четената в „Маргиналия“. Покрай смъртта на баща ми също не бях на линия 2-3 дена. И е имало още няколко пъти, когато примерно съм била на път, конференция или нещо друго. Може да съм свирила до 2-3 часа посред нощ, но сутринта съм била на линия да редактирам новина и да пускам във фейса. В продължение на две години имаше и едноседмични летни почивки около рождения ден на Юлиана Методиева. Но тогава подбирахме стари интересни публикации и ги пускахме във фейса, за да напомняме за себе си. Първата година това върших аз, втората – Емил Коен.

Но никога не ми е тежало, че хем нямам заплата, хем нямам 4 седмици годишен отпуск.

Толкова съм свикнала, като стана сутрин, още пиейки чай, да се захващам с „Маргиналия“, че ми е странно, че от понеделник няма да го правя. Но има с какво да си уплътнявам времето. Като по-постоянни занимания – ще продължавам да уча немски, а от есента се надявам да запиша един курс по уеб дизайн. Ще пиша повече в блога, който бях позанемарила. „Неуютният“ ми блог е единственото само мое място за публично изразяване и ще продължи да бъде такова. Ще работя тук-там на свободна практика.

Макар последните години да се бях посветила основно на „Маргиналия“, съм регистрирана и се възприемам като работеща на свободна практика. Заради „Маргиналия“ съм имала случаи да отказвам да пиша за други медии, но вече съм на линия – стига работата за въпросната медия да не е проблем за съвестта ми (за „Блиц“ и ПИК например не бих писала) или да не се иска от мен да направя нещо, в което не се чувствам достатъчно компетентна.

Имам и определена идея за бъдещето, но не бих я реализирала прибързано – преди напълно да е изкристализирала и преди да съм в състояние технически да я осъществя.

С читателите на „Маргиналия“ не се разделяме – ще пребиваваме заедно тук, на други места и помежду.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Мали и Малинке

"Пука ни и пишем за Ливан и Нигерия, но вие не четете" - това беше заглавието на един много добър коментар на младата журналистка Александрина Гинкова (която имам честта и удоволствието да познавам лично), който прочетох преди няколко дни в "Дневник".

Лично аз не бях на себе си, когато превеждах за "Маргиналия" данните на „Амнести интернешънъл“ и „Хюман Райтс Уоч“ за размерите на пораженията, нанесени от "Боко Харам" в нигерийския град Бага. И ако тази новина може да се похвали с около 300 прочитания (което си е много за новина в "Маргиналия", която се отнася до Африка), то много други, свързани с драстични нарушения на човешките права в различни точки на света, нямат този късмет. Превеждаме ги с ясното съзнание, че едва ли някой ще им обърне особено внимание, но защото смятаме, че е важно да могат да бъдат прочетени и на български.

Както и да е. Скоро имаше заложническа криза в Мали - в хотел, в който повечето посетители не са африканци. Самите граждани на Мали обаче също не живеят в безопасност, напротив. В страната има отцепници, ислямисти, сражения и жертви. Затова Мали е една от страните, от които има бежанци.

Малинке е бежанец от Мали в България, който преди време направи песен за личния си опит като бежанец. Ето опит за мой превод на текста - превеждала съм онова, което разбирам от френския (оригиналния текст на френски го нямам в писмен вид, а на моменти ми е трудно да се оправям със слушането) в комбинация с превода на песента на английски, който е публикуван под клипа.

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Sofia Dream…
Малинке в сградата

Напуснах страната си, за да избягам от звука на бомбите
Напуснах моята разпадаща се страна, за да изградя друг свят
Братя, които се убиват помежду си, проблеми, които постоянстват
Никога защитен от заблудени куршуми
Тъмно минало, пропиляна младост
Бягам, бягам, за да се защитя
Надеждата, надеждата ми убягва
Религията не е източникът на мир -
У нас религията провокира война.

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно

Забравям тревожното си минало
Летя към по-светло бъдеще
С високо вдигната глава
Провал - това не значи краят
Африка, обичам те до лудост, но системата ти е гадна
Лидерите ни са срам за нас
Само драма в семействата ни

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно

София, ти ме прие, искам да ти кажа благодаря
Град с мир и бъдеще, заедно ще успеем
Как можем да го направим, ако сме на колене
Моята Африка е в капан
Опорите ѝ са сринати

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Блогърско-маргиналско чудене

Когато започнах да пиша в Marginalia, реших, че не искам да анонсирам текстовете си за сайта тук в блога. Струваше ми се излишно, а и сега ми се вижда проява на лош вкус, като се има предвид, че пиша в Marginalia редовно, както и че останалите членове на екипа нямат блогове. Освен това смятах, че като работя от къщи, ще имам повече време за блогърстване.

Времето го има, но с вдъхновението е трудно - когато основното ми занимание е да пиша и почти всяка седмица търся тема за нов текст (новините не ги и споменавам). Затова (а и поради присъщата ми инерция) трудно стигам до блога. Имам идеи, които си стоят неразвити. А това не е хубаво.

В същото време, Facebook прави един много интересен номер. Когато пусна линк към собствен текст, като автор се показва не името ми, а "Неуютен блог". Идея си нямам защо става така; може би има нещо общо, че съм администратор и на страницата на Marginalia, и на тази на личния си блог. Но как поради това името ми като автор на сайта се асоциира със страницата на блога - това вече е висш пилотаж за ограничения ми ум.

Резултатът от този бъг е, че има хора, които кликат на страницата на блога, когато видят мой текст, споделен във фейса, и така страницата се сдобива с нови последователи, "харесали" я именно защото са чели "Маргиналия". Луда работа.

За мен изводът, че трябва да се опитам да поддържам блога по-редовно, примерно веднъж в седмицата да публикувам нещо, дори мъничко да е. Не за първи път казвам това, този път дано успея да го удържа.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Помежду труда

Домашният ми "офис", заекът Жан и книгата "От миграция към мобилност" на Анна Кръстева

Първи май. След поредната публикация на тема колко българи не работят и дори не си и търсят работа, се замислих - дали пък случайно и аз не съм от тях?

Търся финансиране, но не точно работа в класическия смисъл на думата. А и търсенето на финансиране не е основното, с което се занимавам.

Не мога да кажа, че не върша работа. Освен че около два пъти седмично пиша новини и около веднъж седмично - текст от друг жанр, всекидневно (в делничните дни, понякога не само) редактирам, помагам за техническото оформяне на текстовете в Marginalia, със снимките... Отделно - понякога посещавам събития, снимам, отразявам, правя интервюта. Почти всекидневната работа обикновено я върша вечер и сутрин - така е организирана работата на Marginalia. Сутрин трябва да има на линия новина, а от предната вечер - текст от друг жанр. Структурирам си времето така, че вечерите и сутрините преобладаващо да съм на линия.

Вчера пък бях в ЦИД да помогна на вече бившите колеги, като ги въведа в нещо, с което само аз бях в течение, преди да напусна. И пак ще ходя, ако имат нужда от мен. Както съм се занимавала с отчети по проект, след като напуснах.

"Маргиналствам" и на морето. През лятото си прокарах интернет в апартамента в Поморие, защото на това място мобилно покритие почти няма. Когато за този Великден бях за около седмица там, не си активирах нета, защото не ми се плащаше цяла месечна такса за няколко дена. Наложи се да свърша спешно работа за Marginalia - прекарах известно време, ловейки нет на стълбите на читалището, за да направя, каквото трябва.

Всичко това го върша без пари. Статистиката обаче не се интересува колко работя, а къде съм вписана. Не съм вписана нито като работеща, нито като търсеща работа. Значи, може би, някъде фигурирам като търтей. Е, вписана съм като самоосигуряваща се и послушно се осигурявам всеки месец, тъй че нещо влиза в бюджета (и излиза от изтъняващите ми спестявания).

Но не за това ми е думата.

Дали значимото, което прави човек, е непременно работата, с която е регистриран и която може да се установи от статистиката? В много случаи е така, но има и немаловажни изключения.

Имало едно време един австрийски банков чиновник - Афред Шютц. Името му обаче не се знае, защото е бил един от безбройните банкови чиновници, а заради приноса му във феноменологичната социология. Пишел е разни работи помежду чиновничеството. Дори не е подозирал какво значение за социологията ще имат писмата и мислите му.

Техници много, от тях вероятно не един се казва Димитър Василев. В българската музика обаче Нуфри е един. За оцеляването си Димитър Василев - Нуфри трябва да работи, но ако е известен с нещо, той е известен с музиката си.



Янко Бръснаря пък хич и не работи нищо, освен музиката, която прави, и от която в най-добрия случай оцелява на ръба. И нито се осигурява, нито смята да го прави. Когато го попитах защо не се си намери някаква сигурна работа, отговори: "Защото съм различен! (...) Ние сме рокенрол бе, човек, ние сме punks not dead, не можеш! Като не ти идва ей от тука, отвътре, как да го направиш?"

Със сигурност можем да се сетим още много примери за хора, които не са си изкарвали хляба с това, с което в най-голяма степен са допринесли, работели са нещо друго или са гладували - като Ван Гог например. Но сме им благодарни.

На първи май обикновено нямаме предвид тези хора. А може би трябва. Трудът има и други измерения освен приходи в бюждета, покупателна способност, брутен вътрешен продукт и пр. Трудът е и смисъл.

Не знам дали Димитър Воев е работил нещо. Ако е, не с него ни е известен. Затова - поздравявам ви с изпълнението на групата му "Воцек и Чугра" на "Песен на труда".



п.п. След почти година от официалния си старт (и вече повече от година от неофициалния) Marginalia все така няма финансиране. Но все повече хора ни казват, че се радват, че има такава платформа. Наскоро едно познато момиче реши да преведе за нас от немски един доклад, дълъг 50 страници. Нищо, че нямаме с какво да ѝ платим. Каза ми, че не го прави за нас, а за всички (които биха прочели доклада). Има и такива хора. Щастлива съм.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Какво не е защита на човешките права

Прекарвам лятото си активно - в свирене, Marginalia, разходки, виждане на приятели, ако остане време и няма мъртво вълнение - и плуване. Приятели ми се карат, че съм занемарила блога. И с основание - пропуснах дори да отбележа първите му седем години, които се навършиха на 19 юли. И продържава нищо да не ми хрумва. Но знам, че ще е до време - все пак, този блог продължава да си е единственото само мое онлайн място.

Но докато продължавам да не се сещам какво да блогна, ми се ще да споделя нещо, което писах за Marginalia и излезе днес. Казва се "Защитата на човешките права не е...". Много неща, които смятаме за хубави и важни, подвеждаме под рубриката "защита на човешките права", а те не са точно това. А от подвеждането има и следствия. Та ще ми е приятно да прочетете и да поприказваме по темата.

А снимката на динята с лодката от пазара в Поморие няма нищо общо с темата. Тя е за настроение :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Marginalia, или понякога мечтите се сбъдват

Обмислях пост, в който да кажа какво е Marginalia, но междувременно сайтът успя да стане популярен за отрицателно време.

Преди известно време стигнах до извода какво ми се прави - пише ми се в интернет сайт, който е посветен на човешките права. И в който пишещите не зависят от нищо друго, освен от ценностите, които ги обединяват. Да не зависят дори от организации, проектни приоритети и такива неща (не че организациите и проектите са лошо нещо, но не имат свой дневен ред, свои приоритети). И като стигнах до този извод, помислих и си казах - не, няма и в обозримо бъдеще не може да има такова нещо в България.

И изведнъж - не щеш ли - получих възможност не просто да се включа в екипа на такъв сайт, а да бъда сред създателите му, да се окажа и кръстник. И да съм с такива прекрасни хора и умове като Юлиана Методиева, Татяна Ваксберг, Емил Коен, Жана Николова, Митко Новков, Марта Методиева... Не се е налагало Юлиана да ме убеждава - в момента, в който ми каза, че ще ме потърси (и без да имам представа с кои хора ще се окажа в един екип), се изпълних с надежда, че точно за такова нещо ще ме потърси, и моментално казах "да".

Затова от известно време насам си пренебрегвам блога - треската Marginalia ме е обхванала почти изцяло и поглъща огромна част от времето, което преди това беше "свободно" за блогърстване. Но се надявам, че с Marginalia ще влезем в ритъм, защото блогът все пак си е единствено-моето-онлайн-място.

Е, има една подробност - Marginalia се прави без финансиране. Без финансиране означава без пари. Не смятаме това положение да остане така завинаги, но и нямаме никакви конкретни планове за финансиране все още.

А прекрасното ни лого, за което иначе биха ни взели едно 500 лева, е подарък от прекрасния приятел Лъчезар Георгиев. Който също го направи, защото хареса идеята. (Направи и фона с червените точки на горното изображение специално за страницата на Marginalia във Facebook.)

И точно това е най-красивото в цялата история - в България има хора (сред тях и много добри и уважавани професионалисти), които са готови да правят нещо (нарочно избягвам думата "проект", защото тя вече има други конотации) ей така, заради смисъла, без да изискват да им се плаща за това.

Marginalia тръгна в четвъртък вечерта, а страницата във Facebook вече има близо 780 "почитатели". Радвам се, че не съм била права - не само има хора, на които им се пише за човешките права, а и такива, които имат нужда да четат качествени текстове, написани с уважение към човешкото. Има надежда, значи.

На сайта пише: "Marginalia сте и вие, ако четете, споделяте, участвате, популяризирате." Ще се радвам и ще съм благодарна, ако правите някое от тези неща. Пари за реклама, както можете да предположите, нямаме.

Между другото, забелязахте ли, че Marginalia си има marginalia, тоест - бележки в полето? Мастилени петна и латинската поговорка "Audiatur et altera pars" - "да чуем и другата страна".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог