Привет!
Ето че и аз, доста неочаквано и за самата себе си, реших да създам личен блог, в който да се подписвам със собственото си име. Че и снимка си сложих. (Това съм аз - пиша нещо на лаптопа в кухнята, както правя през по-голямата част от времето си.) Леле! Вече две години активно блогърствам и се подвизавам по форуми, използвайки псевдоними. В анонимна глобална среда се чувствам доста по-уютно, отколкото в клаустрофобичното българско интернет пространство, където, ако не всеки познава всеки, то почти със сигурност всеки познава познат на всеки. Преди година и нещо създадох неофициалния блог на институцията, в която работя. Там също се подписвам с истинското си име, но той не е личен. И, да си призная, писането на "личен" блог, в който не съм анонимна, ме кара да се чувствам некомфортно. Най-добре ми е, когато читателите (освен ако не са приятели) не знаят нито името ми, нито как изглеждам, нито дори пола ми. И не говорят български.
Добре, за какъв дявол тогава създавам този блог?
Анонимният уют е хубаво нещо, но за мен също така е важно да изразявам позицията си за това, което става в моя свят. Защото светът не се променя сам - ние сме тези, които го променят. Ето защо е важно да не мълчим.
Конкретният повод да създам този блог е случилото се с българския блогър Михаил (Мишел) Бозгунов. За тези, които не знаят, неговата реакция на случилото се може да бъде прочетена в блога му. Разказано накратко, Мишел цитирал в блога си информация за предстоящ протест на еколози в защита на Странджа. Заради това си "прегрешение" той е привикан на разпит в Главна дирекция за борба с организираната престъпност, сплашван, каран да пише обяснения и тъй нататък. Вместо да преследва истински мафиоти и терористи, полицията се занимава с това да следи и заплашва блогъри, които просто изразяват позицията си. Вместо да се грижи за живота и сигурността на гражданите, тя "извива ръцете" на невинни хора.
Изобщо не се чувствам защитена. И най-елементарното пресичане на улица представлява риск за живота. Досега не съм виждала полицай да спре кола, която профучава сякаш е на рали докато аз чакам на тротоара с минути. Инсталираните камери по улицата като че служат да следят такива като мен, а не нарушители на пътя, наркодилъри и мафиоти.
Затова, ще пиша в този блог за нещата, които ме ядосват. А аз се ядосвам често. Ако искат, "анти-терористите" могат да следят и мен. Аз пък си имам тракер, тъй че ще следя кой ме следи.
Този блог е отворен за коментари. Чувствайте се добре дошли да изразявате мнението си.
Ето че и аз, доста неочаквано и за самата себе си, реших да създам личен блог, в който да се подписвам със собственото си име. Че и снимка си сложих. (Това съм аз - пиша нещо на лаптопа в кухнята, както правя през по-голямата част от времето си.) Леле! Вече две години активно блогърствам и се подвизавам по форуми, използвайки псевдоними. В анонимна глобална среда се чувствам доста по-уютно, отколкото в клаустрофобичното българско интернет пространство, където, ако не всеки познава всеки, то почти със сигурност всеки познава познат на всеки. Преди година и нещо създадох неофициалния блог на институцията, в която работя. Там също се подписвам с истинското си име, но той не е личен. И, да си призная, писането на "личен" блог, в който не съм анонимна, ме кара да се чувствам некомфортно. Най-добре ми е, когато читателите (освен ако не са приятели) не знаят нито името ми, нито как изглеждам, нито дори пола ми. И не говорят български.
Добре, за какъв дявол тогава създавам този блог?
Анонимният уют е хубаво нещо, но за мен също така е важно да изразявам позицията си за това, което става в моя свят. Защото светът не се променя сам - ние сме тези, които го променят. Ето защо е важно да не мълчим.
Конкретният повод да създам този блог е случилото се с българския блогър Михаил (Мишел) Бозгунов. За тези, които не знаят, неговата реакция на случилото се може да бъде прочетена в блога му. Разказано накратко, Мишел цитирал в блога си информация за предстоящ протест на еколози в защита на Странджа. Заради това си "прегрешение" той е привикан на разпит в Главна дирекция за борба с организираната престъпност, сплашван, каран да пише обяснения и тъй нататък. Вместо да преследва истински мафиоти и терористи, полицията се занимава с това да следи и заплашва блогъри, които просто изразяват позицията си. Вместо да се грижи за живота и сигурността на гражданите, тя "извива ръцете" на невинни хора.
Изобщо не се чувствам защитена. И най-елементарното пресичане на улица представлява риск за живота. Досега не съм виждала полицай да спре кола, която профучава сякаш е на рали докато аз чакам на тротоара с минути. Инсталираните камери по улицата като че служат да следят такива като мен, а не нарушители на пътя, наркодилъри и мафиоти.
Затова, ще пиша в този блог за нещата, които ме ядосват. А аз се ядосвам често. Ако искат, "анти-терористите" могат да следят и мен. Аз пък си имам тракер, тъй че ще следя кой ме следи.
Този блог е отворен за коментари. Чувствайте се добре дошли да изразявате мнението си.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
