"Да обичаш на инат", версия n+1

Няколко пъти ми се случва в последните седмици да ме питат дали съм се отказала от темата за нередностите в Югозападен университет в блога си. Питат дори хора, които нямат връзка с университета, но са съпричастни към темата. Вчера дори получих притеснено писмо от едно блогърско другарче с въпрос дали всичко е по старому.

Не е по старому. В тази връзка, ето няколко коментара от блога на Петър Дошков:

121. анонимен - къде сте
20.03 22:53
Защо се умълчахте? Изплашихте ли се? Всъщност има ли поне един реален резултат от всичко досега? Единственото, което постигнахме до тук е че ядосахме властниците. Ако нищо реално не се случи с тяхното отстраняване, те ще станат толкова злобни, че ще излеят злобата си срещу всеки, който не им се "подложи". Спасението ни е в това да продължим...

122. анонимен - Нееееееееее. . . Не е това. Тук на...
20.03 23:00
Нееееееееее...
Не е това. Тук настъпи малко мълчание, защото в университета вече всички говорят за това. Говори се толкова много, че направо време не остава да се напише тук.
По-рано в университета се мълчеше. А сега други разговори няма! Някой спомня ли си какво преподава?

125. анонимен - Съгласен с горните
00:28
Вече в ЮЗУ няма преподавател или друг работещ, секретарка, счетоводител и т.н, който да не знае какво е това "Анамнеза", GTA, блог, писмо на Стефан Дечев, писано от Александър Везенков, писано от Петър Дошков, от Светла Енчева, Боряна Димитрова, изказвания на Димитър Димитров и Румен Потеров, Комитет за отстраняване на Воденичаров. Че е правил Воденицата опит да прокара трети мандат през парламента, но опита не минал. Че министър Тачева го изхвърлила от делегация за Люксембург .... Всичко това вече се говори спокойно, не е като едно време.

Също толкова неверни са твърденията на някои, че съм се била уплашила и променила тона. Има важни новини, които ще бъдат обявени до няколко дена, така че съм в процес на изчакване. Освен това, дискусиите се водят и в "Анамнеза", блога на Дошков и статията на Стефан Дечев в "Про и Анти". В коментарите към последната можете да видите интелектуалния "капацитет" на някои от поддръжниците на статуквото в ЮЗУ. Действам на различни фронтове.

Не мисля, че има от какво да се страхувам.

От заплахите за шамари и саморазправа (документирани на катедрено заседание с диктофон)? Все едно кой и в какво качество ги е изрекъл, това си е заплаха за физическо насилие и не е невинно от юридическа гледна точка. А иначе, два шамара не ме плашат, в детството си съм "изяла" много повече, пък съм още жива.

От натиска да напусна, понеже не съм се била идентифицирала с гледната точка на катедрата? Всичко, което правя, е за доброто на ЮЗУ и следователно на катедрата. Искам ЮЗУ да е университет, от който студентите и работещите в него да няма за какво да се срамуват. Когато преди години един познат, военен прокурор, разбра, че работя във факултета на Воденичаров, веднага започна да ме гледа лошо. И да не ви казвам какви ги изприказва (съмнявам се, че би посмял да потвърди информацията, която сподели с мен, публично).

От смехотворните твърдения, че не трябвало да седя в служебния си кабинет с хубавите му мебели и компютри, защото те били осигурени от Воденичаров, а да стоя във фоайето? Първо, кабинетът не ми е подарък, на него пише името ми, длъжна съм да съм там. Второ, служебни компютри не ползвам може би от месец, няма и да ползвам. Седя на стар дървен стол с прашна розова плюшена тапицерия, вместо на някой от новите. Заемам част от бюро (дали е ново или старо, не ме интересува, и част от някоя от малките масички ми стига), закачалка, чекмедже и част от шкафче, които не се заключват, кошчето за боклук. Да, и един контакт и сигнала от безжичния рутер. Не виждам от какво да се срамувам.

Че може да ме уволнят? Не са го поискали на този етап (или поне аз не знам), но това от отдавна не ме плаши, въпреки намеците в коментара, пуснат на 2008-03-22 13:25:17 - "Защо Анушка е не е разляла до сега олиото по списъка на щатния състав на ЮЗУ върху името на СвЕн?" (явно и тъпанари четат "Майстора и Маргарита", но какво да се прави). Няма да умра, ако ме уволнят, я. На Петър Дошков му се е случвало два пъти и е още жив :-).

Че нарушавам закона? Много се изприказва как съм нарушавала разни закони, но досега не видях черно на бяло - ето този закон, този член, тази алинея. Поне един пример дайте, моля! Та да го обсъдим. Когато ние твърдим, че Воденичаров е незаконен декан и председател на Общото събрание на ЮЗУ, го подкрепяме със съответните факти. Да ме плашите абстрактно с нарушение на закони - не, no pasarán.

***

Знаете ли, в супермаркета до нас продават стари български филми за по два лева. Досега съм купила около осем от тях, най-вече с цел да показвам на студенти що е "реален социализъм". Ала като ги гледам, аналогиите с днешното време направо бодат очите. Преди няколко дни дойде ред на "Да обичаш на инат" и приликите със ситуацията в ЮЗУ ме шашнаха. Спомняте си филма, нали? Детето, което каза, че учителят му пее фалшиво, улови баща си, че присвоява пари от службата, баща му го хванаха угризенията и реши да е честен, но колегите му не можаха да приемат промяната в поведението му. Тази сутрин изгледах филма още веднъж и си записвах някои реплики:

"Всички са криви, само ти си прав. Поне заради белите му коси можеш да кажеш едно извинявай". Как може Стефан Дечев да е прав една година да се бори срещу напълно сам кръщаването на аудитория на корумпиран професор със съмнителни научни постижения? Няма ли уважение към мъртвите? Как мога аз да наричам един 68 годишен човек "кауза пердута"? Как може трима души в цял факултет да твърдят, че останалите лъжат и пак само трима на Академичен съвет да посмеят да се обявят срещу смехотворния доклад на Контролната комисия?

"- Фалшиво ли пее?
- Ти знаеш ли какво ще стане сега?
- Фалшиво ли пее?
- А ти знаеш ли какво може да стане сега, бе?
- Фалшиво ли пее?
- Абе ти знаеш ли какво може да стане сега?"

Легитимен ли е Воденичаров? Леле, какво ще стане сега? Авторитетът ни, акредитацията ни, кариерата ни, командировките ни, конференциите ни, аудиториите ни, кандидат-студентите ни и т.н. и т.н....

"Какви номерца свиваш бе, Радо?" "Решил си да клепаш, а?" "Колко годинки са това? А сега - моля ви се, реших, моля ви се, разкайвам се. Яви ти се дядо господ облечен като милиционер май, а?"

Откъде у вас този стремеж към "висша справедливост"? Защо изведнъж решихте да говорите истината? Защо точно в този момент? Искате да съсипете катедрата/университета, така ли? Кой ви плаща?

"Какво му стана на тоя?"

Какво му стана на Стефан? (За справка - Александър Везенков по въпроса.)

"Що не вземеш да напуснеш? Струва ли си само заради едната заплата да бачкаш?"

Какво ще правим без "личните услуги", за които голяма част от ПИФ редовно се реди на опашка, за да измолва от Воденичаров? Винаги ми е било много забавно да ги гледам тези опашки след разни събрания.

"Той всичко заради тебе прави!"

Проф. Воденичаров за нас прави всичко, за членовете на ПИФ, а ние, трима долни неблагодарници!

За несъгласните - контроли до дупка. Нали си спомняте контролите от филма, караха героя на Велко Кънев непрекъснато да разтоварва и товари по 40 тона картофи. В нашия случай картофи няма, но има уволнение на Петър Дошков, който впоследствие е направо спукан от съдебни дела за колосални суми, кое от кое по-нелепи, размахване на всичко в професионалната ни биография (в един случай и личния живот), което би могло да се изтълкува като нередно, остракиране, спиране на фестивали и т.н.

С лош край ли е "Да обичаш на инат"? Дали разбиването на камиона в омразната будка с омразната леличка е израз на безсилието, стигнало до краен предел? Паралелно можем да попитаме - дали сега просто си трошим главите? Имало ли е смисъл от това, което е направил Петър Дошков преди три години? Моят отговор на тези въпроси е "не". Във филма виждаме как отношенията в едно семейство еволюират. Детето престава да бъде обект на мъжкарските методи на възпитание на баща си. Майката не е вече покорната и плашлива домакиня, която само чисти, носи пантофите на мъжа си, прави му салата, мълчи си и търпи шамарите му; тя се научава да отстоява позициите си, да се противопоставя, да прави така, че и с нея да се съобразяват. Бащата се започва да възприема жена си и сина си като равностойни - и дори превъзхождащи го - човешки същества.

Спомнете си първата част на този пост. Югозападен университет вече не е същият и ще се променя все повече, не се съмнявайте в това. В началото се съмнявах, но сега вече съм убедена, че ще победим. Рано или късно.

За финал, присъединявам се към поздрава на ГТА - честит Католически Великден на един от най-уникалните хора, които познавам, Петър Дошков (предполагам, че не ти харесва, че го казах, но не устоях, извинявай). Поздравявам го с една не католическа песен, но пък му подхожда ;-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог