Да ходим на София Прайд, докато го има

Всяка година пиша в блога на тема защо е важно да се ходи на София Прайд (2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016, 2017, 2018). Посланието ми за дванайстия прайд е малко по-различно:

Да ходим на прайд, докато още го има. И за да го има.

Защото може и да го няма. Защото нещата вървят в посока, в която не е изключено да се стигне до законодателство „за забрана на хомосексуалната пропаганда“, подобно на руското. Очаквали ли сте един термин като „джендър“ да бъде обявен за „противоконституционен“? Не сте, нали? Очаквали ли сте една Стратегия за детето, в която не се казва нищо особено и която дори не е законов акт (като Истанбулската конвенция впрочем), да бъде демонизирана и спряна? Също не сте. Много ли ще се учудите, ако София Прайд бъде забранен?

Пиша този текст, защото тази година София Прайд се намира в особена ситуация. Отвън са дежурните националисти и християнски фундаменталисти, които искат забраната му. Отвътре са част от левите ЛГБТИ активисти, които призовават за бойкот на прайда.

Защо са призивите за бойкот на прайда? По две причини – заради подкрепата на събитието от страна на Walltopia и H&M за втора поредна година.

Възраженията срещу личността на собственика на Walltopia Ивайло Пенчев, който понякога първо говори, а после мисли, са две.

Първото е, че в началото на 2018 г. Пенчев се изцепи, че заплати от 700-800 лева не съществуват. Броени дни по-късно той се извини за изказването си, като нарече сам себе си „парвеню“, но този факт не е останал в колективната памет на обвиняващите го.

Второто възражение е свързано с отношението му към жените, по-специално – с обява за асистентка, която той беше пуснал във Facebook. В нея, освен критерии като „да е мъдра - да знае, че хората са слаби по природа, но въпреки това са годни за обичане“ и „да има със свободен дух“, фигурира и следното изречение: „Горните изисквания автоматично изключват дами с енвайърменталистка настройка, грийнпийски, социалистки, интелектуалки и всякакви джъстис уриърки.“ Тези му думи се възприеха от феминистки настроени хора и най-вече от левите от тях като силно антифеминистки.

Що се отнася до H&M, там възражението е, че компанията поддържа сравнително ниски цени на стоките си с цената на експлоатация на хора в бедни страни. Нещо, което може да се каже и за почти всички големи производители на дрехи, електроника и каквото се сетите.

Във връзка с Walltopia и H&M критиците на подкрепата им за прайда използват термина pinkwashing („пинкуошинг“). Това означава „изчистване на имиджа“ на дадена компания, личност, организация и пр. чрез подкрепяне на каузата на ЛГБТИ хората, в частност – на прайда.

Терминът „пинкуошинг“ има смисъл в страните, в които прайдовете и ЛГБТИ правата са мейнстрийм – Германия, Великобритания, Холандия, Испания и пр. Но да го приложиш в българските условия, където три четвърти от населението е хомофобско, а думата „джендър“ е противоконституционна, намирам за нелепо. Лявото не би трябвало да се изразява в пренасянето на готови шаблони от Запад, мисля. Защото такова „ляво“ заприличва на „като нямате хляб, защо не ядете пасти“.

Далеч по-сериозен проблем в България е хибридната пропаганда, идваща не на последно място от Русия, според която гей хората са педофили по дефиниция и всякакви публични ЛГБТИ прояви трябва да се забранят. Далеч по-важно е активистите ни да знаят за хомофобското законодателство и процесите срещу гей хора по време на социализма, отколкото да разправят колко про-гей е бил Ленин.

Няма нищо лошо прайдът да е съпроводен с дискусии вътре в общността на ЛГБТИ активистите. Това означава, че тази общност расте и се диверсифицира. Има по-мейнстрийм настроени организации и активисти, по-леви, анархисти, специализирани в областта на съдебни дела, на психологическа подкрепа за ЛГБТИ хора и техните близки и т.н. и т.н. Има активисти с различни естетически критерии.

По света тази диверсификация е стигнала непредставими тук размери. Например на прайда в Кьолн съм виждала общност на женствено изглеждащите лесбийки, които се разграничават от недотам женствено изглеждащите. Или на гей мъжете, които са с бради и са облечени в кожени дрехи. На ЛГБТИ хората с увреждания. И т.н., и т.н.

Процесът на комерсиализация е характерен за прайдовете в страните, където те са утвърдени и се провеждат от много години, което е предмет на редица критики, често основателни. В същото време много от прайдовете събират такси от участващите организации, няма такса само ако искаш да гледаш, а не да дефилираш. В България това го няма. Не ми е известно критиците на „пинкуошинга“ обаче да са предложили идеи как да се финансира София Прайд.

Когато обаче критиката на прайда отвътре цели провалянето му, това вече е проблем. Не ми се вижда в реда на нещата ЛГБТИ активистите да искат това, което искат и хомофобите – да няма прайд. Само защото не са съгласни с нещо.

Неотдавна споделих на Facebook страницата на Джендърландия критичен пост от блога на Иван Стоянов относно решението на организаторите на София Прайд да поканят попфолк певицата Галена. Самата аз имам известни критики към текста, но прецених, че ще е интересна тема за размисъл. За моя изненада част от организаторите на прайда и ЛГБТИ активистите реагираха много болезнено. Най-остра беше реакцията именно на по-левите от тях, според които чалгата е „музиката на народа“, пък народът е прав по дефиниция.

Дали Галена е представител на народа, или на социалното инженерство, запокитило същия народ в конструирано за него пространство, в което са зададени и естетическите му вкусове, и това за кого да гласува и дали да си продава гласа, е друга тема. През 2013 г. Галена агитира за Пеевски. След което той бива избран за шеф на ДАНС, което води до масови протести и в последна сметка – до оставка на правителството. А разпространението на попфолка като „музика за народа“ в България има връзка с остатъците от социалистическия икономически шпионаж, професионализирал се по-късно в производство на компактдискове.

Но не това е важното в случая. По-важното е, че нито приятелчето, чийто е текстът за попфолка, а още по-малко аз сме призовавали за бойкот на прайда. Да критикуваш нещо, към което си съпричастен, е напълно в реда на нещата. Забавно е обаче как някои от онези, които тогава възприеха споделянето на поста в страницата на Genderland като удар под кръста за организаторите на прайда, днес призовават за бойкот на същия прайд.

Но както и да е. На прайда на 8 юни ще има по нещо за всеки вкус. За любителите на попфолка и за защитниците на „народа“ ще има Галена. За феновете на Евровизия ще има Нета от Израел, която спечели конкурса миналата година. За рокаджиите като мен ще има Ерол от „Уикеда“ (о, Ерол, о, Ерол!). За любителите на мейнстрийма ще има H&M и Walltopia. Ще се включат и други музиканти, както и сума ти малки бизнеси (повече или по-малко социално отговорни), съпричастни към правата на ЛГБТИ хората.

Най-важното е, че прайдът ще го има. Все още.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до жените в Конституционния съд

До

конституционните съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова

Копие:

конституционните съдии Борис Велчев – председател на Конституционния съд, Атанас Атанасов, Гроздан Илиев

Копие (с благодарност за изразеното Особено мнение):

конституционните съдии Георги Ангелов, Константин Пенчев, Румен Ненков, Филип Димитров

ОТВОРЕНО ПИСМО

От: Светла Енчева, жена 

(поне преди Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция)

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска и Цанка Цанкова,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на конституционни съдии, които са жени. Известно ми е, че като обикновена гражданка нямам право да сезирам Конституционния съд и че нищо не Ви задължава да ми отговорите. Това, което мога и ще направя обаче е да дам публичност на питанията си към Вас и да се надявам на своевременната Ви и честна реакция.

В Решение 13 на Конституционния съд от 27 юли 2018. г., подписано от Вас, се стига до заключението, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията. Важен аргумент за взетото Решение е, че според Конвенцията полът като социален конструкт („gender“) има самостоятелно съществуване, независимо от биологията. Цитирам:

„В Конвенцията понятията „sex“/„sexe“ („пол“) и „gender“/„genre“ („пол“, „социален пол“) присъстват едно до друго, като социалният пол фигурира сред признаците за недопускане на дискриминация по чл. 4, § 3 наред с биологично детерминирания признак пол – „sex, gender...“/ „sexe, genre…“. По този начин полът като биологична категория („sex“), но и полът като социален конструкт („gender“), обусловен от субективните възприятия и представи на индивида и на обществото за ролята на мъжете и жените, са издигнати в автономни и равностойни категории на Конвенцията със собствено правно битие. Понятието „gender“/„genre“ („пол“) присъства в Конвенцията като самостоятелна категория, различна от пола като биологична същност. Конвенцията разделя биологичното и социалното измерение на пола и излиза извън рамките на възгледа за половата бинарност на човешкия вид.“

В тази връзка, Конституционният съд решава, че според Конституцията на България и българското законодателство няма социални роли, които да не са биологично детерминирани и социален пол, различен от биологичния:

„Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.“

Това са единствените два случая, в които иде реч за социални роли в Решението. В него се твърди освен това, че биологичният пол е в основата на гражданския:

„Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.“

Решението повдигна у мен някои въпроси:

Аз съм жена по рождение и се идентифицирам с пола си. Вие смятате, че по Конституция биологичният ми пол на жена се свързва със социалната роля на майка. Само че аз не съм майка и едва ли някога ще бъда. В такъв случай, жена ли съм по Конституция? Ако не съм жена, какво съм – представител на трети пол или „поджена“? Ако да, коя е тази биологично детерминирана социална роля, което ме прави жена? Може би това, че (все още) имам месечен цикъл (за който обаче Конституцията не споменава нищо)? За мен е критично важно да отговорите на този въпрос, защото от Решението Ви излиза, че половата ми идентичност е противоконституционна.

Жените, които осиновяват деца, по закон са майки на тези деца, макар да не са им биологични родители. Според Вас обаче социалната роля на майчинството се свързва с раждането. Означава ли това, че осиновителките не са майки по Конституция? Следва ли по тази причина да се обяви законодателството ни, регулиращо осиновяването, за противоконституционно?

С гражданския пол се свързват не само съпружеството и родителството, а и например избирателното право. Ролята на гласоподавател е социална роля и е свързана с пола – жените получават избирателни права много по-късно от мъжете само защото са жени. В България през 1937 г. получават право на глас в местни избори жените, които са станали майки в законен брак, а през 1938 г. вече омъжените, овдовели или разведени жени могат да гласуват и за парламент. Чак през 1944 г. получават равно избирателно право. Въпросът ми в този контекст е – по какъв начин според Конституцията ролята ми на гласоподавател е биологично детерминирана?

Ролята на конституционен съдия също е социална роля и също е свързана с пола. Има общества, в които една жена може да бъде убита, защото ходи на училище, а какво остава да има правото да се произнася какви конвенции и закони може да приема Народното събрание и какви – не. По какъв начин Вашата роля на конституционни съдии е биологично детерминирана? Дали генетично, по полов път или по друг начин (например въздушно-капков или имате специфични хормони, или нещо друго)? Малко е вероятно майките Ви да са били също конституционни съдии, а и се надявам, че сте избрани на поста си благодарение на личните си качества, а не използвайки други методи. Но щом твърдите, че има единство на социално конструираното и биологично детерминираното, моля да обясните как се прилага това Ви убеждение спрямо факта, че сте конституционни съдии.

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова, смятате ли, че жените трябва да имат равни права с мъжете, или предпочитате половите роли в „традиционното човешко общество“? Ако е второто, защо сте конституционни съдии, а не сте ограничили живота си с ролята на майки и съпруги? Ако е първото, не мислите ли, че поради отговорния пост, който заемате, сте призвани да отстоявате постигнатото равнище на равенство между половете в България и да работите за разширяването на обхвата му?

Уважаеми жени конституционни съдии, защо обявявате за конституционни представи за пола и междуполови отношения, публично валидни по българските земи преди век и половина и противоречащи на огромна част от съвременното българско законодателство?

Ще се радвам, ако получа от Вас отговори на горните въпроси.

Публикувам настоящото писмо в личния си блог на адрес: http://svetlaen.blogspot.com/2018/07/blog-post_30.html. Евентуални отговори от Ваша страна на имейл адреса, от който изпращам писмото (както и от страна на други представители на Конституционния съд, канцеларията и секретариата му) също ще публикувам в блога.

София, 30.07.2018 г.

С уважение,
Светла Енчева

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как Конституционният съд въведе трети пол

Снимка: pravatami.bg

Днес Конституционният съд прие, че Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията на България.

В решението си конституционните съдии разсъждават надълго и нашироко какво е пол и как се дефинира той. Много от ръзсъжденията им будят искрена почуда у специалистите, работещи с подобна терминология. Без да правя анализ на цялото умотворение, ще се концентрирам върху един кратък пасаж:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.

Споменатата ал. 2 на чл. 47 от Конституцията гласи:

Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.

За конституционните съдии излиза, че единствената социална роля на биологичната жена е да бъде майка. Поради това социалната роля се явява един вид функция на биологията – едно същество не е нужно да е човек и да живее в общество, за да бъде майка. (От друга страна, една жена може да бъде майка, без да е биологическа майка – нещо, което също е убягнало от вниманието на Конституционния съд.) Те не предвиждат, че една жена може да има и други социални роли, които не са биологично детерминирани – например да е конституционна съдийка. Въпреки че в състава на Конституционния съд има точно пет жени, всички те очевидно смятат, че единствената им социална роля е да бъдат майки. Затова и са отсъдили, че Истанбулската конвенция е противоконституционна.

Възниква обаче въпросът – ако социалната роля на жената е да бъде майка, какво са жените, които не са майки? Ако дефинираме жената единствено чрез майчинството, излиза, че някои жени са не-жени, защото не са майки. Следователно те са от някакъв друг, трети, пол. Или са от по-ниска категория пол, което е същото.

А мъжете? Трябва ли един мъж да е баща, за да е мъж? По този въпрос Конституционният съд мълчи. Мълчи и Конституцията – в нея за майка и майчинство става въпрос два пъти – чл. 14 („Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“) и споменатият чл. 47, ал. 2., в който се споменава и думата „жена“. „Мъж“ се споменава само в известния чл. 46, ал. 1 – „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.“

Конституцията ни не е съвършена и има нужда от модернизиране. Тя е в някои отношения и сексистка – доколкото говори изрично за майчинство, но не и за бащинство. В началото на 90-те е логично дискурсът в България да е такъв, но две десетилетия след началото на 21 век да обявяваме борбата със сексизма за противоконституционна е малоумно. Макар Конституцията ни да има кусури, в нея едва ли се има предвид, че социалната роля на жената се свежда до биологичната ѝ роля на майка. Това е интерпретация на Конституционния съд.

И така – днес Конституционният съд обяви сексизма за конституционносъобразен. Срещу това възразиха с особени мнения четирима конституционни съдии, все мъже:

• Георги Ангелов
• Румен Ненков
• Константин Пенчев
• Филип Димитров

Имената на жените в Конституционния съд, съгласни, че да си жена означава да си майка, са:

• Цанка Цанкова
• Стефка Стоева
• Кети Маркова
• Мариана Карагьозова-Финкова
• Таня Райковска

Да ни е честит третият пол на жените-не-майки!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство

1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
3. Разводите се забраняват. 
4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
7. Предбрачният секс се забранява.
8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

София Прайд за 11-ти път: защо има смисъл?

Това е витрина в София, на „Витошка“. Не знам кое е по-важната новина – че такава витрина има, или че още е цяла. Миналата година видях магазин на друга марка, тематично украсен и предлагащ „прайдски“ дрехи. Само че в Кьолн. Тогава не можех да си представя, че скоро ще доживея това и в София. Има фирми, които подкрепят прайда, правили са го и предишни години, но това е може би най-смелата корпоративна акция досега. Дори Йорданка Фандъкова подкрепи прайда, макар и с половин уста и макар че няма да присъства на него.

В събота ще отида на прайд в София след двегодишно отсъствие. Последните две години се случвах на прайда в Кьолн, на който се изсипват по един милион души, целият град се весели и почти няма полицаи. В София по времето на прайда са планирани точно три „анти“ събития. В същото време, планиралите ги цинично възразяват срещу количеството полицаи, които ще ни охраняват.

Въпреки контрапрайдовете обаче, година след година участниците в София Прайд стават все повече, а насилието и заплахите над тях – все по-малко. Миналата година гледах снимки от прайда и видях много лица на млади хора, които не познавам. Те са отрастнали със знанието, че има София Прайд. Не са преживели страха на участниците в първите прайдове. Но точно защото първите прайдове са се случили въпреки страха, много младежи са могли да се идентифицират като различни по позитивен начин, или поне много по-лесно, отколкото хората преди десет и повече години.

И въпреки малоумната истерия около Истанбулската конвенция тази година, катализирала нова вълна на хомофобия и трансфобия, въпреки липсата на правно признаване на еднополовите двойки, въпреки липсата публичен ангажимент за защита на различните, промяната е налице и ще продължава. И ще има все повече участници, и все повече подкрепа от места, от които не сме можели да си представим и по начини, които не сме можели да си представим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)

Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:

• Иван Стоянов – Фин: Тотално и завинаги маргинален
• Иван Стоянов: В България няма равноправие и толерантност към ярките хора

В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кое бихте предпочели, ако наистина трябваше да изберете?

Колаж: „Три пачи представя“

В деня, в който премиерът обяви в телевизионен монолог, че „оттегляме“ (Кой оттегля? Партията Му? Правителството Му?) Истанбулската конвенция, за да не понесем сами пасива, дойде поредната новина за жена, по всяка вероятност убита от партньора си. За разлика от истерията за „джендърите“, новината мина и замина. Замислих се обаче:

Откакто у нас се вихри скандалът около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, колко случаи на жени, убити от настоящ или бивш партньор или съпруг в България, станаха известни в публичното пространство? За същия период, пък и преди него – колко случаи на мъже, преоблечени като жени, които снимат или нападат в родна женска тоалетна, са станали станали публично достояние? Колко случаи за хомосексуални хора, които са карали хетеросексуални да станат като тях или са ги заплашили по някакъв начин, са влезли в новините?

Защото Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие няма тепърва да създаде хомосексуални и трансполови хора, те си съществуват по нашите ширини преди и независимо от нея. (А че конвенцията няма особено отношение към тях, освен мимоходом, е друга тема.) Съществува дори легална смяна на пола. Доскоро знаех, че има такива случаи от началото на 90-те, но наскоро разбрах, че е имало и по социалистическо време даже. И на хората със сменен пол е напълно разрешено да се женят. Това се случва в България. Е, този факт попречил ли е на хетеросексуалните ни сънародници да си живеят живота нормално?

И други неща се питам. Да допуснем, че всички нелепости, които се говорят за Истанбулската конвенция, са верни. Какво бихте предпочели, ако сте жена (а ако сте мъж – за жените, които обичате – съпруги, партньорки, майки, сестри и пр.)?

• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви изнасили или да видите мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви убие или да ви снима мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви смаже главата с нагорещен котлон или някой гей да може законно да отиде на свиждане на партньора си в болницата?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви застреля, както седите в заведение с най-добрата си приятелка, или детето ви да научи в училище, че хората са различни и това не е толкова страшно?

Какво бихте избрали, ако знаете, че наистина ще ви се случи едното или другото?

Ако за себе си предпочитате да сте живи, цели и уважавани и искате същото за любимите ви хора, защо за вас хипотетични сценарии са по-важни от реалното насилие, което се случва всекидневно?

Става въпрос за вашия и за нашия живот, за общото ни съществуване. Защо някакви имагинерни страхове трябва да са по-важни от това?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

На печелившите: обичайте се спокойно!

Докато днес голяма част от влюбеното население празнува, прави си подаръци, радва се на специални оферти и т.н., друга част се намира във вихара на един абсурден „джендър“ скандал. Тази друга част усеща нарастваща и омраза и се чувства все по-заплашена.

Докато едни хора се къпят във валентинския мейнстрийм, на други им се отрича правото да обичат и да съществуват само заради това, което са. Те се явяват изкупителна жертва, за да може насилието у нас да продължи да бъде оправдавано. Да продължаваме всеки път да се изненадваме – защо пак е убита жена, защо някои се държат с децата и учениците си като с животни. Да обвиняваме жертвите за това, че са жертви.

Само и само да не се приближим малко към съвременния европейски хуманизъм се анатемосват филми и книги, правят се истерии от абсурдни грешки в учебни помагала, отричат се неща, които са във фундамента на европейската култура, правят се опити в зародиш да се забрани дори само шансът някои хора да могат да живеят що-годе нормално.

Ако сте хетеросексуални, биологическият ви пол е безвъпросен и отговаря на психологическия ви и имате любим човек до себе си – весел празник, ако тачите Свети Валентин! Ако обичате някого от същия пол или вашият собствен пол не е безвъпросен... пак празнувайте, ако ви се празнува днес, но – внимателно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до (не)стереотипния мъж Петър Москов

Петър Москов. CC-BY Gabriel VanHelsing, Wikimedia Commons.

Уважаеми господин Москов,

Обръщам се към Вас, защото се смятате за демократ и вероятно все още има хора, които вярват, че сте и се влияят от мнението Ви. Ако бяхте просто откровен неонацист (или ако бяхте бесепар), нямаше да си правя труда. Повод за писмото ми е Вашият фейсбук статус по повод на приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция.

Ще се концентрирам върху един цитат от статуса Ви, който, според мен, обобщава притесненията Ви:

„Като "неразбиращ", искрено се вълнувам от перспективата синът ми да бъде просветен в училище за дебрите на възможните "нестереотипни роли" на пола на баща му...

Наистина ли не разбирате, че отваряте вратата на узаконената лудост. Вярвате ли убедено, че поведенческите отклонения на възрастните (което е техен избор и лично решение за живота им), трябва да бъдат наложени като образователна норма на децата?“

Думите Ви са в контекста на следния пасаж от конвенцията (съкратен по този начин от Вас):

2. „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване... на нестереотипни роли на пола... в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“.

Няма да споря с Вас за определението за пол и разликата между sex и gender, защото това би било кауза пердута. Ще ми се обаче да обърна вниманието Ви върху думите „стереотип“ и „роля".

Какво значи „стереотип"? Думата има няколко значения:

Първо, стереотип на поведение: човек прави едно и също нещо при сходни ситуации. Например: „Петър Москов запалва цигара, когато пие кафе.“ (Не знам дали наистина палите винаги, когато пиете кафе, само давам пример.)

Второ, шаблони на мислене, представи и мнения, които са характерни за хората от дадено общество или общост за тях самите или за другите. Например: „Българските мъже са най-добрите любовници“, „Българките са най-красивите жени“, „Ромите са избрали да живеят и да се държат като скотове“. В това си значение стереотипите имат много общо с предразсъдъците.

Какво значи „роля"? Ролята е нещо, което се играе. Човек има различни роли в различни ситуации. Петър Москов има роля на съпруг, роля на лекар, имал е роля на министър и т.н.

Тогава, какво ще да е „стереотипна роля“? Поведение, свързано с различни стереотипи, които са било по отношение на другите, било по отношение на групата, към която принадлежим самите ние. Например: „Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв“, „Аз съм публична личност и затова всичко, което кажа, е правилно.“

Пола настрана, но сам виждате, че нито стереотипите, нито ролите, нито стереотипните роли имат каквато и да е връзка с биологията.

Тогава, какво да разбираме под стереотипни или нестереотипни роли на пола?

Отново ще дам пример – с традиционната стереотипна роля за мъж в балканско/българската ѝ версия.

Според този стереотип (шаблон, представа, нагласа) за това, какво трябва да е мъжът:

• Мъжът е главата на семейството.
• Мъжът е силният в семейството, а жената е слабата.
• Мъжът не плаче.
• Мъжът е по-добър шофьор от жената.
• Мъжът изкарва пари, а жената готви, чисти и гледа деца. Ако жената работи, работата ѝ не е толкова важна, колкото тази на мъжа, и не отнема задълженията ѝ към дома и семейството. Ако жената има различно мнение по въпроса, истинският мъж ѝ показва къде ѝ е мястото.
• Когато мъжът се прибира вкъщи след тежък работен ден, очаква от жена си да му даде пантофите и да му сервира салата с ракия, а после и вечеря.
• Когато мъжът гледа мач, той прави това с други мъже, в краен случай, сам. От жената се иска да седи в кухнята, освен в моментите, когато сервира ракия и салата.
• Мъжът участва във възпитанието на децата с налагане на дисциплина и здрава ръка.
• Мъжът е голям еб... любовник. Ако той изпитва сексуално удоволствие, значи жената, която удостоява със секс, изпитва същото. Ако жената каже, че не иска, значи лъже и мъжът трябва да се държи по-твърдо, за да ѝ покаже какво иска тя всъщност. Ако се държи, сякаш не ѝ е харесало, също лъже.
• Истинският мъж трябва да мирише на мъж, да излъчва животинска мъжественост. Многото къпане и козметиката са за жените и педалите.
• Истинският мъж има нужда да се уверява отново и отново в своята хетеросексуалност и в мъжката си идентичност. Гейовете и транссексуалните мъжът възприема като заплаха и се страхува, че ако вижда повече такива, ще се „изпедерасти“, по думите на Светльо Витков. Мъжът се страхува да не се „изпедерасти“ и ако не отговаря на всички останали представи, описани по-горе.
• Мъжът иска да има син, когото да възпитава в това, какво е да си истински мъж.

Господин Москов, преди да се тревожите в какви „нестереотипни роли“ на Вашия пол може да бъде просветен синът Ви в училище, може би е полезно да си отговорите в какви полови роли го просвещавате Вие:

• Показвате ли му, че майка му е поне толкова ценна (като човешко същество, не като аксесоар), колкото сте и Вие?
• Можете ли да понесете, ако майка му иска да има кариера? А ако постигне в професията си повече от Вас, финансово или статусно?
• Бихте ли я подкрепяли, ако иска да се развива? Бихте ли поели половината от домакинските задължения? Бихте ли си взели отпуска по бащинство?
• Бихте ли гледали мач заедно с жена си? А бихте ли участвали в направата на салатата, която похапвате по време на мача?
• Бихте ли отстоявали с думи и действия, че физическото насилие над членове на семейството не е начин за решаване на никой проблем?
• Бихте ли допуснали синът Ви да разбере, че понякога сте уязвим и раним?
• Когато синът Ви порасне толкова, че да говорите за секс, бихте ли му казали, че удоволствието на жената е толкова важно, колкото и на мъжа? И че ако мъжът свърши, това не е гаранция, че на жената ѝ е било приятно, а че за удовлетворението ѝ са нужни допълнителни усилия?
• Бихте ли учили сина си да се къпе редовно, защото личната хигиена е въпрос на уважение към другия и най-вече – към интимния партньор?
• Бихте ли учили сина си да се чувства уверен в сексуалната си ориентация и половата си идентичност, независимо какви са другите? 
• А сега си представете, че имате дъщеричка и участвате в отглеждането ѝ. Ако сте навън и се налага да я заведете до тоалетната, в женската тоалетна ли ще я заведете, или в мъжката, и защо? Мислите ли, че мъжката Ви идентичност ще пострада, ако влезете в женската тоалетна или женската идентичност на дъщеря Ви ще бъде заплашена, ако я заведете в мъжката?

В степента, в която отговорите Ви на горните въпроси (с изключение на първата част от последия въпрос, която не изисква отговор с „да“ или „не“) са положителни, Вашата роля на мъж, господин Москов, е нестереотипна. Бързам да Ви успокоя, че това няма нищо общо нито със сексуалната Ви ориентация, нито с половата Ви идентичност. То просто е проява на цивилизованост.

В степента, в която отговорите Ви са отрицателни, Вие успешно се вписвате в стереотипната роля на мъж. От което за сексуалната Ви ориентация и половата Ви идентичност също не следва нищо.

И, да, цивилизоваността е въпрос не само на възпитание, но и на „избор и лично решение“ (ако използвам Вашия израз) за живота на човек. Ако продължавате да я наричате „поведенческо отклонение“, това вече е проблем.

Ето какво исках да Ви кажа, господин Москов. След изказванията Ви за ромите, които живеят като скотове, вече не сме контакти във Фейсбук, но предполагам, че това писмо ще Ви намери.

Благодаря Ви за вниманието,

Светла Енчева, Ваш бивш избирател

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Бременни стереотипи

Снимка: CC0 Public Domain

Забелязвам, че възмущение срещу израза „бременни хора“ изразяват и иначе умни хора. Надявам се, че те просто не са се информирали за какво точно става дума.

Никой не забранява и не пречи на бременните жени да се наричат такива. Огромната част от бременните са и ще продължават да бъдат назовавани жени.

Има обаче транс мъже (по тяло жени, по идентичност мъже) и интерсекс хора (чийто пол по рождение и биологически не е еднозначен), които по документи са мъже, но биологически са способни да раждат. Обявявайки се против израза „бременни хора“, възмутените на практика им отричат всякакви права, свързани с бременността и раждането.

Нещо повече. Целият шум идва от едно предложение на Великобритания към ООН, което е във връзка с изпълнението на смъртни присъди. Има държави, в които бременните жени не могат да бъдат екзекутирани, но бременни транс мъже и интерсекс хора могат.

Някои транс и интерсекс хора си правят операция за смяна на пола, други – не. Човек би следвало да е свободен да решава това за себе си, макар в някои страни да има законов натиск за смяна и на биологическия пол.

Мен ако питате, смъртни присъди изобщо не трябва да има. Никъде по света. Живеем обаче в свят, в който екзекуции се изпълняват. Надявам се, че възмутените от израза „бременни хора“ не искат хора да бъдат екзекутирани заедно с неродените си деца, само защото не отговарят на техните стереотипи за правилен пол. Или може би смятат, че са в правото си да преценяват наследниците на лица с каква идентичност и биология заслужават да живеят и с каква – не?

Когато поставих темата на обсъждане във Фейсбук, последваха коментари как звучали изразите „бременен човек“ и „бременни хора“. Думата „човек“, смятат някои, обезличавала и съдържала „животински“ конотации, за разлика от „жена“ или „мъж“. Защо „човек“ да е нещо по-малко човешко от „жена“ или „мъж“, лично аз не можах да разбера. Дали сме хора само тогава, когато сме се наместили в ясно определена идентичностна кутийка? Ако сме някъде между кутийките, какви сме?

В западните езици, за които се сещам, впрочем, неслучайно се използва думата „лице“, „личност“ в много от случаите, в които ние превеждаме „човек“ (person – на английски, Person – на немски, personne – на френски...). Също в случаите, когато се цели избягване на половата определеност. И човекът, и мъжът, и жената, и детето и т.н. могат да се схващат и само биологически, докато личността по дефиниция притежава достойнство.

Но аз продължавам да се удивлявам как такива езикови определения могат да се окажат по-важни от живота и смъртта. Колко силен натиск сме склонни да упражняваме върху хора, които искат просто да бъдат себе си, но по начин, който е непонятен за нас. Дори и да се смятаме за добронамерени и да не влагаме нищо лошо в етико-филологичните си мъдрувания.

Простичко е – когато едно право се дава на малцинство, същото право не се отнема от мнозинството. Макар мнозинството често да чувства, че по този начин го ощетяват.

Когато отказваме да проумеем това, сеем омраза. Все едно дали го осъзнаваме.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Ако полът е просто природа, какъв е проблемът?

Моя снимка от прайда в Кьолн на човек, когото намирам за прекрасен и чийто пол не изглежда безвъпросен.

От десетина дена един призрак броди из медии и социални мрежи – призракът на безполовостта. Поводът е информацията, че Канада е издала здравна карта на дете, в което е записан „неопределен“ пол. Родителят на детето идентифицира себе си като трансполов и смята, че детето му трябва да има свободата само да определи (или да не определи) пола си, когато поотрасне. 

И настана „плач и скърцане със зъби“, както пише в Библията – аман от толкова либерализъм, аман от толкова толерантност, вече няма да има истински мъже и жени, това е посегателство срещу природата... и т.н.

Какво означава, когато казваме, че нещо е „природа“?

Природно е това, което е естествено; независимо от култура, цивилизация, либерализъм, консерватизъм и прочее човешки творения. Храненето, дишането и отделянето например са природа. Едно човешко същество не би могло да оцелее физически, ако не прави тези три (и някои други) неща. Храненето с нож и вилица, ходенето до тоалетната и правилното дишане при практикуването на спорт обаче не са природа, а култура.

Едно новородено бебе обикновено суче, изхожда се, спи, плаче – такава му е природата. Няма нужда от документ, в който да пише, че бебето ака, за да извършва то тази дейност. И никой не се възмущава, че ако няма такъв документ, бебето, видите ли, няма да може да ака, или пък ще страда от хроничен запек, като порасне.

Бебето, освен всичко, в повечето случаи има и мъжки или женски полови органи. До пубертета те няма да му потрябват особено, освен за забавление. А едно бебе дори не може да се забавлява с тях.

В тази връзка, сещам се какво разказваше учителят ми по физика от седми клас. Когато бил бебе и майка му го извела на разходка с количката, някаква жена се навела над него и попитала:

– Ти момченце ли си, или момиченце?

Бъдещият учител по физика бил във възраст, в която още не е можел да говори, така че мъдро мълчал.

– Точно така, моето момче, на глупави въпроси да не отговаряш! – реагирала майката.

– Правилно – коментираше учителят по физика и обясняваше мъдростта на майка си – като съм бебе и са ми къси ръчичките, не мога лично да проверя дали съм момченце, или момиченце!

В какво се състои природният пол?

Привърженици на традиционните джендър идентичности с възмущение изреждат колко видове пол имало според някои организации, че и добавят още, за да изглежда ситуацията още по-абсурдна. Да, има трансполови мъже и жени, като някои от тях имат потребност да сменят пола си оперативно, други – не. Има и такива, които са между половете – джендър куиър например. Има и хора, които се идентифицират като безполови. Изобщо, възможни са разнообразни видове джендър идентификации.

Но отвъд идентичността, какво е полът като природа?

Въпросът изглежда безсмислен, особено за онези, които се възмущават как лошите либерали са против природата. Ами то е ясно какво е мъж и какво е жена! Ясно, ясно, колко да е ясно? В какво се състои полът? В наличието на полови органи? В хромозомите – хх или ху? В половите хормони? В специфичното телосложение, глас, окосмяване и прочее при зрелите индивиди?

Естествено, че полът е във всички тези неща заедно, ще кажат мнозина. Обаче проблемът е, че „тези неща“ не съвпадат при всички хора. Ако някой е роден с мъжки хромозоми и мъжки полови органи и още повече, ако се идентифицира като момченце, когато поотрасне, логично е да се помисли, че става дума за човек от мъжки пол. Ако същият човек обаче е резистентен към мъжки полови хормони?

Познавам такъв човек, казва се Пол Найденов. Пол е интерсекс. Интерсекс хората са родени с белези на двата пола или с неясен пол, по една или друга причина. Да си интерсекс е въпрос на биология, не на идентичност. Въпреки хромозомите си, първичните си полови белези и идентичността си на момче, той, без да се иска съгласието му, е подложен на операция, при която е кастриран и външно „превърнат“ в момиче. Защо? Защото според лекарите поради липсата на определени хормони той прилича повече на момиче, отколкото на момче.

И това съвсем не е уникален случай, но Пол е единственият интерсекс човек в България, който си търси правата. След дълги съдебни битки той успя да си извади документи, в които фигурира като мъж. Защото не само лекарите, а и държавата упорито го третираше като жена. Защото тялото му е женско, въпреки че не по рождение и не по желание, а поради операция, извършена против волята му.

Нека попитам още веднъж – какво е биологичен пол? Толкова ли е ясно?

Не ми било природен пол, най ми било културен пол

Моя снимка от прайда в Кьолн.
Горните „варианти за отговор“
можете да си преведете и сами,
а зачертания бих превела като
„майната му, все едно“.

Всъщност обаче хората, които страдат, че ако полът не присъства в документите, вече няма да има „истински“ мъже и жени, всъщност имат предвид нещо друго. Идеите за „истински мъж“ и „истинска жена“ включват най-вече определени стереотипи и изградено поведение. Истинските мъже са силни, за предпочитане поне малко космати, не плачат, кавалери са и т.н. Истинските жени са нежни, поддържат външния си вид – обезкосмяват се, гримират се и прочее, не искат те да са силните и водещите в една връзка (подразбира се, с мъж).

Това е само малка част от стереотипите за мъжественост и женственост. В тях обаче няма почти нищо природно. По природа и жените са космати и негримирани. И съвсем не миришат на парфюм.

„Мъжествеността“ и „женствеността“ се учат, и никак не е лесно да се усвоят. На едни се удават по-лесно, на други – не. Както беше казал Питър Бъргър в „Покана за социология“ – ако ерекцията беше достатъчна, за да си мъж, психоаналитиците щяха да останат без работа. Затова цялото общество се впряга, за да произвежда истински мъже и жени – не само семейството и не само училището, а и рекламната индустрия, производителите на дрехи, играчки, филми и каквото си помислите. Дори „женски“ мобилни телефони и лаптопи има. За „женска“ операционна система не съм чувала, но няма да се учудя, ако има или ако скоро се появи.

Дори да реша да купя на невръстния си племенник джендър неутрална играчка, в магазина ме питат дали да я сложат в пликче за момченце или за момиченце. Ако нося 36-ти номер обувки, за мен по подразбиране има само „женски“ модели. И ми е почти невъзможно да си намеря например зелени или черни джапанки – полагат ми се розови, светлосини (тъмносините са при „мъжките“ номера), белички...

Когато някоя група, компания, образователна институция, държава и прочее излезе от шаблона, настава бурно възмущение от страна на радетелите за „истински мъже и жени“. А това се случва все по-често – узаконяват се бракове между еднополови двойки, дават се права на транс и интерсекс хората, има движения за джендър неутрално възпитание, различните сексуална ориентация и джендър идентичност все повече са предмет на филми, песни и рекламни послания. В много градове прайдовете са нещо напълно нормално и са комбинация между забавление и политически послания, а не между страх отвътре и омраза отвън.

За какво е важен полът?

Тъгуващите за „истинските мъже и жени“ смятат, че половото определение е от съществено значение за човека. Затова е важно то да е ясно и недвусмислено, както и да е записано в съответните документи.

Замисляли ли сте се обаче в колко случаи се иска информация за нашия пол, без тя да е от съществено значение? От какво значение е полът ми, ако си купувам самолетен билет, ставам клиент на банка, регистрирам се в някакъв сайт и тъй нататък?

Бях гледала клип по този повод, в който човек отива до магазина и иска, примерно, един хляб, а отсреща продавачът го пита: „Какъв е Вашият пол?“ Че сме свикнали в определени ситуации да бъдем питани за пола си не означава, че това е толкова необходимо. Да, необходимо е за целите на маркетинга и статистиката. Но и маркетингът, и статистиката в огромната част от случаите изхождат не от природните, а от социалните измерения на пола, от стереотипите. Мъжете се интересуват повече от спорт и електроника, а жените от гримове и дрешки. Жените се грижат за децата, а мъжете печелят пари.

Полът, ще кажат някои, е от решаващо значение за възпроизводството на човешкия род. Да, ама не съвсем. Сексът между мъже и жени е най-популярният и най-„природният“ начин за създаване на деца, но не е единственият. От значение е наличието на сперматозоиди и яйцеклетки. Не е задължително нито носителите на сперматозоидите и яйцеклетките да правят секс помежду си, нито първите да се идентифицират като мъже, а вторите – като жени. Ето, скандалният за нашего брата родител на детето с неопределен пол също се идентифицира като полово неопределен, което не му пречи да бъде биологичен родител. Напоследък четох и за случай, в който мъж по документи е родил дете. Мъжът е трансполов и не си е направил операция за смяна на пола. Познавам няколко жени, сдобили се с деца чрез инсеминация, а не посредством секс с мъж.

Полът не е толкова еднозначно детерминиращ фактор и при избора на партньор. Ако някой харесва само мъже или само жени, тогава това е от значение при неговия избор. Не всички мъже обаче харесват жени и обратното. Някои са бисексуални. Хетеронормативните стереотипи съвсем не работят при всички случаи. Има и хора, освен това, които да харесват и обичат транс, интерсекс, джендър куиър лица и прочее представители на „междуполови“ вариации.

Разбира се,

полът има значение в социално отношение

Но не заради природни характеристики, а заради обществени и културни специфики. Някои професии са преобладаващо „женски“, други – преобладаващо „мъжки“. Жените като цяло за по-нископлатени от мъжете за една и съща работа, по-малко жени, отколкото мъже, стигат до висши управленски или политически позиции. И точно тук има достатъчно хора (преобладаващо мъже), които казват, че „полът няма значение“, а личните качества, и че ако жените не са така добре платени и се натъкват на „стъклен таван“, значи, толкова си могат. Така че хем от една страна полът „няма значение“, хем от друга разликите между мъжете и жените се дефинират като естествени, след като жените „могат по-малко“.

В този смисъл, воплите, че издаването на документ на бебе с „неопределен“ пол са посегателство срещу природата, изразяват не друго, а страх от промяна на социалния ред, в който полът вече няма да отговаря на стереотипи, гарантиращи определен статус, определени матрици на човешки отношения, включително и на неравенство.

Как би изглеждало общество, в което полът няма значение отвъд интимните отношения?

Със сигурност би изглеждало различно от това, с което сме свикнали. Като почнем от възпитанието на децата, минем през дрехите, аксесоарите, гримовете, произведенията на културата и изкуството, и стигнем до икономиката и политиката.

В такъв свят на малките момченца няма да се казва „мъжете не плачат“, а на момиченцата няма да се втълпява да са кротки и послушни. Човек ще се гримира и ще носи пола или панталон, високи токчета и пр. Не защото е мъж или жена, а защото така му харесва. Синьото и розовото ще са просто цветове.

Ако на хората не се вменява да бъдат непременно мъже или жени, вероятно все пак повечето от тях ще се идентифицират в съответствие с биологичния си пол, но ще го правят свободно. Със сигурност ще са повече хората, които не спадат към бинарната полова определеност – защото между тях няма да има принуда да се определят, да имат документи, в които непременно фигурира някакъв пол, да изглеждат „нормални“.

Законите и документите не могат нито да направят от един хетеросексуален човек хомосексуален, нито да направят от човек с определен пол безполово същество. Ако вие се чувствате жена или мъж, това няма да се промени, ако други хора получат възможността да не бъдат едното или другото. По същия начин, по който легализирането на еднополовите бракове в редица страни не произвежда хомосексуалност – то регулира отношения, които вече са съществуващи.

Не на последно място – ако полът няма значение, хората няма да престанат да имат деца. Или поне – не в съществено по-голяма степен от тази, с която раждаемостта в развитите страни така или иначе намалява.

В интерес на истината, докато все повече от съвременните млади хетеросексуални в развитите страни не си поставят за цел непременно да имат дете или отлагат детето за неопределено бъдеще, за много хомосексуални, транс и прочее хора на аналогична възраст е много важно да имат деца. Защото пречките, които срещат в това отношение, засилват мотивацията им.

След всичко – какво му е толкова страшното, че едно дете има здравна карта с „неопределен“ пол?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Митко от „Действие“: Ако белите връзки на кубинките бяха за вас

Митко от „Действие“. Снимката е моя, от Международния ден срещу хомофобията, 2014 г.

Публикувам, с изричното му съгласие, отвореното писмо на Митко от Младежката ЛГБТ организация „Действие“, качено на фейсбук страницата на организацията. Заглавието е мое. Не знам дали съм чела по-силно нещо на тема София Прайд, но колкото пъти го чета, толкова пъти ме хваща за гърлото. Смятам, че повече хора трябва да го прочетат и ще се радвам, ако се намерят медии да го препечатат.

Нямам какво да добавя към думите на Митко, освен само едно пояснение: цисджендър са хората, при които физическият и психологическият пол съвпада, т.е. обратното на транс. Хрумва ми само заигравка с известното стихотворение на Джон Дън, използвано за заглавие на романа на Хемингуей „За кого бие камбаната“:

не питай за кого са белите връзки на кубинките
те са за теб

Скъпи хетеро и цис приятели и роднини, ваше светейшество Борисово,

Знам, че не знаете защо ходим на София Прайд, защото така и не дойдохте да видите. Така и не прочетохте. Така и не разбрахте, че не е гей парад.

Скъпи хетеро и цис приятели, никога не ви го казвам, за да не ви обидя, но мен ме бият, а вие само гледате отдалече.

Минаха почти 10 години от първия София Прайд, на който ЛГБТИ хора бяха нападнати от неонацисти. Никога не ви го казах, но аз бях там. Не физически, но в главата си бях там. Камъните падаха по мен и коктейлите Молотов избухваха в краката ми. Когато нападат някой на 500 метра от дома ти, защото е гей, ти си там. Скъпи Николай, скъпа Мария и прекрасното ви бебе Бела, ако знаете, че в София има 1000 души, които с гордост биха носили скалпа на Николай, Мария или Бела, и вие щяхте да сте там. Ако знаехте, че скинарите носят бели връзки на кубинките си като награда. За това, че са пребили някой чужденец или гей. Ако знаехте, че белите връзки са за Николай, Мария или Бела, вие щяхте да сте там, под падащите Молотов в главата ви. Щяхте да сте под хвърчащите камъни всеки път, когато видите някой с избръсната глава на улицата. Щяхте да усещате бухалки по ребрата си всеки път, когато в парка група момчета с черни обувки се мръщят.

Минаха 6 години, откакто пребиха мен и мои приятели след един София Прайд. Никога не ви го казах, но аз не бях там. Защото когато малките юмручета и кубинки на 17-годишни нацистчета те забиват в тротоара, ти не си там. Не и в главата си, не и в този момент. После ще се връщаш на този тротоар цял живот, но в точно този момент не си там. Ако те изнасилваха четирима непознати, защото смятат, че си нищожна курва, Мария, и ти нямаше да си там. Но после всеки път, когато чуеш по-бързи стъпки зад себе си, те изнасилват наново.

И тогава, скъпи хетеро и цис приятели, се намериха хора да ми кажат „Ама недейте да ги предизвиквате, знаете, че са тъпи“. И 6 години по-късно журналистите канят рецидивистите и жертвите им за да ги насъскват под формата на зрелище. Сякаш това, че ние искаме да излизаме на улицата и това, че те искат да ни пребиват и тероризират, са двете страни на равностоен футболен мач. Сякаш ние сме си избрали да участваме.

Минаха 5 години и една седмица, откакто Българската Православна Църква излезе с официално изявление, че участниците в София Прайд трябва да бъдат пребити с камъни. И тогава не бях там. От няколко месеца се бях преместил в друга държава.

Минаха 5 години, откакто сестра ми се ожени в българска православна църква. Тогава бях там, върнах се специално. Мъж в дълга черна рокля сложи корони на сестра ми и на мъжа, от когото беше бременна, и ги благослови. Не каза нищо за камъните, но камъните падаха навсякъде около мен, заедно с коктейлите Молотов. Глътка вино и пита с мед. Аз никога няма да мога да се оженя в България. Сестра ми никога повече не дойде на прайда и не ме попита дали имам приятел.

Минаха 2 седмици от 10-ия София Прайд. Този път бях там и снимах видео на живо. Снимах щастливата усмивка на 14-годишно бисексуално момиче, което можеше смело да целува приятелката си в Борисовата градина. Снимах двамата 70-годишни мъже, просълзени на терасата си на Дондуков. Снимах Пол, който след 10 години откакто го познавам беше успял да смени пола в личната си карта.

Снимах и хилядите полицаи и мъжа, който размахваше нож срещу мен от тротоара, крещейки „Ще ви изкормя бе, педали“. После си хванахме таксита.

След радостта и гордостта заваляха съобщенията. За по-малко от седмица на фейсбук страницата на София Прайд получихме повече от 1200 лични съобщения. Не прочетох всички, но ми се отваряха нотификации. Една вечер след 12-часов работен ден не можах да се стърпя и отворих 5 от тях. Коктейл Молотов ни беше писал „Смърдите Миризливци Ще ви убием децата Лапачи мръсни“. Отговорих му, че съобщението е предадено на инспектора от полицията, с когото си сътрудничим. „Да ти умре и инспектора минетаджия мръсен ще еба тебе и него педерасти мръсни“. Петър Петров, със стилна чернобяла снимка и перфектна прическа, ни беше писал: „Дано ми се удавите в спермата педали“. Георги Иванов, с изгладена бяла риза и сако, ни писа: „Повече кур да не видите майка ви дейба долна Гейчета скапани“. Венета Друмева, с чипо носле и бузки, вероятно на 16 години, ни писа: „Абе педали долни мрете в ада да ви еба майката“. Последното съобщение, което отворих, беше на Радослав Танев, на снимката говори от смартфон и носи фешън тениска: „Умрете педали мършави Педали мрете в лайна“.

1200 съобщения.

Когато разбра, че ги чета, ми се обади силно притеснен Калоян: 'НЕДЕЙ ДА ЧЕТЕШ! ЧУВАШ ЛИ МЕ! НЕ ЧЕТИ СЪОБЩЕНИЯТА!‘

Спрях. Но това не са съобщения и лица, които просто забравяш. Разказах ги на няколко приятели. Хетеро приятелката ми Мария ме гледа в мълчание, видимо изтръпнала, после ме прегърна. Мария никога преди не беше ме прегръщала. Всички гей приятели, на които показах съобщенията, казаха „Ами, да“.

Защото след цял живот подигравки и заплахи от премиера и от улицата всеки от нас е „Ами, да“. След 5 години тормоз в гимназията това не са съобщения, които могат да те впечатлят. След като знаеш за какво са белите връзки на кубинките.

Знаеш, че Николай и Мария няма да дойдат на следващия София Прайд, надяваш се поне Мария да дойде сама.

Молиш се Бела никога да не получи такива съобщения. Развяваш дъга, надявайки се никога да не я ритат кубинки след целувка с приятелката ѝ Анджела.

Скъпи хетеро и цис приятели и роднини, никога не ви го казвам, но всяка сутрин се събуждам и дори не се замислям дали днес ще ме набият или само ще ме обиждат от телевизора. Или днес най-после Радослав Танев ще се е събудил с абстиненция и наистина ще ме убие.

Защото, скъпи хетеро и цис приятели, ще минат още 2 седмици, 5 години, 6 години и мен ще ме бият, а вие само ще гледате.

Защото, скъпи хетеро и цис приятели, не дойдохте на прайда, защото това нищо няма да промени. Но и не писахте на кметицата, че е кретен да разреши рецидивисти да се събират до прайда. Не харесахте страницата на прайда и няма да разберете кога е следващия. Дори не написахте нищо във фейсбук по повод прайда, не ми се обадихте да питате дали съм добре.

Оставам ваш и нищо не ви казвам, когато ме бият, подиграват и обиждат,

Митко от Действие

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог