Реформатори юбер алес

Харесвах Петър Москов, защото още преди години беше предложил хубави идеи за реформирането на спешната помощ. Не помня тогава да е споменавал, че линейки няма да ходят в ромските гета, иначе нямаше да го харесвам.

Едва ли са много хората, които нямат личен повод да се уверят, че спешната ни помощ има нужда от реформи. Моят повод датира е свързан с инфаркта на свекъра ми. След като линейката се забави повече от 40 минути (обичайно), лекарката се скара на свекъра ми, че напразно я е извикал, нищо му нямало. За втори път му премери кръвното и пулса и тогава установи резки колебания в кръвното и аритмия, та се усъмни, че може и да има нещо. Нищо сериозно, рече, но заради аритмията по-добре да дойдете с нас. Накара го да слезе от четвъртия етаж (в блока няма асансьор). Сам. Правилно прочетохте. После той се качи на раздрънканата линейка. В болницата веднага разбрали, че става дума за инфаркт. Докато се опитвали да го закрепят, свекърът ми получил втори инфаркт. Почина.

Затова, колкото и да не мога да приема прегръдката на реформаторите с Патриотичен фронт (която изумява дори Бойко Борисов), се радвах, че Петър Москов е министър на здравеопазването. До вчера, когато до мен стигнаха идеите му за това Спешна помощ да не ходи в ромските махали.

Министърът не е юрист и може да не е чувал, че съвременното право не допуска колективна вина. Но като политик няма извинение да не знае това, та се надявам колегата му Христо Иванов да му го обясни. Преди да откаже на огромна част от представителите на етническо малцинство достъп до едно от основните им човешки права, Москов да се беше позамислил малко. За Хипократовата клетва поне.

Убедена съм, че на много от представителите на етническото мнозинство в България също им е идвало да бият представителите на Спешна помощ. От безсилие, от отчаяние, от обида. Предполагам, че по-рядко го правят. Усещам се, че предполагам така, защото има по-малко данни за етнически българи, оказвали физическо насилие върху екипи на спешна помощ. Всъщност нямам доказателство дали това е така, не разполагам със статистика на насилието срещу Бърза помощ по етноси. Но ако допуснем, че етническите българи по-рядко бият докторите, смятам, че една от причините за това е по-ниската степен на усещане за безпомощност като цяло. Която пък идва от начина на живот и от отношението. Българите все пак разполагат с повече ресурси да се защитават. Що се отнася до хората, които живеят в ромските гета, на какво да се надяват те? На правосъдие? На превенция, че по-рядко да се стига до Спешна помощ? На здравословна среда, водопровод, канализация? На инфраструктура, че линейките да идват по-лесно? Или може би на съчувствие от страна на обществото? Как реагираме при новината, че екип на Спешна помощ не е пристигнал на време при етнически българи и как, ако става дума за етнически роми?

Разбира се, обяснението не означава оправдание. Отговорността за личната вина трябва да се носи - при всички случаи. А не да вдигаме ръце от ромите, защото са... роми, което също е дискриминация. А още по-добре би било, не само в случаите с роми, да се сещаме, че има и такова нещо като възстановително правосъдие.

Но какво казва г-н министърът Петър Москов:

Има кмет и той трябва да гарантира сигурността на екипите. Наистина съм бесен. Това са цигански банди, нека бъде ясно. Не е достатъчно да бъдат осъдени, а някой на местно ниво да гарантира, че екипите ще се прибират от адресите.

Ако нещо ме притеснява в случая, то е изразът "не е достатъчно да бъдат осъдени". А какво е достатъчно? Как на местно ниво да се гарантира сигурността на екипите? С граждански патрули? С концлагери?

Друг бисер на министъра по същия повод:

Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв. Всъщност дори дивите животни разбират когато искаш да им помогнеш и не нападат...

Какъв трябва да е екзистенциалният ти хоризонт, за да смяташ, че някой е избрал да се държи като скот? Каква трябва да е човешката и лекарската ти етика, за да твърдиш, че има хора, които заслужават към тях да се отнасяш като с животни?

А ми се щеше Москов да предложи такава реформа на Спешна помощ, след която вече просто да нямаме желание да бием екипите от безпомощност и отчаяние. И да си дава сметка колко е тревожно състоянието със здравето в ромските махали. И да има визия и по този въпрос. Различна от геноцида.

Четох коментар във Фейсбук по повод на Москов, че всъщност май ще излезе, че прегръдката между Реформаторите и Патриотичен фронт не е просто компромис. Че отвътре им идва. Май така ще се окаже, за съжаление.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Протестът, енергията, посоката

Противниците на протеста срещу правителството на Пламен Орешарски с все по-голямо удоволствие намират поводи да изтъкват как протестът се е изхабил, как е загубил енергия и посока. Че как няма да се изхаби - възможно ли е в продължение на 107 и повече дни да повтаряш едно и също елементарно нещо на фона на помия, която всекидневно се излива върху теб с помощта на държавно-корпоративно-медийната пропагандна машина, и да не се изтощиш и демотивираш? И да не "закицлиш" в кръг?

А елементарното нещо е, че настоящото управление не става за нищо, освен да прокарва корпоративни интереси, и затова трябва да си ходи. Дори да изключим казуса с Пеевски, който катализира протеста, ето какво ми хрумва, без дори да се замислям за повече примери:

• парламент, който на практика не може да функционира и зависи от една неонацистка партия, която вече дори нацитата не вземат на сериозно;
• премиер, министри и депутати, които никъде не могат да се покажат, без да бъдат освиркани;
• здравен министър, който лобира за пушене в заведенията и който казва, че болните от рак "просят" от държавата;
• държава, която не може да изпълни минималното международно изискване за бежанците - предоставяне на подслон и храна, но твърди, че харчи между 1100 и 1400 лева на бежанец на месец;
• културен министър, който обмисля мерки за наказване на театрите за това, че са пълни със зрители;
• министър на инвестиционното планиране, който планомерно е инвестирал френските си социални помощи за безработица, докато работи в България;
• репресии над журналисти...

И т.н. и т.н., не си поставям за цел да бъда изчерпателна.

Давам си сметка, че позицията ми не е популярна, но смятам, че единственият начин протестът да не се маргинализира напълно е той да се политизира, да бъде припознат политически субект, който да показва ясни посоки за промяна, които да се осъществят в рамките на едно бъдещо управление.

Като се има предвид масовото разочарование от политиката в България, вкл. сред протестиращите, този политически субект ще трябва да прояви достатъчно смелост, за да убеждава гражданите - не само протестиращите, а и онези, които не знаят за кого да гласуват - в смисъла на политиката. Да задава посока. Да дава отговори.

Не казвам, че това непременно трябва да бъде Реформаторският блок. Но засега комай единственият политически субект, в когото се разпознават част от протестиращите, е Реформаторският блок, ала на този етап нямам впечатления той да прави нещо такова. По-скоро имам впечатления, че Реформаторският блок не знае какво да прави. На пръв поглед идеята за Гражданския съвет към него изглежда много симпатична и демократична. Според мен обаче е по-скоро проява на липса на политическа воля и бягство от отговорност. Никакво решение не може да бъде взето от Реформаторския блок, ако не бъде прието от Гражданския съвет с консенсус. Това е изключително тромава процедура и при наличието на дори един несъгласен член на Гражданския съвет е възможно Реформаторският блок да не може да вземе никакво решение за нищо. А е много важно да се действа бързо, да се предлагат политики, да се очертават хоризонти.

Аз например настоявам да знам:

• Какво смята и какво предлага Реформаторският блок по отношение на бежанците?
• Какво решение предлага Реформаторският блок, за да не бъдат повече хора обричани на смърт поради малоумни процедури за отпускане на лекарства?
• Как Реформаторският блок предлага да се финансират театрите?

И т.н., и т.н.

Преди няколко седмици попитах във Facebook каква е позицията на Реформаторския блок за бежанците, като "тагнах" контактите си, за които знам, че са в Реформаторския блок и/или в Гражданския съвет към него. Сред тях има и хора, които смятам за приятели и знам, че се борят за правата на бежанците. Получих отговор - да, такава позиция е нужна, ще направим нещо по въпроса. И... нищо.

В същото време, сред протестиращите има човек с плакат как можело държавата да отпуска на бежанците по 1100 лева. Опитах се да му кажа, че това не е вярно, че огромната част от тези пари се връщат в държавата под формата на заплати и т.н., че отиват за поддръжка на сгради, отопление, ток и че бежанците получават от тях максимум по 65 лева на месец, но той не ми повярва - неговата информация била официална, която съм била аз да споря - искал минималната заплата на българите да стане колкото вземали бежанците. Този мъж вярва на държавата, срещу която протестира. Кой е политическият субект, който би поел отговорност да му каже каква е истината?

Вместо да очертава хоризонт и да задава посока, това, което прави Реформаторският блок, е основно да се крие зад протеста. Който протест неумолимо губи енергия, което логично ще се случва и с електоралната подкрепа за Реформаторския блок.

Ако в настоящата ситуация една политическа сила успее да спечели доверието на недоволните от настоящото управление, които не знаят за кого да гласуват, тази политическа сила има шанс не просто да влезне в парламента, ами и да спечели изборите и да управлява. Тази политическа сила обаче трябва да има кураж да се бори за общественото доверие. Вместо това има един аморфен Реформаторски блок, който не изглежда да си поставя по-сериозна цел от това да влезне в парламента.

Ако няма политическа сила, която върши това, и Протестната мрежа може да се захване с очертаване на хоризонти и посоки, макар да не ѝ е точно това работата. Но предполагам, че ясни позиции и предложения за бежанците, културата, отпускането на лекарства и т.н. биха имали повече ефект от художествените акции, на които, освен авторите им, се радваме най-вече арт изкушените им приятели. А и да се радваме, какво от това - тая радост все повече прилича на марихуаната, която облекчава болките на умиращите от рак.

Протестиращите трябва да разберат, че призивите протестът да не се политизира обслужват настоящото управление. При сегашната ситуация, дори правителството да падне, има немалка вероятност следващият парламент да е подобно абсурден. И да е научил уроците на сегашния - и да протестират хората, ако нямаме достойнство и изпълняваме поръчките, за които сме купени, всичко е наред.

Съжалявам, ако звуча песимистично. Но смятам, че има алтернативи и че те се пропиляват - само исках да обърна внимание върху тях. За да можем да казваме след години, че е имало смисъл от този протест.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Altair, aka Тошка

Тошка Иванова, aka altair

Днес, без фанфари и без да влезе в новините, се случи събитие в българската дигитална култура (и в българските култура и гражданско общество изобщо), което си заслужава да бъде отбелязано. Един анонимен блогър се превърна в неанонимен автор на книга. Не от тщеславие, а заради каузата, заради която и блогва. И въпреки стигмата и предразсъдъците. Защото важна част от защитата на една кауза е да имаш куража да я отстояваш със собственото си лице и име.

Когато читателският репортаж "Мисия Марикостиново", публикуван в "Дневник", стана хит и много коментатори убеждаваха авторката да си направи личен блог, малцина знаеха, че тя вече има, и то какъв.

Следя (и преживявам) блога "Разни мисли на един заразен човек" откакто влезе в блогосверата на "Дневник". Много рядко съм коментирала, но без да подозира, авторката беше станала почти член на семейството ми, честа тема на разговор между Крис и мен. Разстройвали сме се за нея, надявали сме се, радвали сме се. Не помня кога точно започнах да я убеждавам да издаде блога си като книга.

На пролетното издание на "София Поетики" 2011 едно високо момиче с оранжева коса дойде при мен и ми се представи - altair, а всъщност Тошка. Не си я бях представяла така. Спонтанният ми въпрос беше "Как си?". "Добре съм", гласеше отговорът, а този разговор нямаше нищо общо с всекидневния си изпразнен от съдържание двойник. Използвах случая на "физическото" запознанство отново да я поубеждавам да издаде блога като книга.

Някъде през есента Тошка ми писа, че е решила да издаде книгата. Много се зарадвах! Никога не съм я убеждавала обаче да излиза от анонимност - не знам какво е да съм в нейните "обувки"; тези неща човек решава сам. И още повече се зарадвах, когато на едно наше виждане тя спомена, че книгата ще излезе с нейното име, защото "това е смисълът", рече тя.

Всъщност, отчасти съм била в "обувките" на Тошка. Досега не съм казвала публично, че съм епилептик (от приятели, роднини и преки колеги не съм крила), въпреки че от доста години не припадам и вече не си пия и лекарствата (понеже от тях се затъпява, а и без това нямам припадъци). Епилепсията е стигма и без да е заразна (макар и като че не толкова стигма, колкото преди 10-20 години), но хепатитът е къде-къде по-стигматизиращ. Случвало ми се е и да изляза от анонимност (не като анонимен блогър, а като анонимен коментатор) и да си поема последствията. Надявам се, че няма да има негативни последствия за Тошка; и въпреки това за излизането ѝ от анонимност се иска много смелост. Както и за всичко, през което е минала, се иска много повече сила, от тази, която имам аз.

И така - добре дошла в неанонимното блогърско дигитално битие, Тошка! А книгата нямам търпение да прочета и се надявам, че ще има много, много читатели. Защото пишеш честно, силно, талантливо и с позиция.

п.п. А книгата се казва "Позитивно" - моментално обикнах това двусмислено заглавие.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кайо и злите български чиновнически котлони

Да разкажеш съвсем истинска история така, че да стане литературно произведение - изглежда много лесно, но не е. Калин Терзийски - Кайо го може. Да възприемаш себе си едновременно драматично сериозно и с насмешка по отношение на тази драматична сериозност - също не е лесно, но Кайо е специалист и по това.

И ето че се появи разказ на Кайо, чиито герои познавам и чиято история знам, отпреди да бъде написана. Бих искала да разбера как би ми въздействал разказът, ако не познавах героите и контекста, но уви. Със сигурност обаче щеше да ми хареса, дори и да не бях пристрастна.

Радвам се, когато темата за "нелегалните" чужденци в България става тема за изкуство. Защото изкуството може да говори така, както "дискурсът за човешките права" никога няма да може. Изкуството не убеждава, а докосва. А словото на Кайо направо пари - като един жив, не-зъл и не-чиновнически котлон. И ме кара да преживявам истинските му истории и да мисля за преживяното.

Та си мисля за историята на разказа на Кайо, като моите преживявания и опит се обогатяват с неговите:

И така, някой може да не е действащ лекар от много години, но да си плаща членския внос. Понеже си плаща членския внос, този човек има право да си изписва много лекарства, които иначе не могат да се закупят свободно. Може да се друса с тях, да се пристрасти към тях, да вземе някой ксанакс или диазепам за самочувствие или за да премахне притеснението. Кайо го е правил и честно го описва в нещата, които пише. Някой друг лекар, който си плаща членския внос, може също да си изписва лекарства, но за да злоупотребява с тях - примерно да ги продава на завишени цени на хора, които имат нужда от тях, но по различни бюрократични причини не могат да се доберат до заветната доза.

А някой, който наистина има нужда от тези лекарства, който дори може да умре от без тях, не може да ги има, защото... Защото е без лични документи. Или защото не е спазил някакво безсмислено изискване. Или защото е спазил всичко, но някой чиновник е решил, че лекарства не му се полагат. Или защото заради малоумието на някакви идиоти въпросните лекарства не са внесени в България. и т.н.

Когато се разболях преди години, процедурите по изписване на лекарства се точиха дълго време. Междувременно бях зле. Една мила докторка ми даде мостра от нужното лекарство с леко изтекъл срок на годност, но скърпи положението временно. Когато преминах на друго лекарство, дадох хартисалата опаковка от старото на същата лекарка, за да го даде на някой друг, който чака благословията на Здравната каса. След време се оказа, че нямам право да изнасям лекарствата си в чужбина, за да не ги продам там. Аз, която наистина имах нужда от тях. И все гледах да си извоювам по-голяма доза, отколкото реално пиех, за да имам за резерва, когато се наложи. Защото само онзи, който е изпадал в подобна ситуация, ще разбере чувството, когато отидеш в аптеката на точно определената дата, на която трябва и да се окаже, че са ти сбъркали рецептата, а е петък следобед и оставаш без лекарства за ден-два.

Ако бях чужденец без документи, нямаше да имам право и на това. Ако лекарството ми беше евтино като споменатия в разказа на Кайо тегретол, щях да успявам да го платя, ако някой добър и плащащ членски внос човек ми го намери. Добре де, ама ако бях болна от хепатит, за който лечението струва хиляди левове? Щах да съм хем без право на лечение, хем заразна и дори Кайо нямаше да може да ми помогне. Мислите ли, че в България няма такива хора? Кой е направил изследвания на онези, които нямат право да бъдат изследвани?

Въртя, суча, все стигам до права. А ми се искаше да изразя това, което усетих от разказа на Кайо. Злите, горещи, чиновнически български котлони. Способността да останеш човек и да забелязваш и преживяваш болките на света, огромната част от който нищо не забелязва.

Не само на Попа.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Концлагерът като грижа и услуга

Трудно ми е да намеря адекватни думи за изнесените от БХК данни за смъртността в домовете за деца с увреждания. Не само от възмущение, а и от чувство за вина. Защото съм убедена, че институциите - това сме ние. Те са такива, каквито ние сме допуснали да бъдат. Такива, каквито са ценностите ни, какъвто е културният ни (и човешки) хоризонт.

Много блогъри изразиха искрена изненада от данните за 238-те убити деца. Аз не се изненадах. Стана ми гузно, че не съм мислила за това през цялото време, след като научих какво се случва в Могилино. Защото не съм си помисляла и за миг, че Могилино е някакво изключение.

Не са изключение дори домовете за деца с увреждания. В много от тези за възрастни с увреждания не е по-различно. А какво да кажем за "грижата", която се "предоставя" на иначе здравите деца, оставени в домове. Или "здравните услуги" за болните от рак и други тежки и/или хронични заболявания. Или нечовешкото отношение към малцинства и всевъзможни видове хора в неравностойно отношение.

Не мисля и че това, което се случва през последните десет години, е нещо нечувано за България. По-скоро просто нямаме данни за преди това. Защото тук не става въпрос за просто "политики", за "средства", за "стратегии". Става въпрос за това - какво означава да бъдеш човек.

В България "човек" не е ценност. Човешкият живот и човешкото достойнство не са ценности. Ценност е това, което е "наше" и "като нашето".

Децата с увреждания не са "като нашите". По-добре да не ги виждаме, по-добре да ги няма. И те действително изчезват. Физически. В резултат на най-добрите "социални грижи", които смятаме, че тези човешки същества заслужават. По природа.

Минути, преди да прочета новината за убитите 238 деца, бях изумена до степен да крещя (което ми се случва изключително рядко) от нещо друго. Бях поела ангажимент към изработване на стратегията за предоставяне на социални услуги на няма значение коя институция в частта й за бежанците и имигрантите. Незнаен мозък е работил по тази част преди мен и този мозък е сложил на първо място сред "социалните услуги"... "настаняването" на чужденци в "дома" в Бусманци за срок от една година. Направих, каквото зависеше от мен, за да лиша бежанците и имигрантите от тази "услуга". После прочетох статията на Яна Тавание и си помислих, че нещата са свързани. Каквато хуманността, такива грижите и услугите. И после се чудим защо човешкият живот се използва за валута в риалити шоута.

Права си, Яна. Има виновни. Виждам един от тях всеки път, когато се погледна в огледалото.

п.п. Преките виновници обаче трябва да бъдат наказани. Затова - нека подсетим прокуратурата, като й пишем на този адрес: office_gp@prb.bg.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Никога не казвай: "никога вече Пирогов"

Аз (просната на операционната маса):
- Вие ли сте анестезиологът?
Анестезиологът:
- А ти кой си мислиш, че съм - Кумчо Вълчо?

Преди около година и половина имах неприятен опит в "Пирогов", който описах сравнително евфемистично (ако бях споделила подробностите, рискувах бан от читателите с по-чувствителен стомах). Сега справедливостта ме задължава да разкажа и положителния си опит от тази болница.

Когато една вечер преди няколко седмици се оказах с киста с размерите на кокоше яйце, избуяла не за дни, а за часове, се обадих на близка роднина, на чието мнение за болници и доктори се доверявам безрезервно, понеже е боледувала от почти всичко и има богат личен опит с доктори и болници. Помолих я да ме насочи към ама наистина много добър гинеколог. Роднината - без никакво колебание - ми препоръча доктор Людмил Джунков, заместник-шеф и началник на отделението "Спешна операвитивна гинекология" на "Пирогов". Аз, естествено, се нацупих, като чух "Пирогов", но роднината беше безкомпромисна - ако съм искала съвет от нея, това бил съветът. Иначе съм можела да отида и в луксозната Военна болница, но не гарантирала за гинеколозите там.

Реших, че след като съм помолила за съвет, ще слушам. Веднага се обадих на доктора, който също така веднага ми каза диагнозата (не се учудих много, защото бях стигнала до същия извод след няколко минути четене в интернет) и ме покани моментално да отида при него. Кабинетът му се намира на партера на "Пирогов", в един коридор, на който дясната половина на окачения таван по дължина липсва и циркулират носилки и колички, на вид стари поне колкото болницата. Докторът ме прегледа и каза, че без операция няма да се мине, но първо трябва да пия десет дни антибиотици, за да спадне отокът около кистата. Или пък да ме цепнат и да изкарат гадното съдържание, после да зараствам 50 дни и след това да ме оперират. Избрах, естествено, първия вариант - по-добре една операция, отколкото две.

След като си изпих антибиотика и минаха още няколко дни, нещото не беше спаднало достатъчно, но докторът прецени, че вече ставам за операция (в противен случай трябваше много да се чака и нямаше гаранция, че няма пак да се надуе). Отново ми даде два варианта - по-сериозна операция с изрязване на всичко (кистата и капсулата около нея), но с по-бързо зарастване и по-съвременен метод - по-лека операция, с отваряне, а не изрязване, но по-бавно зарастване. Избрах по-съвременния метод.

И така, на 14-ти юни постъпих в "Пирогов". Очаквах да попадна в неприятно-порутена обстановка като онзи коридор на партера и много се учудих, когато ме въведоха в приятно малко отделенийце, подобно на апартамент, а стаята с хубава дограма, боядисана (е, вярно, в болнично резедаво), със седем легла, но широка, и с работещ (е, срещу заплащане) телевизор. Повече приличаше на отделна малка клиника, отколкото на част от голяма болница. Хладилникът беше в другата от общо двете стаи за болни. Отделно имаше стая за докторите, акушерките и санитарките, манипулационна, преградено със завеска място за преглед, баня с тоалетна. Копчетата за спешно повикване работеха и винаги се намираше кой веднага да се отзове.


Не по-малко учудена бях от отношенията към пациентите в това отделение - мило, добронамерено, щадящо, грижовно, неформално - като към човек, а не като към парче месо. Така и трябва да бъде, но подобно отношение към пациенти бях виждала само в някоя и друга сапунка, доколкото изобщо съм попадала на сапунки. Какво ще кажете например за следните сцени:

Първа сцена: Джунков, светилото, шеф на отделението и зам.-шеф на "Пирогов", помага да бъде пренесена от носилката на леглото оперирана жена с наднормено тегло. Въпреки че това е "задължение" на санитарките. И то помагаше с вид на човек, на когото това му е работата, а не със снизхождение или яд.

Втора сцена: Когато ме изписваха, една от сестрите не искаше да ме пусне, преди да хапна първа от бонбоните, които съм им оставила.

Общата човешка атмосфера се пренасяше и в отношенията между болните. Тези, които още не бяха оперирани или вече се бяха посъвзели, помагаха, с каквото могат, на прясно оперираните, които още не можеха да стават. И въпреки че в един момент стаята си запълни капацитета - станахме седем болни - никой с нищо не показа, че останалите му пречат с каквото и да е.

Като си говорим за сапунки, тъкмо те ми бяха най-досадното нещо в болницата. Понеже в стаята все имаше някой прясно опериран и някой, който не може да спи, телевизорът работеше по 24 часа, все на БТВ. След ден-два започнах смътно да различавам 3 турски и 2 латино сапунки (може да са били и повече, знам ли...). Искаше ми се поне нощем да е тихо и тъмно, но си давах сметка, че за много хора фоновата телевизия е средство за абстрахиране от страха и болката. Аз предпочитам тишина и тъмнина, но щях да ги имам, като се прибера вкъщи.

Не ме беше страх преди операцията, по-скоро чувството ми за самосъхранение се прояви в това, че когато ме поведоха към операционната, започна да ми става смешно от всичко. В самата операционна, въпреки че не беше към отделението, ситуацията беше също толкова хуманна и щадяща. Най се притеснявах, че като вляза, ще видя скалпели и всякакви хирургически страхотии, предназначени да нарушат целостта на клетото ми тяло, и ще се паникьосам, но нищо такова не видях. Докторите решиха, че може да ми е студено от климатика, и го спряха, въпреки че не настоявах, дори им казах, че тъй като аз ще спя, важното е на тях да им е добре. Бяха така добри да не ме връзват, докато заспя. За после - нямам спомени.

Не помня да съм заспивала постепенно от упойката. Просто в някакъв момент съм заспала, после също толкова рязко отворих очи, когато ми казаха да се събудя. Първата ми мисъл беше: "Бодра съм, в пълно съзнание съм, не ми е лошо от упойката". Втората ми мисъл беше: "БОЛИ!!!" След втората обезболяваща инжекция вече не циврех толкова и престанах да хапя чаршафа. Чак след два дена научих, че се е наложило да ми направят по-тежката от двете операции, тъй като кистата се е оказала много възпалена (нещо, което не се установи предварително, понеже не ме болеше, а и кръвните ми изследвания бяха в норма). И сега съм горд притежател на 6-7 външни шева и "много" (по думите на доктора) вътрешни.

Изписаха ме в петък. Още нямам много сили, все ми се лежи, обаче се опитвам лека-полека да влизам в час. Когато болките стават трудно поносими, взимам нещо обезболяващо, но като цяло се старая да трая, доколкото мога. Днес съм взела силно обезболяващо и в резултат на това най-сетне успях да завърша този пост.

Между другото, заболяването ми и съответно операцията не се поемат от Здравната каса. Платих под формата на избор на екип - 325 лева - и още по 4,80 за ден престой. И двете суми бяха платени на касата, нямаше и намек за нещо повече. Май бях единствената от състайничките ми, на която се е наложило да си плаща операцията, но към всички отношението беше еднакво добро. Да, и първатата консултация при доктор Джунков струваше 25 лева (отново платени на касата). За втория преглед и за изследванията, които ми направиха, не съм плащала нищо - явно са ги сложили към сумата за "избор на екип". Всички пари, които дадох, не са непосилна сума за мен и не съжалявам за тях, но ме е яд на здравната ни система, защото най-съвестно се осигурявам върху всичките си доходи - и от трудови правоотношения, и от хонорари. В една нормална държава лечението ми щеше да бъде поето от здравните ми осигуровки. Но така е при сбъркан и монополен модел на здравни услуги - ще си плащам от джоба...

Заключение: Ако имате гинекологичен проблем, за който имате съмнения, че може да е за операция, нямам никакви колебания да препоръчам доктор Людмил Джунков и отделението по спешна оперативна гинекология в "Пирогов".

п.п. Off topic. Тази сутрин, докато не бях в състояние да седя от болка, легнах на дивана и прочетох първите 125 страници от "Алкохол" на Калин Терзийски. Евала, брат Кайо, дебютният ти роман ме зариби тотално. Въпреки че с алкохола нямам опит никакъв. Нямам търпение да я довърша, но Крис все още я е окупирал... Книгата, прочее, би била много полезна за онези, които все слагат етикети на хората и ги причисляват към някакви "групи", приписвайки им негативите на други хора. Но точно те няма да я прочетат. Или, по-лошо, ще я попрегледат злонамерено.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Георги Рупчев е неефективен

Чрез блога на Селин попаднах на репортаж по Нова телевизия, където се казва, че лекарствата (на стойност близо 2000 лева на месец) на болните от множествена склероза с инвалидност над 65% се спирали,защото... лечението на такива, казва чиновничката от касата, било "неефективно". Един вид - така и така ще мрат, нека поне ускорим процеса.

Ако Георги Рупчев беше жив, може би нямаше да напише "Чувство за бавно изчезване", а "Чувство за бързо изчезване". И със сигурност нямаше да сътвори последните си поеми (доколкото знам, диктувал е поезия, докато изобщо е било възможно да се разбере какво казва).

Но как измерваме "ефективността" на една поема? Каква е ползата от нея? Виж, ефективността на книгата на Пиер Дюкан за чудото на овесените трици е измерима - и в приходи от продажби, и в свалени килограми.

Здравните чиновници знаят най-добре.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отношението към децата в Дания

Представям ви едно обикновено датско семейство, което живее в стандартна къща в градче на около 12 километра от Копенхаген (нещо като предградие). От ляво на дясно, това са Йеспер, Вини, Микел, Лесе и Томас. Котките Растер и Юли бяха доста стари, когато направих тази снимка преди около три години, и вече не са между живите. Семейството има нова котка - Флора. И понеже това е Дания, естествено на снимката има и свещи.

Вини и Томас работят в Копенхаген. Вини се грижи за деца с увреждания, а Томас преподава как се правят книги (и други печатни произведения) в Колежа за графични изкуства. Бях им на гости за четири дена през 2006 и това, което ми направи най-голямо впечатление, беше емоционалната пълнота, в която растат децата им. Никой не казваше на Микел: "вече си на 11 години, не се гушкай в майка си, докато гледаш телевизия, момчетата не правят така" или "не седи на коленете на гостенката, не е прилично". Малкият и средният брат се случваше да се поскарат, но не си крещяха и не се биеха. Големият ги гледаше кротко и с усмивка - като човек, който знае какво е, но вече е преживял този етап. На къмпинг вечерта около огъня компания от десетина деца се държеше съвършено кротко - говореха си, играеха някакви от нашенска гледна точка изключително скучни игри и отвреме-навреме някое от децата разпалваше огъня. Гледах ги и си мислех, че тези деца може би просто нямат сдържани емоции, които да напират да излязат навън.

Когато в България започна да се чува за филма на Кейт Блюет "Изоставените деца в България", взех импровизирано интервю по ICQ от Томас. Интервюто отлежава повече от година и чак днес се наканих да го преведа и да го пусна в блога:

Аз: Това място, където Вини работи, защо хората си оставят децата там?

Томас: Децата са там само ден-два в месеца, защото семействата имат и други, здрави, деца и така им дават възможност да правят неща, без да се налага децата с увреждания непрекъснато да присъстват.

Аз: Когато в Дания се роди дете с увреждане, какво прави държавата?

Томас: Тя помага на родителите да се грижат за детето с помощи и със специални детски градини, и училища, и обучение.

Аз: В България, когато се роди дете с увреждане, обикновено докторите казват на родителите: "Вие не сте способни да се грижите за такова дете, по-добре го оставете в институция, където ще получава специални грижи", а в институциите е ужасно и децата често умират в тях :,-(.

Томас: Да, тъжно е. Не е толкова трудно да се грижиш за дете с увреждане.

Аз: В Дания родителите на такива деца биват ли обучавани как да се грижат за тях?

Томас: Да, от болничния персонал.

Аз: Това е хубаво :-). Държавата дава ли някакви допълнителни пари за грижи за такива деца?

Томас: Да, понякога дори специален автомобил с място, където да се постави инвалидна количка.

Аз: WOW!

Томас: И специално легло.

Аз: В България, често няма никаква помощ :,-(.

Томас: Това е ужасно и за децата, и за родителите.

Светла: Там, където работи Вини, как се грижат за децата?

Томас: Децата идват следобед, играят и вечерят. След вечеря се къпят и към осем часа се слагат в леглото, в отделни спални. След осем Вини трябва да подготви някои неща за другия ден (дрехи, лекарства...). През нощта един дежурен наглежда децата, дали всичко е наред, понеже някои не могат да се движат и може нещо да им се случи, дори в леглото. Сутринта децата стават и закусват, и ги обличат (преди това). После идва такси и ги закарва на училище. Ако е събота, Вини ги извежда някъде, понякога до копенхагенската зоологическа градина :-).

Аз: Супер :-). Е, в България не е така :-(.

Томас: В Дания, ако здраво дете не може да остане в семейството си - поради проблеми с алкохол или нещо друго - държавата ще плати на друго семейство да се грижи за детето, за да живее то в семейна среда.

Аз: Значи няма деца, оставени в институции?

Томас: Някои деца може и да бъдат оставени, ако са проблемни и ако са на 14-15 години, но не малки деца.

Аз: И предполагам, че те биват третирани добре в институциите?

Томас: Разбира се, те е възможно да се чувстват нещастни и да усещат, че не получават достатъчно обич и ласки, както нашите деца получават от Вини всеки ден.

Аз: Разбира се! Но българските деца в институции не получават никакви ласки, откакто се родят :-(.

Томас: Вини обича да прегръща и децата с увреждания, и те я обичат.

Аз: Късметлийчета, че са родени в Дания...

Знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление от всичко, което ми каза Томас? Не, не спациалните автомобили с място за инвалидни колички в тях, нито отделнатата стая, с която разполага всяко дете с увреждане, на което му се налага да остане сред специални грижи за ден или два в месеца. А дълбокото убеждение, че всяко дете, независимо от това дали е здраво, болно, послушно, проблемно, момче, момиче, бебе, тийнейджър, има нужда от обич и ласки. И ако не му се показва достатъчно обич и не получава достатъчно нежност, детето ще бъде нещастно.

Разликата в отношението към децата в Дания и България не е въпрос на пари, а на ценности, на сващане на това - какво означава да бъдеш човешко същество и от какво един човек има нужда.

У нас има и щастливи изключения в грижата за деца с увреждания, но в областта на държавната политика към децата - както с увреждания, така и здрави, нещата са трагични. Да хвърлим поглед само на реформите в образованието. Те могат да се обобщят като ограничения и санкции, ограничения и санкции. Вечерен час, униформи, "характеристики", общественополезен труд, гонене от час - все едно, че става дума за рецидивисти, не за деца. Ако на тези от министерството поне малко им пука за учениците, на първо място ще се замислят - от какво образование имат нужда съвременните деца. И все пак, не мисля, че проблемът е в политиците ни, а в отношението към децата в нашата култура като цяло. Културата се променя най-трудно, макар да не е невъзможно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Частичните впечатления на един (благополучно бивш) пациент

Ето ме пак, току що изписана от болницата.

И така, озовах се в "Пирогов", след като се наложи да позвъня на 112. Никога досега не съм викала Бърза помощ, но реших, че ако човек повръща кръв, това си е сериозно, дори и да не бяха толкова непоносими стомашните болки. Половин час след като звъннах, дойде един симпатичен, но доста неориентиран лекар, който играеше и шофьор на линейка. След като се чуди известно време какво да ме прави, накрая се смили да ме закара в хирургията на "Пирогов". Успокоих се, че най-сетне съм в сигурни ръце, но напразно. Набутаха ми една гадна сонда от носа до стомаха, установиха, че кръв има, но не от стомаха, което ги накара да заключат, че била от носа ми и е предизвикана от вкарването на сондата (?!). После ме пуснаха да си ходя по пътя. Попитах ги няма ли поне да ми бият някаква спазмолитична инжекция за болките, на което те отговориха, че това не било тяхна работа.

Прибрах се вкъщи, като не бях способна нито да седя, нито да лежа, нито нищо. Следобед отидох при джипито, който ми би инжекция против повръщане, предписа бусколизин и хапчета против повръщане и каза да съм на диета и да пия чайче. Прати ме при кварталния хирург, който с малки вариации каза същото. Инжекцията не подейства и всеки опит да поема каквото и да е през устата се увенчаваше с връщането на поетото по пътя, по който е влязло. След една безсънна за Крис и мен нощ отидохме при кварталния хирург, който ми би бусколизин. Отпусна ме, но за не повече от час. Следобед пак отидох при джипито, там сестрата ми би инжекции - спазмолитик и против повръщане - а джипито ме изпрати при кварталната гастроентереоложка и беше така добър да ми даде направление за хоспитализация, за всеки случай. Гастроентереоложката ми заповяда да престана да се лигавя, че не мога да ям и да поемам течности, а да съм почнела да пия по две глътки чай на 15 минути и да изяждам по половин или четвърт бисквита на половин час. Поуспокоена от инжекциите, опитах съвета й, но резултатът беше много силни болкии гадене всеки път, когато поемах нещо през устата.

Вечерта семейният съвет реши, че влизане в болница няма да ми се размине и след малко колебания и питане се озовах в инфекциозната клиника на Военномедицинска академия. Там ме приеха веднага и бяха много учудени, че толкова доктори са ме оставили два дена да бера душа до почти пълно обезводняване. Сложиха ме на системи и тозчас ми мина. И макар на другата сутрин да нямах вече болки и да бях способна да закуся (о, щастие!), ме държаха няколко дни на системи и специална диета и ми направиха всички възможни изследвания, като не ме пуснаха да си ида, преди да са излезли и последните резултати.

Не ви пожелавам да влизате в болница, но ако се наложи поради инфекциозни проблеми, с цялото си сърце Ви препоръчвам инфекциозната клиника на Военна болница. Първо, битовите условия са прекрасни за българските стандарти. Климатик (беше толкова топличко, че при минус десет градуса навън бях по тениска и пак ми беше горещо), телевизия, мини бар (!), а последния ден разбрах, че в стаята имало и интернет (всъщност добре, че не го разбрах по-рано, имах нужда от цялостна почивка, вкл. и от интернет, пък и би било неприятно да пиша с абокат в дясната длан). Дворът беше с едни романтични пейки и лампи и красива ограда, но времето не позволи да му се порадвам отблизо. Единствената ми забележка е, че храната беше като цяло гадна, но, първо, все пак бях на строга диета и, второ, прекалено е да очаквам от една българска болница и храната да я бива. За целия този лукс платих ни повече, ни по-малко от стандартната потребителска такса от 4,40 на ден. Нямаше дори и намек за "нещо ако дадеш". Но най-важното е отношението на персонала - и сестрите, и лекарите са изключително внимателни и се държат с пациентите като с хора, а не като с парче месо, каквото беше впечатлението ми от "Пирогов".

Знам, че и в "Пирогов" има много добри специалисти, но очевидно си е въпрос на късмет при кого ще попаднеш (ако не знаеш предварително).Задачата на поста ми е да опиша частичните си впечатления от гледната точка на пациент, нищо повече.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Филмът "Дом" - поредното тоталитарно лицемерие

Представете си родители, които имат две деца и системно бият и изнасилват едното, а с другото се държат добре. Представете си също, че тези родители са разкрити и изправени на съд. Когато ги питат защо си тероризират детето, те отговарят - ама вижте колко добре се държим с другото! Накрая, притиснати с въпроси за тормозеното дете, измърморват - е, след няколко години ще престанем да го бием и изнасилваме. Какво бихте си помислили за такива родители? Вероятно, че имат сериозни психически проблеми, нали?

Вчера гледах откровено поръчковия филм на БНТ "Дом", направен като контратеза на "Изоставените деца на България". Как да не си спомня онова, което каза Давид Йерохам на представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, че институциите ни реагират като "психотични"?

Показват ни родители, които са отказали да си изпратят роденото с увреждане дете в дом, след като това им е било предложено (питам се, а защо изобщо им е било предложено?). Обясняват ни как здравната каса поема всичко по лечението и рехабилитацията на детето, включително и обучението на родителите (пак се питам, защо, след като има такива прекрасни условия за отглеждане на деца с увреждания в домашна обстановка, на родителите се предлага да ги оставят в дом?).

Показват ни прекрасни домове със всеотдаен персонал и видимо весели дечица. И защитено жилище ни показват, и дневен център. За чудо и приказ. (Тук е логичен въпросът на Яна Домусчиева - а защо никой не интервюира тези деца и младежи, а само на персонала?)

Показват ни и щастливо момиченце, което живее в приемно семейство, радва се на любов и грижи и е проходило благодарение на правилно лечение. Обяснява ни се, че родителите видели детето по телевизията, поискали да го осиновят, намерили правилните държавни институции и ето, какво по-лесно от това!

Яна ни разкрива, че историята е съвсем друга. Малката Деси първоначално е открита от фондация "За децата", в която Яна е работела по това време. Детето прохожда благодарение на фондацията, дарения и лекари от "Пирогов". Държавата няма нищо общо тук, че да си го приписва за заслуга! Или може би трябва да й благодарим, че е допуснала в България да има едно приемно семейство на дете с увреждане?

Филмът ни показва дом, в който децата имат достъп до образование. Хубаво, но децата от Могилино и другите домове, където няма образование?

Филмът "Дом" напълно тенденциозно се опита да ни внуши, че повечето домове за деца с увреждания в България са прекрасни и, което е много по-лошо, че родителите, които оставят децата си в домове за деца с увреждания, сами са си виновни за това. Защото, ако ги гледат, ще получат най-адекватната помощ от държавата. Следователно, забележете, държавата не носи никаква вина, само родителите са виновни! По същия начин, държавата не е виновна, че има само едно дете с увреждания в приемно семейство - ами другите потенциални приемни родители да са се сетили и те!

В България продължава да има целенасочена политика на геноцид по отношение на хора с увреждания (и хора в неравностойно положение изобщо). Ако са някъде, където не ги виждаме и държавата отделя минимално пари за тях, хем си живеем със съзнанието, че не съществуват, хем на държавата не й се налага да се чуди какво да ги прави. Ето защо лекарите (не че повечето от тях осъзнават това) съветват родителите на деца с увреждания да ги оставят в дом. Едва ли повечето от родителите биха постъпили така, ако получаваха подкрепа вместо обезсърчение в този особено тежък за тях момент.

Следователно, необходимо е да има кампании за популяризиране на приемната грижа и за убеждаването на родители на деца с увреждания да ги гледат в домашна обстановка. Но трябва да има и достатъчно възможности за обучение, рехабилитация, достатъчно дневни центрове... Държавата готова ли е? Едва ли!

Тъй като социалистическото убеждение, че "държавата трябва да се грижи за всичко", ми е чуждо, смятам, че ще е добре държавата да даде възможност за развиване на мрежи от частни дневни и рехабилитационни центрове и т.н., но за тази цел трябва да има цялостна реформа на здравната система в България, гъвкави схеми за застраховане, конкуренция между различни здравни каси, а не единствено да се разчита на благотворителност.

Моля, прочетете поста на Яна Домусчиева за филма "Дом" в блога за Могилино. Полезно е. И отрезвяващо.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Здравната каса закрепостява!

(Тук е мястото да отбележа, че в този блог смятам да публикувам само снимки, правени от мен.)

Здравейте отново!

Брей, аз си мислех, че ще трябва да мине време, преди този блог да бъде хванат от търсачките. И каква приятна изненада, че тази сутрин получих коментар на предишния ми пост от самия Мишел (който, ако съдя по тракера ми, ме е проследил от Technorati). Също така установих, че има препратка към поста ми в блога на Антония "Дни". Благодаря и на двамата, както и на Явор, на когото бях пратила линк към новото ми творение. Тези първи реакции ме карат да мисля, че може би има смисъл от този "публично-личен" блог (не че се съмнявам, че от подобни блогове има нужда - просто се чудех има ли смисъл и аз да добавям един такъв).

Сега по темата. В неделя заминавам с колеги от катедрата в Лайпциг, на 29-тата световна конференция на Международното общество по социология на религията. Ще се лангъркаме до Германия с рейс (какво да се прави, бедни преподаватели сме). А аз през целия път ще треперя да не ми конфискуват лекарствата.

Работата е там, че страдам от хронично заболяване, поради което ми се налага да съм клиент на Здравната каса. Което само по себе си е повече от унизително. Изобщо, процедурата за получаване на безплатни лекарства е изтънчен механизъм за унижаване на човешкото достойнство. Лично аз съм минала през няколко разновидности на този механизъм, защото с годините правилата за едно и също лекарство се сменят.

Първата случка, която ме потресе, беше следната:

Трябваше да представя в Здравната каса един куп документи, за да ми отпуснат лекарството, включително епикриза. Ала какво беше изумлението ми, когато, след изчакване на десетдневния срок, установих, че молбата ми е отхвърлена! Писмен мотив липсваше. Когато попитах служителката гишето, тя звънна един телефон да попита, след което ми съобщи, че в документите ми нямало първоначална епикриза. Обясних, че съм предала първата и единствена епикриза. Тогава тя пък звънна по телефона и ми предаде, че с моето заболяване би трябвало да съм болна поне от десет години и да съм лежала в болница, не било нормално са съм се разболяла на 27 годишна възраст и ми предложи да обясня писмено кога и как съм се заболяла. Така че седнах и послушно написах това, което пишеше в епикризата, която те очевидно не бяха прочели, като не пропуснах да отбележа, че не съм лежала в болница. След още няколко дни чакане лекарството ми беше отпуснато.

Особено унизително ми става обаче, когато ми се налага да пътувам в чужбина. По този въпрос съм писала и до "Капитал" преди година и нещо, но сега разполагам с ъпдейтната информация, която прави ситуацията ми още по-нелицеприятна. Голяма част от този пост възпроизвежда писмото ми до "Капитал", като съм осъвременила части от него, както и съм добавила размишления върху новата информация, с която разполагам.

Друг интересен опит с "любимата" здравна каса преживях преди година и нещо (което ме и провокира да пиша до "Капитал"). Предстоеше ми пътуване в чужбина. Тъй като лекарствата се изписват на точно определен интервал, по време на престоя ми щяха да свършат, а е опасно да спра да ги пия. Според правилата на Здравната каса обаче, нямам право да ги взема предварително. Обадих се в болницата, в която ми правеха контролни изследвания до скоро, и попитах какво биха ме посъветвали да направя. Те отговориха, че когато човек пътува в чужбина, трябва да си купува лекарствата сам. Фактът, че не преставам да плащам здравни осигуровки за този период, явно няма никакво значение. Щом не мога да взема лекарството на определената дата, проблемът си е мой.

За пет години и нещо мъкнене по опашки за заверяване на протоколи, опашки при джипито за рецепта, после чакане в точно определена аптека (защото малко аптеки имат това лекарство), така и не можах да проумея смисъла на точно определените дати за изписване на медикаменти. Веднъж на всеки шест месеца Здравната каса заверява протокол на базата на текущото ми състояние. Защо тогава трябва на всеки 25 (ни повече, ни по-малко) дни да ходя до джипито, да чакам на опашка, той да попълва куп документи и да ми даде рецепта, след което да се кача на метрото и да отида до аптеката на “Славейков”, където да ми дадат заветната опаковка, като за целта си плащам за транспорт и губя половин ден? Защо да не мога да си взема седемте опаковки за тези шест месеца наведнъж? Не мога да се сетя за друга логика, освен, че сегашното статукво гарантира постоянен наплив на пациенти пред вратите на личните лекари, от което пък те печелят, защото всеки път взимат потребителска такса.

Преди няколко месеца присъствах на конференция за мобилността на учените. Там беше поканена и една мила жена от Здравната каса (без ирония - жената не е виновна, не тя определя правилата), която надълго и нашироко ни обясняваше как да се снабдим със заветната европейска здравна карта. Да не съм луда? Защо ми е да се занимавам с още здравна бюрокрация заради застраховка, която практически почти нищо не гарантира? (Онзи ден отидох в "Алианц" и си направих страхотна застраховка, която покрива дори обостряне на хронично заболяване, както и много други екстри. И хич не е скъпа.) Както можете да се досетите, аз не издържах да слушам дитирамби как Здравната каса спомага за мобилността на учените и поставих моя проблем, за който ви разказах по-горе.

И какво се оказа! Излиза, че не само нямам право да взимам лекарства предварително, когато ми предстои пътуване в чужбина, а дори нямам право да изнасям онези, които са ми вече дадени на редовните дати! Да, правилно прочетохте. Защото, забележете, някои правели злоупотреби и продавали тези лекарства (особено инсулин) в чужбина. Щом трябва да си пия лекарствата, трябва да кандидатствам по етапния ред в... тамошните здравни каси (!) и да се надявам, че моето лекарство влиза и в техния списък!

Можете ли да си представите по-голямо безумие? Това означава, че първо, не мога да пия лекарствата си, докато пътувам към мястото на конференцията (в моя случай - ден и половина, значи пропускам три приема). Второ, трябва да минат още поне ден два в разправяне с местни здравни институции, докато ми отпуснат лекарството (ако дотогава не съм получила криза), като при това - трето, те могат и изобщо да не ми го изпишат и четвърто, практически пропускам събитието, за което съм командирована. Всичко това обезсмисля каквито и да е опити да пътувам в чужбина.

Освен ако не рискувам. Просто си взимам лекарствата и толкова. И ако ми направят на въпрос на някоя от границите, почвам да се унижавам и да мрънкам колко съм болна и как ще направя криза, ако ми конфискуват лекарствата.

В интерес на истината, специално моето положение не е толкова безнадеждно. Не съм болна от смъртоносна болест и лекарствата ми не са безбожно скъпи - 33 лева за 25 дена. Бих могла и да пробвам да си ги купя, ако ги продават извън договора със здравната каза. Но не искам. Въпросът е принципен. Защото има диабетици, които без инсулин директно умират. Има и болни хора, чиито лекарства струват хиляди левове. И те плащат осигуровки като мен и вас. Те какво, да не се ли развиват професионално?

Такива като тези хора и мен се превръщат от човешки същество в пациенти, чието естествено състояние е висенето по опашки в здравни институции. И на които не им се полага да инвестират в професионалното си развитие, да си позволят академичен (или друг) опит в чужбина. Или дори да идат на екскурзия! Щом толкова искаш чужбина, ще си плащаш лекарствата. Или умирай. На ти сега.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог