Първо дойдоха за новините на турски, но ние не бяхме турци...

Вчера дадох кратко телефонно интервю на Ирина Недева за предаването "Хоризонт до обед". Верен приятел направи запис, благодарение на което интервюто може да чуете тук, в блога:

С Ирина Недева припомнихме април 2011 г., когато "Атака" бяха окупирали изхода на подлеза на метрото към улица "Сан Стефано", за да протестират срещу новините на турски език. Останаха там с месеци. На 12 април, в деня на космонавта (по случайност), написах отворено писмо до кмета на София Йорданка Фандъкова, с което я призовах да използва правомощията си и да прекрати абсурдната ситуация една парламентарно представена партия да окупира публично пространство, за да принуждава Националната телевизия да нарушава закона. Писмото може да прочетете тук. 

Веднага след поста ми "Хоризонт до обед" се "самосезира" и последваха интервюта с представител на Столична община, от една страна, и с мен, от друга. Стана ясно, че според Столична община аз съм против свободата на словото на "Атака". Ето запис от предаването. 

Месец по-късно атакисти нападнаха и биха молещи се в единствената софийска Джамия. Реагираха една шепа хора - активисти, правозащитници и хора с по-изострени към дискриминацията сетива. Протестите на "Атака" пред джамията отново бяха координирани със Столична община.

Днес "Атака", в лицето на плащащия на опикаващи Националната опера "поддръжници" Волен Сидеров, пряко заплашва не етническите турци, роми или евреи, а всички протестиращи български граждани. С палка, пистолет, "граждански арести", колкото и незаконно да е това, с гражданска война, със затвор. 

"Атака" отново протестира срещу БНТ - не просто пред сградата, а нахлува и в нея. (Някой обърна ли внимание, че когато Сидеров нахлу в БНТ, това беше отразено в централната емисия на телевизията чак половин час след започването ѝ, макар да беше новината на деня. И как изглеждаше Вяра Анкова.) И вече има претенции към новините на български език. На националните и на частните медии. 

Днес Столична община (в лицето на Йорданка Фандъкова) не одобрява проявите на "свобода на изрязяването" на Волен Сидеров и намира, че поведението му е "антидържавно", но вече няма кой да ѝ обърне внимание. 

Днес всички се чудят луд ли е Волен Сидеров, сякаш чак сега се е появил. Хубаво е, че най-сетне се забелязва каква напаст е "Атака" и че започват да се забелязват наченки на антипатия към национализма и неонацизма. Но не е зле да се разбере и как се стигна дотук - в резултат на ползата, която и предишното, и настоящото правителство имат от "Атака", и на безразличието - в добрия случая, но често пъти - и на подкрепата от страна на "гражданското общество". 

Да, крайно време е главният прокурор да свали депутатския имунитет на Сидеров, преди да пролял кръв. Но това няма да стане, ако не го извоюваме, ако не демонстрираме достатъчно ясна, трайна и масова непоносимост към произвола му. То е същото като с оставката на правителството. 

И е добре да не забравяме, че проблемът не е лично във Волен Сидеров, а че има потенциал за вот, който да вкарва в парламента такива като него. Проумяването на предпоставките за този вот обаче е много по-сложно от това да си правим майтапи с Волен, не че и от последното няма полза.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

#Обичайтесебе, или "мирен протест" на парчета

Снимка: Лъчезар Георгиев

Не съм на себе си. Бясна съм.

На 22 юни не отидох на протеста. Чувствах се физически изтощена, но най-вече потисната поради отложения София Прайд. Сред самите ЛГБТ активисти няма единно мнение за отлагането. Едни смятат, че организаторите на прайда не е трябвало да се поддават на натиска на общината и да се съгласят прайдът да бъде отложен, други изтъкват, че ЛГБТ хората също са съпричастни на протеста и е по-добре да се включим в него, отколкото да участваме в паралелни събития. Въпреки личното ми разочарование от неслучването на парада, признавам, че това последното не е лишено от основания.

Мои приятели ЛГБТ активисти в петък се събраха в Червената къща, за да правят плакати. Идеята беше да се покаже съпричастността на ЛГБТ хората към протеста. Вярва ли ви се или не, поне 5% от участниците в протестите не са хетеросексуални. Ако едно шествие е от 15000 души, значи поне 750 от тях не са хетеросексуални. Поне. Аз залагам на повече. Ако снощи на протеста наистина са били 40000 - това ще рече поне 2000 нехетеросексуални. И тези хора търпим плакатите със "СерГЕЙ" и други хомофобски "закачки" - по адрес на Сидеров и Местан и т.н. Знаете ли, не е приятно. Но понеже смисълът на протеста е по-важен, преглъщаме.

На Орлов мост приятелите ми са били нападнати от "мирно протестиращи" поради съдържанието на плакатите - призиви #обичайтесебе, обръщане на внимание, че не само хетеросексуални хора има на протестите и че не е нужно да си хетеросексуален, за да ги подкрепяш. Няма (сериозно) бити, но има скъсани плакати, гняв и разочарование. 

Замислих се защо са били нападнати чак там, а са успели да преминат необезпокоявани с плакатите и знаменцата в цветовете на дъгата (дори са раздавали знаменца) от Министерски съвет до Орлов мост. Вероятно причина са били "патриотичните" ултраси, предвождани от Елена Ваташка, които се се влели в шествието точно на Орлов мост. Но хетеросексуалното (и "неафиширащото" нехетеросексуалността си) мнозинство от красивите протестиращи не изглежда да ги е защитило (вземам си думите назад и се извинявам - впоследствие разбрах, че е имало хора от протестиращите, които са ги защитили и фактически са свършили работата на полицията).

По-интересна е реакцията на полицията. Тя е взела страната на нападателите срещу жертвите. Жертвите сами са си виновни, нали. И им е казала в прав текст - "оправяйте се".

Не по-малко ме натъжава реакцията на медиите - такава на практика липсва. Инцидентът се споменава в репортаж на bTV, но като нещо съвсем дребно, което по никакъв начин не е нарушило мирния дух на протеста.

Цитирам реакциите на някои от на жертвите в инцидентна и на други нехетеросексуални приятели във Facebook:

Още ми треперят ръцете. Плакатът ми с послание "Аз протестирам без хомофобия и ксенофобия" и #обичайтесе е на парчета.

Така изглежда плакатът ми сега. Най-силно разтърсен съм от реакцията на полицията, която първо застана на страната на агресорите и опита да отстрани НАС от протеста, а по-късно отказа да ни защити от физическо насилие с репликата "Оправяйте се". #fuckthepolice

Полицията се изака върху прясната си претенция за „антиконфликтност”.

Тоя народ днес организира толкова прайдове - видях неонаци прайд, стрейт прайд, футбол прайд, нова десница прайд, антикоми прайд етц... нема никъв шанс никъв гей прайд да се конкурира с всичкото туй прайд, честно :-) ...

от самото начало на протеста при президентството, по целия му път до орлов мост се раздаваха знаменцата и всички хора ги приемаха, вееха и нямаха никакъв проблем. освен това плакатите бяха вдигнати и се виждаха през цялото време.
проблем стана едва на орлов мост, когато се появи елена ваташка и свитата й, дошла тъкмо за да създава безредици.

Не бих желала да идентифицирам останалата част от протестиращите с нападатели. Но няма как да не ми направи впечатление, че хомофобските послания се приемат със симпатия, а жертвите на хомофобията не се намира кой да защити.

Според някои от реакциите на ЛГБТ хората не е трябвало да се правят опити да се "смесват" прайдът и протестът, защото посланията им са различни. Щях да се съглася, ако някои от тези послания не бяха откровено хомофобски. Защото те обиждат не тези, към които са насочени - те нараняват нас.

Защото прайдът беше отменен, но не бяха отменени всички събития против него в страната, а триумфиращо си се проведоха. Футболни хулигани, булки, представители на различни християнски деноминации и други ограничени хорица шестваха рамо до рамо "в защита на традиционното семейство", в защита на собствените си предубеждения и против правото на различните от тях да обичат.

Затова от тук нататък на протеста винаги ще бъда с отличителни ЛГБТ знаци - гривничка, знаменце, плакат и т.н. Не очаквам полицията да ме защити, но ако бъда нападната, ще се чуе. Вервайте ми.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Истанбул и Ботев

Източник на снимката, където можете да видите и много други.

Много се тревожа от размерите на насилието срещу протестиращите в Истанбул. В същото време за мен е изключително ценно, че много от хората около мен са също искрено разтревожени и изразяват съпричастност, както могат. Защото това означава, че има умни и активни хора, чието мислене не е замръзнало във втората половина на XIX век и за които турците са съседи, хора като нас, а не поробители.

Добре е да мислим така на 1 юни, деня на детето. Още по-добре е да не го забравяме и на 2 юни, деня на Ботев. Защото Ботев и другите, които официалната ни култура е канонизирала като герои от Възраждането, не са мразили турците, защото са турци, а са се борили за независимост и против управлението на една разпадаща се и корумпирана империя.

Добре е да мислим и да интерпретираме, вместо да канонизираме. С чувствителност към това, което е тук и сега. В България. В Истанбул. И т.н.

А на онези, които се опитват да прикрият непълноценността си с патриотизъм, Ботев го е казал най-добре:

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За Цацаров без ентусиазъм

В морето от информация е неизбежно общественото възприятие да страда от "слепи петна" и "дупки в паметта". Именно това го прави благодатно за манипулация. Ако бъде насочено по подходящ начин, то бурно ще се възмущава, че чичото на половинката на еди-коя си публична фигура бил еди-какъв си, но няма да забележи очевадните престъпления, извършвани от друга публична фигура.

Напоследък общественото внимание е възхитено от новия главен прокурор Сотир Цацаров. Изглежда, че Цацаров има воля да изправи предишните управляващи пред наказателна отговорност, като по този начин не само възстанови справедливостта, а и спомогне за отварянето на шенгенското пространство за България. Изглежда, че Цацаров е против безконтролното използване на СРС-та, задкулисните договорки и злоупотребата с власт.

Преди време споделих опасенията си, че Сотир Цацаров ще бъде "активно вреден" главен прокурор. Ще ми се да мога да повярвам в противното, но досегашните му действия не ме убеждават.

Главният прокурор иска Цветан Цветанов да отговаря за използването на СРС-та. Звучи прекрасно, ако нямах в ума си една от основните идеи в социологията на Макс Вебер: за да разберем едно социално действие, трябва да му проумеем мотивите. Дали основният мотив е да се уважава правото на гражданите да не бъдат следени безконтролно? Ако е така, как да си обясним факта, че самият Сотир Цацаров е обвиняван в прекомерно използване на специални разузнавателни средства, докато е председател на Пловдивския окръжен съд? Цитирам становището на Българския Хелзинкски комитет против кандидатурата му за главен прокурор:

(...) господин Цацаров, в качеството си на председател на окръжен съд, е известен с това, че системно злоупотребява с властта си да разрешава използване на специални разузнавателни средства (СРС) срещу гражданите, в нарушение на закона и основното гражданско право на неприкосновеност на личния живот. Той открито заявява, че не спазва закона в това отношение: „Не съм привърженик на тезата, че СРС-та трябва да се използват в краен случай.” Следователно, господин Цацаров е съдия, който се счита над закона и смята, че му е позволено да го нарушава. Това не е добър юрист.

По неговите собствени думи, през 2011 г. той е издал 1321 разрешения за СРС и само 67 отказа. Засегнатите хора са 482, а вмешателствата са произвели само 357 веществени доказателствени средства (ВДС). До 2011 г. разрешенията за СРС, които господин Цацаров дава, отбелязват стабилен растеж. За 2010 г. те са 1753, близо двойно повече от 2009 г., когато са били 1049 и доста повече от разрешенията, дадени през 2008 г. – 759.

Хипотезата ми за мотивите на Сотир Цацаров е, че той не толкова е загрижен за правата на гражданите, колкото желае да използва в максимална степен властта, с която разполага, за целите, които си е поставил. С действията си срещу управлението, чийто фаворит доскоро е бил, той показва кой командва. Над главния прокурор в България на практика не стои нищо. Добре е да си даваме сметка за това, да опресним спомените си за Никола Филчев, а тези, които нямат такива, да се поинтересуват.

Безпорно, важно е за един главен прокурор да има воля да покаже на политическите и икономическите елити, че не са над закона. Ако Сотир Цацаров направи, каквото зависи от него, за да има справедлив процес срещу хора от висшите етажи на властта, добре. Не по-малко важно е обаче спазването на човешките права.

Именно нарушаването на спазването на човешките права е, според мен, основният проблем на Сотир Цацаров по времето, когато председателства Пловдивския окръжен съд. През този период въпросният съд действа на практика като прокуратура и такова нещо като "презумпция за невинност" не съществува. Отново цитирам становището на БХК:

Закономерно, процентът осъдителни присъди на ръководения от господин Цацаров съд е непочтено висок – 95-98.5%, при средна европейска стойност 80%. По данни от НСИ оправданите подсъдими през 2011 г. в Пловдив са 1.64 % от всички предадени от прокуратурата на съд; през 2010 г. са 1.48 %; през 2009 г. – 0.41 %; през 2008 г. – 0.49 %; през 2007 г. – 2.71 %; през 2006 г. – 2.16 %; през 2005 г. – 0.85 %; през 2004 г. – 0.84 %. Това означава, че почти всеки, обвинен от прокуратурата, е осъден. Съдът там действително е сътрудник на прокурора, а не негов съдник.

Европейският съд по правата на човека в Страсбург се е произнесъл 77 (!) пъти срещу решения на този съд от времето на председателството на Цацаров, като по данни на интернет изданието "Репортер" само за 25 от случаите сумата, която България е осъдена да плати, е близо 150 000 лева (!). Сред осъдителните решения в Страсбург има такива за пряка етническа дискриминация, както и за многократно нарушаване на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Тази "наказателна политика" на Пловдивския окръжен съд е сред основанията и на възражението на Фондация "Асоциация за европейска интеграция и права на човека", чийто председател е правозащитният адвокат Михаил Екимджиев, срещу кандидатурата на Цацаров за главен прокурор.

Емблематичен е случаят с пловдивския програмист Максим Савов, който прекара пет месеца зад решетките в резултат на абсолютно скалъпени обвинения, че е откраднал 484 лева от магазина, от който си купува цигари, упорито поддържани от същия съд.

Ако в качеството си на съдия Сотир Цацаров е поддържал практически изцяло позицията на обвинението, не смея да си представя какво може да настане, ако се развихри като главен обвинител. По-сериозното ми опасение обаче е, че вниманието на гражданското общество може да бъде приспано от някоя и друга показна акция срещу доскорошни величия от ранга на Цветан Цветанов. Масовото съзнание не прави особена разлика между справедливост, възмездие и лов на вещици. То продължава да има нужда от силна ръка. И може да усетим твърде късно, че в един момент обвиняеми сме станали и самите ние.

Ще следя с особено внимание действията на новия главен прокурор в областта на човешките права и по отношение на престъпленията от омраза. За мен лакмус ще бъде движението по две дела, с които се чувствам лично ангажирана и които се точат доста години вече: делото за убития Мишо в Борисовата градина и делото за побоя в трамвай 20. И ще се опитвам да не забравям нито за миг, че всеки е невинен до доказване на противното. Дори и бат Бойко, дори и Цвъ Цвъ.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Баклава за размисъл

За филма "Баклава" писах в блога още в началото на 2008 г. когато гръмна скандалът около него и властите погнаха режисьора Алексо Петров. Писала съм за него и автора му още няколко пъти, от които бих споменала отразяването на пресконференцията за "Баклава" през 2011 г. и текста ми по повод прожекцията на филма за списание "Обектив".

Добрата новина е, че "Баклава" ще стане достъпен в Youtube в полунощ, в началото на "деня за размисъл" преди изборите. Така всеки ще може да го гледа и да прецени какво има в този филм и дали му харесва, или не. Новината, разпространена от Алексо Петров, върви с необичайна молба:

Тъй като филмът подтиква към размисъл и най-вероятно веднага ще бъде докладван на властта от "бдителни граждани", искаме да се обърнем към българската торент общност с една молба: "Моля ви, преди да бъде "флагнат" в Youtube, свалете и споделете този филм! Съвсем нелегално и безплатно! Благодаря!"

А ето и цялото обръщение:

Здравейте, приятели,

имаме удоволствието да поднесем на българския избирател и данъкоплатец една абсолютно безплатна прожекция!

Българският игрален филм "Баклава" ще бъде достъпен онлайн с HD качество, в пълната си режисьорска версия, точно в 0.00 часа на 11 май 2013 година - денят за размисъл преди изборите в България - на уеб адрес: http://youtu.be/zpjm0q6Aw2g.

Тъй като филмът подтиква към размисъл и най-вероятно веднага ще бъде докладван на властта от "бдителни граждани", искаме да се обърнем към българската торент общност с една молба: "Моля ви, преди да бъде "флагнат" в Youtube, свалете и споделете този филм! Съвсем нелегално и безплатно! Благодаря!"

Защо чак сега и защо точно сега? Отговорът на този въпрос най-вероятно се крие на дъното на българското политическо блато. Седем години по-късно, един филмов призрак все още стряска и е толкова актуален колкото и тогава. А дискусията не е спирала - очакваме вашите коментари, мнения, оценки и най-вече вашите мисли по повод на това, което всъщност се случва в България. На улицата, в панелките, по спирките, на тв екрана, на препълнените стадиони на попфолк концертите, в баровете, в домовете за сираци и изоставени деца...

Разкажете ни вашата "Баклава"!

Желаем Ви приятно гледане!

*За ценители, приятели и хора, които искат да помогнат на независимото българско кино, филмът вече е достъпен и на DVD: https://www.createspace.com/367979


Алексо Петров,
Режисьор и Продуцент
office@lostvulgaros.com
http://lostvulgaros.com/

От името на екипа и организациите, които стоят зад проект Баклава:
Lost Vulgaros productions
Фондация “Креативен център за обмен - България”
Червен кръст - Бургас
Филмова компания “Две и половина”
Сдружение против насилието в училищата „Лумена”

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Активно вреден

Има теми, за които се чувствам длъжна да говоря, и една от тях е изборът на нов Главен прокурор.

За Борис Велчев мога да кажа, че беше по-скоро пасивно вреден главен прокурор. По време на неговия мандат не само не се случиха кой знае какви действия от страна на прокуратурата по отношение на организираната престъпност, особено в частта на срастването ѝ с държавата. Лично за мен по-неприятното, но не без връзка с първото, е знаковата липса на активност по дела, свързани с нарушението на човешките права и престъпленията от омраза. Тук бих споменала два емблематични случая, с които съм лично ангажирана - убийството на Мишо (Михаил Стоянов) в Борисовата градина и побоя в трамвай 20 над младежи, отиващи на митинг в защита на чужденците. Не е трудно да се споменат и други подобни случаи.

Що се отнася до Сотир Цацаров, боя се, че той ще бъде и активно вреден главен прокурор. Неизменно свързвам името му с друг случай, с който се ангажирах лично - задържането на Максим Савов по напълно скалъпено обвинение и делото срещу него. Накрая Максим Савов беше оправдан от Върховния касационен съд и, живот и здраве, ще осъди България в Страсбург. Естествено, казусът с Максим Савов съвсем не е единственото, което може да се каже за стила на Сотир Цацаров. Но е показателно за този стил - стил, в който системата не възпроизвежда справедливост, а най-вече себе си, мултиплицирайки собствените си порочни практики.

При всичките си кусури, Борис Велчев беше общо взето благ главен прокурор (вярно, че твъде благ понякога, до безхарактерност) и на фона на предишните двама ми беше даже симпатичен. Още обаче помня ерата на Никола Филчев и знам, че ако в България главният прокурор реши да "коли и беси", обществото става безпомощно. Не мога да очаквам професионализъм и справедливост от обвинението и съдебната система, освен в случаите, когато не се засягат определени интереси, и/или комфорта на самата система. Не мога да очаквам свобода за медиите, блогърите и де-що има независими гласове. По улици, социални мрежи и където и да е. Не мога да очаквам, че ще се изгражда съдебна култура на защита на човешките права. Което ми е особено болезнено, защото в последните години имаше и добри прецеденти в тази посока. Не мога да очаквам разделение на властите; не мога да очаквам дори подобие на защита от произвола на държавата на национално ниво.

Очаквам много, много дела из европейските съдилища и санкции срещу България от различен порядък - от отделни дела до наказателни клаузи.

И смятам, че е много важно да не преставаме да говорим, макар че оттук нататък ще е доста по-лесно да мълчим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гербът на културата на ГЕРБ

В рамките на два-три дена две рап парчета се прочуха. Общото между тях е, че и в двете се пее за ГЕРБ.

"Не вярвам в ГЕРБ, но силно вярвам в герба", се пее в песента, изпълнявана от Серафим Мартинов - Сарафа и Мишо Шамара. Текстът е критично-патриотичен. Всъщност по-патриотичен, отколкото ми харесва, но това няма значение. Има значение обаче, че за тази песен двамата изпълнители са разпитвани и ги заплашва затвор до две години "за поругаване на националните символи". Понеже зеленото на знамето било сравнено с марихуана, а червеното - с менструална кръв.

Излишно е да казвам, че текстът на песента е точно толкова "поругателен", колкото изпълнението на Pussy Riot в църквата е богохулство. И в двата случая става дума за политическа репресия. Музикантите просто не харесват вожда, бил той Путин или Бойко Борисов.

"ГЕРБ е най-доброто, брат", пее Гошо от "Почивка" в друго "рап" парче, което дотолкова стана за присмех с малоумния си нагаждачески култ към личността на Бойко Борисов, че беше свалено от YouTube.

"С Бойко Борисов съм по-спокоен за нашето бъдеще, образование, възпитание и култура", се пее също в псевдорапърската възхвала на вожда. Строго погледнато, има защо да е спокоен, човекът - това управление насърчава именно тези "образование, възпитание и култура", които той притежава. Образованието да казваш онова, което се иска от теб. Възпитанието да правиш, каквото си поискаш, защото имаш гръб. Културата на портретите на Бойко Борисов, на фалшивите мощи, на мегаломанския кич, на нечетенето на книги. Ето защо песента е истински герб на културата на ГЕРБ.

Авторитаризмът и култът към личността не са реалности, които историята на България не познава. И само от нас зависи дали ще допуснем да се случат пак.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Какво се казва в доклада на Комисията за защита от дискриминацията

Вчера от Комисията за защита на дискриминацията свалиха докладите по изследването „Стереотипи и предразсъдъци в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове за подготвителното и основното образование” и публично се отрекоха от него, като прехвърлиха цялата отговорност на предишния състав на комисията. Реших да направя достъпен обобщаващия доклад (който включва основните изводи от всички останали), защото с оглед на разразилия се скандал публиката следва да има право на собствена критична преценка. Споделям призива на Имануел Кант, че човек трябва да има смелост да си служи със собствения разум. Чак след като прочетете, ще можете да отговорите за себе си дали някои иска да цензурира или маха Ботев и Вазов от учебниците и какво точно се казва в набеденото за "скандално" изследване.

Можете да прочетете доклада онлайн в блога, или (предполагам, ще ви е по-удобно) като кликнете на квадратчето горе вдясно или го отворите оттук. Можете и да си го свалите.

Не съм склонна да повярвам, че договорите ей така са изчезнали. Ако допуснем, че не могат да ги намерят в комисията, екземпляр от основния договор трябва да се намира при възложителите, тоест в Министерството на труда и социалната политика. Експертите, от своя страна, също следва да имат екземпляри от своите договори.

Да си призная, съвестно ми е, че така разкритикувах предишния състав на комисията за качеството на някои от докладите и за качването им на сайта в суров вид. Не отчетох факта на смяната на състава на комисиите, а с този факт е твърде възможно да са свързани бързането и неуредиците. И държа да заявя, че не искам да бъда идентифицирана с онези, които се нахвърлиха върху изследването. Убедена съм, че идеята му е много ценна, както и основните резултати.

Неведнъж съм казвала, че вкопчването в историческите идеологеми (тук причислявам и литературния канон) издава сериозни дефицити в настоящето. Всеки път, когато се поставят под въпрос митологемите от времето на оформянето на българското национално съзнание (тоест времето на Възраждането и първите десетилетия след Освобождението), се стига масови истерии и до пълен отказ да се мисли. Колкото и да не се харесва това на масовото съзнание (и на министъра на образованието, оказва се), през двадесет и първи век не можем да живеем така, както през деветнадесети. И е добре образованието да преосмисли каноните и митологемите така, че да е адекватно на съвремеността.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Без Блатен и (без) лъжи

Докато се чудим кой е последният филм на Блатен Ечки и колко голям салам ще го нахрани, поздравявам ви със съвсем легален клип на едно парче на Серж Танкян, по което съм луднала тия дни. Дано ви хареса.

Апропо, Серж има собствен канал в YouTube, в който както сам качва клипове със своя музика и други неща, свързани с работата си, така и споделя съдържание за себе си - любителски клипчета и пр., което феновете му качват в YouTube.

Изкушавам се да споделя едно качено от Серж интервю с него. Журналистът, продуцентът, членовете на групата, както и останалите участници в интервюто, заслужават особено внимание ;-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

На "Парад" срещу стереотипите

Ходя на кино повече от рядко. Всъщност за първи път бях в сравнително "голям" киносалон, откакто има такива из молове и мултиплекси, преди една седмица - със симпатична компания от общо 10 души ходихме да гледаме "Парад".

Филмът "Парад" е издържан в най-добрите традиции на сръбското кино. Кино, което обича и героите си, и зрителя, но никого не щади - нито героите, нито зрителя. Кино, което разсмива до болки в стомаха и после разплаква, а между това ядосва, смущава, възмущава, умилява, замисля. Ала при всички случаи - докосва.

"Парад" не е за хора, които не са способни на самоирония и не могат да погледнат на собствените си ценности и стереотипи от дистанция. Независимо дали са гей активисти, правозащитници, хомофоби, патриоти и т.н. Ако за вас политическата коректност е религия, имайте предвид, че всяка втора дума във филма е "педал". Не са спестени повече или по-малко груби шеги и по отношение на мутрите, неонацистите, полицията, сърбите, хърватите, босненските мюсюлмани, косовските албанци... Приятелчето - гей активист, което организира груповото ходене на "Парад", после сподели, че когато го гледал за първи път, през първата половина на прожекцията бил ужасно възмутен, но после стигнал до извода, че филмът е гениален.

Като казвам "груби шеги", ето пример. Един от героите, косовски албанец, мюсюлманин, по подразбиране - хетеросексуален, в младостта си заразил зебра с трипер. Други герои на филма - мачовци, го питат: "Ама зебрата е била женска, нали? Все пак ти си хетеросексуален!". На което нашият човек отговаря, че не помни - било много отдавна...

И все пак "Парад" утвърждава толерантността към различните. Не става въпрос обаче за толерантността като идеологическо клише, а като проява на човечност. Като способност да видиш човека в хората, които не смяташ за "нормални", в тези, от които се страхуваш, в тези, които те отвращават, във враговете си... Ето защо такъв филм, мисля, е особено подходящ за Балканите на фона на плакатни продукции, които спускат "правилните" ценности отгоре. Затова и успява да стане толкова касов в Сърбия. В България засега не се радва на голяма посещаемост, но се надявам това да се промени.

Въпреки художествените преувеличения, на моменти "Парад" е ужасяващо реалистичен. Особено кулминационната сцена, когато неонацистите нападат гей активистите. Както четох после, участвали са истински неонацисти. То си им личи. Като се замисля, този похват много добре се вписва в духа на филма - да се дадат на нацитата хонорари за статисти (предполагам, че трябва да са им дадени - иначе защо да участват), за да играят себе си във филм, който утвърждава ценността на различните. Гениално.

Накратко - ако сте готови да поставите под въпрос собствените си предразсъдъци и стереотипи, ако сте способни да се смеете на себе си, ако можете да изпитате симпатия към другите, каквито и да са те, филмът "Парад" е за вас. Ако искате да проверите дали сте способни на всичко това, също го препоръчвам.


п.п. Извън темата. В началото казах, че до миналата седмица не бях ходила на кино в "голям" салон от "новите" (вече съвсем не нови, освен за мен) кина. Та разбрах, че нищо не съм пропуснала. Най-сетне ми се изясни защо някои се възмущават от силния звук и огромните екрани. Предпочитам звукът да е такъв, че да не се чудя дали ще ми прилошее от него, а екранът да не е толкова голям, че погледът ми да не може да възприема сцените и да мечтая да ги видя на лаптопа си или на телевизор, за да усетя естетиката им. А когато Дейвид Линч направи триизмерен филм, тогава може и да се прежаля да гледам 3D :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За "Баклава" в списание "Обектив"

В новия брой на списание "Обектив" е публикуван мой текст (грандомански ми звучи да го нарека "статия") за филма "Баклава". Благодаря на редакцията на "Обектив" за поканата да пиша за списанието. По-хетерогенно се получи, отколкото ми се щеше - от мен се изискваше да разгледам правната страна на темата, а нямах достатъчно информация, за да пиша само за това, пък и исках да си кажа и за другото. Та така...

Не съм забравила, че трябва да пиша за резултатите от анкетата за "Баклава". Надявам се скоро да намеря време.

Междувременно сте добре дошли да споделяте мненията си за писанието ми в "Обектив" тук :-). 
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За "некомерсиалното кино" и страха

"Баклава", трейлър 1

"Баклава", трейлър 2

Вчера някои медии и информационни агенции отразиха по между другото пресконференцията на създателите на станалия известен като "скандален" филм "Баклава". Не видях репортаж по телевизията (но и не съм гледала всички централни новинарски емисии - поне по НТВ и БНТ нямаше). Не беше така обаче, когато се заговори за филма преди три години и нещо.

Помните ли истерията около филма "Баклава"? За тези от вас, които са забравили, припомням писаното от мен преди три години:

Детско порно в "Баклава" или?
Различни "цветове", все същото "животно" - нещо като равносметка

Вчера създателите на филма и адвоката на Алексо Петров дадоха пресконференция в БТА. Интересът към нея беше слаб (така де - ако няма порно, няма и новина). След като в продължение на три години беше обявен за международно издирване (въпреки че и кокошкте знаеха къде е), Алексо Петров се прибра в България. Заповедите за издирване тихомълком са били отменени. Очаква се в най-скоро време и делото срещу него да бъде прекратено поради липса на престъпление.

Междувременно "Баклава" е пожънал успехи в Холандия, Англия, Щатите.  След прожекциите е имало дискусии, дълги по час и половина. Тук обаче досега нито една киноразпространителска компания не се наема да го пусне по кината, понеже бил... некомерсиален. Може би всички останали български филми, които се прожектират на голям екран, са комерсиални? Или фирмите за киноразпространение искат да се подсигурят в случай, че все пак някой реши, че филмът е порнографски? Въпреки че създателите му дори са подготвили цензурирана версия - смятат, че посланието им не се губи, ако се махнат "скандалните" кадри.

Според мен трябва да имаме възможност да видим този филм. И е цинично да се обсъждат "естетическите му качества", ако широката публика няма достъп до него. Създателите му, като всички кинаджии, смятат, че "Баклава" се възприема най-добре на голям екран. Попитах ги, ако никоя разпространителска компания не се навие, биха ли го пуснали в Интернет срещу заплащане. Според тях в България никой не би си купил филм от Интернет, но аз все пак реших да ви попитам. 

Моля да се включите в анкетата, като отговорите на двата въпроса горе в дясното поле на блога. Анкетата ще е активна до края на седмицата.

А ето и два други филма на Алексо Петров, за които писах преди време - за информация.

Heavenly Grey
Свирки

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Що е Интернет социална мрежа?

Преди доста време Един Gregg попита "Коя е първата социална мрежа, която сте ползвали?". Преобладаващият отговор като че беше "IRC". Но когато наскоро попита: Що е то "социална мрежа"?, никой не му отговори. "Всички ползват социални мрежи - заключи Gregg - но никой не може да каже кога една услуга се превръща в социална мрежа." Като не можем да кажем, не е толкова учудващо, че никой тук не се сеща, че идва Седмицата на социалните медии...

От няколко дена сериозно мисля върху въпроса на Gregg и за себе си нямам категоричен отговор. Клоня обаче към позицията, че чат каналите и форумите отпреди десет и малко повече години не са социални мрежи. Стигнах до този (не окончателен) извод, мислейки за... историята на социологията. Има едно такова нещо в родната традиция за изучаване на история на социологията (и не само в родната, но по света начините на изучаването й са по-шарени, включително има и възгледи, че такова животно като "история на социологията" няма), което се нарича "протосоциология". Накратко, това понятие е израз на разбирането, че можем да търсим и намираме социологически идеи във времена и епохи, преди социологията да е била обособена като наука. Например, в творчеството на Монтескьо и Макиавели, Платон и Аристотел, Лао Дзъ, Буда, ако щете и при Мойсей, че и при маите.

Подобно широко разбиране за социология е достойно за душата (на социолозите), но въпросът е дали в познавателно отношение повече губим, или повече печелим, от него. За мен, по-скоро губим. Поне по две причини. Първо, така се размива спецификата на социологията, която неслучайно е възникнала в определен исторически период, в който именно период "обществото" се е превърнало в нещо, което да се нуждае от специално научно разбиране. Второ, но не по значение, ако сме научени да гледаме на Платон, Монтескьо и т.н. като на социолози и да интерпретираме съвременната социална реалност чрез някакъв осъвременен вариант на техните възгледи, това вреди както на разбирането на съответните мислители, така и, особено, на разбирането на съвременноста. Бях свидетел как поколения млади социолози пред очите ми бяха професионално погубени и така и не разбраха какъв е смисълът от теоретичната социологическа грамотност, понеже за тях тя се свеждаше до отговори на въпроси като: "Прилича ли ви Ахмед Доган на лисица?".

Та да се върна на социалните мрежи.

Не че не можем да кажем, че IRC каналите и форумите са социални мрежи, но проблемът е, че можем да го кажем единствено пост фактум, след като вече имаме понятието за "социална мрежа" и на интуитивно равнище смятаме, че "знаем" какво е социална мрежа. Никой не е "знаел" преди 10 години, че IRC е социална мрежа. Смятам, че за да разберем социалните мрежи (а и каквото и да е), първо трябва да сме в състояние да можем да направим разликата и чак след това вече да търсим подобията.

На техническо равнище съм неграмотна, но ще се опитам да отговоря на Gregg, що се отнася до социалните измерения на "социалните мрежи". Има същностна разлика в структурирането на социалното пространство при чат каналите и форумите, от една страна, и "социалните мрежи", от друга. При форумите и чат каналите отношенията са по правило йерархични. Тоест, има модератори/администратори, които "колят и бесят" и "обикновени" потребители, които спазват "правилата на играта" или биват натирени, ако ги нарушават. Отношенията, значи, са на власт и подчинение - типични за една класическа "институция".

Като се замисля, през 2005 създадох първия си блог (който просъществува до 2009), понеже бяха почнали много да ме дразнят демонстрациите на власт в интернет форумите и възжелах да съм независима. После покрай интернет приятели станах член на иначе доста глупавата (логично - вече покойна) мрежа Yahoo 360°, в която човек си имаше профил, контакти, можеше да поддържа някакво жалко подобие на блогче, да участва в групи и т.н. При цялата си недомисленост и бъгавост, Yahoo 360° имаше за мен това предимство спрямо форумите, че осигуряваше хоризонтална, независима от ничия властова амбицийка, комуникация.

Та, според мен, ако при чат каналите и форумите на първо място е властово удържаната институционалност, при социалните мрежи на първо място е персоналността и нейната свързаност с други персоналности. Разбира се, и при форумите и чат каналите се осъществява връзка между персоналности, както и при социалните мрежи има граници на употреба и власт, което ще разберете, ако волно или неволно нарушите правилата на даден сайт - социална мрежа. (Така например наскоро бяха изтрити от facebook доста добри актови снимки на моя контактка; някои от любимите ми фотографи във Flickr редовно биват цензурирани там по същите причини.)

Границата между социални мрежи и не-социални мрежи е тънка (трудно ми е да отговоря, например, дали Flickr е социална мрежа) и двете неща едва ли съществуват "в чист вид", по-скоро в едните можем да намираме елементи от другите и обратно. Но е важно да поставим акцента върху най-важните отличителни характеристики, за да знаем за какво говорим.

п.п. Между другото, трите въпроса, които зададох наскоро в края на този пост, продължават да стоят неразрешени.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Свобода на словото или свобода за терора?

Наскоро Българският хелзинкски комитет излезе с отворено писмо до председателя на парламента относно антисемитските книги на Волен Сидеров. В писмото се призовава парламентът да вземе отношение към съдържанието на въпросните книги и да го изрази в декларация.

Реакциите на моите познати за това писмо се разделиха на две. Докато едните категорично го одобряват, другите го възприемат като посегателство срещу свободата на словото. Втората позиция е много добре аргументирана от Лидия.

Съгласна съм с Лидия, че чрез забрани нищо няма да бъде постигнато. Предполагам и че в конкретния случай едва ли ще се стигне до исканата от БХК декларация на парламента, защото липсва мнозинство, което да я гласува.

И все пак, одобрявам писмото на БХК. И ще обясня защо:

Писмото не призовава към забрана на книги, а към изразяване на официална държавна позиция по отношение на тях. Защо това е важно? Защото не става въпрос за писанията на някакъв маргинал, а за възгледите на човек, председател на парламентарно представена партия, която, при това, е единственият сигурен партньор на ГЕРБ, осигуряващ му мнозинство. Става въпрос, следователно, за съвсем истинска власт.

Преиздаването на писанията на Сидеров не е прецедент, то е еманация. Еманация на властовите тежнения към диктатура, едновременно носталгична към тоталитарното ни минало и нацистка. От реабилитирането на Тато и опитите за национализация и силов контрол върху и без това малкото прояви на свободна конкуренция (без да се пипат монополистите обаче) през безсрамното налагане на тотален контрол чрез подслушване до все по-легитимното ксенофобско, хомофобско, расистко и, не на последно място, антисемитско говорене.

Да не се лъжем - преди да са станали експлицитно властови, тези нагласи са били елементи на културата ни - било във "официалните" й форми като образователната система, било на всекидневно равнище, и са допълнително мултиплицирани от медиите.

Българското образование възпитава в национализъм, ксенофобия, носталгия към предмодерните форми на живот и неприемане на съвременността. Горещо препоръчвам да прочетете статията на Соломон Бали по повод на учебника по история за шести клас на издателство "Анубис". Преди няколко дни пък за пореден път преживях шок (защо ли?), когато моя бивша състудентка пусна във facebook цитат от учебника по гражданско образование "Свят и личност" за 12-ти клас на издателство "Екстрем" с автор - преподавателя ни Сергей Герджиков. Прилагам цитат от стр. 59:

"След комунизма нестабилните области на Балканите се освободиха от задържащите сили на режима и спонтанно се стремят към хаос. Производството на ентропия е така високо, че ентропията тече от Балканите към Запада"

Значи това научават младите хора от гражданското образование - като няма режим, има хаос и ентропия. Ами те с хаоса и ентропията имат опит, да се учудваме ли, че мечтаят за режим и сами си искат униформите? Бих препоръчала на проф. Герджиков да се концентрира повече около Кастанеда и по-малко върху гражданското образование, но си давам сметка, че не конкретният автор или учебник е от значение в случая, а това, че те изразяват легитимни нагласи и затова такива учебници съвсем безпрепятствено се одобряват от Министерството на образованието.

И докато "официалната ни култура" е такава, всекидневната става все по-опасна за живота за всеки, който се различава (реално или дори предполагаемо) по нещо от мнозинството - по етнос, раса, религия, сексуалност, убеждения или каквото си помислите. Пребиването и убиването на хора и разпространяването на списъци с евреи-врагове на народа из интернет са само видимата страна на това. Невидими са обаче хората, които цял живот не посмяват да бъдат себе си пред обществото - за да не загубят работата си, приятелите си, социалния си авторитет, а в някои случаи и живота си.

Когато "свободата на словото" на едни се превръща в съвсем директна и реална заплаха за живота на други (било във физическо, било в било в биографично, било в друго отношение), когато най-висши представители на властта не се притесняват да говорят неща, за които могат да бъдат осъдени от международен съд, смятам, че най-малкото трябва да се говори за това. И да се изразява позиция.

А иначе отвореното писмо на БХК едва ли ще постигне нещо повече, освен да стане ясно, че управляващото мнозинство няма нищо против кафявия терор. Което и следваше да се докаже, както се казва в математиката.


п.п. Дълбоко препоръчвам този текст на Енея.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Десети на 21: американско пълнолетие

Мемориалът край НДК с парчето от Берлинската стена, 

преди да му се случи това

Днес родените на 10.11.1989 година стават пълнолетни и според американските стандарти. Някои от днешните ми приятели дори не са били родени през 1989 година. Други са били, но имат толкова смътни спомени, че говорят за времето на тоталитаризма единствено в преизказно наклонение.

Много от тези приятели са с леви политически убеждения. Това не ме притеснява. Намирам ги за много готини хора. С Крис много често сме си казвали, че индикатор, че "нещата" в България се "оправят", ще бъде левите у нас да станат готини. А когато нещата съвсем се "оправят", продължаваме да мечтаем с Крис, и ние ще станем леви.

Защо? Защото в демократичните страни лявото е необходим коректив. То се бори за правата на маргинализирани групи - етнически, расови, сексуални и пр. малцинства, чужденци, хора с увреждания и т.н. То припомня, че сфери като наука, изкуство, образование не се свеждат до икономическата си ефективност. То се противопоставя на онова, което Питър Бъргър нарича "добропорядъчна посредственост".

Всъщност ние, помнещите времето преди 1989, сме се самоопределили като "десни" в голяма степен заради същите неща. Защото бяхме против насилственото преименуване на българските мюсюлмани и прогонването на голяма част от тях от страната. Защото искахме да не ни забраняват да носим дънки и да не ни четат тъпи сказки на тема - колко са лоши западните рок групи. Защото смятахме, че науката, изкуството и културата стоят по-високо от партийната правилност. Защото не искахме системата да заклеймява някого за това, че е "дете на разведени родители", Отечественият фронт да дава разрешение за аборти, а интимните връзки да се обсъждат от партийните организации.

На моите леви приятели може би горните съображения им звучат хем изтъркано, хем чуждо. Но все пак това е, което е формирало нас, гласуващите за СДС/ДСБ хора на и около средната възраст. Това беше животът ни. Когато си нямал свобода на словото, се научаваш да я цениш и да браниш.

Като се замисля, моите леви приятели не биха могли да бъдат това, което са сега, по времето на социализма. Никой нямаше да им разреши дори да задържат общуването помежду си, какво остава да организират публични акции. Приятелите ми, разбира се, са умни хора и знаят това. И ми казват, че "соцът", в който съм живяла, не е това ляво, което те искат. В същото време обаче, някои от тях реагират като ужилени, ако прочетат дори и намек на критика към "соца".

Мисля си, че в това е голямата драма на българското ляво. За да стане такова ляво, което е генератор на автентична социална критика, то трябва да направи анализ и оценка на времето от 1944 до 1989. И да се разграничи от него.

Но твърде много искам, май. Какво ще е лявото и какво ще е дясното зависи не толкова от самото ляво и самото дясно, колкото от особеностите на социалната структура. От друга страна, социалните структури се правят от хора. И затова има смисъл да не преставаме да се борим - и моите леви приятели, и аз, за този свят, в който ни се иска да живеем.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Казусът "Венелин Стойчев"

Или: Широко затворените очи на Шърли Темпъл в Алма Матер

В книгата си „Двойната Лотхен“ Ерих Кестнер повдига въпроса дали в детски книжки бива да се засягат проблемите на „големите“, когато от тях страдат и децата. И дава известния пример с Шърли Темпъл – дете-кинозвезда от 30-те години, на което не му било позволено да гледа собствените си филми, защото „не били за деца“.

Следва нещо много дълго и предполагам, че малцина ще го прочетат, но пък ще го прочетат онези, които трябва.

В брой 27 на вестник "Седем" беше публикувана моя статия под заглавие "За голямата правда и малкия гражданин". Този пост съдържа някои откъси от нея. "Голямата правда" според Тато беше, че социализмът бележи успех след успех и върви към комунизъм, а "малката правда" - че не всичко е наред. Днес, тридесетина години по-късно, имаме много големи и малки правди, които вече имат други имена. "Голямата правда" може да се маскира като "национална сигурност", "класифицирана информация", "престиж", "авторитет", "автономия", "колегиална етика" и по много други начини. "Малката правда" са едни такива странични явления, които не бива да оставяме да хвърлят сянка върху голямата.

Казано по друг начин, "голямата правда" е правото на голямата (не непременно като обем, а като власт) институция срещу правото на малкия гражданин. В статията дадох като пример историите на двама души - на пловдивчанина Максим Савов и на вече бившия преподавател по социология Венелин Стойчев - как и в двата случая институциите "оправдават" собствените си грешки чрез още по-големи такива.

За Макс знам само от интернет и медиите, но що се отнася до станалото с Венелин Стойчев, не може да се каже, че съм безпристрастна. Поне по няколко причини, които честно ще споделя, за да улесня читателите да си направят собствена преценка:

Първо, с Венелин сме приятели. Познаваме се от началото на 1997 година, когато участвахме в студентските протести за свалянето на Жан Виденов. И двамата сме се преориентирали към социологията от други специалности (той от политология, аз от философия) благодарение на интелектуалното влияние на проф. Георги Димитров.

Второ, доц. Димитър Денков - заместник-деканът, който е част от скандала, е научен ръководител на дипломната ми работа, един от любимите ми преподаватели, към когото продължавам да изпитвам пиетет.

Трето, знаем се и с Кирил Миленов от Асоциацията на студентите по социология (АСССУ), който е бил особено активен при внасянето на писмото срещу Венелин в катедра "Социология". Бях рецензент (и нещо като доброволен консултант) на дипломната му работа, когато той беше още ученик в Класическата гимназия, после животът отново ни срещна покрай историята с камерите в СУ.

Четвърто, познавам и част от преподавателите в катедра "Социология" на СУ, с някои от тях поддържаме много добри отношения.

Така че, въпреки че не съм била студент в тази катедра (като се изключи, че съм посещавала един курс и малко от друг курс неинституционално) и съм преподавала в нея само в продължение на една учебна година, не бих могла да пиша от позициите на "външен наблюдател".

Пето, самата аз напуснах катедра "Социология" на ЮЗУ, в която съм работила 11 години, поради несъгласието на катедрата и ректора да изразявам желанието си в университета да се спазват законите. И поради съгласието на декана на Философски факултат да бъда неправомерно оставена без часове заради това, че не се страхувам да изразявам гражданската си позиция. Което ме прави още по-пристрастна в случая с Венелин. Колкото по-навътре навлизам в тази история обаче, толкова повече се уверявам, че в нея всъщност безпристрастни няма и няма как и да има...

За незапознатите, историята е, накратко, следната:

Като титуляр на дисциплината „Теории за модернизацията“, Венелин отказал на студент да бъдат зачетени като оценки по тази дисциплина оценките по други курсове, които студентът е взел в чужбина, поради несвързаност с проблематиката. Студентът се явил на тест. Изкарал двойка. После отишъл да се жалва на заместник-декана Димитър Денков, който в изблик на великодушие му писал 4,50 и с присъщата си философска извисеност пропуснал да уведоми титуляра на курса и кредитния инспектор на катедра „Социология“. Преподавателят може би е нямало да научи какво се е случило, ако самият студент не му се бил похвалил, че е намерил начин да се справи с него, без да трябва да учи. Венелин отправил питане към деканата и получил отговор, че заместник-деканът е бил заблуден от студента и си е превишил правата. Самият Денков се извинил (чест му прави, все пак) и поискал оценката да бъде анулирана, а дипломирането на студента – замразено. Няколко месеца по-късно деканът заявил, че въпреки констатираното нарушение ректорът е признал оценката на студента, за да не бъде съден университетът.

Така една грешка бива замазвана с още по-голяма грешка, в името на „Голямата правда“ - „Алма Матер“.

В желанието си да предизвика дебат, Венелин запознал студентите с казуса и дал възможност на желаещите от тях да развият курсови проекти по тази тема. Най-интересна е реакцията на Асоциацията на студентите по социология. Те внасят в катедрата осъдително писмо, в което не само протестират, че другарчето им е направено за резил (приятелската солидарност е човещина), ами обвиняват преподавателя, че руши авторитета на университета.

За горното изречение (публикувано във в-к "Седем") получих доста упреци, но едва ли някой ще отрече, че Атанас Гроздев не е просто един (вече дипломиран) студент по социология - той е сред движещите сили на същата АСССУ, която внася въпросното осъдително писмо. На това ще се върна после.

Младежите са научили най-важния за българското общество житейски урок, този за двете правди – не покварата на институциите (в случая – нарушаването на основните принципи на образованието) руши авторитета им, а говоренето за нея. Чака ги блестящо бъдеще. А Венелин Стойчев си търси работа.

Преди повече от десет години социолингвистката Любима Йорданова ми каза, че нещата в България ще тръгнат на добре тогава, когато умрат всички, които са били родени по времето на социализма. Тогава прогнозата й ми се стори песимистична. Днес се чудя дали не е била твърде оптимистична. Та днешните деца разбират още от малки колко са правдите и на чия страна трябва да бъдеш, за да просперираш в живота. Те са бъдещите полицаи, съдии, политици и ректори.

***

Така завършваше статията ми за вестник "Седем". В следващия брой, в рубриката "Право на отговор" беше публикувано становището на третокурсника по социология от СУ (и също член на АСССУ, както разбирам от негов коментар в блога на Венелин) Петко Циков със заглавие: "Аз също искам реформа" (за съжаление, поне засега го няма онлайн).

След прочитането на отговора на Петко Циков окончателно се убедих, че част от проблема е, че двете страни в конфликта говорят на различни езици. Докато Стойчев набляга на темата за законността и необходимостта да се спазват правилата, Асоциацията на студентите по социология (АСССУ) и съгласните с позицията й обръщат далеч по-голямо внимание на това, че случаят със студента е възлаган като тема на курсова работа от страна на преподавателя, който е страна в конфликта. И докато всяка от страните не обсъди аргументите на другата, не може да става въпрос за дебат. Дебат на аргументи, а не на емоции. Разбирам защо авторът на статията „Аз също искам реформа“ реагира емоционално на моята, но обективирането на емоциите му в „обидни квалификации“, които привижда в моя текст, вреди на разбирането.

Преди да продължа, нека направя едно важно уточнение. Според Петко Циков аз съм била „подведена“ от Венелин Стойчев и би трябвало, в качеството си на социолог, да се „свържа“ и с другата страна. Свързването със страните не е задължение на социолозите; отделен въпрос, че не в качеството си на социолог съм написала статията („не всичко, което социологът прави, е социология“, казваше проф. Георги Димитров). Все пак е редно да отбележа, че не съм се „свързвала“ нито с едната, нито с другата страна с цел да чуя позицията й. Разбрах за случая от Интернет и се запознах с наличните документи и писма по темата, включително и с изявлението на АСССУ, протокола от споменатото от П. Циков катедрено заседание, темите за курсови проекти по „Модернизация“. Смятам, че така е честно.

В отговора на Петко Циков има два основни пункта – първият е неговата интерпретация на действията на студента, отървал се от изпит при Стойчев, вторият засяга становището на АСССУ. Ще започна от втория. Той, от своя страна, има два аспекта – първо, „уронването“ на „честта, достойството и доброто име“ на студента и, второ, наличието на конфликт на интереси в това, един преподавател да дава на студентите си казус, по който страна е самият той.

В изявлението на АСССУ уважението към честта и достойнството на колегите, закрепено в чл. 115 на Правилника на СУ, се разглежда като съответстващо на чл. 32 на Конституцията: „Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“ На това основание се стига до извода, че използването на „лични имена“ и „данни за конкретна личност“ е в противоречие с Правилника на СУ и Конституцията.

Студентите по социология би трябвало да са учили за разликата между частно и публично пространство. Поставянато на отношенията на Атанас Гроздев с гаджето му като тема за курсова работа би било „незаконна намеса в личния живот“. Но университетът е публично пространство. Ако някой нарушава правилата в рамките на изпълнението на публична дейност, това не засяга само него, а и всички, които по един или друг начин са свързани с тази дейност, включително и данъкоплатците, които плащат, за да произвежда университетът истински висшисти.

Позовавайки се на Конституцията, АСССУ не е докрай последователна, защото според Конституцията не само студентите и преподавателите в СУ имат достойнство – всеки човек има. По тяхната логика това би означавало, че не би трябвало да се споменават ничии имена без съгласието на съответните хора. Ала асоциацията не протестира срещу даването на темата „Румяна Желева“ в рамките на курса на Венелин Стойчев. Може би студентите не знаят, че и Желева е колега социолог, бивш студент и преподавател в същата катедра. Или достойнството на бившите студенти и преподаватели е без значение? В такъв случай не би трябвало да протестират и срещу казуса с името на Атанас Гроздев, защото и той е вече бивш студент. Да де, ама, за разлика от Румяна Желева, е активист в АСССУ. И като такъв участва в много проекти, в които участват и преподаватели от катедрата (която, между другото, въпреки че смята, че Венелин е прав да протестира срещу незаконно поставената оценка, подкрепя изявлението на АСССУ на катедрено заседание).

Тук може да се възрази, че Румяна Желева все пак е публична личност. Атанас Гроздев може да не е в същата степен публична личност, но не е и съвсем да не е. Той е сред публичните лица на студентите по социология, дори, навръх скандала, именно той е избран да връчи наградата на АСССУ на участник в предаването "Големият избор". Аз намирам за притеснително, че тази награда се връчва от човек, завършил по нелегитимен начин. Трябва ли да се кандидатира за еврокомисар, за да стане проблем как е взел дипломата си?

По-важното, в което намирам позицията на АСССУ за непоследователна, е, че свежда уронването на честта, достойнството и доброто име единствено до публичното говорене, а отказва да се запита – дали честта, достойнството и авторитетът на един преподавател и на цяла катедра са уронени, когато някой извън катедрата си позволява да поставя или легализира оценки вместо преподавателя и без знанието на катедрата. Или достойнството на студентите, които са се потили да си вземат изпита по модернизация по „балъшкия“ начин. Значи няма проблем да се случват нарушения, особено, ако са с благословията на ректора, проблемът е, когато някой не иска да си затвори очите за тях. Проблемът е, когато отказваме да се разбираме неформално, "по човешки", когато не "помагаме" на този или онзи, а искаме да се спазват правилата, които гарантират права на всички, а не само на избраните.

Още нещо – един социологически грамотен анализ на нелегитимно дипломиране на студент не би могъл да урони достойството му, а напротив – ще го оневини него, Димитър Денков, декана и дори ректора (въпреки че те са много по-виновни от самия Гроздев, който просто е пробвал дали номерът ще мине), защото ще покаже социалната нормалност на случилото се. Та нали това е най-важното – Атанас Гроздев не е някакъв злодей, той просто е действал рационално спрямо възможностите, които му е предоставила системата в СУ, в която правилата много-много не се спазват, защото не се спазват много-много почти навсякъде у нас – от пресичането на улицата до публикуването на законите в Държавен вестник.

Друг е въпросът за това – дали бива на студентите да бъде даван казус, по който страни са преподавателят, който дава казуса, и колега на студентите, които пишат по него. Признавам, тук вече мнението ми не е еднозначно.

Първо, намесва се проблемът с известната на социолозите „ценностна неутралност“ - как да напишем безпристрастен анализ за нещо, в което всички сме замесени и ни е ясна позицията на преподавателя? Би било проблем, ако се докаже, че Стойчев е поставял по-високи оценки на студентите, които са били съгласни с позицията му и по-ниски на несъгласните, но не ми е известно случаят да е такъв.

Който е учил социология, е чувал за ценностна неутралност, а който е учил по-задълбочено, с голяма вероятност е стигнал до извода, че тя е само стремеж, защото и социолозите са хора и имат своите контексти – исторически, социални, културни, биографични, професионални, парадигмални, понякога и финансови, поради които неизбежно заемат някакви ценности. Ако един преподавател е, примерно, запален последовател на Бурдийо, студентите естествено ще избягват да защитават пред него анти-бурдийовистки тези, ако държат на високите си оценки и повечето от тях ще възприемат това като нещо нормално, въпреки че проблемът е същият (дори по-сериозен, защото оценката зависи от споделянето на парадигмата на преподавателя), само типът ценност е различен.

Социологията няма смисъл, ако не ни помага да разбираме света около нас, включително и нещата, в които сме пряко замесени. В противен случай тя престава да бъде хуманистична дисциплина. В този смисъл, аз не виждам нищо лошо в това студентите да анализират корупционните практики в собствения си университет, дори напротив.

Второ, сериозен е въпросът с принудата върху студентите. В изявлението на АСССУ се твърди, че студентите са в позицията да „трябва“ да разработват казус, засягащ техен колега. Студентите съвсем не са били задължени да разработват този казус – той е един от многото възможни, наред с казусите за Румяна Желева, „Биг Брадър“ и много други. Теоретично, би могло и никой да не избере да пише по него.

Трето, въпреки всичко, ако аз бях на мястото на Венелин Стойчев, не бих дала такъв казус на студентите (мога да го твърдя, тъй като съм изпадала в не по-леки ситуации). Защото, от една страна, това ги въвлича в конфликта – става въпрос за техен колега и техен преподавател. И притеснителното за мен е не толкова, че Атанас Гроздев е техен колега (той, впрочем, не им е и пряк колега, понеже вече е завършил, а студентите са от втори и трети курс), колкото, че преподавателят е страна в конфликта, пък и покрай АСССУ "падат проекти". Студентите са най-ниското и затова – най-беззащитното звено в системата на университета и мога да разбера защо някои от тях може са се почувствали използвани като залог в играта на „големите“. Логично сред най-засегнатите са АСССУ, които не са точно "беззащитно звено", но това е друга тема. Не ми се вярва, че и в реномиран западен университет би се погледнало добре на подобен провокативен жест. Не че там би се наложило преподавател да се чуди как да предизвика вниманието върху такова грубо нарушение на правилата.

От друга страна, щях да си дам сметка, че даването на казуса би изместило центъра от истинския проблем върху моите действия. Което не е беда, доколкото Венелин признава, че се е опитвал да предизвика скандал. Бедата е в това, че скандалът логично се случва по такъв начин, че измества проблема – така, както една Шърли Темпъл, която не иска да гледа собствения си филм, би се разсърдила на онзи, който се опитва да й отвори очите, а не на сценариста, който е измислил филм не за деца, не на режисьора, който я е накарал да играе в него и не на родителите си, които са му позволили.

Съгласна съм с Петко Циков, че има нужда от сериозни реформи – не само във Философски факултет на СУ, а в цялостната система на държавното ни висше образование. Бюрокрацията е огромна, а свободата и правото на избор на студентите са сведени до минимум. Те са принудени да учат всякакви дисциплини насила, без да са убедени в техните смисъл и полезност, защото такава е системата на заплащане на преподавателите им – трябва да имат определен брой часове, за да получават заплата, поради което имат сметка дисциплините, които преподават, да са задължителни (но и преподавателите не са си избрали сами системата на заплащане). Студентите са по-мотивирани тогава, когато могат сами да избират какво и кога да учат. Ако зависеше от мен, нямаше да има „задължителен учебен план“. И съм убедена, че щяха да се намират достатъчно студенти, които да избират и тежки дисциплини като „Теории на модернизацията“ с взискателни преподаватели като Венелин Стойчев – така, както навремето записваха курсовете върху Маркс при Георги Димитров и Вебер при Кольо Коев, които бяха избираеми.

Но намирам опита на П. Циков да оправдае Атанас Гроздев за несериозен. Че някой иска да се дипломира, защото има планове, не е основание да "прескача" процедурите. Аз мога да реша, че имам план да отида на море с кола и затова ми трябва шофьорска книжка. И с повечко връзки и/или пари нищо чудно да взема книжка, без никога да съм хващала кормилото. Но това би било в буквалния смисъл на думата убийствено и за мен, и за всички, които срещна по пътя си.

Реформата не е в заобикалянето на правилата, а в борбата за промяната им. А борбата е смислена тогава, когато се осъзнават истинските проблеми. Ако на един преподавател му пука за това, което преподава, няма да му хареса да се поставят оценки зад гърба му. Ако преподавателят е безразличен към дисциплината си, толкова по-зле за образованието на студентите. И проблемът (имам предвид проблема на Атанас Гроздев и Петко Циков, но това е само един от проблемите на висшето ни образование) не е, че гадният Венелин Стойчев държи на дисциплината си и на изпита по нея, а в структурата на учебния план. Ако не е така, значи след напускането му студентите по социология вече нямат проблеми нито с „Еразъм“, нито с бюрокрацията, нито с честта и достойнството си. Но знаем, че това не е така, нали? В момента в групата във Facebook в защита на Венелин има бесни студенти, които чувстват честта и достойнството си уронени поради това, че са си взели изпита по честния начин, а друг е минал между капките, пък преподавателят им е напуснал.

Точно социолозите би трябвало да правят разлика между личностни проблеми и структурни проблеми, както и между личностни желания и структурна необходимост. Така обаче е на теория, защото на практика у нас често структурите са такива, че предпоставят доминацията на личния произвол в тях, което създава привидността, че ги няма, което също си плаче за социологическо разбиране. От една страна, за свободомислещите хора е кофти да има структури, от друга - тъкмо те (зависи от структурите, разбира се) са гаранция, че ще се спазват правата на всички.

Ако студентите от АСССУ насочат интелектуалния си потенциал, какъвто безспорно имат, в инициатива за отпадането на задължителните учебни планове, публично ще ги подкрепя в това – така, както бяхме заедно и в дискусията за наблюдението с камери в СУ. Още повече ще ги подкрепя, ако решат да се борят срещу корупцията и непрозрачността в СУ, а не срещу говоренето за тях.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Акция "Нацистите"

Позволявам си да пусна и тук в блога днешната ми статията в webcafe, като поздравявам екипа на сайта, че я публикуваха без цензура. За контраст, предлагам да сравните оригиналното отворено писмо на ФАБ под заглавие "Кой кой е в градския транспорт и българската политика" с версията на същото писмо във вестник "Дума" и да откриете разликите ;-). Уважаема редакция на в-к "Дума", ако не ви стиска да публикувате нещо, което съдържа изрази като "Червената буржазия", "бившата ДС" и в което Политбюро на БКП се окачествява като мафия, по-добре хич недейте. Аз не споделям в огромната им част политическите и икономически възгледи на анархистите, но с удоволствие щях да им дам трибуната, ако други сайтове не го бяха направили. Защото властта и обществото имат нужда от елементарна политическа култура.

Следва статията, публикувана в webcafe:

Акция "Нацистите"

И аз като Мартин Лутър Кинг имам една мечта. Мечтая си в праведния сън на най-популярния ни министър - Цветан Цветанов, да му се присъни чуден папирус. А на папируса, с огнени букви, изписани членовете от 162 до 169 от Наказателния кодекс - за престъпленията срещу националното и расовото равенство, изповеданията, политическите свободи.

В този момент министърът се сепва и се събужда. Знае какво ще направи: ще обяви началото на акция „Нацистите".

Министър Цветанов се облича набързо и отива на работа, за да разпореди спешно старта на акцията. Още същия ден са арестувани огромна част от нео-нацистите, които от години тормозят хора с политически убеждения, цвят на кожата, етнос, сексуалност, външен вид или прическа не по вкуса им. Дават се на прокуратурата медиите и Интернет сайтовете, в които се проповядва расова, етническа или религиозна нетърпимост. Поставя се срок от една седмица за премахване на расистките и ксенофобски коментари в Интернет, в противен случай се търси наказателна отговорност на собствениците на съответните медии и сайтове. Съдът не се почесва, а признава съществуването на множество случаи на престъпления срещу правата на гражданите и дава адекватни наказания на извършителите.

В резултат на акция „Нацистите" много хора вече могат да се разхождат спокойно по улиците. Мъжете без бицепси не се страхуват да не бъдат убити, когато отиват в парка. Младежите с леви убеждения могат да отидат на митинг без да бъдат размазани с метални тръби. Чернокожите не ги бият и не ги наричат „маймуна". Ромите си отдъхват, че няма да бъдат кастрирани или направени на сапун. Гей парадът се провежда, без да се налага организаторите да се чудят откъде да съберат пари, за да платят на Охранителна полиция.

В този момент се сепвам и се събуждам от мечтата си. Забравила съм да напиша на мъжа си есемес, че съм се прибрала благополучно и не са ме пребили онези с железните тръби за наказание, че съм организирала митинг в защита на чужданците. Поправям пропуска.

И ме обхваща носталгия за времето преди неделя, 06.06.2010. Инициаторите на митинга за защита на правата на чужденците бяхме убедени, че можем да го организираме на практика без пари. Защо да си поръчваме винилови транспаранти, след като можем да се простим с някои стари чаршафи, да ги нарежем и да пишем върху парчетата? Защо да откриваме банкови сметки, след като всеки съпричастен може да допринесе с каквото иска и може? Защо да плащаме на Охранителна полиция, след като полицията така и така е длъжна да ни пази, а ние сме били на среща в СДВР по искане на общината и сме обяснили какви хора не бихме искали да бъдат допускани наоколо?

Беше толкова приятно изненадващо, че някой, когото дори не познаваш лично и не е свързан с организаторите, е произвел голямо количество баджове, друг е направил плакат вкъщи, трети е разпечатал листовки, четвърти си е направил тематична фанелка по своя идея. И толкова обнадеждаващо, че е възможно в името на каузата за защита на правата на чужденците различни групи да направят компромиси, за да може да се привлече по-широка обществена подкрепа.

Еуфорията продължи до момента, когато разбрахме за пребитите младежи. Защо се случи, къде сбъркахме? Нали съвестно и доброволно изпълнихме всички изисквания на общината? Нали, когато пристигнахме, отидохме да се представим на полицията и бяхме осигурили няколко момчета за коменданти, каквото беше предварителното желание на СДВР (въпреки че полицията, присъстваща на митинга, не прояви интерес да разбере кои са те)? Нали един от съмишлениците ни, който ни помагаше с организацията, още към 10.30 ч. предупреди полицаите, че около мястото, където десетина минути по-късно е станал инцидентът с трамвая, се навърта съмнителна група? Нима трябваше да платим, за да си свърши полицията съвестно работата?

Случилото се в трамвая и официалните интерпретации на институциите след това (начело с МВР, оглавявано от Цветан Цветанов) са поредният пример, че тези институции в България гарантират не правата на гражданите, а собственото си укрепване и възпроизводство.

Когато се представя инцидентът като конфликт между някакви анархисти, се гарантират топлите отношения с единствения сигурен коалиционен партньор - откровено националистическа и фашизоидна партия.

Когато се държат в „дома" в Бусманци хора, които по закон не бива да са там, се гарантира издръжката на този огромен комплекс от сгради и на персонала, който работи в него. А може би дори хартисват пари, ако се вярва на твърдението на директора на Дирекция „Миграция", че издръжката на един от „настанените" струвала 1000 лева на месец. 1000 лева на месец - това са един милион и двеста хиляди лева държавни пари за сто чужденци на година. А задържаните доскоро бяха близо двеста - смятайте! За тези пари, чужденците в „дома" дори не получават право на достъп до тоалетната нощем, а храната им е, по израза на директора на лагера Йотко Андреев, подходяща за „временно настаняване", а не за „постоянно пребиваване".

Когато големи групи чужденци се държат (понякога практически цял живот) без легален статут или с легален статут, но без право на здравеопазване и на безплатно средно образование, се работи по създаването на маргинализирани групи, за които после да се казва, че „създават проблеми" и така се укрепват ксенофобските нагласи.

Когато същите тези хора нямат гарантирано право на законова защита от административен произвол, стават податливи на корупция, от която е възможно да се облагодетелстват институциите, които упражняват въпросния произвол. Когато нямат гарантирано право на защита от расистки и ксенофобски посегателства, въпрос на време е да се стигне до ответно насилие.

Казах, че тези хора нямат гарантирано право на защита... а ние имаме ли? На митинга в защита на чужденците имаше и скандирания: „Всички сме нелегални". Да, изглежда, че май в собствената си страна всички сме чужденци.

И всичките сме нелегални.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Честито!

Вече най-официално ни следят в интернет.

Затова пък нямаме никакви гаранции, че основните ни човешки права ще бъдат спазвани.

А ни се очертава и нов "Народен съд".

Честито!


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Публикувам едно към едно съобщението до медиите, което получих току що. Вече имам опит, че се случва медии и информационни агенции да изопачават информация (кога от неразбиране, кога поради друго), затова бързам да предоставя информация "от извора" (премахнала съм само телефонните номера, за да не стана повод притежателят им да бъде тормозен).

А на събитието, за което става въпрос по-долу, се запознах с Иван Кулеков, който беше превъплътен в ролята на оператор. Изключително симпатичен, непосредствен и топъл Човек - това мога да кажа като първо впечатление.

Нямам време да пиша повече, следва официалното съобщение.

Съобщение до медиите, София, 2 февруари 2010 г. НПО искат спешни мерки за регулиране статута на увеличаващия се брой нелегални имигранти в страната Организациите настояват и за законодателни промени в посока на ефективен съдебен контрол и проверка на доказателствата при отнемане правото на пребиваване в страната "Зачестяват случаите на налагане на принудителната административна мярка „експулсиране”* спрямо чужденци, търсещи закрила у нас и получили статут на бежанец или хуманитарен статут и нараства броят на „нелегалните” имигранти в България, законовото уреждане на чиито статут става все по-наложително." Това беше съобщено на пресконференцията ЧУЖДЕНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ – НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ, ОБЩЕСТВЕН РЕД И ЧОВЕШКИ ПРАВА, състояла се вчера, 1 февруари и организирана от Общността на палестинците в България, Правната клиника за бежанци и имигранти и Фондация „Център за правна помощ – Глас в България”. Организаторите акцентираха върху необходимостта от ефективен, а не просто формален съдебен контрол върху действията на специализираните държавни институции при отнемане правото на пребиваване на един човек в България. Ефективен съдебен контрол означава съдът да извършва проверка на доказателствата, въз основа на които държавните органи заключават, че определено лице е опасност за националната сигурност. «Необходима е надлежна съдебна проверка върху фактическите основания за експулсиране, за да се гарантира правото на ефективна защита на обвинените чужди граждани», каза д-р Иван Генов, Доктор по Международно право. Според адв. Диана Даскалова, съучредител на фондация «Център за правна помощ – Глас в България», в момента съществува неограничена от закона възможност за злоупотреби с власт от страна на държавните органи, както и липсата на ефективен съдебен контрол, в следствие на което България продължава да бъдe осъждана от Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). «Европейският съд определя сегашните законова уредба и практика по издаване на заповеди за експулсиране в България като «особено стряскащи» - посочи адв. Валерия Иларева, координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти. Едностранчивата миграционна политика, която се опира само на репресивните мерки, не е достатъчна за разрешаване на предизвикателствата, свързани с увеличаващото се присъствие на чужденци в България, казаха организаторите. Необходим е комплексен подход, при който умело се съчетават както принудителни мерки при законова необходимост, така и възможности за легална имиграция.  Беше изтъкната и необходимостта от вземане на неотложни мерки за регулиране статута на увеличаващия се брой нелегални имигранти в страната – хора, които от години живеят в правен вакуум в България без документи и без право на работа и образование. «Сегашният закон, който не дава никаква възможност на нелегалните имигранти да уредят пребиваването си, принуждава тези хора да прибягват до опасни начини за оцеляване», каза aдв. Валерия Иларева. Много от сегашните „нелегални” имигранти в България живеят от дълги години в страната и са членове на семействата на български граждани. Участниците настояха компетентните държавни органи да дадат отговор на въпроса какво се случва с имигрантите, които биват освобождавани от Специалния дом за временно настаняване на чужденци, кв. Бусманци, след като не са могли да бъдат депортирани. Те също остават в страната без документи, без никакво подпомагане и без право на работа. За наложителната законодателна промяна в тази връзка съществува Подписка, която може да бъде подкрепена на  адрес: http://bgpetition.com/regulirane-statut-imigranti/index.html Отново бе направен призив към държавата за отчетност и прозрачност при задържането на имигранти в СДВНЧ – Бусманци. Според правото на Европейския съюз, такова задържане следва да се използва само като крайна мярка при спазване на строги изисквания и изчерпване на възможните по-леки принудителни мерки, осигуряващи връщането на имигранта. Бе поставен въпросът защо мярката е свръх-използвана в България, в много случаи без да има реална перспектива лицето да бъде депортирано, макар имиграционното задържане по закон да обслужва единствено и само извеждането от страната. Българският хелзинкски комитет подкрепи исканията за законодателни промени в посока на ефективен съдебен контрол и проверка на доказателствата при отнемане правото на пребиваване в страната, както и в посока регулирането на статута на нелегалните имигранти. Участници в пресконференцията бяха: Д-р Ибрахим Догмуш, Председател на Общността на палестинците в България; Д-р Иван Генов, Доктор по Международно право; Адв. Валерия Иларева, Координатор на Правна клиника за бежанци и имигранти и Адв. Диана Даскалова, Съучредител на фондация «Център за правна помощ – Глас в България». За участие в панела бяха поканени и представители на:  Държавна агенция „Национална сигурност”, Дирекция „Миграция” към МВР и Държавна агенция за бежанците. «Тяхното неявяване – заяви д-р Иван Генов – е признаване на слабостите в тяхната дейност и неуважение към гласа на гражданското общество». *Експулсиране – принудително извеждане на чужденец от страната поради заплаха за националната сигурност. За контакт: Диана Даскалова еmail: daskalova.diana@gmail.com  Фондация: Център за правна помощ – Глас в България «Справедливост 21» е гражданска инициатива към ХЦ «Прелом» и е партньор на Правната клиника за бежанци и имигранти и Фондация «Център за правна помощ – Глас в България» в редица съвместни правозащитни дейности и казуси. За настоящата пресконференция «Справедливост 21» осъществи връзките с обществеността и медиите, както и отразяването на събитието.

 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог