Привет!
Ето че и аз, доста неочаквано и за самата себе си, реших да създам личен блог, в който да се подписвам със собственото си име. Че и снимка си сложих. (Това съм аз - пиша нещо на лаптопа в кухнята, както правя през по-голямата част от времето си.) Леле! Вече две години активно блогърствам и се подвизавам по форуми, използвайки псевдоними. В анонимна глобална среда се чувствам доста по-уютно, отколкото в клаустрофобичното българско интернет пространство, където, ако не всеки познава всеки, то почти със сигурност всеки познава познат на всеки. Преди година и нещо създадох неофициалния блог на институцията, в която работя. Там също се подписвам с истинското си име, но той не е личен. И, да си призная, писането на "личен" блог, в който не съм анонимна, ме кара да се чувствам некомфортно. Най-добре ми е, когато читателите (освен ако не са приятели) не знаят нито името ми, нито как изглеждам, нито дори пола ми. И не говорят български.
Добре, за какъв дявол тогава създавам този блог?
Анонимният уют е хубаво нещо, но за мен също така е важно да изразявам позицията си за това, което става в моя свят. Защото светът не се променя сам - ние сме тези, които го променят. Ето защо е важно да не мълчим.
Конкретният повод да създам този блог е случилото се с българския блогър Михаил (Мишел) Бозгунов. За тези, които не знаят, неговата реакция на случилото се може да бъде прочетена в блога му. Разказано накратко, Мишел цитирал в блога си информация за предстоящ протест на еколози в защита на Странджа. Заради това си "прегрешение" той е привикан на разпит в Главна дирекция за борба с организираната престъпност, сплашван, каран да пише обяснения и тъй нататък. Вместо да преследва истински мафиоти и терористи, полицията се занимава с това да следи и заплашва блогъри, които просто изразяват позицията си. Вместо да се грижи за живота и сигурността на гражданите, тя "извива ръцете" на невинни хора.
Изобщо не се чувствам защитена. И най-елементарното пресичане на улица представлява риск за живота. Досега не съм виждала полицай да спре кола, която профучава сякаш е на рали докато аз чакам на тротоара с минути. Инсталираните камери по улицата като че служат да следят такива като мен, а не нарушители на пътя, наркодилъри и мафиоти.
Затова, ще пиша в този блог за нещата, които ме ядосват. А аз се ядосвам често. Ако искат, "анти-терористите" могат да следят и мен. Аз пък си имам тракер, тъй че ще следя кой ме следи.
Този блог е отворен за коментари. Чувствайте се добре дошли да изразявате мнението си.
Ето че и аз, доста неочаквано и за самата себе си, реших да създам личен блог, в който да се подписвам със собственото си име. Че и снимка си сложих. (Това съм аз - пиша нещо на лаптопа в кухнята, както правя през по-голямата част от времето си.) Леле! Вече две години активно блогърствам и се подвизавам по форуми, използвайки псевдоними. В анонимна глобална среда се чувствам доста по-уютно, отколкото в клаустрофобичното българско интернет пространство, където, ако не всеки познава всеки, то почти със сигурност всеки познава познат на всеки. Преди година и нещо създадох неофициалния блог на институцията, в която работя. Там също се подписвам с истинското си име, но той не е личен. И, да си призная, писането на "личен" блог, в който не съм анонимна, ме кара да се чувствам некомфортно. Най-добре ми е, когато читателите (освен ако не са приятели) не знаят нито името ми, нито как изглеждам, нито дори пола ми. И не говорят български.
Добре, за какъв дявол тогава създавам този блог?
Анонимният уют е хубаво нещо, но за мен също така е важно да изразявам позицията си за това, което става в моя свят. Защото светът не се променя сам - ние сме тези, които го променят. Ето защо е важно да не мълчим.
Конкретният повод да създам този блог е случилото се с българския блогър Михаил (Мишел) Бозгунов. За тези, които не знаят, неговата реакция на случилото се може да бъде прочетена в блога му. Разказано накратко, Мишел цитирал в блога си информация за предстоящ протест на еколози в защита на Странджа. Заради това си "прегрешение" той е привикан на разпит в Главна дирекция за борба с организираната престъпност, сплашван, каран да пише обяснения и тъй нататък. Вместо да преследва истински мафиоти и терористи, полицията се занимава с това да следи и заплашва блогъри, които просто изразяват позицията си. Вместо да се грижи за живота и сигурността на гражданите, тя "извива ръцете" на невинни хора.
Изобщо не се чувствам защитена. И най-елементарното пресичане на улица представлява риск за живота. Досега не съм виждала полицай да спре кола, която профучава сякаш е на рали докато аз чакам на тротоара с минути. Инсталираните камери по улицата като че служат да следят такива като мен, а не нарушители на пътя, наркодилъри и мафиоти.
Затова, ще пиша в този блог за нещата, които ме ядосват. А аз се ядосвам често. Ако искат, "анти-терористите" могат да следят и мен. Аз пък си имам тракер, тъй че ще следя кой ме следи.
Този блог е отворен за коментари. Чувствайте се добре дошли да изразявате мнението си.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Честит нов блог :)
ОтговорИзтриванеДа, аз съм... и съм много уморен от случващото се напоследък... Ето че вече някой те проследи ;)
Поздрави, Мишел
Абсурдистан. Това е положението.
ОтговорИзтриванеИ точно днес прочетох, че в тузарските квартали не могат да ремонтират улиците.
Защо!?!
Защо ли?
Ами много просто... Защото "мутрите" ги мързи да ходят(!?) пеш. Даже заплашвали с оръжие работниците...
Както се казва - No comment!
За да можеш да оцеляваш в тази "държава" трябва да имаш пари (по възможност много) и приятели по върховете. Всъщност корекция: оцеляваме ние (някакси), а те си живеят живота.
И една лична случка от абсурдното ми ежедневие.
Шофьор съм и по цял ден съм по улиците на града. И един ден наближавам светофар. Светва червено и аз (естествено) спирам. Но се оказа, че е естествено само за мен. На "колегата" отзад това явно не му хареса и започна да свири. Игнорирах го. И се зарекох, че от този момент винаги ще спазвам правилника.
Както и да е...
Благодаря ти, че ме покани. ;) Ще го следя с интерес.
До скоро!
Стига бе! Ама аз си направих блога снощи! И веднага съм прихваната! И не от кого да е, а от самия Мишел! Мислех, че ще мине време, преди търсачките да ме засекат! Благодаря ти, Мишел, за подкрепата и за първия коментар. Като сме повече и вдигаме шум, да се надяваме, че ушевците нямат да смеят да направят повече от това просто да сплашват... пък дано и това престанат, но аз напоследък не съм оптимистично настроена.
ОтговорИзтриванеЯворе, благодаря ти, снощи поканих двама души и ти беше единият.
Да се радваме, че не живеем в тузарски квартал ;). Напълно съм съгласна с теб, само ще добавя, че имам чувството, че тоталитаризмът е тръгнал да се връща с бясна скорост.
Като пешеходец дълбоко ти благодаря, че все пак спираш на червено. Аз така и не мога да разбера защо, когато пресичам на светофар на зелено, колите спират на пешеходната пътека (в случаите, в които спират, де), така че аз, ака искам да мина, трябва да вървя по платното, по което минават колите, на които също им е зелено. Какво ще загубят, ако спрат два-три метра по-назад? А на мен тези два-три метра могат да ми стуват живота.