Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

14.03.2008 г.

Различни "цветове", все същото "животно" - нещо като равносметка


Днес се навършва точно един месец, откакто за първи път писах в блога си за нередностите в моя факултет, които карат стотина преподаватели да живеят в колективна лъжа. Навършват се и една година и един месец от първото отворено писмо на Стефан Дечев до ръководителя на неговата катедра и една година от началото на публичното обговаряне в интернет на някои "странни" практики в Правно-историческия факултет на Югозападен университет.. Днес нещата изглеждат много по-различни, отколкото от преди една година и един месец или дори само преди един месец. В Югозападен университет има "раздвижване на духовете", каквото доскоро би било абсолютно немислимо. Всичко това нямаше да се случи (а и аз може би нямаше да посмея да си отворя устата), ако не бяха усилията на Стефан Дечев, който в продължение на една година се е борил, както отбелязва Александър Везенков, "напълно сам", а преди него и Петър Дошков, който си е изпатил за смелостта най-много от нас. На Боряна Димитрова и мен в общи линии само ни се карат, не ни говорят и се опитват да ни дискредитират, докато Стефан е бил привикван и заплашван - и лично, и на катедра, а Дошков - уволнен и съден. Поздравления, момчета, без вас нямаше да е същото!

Бях започнала един друг пост преди няколко дена и смятам, че не е лоша идеята да обединя и двата в нещо като равносметка. От известно време насам си мисля, че между много от темите, за които пиша в блога си, има връзка - цензурата по отношение на блогърите, отношението към филма на Кейт Блюет и демонизирането на Алексо Петров, а сега и това, което се случва на тези, които не се страхуваме да говорим за нередностите във университета, в който работим (в случая на Петър Дошков - от който е уволнен).

Какво имам предвид?

При всички тези случаи има, първо, официална институция, която не обича някой да й показва, както пишеше в един анонимен коментар в блога ми, "интимното бельо". Второ, въпросното "интимно бельо" е доста поизцапано. Трето, влошената "хигиена" е довела до болести, които съвсем не са безопасни. Четвърто, появява се някой, който се осмелява да заяви (и да подкрепи с доказателства), че въпросните гащи са... да го кажем по-меко, покрити с остатъчни продукти и че това предизвиква масова зараза. Пето, в резултат официалната институция, вместо да вземе да си изпере гащите и да иде до аптеката за ваксина, обвинява куражлията, че е предател и че има рога, опашка, три сестри, трима братя и не знам си колко златни ябълки.

Мишел писал за протест за Странджа. Протестът е, защото със Странджа определено има някакъв проблем. Ама от гледна точка на институцията, проблемът не е Странджа, а протестът. Какво правят? Привикват Мишел в полицията и се опитват да го сплашат и да му затворят устата, защото протестът на еколозите, видите ли, не бил официално разрешен.

Кейт Блюет направила филм за дома за деца с увреждания в Могилино, който (подчертавам това, защото голяма критиците на филма отказват да го забележат) е снимала в продължение на девет месеца. Сума ти неправителствени организации тръбят, че Могилино не е изолиран случай. Българският Хелзински комитет още преди години показа и какво е дереджето на домовете за възрастни с увреждания в България. Всичко това не пречи на разни патриоти, начело с Президента на републиката (който се включи късно, но с апломб) да твърдят, че това е антибългарска кампания, че то в Англия и Европейския съюз положението с тези домове не е по-добро, че ако защитаваш Кейт Блюет, си национален предател. Аз самата съм получавала коментари в тази връзка, в които се казва - като научим децата да обичат държавата и да пеят патриотични песни, всичко ще се оправи. За мен обаче държавата няма абсолютно никакъв смисъл без хората - какво да й обичам, след като тя систематично третира човешки същества по-зле и от животни. Президентът Първанов дори има наглостта да каже, че те родителите били виновни, защото оставяли децата си в домове, след като е добре известно, че върху тях се упражнява натиск, за да го направят.

Аналогичен е и случаят с eдиния от трейлърите на филма "Баклава" на живеещият в Канада български кинаджия Алексо Петров. Първо, трейлърът бяха набеден, че били детска порнография. Второ, разни патриоти взеха да се възмущават - абе тоя живее в Канада, значи няма моралното право да ни обяснява какво било в България. Трето, от висотата на експерти и критици някои решиха да разкритикуват естетическите качества на филма... все едно, че съвременното българско кино е нещо, които изобщо може да служи за еталон. От друга страна, филмът на Алексо Петров "отпуши" и в известна степен легитимира говоренето за това какво става и в домовете за "здрави" деца в България. Естествено, проституция, просия, насилие, злополуки и смърт и мизерия не се случват в тези домове от само от няколко седмици. Ама Алексо Петров бил виновен, че показал това. И тук господин Гоце пак обвинява родителите, че си изоставяли децата, а това, че няма един свестен и работещ механизъм да се поощряват родителите, които биха изоставили децата си, да ги гледат, и изоставените деца да живеят в семейна среда, изглежда доста по-дребен проблем.

Аналогичен е и казусът с нелегитимния декан на Правно-историческия факултет на Югозападен университет. Във факултета може да има сума ти нередности, лъжи и корупционни схеми, но докато всички си мълчим и, по думите на Александър Воденичаров, "крачим в единен строй", нещата изглеждат наред. Отвори ли си някой устата обаче, се почва - Дошков е еди-какъв-си, какво му стана на тоя Стефан Дечев, я да видим какви са му научните качества, а пък Светла Енчева още не е защитила дисертация, Боряна Димитрова е защитила, ама не е ходела редовно на заседания и т.н. и т.н. Раждат се конспиративни теории, според някои от които например всичко дотук е имало за цел да срине катедра Социология; сигурно и Дошков, и Дечев все за катедра Социология са си мислили. От друга страна, аз получавам упреци, че съм се гаврела с паметта на Йордан Шопов, за когото нищо не съм писала в блога си (въпреки че твърдя, че в борбата си срещу зала "Шопов" Стефан е напълно прав и че това не е гавра с ничия памет).

Забележете, че и тук, както при предишните разгледани случаи, светът се дели не две - "ние" и "другите" и ако посмееш да кажеш нещо по адрес на "нас", биваш идентифициран с "другите", които се опитват да ни унищожат "отвън". Като се опитам да обобщя, излиза, че "ние"="статукво" и "промяна"="другите", тоест във всички разглеждани случаи промяната се възприема като нещо, налагано отвън и разбиващо привичната идилия ("колко задружни бяхме, като едно семейство, а сега?"). Мащабите може да са различни - примерно, BBC "срещу" България или преподавател "срещу" катедрата си, но принципът остава. И при всички тези случаи се казва - това са си вътрешни въпроси, има си механизми за решаването им, защо трябва да се вдига толкова шум?

Убедена съм, че при подобни случаи е повече от необходимо да се "вдига шум", тъй като "каналният" институционален ред за промяна практически не работи. Публичността е най-доброто средство срещу корупцията и в това отношение силата на интернет е огромна, понеже често пъти не може да се разчита и на конвенционални медии. В този смисъл, твърдо заставам зад Жюстин в спора й с Ивайло Дичев за ролята на блогърите.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2 коментара :

  1. Светла е оригинална, както винаги! Браво!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря, но Ви моля поне някакъв ник да слагате (и да постоянствате с него), защото иначе може да решат, че сама си се хваля ;-). Вместо като "анонимен", кликнете на "име/url" и напишете някакъв ник в полето.

    ОтговорИзтриване