Изявление на екипа на спрения „джендър проект“

В края на юли и първите дни на август се разрази скандал поради докладна записка, свързана с проект на екип от Института за изследване на обществата и знанието и Института по етнология и фолклористика към БАН. Повод за скандала е името на проекта – Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case („Форум за джендър балансиран модел в училище: българският случай“). Някой от ИИОЗ е изпратил докладната на Борислав Цеков, който моментално организира клеветническа кампания. Резултатът е, че проектът, минал първата цедка на конкурс в България към ЮНЕСКО, няма да може да се бори на финалния етап във Франция. Заради безумни публикации – как джендър означавало „трети пол“ и колко пагубно за децата е обучението за равенство между половете.

Интересно какво ще отговорят разпространяващите такива глупости, ако ги попитат какъв е публичновалидният превод на „равенство между половете“ на английски. Какво означава gender equality – равенство на третия пол със самия себе си ли?

Важното обаче е, че глупостите имат практически последствия. Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция вече има последици отвъд нератифицирането на конвенцията. Вече има цензура върху академичната сфера – в области, които са се развивали свободно в България повече от 20 години.

В петък вечерта екипът на злополучния проект изпрати до медиите изявление, което почти не беше отразено. Затова си позволявам да го публикувам тук, в блога. Не само защото пострадалите имат право на отговор, а и защото всички ние имаме нужда от повече смисъл. Защото равенството между половете не е на нужното равнище в българските училища. И защото допускането на цензуриране на академична дейност не трябва да се превръща в практика.

ИЗЯВЛЕНИЕ

Ние, долуподписаните автори на проектното предложение „Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case“, подадено към Participation Programme, UNESCO 2018-2019, заявяваме:

През последните два дни нашето проектно предложение и ние персонално станахме обект на масирана медийна атака, след като документите на проекта бяха разпространени неправомерно. Целите на проекта бяха представени превратно, бе ни вменено намерение да разпростаняваме „джендър идеология“, да налагаме „трети пол“, да „промиваме мозъците на децата“ и пр.

Съвестта ни и доброто ни име на учени ни задължават да отговорим. Целта на нашия проект беше да проучим компетентността и мотивацията на учителите да отстояват и възпитават принципите на равенството между половете. Подготвихме предложението, водени от убеждението, че конкретното познаване на проблемите, такива каквито се поставят във всекидневието на учители и възпитатели, е необходимо за изграждане на правилните стратегии в духа на „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО и цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО. Това са цели, които са в синхрон и с Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020 г., Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (обн. ДВ. Бр. 33 от 26.04.2016) и смятаме, че би трябвало да са в синхрон и с политиката и на българското Министерство на образованието и науката.

Клеветническата акция в медиите провали по-нататъшното ни участие в конкурсната програма и това бе провъзгласено за „успех“ от организаторите на тази недостойна операция.

Очевидно терминът „джендър“ е „плашилото“, което се размахва отново. Това е термин, който е легитимен в целия научен свят, когато се изследват отношенията между мъжете и жените. На българската общественост обаче терминът „джендър“ бе представен превратно и манипулативно през изминалите месеци. Означава ли това, че оттук насетне всеки, който дръзне да изследва джендър тематика като например проблеми на равнопоставеността на половете, дискриминацията, насилието, неравното заплащане на труда на мъжете и жените и пр., ще бъде остракиран?

Според нас случилото се е много сериозен прецедент за грубо погазване на академичната свобода и цензура. Във време, когато говорим за „Наука и образование за интелигентен растеж“, ние бяхме представени като заплаха за българското училище, като „джендър агенти“, опасни за българските деца.

Като представители на научната общност смятаме, че трябва да защитим неприкосновената ни свобода да избираме изследователските си полета, като спазваме научните стандарти, етичните норми и действащото законодателство, и не бива да позволяваме да ставаме жертва на конюнктурни настроения и лов на вещици.

Обругаването на нашия проект стана повод отново да се атакува авторитета на учените от БАН като ненужни на българското общество. Питаме се, кой има полза от подобни внушения?

София, 3 август 2018

Ас. д-р Миладина Монова, доц д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова, гл. ас. д-р Шабан Даракчи

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

А защо е критично състоянието на висшето образование?

(Из автобиографията на университетски преподавател, публикувана на сайта на български университет)

Днес прочетох отворено писмо на преподаватели по философия от различни университети, озаглавено "За критичното състояние на висшето образование". Преподавателите по философия, подписали писмото (между които има мои познати и дори приятели, както и философи, които безкрайно уважавам), според мен слагат каруцата пред коня. Диагностицират реални проблеми, след което предлагат решения, които мога да окачествя като неадекватни. Вярно, че самата аз не сполучих с академичната кариера, защото нямах достатъчно здрав стомах. Затова, според авторите на писмото, едва ли имам право да давам акъли. Ама си задавам такива едни простички въпроси:

• Как ще се подобри висшето образование, ако преподават само хора, защитили дисертация, след като много докторанти защитават дисертации с копи-пейст и само защото са любимци на съответното академично звено?
• Как ще се подобри образованието, ако се прекрати практиката на гостуващи преподаватели, след като университетите систематично произвеждат собствени кадри, образец за посредственост (не че има гаранция за качеството на гостуващите преподаватели, но и местен преподавател, както и гостуващ, може да бъде или да не бъде читав)?
• Какво се разбира под "нужната квалификация"? Тапия? (Вж. по-горе).
• Няма доказателства, че окрупняването е решило какъвто и да е проблем в академичната сфера, но има примери, че е създало редица проблеми. Сливането на институти в БАН е особено подходящ пример за това.
• "Централизирано разпределение на обучаемите" - сега какво, варианти на социалистическото разпределение ли да се въвеждат? (Пример: ако искаш да си студент - класиран си за Шумен, върви там, твой проблем, ако си от Сандански и не ти изнася.)

Аз, тъй, като един прост човек без дисертация, си мисля с ограничения си ум следното - два са основните проблеми на висшето образование в България (ако сведем проблемите само до образователните и се абстрахираме от социалните, които са не по-маловажни):

1. Трагичното равнище на училищното образование - чутовен проблем, с който новият Закон за училищното образование няма ясна идея как да се справи. Този проблем не зависи изцяло от висшето образование, но то може да повлияе в положителна посока, като произвежда качествени специалисти, които после да се занимават с предучилищно, начално, основно и средно образование. И такива, които да предлагат смислени реформи
2. Потресаващата девалвация на качеството на висшето образование и на академичното и научното развитие. Тук вече университетите има какво да направят, доколкото в тях са останали читави хора (сред авторите на отвореното писмо определено има такива). Хайде да не почвам да питам как може определени хора (и да ги изреждам поименно, почвайки от мои преподаватели в СУ) да са професори. За доцентите и докторите дори не споменавам. Признаци на такава девалвация имаше още в средата на 90-те, когато аз бях студентка и принципът на финансиране не беше "парите следват студента" (не че този принцип се е доказал да работи).

Накратко - мисля си с моя незащитил дисертация ум, че:

• ако в университетите се преподава съвременно знание на високо равнище;
• ако плагиатството е забранено - както за студентите и докторантите, така и за преподавателите;
• ако корупционните практики са забранени, включително - принуждаването на студенти да си купят книгите на преподаватели, за да си вземат изпит;
• ако не се принуждават преподаватели да напускат или да се местят, защото са си позволили да имат изисквания към студентите си;
• ако се съкращават некадърните, а не личностите;
• ако степени и звания се дават за качество на академичната и научната продукция, а не за лоялност, лични отношения и/или извънакадемични зависимости;

висшето образование в България ще стане доста по-привлекателно за бъдещите студенти и ще има по-малко поводи за оплакване и отворени писма.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Момиченца, момченца и техните гурута

Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).

Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".

На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".

Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?

Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.

Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".

Грешката е вярна.

Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.

После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.

Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?

Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.

Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.

Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.

Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.

UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

In memoriam доц. Димитър Кр. Димитров

Преди два дена е починал доц. Димитър Кр. Димитров, известен сред приятелите си като "Митьо Димитров". Не бих си позволила да го наричам така - не бяхме близки. Говорили сме няколко пъти накратко и на "Вие", при случайни срещи - в или около Югозападен университет. Все си обещавахме да седнем някой път да поприказваме за по-дълго. Не се случи.

Димитър Кр. Димитров беше сред малкото принципни преподаватели в ЮЗУ и сред още по-малкото от тях, заемали ръководни постове. Не се страхуваше да казва нещата, в които беше убеден, официално и с името си. Единствен той депозира официално становището си, че е имало фалшификации по време на изборите за ректор на ЮЗУ през 2007 (чела съм съдържанието на този документ някъде, но сега не можах да го открия). Както и информация за това, какво точно се е случило на събранието на Правно-историческия факултет на 23 юни 2005 г. (1, 2). Самата аз не събрах смелост да кажа, че тогава не е имало избор на декан, а само "вот на доверие", а се ограничих само до това, което мога да потвърдя с документ - на коя дата е било съответното събрание.

Димитър Кр. Димитров беше не просто смел, а смел със стил. И той като мен беше от "избраните", които бяха следени с камери в колко часа влизат в час и в колко излиза от час. Бяха ми разказвали, че когато получил писмо с информация от камерите в университета, отговорил нещо такова: Още от социалистическо време имам съветски часовник "Слава". Моят часовник "Слава" е точен и никога не ми е изневерявал. Той показва, че влизам и излизам от час навреме. Моля, сверете си камерите по моя часовник "Слава".

Не знам дали именно неговите смелост и принципност не го убиха. Но знам, че живееше в среда, в която не се толелира да бъдеш нито принципен, нито смел. В която дори приятелите сред колегите му го поздравяваха за имен или рожден ден в блога на Петър Дошков... анонимно. Той и така ги обичаше, а и те намираха други начини да засвидетелстват обичта си към него.

Поднасям най-искрени съболезнования на онези, за които доц. Димитър Кр. Димитров беше просто Митьо.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Казусът "Венелин Стойчев"

Или: Широко затворените очи на Шърли Темпъл в Алма Матер

В книгата си „Двойната Лотхен“ Ерих Кестнер повдига въпроса дали в детски книжки бива да се засягат проблемите на „големите“, когато от тях страдат и децата. И дава известния пример с Шърли Темпъл – дете-кинозвезда от 30-те години, на което не му било позволено да гледа собствените си филми, защото „не били за деца“.

Следва нещо много дълго и предполагам, че малцина ще го прочетат, но пък ще го прочетат онези, които трябва.

В брой 27 на вестник "Седем" беше публикувана моя статия под заглавие "За голямата правда и малкия гражданин". Този пост съдържа някои откъси от нея. "Голямата правда" според Тато беше, че социализмът бележи успех след успех и върви към комунизъм, а "малката правда" - че не всичко е наред. Днес, тридесетина години по-късно, имаме много големи и малки правди, които вече имат други имена. "Голямата правда" може да се маскира като "национална сигурност", "класифицирана информация", "престиж", "авторитет", "автономия", "колегиална етика" и по много други начини. "Малката правда" са едни такива странични явления, които не бива да оставяме да хвърлят сянка върху голямата.

Казано по друг начин, "голямата правда" е правото на голямата (не непременно като обем, а като власт) институция срещу правото на малкия гражданин. В статията дадох като пример историите на двама души - на пловдивчанина Максим Савов и на вече бившия преподавател по социология Венелин Стойчев - как и в двата случая институциите "оправдават" собствените си грешки чрез още по-големи такива.

За Макс знам само от интернет и медиите, но що се отнася до станалото с Венелин Стойчев, не може да се каже, че съм безпристрастна. Поне по няколко причини, които честно ще споделя, за да улесня читателите да си направят собствена преценка:

Първо, с Венелин сме приятели. Познаваме се от началото на 1997 година, когато участвахме в студентските протести за свалянето на Жан Виденов. И двамата сме се преориентирали към социологията от други специалности (той от политология, аз от философия) благодарение на интелектуалното влияние на проф. Георги Димитров.

Второ, доц. Димитър Денков - заместник-деканът, който е част от скандала, е научен ръководител на дипломната ми работа, един от любимите ми преподаватели, към когото продължавам да изпитвам пиетет.

Трето, знаем се и с Кирил Миленов от Асоциацията на студентите по социология (АСССУ), който е бил особено активен при внасянето на писмото срещу Венелин в катедра "Социология". Бях рецензент (и нещо като доброволен консултант) на дипломната му работа, когато той беше още ученик в Класическата гимназия, после животът отново ни срещна покрай историята с камерите в СУ.

Четвърто, познавам и част от преподавателите в катедра "Социология" на СУ, с някои от тях поддържаме много добри отношения.

Така че, въпреки че не съм била студент в тази катедра (като се изключи, че съм посещавала един курс и малко от друг курс неинституционално) и съм преподавала в нея само в продължение на една учебна година, не бих могла да пиша от позициите на "външен наблюдател".

Пето, самата аз напуснах катедра "Социология" на ЮЗУ, в която съм работила 11 години, поради несъгласието на катедрата и ректора да изразявам желанието си в университета да се спазват законите. И поради съгласието на декана на Философски факултат да бъда неправомерно оставена без часове заради това, че не се страхувам да изразявам гражданската си позиция. Което ме прави още по-пристрастна в случая с Венелин. Колкото по-навътре навлизам в тази история обаче, толкова повече се уверявам, че в нея всъщност безпристрастни няма и няма как и да има...

За незапознатите, историята е, накратко, следната:

Като титуляр на дисциплината „Теории за модернизацията“, Венелин отказал на студент да бъдат зачетени като оценки по тази дисциплина оценките по други курсове, които студентът е взел в чужбина, поради несвързаност с проблематиката. Студентът се явил на тест. Изкарал двойка. После отишъл да се жалва на заместник-декана Димитър Денков, който в изблик на великодушие му писал 4,50 и с присъщата си философска извисеност пропуснал да уведоми титуляра на курса и кредитния инспектор на катедра „Социология“. Преподавателят може би е нямало да научи какво се е случило, ако самият студент не му се бил похвалил, че е намерил начин да се справи с него, без да трябва да учи. Венелин отправил питане към деканата и получил отговор, че заместник-деканът е бил заблуден от студента и си е превишил правата. Самият Денков се извинил (чест му прави, все пак) и поискал оценката да бъде анулирана, а дипломирането на студента – замразено. Няколко месеца по-късно деканът заявил, че въпреки констатираното нарушение ректорът е признал оценката на студента, за да не бъде съден университетът.

Така една грешка бива замазвана с още по-голяма грешка, в името на „Голямата правда“ - „Алма Матер“.

В желанието си да предизвика дебат, Венелин запознал студентите с казуса и дал възможност на желаещите от тях да развият курсови проекти по тази тема. Най-интересна е реакцията на Асоциацията на студентите по социология. Те внасят в катедрата осъдително писмо, в което не само протестират, че другарчето им е направено за резил (приятелската солидарност е човещина), ами обвиняват преподавателя, че руши авторитета на университета.

За горното изречение (публикувано във в-к "Седем") получих доста упреци, но едва ли някой ще отрече, че Атанас Гроздев не е просто един (вече дипломиран) студент по социология - той е сред движещите сили на същата АСССУ, която внася въпросното осъдително писмо. На това ще се върна после.

Младежите са научили най-важния за българското общество житейски урок, този за двете правди – не покварата на институциите (в случая – нарушаването на основните принципи на образованието) руши авторитета им, а говоренето за нея. Чака ги блестящо бъдеще. А Венелин Стойчев си търси работа.

Преди повече от десет години социолингвистката Любима Йорданова ми каза, че нещата в България ще тръгнат на добре тогава, когато умрат всички, които са били родени по времето на социализма. Тогава прогнозата й ми се стори песимистична. Днес се чудя дали не е била твърде оптимистична. Та днешните деца разбират още от малки колко са правдите и на чия страна трябва да бъдеш, за да просперираш в живота. Те са бъдещите полицаи, съдии, политици и ректори.

***

Така завършваше статията ми за вестник "Седем". В следващия брой, в рубриката "Право на отговор" беше публикувано становището на третокурсника по социология от СУ (и също член на АСССУ, както разбирам от негов коментар в блога на Венелин) Петко Циков със заглавие: "Аз също искам реформа" (за съжаление, поне засега го няма онлайн).

След прочитането на отговора на Петко Циков окончателно се убедих, че част от проблема е, че двете страни в конфликта говорят на различни езици. Докато Стойчев набляга на темата за законността и необходимостта да се спазват правилата, Асоциацията на студентите по социология (АСССУ) и съгласните с позицията й обръщат далеч по-голямо внимание на това, че случаят със студента е възлаган като тема на курсова работа от страна на преподавателя, който е страна в конфликта. И докато всяка от страните не обсъди аргументите на другата, не може да става въпрос за дебат. Дебат на аргументи, а не на емоции. Разбирам защо авторът на статията „Аз също искам реформа“ реагира емоционално на моята, но обективирането на емоциите му в „обидни квалификации“, които привижда в моя текст, вреди на разбирането.

Преди да продължа, нека направя едно важно уточнение. Според Петко Циков аз съм била „подведена“ от Венелин Стойчев и би трябвало, в качеството си на социолог, да се „свържа“ и с другата страна. Свързването със страните не е задължение на социолозите; отделен въпрос, че не в качеството си на социолог съм написала статията („не всичко, което социологът прави, е социология“, казваше проф. Георги Димитров). Все пак е редно да отбележа, че не съм се „свързвала“ нито с едната, нито с другата страна с цел да чуя позицията й. Разбрах за случая от Интернет и се запознах с наличните документи и писма по темата, включително и с изявлението на АСССУ, протокола от споменатото от П. Циков катедрено заседание, темите за курсови проекти по „Модернизация“. Смятам, че така е честно.

В отговора на Петко Циков има два основни пункта – първият е неговата интерпретация на действията на студента, отървал се от изпит при Стойчев, вторият засяга становището на АСССУ. Ще започна от втория. Той, от своя страна, има два аспекта – първо, „уронването“ на „честта, достойството и доброто име“ на студента и, второ, наличието на конфликт на интереси в това, един преподавател да дава на студентите си казус, по който страна е самият той.

В изявлението на АСССУ уважението към честта и достойнството на колегите, закрепено в чл. 115 на Правилника на СУ, се разглежда като съответстващо на чл. 32 на Конституцията: „Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“ На това основание се стига до извода, че използването на „лични имена“ и „данни за конкретна личност“ е в противоречие с Правилника на СУ и Конституцията.

Студентите по социология би трябвало да са учили за разликата между частно и публично пространство. Поставянато на отношенията на Атанас Гроздев с гаджето му като тема за курсова работа би било „незаконна намеса в личния живот“. Но университетът е публично пространство. Ако някой нарушава правилата в рамките на изпълнението на публична дейност, това не засяга само него, а и всички, които по един или друг начин са свързани с тази дейност, включително и данъкоплатците, които плащат, за да произвежда университетът истински висшисти.

Позовавайки се на Конституцията, АСССУ не е докрай последователна, защото според Конституцията не само студентите и преподавателите в СУ имат достойнство – всеки човек има. По тяхната логика това би означавало, че не би трябвало да се споменават ничии имена без съгласието на съответните хора. Ала асоциацията не протестира срещу даването на темата „Румяна Желева“ в рамките на курса на Венелин Стойчев. Може би студентите не знаят, че и Желева е колега социолог, бивш студент и преподавател в същата катедра. Или достойнството на бившите студенти и преподаватели е без значение? В такъв случай не би трябвало да протестират и срещу казуса с името на Атанас Гроздев, защото и той е вече бивш студент. Да де, ама, за разлика от Румяна Желева, е активист в АСССУ. И като такъв участва в много проекти, в които участват и преподаватели от катедрата (която, между другото, въпреки че смята, че Венелин е прав да протестира срещу незаконно поставената оценка, подкрепя изявлението на АСССУ на катедрено заседание).

Тук може да се възрази, че Румяна Желева все пак е публична личност. Атанас Гроздев може да не е в същата степен публична личност, но не е и съвсем да не е. Той е сред публичните лица на студентите по социология, дори, навръх скандала, именно той е избран да връчи наградата на АСССУ на участник в предаването "Големият избор". Аз намирам за притеснително, че тази награда се връчва от човек, завършил по нелегитимен начин. Трябва ли да се кандидатира за еврокомисар, за да стане проблем как е взел дипломата си?

По-важното, в което намирам позицията на АСССУ за непоследователна, е, че свежда уронването на честта, достойнството и доброто име единствено до публичното говорене, а отказва да се запита – дали честта, достойнството и авторитетът на един преподавател и на цяла катедра са уронени, когато някой извън катедрата си позволява да поставя или легализира оценки вместо преподавателя и без знанието на катедрата. Или достойнството на студентите, които са се потили да си вземат изпита по модернизация по „балъшкия“ начин. Значи няма проблем да се случват нарушения, особено, ако са с благословията на ректора, проблемът е, когато някой не иска да си затвори очите за тях. Проблемът е, когато отказваме да се разбираме неформално, "по човешки", когато не "помагаме" на този или онзи, а искаме да се спазват правилата, които гарантират права на всички, а не само на избраните.

Още нещо – един социологически грамотен анализ на нелегитимно дипломиране на студент не би могъл да урони достойството му, а напротив – ще го оневини него, Димитър Денков, декана и дори ректора (въпреки че те са много по-виновни от самия Гроздев, който просто е пробвал дали номерът ще мине), защото ще покаже социалната нормалност на случилото се. Та нали това е най-важното – Атанас Гроздев не е някакъв злодей, той просто е действал рационално спрямо възможностите, които му е предоставила системата в СУ, в която правилата много-много не се спазват, защото не се спазват много-много почти навсякъде у нас – от пресичането на улицата до публикуването на законите в Държавен вестник.

Друг е въпросът за това – дали бива на студентите да бъде даван казус, по който страни са преподавателят, който дава казуса, и колега на студентите, които пишат по него. Признавам, тук вече мнението ми не е еднозначно.

Първо, намесва се проблемът с известната на социолозите „ценностна неутралност“ - как да напишем безпристрастен анализ за нещо, в което всички сме замесени и ни е ясна позицията на преподавателя? Би било проблем, ако се докаже, че Стойчев е поставял по-високи оценки на студентите, които са били съгласни с позицията му и по-ниски на несъгласните, но не ми е известно случаят да е такъв.

Който е учил социология, е чувал за ценностна неутралност, а който е учил по-задълбочено, с голяма вероятност е стигнал до извода, че тя е само стремеж, защото и социолозите са хора и имат своите контексти – исторически, социални, културни, биографични, професионални, парадигмални, понякога и финансови, поради които неизбежно заемат някакви ценности. Ако един преподавател е, примерно, запален последовател на Бурдийо, студентите естествено ще избягват да защитават пред него анти-бурдийовистки тези, ако държат на високите си оценки и повечето от тях ще възприемат това като нещо нормално, въпреки че проблемът е същият (дори по-сериозен, защото оценката зависи от споделянето на парадигмата на преподавателя), само типът ценност е различен.

Социологията няма смисъл, ако не ни помага да разбираме света около нас, включително и нещата, в които сме пряко замесени. В противен случай тя престава да бъде хуманистична дисциплина. В този смисъл, аз не виждам нищо лошо в това студентите да анализират корупционните практики в собствения си университет, дори напротив.

Второ, сериозен е въпросът с принудата върху студентите. В изявлението на АСССУ се твърди, че студентите са в позицията да „трябва“ да разработват казус, засягащ техен колега. Студентите съвсем не са били задължени да разработват този казус – той е един от многото възможни, наред с казусите за Румяна Желева, „Биг Брадър“ и много други. Теоретично, би могло и никой да не избере да пише по него.

Трето, въпреки всичко, ако аз бях на мястото на Венелин Стойчев, не бих дала такъв казус на студентите (мога да го твърдя, тъй като съм изпадала в не по-леки ситуации). Защото, от една страна, това ги въвлича в конфликта – става въпрос за техен колега и техен преподавател. И притеснителното за мен е не толкова, че Атанас Гроздев е техен колега (той, впрочем, не им е и пряк колега, понеже вече е завършил, а студентите са от втори и трети курс), колкото, че преподавателят е страна в конфликта, пък и покрай АСССУ "падат проекти". Студентите са най-ниското и затова – най-беззащитното звено в системата на университета и мога да разбера защо някои от тях може са се почувствали използвани като залог в играта на „големите“. Логично сред най-засегнатите са АСССУ, които не са точно "беззащитно звено", но това е друга тема. Не ми се вярва, че и в реномиран западен университет би се погледнало добре на подобен провокативен жест. Не че там би се наложило преподавател да се чуди как да предизвика вниманието върху такова грубо нарушение на правилата.

От друга страна, щях да си дам сметка, че даването на казуса би изместило центъра от истинския проблем върху моите действия. Което не е беда, доколкото Венелин признава, че се е опитвал да предизвика скандал. Бедата е в това, че скандалът логично се случва по такъв начин, че измества проблема – така, както една Шърли Темпъл, която не иска да гледа собствения си филм, би се разсърдила на онзи, който се опитва да й отвори очите, а не на сценариста, който е измислил филм не за деца, не на режисьора, който я е накарал да играе в него и не на родителите си, които са му позволили.

Съгласна съм с Петко Циков, че има нужда от сериозни реформи – не само във Философски факултет на СУ, а в цялостната система на държавното ни висше образование. Бюрокрацията е огромна, а свободата и правото на избор на студентите са сведени до минимум. Те са принудени да учат всякакви дисциплини насила, без да са убедени в техните смисъл и полезност, защото такава е системата на заплащане на преподавателите им – трябва да имат определен брой часове, за да получават заплата, поради което имат сметка дисциплините, които преподават, да са задължителни (но и преподавателите не са си избрали сами системата на заплащане). Студентите са по-мотивирани тогава, когато могат сами да избират какво и кога да учат. Ако зависеше от мен, нямаше да има „задължителен учебен план“. И съм убедена, че щяха да се намират достатъчно студенти, които да избират и тежки дисциплини като „Теории на модернизацията“ с взискателни преподаватели като Венелин Стойчев – така, както навремето записваха курсовете върху Маркс при Георги Димитров и Вебер при Кольо Коев, които бяха избираеми.

Но намирам опита на П. Циков да оправдае Атанас Гроздев за несериозен. Че някой иска да се дипломира, защото има планове, не е основание да "прескача" процедурите. Аз мога да реша, че имам план да отида на море с кола и затова ми трябва шофьорска книжка. И с повечко връзки и/или пари нищо чудно да взема книжка, без никога да съм хващала кормилото. Но това би било в буквалния смисъл на думата убийствено и за мен, и за всички, които срещна по пътя си.

Реформата не е в заобикалянето на правилата, а в борбата за промяната им. А борбата е смислена тогава, когато се осъзнават истинските проблеми. Ако на един преподавател му пука за това, което преподава, няма да му хареса да се поставят оценки зад гърба му. Ако преподавателят е безразличен към дисциплината си, толкова по-зле за образованието на студентите. И проблемът (имам предвид проблема на Атанас Гроздев и Петко Циков, но това е само един от проблемите на висшето ни образование) не е, че гадният Венелин Стойчев държи на дисциплината си и на изпита по нея, а в структурата на учебния план. Ако не е така, значи след напускането му студентите по социология вече нямат проблеми нито с „Еразъм“, нито с бюрокрацията, нито с честта и достойнството си. Но знаем, че това не е така, нали? В момента в групата във Facebook в защита на Венелин има бесни студенти, които чувстват честта и достойнството си уронени поради това, че са си взели изпита по честния начин, а друг е минал между капките, пък преподавателят им е напуснал.

Точно социолозите би трябвало да правят разлика между личностни проблеми и структурни проблеми, както и между личностни желания и структурна необходимост. Така обаче е на теория, защото на практика у нас често структурите са такива, че предпоставят доминацията на личния произвол в тях, което създава привидността, че ги няма, което също си плаче за социологическо разбиране. От една страна, за свободомислещите хора е кофти да има структури, от друга - тъкмо те (зависи от структурите, разбира се) са гаранция, че ще се спазват правата на всички.

Ако студентите от АСССУ насочат интелектуалния си потенциал, какъвто безспорно имат, в инициатива за отпадането на задължителните учебни планове, публично ще ги подкрепя в това – така, както бяхме заедно и в дискусията за наблюдението с камери в СУ. Още повече ще ги подкрепя, ако решат да се борят срещу корупцията и непрозрачността в СУ, а не срещу говоренето за тях.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Демографска криза в БАН

Очите ли ме лъжат, или Центърът за изследване на населението при БАН (бившият Институт по демография) наистина е пуснал обява за три хабилитирани лица в jobs.bg?

Един почти-институт трябва много да го е закъсал, за да издирва старши научни посредством сайтове за обяви за работа. И то - в тези смутни времена на реформи, когато феодалите (не казвам "старци", защото феодалното е въпрос на манталитет и структура, а не на възраст") провеждат най-малоумната възможна "реформа" с цел бетониране на статуквото си, когато се планират съкращения, когато не е ясно въпросният Център, в какво, джанъм, ще е трансформира.

Та ако сте доцент по социология, статистика или демография и сте в такъв биографичен период, че сте готов да постъпите на работа дори със скромна заплата и на място с неясно бъдеще, тези обяви са за Вас.

п.п. Сред работещите в Центъра за изследване на населението има учени, които уважавам. С настоящия пост не искам по никакъв начин да омаловажа тяхната работа.


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Минимализъм по Великден и линкове (вместо яйца)

Няколко неща из блоговете, които ме впечатлиха и ме наведоха на размисъл по Великден:

"Метаморфози" на Надежда Московска. С Надето се запознахме първо офлайн, а веднъж имахме изключително приятен разговор в едно задимено място. Човек, с когото можеш да говориш за много неща и който, освен ум и ерудиция, има и сетива. Чак напоследък открих, че пише. Харесва ми да се мотая из блога й и да изравям разни съкровища.

"възкръсването на христос/смъртта на Тибалт":  Стефан припомня Георги Рупчев. Винаги е време за Георги Рупчев.

Доктор Колевски разсъждава за великденските страсти на чалга поколението. Хареса ми не заради моралния патос, а заради есеистичния дух. Установявам, че понякога чета блога му с интерес.

"Как се купува журналист - към коментара за Валерия Велева"  . По повод аферата Доган/Велева Иван Бакалов препечатва в e-vestnik своя статия, публикувана в "Новинар" преди почти 6 години. Реакциите на голямата част от журналистическата "гилдия" по отношение на писмото на Доган за Мадам В. поразително ми напомят щраусово-самозащитните реакции и на други гилдии:

- Академичната "общност", която с усърден план почерня живота не на корумпираните и злоупотребяващите с власт, пари и статус, а на тези, които се осмеляват да говорят за това. Която развява знамето на борбата срещу корупцията само когато иска да се разправи с някой неудобен, когото е защитавала, докато е имала полза от него. Карикатурната комисия по етика в Югозападен университет - Благоевград, която е създадена с цел да смазва и малкото несъгласни преподаватели в университета според ръководния принцип "преклонена главица сабя не я сече".
- Ръководството на БАН, което имитира "реформа", за да бетонира статуквото си и да разкара неудобните и обвинява всеки, който нададе глас, че "руши авторитета" на БАН
- лекарите, които реагират на всяко твърдение за корупция в здравеопазването с вой, че се поругава достойната лекарска професия
- магистратите, които правят същото
- и така натакък...

При такава "гилдийна етика", личности като Иван Бакалов и Иво Инджев се опитват да оцелеят на малките си независими островчета, уволненият за трети път от ЮЗУ Петър Дошков си живее в село Калояново и продължава да се надява, че в България ще се намери съд, който поне да се съгласи да постави на разглеждане въпроса дали ректорът на ЮЗУ е нелегитимен... много други или изпадат от "гилдиите" си, или накрая се пречупват.

Иво Инджев за показните арести на Николай Цонев и Борислав Гуцанов. Да си невинен до доказване на противното е важно човешко право и не зависи от политическата ни принадлежност, нито от тази на обвинените. Демонстрирането на (излишна) сила, унижаването на тези, които до вчера са разполагали с власт и показното поведение в стил посредствен полицейски сериал са радост за масите. Притеснително е обаче, че правителството на ГЕРБ легитимира полицейското насилие, за което много важен знак беше и оправданието на полицаите, убили Чората. Притеснително е поне поради две причини. Първата е, че ако допускаме и, нещо повече, насърчаваме полицейския произвол, той много бързо ще се разпростре и ще се насочи и към журналисти, фотографи, обикновени граждани... (Не че това не се случва и сега, но все пак случването още не се е легитимирало като нещо напълно правилно и редно.) Втората е, че цялото това показване на муксули не на последно място замества липсващите неотложни реформи. И колкото повече лъсва липсата, толкова по-интензивна ще трябва да става мускулната показност, за да прикрие реалната управленска немощ.



Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гост блогър: Александър Николов от "Призив"

Понякога (рядко) получавам писма, свързани с публикации в блога ми. И критични, и похвални, и с молба за съвет във връзка с теми, за които съм писала. Преди няколко дни получих писмо от Александър Николов от студентско-ученическото движение "Призив за образование" и в отговор го помолих да публикувам писмото му тук в блога. Радвам се, че Александър се съгласи, и му благодаря. Цялостната позиция на движението по въпроса с камерите в СУ може да бъде прочетена тук.

Може и да не съм съгласна с някои от идеите на "Призив", но това в момента няма никакво значение - по въпроса за камерите в университетите сме на едно мнение :-). Както и за друго - добре е да има независими (от казионните структури) студентски и ученически организации. (С Ники Михайлов си говорихме веднъж за студентските съвети и колко рядко се срещат в тях хора, които се опитват да променят нещо... въпреки че самият Ники е доказателство, че се срещат и такива.) Добре е да има млади хора, които имат идеи за образованието си и ги отстояват, без да използват това просто за трамплин към професионална или партийна кариера. А ако има различни организации, които спорят в защита на различните си идеи, е още по-добре. В гражданското общество е така.

Публикувам писмото и заради бившите ми студенти от ЮЗУ. Ще ми се да видят, че някъде едни други студенти се борят за своето и на преподавателите си (повечето от които, както и в ЮЗУ, послушно си траят) да учат и работят в обстановка на академична свобода, а не в "Биг Брадър".

Прилагам част от своя отговор на писмото:

Преподавателите и студентите разчитат, че като се сложат камери, за тях няма да има никакъв проблем. Преподавателите си знаят, че щом се съобразяват със статуквото, камерите няма да следят точно тяхната работа. Студентите не си и помислят, че посредством камерите много лесно може да се установи дали присъстват на иначе задължителните занятия, или не. И когато част от едните или от другите станат "неудобни", тогава ще видят какъв таралеж в гащите са си сложили...

Та вината не е нито в ректора на СУ, нито в този на ЮЗУ (...) - те не биха могли да вилнеят, ако има истинска академична общност. Пък академична общност има, ако има гражданско общество... и т.н.

Затова съм съгласна, че има нужда от независими, не казионни, студентски (и ученически) организации. Дори и да не съм съгласна с някои от идеите им, наличието им показва, че има млади хора, които се опитват да отстояват правата си, без това да е пряко свързано с кариерата им и без да разчитат на властта. Ето защо е и нормално, че се опитват да ви ограничават - всяка държава се опитва да ограничава гражданското общество - в степента, в която гражданското общество допуска това.

И тъй, давам думата на Александър:

Госпожо Енчева, здравейте!

Пиша Ви след като от студентско-ученическо движение „Призив за образование” (www.priziv.org) се запознахме с Вашия текст „(Академична) свобода, а не страх”. Материалът Ви ни впечатли приятно, а към това следва да се прибави още, че е от малкото текстове, които има ясно отношение (на неодобрение) по въпроса с камерите в СУ (и университетите въобще) и позиция, убедително аргументирани с личен опит. По подобен начин сме се стремили и ние, група студенти и ученици, да изразиме отношението си в текста „Не на камерите в СУ!” (може да бъде видян на сайта ни), който беше прочетен от студентка от движението ни на самия протест от 12 септември.

Вие изтъквате аргументи и привеждате примери, които засилват убедеността ни в това, че поставянето на камери във ВУЗ-овете и въвеждане на други още ограничения (като магнитни карти за достъп) е недемократична, но целенасочена проява, която освен материални интереси (на възложители и изпълнители на техниката и управлението й) има и други, съвсем противоположни на официално изтъкваните, основания. Впрочем Вие много на място посочвате и оборвате формално изтъкваната причина за въвеждането на видеонаблюдението като ограничаване на престъпността. Действително престъпност и крадене има, но тяхното естество, което има пряка връзка с превръщането на образованието и науката в бизнес (за сметка на общодостъпността и културната значимост на следването), не подлежи на следене и контрол с подобни методи. Излиза, че тези, които повече или по-малко са съпричастни и отговорни за подмяната на образованието в покупко-продажни операции- средите, ръководещи ВУЗ-овете, се провикват „Дръжте крадеца!”, а самите те са сред неправомерно присвояващите. Това е особено видно и при начина на управление на Софийския университет. През последните няколко месеца (от пролетта) не спират да излизат наяве редица факти и предположения, изказвани от различни хора, сочещи как се изпълняват обществени поръчки при пълна непрозрачност и се прахосват университетски средства в явно нарушение на обществения интерес (по случай честването на 120 години СУ; огромният скандал около ремонта на бл.8 в Студентски град, в който посредници са членове и председателят на Студентски съвет; доклада на Сметната палата относно преотстъпване на имоти под наем на занижени стойности и т.н и т.н).

За нас особено ценен се явява споделеният от Вас опит с използването на видеонаблюдението за оказване на натиск, предупреждения и пряко насилие над инакомислещите и неудобните в университета. Още от самото начало за нас, студентите от „Призив”, аргументи от типа на това , че с камерите уж щяло да проличи дали преподавателите си вършели задълженията или не (твърдение на Иван Илчев), звучаха неубедително, нелогично и отправени с цел прикриване на действителните намерения. Споделеното от вас подкрепя предположенията ни и не оставя съмнения относно истинските намерения на ръководството. Защото камерите, както пишете, започват да не следят с еднаква строгост, а избирателно. Тук ще приведем като пример печално известния случай с убийството на студента Стоян Балтов, когато се оказа, че поставените там камери уж не работели. Изчезнаха и редица други, многобройни записи точно в моментите, когато се е налагало използването им с цел уточняване на деянията и отсъждане на виновност или невиност. Причината- записите не съдействат на „правилната” страна и на силните на деня, ето защо въпросните камери се оказват неработещи, повредени или с юридически неиздържани сведения (впрочем законово записите и сега нямат тежест в съда, освен в много редки, специални случаи). Потърпевши от използването на камерите за съвсем други от официално посочените цели, сме и ние, студентите.

Така например ние, от движение „Призив”, сме доброволно обединение, независимо умствено и материално от властови среди както в университетите, така и на по-високо равнище. Поради това обстоятелство, имаме възможността да заемаме несъвместими с техните позиции отношение и да разкриваме целенасочено прикривани факти и обстоятелства, свързани с нарушаване на правата и интересите ни като студенти. Сред „провиненията” ни са и тези, че не се задоволяваме единствено с публикации и говорене, но и че работим сред колегите ни по всевъзможни начини: раздавайки листовки, печатно издание-бюлетин, канейки ги на свободни дискусии и/приканвайки ги на протестни прояви. С въвеждането на камерите имаме основания да предполагаме, че в неизгодните за управата случаи, когато сега използваните методи се окажат недостатъчни за възпирането на млади хора, осъществяващи и/ въвличани от дейност, подобна на нашата, тези властови фактори не биха се поколебали да използват следенето над нас като допълнителен натиск и контрол. Това много добре е изразено и в международният текст-призив за участие в инициативата „Свобода, а не страх 2009”, в който се сочи една от истинските причини за шпиономанията, а именно контролиране и възпиране на всевъзможни демократически групи и организации по света. Вие самата точно отбелязвате и това, че камерите не се слагат заради един или друг конкретен ректор и ръководство, а се залагат като предназначение напред във времето и отвъд мандата на взелия решението за тях. По сходен начин ние изтъкваме пред колегите ни- „Камерите остават, но властта се сменя. Утрешните силни на деня могат, следователно, да употребят тези технически средства по начин, угоден единствено на техните интереси!”.

На вниманието ни във връзка с горната тема и споделените от вас начини на насилие спрямо преподавателите ще споделим накратко и друг аспект. Дейността ни от „Призив” често настъпва доста силни икономически интереси (примерно кампанията ни „Студентски град-на студентите!”, свързана със стремежа ни да се напомни за окаяното състояние на Студентски град-София и за виновните, не се нрави на реститути, съмнителни бизнесмени-строители, притежатели на дискотеки, общински среди и т.н), които явно търсят и намират политическо противодействие на влянието ни. Тези кръгове, както е известно, не могат да противопоставят идеи и аргументи, а разчитат на сплашването и на първичното въздействие на грубата сила. Само така, може да си обясним и извършеното над наши активисти нападения едва 20 минути след края на протеста „Свобода, а не страх 2009”, за което вие може да прочетете повече от сайта ни („Впечатленията ни от протеста „Свобода, а не страх 2009”, проведен на 12 септември”). Разбира се, хората на духа и тези с борбени нагласи, за каквито считаме себе си, не могат да бъдат сломени и отказани от активност с подобни начини, от подобни среди. Животът ни е научил на това, че истината не може да бъде пренебрегване, нужно е да бъде отстоявана!

И така, след прочитане на Вашата публикация, намерихме за необходимо да се свържем с вас. И не само водени от обстоятелството, че хора, които да се обявят категорично и аргументирано срещу подобни действия, са малко на брой. Разбирането ни е, че студенти, ученици, преподаватели (както университетски, така и училищни) е нужно да поддържат контакт помежду си. От наша страна подготвяме тази есен няколко дискусии, свързани с борбата за подобряването на образованието (конкретно висшето) и по други теми. Предвиждаме да ги проведем в сградата на Ректората на СУ, ще ви съобщим за тях своевременно и ще се радваме, ако имате желанието и възможността да дойдете. Дотогава бихме могли да поддържаве връзка по електронната поща:

Поздрави от нас!

Студентско-ученическо движение „Призив за образование” e-mail: priziv.org@gmail.com

С уважение:

един от участниците в движението Александър

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Свобода, а не страх (в едър план)

Не харесвам особено масовите сцени във филмите. Затова и не обичам да гледам суперпродукци. Предпочитам близките планове. Затова, дори когато съм на "масово събитие", за мен голямото изкушение е да уловя лицата на участниците, да акцентирам не върху тълпата, а върху индивидите. Дори и върху детайли от тях:


Хората, които излизат на площада, за да защитят каузата си, не се страхуват да покажат своите лица. Ето някои от лицата, които успях да уловя:


Господин И (който неочаквано се сдоби с нова снимка на профила си във Facebook).


Самият Бого и Краси, с когото се запознах и offline и който харесва Van der Graaf.


Симпатяга, когото не познавам Великият Гонзо (благодаря на Мишел за осветлението), но всички с фотоапарати и камери се утрепахме да го снимаме - има защо, нали?


Осъществих намерението си най-сетне да се запозная с Павел Николов. Като го видях, веднага го щурмувах.


Нели Огнянова, с която имах удоволствието да се запозная. (Не беше ли светлината супер за снимки?)


Люба, близка приятелка (една от малкото) с която участваме в граждански активности още от бунтовната студентска 1997... и светлината... (през зимата на 1997 веднъж отидох на шествие с една цаца и Люба успя да направи от това достойно събитие за централните новини... ех... спомени...)


Момиче, което не познавам, но е направило впечатление не само на мен.


Бого със студентка от СУ, която прочете протест против инсталирането на камери в Софийския. (Когато още навремето говорех за камерите в ЮЗУ, никой не обърна внимание, сега, като се вдигна данданията за СУ, дали някой ще се сети, че има и други университети?)

Повече снимки (не само в близък план) - в албума във Фейсбук.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

(Академична) свобода, а не страх

(камера на входа на ЮЗУ... а в сградата са много!)

"В университета пише "Обектът е под видеонаблюдение".
Но аз не съм обект, аз съм субект."
(преподавател в Югозападен университет)

Днес отивам на събитието "Свобода, а не страх". Едно - заради мераците на всяка нова власт да ни постави под информационен контрол. Второ (и по-конкретно) - защото не искам българските университети да бъдат опасани от видеокамери.

За камерите в Софийския се водят дискусии - как било по света, дали предпазват от престъпност, дали сигурността, която евентуално ще създатат, е условие за свобода, или напротив. Всички тези дискусии, според мен, изместват акцента - вместо пространство на свободно търсене на знание, университетът се превръща в потенциално местопрестъпление - място, където може да се краде и да се упражнява насилие.

Всъщност, това не е далеч от истината, но в един друг смисъл.

Вярно е, че в българските университети може да се краде доста успешно. Например, чрез поръчки (на консумативи, техника, ремонти, строежи, логота и каквото си помислите) на силно завишени цени, различни форми на нерегламентирана "стопанска дейност", чрез непрозрачно класиране на проекти, чрез кухи щатове и отдели (и длъжности без ясна длъжностна характеристика, да кажем "главен експерт", за което се дават, примерно, по две минимални заплати върху основната), чрез изготвяне на фалшиви финансови справки, далавери с университетски издателства и бази... Да не забравяме и всякакви не- и полу-легитимни форми на обучение, които съществуват, защото парите от тях не отиват само в университета и в преподавателските заплати.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Вярно е, че в българските университети има насилие. Студент по журналистика бива мъмрен от ректор заради материалите му в качеството му на журналист за университета. Имейли на преподавателка се обсъждат на факултетни съвети. Преподаватели биват гонени от академични конференции, съкращават им се часовете, не им се дават или им се дават по начин, по който не могат да ги вземат и после ги уволняват, че не са си ги взели. Или пък биват докарани дотам да напуснат, защото са си позволили да отстояват позицията си, че едни студенти са преписвали на държавен изпит. В много специалности студентите само на теория имат избираеми дисциплини, а всъщност повечето от тях биват понасилени какво да изберат. Студенти биват заставени да дават обяснения защо изследват качеството на образование. Студенти биват карани да възпроизвеждат думите на преподавателите си едно към едно.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Общото между всички изброени неща е, че тях камерите не ги ловят. Сериозните кражби - тези за стотици хиляди левове - остават невидими за камерите. Какво може да улови системата за видеонаблюдение? Че някой краде компютър? Или няколко компютъра? Заслужава ли си, тогава, инвестицията в подобна скъпа система?

Също така, ако преподавател има лошата участ да бъде Ламбо Кючуков, никому не би хрумнало да го убива в сградата на Ректората - има си Витоша за това. Ако преподавателят е Манол Рибов, защо да го бият в УНСС, като може и пред дома му. Ако преподавателят е с широки разбирания и организира академични дискусии върху нестандартни теми (като "Перверзията") във вилата си, току виж точно там студент го наръга с нож (случаят е истински и имената са известни, но не искам да ги споменавам).

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

От какъв зор, тогава, се пръкна проектът за инсталиране на камери в СУ? Според мен изкушението на властта да бъде "всевиждаща" е трудно преодолимо, ако няма достатъчно гражданска активност, която да противостои. Пък проблемът на родната власт е в това, че не може да й се има доверие.

Споменавала съм и преди, самата аз съм била обект на наблюдение с видеокамери в Югозападен университет. Чувствате се странно, когато получите писмо, от което разбирате, че са ви следили непрекъснато - в колко часа влизате в час, в колко излизате (за един от случаите имаше и детайлно обяснение - цитирам по памет - Енчева надниква, вижда, че няма студенти и си тръгва). Трябваше да пиша обяснение дори за дните, когато съм излизала по-рано, защото сме имали катедрени заседания. (После се научих - написвах на лист А4 с дебел маркер, че имаме катедра, и го показвах пред камерата.) Но това е нищо в сравнение с аналогичното писмо до Боряна Димитрова, която пък трябваше да пише обяснение - защо не е била в аудитория, в която по програма тя няма часове. В резултат от писмото, аз чинно си стоях в аудиторията, дори да е началото на учебната година и студентите от по-горните курсове, по стара традиция, да са си по родните места. Поради това ми се случи да проведа някои доста интересни разговори с чистачките, които идваха понякога да ми правят компания.

Не си мислете, че камерите следяха с еднаква строгост всички преподаватели в сградата - не, разпечатки от шпионирането получавахме само пет човека на кръст. Всички останали - който не си взимаше часовете, продължаваше да не си ги взима, който си ги взимаше, когато си поиска, също.

Има ли някаква гаранция, че в Софийския университет би било по-различно? Дори да допуснем, че ректорът на СУ заслужава пълно доверие, системи за видеонаблюдение не се правят за този или за онзи ректор, а за бъдещето. (В ЮЗУ инсталирането им започна от предишния ректор, но чак следващият се сети, че може да ги използва за разправа с непослушните).

Изобщо - докато властта не се подчинява на строги формални правила, а на личната воля на тези, които я упражняват, опасността такива системи за контрол да се превърнат в средства за упражняване на насилие и саморазправа е огромна.

Не само в университетите, а навсякъде.

Ето защо отивам на събитието. И благодаря на Бого, че и този път износи огромната част от организацията.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Корупция "на парче" - докога?

Напоследък позанемарих блога си, доста работа ми се събра. А написах коментар в блога на Христо Христов, че ще подхвана тема, разисквана от него.

Христо е колега социолог, работи в агенция "Скан". Знам го от блога му, но преди около две седмици имах възможност да се запозная с него и "offline" (за сетен път се уверявам, че светът е клаустрофобично малък). Ако намирате интересни теми като тези за корупцията в образованието в моя блог, вероятно ще харесате и неговия.

В два свои поста ("Петкан Илиев, осъден без присъда" и "Протокол на Комисията, назначена със заповед на ректора за вътрешна проверка по случая с гл.ас. Петкан Илиев") Христо Христов изказва позиция по нашумелия случай с уличения за корупция преподавател от УНСС. Горещо ви препоръчвам да ги прочетете! 

Мълчаливото толериране на подобни практики от страна и на образователното министерство, и на съдебната система, води до реална безнаказаност. До момента, в който някой стане неудобен - разчистваме си сметките с него, "преборваме се с корупцията" и продължаваме по старому. Прочетете протокола на комисията, сформирана по случая "Петкан Илиев", смехотворен е (но все пак - чест прави на УНСС, че публикува подобни протоколи на сайта си, такова нещо за ЮЗУ не може и да се мечтае, вместо това се налага човек да се добира до важни документи със сума ти препятствия, ако изобщо му ги дадат, и някои от тях да се публикуват в интернет анонимно). Комисията разследва, освен Илиев... няколко студенти и един инспектор в Учебен отдел, не намира доказателства за корупция, но все пак предлага гл. ас. Илиев да бъде понижен в длъжност.

Като говоря за бездействие от страна на образователното министерство и съдебната система (и не само на тях), не твърдя тези неща без причина. Ако съответните институции си бяха на мястото, огласяването на много от документите за различни нередности в ЮЗУ, публикувани ето тук, нямаше да остане без последствия. Можете да питате Петър Дошков вярно ли е, че съдиите в няколко съдилища в Югозападния регион си правят отвод по делото, което той заведе заради уволнението си. Дори съдии, които не са били призовавани! Ей така, превантивно. Не на последно място, защото Дошков оспорва не само легитимността на уволнението си, а и легитимността на университетското ръководство.

Крайно време е да престанем да гледаме на корупцията "на парче". Днес ще обвинят един, утре друг - Вальо (Топлото), Сашо, Петкан или Драган - все едно. Днес ще говорят за един университет, утре за друг. Преподавател от Журналистическия факултет на СУ бива заснет да изисква секс срещу оценка от студентка, преподавателят е отстранен, студентката - порицана (не само от преподаватели, а и, забележете, от състуденти), че петни авторитета на университета и факултета, и толкоз. Вдига се шум около казуса с нилигитимния декан в ЮЗУ Александър Воденичаров, в резултат на активността на няколко преподаватели и медии се стига до оставката му и скоро историята заглъхва. Сега се вдига шум около УНСС, скоро и това ще се забрави. Утре ще се вдигне шум около друг преподавател и университет и огромната част от журналистите няма и да припомнят "за протокола" предишните случаи...

Всъщност, като се замисля, обстоятелството, че на корупцията се гледа "на парче", не е резултат от човешката глупост, а си има причини. Подобно мислене е характерно както за социалистическата идеология, така и за всяка нагласа, която е склонна да оправдава социалната система. Ако има насилие в училище, то проблемът е "в семейството" - родителите не си възпитават добре децата (а защо в едни общества ги възпитават "добре", а в други "зле"?). Ако има корупция, това са "изолирани явления", дело на "лоши хора". Ако студентите купуват курсови работи, то е, защото "ги мързи", а ако преподавателите не правят нищо по въпроса, то е, защото са "безсилни" (ама я се опитайте да пробутате нещо copy-paste в университет в Англия).

А корупцията (както и насилието в училище, и престъпността и т.н.) е системно нещо, тя съществува в такава степен, каквато социалната структура допуска. За да се ограничи, значи, корупцията в образованието, не е достатъчно да се уволнят няколко дребни риби. Нито да "хвръкне" някоя и друга ректорска (или дори министърска) глава. Не е достатъчно дори (въпреки че е много желателно) да се правят пълни външни одити на образователните институции. Нищо няма да се промени без осигуряване на прозрачност (защото корупцията изначално вирее в непрозрачна среда), независим външен контрол (защото понастоящем има основно зависим вътрешен и почерпен на ресторант, или пък приятелски, външен контрол), защо не и изработване на системи за външно оценяване на качеството на обучение (в университетите не е толкова лесно, колкото в училище, но не е и невъзможно). И най-вече - поставяне на студентите, които сега са сведени до средство за оцеляване на работните места на преподавателите си, в центъра на образователната система. А това, на свой ред, изисква цялостно преструктуриране на тази система. Което пък би се оказало политически много непопулярна мярка, защото би настанал един ми ти интелектуалски вой...

Вярно е, че сме в период на икономическа криза, но реформите във висшето образование и науката не следва да се свеждат единствено до въвеждане на проектно финансиране, защото, ако останалото не се промени, и проектното финансиране ще улегне в познатите ни корупционни схеми. Още повече, че за проекти, каквито има за образователната сфера, обикновено е позволено да кандидатстват само юридически лица, напр. университети. Катедри или факултети не могат да кандидатстват, защото не са самостоятелни юридически лица. Близко е до ума, че ако проектите, за които се кандидатства, се одобряват на ниво "университет", ще печелят проектите, които са удобни на ръководството (или пък са дело на самото ръководство), а за неудобните и несимпатичните едиственият изход би бил да регистрират самостоятелно юридическо лице, което пък ще ги постави в по-неизгодна позиция като кандидатстваща организация...

Засега не виждам индикации за управленска воля за борба с корупцията в образованието, дали ни остава да чакаме Европейският съюз да ни "сгащи" и за това?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гост блогър: Боряна Димитрова

(Боряна снима абсолвентите от специалност "Социология", випуск 2009)

И Боряна Димитрова напуска ЮЗУ. Подаде предизвестие в сряда. Аз, разбира се, знаех за намерението й. Жалко, че нямахме възможност да го направим в един ден, както искахме, но и в рамките на една и съща седмица става. Студентите губят един изключителен преподавател и специалист, но знам, че разбират ситуацията достатъчно добре.

Боряна любезно се отзова на поканата ми да публикувам мотивити й за напускане. Давам й думата:



След 15 години преподавателска дейност в ЮЗУ, в сряда подадох заявление за напускане. Ако трябваше да взема чисто емоционално решение, бих го взела преди година. Не го взех тогава, въпреки че го обмислях. Някак си не можех да си представя, че ей така, изведнъж, ще престана да се виждам с моите студенти, ще престана да преподавам, да се паля, да се огорчавам от онова, което съм искала, но не съм успяла да обясня ...

След всичко, което задкулисно се случва в катедрата и университета през последните две години, съм убедена, че това е единственото правилно решение. Въпреки това, до последно търсех мотиви да не го правя. И основният мотив, който се блъскаше в мене, беше “какви ще бъдат реакциите на моите студенти?”. Ако останех, можех да преподавам ....изследователски техники. Но никога повече нямаше да мога да /по/кажа най-важното – че социологията, от простичкия въпрос във въпросника до теоретичната рефлексия, е винаги свобода на избор. Затова тя не вирее в репресивна среда. Затова и аз смятам, че трябва да си тръгна.

Текстът по-долу представя мотивите ми за напускане, изпратени в писмо до Ректора. Искаше ми се да напиша по-личен текст за хората, които ще прочетат този блог. Три дни след официалното подаване на заявлението, си давам сметка обаче, че емоциите, спомените, усещанията ми продължават да бъдат твърде остри и надали ще създам друго, освен прекалено емоционален пост. Ето защо, представям тук суховатите и май общоизвестни мотиви.

И ако на някого този текст изглежда твърде мрачен, да кажа, че днес ми се случи нещо ведро. Сутринта при мене дойдоха двама бивши студенти, завършили социология преди четири години. Нямаше никакъв конкретен повод, просто ... “вярваме ви и искаме да си поговорим с вас какво можем да правим оттук нататък....” Вече се досещате какво искам да кажа – макар и да напускам ЮЗУ, аз не изчезвам :-) и всеки от вас, скъпи студенти, който прочете този пост, е добре дошъл (в emaila, или в Алфа Рисърч), ако има нужда от разговор, помощ, съвет, или просто с конкретен въпрос ...

Защо напускам ЮЗУ “Неофит Рилски”?

Уважаеми професор Мирчев,

Прекратяването на трудовия договор по чл. 326 от Кодекса на труда, т.е. по желание на служителя, не изисква специална мотивировка. След повече от 15 години преподавателска дейност в ЮЗУ, обаче, в които съм държала всичко, което правя, да е ясно и открито, считам за важно да заявя защо взех това решение. До него не стигнах нито лесно, нито без тъга от раздялата с моите студенти.

Преподавам социология от самото създаване на Катедрата през 1994-та и до днес бях най-дългогодишният й член. Свидетел съм на нейното утвърждаване, на ентусиазма и всеотдайността на младите колеги, но също и на много изпитания и предизвикателства през годините. В нито един момент, колкото и труден да е бил той, не съм помисляла да се откажа. Съвременните университети се нуждаят от отваряне към реалната практика, а не от самозатваряне. Според знанията и опита си съм се старала да съдействам за това и бих продължила да го правя, ако поредица от събития с еднакъв почерк не ме убедиха, че принципите, които надделяха в Катедра Социология през последните две години, все повече се отдалечават от закона, академичната етика и грижата за образованието на студентите. Ще посоча само някои от тях:

1. Абсолютно безпринципното и лишено от всякаква аргументация съкращаване с 50% на три базисни курса в обучението на студентите по социология (Количествени методи, Качествени методи и обработка на данни с SPSS) и свеждането им до напълно непознатата практика от по един час седмично!, като същевременно са запазени едносеместриални курсове по 120 часа. И тук съвсем не става въпрос за “битката за часове”, която обикновено се подразбира в подобни случаи (всички в катедрата преизпълняват своя хорариум). Става въпрос за механизъм за налагане на еднолични решения, които могат само да бъдат “одобрявани”, дори и когато не могат да бъдат обосновавани. За да придобиете по-ясна представа за абсурда, за който говоря, трябва да кажа, че осем месеца по-късно същото това единодушно взето решение все така единодушно беше отхвърлено. Кой обаче може да гарантира, че то отново няма да бъде прието, или че няма да бъдат гласувани други, все така безумни от гледна точка на учебния процес решения? Въпросът има и дълбоко човешка страна. Утре днешните студенти ще завършат и нито те, нито онези, с които ще работят, ще се интересуват от това, че някога доцент Х искала да си отмъсти на доцент У. За тях ще е важно, дали имат знания, умения, професионална етика. Питам се, например, би ли поверило ръководството на Катедрата или ЮЗУ зрението си, на бивши студенти по медицина, на които са им били съкратени с 50% курсовете по очни болести?

2. Упражненият безпрецедентен натиск върху асистент и студенти от 3-ти курс, специалност “Социология”, във връзка с донос по повод избраната от тях тема “Качеството на образование в ЮЗУ” за учебното изследване в рамките на курса по SPSS. Доколко става въпрос за загриженост за процедурите по провеждане на учебни изследвания и доколко – за търсенето на механизми за лично отмъщение към неудобни преподаватели, красноречиво говорят само два факта. Първо, поисканата от мене в официално писмо до Ректора среща-обсъждане с ръководството, студентите и лицето, подписало сигнала - “ГГ от СС”, така и до днес не се е състояла. Второ, тази година, когато студентите избраха тема “Половата култура на младите хора”, никой не се “загрижи” за процедурите по провеждане на учебното изследване. А те, уверявам ви, с нищо не са се променили от тези през миналата учебна година, когато лицемерно се твърдеше, че “проверките” нямали никаква връзка с темата, нито с усилията за публичност в ЮЗУ, а само с “правилните” процедури. Въпреки цялата си жалкост и абсурдност този случай красноречиво открои поредния проблем – липсата на каквато и да било защита на студенти и преподаватели от репресивни механизми. Въпрос на време и обстоятелства е те да се повторят.

3. Недопустимото и противоречащо на всяка академична етика “отстраняване” (цитирам доц.Серафимова, тъй като никой не може да повярва, че такъв термин може да бъде използван в университетска среда в началото на 21-ви век) на преподаватели от катедра Социология от участието им в научна конференция, като ..... “наказание” за гражданската им позиция относно легитимността на тогавашния декан на ПИФ. За каква свобода на дискусиите можем да говорим тогава в Катедра Социология, а и да учим на подобни двойни стандарти нашите студенти? Но вероятно за някои това е жалон за “академична етика”.

4. Провалянето на две поредни изпитни комисии, в които бях включена – било поради необявено преместване на дата, било поради неявяване “като по команда” и на докторанта, и на .....всички останали членове на комисията. Бих отминала тези случаи, ако систематичността им не повдигаше съмнения, дали става въпрос за небрежност в изпълнение на служебни задължения, или прикриване на нежелани практики. Във всеки случай, липсата на каквато и да било реакция от страна на Катедрата, не говори за спазването нито на професионалните стандарти, нито на закона.

5. “Отлежаването” вече трети месец в Катедрата на представените от мене документи за атестация, която съгласно изпратеното ми официално уведомление трябваше да се извърши през учебната 2008/2009г., а съгласно Правилника на ЮЗУ, трябваше да има становище на Катедрата в 15 дневен срок от подаването на изискуемите документи. По-възмутително от неизпълнението на задълженията на ръководителя на катедрата е само последвалата поредна арогантна вербална демонстрация на “правото” да не се зачитат академичните правила и норми.

6. И накрая, последното засега, но изключително симптоматично за стила на катедрата, събитие – грубото погазване на закона и университетския правилник, като асистент от катедрата беше лишен от часове, без наличието нито на дисциплинарни, нито на академични мотиви за това. Ако ние приемем това да се случи с един от нашите колеги, защо утре, по същия механизъм на произвол, това да не се случи с всеки друг?



Всеки един от проблемите, които тук описах, са публична тайна в ЮЗУ. Многократните ми опити те да бъдат обсъдени са срещали само отхвърляне и враждебност, на принципа “ако в 9.15 доц. Димитрова каже “добро утро” ще гласуваме да се казва “добър вечер”. В тази атмосфера и пред неуморно създаваните препятствия за нормална работа, не смятам за възможно по-нататъшното ми оставане в ЮЗУ. Напускам сега, след като съм приключила всички свои преподавателски задължения, а Катедрата има достатъчно време да подготви новата учебна година според собствените си принципи и разбирания. Моето убеждение е, че един ден ситуацията не може да не се промени. В това виждам и смисъла на моята оставка.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Призвание?

"Когато млади учени дойдат да искат съвет по повод на хабилитацията, отговорността е непоносимо тежка. (...) трябва да бъде проведен изпит на съвестта: Вярвате ли, че ще понесете година след година, посредственост след посредственост да се издига над Вас, без вътрешно да се ожесточите и да се погубите. Тогава човек винаги получава саморазбиращия се отговор: разбира се, аз живея само за моето „призвание“. Но лично аз познавам много малко такива хора, които са могли да изтърпят всичко това, без да пострадат вътрешно."

Макс Вебер, „Науката като призвание“, превод: Румен Даскалов

В друга своя книга, „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вебер проследява как от решението на Мартин Лутер да преведе библейската дума за „призвание“ (на немски Berufung) като професия (Beruf) се стига до това, че модерният човек смята за естествено, че призванието му е именно в професията.

Когато бях на четири или пет годинки, гледах един филм за Леонардо да Винчи и реших, че искам да стана художник-скулптор, когато порасна. После исках да стана пианистка. В пубертета пък исках да ставам психолог. В гимназията у мен се оформи твърдото решение да се посветя на философията. Студентските ми години бяха изключително щастливи, защото учех точно това, за което съм мечтала. А когато на едно упражнение по Немска класическа философия в трети курс покойният вече проф. Иван Стефанов ми даде задачата да представя част от „Критика на практическия разум“ на Кант пред състудентите си, напълно се убедих, че това, което най-много искам да бъда, е университетски преподавател. Убеждението ми се затвърди по време на педагогическата ми практика в Софийската математическа гимназия. В момента, в който застанах пред учениците, разбрах, че никога никоя професия няма да ми харесва повече от това да преподавам, в никое поприще няма да се чувствам повече „при себе си“. Междувременно, от четвърти курс започнах да се увличам по социологията.

Когато завърших следването си, се отвори възможност да преподавам социология в ЮЗУ. Започнах с огромно желание, бях истински щастлива. Постепенно стигнах до извода, че не мога едновременно да се занимавам и с философия, и със социология. Жертвах философията с много болка, но тя беше компенсирана от щастието да преподавам социология. Спомням си, че доц. Таня Коцева се смееше: „Всички искат да излизат във ваканция, само Светла не иска“.

Днес, след 11 години работа в Югозападен университет, подавам предизвестие за напускане.

Голямата новина е, че от 15 юни съм на работа в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. Засега, на половин капацитети половин заплата (за което получавам горе-долу толкова, колкото в ЮЗУ за пълен щат). Имаше обявена позиция за работа, аз кандидатствах, подадох документи (мотивационно писмо, автобиография, мои текстове на английски и български), явих се на интервю на връх Разпети петък. След известно време научих, че от много кандидати, подали документи за тази позиция, трима продължаваме на втори кръг. Бях повикана на второ интервю и ето ме – изследовател в ЦИД.

Ако бях достатъчно цинична, нямаше да напускам. След като така и така не ми дадоха часове, щях да съм практически свободна. Можех да се сниша, да си работя кротичко в ЦИД и да си взимам парите и от ЮЗУ, да ходя на катедри, когато се налага и поне за една година да си получавам заплатата. С две заплати щях много добре да си живея. Само дето не съм такъв човек.

Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна, защото исках да видя докъде могат да стигнат колегите ми от катедрата. Трябва да призная, че шоуто си струваше. Особено когато включиха тежката артилерия – ректора, който на последното катедрено заседание (извън протокола) направи всичко, което му беше по силите, за да ме смаже, а после катедрата гласува, че не съм добър професионалист, че не мога да преподавам количествени и качествени методи в социологията и че изобщо няма да ме допуснат да преподавам следващата учебна година. Нищо, че не е законно. Нищо, че има институционализирани процедури за установяване на професионализма (атестации, отдел по качеството и т.н.). И нищо, че самите те не са специалисти по количествени и качествени методи (освен асистента, който, естествено, е заинтересован). Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир, защото вече работех в ЦИД. Защото в обявената позиция за работа в ЦИД имаше изискване кандидатите да разбират от емпирични методи в социологията, както и от SPSS. Как мислите, разбирам ли нещо от SPSS, или съм ги излъгала? Разбирам ли нещо от количествени и качествени методи в социологията, ако съм назначена на място, където ще ми се налага да ги прилагам? Ако не разбирам, просто ще ме отгърмят, и толкова. Но и през ум няма да им мине да гласуват дали разбирам, или не, преди дори да ми дадат възможност да покажа уменията си.

За тези от вас, които сте запознати със ставащото в Югозападен университет, напускането ми едва ли е изненада. Най-малко пък за студентите. Искам обаче да подчертая, че взех това безспорно трудно решение не заради натиска, на който съм подложена. Оказа се, че имам здрави нерви и нося на психически тормоз. Реших да напусна поради невъзможността да преподавам качествено (това, че ми беше отнета възможността да преподавам изобщо, се случи, след като бях взела решението си).

Първо, посредством много и разнообразни методи за практическо обезсмисляне на работата ми и сриване на усилията ми – поставяне на изисквания пред студентите, които изцяло заобикалят упражненията, лъжи и клевети за това какво и как преподавам, титуляри, които не ми говорят, а после се оплакват, че „не общувам“ с тях, титуляри, с които сме се разбрали да преподавам по един начин, а после публично ме обвиняват, че не съм преподавала, както искат, задължението да преподавам дисциплини, по които не съм компетентна и т.н. и т.н.

Втората и по-важна причина за невъзможността ми за качествено преподаване (дори и да допуснем, че ми дадат часове) е цялостната ситуация с обучението по социология в ЮЗУ, която е трагична. Защото основният приоритет не е „какво образование да дадем на студентите, за да бъдат добри специалисти“, а „който има власт, се урежда с повече часове“. Само така може да се обясни как История на социологията се изучава в обем 6 (шест) часа лекции на седмица (!) плюс два упражнения (общо осем!) в продължение на една учебна година (а в четвърти курс се налага да обяснявам на студентите какво и защо пише в „Протестантската етика“, защото те си нямат и понятие, да не говорим, че неща като феноменология или са им абсолютно непонятни, но пък са знаят за Платон, Аристотел и Макиавели). За сравнение, дисциплините на Боряна Димитрова (Количествени методи, Качествени методи, SPSS) бяха съкратени до 1 (един) час седмично (и два упражнения, защото асистентът е лоялен към ръководството, как да го оставим без часове). Вярно, Боряна успя да се пребори и да постигне промяна на учебния план и да върне стария обем на дисциплините, но това не променя принципа.

Но за образованието по социология в ЮЗУ тепърва ще пиша в отделен пост (или поредица от постове). Сега исках само да обясня защо след 10 години преподаване стигнах до здравословния извод, че всяко мое усилие да постигна нещо в професията ще бъде безпощадно смазвано и че няма да бъда унищожена само ако влагам минимума от себе си. Всъщност, първоначалните ми устрем и щастие да преподавам бяха сринати още преди доста години, когато бях заставена по изключително унизителен начин да подпиша книжката на един студент, който не беше изпълнил критериите за подпис, и аз се огънах (днес с този вече бивш студент сме приятели, но това няма никакво значение, аз не обвинявам него за случилото се). Давам си сметка, че от онзи момент насетне престанах да влагам в преподаването всичко от себе си, защото как да даваш всичко от себе си, щом не е възможно да доведеш нещата докрай, щом ще убедиш едни студенти да следват правилата, а някои ще успяват да ги заобиколят. Впоследствие имаше и други аналогични случаи, макар и не от такъв мащаб, но тях понесох по-лесно – веднъж пречупят ли те...

Разказвам това, за да се извиня на студентите си. Знам, че през последните четири-пет години можех да ви преподавам по-добре, знам, че социологическата ви култура пострада не на последно място поради моето чувство за самосъхранение. Толкова много обичах работата си и бях толкова чувствителна по отношение на несправедливостите, че ми се случи нещо, добре описано от психолозите – прегорях. Съжалявам, наистина съжалявам. Предполагам, че повечето от вас не ми се сърдят, но въпреки това – извинявайте.

И все пак. Държа да подчертая, че отиването ми в ЦИД не е бягство, а осъзната трансформация. През последните две години се занимавах доста с различни граждански активности – и борбите в университета срещу различни форми на корупция в образователната система, и преди това ангажимента към каузата за защита на децата с увреждания в България, и други. Понякога активността ми водеше до истински резултати – появата на Крис Дюзошоа, падането на Воденичаров... Центърът за изследване на демокрацията е неправителствена организация, в която академичната експертност се съчетава с граждански ангажимент – и то в области като корупция, образование, дискриминация и други, които са ми близки на сърцето. Към други възможности за работа се отнесох несериозно, защото ЦИД беше мястото, където исках да отида, бях убедена, че работата в ЦИД е подходяща за мен. Дали аз съм подходяща за нея, предстои да докажа.

За един месец работа в ЦИД мога да твърдя, че определено ми харесва. Има много нови неща, които предстои да научавам, но след 11 години в държавен университет се чувствам като преродена в НПО с малък екип, където хората са добронамерени, не се занимават с интриги и работят здраво, защото от това им зависи хлябът. И – не на последно място – държат се нормално и могат да правят разлика между солидарност и корупция.

Дали това е новото ми призвание? Или "истинското" ми призвание? Не знам. Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога. След като се опарих, вече подхождам по-предпазливо. И се питам – дали е задължително призванието на човек да бъде точно професията? Не може ли призванието да е, примерно, в някакъв талант, или в силата да отстояваш каузи и да съхраниш човешкия си облик, или в способността да обичаш, или в нещо друго? Или може би призвание няма? Или аз нямам призвание? Или призванието ми е цял живот да се търся, да бъда винаги „между“, да не мога да улегна в определена идентичност?

Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването. Не знам, ще видим. Ала след досегашния ми опит с академичните среди в България съм сигурна, че за един дълъг период от време, ако не и за изобщо, няма да искам и да чуя за щатна работа в университет. Нито пък в каквато и да е държавна институция. Сигурна съм, че един ден пак ще преподавам. Но – на хонорар, защото държа на независимостта си.

Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора.
На членовете на катедра „Социология“ на ЮЗУ и техните анонимни и неанонимни приятели и помагачи. Не си правете труда да се опитвате да ме компрометирате пред сегашните ми работодатели и колеги. ЦИД не е Югозападен университет и клевети не минават. Освен това, там много добре знаят за ситуацията ми в ЮЗУ, свалянето на Воденичаров и т.н. още преди да постъпя на работа при тях, и то не от мен (в ерата на информацията, ако възнамеряваш да наемеш някого на работа, нормално е да потърсиш за него информация и в интернет). Знаят и за блога ми. Тъй че е излишно да опитвате. Сега ви се отваря възможност да инвестирате цялата си натрупана енергия в нещо по-полезно от омразата и интригите.

На колегите ми „бойни другари“ от ЮЗУ. Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през този труден период беше, че срещнах приятели като вас. Ако не беше общата ни кауза, в най-добрия случай щях да знам, че съществувате, но нямаше да имам и понятие какви прекрасни, смели и принципни хора сте. Аз се спасих, а вие оставате. Ще продължавам да допринасям, с каквото мога, обещавам. Вярвам ви, когато ми казвате, че в този университет не винаги ще е така, че един ден нещата ще се променят, че ще може да се диша спокойно. Но имаме само един живот (поне доколкото ми е известно) и правото да се опитаме да го изживеем по най-добрия възможен начин за нас. Възхищавам ви се, много ще ми липсвате.

На всички блогъри, граждани, журналисти, които подкрепиха и продължават да подкрепят каузата за законност в ЮЗУ. Благодаря ви, без вас нищо нямаше да е същото.

Последно, но най-важно - на студентите ми. Мъчно ми е за вас, но виждате, че дори да бях останала, или нямаше да ви преподавам, или преподаването ми щеше да бъде саботирано по всякакви начини. Знам, че повечето от вас ме разбират, и благодаря. Едно от най-важните неща, които ми помогнаха да издържа през последните година и половина, беше вашата подкрепа. Никога няма да я забравя. Не се разделяме. За щастие има информационни технологии, с много от вас сме вече заедно във Facebook, ако ти още не си, защо не се присъединиш към нас? Имате ми и мейла, ако сте в София или имате път към София, с радост ще се видим. Ако имате въпрос, знаете, че винаги съм на линия.

***

Дълъг и емоционален пост стана, може би и малко хаотичен. Нормално е, когато човек напуска работата, на която е посветил 11 години от живота си, да бъде изпълнен с разнообразни мисли и чувства. Не съжалявам за това, което ми се случи през последната година и половина, защото то ми помогна да разбера, че съм много по-силна (и като характер, и като психика, и като организъм), отколкото съм предполагала. Защото се оказа, че мога да постигна повече, отколкото съм си представяла. Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс :-). Защото срещнах прекрасни хора - и в университета, и чрез блога ми. Защото видях как студентите съзряха пред очите ми.

Защото останах човек.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог