Показват се публикациите с етикет поезия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет поезия. Показване на всички публикации

27.08.2014 г.

Спомен за Валери Петров



Има много хубави неща, с които да запомним Валери Петров.

Моите съболезнования за близките му. Първата ми мисъл е за прекрасната Бояна Петрова. От отдавна не съм ходила в любимата ми книжарница "Нисим". Сега имам повод да отида. Не за да натрапвам съболезнованията си, които може би никому не са нужни. А защото островите на човешкото стават все по-малко. И затова трябва да се пазят.

"Един снимачен ден" е филм по сценарий на Валери Петров, който харесвам. Приятно гледане!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


22.06.2014 г.

Както правят всички тия дни...



Слънцето замина
някъде в чужбина,
както правят всички тия дни.

Тая година ще има
само есен и зима:
мрачната прогноза погледни.

(Листче, залепено в трамвай №10.)

След "Моята мила е тъжна песен" отново попадам на анонимна градска поезия. Мило.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


15.05.2013 г.

Столица на културата без "София: Поетики"?

Поетичният квартет "4х4" по време на пролетното издание на "София: Поетики", 2012 г. 

Който в последно време е имал досег с проекти в областта на културата към Столична община, знае, че всеки такъв проект трябва да е подчинен на основната цел София да стане европейска столица на културата. Ако например искате да получите финансиране, за да докарате в България любимия си поет, писател, режисьор, актьор, музикант и т.н., желателно е да сте много убедителни, че той/тя става и ляга с мисълта София да стане европейска столица на културата.

В същото време има неща, които правят София, ако не столица, то притегателно място за култура. Едно от тях е поетичният фестивал "София: Поетики". На Поетиките година след година стотици млади хора са способни да прекарат доста часове (от ранния следобед докъм полунощ) на едно място, за да слушат поезия. Поетиките имат международно участие и дават шанс да видим поети на световно равнище. Към фестивала има много различни инициативи като например Седмиците на четенето, които дават възможност да се включи всеки, който иска. Дори аз го направих миналата година (не със собствени стихове, сакън).

Не виждам разумна причина тази пролет да няма "София: Поетики", да няма Седмици на четенето, да няма международно издание. Особено в контекста на кандидатурата на София за европейска столица на културата. Но е факт. Или поне е факт, че досегашните спонсори на фестивала не са го подкрепили тази година. Всъщност фестивал ще има, но за него няма пари.

Освен ако не ги съберем.

Не знам как ви се вижда посред криза някой да ви призовава да давате пари за поезия. Ако трябва да говоря за себе си, не моловете или 3D кината, не наличието на маркови стоки и лъскави заведения ме карат да мисля, че днес в България е по-добре, отколкото в 90-те. Осъзнах, че е по-добре, когато за първи път отидох на есенно издание на Поетиките и видях стотиците младежи в Борисовата, които в продължение на около шест часа не само се радваха на музиката, но и слушаха и коментираха поезия. Осъзнах го и когато на миналогодишното пролетно издание пред очите ми се събраха пари за втората стихосбирка на Мирослав Христов. Осъзнах го, защото, ако имаме потребност от култура, има надежда.

Препечатвам едно към едно обръщението на двигателя на Поетиките Ясен Атанасов, публикувано във Фейсбук:


След като от началото на годината фестивалът София: Поетики понесе няколко удара под кръста от уж благородни партньори (което обяснява факта, че тази година нямаше нито Седмици на четенето, нито пък сте чули нещо за Пролетно издание), то, тъкмо когато дойде време да обявим Международното издание, излезе ново "двайсе"...

Или по-точно: окончателна липса на около 20 000 лв.

Не че няма да направим феста, но той няма да бъде същият. Ще можем да платим само озвучаването, по десетките други пера бюджетът е 0. За пръв път няма да я има и финансовата себестойност на наградата на публиката.

Така че София: Поетики 2013, ще мине под мотото ПОЕТИКИ НА КРИЗАТА (не кризата на Поетиките, не!)

Без излишен драматизъм се обръщам към вас, приятелите на София: Поетики, с молба да подпомогнете фестивала. Не го възприемайте като задължение, а като дълг. Разликата - за първото ви пържат, второто си зависи от вас.

И побързайте - фестивалът ще се състои на 15-ти и 16-ти юни. Мястото ще бъде обявено до дни.

Ето банковите данни (моля, отбележете прилежно, че става въпрос за "Дарение за фестивала "София: Поетики"):

Сдружение „София Поетики”

Райфайзенбанк (България) ЕАД
клон централен, София 1504, ул.Гогол 18-20
IBAN № BG53RZBB91551035979003
BIC: RZBBBGSF

Поздрав,
Ясен Атанасов


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


1.12.2012 г.

Ноева Генерация


Софийски университет, Ректората, някъде между входа откъм двора и Втора зала, перваз на прозорец. Изобразено със слънчогледови семки.

Моите поздравления за анонимните автори.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


31.10.2012 г.

Добра новина за Атанас Далчев на Halloween




Къщата

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

Атанас Далчев, 1925 г.

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Атанас Далчев, 1927 г.

Днес цял ден не мога да си намеря място от радост. Случи се нещо прекрасно, което, признавам си, не очаквах.

Бях решила да отбележа Halloween естетски, според собствените си критерии. Не празнувам Halloween, може би е въпрос на поколение, може би - на непоносимостта ми към масови ритуални веселия. Но уважавам хората, които го празнуват, та затова исках да ги поздравя. За тази цел подбрах две стихотворения на Атанас Далчев, които могат да се прочетат и през стилистиката на Halloween, както и (ефектен и слушаем, според мен) откъс от операта на Peter Hammill с либрето на Chris Judge Smith The Fall of the House of Usher, която е по едноименния разказ на Едгар По. За мен в някои пунктове Далчев и По много приятно си подхождат.

И така, споделих Далчев в страницата на блога (без музикалната добавка) и на профилите си във Facebook и Google+ (с музикалната добавка). Бях забравила, че някога съм въвела функция статусите в страницата на блога, ако не са с линкове, да се публикуват и в Twitter, та така Далчев се озова и там.

И се започнаха едни масови харесвания, коментари и споделяния, каквито изобщо не очаквах. Изключително приятно се изненадах да установя, че много хора във виртуалното ми обкръжение харесват Атанас Далчев, четат го, имат нужда да говорят за поезията му.

Радвам се, защото усилията на образователната система Далчев да бъде представен като "много сложен" (както често пъти се внушава на учениците още преди да са се докоснали до него) и да бъде възпроизвеждан посредством малоумни шаблони не са постигнали пълен успех.

Лично аз от седми клас насетне към имала все прекрасни учители по литература, които ни учеха да мислим, а не да зубрим клишета. Но ми е мъчно за учениците, на които им се набива колко "труден" е Далчев и на които се дава да пишат теми като (видях я в интернет, не съм си я измислила) "Раздвоението на лирическия аз в "Дяволско" от Атанас Далчев". Ако смятам, че "лирическият аз" в това стихотворение изобщо не е "раздвоен", какво да пиша?

Според мен Атанас Далчев е много по-близък на душевността на тийнейджърите (поне на чувствителната част от тях) от Вазов, примерно. Но при него не вървят "мантри" като "подвига на героя", "саможертвата за родината" и пр. Много тийнейджъри се чувстват отчуждени, самотни, неразбрани, не им се живее. Някои свършват като "лирическия аз" от "Дяволско". И си мисля, че ако имат възможност да обговарят такива теми в часовете по литература, някои от тях няма да се чувстват толкова отчуждени, напротив - ще знаят, че това, което преживяват, не е прецедент, че е описвано в художествени произведения и признато като екзистенциална позиция, заслужаваща най-малкото опит за разбиране. А това дава смисъл и усещане за собствена ценност. Съответно - и желание за живот.

Добрата новина е, че Далчев се чете. Защото има вдъхновяващи учители, интелигентни и чувствителни тийнейджъри (а колко хубаво е, когато едните и другите се случи да се срещнат), прекрасни родители, случайни моменти, които преобръщат живота и те карат да мислиш... Има неща, които са по-силни (и неимоверно по-смислени) от инерцията на образователната система, която е заета най-вече със собственото си възпроизводство и оцеляване.

Та... честит ви Halloween!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


4.08.2012 г.

Пъзел от липсващи парчета


литературата започва от рана
от загубата на нещо или някой
когото не можеш да си позволиш да изгубиш


ако разбера
към кого адресирам думите
когато наоколо няма никого
ще дишам поне двойно
повече


Белова

сега обличаме трупа
и имаме проблеми с копчета

сега нагласяме трупа
и душим сенките във въздуха

сега изнасяме трупа,
покриваме го с пръст и клони

усещаме недостига на органи,
с които да тъгуваме

сега


Стигнахме блока. Взех асансьора. Крушката в безмълвната кабина беше изгоряла. Не почуках на вратата. Отключих като всеки друг път и влязох. Бях сам. Настана студ.





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


14.07.2012 г.

Спомен за "На седмото небце"




Още от откриването си през март "На седмото небце" (на "Славейков", в мазето на сградата на бившето кино "Култура") се превърна в моето ресторантче и заплаши да свали от пиедестала две-три любими вегетариански местенца (любими - не защото са вегетариански, а заради милите хора, работещи в тях и най-вече, защото са за непушачи). Защото беше създадено за мен и за хора, чиято компания обичам - предимно поети и други хора на изкуството (ресторантът беше опит за изпълнение на мечта на Ясен Атанасов). Без обаче да е снобарско. С кухня с някои интересни хрумвания и на доста прилични, като се има предвид високото качество на продуктите, цени. С оригинални названия в менюто (ястията от телешко например бяха в рубриката "Не луда, а весела"). С книги на български автори, които можеш да си купиш на място. С немско пиано на 120 години, което вади невероятен звук. С интересна културна програма - почти всяка вечер имаше литературни четения или музика.




Не съм от хората, които често ходят по заведения, но в Небцето веднага се почувствах у дома си. Почти винаги, когато отида там, виждах хора, които познавам (като се има предвид, че се знам и с тези, които го държаха, пък те обикновено се появяваха привечер). Веднъж заведох баща ми и на него толкова му хареса, макар мястото да е предназначено за доста по-различен типаж от неговия, че после няколко пъти ходил там да яде шкембе, а веднъж ни заведе с Крис да ни черпи.

Не ми харесваше само това, че в заведението се пушеше (пространството е малко, така че нямаше обособени зони за пушачи и непушачи). Не съм от крайните заклеймители на пушенето на обществени места, но физически ми става много лошо, когато съм в задимена среда, та неведнъж се е налагало да излизам да подишам въздух, както сега пушачите ще излизат да изпушат по една цигара. Случвало ми се е да съм на крачка да припадна. За здравословното ми състояние пушенето е строго забранено. Затова пропуснах по-голямата част от културните събития, но дадох дума, че като влезне в сила забраната за тютюнопушене, по-често ще идвам.

След забраната с Крис отидохме в Небцето още на трети юни, за да се почерпим преди рождения ми ден (искахме на първи, но тогава се случихме с приятелка пушачка, та не отидохме) и бяхме единствените клиенти в заведението. Никога няма да забравя този ден. Решихме да използваме случая, да да "опитомим" малко персонала, който, според нас, се държеше доста стегнато за подобен тип заведение. Всъщност добре си се държеше, но ние предпочитаме да бъдем третирани, особено на такова място, като хора, а не като клиенти, и да се отнасяме към работещите също като към хора, а не като към келнери и т.н. И точно тогава се случи нещото, което никога няма да забравя:

Тъкмо бяхме успели да накараме момчето, което сервираше, да се поотпусне, и дойде барманът. След малко сервитьорът (не бих искала да го наричам с длъжността му, но не му знам името) рече: "А сега нашият барман ще ви посвири на пиано".

И така - изненадващо получихме класически концерт, изпълнен на 120-годишно пиано, само за нас двамата с Крис. Накрая имаше и бис - произведение на Любомир Пипков, защото Мартин (впоследствие научихме, че пианистът-барман се казва Мартин Нинов) каза, че сме го кефили. Какъв по-хубав подарък бих могла да си пожелая за рождения ден?

В Небцето за първи път четох свои неща (прочетох това и това). Стана инцидентно - дори нямах намерение да излизам от къщи същата вечер, отидох за морална подкрепа на Крис, но желаещите да четат стихове в навечерието на 24-ти май бяха малко - повечето бяха заминали за празниците.

В Небцето първи път видяха бях свят и стихове на анонимен автор, които няма да ви покажа (ако не сте били там, губите).

В Небцето най-сетне със стара приятелка си разменихме подаръците за рождения ден, приготвени преди повече от година. Бяхме си обещали да си подарим една на друга "Малкият Никола тръгва пак на училище" и така и не можахме да се организираме. До вчера, когато и двете, без да се предупреждаваме, всяка взела книгата, та си поднесохме една и съща книга за учудване на цялата маса, включително и за наше собствено.

В Небцето придоби очертание идея за концерт, който ще бъде едно от най-хубавите събития в живота ми, ако се осъществи.

Защо говоря за Небцето в минало време? Защото 13-ти юли, петък, беше последната вечер от неговото съществуване. Каква историческа ирония - ресторантчето стана жертва тъкмо на това, заради което аз щях да го посещавам по-често - забраната за тютюнопушене. В хубавото време много хора, особено пушачите, предпочитат заведения с градина, а Небцето се намира в мазе. Да, в жегите е добре вентилирано и прохладно, аз бих прекарвала часове там. Но е логично пушачите да искат да има къде да пушат, а непушачите или им правят компания, или не ходят по заведения, или ходят по такива, за които отдавна знаят, че не се пуши, и още не са научили това.

След разговора ми с Ясен за затварянето на "На седмото небце" в главата ми възникнаха много въпроси, на които не бързам да дам отговор:

  • Много ли заведения, които нямат градина или масички навън, и в които преди се е пушело, ще фалират през лятото?
  • Колко от заведенията, които са пряко губещи от забраната за пушене, са пробвали чрез маркетинг да привлекат определени групи посетители въпреки забраната?
  • Как щеше да се приеме забраната за тютюнопушене, ако се беше случила през есента или зимата? Вероятно щеше да има по-силно недоволство от страна на пушачите, но дали фалитите на заведения биха били по-малко?
  • Честно ли е да се забранява пушенето на обществени места без същевременно да се ограничава продажбата на тютюневи изделия? В някои страни тези процеси вървят заедно.
  • Възможно ли е забраната за пушене (която иначе като цяло подкрепям), осъществена по такъв начин, да обслужва определени заведения (или вериги) за сметка на други?
  • В един от най-изисканите ресторанти във Варшава видях във фоайето нещо, приличащо на телефонна кабина, но открито. Там стоеше човек с пура, и отгоре абсорбатор дърпаше въздуха толкова силно, че дори аз, която подушвам дим от няколко метра на открито, не усетих нищо. Възможно ли е такива "кабинки", отворени или затворени, да бъдат алтернатива на залите за пушачи?

Отговорите на тези въпроси наистина нямат значение за мен сега. "На седмото небце" вече не съществува, а аз останах без най-моето ресторантче. 



Ако искате да видите повече снимки от "На седмото небце" - ето ги. И без това вече може да се види само на снимка.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


13.07.2012 г.

Тефтер за рожден ден




Този уникален тефтер е изработка на Крис и подарък от него за рождения ми ден. (Припомнам тефтера, който Крис направи за рождения ден на Стефан Иванов.) Ако ви е любопитно какво пише в горния кръг:

компасите са толкова колебливи
дезориентират мисленето

някъде на картата
малка точка сива
там винаги е десет без десет

Стихотворението е заигравка с едно друго стихотворение на Крис, както и с "Тайният път" на Стефан Иванов.

Обичам уникалните подаръци :-), а Крис ги създава непрекъснато.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


26.05.2012 г.

как изглежда тайният път


Възможни са много начини за усещане и представяне на поезията. Наталия Йорданова е направила прекрасно кратко филмче върху стихотворението на Стефан Иванов "Тайният път".

Поради особени причини това стихотворение означава много за мен. Филмчето в немалка степен съответства на начина, по който го чувствам. Благодаря и на двамата. Надявам се да заговори и на вашите контексти.

Приятно гледане.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


13.05.2012 г.

insomnia се предава по полов път*


скорпионите сънуват сами
хамелеоните пеят без глас
скорпионите танцуват безсъние в париж
безсънието се предава по полов път
мъжът облича официален костюм
стяга вратовръзка
слага воал на главата си
хваща малко котенце
връзва му лигавче
очите му са подпухнали
гледа мрачно
прави си снимка
качва я във фейсбук
да направи щастливи
ордите
умиляващи се
от сватби
сладки бебенца и котенца
всички харесаха това
освен които не го
слагат лигавчета
да попият стичащото се щастие
хамелеоните гледат на всички страни
въздъхват
излизат от фейсбук
стават невидими

стават невидими

___________________

*Заимствах заглавието от резултат от търсене в Google, посредством което някой е попаднал на блога. Идеята за част от стихотворението пооткраднах от приятел (с негово съгласие). Стихотворението, заедно с тефтера на снимката, е подарък за друг приятел. Тефтерът е монументален труд на Крис (снимката е моя). 




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


29.04.2012 г.

Не съвсем на място


Май бях най-неподходящо облечената на steampunk фестивала онази вечер, но пък бижутата ми бяха тематични - благодарение на Крис.

(Измежду многото сериозни теми, които се канех да блогна по празниците, се промъкна това... И без това всеки, който е могъл, е заминал нанякъде.)

Ако случайно не сте заминали, заповядайте утре, 30 април, от 16 часа, в Южния парк - градинката с каменните животни. Ще има полуимпровизиран поетично-музикално-и-всякакъв фестивал, като се препоръчват облекла от рециклирани материали. Аз ще бъда в тоалет от чували за боклук и смятам да изиграя стихотворение на Момчил Миланов, ако успея да го науча дотогава.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


11.03.2012 г.

Време за поезия с Албена Тодорова


Бени направи поетичния си дебют на живо и беше вълшебно. Искам още. И благодаря на чайната-читалня arteLIKa за домакинството на преживяването.

Апропо, днес се навършва една година от земетресението в Япония. Бени беше там. И си мисля - какъв по-хубав начин за преживяването на една толкова трудна година от пресъздаването ѝ в изкуство. За който го може. (Тук внезапно се сетих за моята приятелка от Чили Паула, която направи изключителни снимки след земетресението там.)

Не мога да напиша нищо достойно за четенето, затова - ето малко снимки, а повече можете да прочетете при Павел и Събина.

А аз ви оставям с видео и се надявам чрез него да се почувствате поне малко там (и се извинявам, че нямах статив и картината не е стабилна, пък съм се и полигавила малко):




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


26.02.2012 г.

"Позитивно" като литература


Вече на много места може да се прочете за книгата "Позитивно" на Тошка Иванова - за хепатита, за силата на автора, за излизането от анонимност, за гражданския ангажимент. Разбира се, тези неща са важни и трябва да бъдат казани, направила съм го и аз. Освен изтъкването на блестящия стил и неподражаемото чувство за хумор на автора (
дори когато е през сълзи) обаче, досега не съм попадала на текст, свързан с литературните качества на книгата. Може би е още рано за такъв, но като се замисля, повечето рецензии на художествена литература, на които попадам напоследък, са концентрирани в по-голяма степен върху съдържанието и психологическия ефект от него, отколкото върху формата. Затова ми се ще да опитам да направя анализ на композицията на книгата. "Анализ" може би е силна дума, да кажем - размишления.

Основния въпрос, който си задавах още преди да видя как е станала книгата на Тошка Иванова, беше - как от един личен блог се е получил роман? Всъщност нито някъде в книгата, нито в писаното за нея иде реч, че тя роман. Пише скромно "книга". Според мен обаче става дума за роман - има водеща сюжетна нишка, която се разгръща и придава на книгата характер на цялост, а не на фрагментарни текстове. Макар хронологичната последователност да не е задължителна за един съвременен роман, тестовете са подредени, доколкото е възможно, хронологично, а трите части на книгата, представящи три поредни години, съвсем прецизно фиксират времевата последователност.

Ала цялостта не се явява пречка за композиционната (не съдържателна!) лекота и "рехавост" - отделните глави са кратки (както и текстовете в блога, каквито са били повечето от тях), основната сюжетна линия прави своеобразни "паузи" с няколко стихотворения (които, лично за мен, се оказаха най-въздействащите части от книгата), есета и дори един текст в стил "автоматично писане" (също много ми хареса). Тези "паузи" от една страна сякаш прекъсват основния ход на повествованието, от друга страна подчертават отделните моменти в него, като им придават още по-наситена емоционална пълнота.

На пръв поглед, като че в романа "Позитивно" няма други герои освен разказвача, който описва собствения си живот. Трудно мога да се сетя персонаж, който да се появява повече от веднъж, какво остава за изграждане и развитие на характери (освен на главния герой) и взаимоотношения. След малко повече размисъл стигам до извода, че герои все пак има. Те не са хора, но притежават уникалност, дори характер, влизат в определени взаимоотношения с разказвача, тези отношения търпят развитие. Такива са, на първо място, интерферонът (на него е посветена и най-обемната - втора - част от книгата), вирусът, хладилникът, тоалетната в офиса (любимият ми второстепенен герой в книгата), терасата в офиса, цигарите, подът, леглото, стълбите, раницата, форумът на заразените от хепатит, Синеморец... Дори алкохолът е герой на книгата - чрез присъстващото си отсъствие.

Този оригинален подход има своите съдържателни основания - изпитанието, през което преминава главната героиня, става пречка за способността ѝ да общува години наред и я поставя в състояние на радикална самота. Наоколо на практика (почти) няма хора. Затова пък има интерферон, тераса, тоалетна, стълби, цигари, легло... и т.н. Тъй че още един плюс на книгата е, че формата е адекватна на съдържанието, а не е просто външна обвивка.

Друга отличителна характеристика на "Позитивно" е, че романът е писан, освен в първо лице, често пъти и във второ. Авторът се обръща към читателя пряко и на "ти". Така е и в блоговия прототип, но се надявам, че ще се съгласите, че тук става въпрос за подход - второто лице не се използва навсякъде дори в блоговете. (Аз често използвам второ лице, но избягвам единственото му число... така чувствам нещата.) По този начин, освен че се акцентира върху личното отношение на пишещия към аудиторията, се усилва ефектът на посланието, че това, за което става въпрос в книгата, засяга и тези, които я четат. Персонално.

В заключение - дано съм ви убедила, че "Позитивно" на Тошка Иванова си струва да се прочете не само заради личната съдба на автора ѝ или заради социалния ангажимент. Не само за да се навиете най-сетне да си направите изследване за хепатит (не че няма полза). Дори не заради прекрасния стил и чувството за хумор на автора.

А защото е литература.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


6.02.2012 г.

рани от нощ


Из снощния разговор с Боянски, когото зарибявам да прочете "Метеорите" на Мишел Турние. Контекст: по някое време се отваря дума за фехтовка и се сещам да пратя на Боян линк към този пост на Стефан Иванов за "Метеорите" и бастуна-шпага. Следва откъс от разговора:

me: видя ли на Стефан поста
  с цитатите от Метеорите
  във връзка с шпагата
 Boyan: сега го чета
10:23 PM то това в неговия бастун прилича на кинжал или кортик по-скоро :)
  но е хубав бастун и пост
(...)
10:25 PM Boyan: интересна грешка
  двама араби с пронизани от шпага сърца и европеец със седемнадесет рани от нощ, от които поне четири смъртоносни
  случайна, но някак дълбока ми се видя
  рани от нощ...
10:26 PM me: хе, не бях забелязала, защото знам книгата и цитата и се плъзгах по текста...

Понякога грешките са смешни, но понякога могат да бъдат красиви, поетични и дълбоки. Като тази.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


19.12.2011 г.

Пунктуация


Наскоро в Google+ се завърза дискусия за и против използването на пунктуация в поезията. Не слагам връзка към нея, защото един от основните участници предпочете да изтрие коментарите си.

Ала за компенсация, че толкова често споделям из социалните мрежи стихотворения без пунктуация, този път реших да представя на вниманието ви два пресни примера за поезия, в които пунктуация има. Е, някой би казал, че няма нещо друго... но това са подробности, нали?

Приятно четене:

Иван Димитров: Преди сътворението (поема)

Момчил Миланов: Връзка


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


28.11.2011 г.

10 години в третото убежище на красотата

Днес се навършват 10 години от края на бавното изчезване на Георги Рупчев (и от началото на безусловността на обезпокояващото му присъствие). По този повод довечера от 19,30 часа в залата на театъра на СУ "Алма алтер" негови стихове ще четат Александър Шурбанов, Ани Илков, Ясен Василев, Иван Ланджев, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Георги Господинов, Яница Радева, Димитър Кенаров, Борис Роканов, Румен Леонидов, Галина Николова и други. А благодарение на Стефан Иванов ще можем да чуем и самия Георги Рупчев. На мен ще ми е за втори път. А първия път - преди двадесет години - няма да забравя никога.

Докато мислех за стихотворение на Рупчев, което да споделя в блога по повод на днешния ден, поемата му "Смъртта на Тибалт" като че сама се избра. Знам, че този път (за разлика от предишния, когато постнах негово стихотворение) не съм оригинална и копирам нещо, което вече го има на много места в Интернет. Ала понякога баналното е банално именно защото е най-точното.

Следва Георги Рупчев из третото убежище на красотата. Не знам дали е удачно да ви пожелая приятно четене, но се надявам да е вдъхновяващо.



Смъртта на Тибалт

Георги Рупчев


Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли така, - когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст, хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други, изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.




Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.


Чух, че Тибалт бил умрял.


О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.


Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?


Смърт.


Човешко е да се умира.


Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.


Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?


Тибалт не бе виновен.


Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.


Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.


Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.


Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?


Чух, че Тибалт бил умрял.


Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.


Научих да завися.


Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.


Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.


Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.


Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.


Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?


Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.


А аз,
какво да правя аз?


насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?


Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.


Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.


Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.


Такива са сплетните по пазара.


Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.


И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…


Онези, които изобщо не са.


Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.


Какво “какво”?


Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.


Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)


Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.


Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.


Ала дали това ги прави по-невинни?


Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.


Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.


Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.


Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?


О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!


Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.


Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.


Чух, че Тибалт бил умрял.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


10.11.2011 г.

Спомен за репетиции: Десети на 22


Дойде време да отговоря на поетичната загадка. Стихотворението е на Георги Рупчев и се казва "Спомен за репетиции". Днешният ден е подходящ, за да обогатя с това произведение достъпното в Интернет наследство на автора.

За първи път прочетох стихотворението в самиздатския алманах "Мост" - брой 1 от далечната 1990 г. С т.нар. "самиздатски" списания (както виждате - тънки брошурки, захванати с телбод) "Мост" и "Глас" още преди 10 ноември 1989 г. - тогава те бяха нелегални - ме снабдяваше тогава вече бившата ми учителка по литература Веселина Димитрова. Предишните броеве съм й върнала, този някак е останал у мен. Била съм 8-9 клас по онова време. Криех ги под матрака на леглото. В онези времена човек не можеше да има доверие и на семейството си. Не че моето би ме изпортило, но за всеки случай. А и бях в тази пубертетска възраст, в която повечето деца възстават срещу семействата си. Някои го правеха с пушене, гаджета и купони, аз го правех с литература. Затова и "Синият път" на Кенет Уайт ми беше отнет и скрит за цели няколко месеца - откъде-накъде детето ще чете такива "ненормални" книги?

Днес хора от всякакви възрасти ми казват, че нищо не се било променило. Същите тези хора преди 22 години биха могли безнаказано да задръстват Попа с флаш мобове, да си позволяват публични критики към управляващите, да участват в гей паради на кукуво лято.

Имаме си и молове, с което антиконсуматорските интелектуалски нагласи най-накрая намериха, по думите на Маркс, корелат в реалността. Защото и преди си имахме антиконсуматорски интелектуалски нагласи, но те логично се насочваха към "гнилия Запад", където впоследствие си устроиха живота онези от изповядващите ги, които можаха.

Разбира се, критерият зависи от това - какви са ни мерките. В Любляна проведох изключително приятен и интересен разговор с един австрийски еколог. Говорехме за Модерността, за идеологии, за расизъм, за Карл Попър, Томас Кун, Норбърт Елиас, Питър Бъргър, Робърт Фридрихс... Тезата му беше, че преди Модерността човешките права са били съблюдавани повече, отколкото днес, защото е било спазвано основното човешко право да бъдеш нахранен, без да се налага да работиш за тази цел. Аз твърдях, че човешките права са идеологически конструкт на Модерността, но (по Фуко и Елиас) контролът върху човешкото тяло, който упражнява Модерността, е по-силен от предмодерния. Той казваше, че капитализмът е виновен за всичко и че всичко в съвременния ни свят е капитализъм, а аз репликирах, че за да установим дали капитализмът е виновен за едно или друго, или други елементи от социалния свят, трябва да имаме база за сравнение, каквато е невъзможна, ако всичко е капитализъм.

Както и да е. Вчера, на връщане от работа, видях двама мъже, най-спокойно хванати под ръка, да влизат в кварталния супермаркет (уточнявам, че нито един от тях не куцаше и не беше сляп). Каквото и да си говорим, за мен това има значение.

И така, на вашето внимание:

Спомен за репетиции
Георги Рупчев

Остарялата физкултурничка ни обичаше много.
Тя си нямаше нейни деца - ние бяхме ѝ всичко.
Втора майка ни бе - справедлива, грижовна и строга.
Иначе бе истеричка.

Тя обичаше страстно да ни строява:
с тояжка и топка - младежите,
а девойките - с обръч и лента.
Най-отпред баш левентът байрак да развява
между двете си асистентки.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.
Асистентките също.
По невнятни причини.
Ние крачехме с мощно ура, с дружна песен,
щом не можехме да изклинчим.

И отгоре надолу, и отдолу нагоре
ние крачехме правилно, праведно,
нямахме грешка.
(Тъй ни учеха винаги в час по история -
положението на народа е винаги тежко.)

Видиотен,
униформен,
идиотски остриган,
слънчасал,
марширувам из двора
на празника на гимназията.
Леви! Леви! Горе ръцете!
По няколко часа...
Господи, колко мразех това,
господи, колко го мразех.

Там, високо в небето се вият
нашите родни
орли и гарвани.
А отдолу пълзим като охлюви ние -
млади, силни и гордо изправени.

Бием крак като новобранци в казарма -
цял живот ли ще репетираме
между живия плет и оградата?
Стига с тия паради, другарке ма,
стига паради.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


4.10.2011 г.

Моята мила е тъжна песен



Моята мила е тъжна песен
като небесно стенание
Връхлита безнадеждно съвършеният
в пустотата на тялото й.

Стихотворение, написано на стена в центъра на София. Звучи ми като текст на new wave парче, но не го открих в Google. Можем ли да разберем кой е авторът?

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


18.09.2011 г.

Peter Hammill за IKEA и за домовете на душите ни


The music world has gone IKEA - one size. And I'm a bespoke furniture maker. Not selling many, and only to people who find me.

Peter Hammill

Музикалният свят се превърна в IKEA - един размер. А аз правя мебели по поръчка. Не продавам големи количества, а само на хора, които ме намерят.

Peter Hammill

Тези дни всички говорят за IKEA. Не, няма да се включвам и аз - нито "за", нито "против". В България антиконсуматорският дискурс се появи преди да има консуматорско общество. Затова намирам за принципно полезно присъствието на символи на потребителската култура като McDonald's, KFC, хипермаркети, молове, IKEA и т.н. Не само за потребителите, а и за антиконсуматорския дискурс, който най-сетне започва да има корелат в действителността.

Но не за това ми е думата, а за света на Peter Hammill. Свят, в който къщите нямат врати, нямат покрив, нямат звънец, но и никой не те търси, ъглите са задължително тихи и тъмни, прозорците са запечатани и с изметната дограма, огледалата са счупени, завесите са спуснати, чувството за невидимо присъствие е влудяващо, но неизбежно.

Свят, чието споделяне докосва и разтърсва. Защото "Home is home is home is home is home is home is me!"

Приятно слушане!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог