Друго мислех да пиша по повод на една мрачна годишнина. После реших да бъде нещо по-оптимистично. Сега... сега не знам какво ще излезе.
Многократно съм препрочитала поста на Боби, озаглавен "Профилактика на щастието". И съм мислила.
Социализацията, според Норбърт Елиас, е превръщането на външната принуда в самопринуда - един вид, сами да поискаме това, което обществото иска от нас, и да го възпроизвеждаме, без да се замисляме много-много. Колкото и да си мислим, че щастието ни е вътрешна потребност, обществото използва цялата си мощ да ни научи как да бъдем щастливи - с морковче и камшик.
"Камшикът" - това са социалните норми, които ни се набиват в главите чрез възпитанието, образованието, средата ни, общественото мнение, обичаите, законодателството и т.н.
"Морковчето"- това са рекламната индустрия, филмите, видеоклиповете, хитовете, бестселърите, модите, моловете, "лайфстайлът" и т.н.
Има обаче и хора, които така и не успяват да бъдат щастливи според общоприетите стандарти. Ако се замислим, тези стандарти се отнасят към толкова много неща. Например в любовта: пол, сексуална ориентация, подходяща възрастова разлика, подходяща разлика в ръста, семеен модел, сексуални практики, външен вид, здравословен статус... Ако се опитаме да сме щастливи извън някои от изброените (и редица други) стандарти, обществената принуда ни показва разнообразни аспекти от прелестта си, за да ни вкара в правия път.
И то нямам предвид представи за щастие, които причиняват вреда на други, а само такива, които съзнателни хора желаят по взаимно съгласие. Например - висока жена с дребен мъж, по-възрастна жена с по-млад мъж, според общоприетите стандарти за красота единият от партньорите да е "много по-грозен" от другия, партньорите да са повече от двама и/или да са от един и същи пол, или двама души да са семейство, но всеки от тях да има собствен живот, без да лъже другия, или семейство да не иска да има деца и т.н. и т.н.
Ако си от тези хора, за теб има няколко възможни сценария (както и частични комбинации между тях):
Първо, опитваш се да паснеш на обществените стандарти. Харесваш повече по-дребния, но се омъжваш за по-високия, за да можете спокойно да се показвате пред хората. Зарязваш онзи в инвалидната количка, защото мама иска мъжът ти да те пренесе през прага на сватбата. Гей си, но се жениш и правиш деца. И тъй нататък.
Второ, криеш се и живееш двойнствен живот. Обществото те възприема просто като самотник, което също не е съвсем приемливо, но поне това можеш да понесеш. Паралелно имаш таен свой свят и най-големият ти ужас е някой да не разбере за него.
Трето (възможно следствие от останалите варианти, всъщност) - не издържаш на обществения натиск, не си в състояние да понесеш себе си. И полудяваш или се пропиваш... Или се самоубиваш.
Четвърто. Отстояваш себе си и се бориш за щастието си. Най-успешният път за това е да има общност от хора като теб, която да те подкрепя. Като ЛГБТ или БДСМ общностите. Но може точно за твоята особеност да няма общност, която да те подкрепя или да нямаш контакт с такава (има ли общност на хората с "грозни" половинки например?), или да не ти е уютно в нея. В такъв случай е желателно да близки хора, с които можеш да споделяш и които те подкрепят, за да не изгърмиш. Не е нужно това да са всичките ти приятели, роднини и близки. Често пъти точно средата от най-близките ти хора е в състояние да те подложи на смазващ натиск "за твое добро". Може и само един човек да е. Но да те обича, разбира, приема и подкрепя - такъв, какъвто си.
Иска ми се повече от тези хора, които не пасват на общоприетите стандарти, да се борят за щастието си. Не е нужно непременно да е публично, активистко, с биене в гърдите. Да отстояваш себе си в личния си живот също не е малко, ако има и други, които правят същото.
Човек не си избира роднините, но поне може да избира приятелите си. Особено в големите градове и при наличие на достъп до интернет. (Но щом четете това, достъп до интернет ви се намира). И това, дали имаме приятели, които ни разбират и подкрепят, или такива, които изискват от нас да бъдем каквито "трябва", зависи в немалка степен от това, самите ние как искаме да възприемат и какви искаме да бъдем.
Вярно е, че социокултурната реалност е тук преди нас, но е вярно също и така, че в определена степен - може да е минимална, но пак това да е от огромно значение за нас - можем и да я променяме. Защото сме част от нея.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Няма коментари :
Публикуване на коментар