Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство

1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
3. Разводите се забраняват. 
4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
7. Предбрачният секс се забранява.
8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Концлагерът като грижа и услуга

Трудно ми е да намеря адекватни думи за изнесените от БХК данни за смъртността в домовете за деца с увреждания. Не само от възмущение, а и от чувство за вина. Защото съм убедена, че институциите - това сме ние. Те са такива, каквито ние сме допуснали да бъдат. Такива, каквито са ценностите ни, какъвто е културният ни (и човешки) хоризонт.

Много блогъри изразиха искрена изненада от данните за 238-те убити деца. Аз не се изненадах. Стана ми гузно, че не съм мислила за това през цялото време, след като научих какво се случва в Могилино. Защото не съм си помисляла и за миг, че Могилино е някакво изключение.

Не са изключение дори домовете за деца с увреждания. В много от тези за възрастни с увреждания не е по-различно. А какво да кажем за "грижата", която се "предоставя" на иначе здравите деца, оставени в домове. Или "здравните услуги" за болните от рак и други тежки и/или хронични заболявания. Или нечовешкото отношение към малцинства и всевъзможни видове хора в неравностойно отношение.

Не мисля и че това, което се случва през последните десет години, е нещо нечувано за България. По-скоро просто нямаме данни за преди това. Защото тук не става въпрос за просто "политики", за "средства", за "стратегии". Става въпрос за това - какво означава да бъдеш човек.

В България "човек" не е ценност. Човешкият живот и човешкото достойнство не са ценности. Ценност е това, което е "наше" и "като нашето".

Децата с увреждания не са "като нашите". По-добре да не ги виждаме, по-добре да ги няма. И те действително изчезват. Физически. В резултат на най-добрите "социални грижи", които смятаме, че тези човешки същества заслужават. По природа.

Минути, преди да прочета новината за убитите 238 деца, бях изумена до степен да крещя (което ми се случва изключително рядко) от нещо друго. Бях поела ангажимент към изработване на стратегията за предоставяне на социални услуги на няма значение коя институция в частта й за бежанците и имигрантите. Незнаен мозък е работил по тази част преди мен и този мозък е сложил на първо място сред "социалните услуги"... "настаняването" на чужденци в "дома" в Бусманци за срок от една година. Направих, каквото зависеше от мен, за да лиша бежанците и имигрантите от тази "услуга". После прочетох статията на Яна Тавание и си помислих, че нещата са свързани. Каквато хуманността, такива грижите и услугите. И после се чудим защо човешкият живот се използва за валута в риалити шоута.

Права си, Яна. Има виновни. Виждам един от тях всеки път, когато се погледна в огледалото.

п.п. Преките виновници обаче трябва да бъдат наказани. Затова - нека подсетим прокуратурата, като й пишем на този адрес: office_gp@prb.bg.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Добри новини... но не съвсем

Към видеото "Гладна стачка в Бусманци! Бежанците протестират" в сайта на PRO BG. 

В последните дни се случиха две по приятен начин съвпадащи добри новини - обвиненията срещу Агенцията за бежанците и тези срещу диреция "Миграция" към МВР. Нека онези, които обичат да повтарят мантрата "нямаме пари да хрантутим бежанци и имигранти", се замислят - за какво се харчат държавни пари и благодарение на какво много чужденци, вместо честно да си плащат данъците, прибягват към други начини за оцеляване. Едни от тях, защото са им отнети възможностите за законно оцеляване (не са платили на когото трябва или не са платили достатъчно), други - защото плащат, но не на държавната хазна.

И в двете истории обаче има нещо съвпадащо, което ме притеснява - говори се за злоупотреби, присвояване, а не за човешки права. 

В репортажа за Агенцията за бежанците на иначе уважавания от мен журналист Васил Иванов става въпрос за средства, които са изразходени, без да е извършена реална дейност. И нито дума, че Европейският бежански фонд е дал тези много пари не просто, за да се извърши ремонт на някакви сгради, а за да живеят в тях истински, живи бежанци.  Със същата цел са били открити и щатове и са превеждани заплати и премии.  А не, за да обитават назначените служители ремонтирани сгради в работното си време. Направи ли ви впечатление, че в заснетите кадри се мярнаха неколцина притеснено бягащи от камерата бежанци, само като обекти, пречещи да се видят достатъчно ясно неизмазаните стени? 

Аналогично е положението и с разкритите злоупотреби в дирекция "Миграция". Ръководетилят й Стефан Христов е обвиняван, че незаконно е предоставил статут на много чужденци. А какво да кажем за онези, на които, също толкова незаконно, не е предоставил легален статут - защото не са си платили? И какво? Оказва се, че много честни чужденци, които  се скитат немили-недраги без документи или са в дома в Бусманци. Така че да не се учудваме, че дирекция "Миграция" посмъртно не предоставя статистика за броя на чужденците в България. Не само публично не я предоставя, а дори и на Националния статистически институт не иска да я даде. Та затова хипотезите за броя на чуждите граждани в България варират с няколко десетки хиляди.

И в същото време, в което медиите са заети да нищят злоупотребите в Агенцията за бежанците и дирекция "Миграция", никой не обелва и дума за това, че поне 25 чужденци в дома в Бусманци са обявали гладна стачка и че към днешна дата четирима от тях са в тежко здравословно състояние (моля, вижте видеото в началото на поста, или кликнете на линка, ако четете блога ми чрез RSS и не виждате видео). А исканията им са съвсем простички - малко повече човешко отношение, по-добри хигиенни условия (предполагам, това означава - тоалетна хартия и да имат достъп до тоалетните и нощем), спазване на елементарни норми за третиране на бежанци (да не затварят хора, които едва-що са дошли в България, за да искат убежище, а не затвор). Ако не беше нюзлетърът, изпратен ми от Елена Дянкова, и аз нямаше да знам за гладната стачка.

Ако трябва да бъда честна, притеснявам се, че споменатите разкрития на корупция и злоупотреби, както и предстоящите обвинения срещу Емилия Масларова, могат да се окажат нищо повече от поредното преразпределение на незаконна дейност и облагодетелстване на гърба (и с парите, полагащи се) на хора, които нямат механизми да се защитят. И ще си мисля това, докато не видя ясни знаци в посока на подобряване на ситуацията с човешките права в България.

В тази връзка, наскоро Българският хелзински комитет алармира, че на прокуратурата в България нещо хич не й се разследват подозрително многото смъртните случаи на (и насилието над) деца с увреждания в институции. Може би и прокурорите смятат, както и Масларова, че тези деца "толкова могат"...

Когато покрай говоренето за пари започне да става въпрос и за хора, вече наистина ще мога да кажа - "ето една е добра новина".


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих"

Когато се разчу историята за полицаите, гаврили се с непълнолетно момиче, изказах възмущение във Facebook:

Не разбирам - момиче се оплаква на трима полицаи, че са се опитали да я изнасилят. Те, вместо да й помогнат, я замъкват в бунгало, където я "оправят" и тримата и дори я снимат, а от видеото е ясно, че се "гаврят". Какво тогава значи, че НЕ СА Я ИЗНАСИЛИЛИ???

Особено ме възмути репликата на главния комисар Калин Георгиев:

Когато извършваш такива действия с непълнолетно лице и на всичкото отгоре сам заснемаш нещо и се документираш, мисля, че първо е глупаво, второ е безумно. И те трябва да бъдат уволнени само заради това, че идиотски са документирали престъплението си.

Значи, ако не бяха записвали с телефоните си, нямаше да са за уволнение, тъй ли? Сред коментиращите линка беше и една приятелка, която заяви:

"Горкото дете" е избягало от къщи. А после дори не се е оплакало какво му се е случило.

Не исках да пиша за тази история в блога си - не за друго, а заради пострадалото момиче. Не знам каква е неговата интерпретация за случилото се. Но знам, че се е опитвало да скрие всичко, че скандалът се е разчул, че са я привиквали, че са й правили психиатрична експертиза... Може би ще й е неприятно и блогъри да пишат за нея. От друга страна, след като прочетох написаното от Петя и Бай Далай, си мисля - все пак, за тези неща трябва да се говори. Те се случват, не на последно място, защото ги подвеждаме под рубриката "частен въпрос" и не говорим за тях. И защото голяма част от обществото си мисли, също като приятелката, която цитирах, че, ако не се оплаче жертвата, значи признава вината си. Пък и да се оплаче - тя си го е търсила.

Казвала съм го и за корупцията, ще го кажа и за сексуалното насилие - най-лесно е да търсим вината в определени личности (в случая със сескуалното насилие много пишман "феминистки" търсят вината в "мъжете"), а не системните предпоставки определено "отклонение" да се случва. Но този път не искам да пиша за системни основания, а да разкажа една история, в която се показва как голяма част от тях се преплитат. Историята я знам от моя позната - дотолкова близка, че да нямам основания да се съмнявам в разказа й.

И тъй. Началото на действието е още в социалистическо време, "сигурността" на което lyd толкова добре е описала. Моята позната била на девет години. Един ден се прибирала от училище, влязла във входа, в който живеела, а там - един съсед. Съседът й бил симпатичен, млад, таксиметров шофьор, винаги я заговарял и бил дружелюбен. И този път се заговорили, но от дума на дума съседът почнал да я пипа, както си бил с кожени ръкавици. Познатата ми се притеснявала и не знаела как да постъпи, на девет години тя дори не знаела какво е секс. Но когато той се опитал да премине към по-решителни действия, детето се отскубнало и избягало нагоре по стълбите. Зад гърба си чула съседа: "само да посмееш да кажеш на вашите..."

Прибрала се вкъщи и се разплакала. Била сама, свидетел на мъката й станала само котката. Не посмяла да каже на родителите си. Страхувала се, че ще й се карат. Или че няма да й повярват. Или че съседът ще си отмъсти. Била достатъчно голяма, за да разбира, че нищо не може да докаже, нямало дори отпечатъци, онзи бил с ръкавици.

От този ден моята позната заживяла в страх. Страхувала се, когато се прибира вкъщи и трябва да влезе във входа. Страхувала се, когато излиза. Трудно заспивала, непрекъснато си представяла как съседът умира в страшни мъки и тя най-сетне е свободна.

Минали година-две, постепенно момичето започнало да се чуди дали всъщност не си е измислило тази история. Всичко било само в главата й, нямало никакъв знак, който да й доказва, че наистина се е случило. Детето започнало да се успокоява (или, може би, по Фройд, да "изтласква"?). До момента, в който онзи го пресрещнал на стълбите и му казал директно, че ако разкаже на родителите си, ще го убие. И кошмарът се върнал с още по-голяма сила. Но може би, разсъждава днес познатата ми, именно това е спасило психиката й - ако беше потиснала и беше забравила, може би щеше да развие сериозна невроза.

Познатата ми се опитвала да живее с тайната си и да бъде нормален човек, да не бъде отмъстителна, да не обръща внимание, че пулсът й винаги се ускорява, когато влиза във входа. Поотраснала, имала гаджета, те я изпращали и я целували в същия този вход. Междувременно (вече била в гимназията, а периодът бил "зората на демокрацията") портиерът на училището й, човек на пенсионна възраст, я приклещил веднъж и започнал да й се обяснява и да я опипва. Този път тя събрала сили да разкаже на майка си - не искала други деца да преживеят същия ужас, в който живеела тя. Майка й уж казала на класната. Класната уж щяла да предприеме нещо. Но нищо не се променило, портиерът продължил да си работи в училището, а на познатата ми никой никога нищо не казал по въпроса.

Минали още години, познатата ми станала на 20. В един момент решила, че е крайно време да погребе признаците от миналото и да стане зрял човек. Насред един скандал с майка си, в който познатата ми искала да отстоява, че е голяма, а майката - че детето й си е още дете, тя събрала сили и разказала тайната, която е крила през повече от половината от живота си. Реакцията на майката била, дословно, следната: "По-добре да те бях хвърлила в кофата за боклук, когато те родих, ако знаех какво ще излезе от теб." След време се опитала да замаже казаното, да го отдаде на афекта и на притеснението. А за познатата ми останало само утешението, че е чула тези думи не на 9 годишна възраст, а на 20, когато е достатъчно голяма, за да ги понесе.

Историята има продължение.

Познатата ми се омъжила и отишла да живее на друго място. Разказала на мъжа си за тайната си. Той, за разлика от майка й, се държал адекватно и отделил много време, за да я накара да престане да се чувства виновна за случилото се. Познатата ми признава, че и до ден днешен изпитва ужас, когато трябва да влезе в онзи вход и когато види омразния съсед. Успяла е да преодолее страха си от таксита и таксиметрови шофьори. Но в родния й дом живее нейната племенница (дъщеря на сестра й). След като познатата ми е казала на майка си за случката със съседа, историята е стигнала и до баща й и сестра й, но те никога не пожелали да говорят с нея за това, да я изслушат. Нещо повече - с готовност пускали племенницата на гости у онзи съсед. Познатата ми предположила, че семейството й просто е предпочело да смята, че си е измислила цялата история. Ала трябвало да се случи и нещо друго, за да разбере, че зад тази "избирателна пропускливост" стои по-дълбок ценностен модел.

Когато племенницата била на 13 години, бащата на познатата ми предложил да уреди внучката си да поработи през лятото - да се понаучи на труд, както и него са го учили от малък. Уговорил капитана на едно корабче детето да бъде сервитьорка вечер, за което да получава по 3 лева на смяна. Моята позната била против тази идея, казала, че не е редно дете да работи, без да регистрират го в инспекцията по труда (а на ненавършени 14 години никой няма да я регистрира), но не я слушали. Поговорила и с племенницата си - детето знаело, че има инспекция по труда, но щом майка му не възразявала, какво да прави. Все пак, майка му била експерт, пишела книги как се възпитават деца. Пък и детето се радвало на трите лева, така заедно с джобните, които й давал дядо му, ставали по четири на ден. И не разбирало защо леля му казва, че си е жива експлоатация да работи цяла вечер за три лева.

Така че и бащата, и сестрата и племенницата на познатата ми били щастливи до момента, когато... капитанът се опитал да изнасили момичето. За късмет (или по-скоро - поради възпитателните прийоми на майка си), детето тренирало бойни изкуства, та успяло да неутрализира желанието на капитана и да избяга. И понеже майка му, която, припомняме, пишела книги за възпитанието на децата, била възпитала дъщеря си да споделя, детето разказало всичко.

Историята не свършва и тук. Защото не по-маловажна от самата случка е реакцията на близките. Разбира се, дядото не върнал племенницата на познатата ми на корабчето. Но и никой не предприел нищо срещу капитана. Най-малкото, защото иначе е трябвало да обясняват как и защо са изпратили малолетно дете да работи вечерна смяна на някакво корабче. Също и защото дядото, като типичен мачо, потърсил вината във внучката си: "а тя защо е ходила при капитана след работно време?" И - също толкова мачовски - оправдал капитана: "ами виж, той е мъж, нормално е...". За капак, майката на момичето благодарствено попитала дядото: "татко, нали догодина пак ще й намериш работа"?

Най-лесно би било да сметнем цялата история за разказ за някакво смахнато семейство и да не видим типичните за нашето общество неща, които стоят зад нея. Ала според мен:

У нас все още се споделя традиционалистката ценност, че децата са функция на родителите си - те се правят, за да се осигурят наследници и да има върху кого да прехвърлят проекциите си родители, баби, дядовци. Детето рядко се смята за индивид, толкова ценен, колкото и възрастните; на преживяванията на децата не се гледа сериозно. Това е отразено и в образователната система, дори в съвременната, в която, се правят опити да се върне дисциплината чрез санкции и заплахи, вместо да се създаде у децата интерес към училището.

В нашето общество са здраво вградени ценностите, че който стане обект на сексуално насилие, си го е изпросил. Дори ако е дете. А ако такива са доминиращите ценности, те ще се изповядват и от много от родителите на пострадалите деца.

И по времето на тоталитаризма, и в наши дни, държавата се занимава с различни неща от това да защитава гражданите и в частност - децата.

Нито строгият режим на министър Фол в годините непосредствено преди "перестройката", когато се въведоха лични карти и милиционери следяха по улиците дали учениците ги носят и дали са с униформи премахна произвола спрямо децата, упражняван от учители, съученици, родители.

Нито охранителните фирми и камерите в училищата в наши дни правят живота на децата по-сигурен.

Нито властта си върши работата в огромна част от случаите, когато иде реч за насилие над деца, родителска немарливост, незаконен детски труд (колко деца работят по заведенията през лятото и колко от тях го правят легално?).

Нито полицията и съдебната система работят така, че интересите на децата (пък и на обикновените граждани изобщо) да бъдат защитени.

След всичко това, историята на семейството на моята позната не изглежда толкова чудата. Както и фактът, че пострадалото от полицаите момиче не се е оплакало...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да си представим, че ги... има

Поредните ужасяващи кадри от домове за хора с увреждания в България. Поредните увъртания - "ама то това е нагласено". Поредните неадекватни политически реакции (този път - Илияна Йотова).

В същото време - поредните атаки срещу всякакви малцинства - религиозни, етнически, сексуални или просто - мислещи.

Вчера се прекарах известно време в архитектурния блог ProvoCAD, по-специално в постовете, представящи дипломните работи на авторите на блога. Разглеждала съм ги и преди, но този път обърнах внимание и на коментарите. Още навремето бях особено впечатлена от дипломната работа на Милен Мечкуев - проект за обреден дом на мястото на ромското гето в квартал "Разсадника". Такова било заданието, по което направили своите дипломни проекти и други студенти. Изискването на изпитната комисия било - представете си, че гетото го няма. Може би в мечтите на преподавателите по архитектура, измислили заданието, най-добре би било да няма роми и гета, а ритуална зала, в която се венчават чистокръвни българи и раждат чистокръвни българчета.

Милен Мечкуев обаче не просто учел архитектура като набор от технически умения - за него архитектурата била преди всичко за живите хора. Независимо от техния етнос. Затова предпочел друго, вместо да следва заданието буквално (цитирам):

Ситуиран на мястото на съществуващо ромско гето от една страна и на едно от най-хубавите градоустройствени петна в близост до центъра на града, проектът цели да разгледа цялостно развитието на местността. Създаването на ритуален дом за сметка на циганската махала, без наличието на обществена позиция по проблема, е нередно. Целта на разработката е да трансформира гетото в социално полезен градоустройствен фактор, наситен с належащи за общината функции. Запазват се жилищните такива като опит за интеграционен процес, като за тази цел се предвиждат домове за социално слаби с работилници към тях. Интеграцията е немислима без контакта на социалните групи. Това е и причината в проекта да се допълнят функции като спортна зала, театър, читалище, детска градина, общинска администрация и други, които са и от особена нужда за местността.

От коментар №6 към поста става ясно, че след като дипломантът обяснявал проекта си близо половин час по време на публичната защита, един от членовете на комисията изненадано попитал: "ама то и цигани ли има?". Нали заданието било да си представят, че ги няма. А Мечкуев, не го е срам, предпочел да не си затваря очите, че ги има.

За щастие, "изклинчването" от правилата на заданието не попречило на дипломанта да защити успешно и да стане перспективен млад архитект. Но не за това ми е думата.

Думата ми е за много по-голямото задание, което изпълнява българското общество и, като се замисля кой е в комисията, измислила заданието - комисията май пак е българското общество. А заданието е - да построим пространство за национални ритуали на гордост, като си представим, че ги няма:

- етническите малцинства
- религиозните малцинства
- сексуалните малцинства
- хората с физически увреждания и липсата на достъпна среда за тях
- хората с умствени увреждания и нечовешките условия, в които вегетират
- болните хора
- домовете за изоставени деца
- домът за временно настаняване на имигранти в Бусманци (де факто неофициален затвор)
- турските тоалетни

И така нататък, и така нататък. Ала, за разлика от дипломната комисия от преподаватели по архитектура, голямата комисия няма милост за нарушителите на заданието. Нищо чудно скоро и защитата от дискриминация да бъде обявена за нещо излишно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отношението към децата в Дания

Представям ви едно обикновено датско семейство, което живее в стандартна къща в градче на около 12 километра от Копенхаген (нещо като предградие). От ляво на дясно, това са Йеспер, Вини, Микел, Лесе и Томас. Котките Растер и Юли бяха доста стари, когато направих тази снимка преди около три години, и вече не са между живите. Семейството има нова котка - Флора. И понеже това е Дания, естествено на снимката има и свещи.

Вини и Томас работят в Копенхаген. Вини се грижи за деца с увреждания, а Томас преподава как се правят книги (и други печатни произведения) в Колежа за графични изкуства. Бях им на гости за четири дена през 2006 и това, което ми направи най-голямо впечатление, беше емоционалната пълнота, в която растат децата им. Никой не казваше на Микел: "вече си на 11 години, не се гушкай в майка си, докато гледаш телевизия, момчетата не правят така" или "не седи на коленете на гостенката, не е прилично". Малкият и средният брат се случваше да се поскарат, но не си крещяха и не се биеха. Големият ги гледаше кротко и с усмивка - като човек, който знае какво е, но вече е преживял този етап. На къмпинг вечерта около огъня компания от десетина деца се държеше съвършено кротко - говореха си, играеха някакви от нашенска гледна точка изключително скучни игри и отвреме-навреме някое от децата разпалваше огъня. Гледах ги и си мислех, че тези деца може би просто нямат сдържани емоции, които да напират да излязат навън.

Когато в България започна да се чува за филма на Кейт Блюет "Изоставените деца в България", взех импровизирано интервю по ICQ от Томас. Интервюто отлежава повече от година и чак днес се наканих да го преведа и да го пусна в блога:

Аз: Това място, където Вини работи, защо хората си оставят децата там?

Томас: Децата са там само ден-два в месеца, защото семействата имат и други, здрави, деца и така им дават възможност да правят неща, без да се налага децата с увреждания непрекъснато да присъстват.

Аз: Когато в Дания се роди дете с увреждане, какво прави държавата?

Томас: Тя помага на родителите да се грижат за детето с помощи и със специални детски градини, и училища, и обучение.

Аз: В България, когато се роди дете с увреждане, обикновено докторите казват на родителите: "Вие не сте способни да се грижите за такова дете, по-добре го оставете в институция, където ще получава специални грижи", а в институциите е ужасно и децата често умират в тях :,-(.

Томас: Да, тъжно е. Не е толкова трудно да се грижиш за дете с увреждане.

Аз: В Дания родителите на такива деца биват ли обучавани как да се грижат за тях?

Томас: Да, от болничния персонал.

Аз: Това е хубаво :-). Държавата дава ли някакви допълнителни пари за грижи за такива деца?

Томас: Да, понякога дори специален автомобил с място, където да се постави инвалидна количка.

Аз: WOW!

Томас: И специално легло.

Аз: В България, често няма никаква помощ :,-(.

Томас: Това е ужасно и за децата, и за родителите.

Светла: Там, където работи Вини, как се грижат за децата?

Томас: Децата идват следобед, играят и вечерят. След вечеря се къпят и към осем часа се слагат в леглото, в отделни спални. След осем Вини трябва да подготви някои неща за другия ден (дрехи, лекарства...). През нощта един дежурен наглежда децата, дали всичко е наред, понеже някои не могат да се движат и може нещо да им се случи, дори в леглото. Сутринта децата стават и закусват, и ги обличат (преди това). После идва такси и ги закарва на училище. Ако е събота, Вини ги извежда някъде, понякога до копенхагенската зоологическа градина :-).

Аз: Супер :-). Е, в България не е така :-(.

Томас: В Дания, ако здраво дете не може да остане в семейството си - поради проблеми с алкохол или нещо друго - държавата ще плати на друго семейство да се грижи за детето, за да живее то в семейна среда.

Аз: Значи няма деца, оставени в институции?

Томас: Някои деца може и да бъдат оставени, ако са проблемни и ако са на 14-15 години, но не малки деца.

Аз: И предполагам, че те биват третирани добре в институциите?

Томас: Разбира се, те е възможно да се чувстват нещастни и да усещат, че не получават достатъчно обич и ласки, както нашите деца получават от Вини всеки ден.

Аз: Разбира се! Но българските деца в институции не получават никакви ласки, откакто се родят :-(.

Томас: Вини обича да прегръща и децата с увреждания, и те я обичат.

Аз: Късметлийчета, че са родени в Дания...

Знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление от всичко, което ми каза Томас? Не, не спациалните автомобили с място за инвалидни колички в тях, нито отделнатата стая, с която разполага всяко дете с увреждане, на което му се налага да остане сред специални грижи за ден или два в месеца. А дълбокото убеждение, че всяко дете, независимо от това дали е здраво, болно, послушно, проблемно, момче, момиче, бебе, тийнейджър, има нужда от обич и ласки. И ако не му се показва достатъчно обич и не получава достатъчно нежност, детето ще бъде нещастно.

Разликата в отношението към децата в Дания и България не е въпрос на пари, а на ценности, на сващане на това - какво означава да бъдеш човешко същество и от какво един човек има нужда.

У нас има и щастливи изключения в грижата за деца с увреждания, но в областта на държавната политика към децата - както с увреждания, така и здрави, нещата са трагични. Да хвърлим поглед само на реформите в образованието. Те могат да се обобщят като ограничения и санкции, ограничения и санкции. Вечерен час, униформи, "характеристики", общественополезен труд, гонене от час - все едно, че става дума за рецидивисти, не за деца. Ако на тези от министерството поне малко им пука за учениците, на първо място ще се замислят - от какво образование имат нужда съвременните деца. И все пак, не мисля, че проблемът е в политиците ни, а в отношението към децата в нашата култура като цяло. Културата се променя най-трудно, макар да не е невъзможно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Различни "цветове", все същото "животно" - нещо като равносметка

Днес се навършва точно един месец, откакто за първи път писах в блога си за нередностите в моя факултет, които карат стотина преподаватели да живеят в колективна лъжа. Навършват се и една година и един месец от първото отворено писмо на Стефан Дечев до ръководителя на неговата катедра и една година от началото на публичното обговаряне в интернет на някои "странни" практики в Правно-историческия факултет на Югозападен университет.. Днес нещата изглеждат много по-различни, отколкото от преди една година и един месец или дори само преди един месец. В Югозападен университет има "раздвижване на духовете", каквото доскоро би било абсолютно немислимо. Всичко това нямаше да се случи (а и аз може би нямаше да посмея да си отворя устата), ако не бяха усилията на Стефан Дечев, който в продължение на една година се е борил, както отбелязва Александър Везенков, "напълно сам", а преди него и Петър Дошков, който си е изпатил за смелостта най-много от нас. На Боряна Димитрова и мен в общи линии само ни се карат, не ни говорят и се опитват да ни дискредитират, докато Стефан е бил привикван и заплашван - и лично, и на катедра, а Дошков - уволнен и съден. Поздравления, момчета, без вас нямаше да е същото!

Бях започнала един друг пост преди няколко дена и смятам, че не е лоша идеята да обединя и двата в нещо като равносметка. От известно време насам си мисля, че между много от темите, за които пиша в блога си, има връзка - цензурата по отношение на блогърите, отношението към филма на Кейт Блюет и демонизирането на Алексо Петров, а сега и това, което се случва на тези, които не се страхуваме да говорим за нередностите във университета, в който работим (в случая на Петър Дошков - от който е уволнен).

Какво имам предвид?

При всички тези случаи има, първо, официална институция, която не обича някой да й показва, както пишеше в един анонимен коментар в блога ми, "интимното бельо". Второ, въпросното "интимно бельо" е доста поизцапано. Трето, влошената "хигиена" е довела до болести, които съвсем не са безопасни. Четвърто, появява се някой, който се осмелява да заяви (и да подкрепи с доказателства), че въпросните гащи са... да го кажем по-меко, покрити с остатъчни продукти и че това предизвиква масова зараза. Пето, в резултат официалната институция, вместо да вземе да си изпере гащите и да иде до аптеката за ваксина, обвинява куражлията, че е предател и че има рога, опашка, три сестри, трима братя и не знам си колко златни ябълки.

Мишел писал за протест за Странджа. Протестът е, защото със Странджа определено има някакъв проблем. Ама от гледна точка на институцията, проблемът не е Странджа, а протестът. Какво правят? Привикват Мишел в полицията и се опитват да го сплашат и да му затворят устата, защото протестът на еколозите, видите ли, не бил официално разрешен.

Кейт Блюет направила филм за дома за деца с увреждания в Могилино, който (подчертавам това, защото голяма критиците на филма отказват да го забележат) е снимала в продължение на девет месеца. Сума ти неправителствени организации тръбят, че Могилино не е изолиран случай. Българският Хелзински комитет още преди години показа и какво е дереджето на домовете за възрастни с увреждания в България. Всичко това не пречи на разни патриоти, начело с Президента на републиката (който се включи късно, но с апломб) да твърдят, че това е антибългарска кампания, че то в Англия и Европейския съюз положението с тези домове не е по-добро, че ако защитаваш Кейт Блюет, си национален предател. Аз самата съм получавала коментари в тази връзка, в които се казва - като научим децата да обичат държавата и да пеят патриотични песни, всичко ще се оправи. За мен обаче държавата няма абсолютно никакъв смисъл без хората - какво да й обичам, след като тя систематично третира човешки същества по-зле и от животни. Президентът Първанов дори има наглостта да каже, че те родителите били виновни, защото оставяли децата си в домове, след като е добре известно, че върху тях се упражнява натиск, за да го направят.

Аналогичен е и случаят с eдиния от трейлърите на филма "Баклава" на живеещият в Канада български кинаджия Алексо Петров. Първо, трейлърът бяха набеден, че били детска порнография. Второ, разни патриоти взеха да се възмущават - абе тоя живее в Канада, значи няма моралното право да ни обяснява какво било в България. Трето, от висотата на експерти и критици някои решиха да разкритикуват естетическите качества на филма... все едно, че съвременното българско кино е нещо, които изобщо може да служи за еталон. От друга страна, филмът на Алексо Петров "отпуши" и в известна степен легитимира говоренето за това какво става и в домовете за "здрави" деца в България. Естествено, проституция, просия, насилие, злополуки и смърт и мизерия не се случват в тези домове от само от няколко седмици. Ама Алексо Петров бил виновен, че показал това. И тук господин Гоце пак обвинява родителите, че си изоставяли децата, а това, че няма един свестен и работещ механизъм да се поощряват родителите, които биха изоставили децата си, да ги гледат, и изоставените деца да живеят в семейна среда, изглежда доста по-дребен проблем.

Аналогичен е и казусът с нелегитимния декан на Правно-историческия факултет на Югозападен университет. Във факултета може да има сума ти нередности, лъжи и корупционни схеми, но докато всички си мълчим и, по думите на Александър Воденичаров, "крачим в единен строй", нещата изглеждат наред. Отвори ли си някой устата обаче, се почва - Дошков е еди-какъв-си, какво му стана на тоя Стефан Дечев, я да видим какви са му научните качества, а пък Светла Енчева още не е защитила дисертация, Боряна Димитрова е защитила, ама не е ходела редовно на заседания и т.н. и т.н. Раждат се конспиративни теории, според някои от които например всичко дотук е имало за цел да срине катедра Социология; сигурно и Дошков, и Дечев все за катедра Социология са си мислили. От друга страна, аз получавам упреци, че съм се гаврела с паметта на Йордан Шопов, за когото нищо не съм писала в блога си (въпреки че твърдя, че в борбата си срещу зала "Шопов" Стефан е напълно прав и че това не е гавра с ничия памет).

Забележете, че и тук, както при предишните разгледани случаи, светът се дели не две - "ние" и "другите" и ако посмееш да кажеш нещо по адрес на "нас", биваш идентифициран с "другите", които се опитват да ни унищожат "отвън". Като се опитам да обобщя, излиза, че "ние"="статукво" и "промяна"="другите", тоест във всички разглеждани случаи промяната се възприема като нещо, налагано отвън и разбиващо привичната идилия ("колко задружни бяхме, като едно семейство, а сега?"). Мащабите може да са различни - примерно, BBC "срещу" България или преподавател "срещу" катедрата си, но принципът остава. И при всички тези случаи се казва - това са си вътрешни въпроси, има си механизми за решаването им, защо трябва да се вдига толкова шум?

Убедена съм, че при подобни случаи е повече от необходимо да се "вдига шум", тъй като "каналният" институционален ред за промяна практически не работи. Публичността е най-доброто средство срещу корупцията и в това отношение силата на интернет е огромна, понеже често пъти не може да се разчита и на конвенционални медии. В този смисъл, твърдо заставам зад Жюстин в спора й с Ивайло Дичев за ролята на блогърите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как се оказах във "Великолепната шесторка"

Chris Dusauchoit 2008, some rights reserved

Снощи (по-точно - рано тази сутрин) си чатих с една стара приятелка, с която от доста време не бяхме говорили. По едно време тя каза:

"Видях те аз в БТВ като дарител. Оттогава се каня да ти кажа."

Аз: "По БТВ??? Как?"

Не са ме снимали по БТВ (поне през последните десетина години), за да ме дават.

Тя: "В списъка на дарителите на шесторката."

Аз: "Ох. Не съм плащала на "Шесторката", а на УНИЦЕФ (тук малко се цензурирам)."

Тя: "Те не са написали, че на "Шесторката". Всъщност не помня какво беше заглавието."

Аз: "То пък един дарител, 10 лева дадох."

Изобщо не бих споменала за тези мизерни 10 лева, ако в БТВ не ме бяха представили като дарител, от което, честно казано, ми е неудобно. Аз самата не бих желала да се "бия в гърдите" на какви домове дарявам пари и колко. Смятам, че това, което се опитвам да постигна, като пиша за домовете за изоставени деца в този блог е повече, отколкото може да се направи с 10 лева или там колкото давам.

Освен това, не само умишлено бойкотирах "Великолепната шесторка", ами моралните и естетическите ми сетива се "взривяваха" всеки път, когато по погрешка превключех на БТВ по време на предаването, така че не ми се събира да съм го гледала повече от няколко секунди. Можете да разберете защо ми стана неприятно, че са споменали името ми. В блогове и преса се изписа достатъчно за нелепостта на шоуто, нямам какво особено да добавя. Все пак ще кажа няколко думи, без претенцията да бъда оригинална.

Ситуацията на децата (и здрави, и с увреждания) в домове в България няма да се оправи, като им строим златни палати за милиони левове. Необходими са:

- промяна в нормативната база, свързана със създаване на предпоставки децата да останат в родните си семейства, развитие на приемна грижа, промяна на политиката на заплащане в домовете (за да работят там мотивирани специалисти), въвеждане на модерни форми на грижа, строг контрол върху дейността на домовете, прозрачност.

- и, което е по-важно - сериозен обществен дебат за това какво означава да си човек и какво заслужава едно човешко същество. Вместо да роним сълзи, да слушаме естрадна музика и да пращаме есемеси за горките "умствено изостанали" дечица, а ако случайно видим такива на улицата, да ги отбягваме като прокажени, да схванем, че те заслужават уважение и зачитане на човешкото достойнство не по-малко от който и да е от нас.

Струва ми се, че второто, развиването на сетива за човешката ценност, е по-трудно от институционалните реформи.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Божена за Медвен

Представям ви Божена, 16 годишната ми сестра. Тя още няма блог, но това не й пречи да бъде социално ангажирана. С Божена си говорим за много неща, едно от тях е темата за домовете за деца с увреждания в България. Ето част от писмо, което получих от нея преди няколко дена:

Между другото по Коледа с мама изпратихме колет с храна и играчки за Медвен и останахме изумени как стоят нещата - никой не вдигаше телефона на дома в продължение на 1 седмица, защото "деректорката си е у дома по празниците". След като мама най-накрая се свърза с нея, тя едва ли не я наруга, че я безпокои. Според мен такова отношение би отказало доста потенциални дарители от желанието за някакво дарение.

Благодаря за информацията, сестричке! Убедена съм, че тя ще предизвика съответния интерес.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Крис Дюзошоа за Могилино

Chris Dusauchoit 2008, some rights reserved

Тези дни за пореден път "откривам топлата вода" - удивлявам се колко велико нещо е Интернет. Когато обработих снимките от представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, ги качих на някои места из интернет. Почти бях забравила за това, когато преди няколко дни получих индивидуално съобщение в социална мрежа от някой си Крис, който ги бил видял. Пишеше, че е разпознал Славка Кукува от Българския хелзински комитет на снимките и че тя е "храбра колкото Кейт" (Блюет). Веднага проверих профила на този Крис, единственото, което пишеше за него беше, че е от Белгия. Веднага му отговорих и получих следния отговор:

Със съжаление те информирам, че посетих дома в Могилино и там наистина нищо не се е променило. Сърцето ми се скъса, когато видях Васки в окаяно състояние, все още твърде слаба, да седи на масата по пижама. Можех да говоря с нея с преводач, тя каза, че иска да излезе навън, предложих да я взема на ръце и да я увия в одеяло, но персоналът не позволи. Вместо това я сложиха в бебешка количка и я закараха в другата стая. В съседство, в тъмната баня видях три деца, които също разпознах от филма. Те седяха на гърнета, не знам от колко време. Това ме накара да се разплача.

Питах го кога точно е бил в Могилино, защото от това, което се чува тук, нещата там значително са се подобрили. Оказа се, че е бил част от белгийската група, която е посетила Могилино миналата седмица. Посетили са също така дом номер 8 в София, Медвен, Искра, Кошарица, Рудник и Бургас. Според него, в Могилино било най-зле.

Постепенно успях да установя, че Крис е всъщност Крис Дюзошоа, известен белгийски актьор, телевизионен и радиоводещ, природозащитник. Оказва се, че той е алармирал белгийската общественост, след като е гледал филма на Кейт. Основал е тръст в защита на децата с увреждания в България, планира, да набере към един милион евро (само за НПО-та и нищо за държавата, ура!) и обещава, че ако дори и един евроцент отиде в грешни ръце, ще приключи "кариерата" си в тази дейност. В последните няколко дена разменихме значително количество писма с него и Яна.

Крис задава прости, но логични въпроси:

• защо българските медии не показват достатъчно интерес към Могилино и подобните домове в България?
• защо децата продължават да седят на гърнетата си часове и часове?
• защо кметът на Могилино му изпраща списък с неща, които иска тръстът му да осигури и в тях на първо място стои... бус, след като бус вече е осигурен от Кейт и той очевидно не се ползва за нуждите на децата от Могилино?
• защо, когато задава въпрос дали парламентът разполага със списък на домовете, които трябва да бъдат закрити, защо депутатите отговарят, че това не е тяхна работа, а на правителството?

Аз пък от известно време се питам - мислите ли, че прекалявам с темата за Могилино?

Не съм институционално ангажирана с правата на децата с увреждания в България по никакъв начин. Но смятам, че много може да се разбере за едно общество по начина, по който то интерпретира човешкото. Какво разбираме под "човек"? Човешките същества еднакво право ли имат на съществуване и самоосъществяване?

П.п. Информация за Крис Дюзошоа, както и официалното становище на белгийската комисия - в блога за Могилино.

П.п.2 Изрично питах Крис под какъв лиценз да публикувам снимката му, на което той отговори простичко - "разбира се, че нямам нищо против да ми публикуваш снимките". Държа на авторството му и, ако искате да използате снимката, моля уточнете автора.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Филмът "Дом" - поредното тоталитарно лицемерие

Представете си родители, които имат две деца и системно бият и изнасилват едното, а с другото се държат добре. Представете си също, че тези родители са разкрити и изправени на съд. Когато ги питат защо си тероризират детето, те отговарят - ама вижте колко добре се държим с другото! Накрая, притиснати с въпроси за тормозеното дете, измърморват - е, след няколко години ще престанем да го бием и изнасилваме. Какво бихте си помислили за такива родители? Вероятно, че имат сериозни психически проблеми, нали?

Вчера гледах откровено поръчковия филм на БНТ "Дом", направен като контратеза на "Изоставените деца на България". Как да не си спомня онова, което каза Давид Йерохам на представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, че институциите ни реагират като "психотични"?

Показват ни родители, които са отказали да си изпратят роденото с увреждане дете в дом, след като това им е било предложено (питам се, а защо изобщо им е било предложено?). Обясняват ни как здравната каса поема всичко по лечението и рехабилитацията на детето, включително и обучението на родителите (пак се питам, защо, след като има такива прекрасни условия за отглеждане на деца с увреждания в домашна обстановка, на родителите се предлага да ги оставят в дом?).

Показват ни прекрасни домове със всеотдаен персонал и видимо весели дечица. И защитено жилище ни показват, и дневен център. За чудо и приказ. (Тук е логичен въпросът на Яна Домусчиева - а защо никой не интервюира тези деца и младежи, а само на персонала?)

Показват ни и щастливо момиченце, което живее в приемно семейство, радва се на любов и грижи и е проходило благодарение на правилно лечение. Обяснява ни се, че родителите видели детето по телевизията, поискали да го осиновят, намерили правилните държавни институции и ето, какво по-лесно от това!

Яна ни разкрива, че историята е съвсем друга. Малката Деси първоначално е открита от фондация "За децата", в която Яна е работела по това време. Детето прохожда благодарение на фондацията, дарения и лекари от "Пирогов". Държавата няма нищо общо тук, че да си го приписва за заслуга! Или може би трябва да й благодарим, че е допуснала в България да има едно приемно семейство на дете с увреждане?

Филмът ни показва дом, в който децата имат достъп до образование. Хубаво, но децата от Могилино и другите домове, където няма образование?

Филмът "Дом" напълно тенденциозно се опита да ни внуши, че повечето домове за деца с увреждания в България са прекрасни и, което е много по-лошо, че родителите, които оставят децата си в домове за деца с увреждания, сами са си виновни за това. Защото, ако ги гледат, ще получат най-адекватната помощ от държавата. Следователно, забележете, държавата не носи никаква вина, само родителите са виновни! По същия начин, държавата не е виновна, че има само едно дете с увреждания в приемно семейство - ами другите потенциални приемни родители да са се сетили и те!

В България продължава да има целенасочена политика на геноцид по отношение на хора с увреждания (и хора в неравностойно положение изобщо). Ако са някъде, където не ги виждаме и държавата отделя минимално пари за тях, хем си живеем със съзнанието, че не съществуват, хем на държавата не й се налага да се чуди какво да ги прави. Ето защо лекарите (не че повечето от тях осъзнават това) съветват родителите на деца с увреждания да ги оставят в дом. Едва ли повечето от родителите биха постъпили така, ако получаваха подкрепа вместо обезсърчение в този особено тежък за тях момент.

Следователно, необходимо е да има кампании за популяризиране на приемната грижа и за убеждаването на родители на деца с увреждания да ги гледат в домашна обстановка. Но трябва да има и достатъчно възможности за обучение, рехабилитация, достатъчно дневни центрове... Държавата готова ли е? Едва ли!

Тъй като социалистическото убеждение, че "държавата трябва да се грижи за всичко", ми е чуждо, смятам, че ще е добре държавата да даде възможност за развиване на мрежи от частни дневни и рехабилитационни центрове и т.н., но за тази цел трябва да има цялостна реформа на здравната система в България, гъвкави схеми за застраховане, конкуренция между различни здравни каси, а не единствено да се разчита на благотворителност.

Моля, прочетете поста на Яна Домусчиева за филма "Дом" в блога за Могилино. Полезно е. И отрезвяващо.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Възможна двойна употреба

Това е една от многото снимки, които съм посветила на Дейвид. За Дейвид ще ви разкажа малко по-долу.

След публикуването на предишния постинг, посещаемостта на иначе неособено популярния ми блог надмина всички "рекорди" от създаването му, дори "героичния" период от времето на предизборната кампания за кмет на София. Посещенията са основно от търсене по ключови думи "баклава" и "порно" (с незначителни вариации) в Google, където чудно защо, като напиша тези думи, блогът ми излиза на първо място. Както можете да забележите обаче, това не е оказало влияние върху блоя на коментарите, които получавам - дотук има два коментара върху този постинг и все от хора, с които сме общували и преди.

Сега, нека се върна на разказа за Дейвид. Дейвид е мой добър приятел, фотограф. Макар да не работи като професионалист в тази област, е един от най-добрите фотографи, с които съм общувала; и може би най-добрият (за моя вкус) портретен такъв. Учител му е не кой да е, а Ансъл Адамс. Не мога да кажа, че харесвам абсолютно всички снимки да Дейвид, в доста отношения разбиранията ни за фотография се разминават. Но не мога да отрека, че от него много съм научила. Не само в техническо отношение (случвало ми се е да получа десетина имейла от него, в които той ми обяснява какво не харесва в моя снимка и как да я променя, за да стане - ето резултатът от една от тези кореспонденции), а и като провокация да виждам снимки в дълбочина, под чисто видимото им равнище.

За разлика от мен, която обикновено импровизирам, пък накрая - каквото се получи, Дейвид винаги постига онова, което иска. Ще омеси хляб, ще го опече, ще го разчупи и ще го снима по такъв начин, че ще добия усещането, че за първи път осъзнавам какво всъщност е хлябът и колко велико нещо са трохите. Ще снима приятелката си (на видима възраст между 50 и 60 години) гола така, че да се възхитя от величието на "презрялата" й красота и да не видя абсолютно нищо мръсно в подобна снимка. Степента, в която Дейвид се стреми да реализира точно онава, което е в ума му, понякога ме плаши. Имам чувството, че светът за него е едно голямо фото студио. Някой път може да го гръмнат, че е навлязъл в чужда собственост, за да снима, примерно, пън.

Признавам, че Дейвид е на светлинни години по-добър фотограф от мен. Но във Flickr моите снимки се радват на много повече коментари и популярност от неговите. Защо? Ами Дейвид не е много общителен, рядко коментира снимки и невинаги отговаря на коментари. Аз коментирам много повече. "За повечето хора - каза ми той вчера - коментарите се основават на социалната връзка между коментатора и фотографа. А аз просто коментирам това, което харесвам."

В повечето случаи, Дейвид не слага тагове на снимките си, почти не ги публикува в групи и често те остават незабелязани, освен за малцината, които се интересуваме от фотографията му. Онзи ден обаче той публикува серия актови снимки, на които сложи тагове като "nude", "tits", "erotic", "nipples", "sexy". За часове, ако не и минути, някои от снимките получиха стотици посещения. Коментирахме обаче пак само онези, които коментираме снимките му по принцип.

Като гледам статистиката на блога си от последните дни, не може да не се сетя за паралелната история, която се случи на Дейвид по същото време (е, има и разлики, на първо място - аз не съм толкова добър блогър, колкото той - фотограф, на второ - с предишния си постинг изобщо не съм си поставяла за цел да привлека много посещения). Интересно, дали повечето, които са попаднали на блога ми, просто са били любопитни да видят "онова порно" "Баклава"? Или са търсели и съпоставяли гледни точки? Едва ли някога ще разбера.

Възнамерявах да напиша постинг на тема "що е порнография" (и вероятно все някога ще го направя), но все повече виждам, че филмът "Баклава" отваря полета за много по-важен дискурс. Дали създалата се (или по-точно - създадената) истерия около него не цели да отвлече вниманието ни от други неща - какво наистина се случва в този дом и в много други домове за деца и за което допринасяме и ние, най-малкото, защото не искаме да го забележим? В тази връзка, въпреки че Яна от блога за Могилно изрази несъгласие с позицията ми, аз лично виждам тясна връзка между "Баклава" и "Изоставените деца на България".

Още една серия от въпроси - дали казусът "Баклава" не отвлича вниманието ни от други важни проблеми в социалния и политическия живот в България, като поредното "природно бедствие" (тоест, последствията от факта, че тази зима има сняг), неспособността на настоящото управление да се справя с това или онова, трагедията с българските моряци и питането какво точно се е случило с тях и т.н. и т.н.?


П.п. Съжалявам, ако сте очаквали да попаднете на порнография в моя блог. Това няма да ви се случи.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Все още изоставените деца

Доживяхме да видим "Изоставените деца на България" по национална българска телевизия. Щеше да е твърде оптимистично да се очаква това да е БНТ. Така че, браво на БТВ (не че съм им фен)! Въпреки че го направиха с два месеца закъснение и въпреки че излъчиха съкратената версия на филма (според мен, много е важно да се види пълната версия).

Видях и какво представлява един британски дом за деца с тежки увреждания. Видях и че може да има такъв дом и в България. Видях също че държавните институции продължават да се държат толкова неадекватно, колкото на представянето на филма в Червената къща. Видях и че се правият опити да се обучи персонал, който да се отнася адекватно към децата от Могилино, но останах с впечатление, че въпреки добронамерените усилия човешкото общуване бива подменено от шарени топчета.

Както обещах, предоставям още снимки от представянето на филма. И отново се извинявам за качеството, но при това осветление, от такова разстояние, с такъв апарат (Panasonic FZ7) и с такъв "талант" за правене и обработка на снимки, толкоз. Понеже снимките са 19, ги прилагам като слайдшоу. Ако съвсем случайно някоя ви хареса и искате да я използвате - няма проблем, лицензирани са с Creative Commons.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Сбъднати и несбъднати очаквания от представянето на филма "Изоставените деца на България"

Бях на представянето на филма на Кейт Блюет "Изоставените деца на България" в Червената къща. Добре, че с мъжа ми пристигнахме по-рано, та успяхме да намерим места за сядане. Залата се оказа прекалено малка за всички желаещи, беше пълно с правостоящи, фоайето беше претъпкано, а може би някои хора не са могле да влязат и в сградата. Аз седях на стратегическо място - на последния ред, почти в средата, така че можех спокойно да правя снимки и да ставам, когато се наложи. (Всъщност намерението ми беше да седя някъде на края на редицата, за да мога да се разхождам насам-натам с фотоапарата, но, предвид блъсканицата, това беше невъзможно.)

Чудя се по какъв начин да опиша впечатлението си от събитието. Това, което спонтанно идва в главата ми, е да го представя през призмата сбъднати/несбъднати очаквания. И, тъй като в блогърстването няма строги правила, така и ще направя.

Очаквах да видя повече познати. Видях двама. Както разбрах преди малко, единият е бил там по работа. За другия не разбрах, беше далече и не успяхме да поговорим. Е, може да е имало някой познат и от хората, които не можаха да влязат...

Очаквах, че огромната част от присъстващите ще са като мен - дошли на представянето на филма единствено за да изразят гражданската си позиция и да видят що за дебат ще се случи. Оказа се, че много от тях са там поради доста по-конкретни причини - представители на различни НПО-та, преподаватели, специалисти в областта на хората с увреждания, студенти по специална педагогика, родители на деца с увреждания, които са отказали да изпратят децата си в дом въпреки че "добронамерени" лекари са ги посъветвали така. Имаше и доста чужденци.

Очаквах да видя повече известни публични личности. Не такива, които са пряко ангажирани с дебата, а такива, които са дошли, просто защото съдбата на децата в домове с увреждания ги интересува. Първата публична личност, която видях, беше американският посланик. По някое време мярнах журналистката Диана Иванова. Но известни политици, от която и да е политическа сила, както и визуално популярни журналисти (освен водещата и Диана Иванова) - не, както и други известни публични фигури, социолози, културолози, писатели и т.н. (Пак казвам, може да не съм видяла някого, беше голямо меле.)

Очаквах, че ще присъстват повече медии. Не мога да преценя колко представители на медии е имало, но единствената камера, която видях (освен любителски камери на хора от публиката), беше на телевизия "Европа". И нямаше въпроси, започващи с "аз съм еди-кой-си, представител на еди-коя-си медиа".

Очаквах, че Масларова няма да присъства и тя наистина не присъстваше. Но не очаквах, че ще изпрати заместник министър (Иванка Христова), както и че ще присъстват заместник министър на образованието и други представители на официални институции - председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска и други. Приятна изненада беше да видя министъра на правосъдието Миглена Тачева (единственият министър, който не беше се "отчел", изпращайки свой заместник - чест й прави). Още по-приятна изненада беше, че тя присъстваше сред публиката като редови зрител, а не отпред като официален гост. И взе думата като всички останали зрители, изчаквайки собствения си ред (доста по-търпеливо от някои, впрочем). С което спечели симпатиите ми. И говири точно и ясно, разяснявайки юридическата страна на осиновяването.

Очаквах, че повечето представители на официални институции ще се държат тотално неадекватно, както и се оказа. Те, начело с Ширин Местан, обясняваха колко много всъщност прави държавата за децата с увреждания и че всъщност филмът бил манипулативен, защото вижте колко хубави домове имало в България.

Не очаквах, че някои представители на неправителствени организации ще "играят" на страната на държавните институции. Наивно от моя страна, защото, все пак, колко НПО-та "усвояват" сума ти пари по съвместни проекти с инститциите и отчитат безсмислена дейност? За щастие обаче, имаше други неправителствени организации, които реагираха адекватно.

Не очаквах, че част от публиката ще е там, за да разобличава филма като долна английска антибългарска пропаганда. Също наивно, много наивно.

Очаквах, че никой няма да иска да поеме отговорност за ситуацията с домовете за хора с увреждания в България. Така и се оказа.

Не очаквах, че въпреки всичко ще изляза от залата обнадеждена, с чувството, че нещо се е случило и че ще се предприемат конкретни действия. Наивно? Знам ли... колко неща се изговарят в разни малки зали, просто за да се харесаме и да не се конфронтираме, а после нищо не се променя? Промени ли се нещо след потресаващия филм на "Амнести интернешънъл" за домовете за възрастни хора с умствени увреждания в България? От друга страна, надявам се, че ЕС ще "натиска" ситуацията в тези домове да се промени. Почти нямам друго основание за оптимизъм. Освен че в България има повече прояви на гражданска активност от преди. Най-вече посредством интернет. Което, строго погледнато, си е серионо основание за оптимизъм.

Скоро ще публикувам повече снимки от събитието.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Пак за изоставените деца...

Нека малко си почина от политически постинги... имах идея да пиша на следизборни (междуизборни) теми, но вече започвам да си омръзвам... А и, за разлика от предизборните кампании, човешките трагедии нямат deadline. Особено ако става дума за български деца в институции...

На шести ноемри от 18,30 Кейт Блюит ще представи филма си "Изоставените деца на България" - информацията е от блога, създаден като реакция на филма.

Още нещо на тема изоставени деца. Постинга, който прилагам по-долу, е от блога на Мая Маркова:

Някой знае ли нещо за съдбата на Софка?

Неотдавна писах в основния си блог за филма на Би Би Си “Изоставените деца на България”. По-долу превеждам един от коментарите, които получих към тази публикация:

“Аз съм майка на 2 ромски деца, които осинових от български сиропиталища преди 10 години. Дъщеря ми тогава беше на 7 години. Когато я посетихме в България, научихме, че тя има сестра-близначка. По-нататъшните ни проучвания установиха, че сестричката е още жива, но е “тежко засегната”. Поискахме медицинско освидетелстване, но ни отказаха. Поискахме да я видим, но ни казаха, че нямаме право на посещение. Предложихме дарения, но и те бяха отказани. Нашият посредник ни каза, че домовете за такива деца са ужасни. Вече 10 години ме мъчи мисълта, че близначката на дъщеря ми живее в условия, в които не бих оставила дори домашния си любимец. Без семейство, без достъп до медицинска помощ или обучение, което би могло да промени живота й. Не мога да погледна дъщеря си, без да се запитам какво е станало с това момиче. Тя се казва Софка. Сега би трябвало да е на 17 години.

Дъщеря ми не знае, че има близначка. Когато я осиновихме, тя беше вече претърпяла толкова много - физически и емоционално, че последиците бяха трайни. Дори и сега тя още се бори с посттравматичен стрес вследствие на побои и други ужаси, за които дори не може да разкаже. Има умствено изоставане. Но тук получава нужната помощ, има достатъчно храна и човешки живот, който беше отказан на сестра й.

Може би някой ден ще научим какво е станало с това момиченце.”

Написах тази публикация с надеждата случайно да бъде прочетена от човек, който знае нещо за това изоставено увредено момиче на име Софка (може би София). Ако по някакво чудо вие сте този човек, моля ви да оставите коментар. Ако сте блогър, бихте могли да копирате публикацията и да я поместите в своя блог, за да се прочете от повече хора.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Филм за изоставени деца в България

Попаднах на този филм на BBC поради статия на Даниела Горчева, препечатана в Mediapool. Нямам сили да го коментирам. Непоносимо е.

Разбира се, всички знаем, че подобно нехуманно отношение към човешки същества в България е нещо обичайно. Ала в степента, в която реагираме на това като цивилизовани хора и му даваме гласност, има и някаква надежда то да се промени...

P.S. Update. Коментар на Даниела Горчева към статията й в Mediapool:

Относно:	благодаря на всички
Автор:	Даниела Горчева
Получено на:	5 Октомври 2007 12:36
Благодаря на всички за коментарите,за разумните предложения и за добрите думи. До края на деня няма да съм онлайн,затова няма да мога да участвам във форума. Една молба - моля, разпространете сред близки и познати съобщението за протеста на майките от бг мама. Протестът е на 9 октомври, от 13 часа, пред МТСП - ул.Триадица 2.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог