Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

13.02.2012 г.

Altair, aka Тошка


Днес, без фанфари и без да влезе в новините, се случи събитие в българската дигитална култура (и в българските култура и гражданско общество изобщо), което си заслужава да бъде отбелязано. Един анонимен блогър се превърна в неанонимен автор на книга. Не от тщеславие, а заради каузата, заради която и блогва. И въпреки стигмата и предразсъдъците. Защото важна част от защитата на една кауза е да имаш куража да я отстояваш със собственото си лице и име.

Когато читателският репортаж "Мисия Марикостиново", публикуван в "Дневник", стана хит и много коментатори убеждаваха авторката да си направи личен блог, малцина знаеха, че тя вече има, и то какъв.

Следя (и преживявам) блога "Разни мисли на един заразен човек" откакто влезе в блогосверата на "Дневник". Много рядко съм коментирала, но без да подозира, авторката беше станала почти член на семейството ми, честа тема на разговор между Крис и мен. Разстройвали сме се за нея, надявали сме се, радвали сме се. Не помня кога точно започнах да я убеждавам да издаде блога си като книга.

На пролетното издание на "София Поетики" 2011 едно високо момиче с оранжева коса дойде при мен и ми се представи - altair, а всъщност Тошка. Не си я бях представяла така. Спонтанният ми въпрос беше "Как си?". "Добре съм", гласеше отговорът, а този разговор нямаше нищо общо с всекидневния си изпразнен от съдържание двойник. Използвах случая на "физическото" запознанство отново да я поубеждавам да издаде блога като книга.

Някъде през есента Тошка ми писа, че е решила да издаде книгата. Много се зарадвах! Никога не съм я убеждавала обаче да излиза от анонимност - не знам какво е да съм в нейните "обувки"; тези неща човек решава сам. И още повече се зарадвах, когато на едно наше виждане тя спомена, че книгата ще излезе с нейното име, защото "това е смисълът", рече тя.

Всъщност, отчасти съм била в "обувките" на Тошка. Досега не съм казвала публично, че съм епилептик (от приятели, роднини и преки колеги не съм крила), въпреки че от доста години не припадам и вече не си пия и лекарствата (понеже от тях се затъпява, а и без това нямам припадъци). Епилепсията е стигма и без да е заразна (макар и като че не толкова стигма, колкото преди 10-20 години), но хепатитът е къде-къде по-стигматизиращ. Случвало ми се е и да изляза от анонимност (не като анонимен блогър, а като анонимен коментатор) и да си поема последствията. Надявам се, че няма да има негативни последствия за Тошка; и въпреки това за излизането ѝ от анонимност се иска много смелост. Както и за всичко, през което е минала, се иска много повече сила, от тази, която имам аз.

И така - добре дошла в неанонимното блогърско дигитално битие, Тошка! А книгата нямам търпение да прочета и се надявам, че ще има много, много читатели. Защото пишеш честно, силно, талантливо и с позиция.

п.п. А книгата се казва "Позитивно" - моментално обикнах това двусмислено заглавие.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1 коментар :

  1. Чудесно представяне! Надявам се да намеря начин да си купя и книгата!  Удоволствие за мен беше 
    Altair Webblog, сега се радвам и на приятелството си с Тошка! Засега виртуално... 

    ОтговорИзтриване