Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).
Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".
На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".
Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?
Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.
Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".
Грешката е вярна.
Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.
После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.
Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?
Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.
Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.
Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.
Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.
UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.
Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".
На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".
Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?
Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.
Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".
Грешката е вярна.
Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.
После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.
Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?
Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.
Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.
Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.
Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.
UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
