Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).
Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".
На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".
Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?
Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.
Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".
Грешката е вярна.
Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.
После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.
Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?
Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.
Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.
Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.
Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.
UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.
Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".
На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".
Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?
Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.
Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".
Грешката е вярна.
Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.
После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.
Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?
Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.
Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.
Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.
Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.
UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
А с две думи "момченцата и момиченцата" са спасението на конформизма и те са дундуркани с внимание. Критична мисъл - йок.
ОтговорИзтриванеМнооого мило и възпитано формулирано. След увода, очаквах нещо наистина цинично...
ОтговорИзтриванеЕнейке, тя, критичната мисъл, в конкретния случай е само в екстрапунитивна форма, затова и на прицел се явява единствено четвъртата власт.
ОтговорИзтриванеГамен, ами рокът е в съдържанието. Не е нужно да има псувни :-).
Интересно, подобно беше усещането и преди доста години, когато аз бях студентка - дали се въртим в кръг? Или сега нещата стават още по-зле?
ОтговорИзтриванеЙеее, аз съм героиня в този разказ :)
ОтговорИзтриванеА? Пък аз да не знам...
ОтговорИзтриванеЕее, не като мила студентка, предлагаща подкупи и други услуги, де :) Свишето образование от мен падна, ама няма да цитирам имената на останалите замесени...
ОтговорИзтриванеЗначи имаме общи познати, за които не съм предполагала... малък свят!
ОтговорИзтриванеПо-точно малка София и жив градски фолклор :)
ОтговорИзтриванеАз ще ти дам друга посока. :) Дечицата едно време сме ходили на училище. Там сме научили, че оценки се изкарват с преписване или зубрене на неадекватни неща, които не знаем с каква цел ни преподават. После сме влезли в университета, където има преподаватели, които не се вясват на лекции, и преподаватели, които са безумно ерудирани, интересни, нахъсващи, въобще преподаватели с главно П. Има и един трети вид, които не са много интригуващи, понякога фъфлят, понякога изречението им започва в началото на лекцията и свършва в края на другата, понякога забравят какво говорят... но знаят адски много. Повече, отколкото кой да е студент може да си представи.
ОтговорИзтриванеСамо че дечицата (визирам тези, дето търчим да ставаме журналисти) вече са чули как във ФЖМК нищо не се научава, как можеш да минеш при почти всеки, как практиката ще те научи много повече, как за журналистика няма нужда да имаш висше образование, защото българската филология е много по-добра (за точно това мнение има съвсем друга причина, в която няма да се отплесвам сега). В този случай дечицата влизат във ФЖМК колкото да си вземат дипломата и дори не се опитват да изстискат каквото могат полезно. А, колкото и да е трудно, там има какво да се изстиска - и от преподаватели, и в библиотеката, и в онлайн базите данни. Само че дечицата бързат, защото това журналистиката е занаят на бързината, трябва винаги да си на гребена на вълната, трябва да имаш поне 4 години стаж, когато завършваш, трябва да почнеш да си търсиш връзки отрано... и в цялото бързане да станем майстори на професията забравяме, че в занаята не се хвърляш с главата надолу, а трябва да го откраднеш. Че трябва да си чел много, преди да пишеш. Че трябва знаеш какво влияние думите ти имат върху хората и да прецениш докъде ще доведе то. Трябва да надушваш не само какво е скандално, но и какво е етично. Че трябва да знаеш какво е работил вчера човекът, когото ще интервюираш днес. А това става с четири години четене и мислене, не с четири години вясване на лекции, колкото да вземеш диплома. По моему, в главите на много студенти концепцията на университета като институция е сбъркана. Той не би трябвало да ти дава "диплома", "чиста практика" или "връзки", или да служи за извинение, за да те издържат мама и тати 4 години. От бързане да станем новия Пулицър (ако знаем кой е Пулицър), пропускаме момента, че Университетът не е място, където да ти налеят в фуния знанията, а един потенциален храм на знанието, из който да се поразходим, да видим различни посоки, да преценим коя ни харесва и коя не, да изградим моралните си критерии, да дълбаем в каквото ни харесва и да учим, преди да се хвърлим да правим.
Прощавай за чаршафа, но ми засегна много болна тема. :)
Дали пък това не е вечния протест срещу младото поколение - неопитно, наивно и амбициозно? Ако направя паралел със себе си, когато започнах професионалния си път не съм струвал и половин калинка като умения, но пък колко бях самоуверен...
ОтговорИзтриванезащо ли главно "момиченца" коментират?
ОтговорИзтриванеhighway blues, не мисля, че перспективата е толкова различна. Става дума за две гледни точки към един и същи феномен. Който се случва далеч не само в журналистиката. И не само твоят факултет се завършва лесно. Аз съм завършила философия през 1998. Като си спомням какви дипломни работи получаваха петици и шестици, а аз почти се разсърдих на комисията колко лесно ми даде шестицата за дипломната работа, за която бях чела с години...
ОтговорИзтриванеСъгласна съм с всичко, което казваш. За мен обаче е проблем не мотивацията на студентите да минат по лесния начин (човешко и логично е - малко са тези, които се чувстват отдадени на това, което следват), колкото на преподавателите им, много малка част от които имат стимул да провокират студентите да извадят най-доброто, на което са способни. Но не мога да кажа и че преподавателите са виновни - те също се оказват заложници в една порочна система. Мой любим преподавател преди няколко години беше принуден да си смени катедрата, защото го принуждаваха да допусне две студентки до изпит, без те да са изпълнили критериите за допускане до изпит. Друг напусна, защото заместник-деканът (друг мой любим преподавател, между другото) беше писал на студент оценка по неговата дисциплина, без дори да е в тази специалност, и ръководството на факултета и на университета не направиха нищо, за да се промени това.
Та ако концепцията на студентите за университета е сбъркана, тази концепция би се променила, ако университетът си беше на мястото, съгласна ли си?
Веско, може да има такъв елемент, но не той е основното, според мен.
Kmateev - ами коментиращите са четири жени на трима мъже, като в жените броя и себе си, въпреки че съм в ролята не на коментираща, а на гостоприемно отговаряща :-).
трудно е днес да си сигурен в твърденията си
ОтговорИзтриванеНамирам писаното от Кьосев за претенциозно, снобарско и тенденциозно. Има истина в думите му, и ако се отнасят за 2004-та то днес истината е, че журналистиката е в истински крах. Но не споделям пробутването на идеята за "момиченцата". Ако има някакви случайни, лесно поддаващи се на манипулации и със странни мотивации индивиди в журналистиката, има ги и навсякъде другаде, навсякъде.
ОтговорИзтриванеСъгласна съм с Дзвер.
Аман от самовлюбени интелектуалци!
Момиченцата и момченцата
ОтговорИзтриванеПо-точно - курвенца и педерастчета. Макар че, курвенцата ги уважавам. Знаят и могат. А не като девствениците - не искам, не мога, не гълтам...А и педерастчетата ценя - повече педали, повече жени за нас, мъжете. Ще се напънем, но ще се справим.
Момиченцата и момченцата
ОтговорИзтриванеПо-точно - курвенца и педерастчета. Макар
че, курвенцата ги уважавам. Знаят и могат. А не като девствениците - не
искам, не мога, не гълтам...А и педерастчетата ценя - повече педали,
повече жени за нас, мъжете. Ще се напънем, но ще се справим.
хъм... както се казва "истината е някъде там" - причините за "пускане" на посредствени студени са повечко, някои от тях чисто икономически - през периода 2003-2007 преподавайки в СУ имаше и допълнителен проблем - ако преподаваш на горни курсове много възможно е до теб да не достигнат достатъчно студенти, за да можеш да си изпълниш задължителната натовареност от учебни часове, като минималната група (за пълно натоварване) беше 6 души.
ОтговорИзтриванеПри 4 натовареността се смята на 60%, но времето за подготовка и провеждане на учебното занятие по никакъв начин не са променени. Това, в крайна сметка се отразява на заплатата - през 2005та бях изпаднал в абсурдната ситуация да имам около 440 часа (по календар) от които се отчитаха под 280 - т.е. имах редукция на (бездруго смехотворната) заплата от почти 40%. Ако още някой от студентите във въпросната група беше отпаднал редукцията щеше да достигне до почти 40% от официалното натоварване.
Допълнително, в държавните университети, субсидията се разпределя "на глава" студент, т.е. образованието, което изисква по-големи разходи за материална база - по-конкретно природните науки са ощетени по начало - интересът към тях е (сравнително) по-нисък, разходите на студент са по-големи и "късането" на студент на изпит, може да доведе до намаляване на заплатата на преподавател(и)...
Тъжно, но този коментар потвърждава тезата ми, че институциите в България, в този случай - висшето образование, са така конструирани, че да се грижат преди всичко за собственото си възпроизводство. На мен студенти са ми казвали - няма да бъдем изключени, защото имате нужда от парите, които вървят с нас. И се получава така, че образованието съществува не за да образова, а за да получават образоващите заплати. А би могло и да не е така...
ОтговорИзтриванеUPDATE
ОтговорИзтриванеот 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал.
Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в
такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната,
така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8
години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е
симтпоматичен.
Плохо работаете, товаришчи. Плохо и медленно
Уф, в тоя блог - пълна скръб. Еби, учи, еби, учи - ни наебано, ни научено. Горките ви студенти...
ОтговорИзтриване