Къде са тези миниатюрни градски съкровища?

Каква изнедата – тъкмо да започнеш да мечтаеш за нещо и да установиш, че вече го има.

За какво се бях размечтала? За миниатюрни скулптури в София, почти невидими, ако човек не няма навика да се заглежда в детайли, когато върви.

Защо се бях размечтала? Защото повечето паметници, които изникват в София, не са нещо, което да харесвам и с което да се идентифицирам. Те или са кичозно грандомански (например Самуил и прословутите му очи), или по един много несъвременен начин реалистични (братя Прошек, Алеко...).

Затова ми се прииска да има някакви мънички, негероични и радващи душата скулптурки или паметничета, които да са антипод на грандоманщината, национализма, вземането твърде на сериозно, изобщо – на всички онези нагласи, които се олицетворяват от повечето нови паметници.

И както се размечтах, така излязох на фотографски лов за детайли и изненадващо установих, че това, което го искам, всъщност вече го има.

Я сега да ви попитам – забелязвали ли сте тези миниатюрни произведения, знаете ли къде се намират?

И втори въпрос, на който и аз не знам отговора (имам хипотеза, която, ако се окаже вярна, много ще се радвам) – защо ги има тези миниатюрни скулптурки, по какъв повод, по чия инициатива?

За съжаление, при първото ми забелязване на тази скулптурка вече липсваше главата ѝ, а при второто – само постаментът беше останал.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)

Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:

• Иван Стоянов – Фин: Тотално и завинаги маргинален
• Иван Стоянов: В България няма равноправие и толерантност към ярките хора

В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

R.I.P. Габриел Гарсия Маркес

Маркес е починал. Този път - изглежда наистина.

Но ние можем винаги да го препрочитаме. Е, поне докато нас ни има.

Затова - нека почетем Маркес днес. И в двата смисъла на думата.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лайза

И да не беше Ден на жената, сигурно пак щях да ви разкажа за Лайза днес, след разговора ни снощи в едно софийско кръчме.

Познавам Лайза от Поморие. Тя е германка по рождение (и може би всъщност е Лиза, но всички ѝ казват Лайза). Живяла е девет години във Франция, после - двадесетина години в Холандия. Попаднала на "Артерия" из клубовете на Амстердам и - както и други приятели на бандата, например Рене - започнала да идва всяко лято в Поморие.

И така, докато решила направо да се засели в България. Записала курс по български в ИЧС и продължила да работи към холандското поделение на Хюлет Пакард от София. Купила си къща в Бояна. Програмата, към която работела в България към холандското HP обаче изтекла през 2013, а в HP - България не могла да се прехвърли. Лайза трябвало да избира дали да се върне в Холандия при сигурната професия, или да остане в България. Избрала второто.

Сега работи като преводач на свободна практика - знае немски, английски, френски, холандски, а вече и български.

Лайза е оставила сигурните доходи и много удобства, за да бъде щастлива. Не, тя не идеализира България - интересува се от политика, критична е. Но тук се чувства пълноценна. Има приятели. Има и своя рок група - с китариста Росен Григоров и барабаниста (екс "Контрол") Владо Попа - и двамата понастоящем от "Уикеда".

Снощи имаше нещо като неофициална премиера на първия ѝ клип, та най-вече затова ми се прииска да ви разкажа за Лайза.

Никога не е късно човек да се захване с музика. И изобщо - да намери онова, което го прави щастлив, и да го следва.

Приятно слушане!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За проекта за нов Наказателен кодекс - II

Продължават да излизат разни чудатости из проекта за нов Наказателен кодекс. След като наскоро писах за пет сериозни проблема в него, сега ще спомена още два:

6. Фашизмът вече не е престъпление.

Да, правилно прочетохте. В досегашния НК съществува член 108: "Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до пет хиляди лева." Този член в новия проект за НК липсва. Можете да проповядвате, значи, не само фашистка и нацистка, а и всякаква недемократична идеология, според която една или друга част от човечеството няма право на съществуване, да призовавате към диктатура и... нищо не ви заплашва.

7. В затвора заради гардероба на баба

Според проекта за нов НК, ако не съобщите за културна ценност или държите такива, без да ги регистрирате, може да отнесете затвор до 6 години (чл. 394 и чл. 395). Какво е "културна ценност" се определя от чл. 7 на Закона за културното наследство - културни ценности са, например, картини, по-стари от 50 години или антикварни предмети, по-стари от 100 години. Стари портрети, сервизи, мебели, книги и т.н. - всичко трябва да се регистрира според новия Наказателен кодекс.

И тъй. Да обобщим на този етап:

Ако се натъкнете на корупция или злоупотреба, трайте си, за да не ви окошарят. Ако работите за чужда организация, не се учудвайте, ако ви вкарат в затвора. Или ако държите в хола стария сервиз на прабаба ви. Ако ви хванат с половин цигара трева, съвсем сигурно ще ви окошарят. Затова пък можете свободно да проповядвате колко е готин Хитлер. И ако убиете някого заради това си убеждение, дискриминационният мотив няма да се отрази на наказанието ви. Също така, няма защо да се притеснявате да пердашите който не ви харесва на публично място. Колкото по-беззащитен, уязвим, уплашен и зависим от вас човек нападнете, толкова по-добре. Ако се владеете дотолкова, че да не му причините тежка телесна повреда или смърт, нищо няма да ви направят, ако жертвата не подаде жалба срещу вас.

Всяко законодателство изхожда от определена представа за човека. Е, на мен този човек, описан в новия Наказателен кодекс, не ми харесва. Никак.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кока-Коледа 7

Вместо коледна украса - радващо душата* произведение на уличното изкуство в иначе безрадостния подлез на Централна гара.

Наздраве!

_______
* Поне моята, надявам се - и вашата.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Столица на културата без "София: Поетики"?

Поетичният квартет "4х4" по време на пролетното издание на "София: Поетики", 2012 г. 

От ляво надясно: Иван Димитров, Радослав Чичев, Ясен Василев, Мирослав Христов.

Който в последно време е имал досег с проекти в областта на културата към Столична община, знае, че всеки такъв проект трябва да е подчинен на основната цел София да стане европейска столица на културата. Ако например искате да получите финансиране, за да докарате в България любимия си поет, писател, режисьор, актьор, музикант и т.н., желателно е да сте много убедителни, че той/тя става и ляга с мисълта София да стане европейска столица на културата.

В същото време има неща, които правят София, ако не столица, то притегателно място за култура. Едно от тях е поетичният фестивал "София: Поетики". На Поетиките година след година стотици млади хора са способни да прекарат доста часове (от ранния следобед докъм полунощ) на едно място, за да слушат поезия. Поетиките имат международно участие и дават шанс да видим поети на световно равнище. Към фестивала има много различни инициативи като например Седмиците на четенето, които дават възможност да се включи всеки, който иска. Дори аз го направих миналата година (не със собствени стихове, сакън).

Не виждам разумна причина тази пролет да няма "София: Поетики", да няма Седмици на четенето, да няма международно издание. Особено в контекста на кандидатурата на София за европейска столица на културата. Но е факт. Или поне е факт, че досегашните спонсори на фестивала не са го подкрепили тази година. Всъщност фестивал ще има, но за него няма пари.

Освен ако не ги съберем.

Не знам как ви се вижда посред криза някой да ви призовава да давате пари за поезия. Ако трябва да говоря за себе си, не моловете или 3D кината, не наличието на маркови стоки и лъскави заведения ме карат да мисля, че днес в България е по-добре, отколкото в 90-те. Осъзнах, че е по-добре, когато за първи път отидох на есенно издание на Поетиките и видях стотиците младежи в Борисовата, които в продължение на около шест часа не само се радваха на музиката, но и слушаха и коментираха поезия. Осъзнах го и когато на миналогодишното пролетно издание пред очите ми се събраха пари за втората стихосбирка на Мирослав Христов. Осъзнах го, защото, ако имаме потребност от култура, има надежда.

Препечатвам едно към едно обръщението на двигателя на Поетиките Ясен Атанасов, публикувано във Фейсбук:

След като от началото на годината фестивалът София: Поетики понесе няколко удара под кръста от уж благородни партньори (което обяснява факта, че тази година нямаше нито Седмици на четенето, нито пък сте чули нещо за Пролетно издание), то, тъкмо когато дойде време да обявим Международното издание, излезе ново "двайсе"...

Или по-точно: окончателна липса на около 20 000 лв.

Не че няма да направим феста, но той няма да бъде същият. Ще можем да платим само озвучаването, по десетките други пера бюджетът е 0. За пръв път няма да я има и финансовата себестойност на наградата на публиката.

Така че София: Поетики 2013, ще мине под мотото ПОЕТИКИ НА КРИЗАТА (не кризата на Поетиките, не!)

Без излишен драматизъм се обръщам към вас, приятелите на София: Поетики, с молба да подпомогнете фестивала. Не го възприемайте като задължение, а като дълг. Разликата - за първото ви пържат, второто си зависи от вас.

И побързайте - фестивалът ще се състои на 15-ти и 16-ти юни. Мястото ще бъде обявено до дни.

Ето банковите данни (моля, отбележете прилежно, че става въпрос за "Дарение за фестивала "София: Поетики"):

Сдружение „София Поетики”

Райфайзенбанк (България) ЕАД
клон централен, София 1504, ул.Гогол 18-20
IBAN № BG53RZBB91551035979003
BIC: RZBBBGSF

Поздрав,
Ясен Атанасов

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Баклава за размисъл

За филма "Баклава" писах в блога още в началото на 2008 г. когато гръмна скандалът около него и властите погнаха режисьора Алексо Петров. Писала съм за него и автора му още няколко пъти, от които бих споменала отразяването на пресконференцията за "Баклава" през 2011 г. и текста ми по повод прожекцията на филма за списание "Обектив".

Добрата новина е, че "Баклава" ще стане достъпен в Youtube в полунощ, в началото на "деня за размисъл" преди изборите. Така всеки ще може да го гледа и да прецени какво има в този филм и дали му харесва, или не. Новината, разпространена от Алексо Петров, върви с необичайна молба:

Тъй като филмът подтиква към размисъл и най-вероятно веднага ще бъде докладван на властта от "бдителни граждани", искаме да се обърнем към българската торент общност с една молба: "Моля ви, преди да бъде "флагнат" в Youtube, свалете и споделете този филм! Съвсем нелегално и безплатно! Благодаря!"

А ето и цялото обръщение:

Здравейте, приятели,

имаме удоволствието да поднесем на българския избирател и данъкоплатец една абсолютно безплатна прожекция!

Българският игрален филм "Баклава" ще бъде достъпен онлайн с HD качество, в пълната си режисьорска версия, точно в 0.00 часа на 11 май 2013 година - денят за размисъл преди изборите в България - на уеб адрес: http://youtu.be/zpjm0q6Aw2g.

Тъй като филмът подтиква към размисъл и най-вероятно веднага ще бъде докладван на властта от "бдителни граждани", искаме да се обърнем към българската торент общност с една молба: "Моля ви, преди да бъде "флагнат" в Youtube, свалете и споделете този филм! Съвсем нелегално и безплатно! Благодаря!"

Защо чак сега и защо точно сега? Отговорът на този въпрос най-вероятно се крие на дъното на българското политическо блато. Седем години по-късно, един филмов призрак все още стряска и е толкова актуален колкото и тогава. А дискусията не е спирала - очакваме вашите коментари, мнения, оценки и най-вече вашите мисли по повод на това, което всъщност се случва в България. На улицата, в панелките, по спирките, на тв екрана, на препълнените стадиони на попфолк концертите, в баровете, в домовете за сираци и изоставени деца...

Разкажете ни вашата "Баклава"!

Желаем Ви приятно гледане!

*За ценители, приятели и хора, които искат да помогнат на независимото българско кино, филмът вече е достъпен и на DVD: https://www.createspace.com/367979


Алексо Петров,
Режисьор и Продуцент
office@lostvulgaros.com
http://lostvulgaros.com/

От името на екипа и организациите, които стоят зад проект Баклава:
Lost Vulgaros productions
Фондация “Креативен център за обмен - България”
Червен кръст - Бургас
Филмова компания “Две и половина”
Сдружение против насилието в училищата „Лумена”

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Живата душа на Михаил Булгаков в Сатиричния театър

Нямам самочувствието да пиша за театър, не ходя често на театър и не смятам, че разбирам. Но понеже това, което написах, стана малко дълго за моя вкус за публикуване във Facebook, реших да го пусна тук.

Накратко, препоръчвам ви постановката на Тея Сугарева "Мъртви души", която се играе в Сатиричния театър.

Постановката не е директно по Гогол, а по интерпретацията на Михаил Булгаков на произведението. Интересно решение е, че образът на самия Булгаков е включен в пиесата - той хем е хор, хем разказва за тази част от биографията си, която е свързана с отношенията му с театъра в контекста на режима на Сталин.

Играта ми допадна много, в нея има едно класическо театрално преиграване, но това не пречи на емоционалната градация; към края на пиесата емоцията определено ме "хвана за гърлото", а това е, от което имам нужда в театъра - докосване и катарзис.

Движенията на актьорите са прецизно отработени, на границата на танц. Това хармонира много добре с минималистичната, но ефектна, сценография (на Каролина Далкалъчева и Радостина Тодорова), която също съдържа идеята за движение - метални врати, които се завъртат, маси на колелца... Има един момент, в който главният герой Чичиков е закопчан с белезници за стол - за мен той е кулминацията на синхрона между сценография и движение.

Не съм гледала много постановки на Тея Сугарева, но ако съдя и по другата, на която съм била - "Зазиданите" (по сценарий на Ясен Василев, там сценографията също е на Каролина Далкалъчева), имам хипотезата, че този синхрон между сценография и движение е важна част от режисьорския ѝ почерк.

Та дано съм създала у вас интерес към "Мъртви души" в Сатиричния.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Три танца

Наскоро бях на премиерата на книгата на Мила Искренова "Радостта на тялото: 6 танцови измерения". Надявам се скоро да я прочета, че да блогна за нея. Малкото, което видях и прочетох дотук, ми подейства вдъхновяващо. Затова ми се иска да споделя с вас три танца. Тоест три видеоклипа, които представят основно танц.

Първият танц е в клипа на песента In Slow time на Peter Hammill. Хореографията, както надлежно е упоменато на видеото, е на Nicolas Dixon. Освен че Hammill, както с голяма вероятност знаете, е любимият ми музикант и това е почти единственият му клип, за който се сещам (зависи дали броим за клип този... вчера обърнах внимание, че всъщност било клип), в този танц ми прави впечатление внушението, което може да се постигне и чрез сравнително прости движения, и без специални костюми. Пълен антипод на претрупаните балетчета към разни поп парчета, чиято преизобилност - на плът, на костюми, на движения, на специални ефекти, не ги прави по-малко излишни.

Вторият клип е на песента Lotus Flower на Radiohead и в него е известният танц на Thom Yorke. Хореограф е Wayne McGregor. Това, което всеки път ме удивлява в този танц (а съм го гледала много пъти), е гениалната сплав между спонтанност и хореография, между лудост и премисленост. Изглежда, че Thom Yorke е в делириум. Изглежда, че изкарва от дълбините си, без никакъв вторичен контрол, усещането си за песента. И все пак, това е танц и в него всичко си е на мястото...

Третият танц е в клипа на песента Deli Halayi (не успях да разбера със сигурност как се превежда, може би е нещо като "Все още луд") на турската банда Replikas, която открих в Любляна - свиреха на живо в едно кино - и която ви препоръчвам от сърце (да започнем с това и това). Не знам кой е хореографът и има ли такъв, но закачката с попкултурните клишета ме докарва до възторг. Мъже по бели (и съвсем не секси) гащи правят нещо средно между танц, придвижване в стил "модно ревю" и неособено изящни подобия на гимнастика (подскоци в клек, например). Особено много ми харесва включването на лампите в танца.

Сега се замислих, че и в трите клипа декорът e семпъл и не се променя, което допълнително насочва вниманието към движенията на танца.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Цветните пейки в Поморие, или за посттравматичното изкуство

Това е първият от поне два поста за алтернативната култура в Поморие. Макар да съм наполовина от Поморие (по линия на баща ми), чак в последните години започнах да забелязвам, че в градчето се случвали интересни неща, някои от тях - от десетилетия.

Както може би помните, през зимата част от черноморието ни пострада от бури, имаше сериозни наводнения и разрушения. Поморие е с формата на тесен полуостров, така че имаше разрушения и от двете страни. 

Към днешна дата не виждам сериозни щети от разрушенията, каквото може, е възстановено. Част от бетонните пейки на крайбрежната алея са циментирани. И тук идва най-хубавото - по инициатива на местни хора (и с подкрепата на общината, нека отдадем дължимото) тази пролет повечето пейки бяха превърнати в произведения на изкуството. В рисуването са се включили предимно художници от Поморие и Бургас. От тях познавам Жоро Димитров, култова личност в поморийския ъндърграунд, и (засега, но не за дълго, надявам се само виртуално) Албена, която се подписва като Алберта.

Рисуването на бетонните пейки в Поморие за мен е важно не само като прекрасен пример за алтернативно изкуство, което бързо успява да се превърне в една от забележителностите на града - туристите се надпреварват да се снимат на това шарено място. Не по-малко значимо е друго - този акт на изкуство е отговор на травмата от разрушенията по време на наводненията. Без оплакване, без страх, а напротив - с въображение и усмивка.

Природните бедствия могат да бъдат трагични. Но природата, сама по себе си, не е трагична или радостна - радостта и трагизмът са свойства на човешкото. А човешкото тържествува, когато е способно да създава изкуство и радост дори тогава, когато природата му дава поводи за обратното.

Ако ви е любопитно да видите целия ми албум с поморийските шарени пейки - заповядайте.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тефтер за рожден ден

Този уникален тефтер е изработка на Крис и подарък от него за рождения ми ден. (Припомнам тефтера, който Крис направи за рождения ден на Стефан Иванов.) Ако ви е любопитно какво пише в горния кръг:

компасите са толкова колебливи
дезориентират мисленето

някъде на картата
малка точка сива
там винаги е десет без десет

Стихотворението е заигравка с едно друго стихотворение на Крис, както и с "Тайният път" на Стефан Иванов.

Обичам уникалните подаръци :-), а Крис ги създава непрекъснато.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Конкурс за есе "Моите цветове"

Да си призная, трудно ми е да оценявам художествени произведения. Предпочитам изкуството да бъде преживявано, не оценявано. От друга страна, давам си сметка, че конкурсите са форма на признание, а понякога и начин да бъдат забелязани талантливи автори.

Доста се колебах, когато мой приятел, който е сред организаторите на тазгодишния "София Прайд", ми предложи да стана член на журито на конкурса "Моите цветове", който е част от културната програма, свързана с парада тази година. След като получих малко повече информация, реших да приема, защото темата за есе ми хареса и защото мисля, че е добре да има инициативи, които "отварят" контекста на събитието.

Дори не попитах кои са другите участници в журито. Впоследствие разбрах, че са Ива Рудникова и Станимир Панайотов.

Получих разрешение да публикувам тук, в Неуютен блог, есето, което ми хареса най-много (ако има такова), независимо дали е наградено, или не.

Поне засега няма общи критерии за оценка на есетата, но искам да споделя какви са личните ми:

• Да докосва. Основна мисия на изкуството е докосва, според мен.
• Да е оригинално, да бяга от клишетата. Да ме изненада с гледната си точка.
• Да избягва генерализации, като например "всеки човек..." или "всички хора...", или пък "няма човек, който...", "никой на света не иска еди-какво си" и т.н.
• Словото е достатъчно силно само по себе си. Курсиви, подчертавания, писане на думи с главни букви намирам по-скоро за излишни в едно есе.
• Да е добре структурирано. Не мога да дам универсална рецепта за структура, тя зависи от избраните стил, подход и пр. Приемам и всякакви структурни провокации, стига да са съзнателно търсен ефект. 
• Ако в есето се доказва някаква теза, очаквам тя да бъде максимално добре аргументирана. Но не държа в есето непременно да се доказва теза.
• За мен изобщо не е задължително есето да е свързано с ЛГБТ проблематиката. Както виждам, и организаторите казват: "Няма ограничения и по отношение на стила и посоката на разсъждение."
• Предпочитам препоръчителната дължина от 600 думи да се спазва (е, не точно до думата), но бих направила изключение за много по-кратко или много по-дълго есе, ако много ми хареса.
• Разбира се, да е грамотно. Допускам и "издевателства" над официалните норми (например липса на главни букви и/или на препинателни знаци и пр.), ако си личи, че са съзнателно търсен ефект. 

Ще се радвам да се включите. Може и анонимно, и не - както предпочитате. Есетата се изпращат на адрес info@sofiapride.info. Крайният срок е 22 юни.

Самата аз се изкушавам да напиша нещо - разбира се, извън конкурсната програма и след края на конкурса. А дали дотогава още ще ми се пише по темата - не знам :-).

Пожелавам на осмелилите се много вдъхновение и приятно писане!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

На "Парад" срещу стереотипите

Ходя на кино повече от рядко. Всъщност за първи път бях в сравнително "голям" киносалон, откакто има такива из молове и мултиплекси, преди една седмица - със симпатична компания от общо 10 души ходихме да гледаме "Парад".

Филмът "Парад" е издържан в най-добрите традиции на сръбското кино. Кино, което обича и героите си, и зрителя, но никого не щади - нито героите, нито зрителя. Кино, което разсмива до болки в стомаха и после разплаква, а между това ядосва, смущава, възмущава, умилява, замисля. Ала при всички случаи - докосва.

"Парад" не е за хора, които не са способни на самоирония и не могат да погледнат на собствените си ценности и стереотипи от дистанция. Независимо дали са гей активисти, правозащитници, хомофоби, патриоти и т.н. Ако за вас политическата коректност е религия, имайте предвид, че всяка втора дума във филма е "педал". Не са спестени повече или по-малко груби шеги и по отношение на мутрите, неонацистите, полицията, сърбите, хърватите, босненските мюсюлмани, косовските албанци... Приятелчето - гей активист, което организира груповото ходене на "Парад", после сподели, че когато го гледал за първи път, през първата половина на прожекцията бил ужасно възмутен, но после стигнал до извода, че филмът е гениален.

Като казвам "груби шеги", ето пример. Един от героите, косовски албанец, мюсюлманин, по подразбиране - хетеросексуален, в младостта си заразил зебра с трипер. Други герои на филма - мачовци, го питат: "Ама зебрата е била женска, нали? Все пак ти си хетеросексуален!". На което нашият човек отговаря, че не помни - било много отдавна...

И все пак "Парад" утвърждава толерантността към различните. Не става въпрос обаче за толерантността като идеологическо клише, а като проява на човечност. Като способност да видиш човека в хората, които не смяташ за "нормални", в тези, от които се страхуваш, в тези, които те отвращават, във враговете си... Ето защо такъв филм, мисля, е особено подходящ за Балканите на фона на плакатни продукции, които спускат "правилните" ценности отгоре. Затова и успява да стане толкова касов в Сърбия. В България засега не се радва на голяма посещаемост, но се надявам това да се промени.

Въпреки художествените преувеличения, на моменти "Парад" е ужасяващо реалистичен. Особено кулминационната сцена, когато неонацистите нападат гей активистите. Както четох после, участвали са истински неонацисти. То си им личи. Като се замисля, този похват много добре се вписва в духа на филма - да се дадат на нацитата хонорари за статисти (предполагам, че трябва да са им дадени - иначе защо да участват), за да играят себе си във филм, който утвърждава ценността на различните. Гениално.

Накратко - ако сте готови да поставите под въпрос собствените си предразсъдъци и стереотипи, ако сте способни да се смеете на себе си, ако можете да изпитате симпатия към другите, каквито и да са те, филмът "Парад" е за вас. Ако искате да проверите дали сте способни на всичко това, също го препоръчвам.


п.п. Извън темата. В началото казах, че до миналата седмица не бях ходила на кино в "голям" салон от "новите" (вече съвсем не нови, освен за мен) кина. Та разбрах, че нищо не съм пропуснала. Най-сетне ми се изясни защо някои се възмущават от силния звук и огромните екрани. Предпочитам звукът да е такъв, че да не се чудя дали ще ми прилошее от него, а екранът да не е толкова голям, че погледът ми да не може да възприема сцените и да мечтая да ги видя на лаптопа си или на телевизор, за да усетя естетиката им. А когато Дейвид Линч направи триизмерен филм, тогава може и да се прежаля да гледам 3D :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

как изглежда тайният път

The Secret Way from Natalia Jordanova NAT on Vimeo.

Възможни са много начини за усещане и представяне на поезията. Наталия Йорданова е направила прекрасно кратко филмче върху стихотворението на Стефан Иванов "Тайният път".

Поради особени причини това стихотворение означава много за мен. Филмчето в немалка степен съответства на начина, по който го чувствам. Благодаря и на двамата. Надявам се да заговори и на вашите контексти.

Приятно гледане.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Не съвсем на място

Май бях най-неподходящо облечената на steampunk фестивала онази вечер, но пък бижутата ми бяха тематични - благодарение на Крис.

(Измежду многото сериозни теми, които се канех да блогна по празниците, се промъкна това... И без това всеки, който е могъл, е заминал нанякъде.)

Ако случайно не сте заминали, заповядайте утре, 30 април, от 16 часа, в Южния парк - градинката с каменните животни. Ще има полуимпровизиран поетично-музикално-и-всякакъв фестивал, като се препоръчват облекла от рециклирани материали. Аз ще бъда в тоалет от чували за боклук и смятам да изиграя стихотворение на Момчил Миланов, ако успея да го науча дотогава.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има и такава българска музика

Напоследък открих група "СЕКТА". Певицата се казва Анелия Тотева. Да, колкото и да не му се вярва на човек, българи са. В сегашния вариант на групата са още и Жоро Варамезов (в нея от създаването ѝ; в първоначалния формат свири и Даката), Ани Свинарова, Даниел Елисеев и Мартин Фриц.

Прекрасно е, че има български музиканти, които не си поставят за цел известност и комерсиалност, а правят музиката, в която вярват. Тъжната страна на това обаче е, че из медиите се въртят все същите абсолютно безинтересни, в голямата си част, изпълнители.

Ако споделеното от мен парче на "СЕКТА" ви е харесало, можете да следите за техни участия в клубове на страницата им във Facebook, да чуете и последвате групата в SoundCloud, Myspace или YouTube.

Приятно слушане :-)!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Време за поезия с Албена Тодорова

Бени направи поетичния си дебют на живо и беше вълшебно. Искам още. И благодаря на чайната-читалня arteLIKa за домакинството на преживяването.

Апропо, днес се навършва една година от земетресението в Япония. Бени беше там. И си мисля - какъв по-хубав начин за преживяването на една толкова трудна година от пресъздаването ѝ в изкуство. За който го може. (Тук внезапно се сетих за моята приятелка от Чили Паула, която направи изключителни снимки след земетресението там.)

Не мога да напиша нищо достойно за четенето, затова - ето малко снимки, а повече можете да прочетете при Павел и Събина.

А аз ви оставям с видео и се надявам чрез него да се почувствате поне малко там (и се извинявам, че нямах статив и картината не е стабилна, пък съм се и полигавила малко):

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Позитивно" като литература

Вече на много места може да се прочете за книгата "Позитивно" на Тошка Иванова - за хепатита, за силата на автора, за излизането от анонимност, за гражданския ангажимент. Разбира се, тези неща са важни и трябва да бъдат казани, направила съм го и аз. Освен изтъкването на блестящия стил и неподражаемото чувство за хумор на автора (дори когато е през сълзи) обаче, досега не съм попадала на текст, свързан с литературните качества на книгата. Може би е още рано за такъв, но като се замисля, повечето рецензии на художествена литература, на които попадам напоследък, са концентрирани в по-голяма степен върху съдържанието и психологическия ефект от него, отколкото върху формата. Затова ми се ще да опитам да направя анализ на композицията на книгата. "Анализ" може би е силна дума, да кажем - размишления.

Основния въпрос, който си задавах още преди да видя как е станала книгата на Тошка Иванова, беше - как от един личен блог се е получил роман? Всъщност нито някъде в книгата, нито в писаното за нея иде реч, че тя роман. Пише скромно "книга". Според мен обаче става дума за роман - има водеща сюжетна нишка, която се разгръща и придава на книгата характер на цялост, а не на фрагментарни текстове. Макар хронологичната последователност да не е задължителна за един съвременен роман, тестовете са подредени, доколкото е възможно, хронологично, а трите части на книгата, представящи три поредни години, съвсем прецизно фиксират времевата последователност.

Ала цялостта не се явява пречка за композиционната (не съдържателна!) лекота и "рехавост" - отделните глави са кратки (както и текстовете в блога, каквито са били повечето от тях), основната сюжетна линия прави своеобразни "паузи" с няколко стихотворения (които, лично за мен, се оказаха най-въздействащите части от книгата), есета и дори един текст в стил "автоматично писане" (също много ми хареса). Тези "паузи" от една страна сякаш прекъсват основния ход на повествованието, от друга страна подчертават отделните моменти в него, като им придават още по-наситена емоционална пълнота.

На пръв поглед, като че в романа "Позитивно" няма други герои освен разказвача, който описва собствения си живот. Трудно мога да се сетя персонаж, който да се появява повече от веднъж, какво остава за изграждане и развитие на характери (освен на главния герой) и взаимоотношения. След малко повече размисъл стигам до извода, че герои все пак има. Те не са хора, но притежават уникалност, дори характер, влизат в определени взаимоотношения с разказвача, тези отношения търпят развитие. Такива са, на първо място, интерферонът (на него е посветена и най-обемната - втора - част от книгата), вирусът, хладилникът, тоалетната в офиса (любимият ми второстепенен герой в книгата), терасата в офиса, цигарите, подът, леглото, стълбите, раницата, форумът на заразените от хепатит, Синеморец... Дори алкохолът е герой на книгата - чрез присъстващото си отсъствие.

Този оригинален подход има своите съдържателни основания - изпитанието, през което преминава главната героиня, става пречка за способността ѝ да общува години наред и я поставя в състояние на радикална самота. Наоколо на практика (почти) няма хора. Затова пък има интерферон, тераса, тоалетна, стълби, цигари, легло... и т.н. Тъй че още един плюс на книгата е, че формата е адекватна на съдържанието, а не е просто външна обвивка.

Друга отличителна характеристика на "Позитивно" е, че романът е писан, освен в първо лице, често пъти и във второ. Авторът се обръща към читателя пряко и на "ти". Така е и в блоговия прототип, но се надявам, че ще се съгласите, че тук става въпрос за подход - второто лице не се използва навсякъде дори в блоговете. (Аз често използвам второ лице, но избягвам единственото му число... така чувствам нещата.) По този начин, освен че се акцентира върху личното отношение на пишещия към аудиторията, се усилва ефектът на посланието, че това, за което става въпрос в книгата, засяга и тези, които я четат. Персонално.

В заключение - дано съм ви убедила, че "Позитивно" на Тошка Иванова си струва да се прочете не само заради личната съдба на автора ѝ или заради социалния ангажимент. Не само за да се навиете най-сетне да си направите изследване за хепатит (не че няма полза). Дори не заради прекрасния стил и чувството за хумор на автора.

А защото е литература.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Африканският приятел" отвъд Камю

Беше още август, когато Виктор Лилов ми подари "Африканският приятел" на Йоханес Гелих с предложение да публикувам рецензия на книгата в блога, защото в нея ставало дума "за нашите неща". Оттогава все отлагам. Основно по две причини. Първо, смятам, че книгата заслужава сериозен анализ. Четох я няколко пъти и всеки път откривах нови пластове. Второ, смятам, че в контекста на групово-приятелския литературен живот у нас има нужда и от критични рецензии, без това да означава негативно лично отношение. И въпреки това някак вътрешно отлагах момента на своята критика.

Книгата "Африканският приятел" на австрийския автор Йоханес Гелих е публикувана на български език от новото (създадено 2010 г.) издателство Black Flamingo Publishing. Black Flamingo Publishing се държи от Виктор Лилов и Йордан Йорданов, по-известни като Виктор и Данчо от "Месечина мюзик", тоест продуцентите на Ибряма, Карандила, Силвър Бийт Колектив и т.н. Както и в продуцентската си дейност, и в издателската (както и във всекидневния си живот) Виктор и Данчо си поставят за цел да дават глас на представители на всевъзможни маргинализирани и дискриминирани групи. За мен е прекрасно, че в България има издателство с подобна кауза.

Освен на каузата, в Black Flamingo Publishing се държи и на естетиката. Книжното тяло на "Африканският приятел" възхищава и ви кара да го въртите отвсякъде. Художник е Светлин Балездров, а снимките на корицата са дело на самия Виктор Лилов - поздравления и за двамата!

Първото, което прави впечатление в "Африканският приятел", е паралелът - както съдържателен, така и стилов - с "Чужденецът" на Камю. Повествованието се води от името на главния герой, който се чувства също толкова отчужден от всичко и всички, колкото героя на Камю. Като че нищо от това, което му се случва, не го засяга лично (освен узнаването, че раждането му не е било желано). Както и в "Чужденецът", книгата започва с новината за смърт на родител. Само че не майка, а баща. Имаме и Мари, за която на главния герой му е безразлично дали ще се ожени, или не. И убийство, извършено с безразличие и без чувство на вина. И - за да няма никакво съмнение - домашен любимец на име Камю.

Ако обаче останем на равнището на паралелите, рискуваме да останем с един твърде повърхностен прочит. Йоханес Гелих отива отвъд Камю (а на домашния любимец Камю символично му се налага да бъде евтаназиран). В "Чужденецът" отчуждението е характеристика на отделния човек и остава неразбрано от обществото, което общество го осъжда на смърт. Имаме престъпление и наказание. В "Африканският приятел", напротив, отчуждението се е превърнало в структурна характеристика на социалния свят - еволюирало е до аномия. Светът е поделен на "ние" и "другите". Другите не са нищо повече от обект за ползване и удоволствие, независимо дали става дума за жени, чужденци или канарчета, опечени в пастет по начин, че да останат живи. Чужденецът (самият "африкански приятел" Иосия) е жертва не просто на безразличие и безпричинна жестокост. Иосия се оказва жертва на социално валидни стереотипи (африканец, ерго дилър на наркотици), на закона, според който нелегалният чужденец е никой, на легитимно изглеждащото убеждение, че чуждият е по-малко ценен от нас.

Единственият от героите на книгата, който, макар и непоследователно, се разкъсва от угризения, е готвачът Хуго. За мен не е случайно, че Хуго непрекъснато - било с гозбите си, било с друго - прави препратки към Средновековието. Средновековието, в чиято основа са личните отношения между хората, опосредени от религията, може да се разбира като контрапункт на аномичната съвременност. В такава съвременност убийството не е престъпление, а решаване на проблем и повод за облекчение. В конкретния случай - дори извършване на услуга. Дори авторството му не е от значение. И ако за героя на Камю има смъртна присъда, то в края на "Африканският приятел" убийците най-спокойно отиват на театър.

*

Ако имам забележки, те са по отношение на превода, който на места определено "куца" и това се отразява на впечатлението от цялостния прочит на книгата. Има както някои правописни и граматически грешки (не много, но се срещат), така и твърде странни преводачески решения. Ще приложа няколко примера:

• На стр. 19 се говори за някакво "шоу със слайдове". Героите на повествованието не подхвърлят слайдове, а разглеждат слайдшоу (със снимки).
• На стр. 70 става дума за жена, която е "с дрехата си на домакиня", на стр. 71-72 се уточнява, че тя е с "шарената си връхна дреха на домакиня". Предполагам, че става въпрос за буквален превод от немски, но на български такъв израз не ми звучи. Може би става дума за пеньоар или престилка, не знам.
• На стр. 132: "Вижте тази панорама! Само какъв изгрев! На средната мечешка глава имаше прекъснати от стръмните планински масиви отделни петна сняг." Не можах да разбера откъде се взе тази "мечешка глава". Отново имам хипотезата, че става дума за буквален превод от немски.
• На стр. 137: "напрежението в колата стана изключително напрегнато". Без коментар.

Шокът ми нямаше да е толкова голям, ако преводачът не беше Владко Мурдаров, за когото не би трябвало да има никакво съмнение, че владее блестящо както немски, така и български. Не знам дали е "аутсорснал" (части от) превода или просто е бързал, или пък "лежи на лаврите си", но резултатът ме смущава. Смятам, че основната отговорност е на издателството и, по-специално, в липсата на редактор. В наши дни е често срещано родните издателства да пестят от редактори. Знам, че за едно ново издателство не е лесно да оцелее финансово, но съм на мнение, че "който има брада, трябва да си вземе и гребенче". Според мен изразите в книгата, които са на език, различен от немски, би следвало да се преведат - ако не от основния преводач, то от друг. Въпреки че и на утвърдени издателства се случва да имат книги, в които това не е направено.

Бих си позволила и по-смела препоръка към Black Flamingo Publishing. Ще ми се Виктор и Данчо да удържат каузата, с която е създадено издателството, и да избират за преводачи не личности от "мейнстрийма на мейнстрийма" (какъвто е случаят с Владко Мурдаров), а неутвърдени и способни хора, по възможност - представители на дискриминирани и маргинализирани социални групи. Предполагам, че те биха били и по-мотивирани да дадат най-доброто от себе си, пък и издателите с по-малка вероятност биха рискували да минат без редактор. Същите критерии, според мен, би следвало да важат и при подбора на редактори, художници и пр. Ако ще е кауза, да е кауза. Нали?

*

В обобщение: за мен "Африканският приятел" е дисекция на европейското ни настояще и я препоръчвам на читателите на блога с цялото си сърце.

*"Африканският приятел", Йоханес Гелих. Black Flamingo Publishing, 2011. Превод: Владко Мурдаров.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог