Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

9.11.2007 г.

Сбъднати и несбъднати очаквания от представянето на филма "Изоставените деца на България"


Бях на представянето на филма на Кейт Блюет "Изоставените деца на България" в Червената къща. Добре, че с мъжа ми пристигнахме по-рано, та успяхме да намерим места за сядане. Залата се оказа прекалено малка за всички желаещи, беше пълно с правостоящи, фоайето беше претъпкано, а може би някои хора не са могле да влязат и в сградата. Аз седях на стратегическо място - на последния ред, почти в средата, така че можех спокойно да правя снимки и да ставам, когато се наложи. (Всъщност намерението ми беше да седя някъде на края на редицата, за да мога да се разхождам насам-натам с фотоапарата, но, предвид блъсканицата, това беше невъзможно.)

Чудя се по какъв начин да опиша впечатлението си от събитието. Това, което спонтанно идва в главата ми, е да го представя през призмата сбъднати/несбъднати очаквания. И, тъй като в блогърстването няма строги правила, така и ще направя.

Очаквах да видя повече познати. Видях двама. Както разбрах преди малко, единият е бил там по работа. За другия не разбрах, беше далече и не успяхме да поговорим. Е, може да е имало някой познат и от хората, които не можаха да влязат...

Очаквах, че огромната част от присъстващите ще са като мен - дошли на представянето на филма единствено за да изразят гражданската си позиция и да видят що за дебат ще се случи. Оказа се, че много от тях са там поради доста по-конкретни причини - представители на различни НПО-та, преподаватели, специалисти в областта на хората с увреждания, студенти по специална педагогика, родители на деца с увреждания, които са отказали да изпратят децата си в дом въпреки че "добронамерени" лекари са ги посъветвали така. Имаше и доста чужденци.

Очаквах да видя повече известни публични личности. Не такива, които са пряко ангажирани с дебата, а такива, които са дошли, просто защото съдбата на децата в домове с увреждания ги интересува. Първата публична личност, която видях, беше американският посланик. По някое време мярнах журналистката Диана Иванова. Но известни политици, от която и да е политическа сила, както и визуално популярни журналисти (освен водещата и Диана Иванова) - не, както и други известни публични фигури, социолози, културолози, писатели и т.н. (Пак казвам, може да не съм видяла някого, беше голямо меле.)

Очаквах, че ще присъстват повече медии. Не мога да преценя колко представители на медии е имало, но единствената камера, която видях (освен любителски камери на хора от публиката), беше на телевизия "Европа". И нямаше въпроси, започващи с "аз съм еди-кой-си, представител на еди-коя-си медиа".

Очаквах, че Масларова няма да присъства и тя наистина не присъстваше. Но не очаквах, че ще изпрати заместник министър (Иванка Христова), както и че ще присъстват заместник министър на образованието и други представители на официални институции - председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска и други. Приятна изненада беше да видя министъра на правосъдието Миглена Тачева (единственият министър, който не беше се "отчел", изпращайки свой заместник - чест й прави). Още по-приятна изненада беше, че тя присъстваше сред публиката като редови зрител, а не отпред като официален гост. И взе думата като всички останали зрители, изчаквайки собствения си ред (доста по-търпеливо от някои, впрочем). С което спечели симпатиите ми. И говири точно и ясно, разяснявайки юридическата страна на осиновяването.

Очаквах, че повечето представители на официални институции ще се държат тотално неадекватно, както и се оказа. Те, начело с Ширин Местан, обясняваха колко много всъщност прави държавата за децата с увреждания и че всъщност филмът бил манипулативен, защото вижте колко хубави домове имало в България.

Не очаквах, че някои представители на неправителствени организации ще "играят" на страната на държавните институции. Наивно от моя страна, защото, все пак, колко НПО-та "усвояват" сума ти пари по съвместни проекти с инститциите и отчитат безсмислена дейност? За щастие обаче, имаше други неправителствени организации, които реагираха адекватно.

Не очаквах, че част от публиката ще е там, за да разобличава филма като долна английска антибългарска пропаганда. Също наивно, много наивно.

Очаквах, че никой няма да иска да поеме отговорност за ситуацията с домовете за хора с увреждания в България. Така и се оказа.

Не очаквах, че въпреки всичко ще изляза от залата обнадеждена, с чувството, че нещо се е случило и че ще се предприемат конкретни действия. Наивно? Знам ли... колко неща се изговарят в разни малки зали, просто за да се харесаме и да не се конфронтираме, а после нищо не се променя? Промени ли се нещо след потресаващия филм на "Амнести интернешънъл" за домовете за възрастни хора с умствени увреждания в България? От друга страна, надявам се, че ЕС ще "натиска" ситуацията в тези домове да се промени. Почти нямам друго основание за оптимизъм. Освен че в България има повече прояви на гражданска активност от преди. Най-вече посредством интернет. Което, строго погледнато, си е серионо основание за оптимизъм.

Скоро ще публикувам повече снимки от събитието.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Няма коментари :

Публикуване на коментар