Една година gender.land

Сайтът Genderland стартира на 14 февруари. Домейна gender.land обаче купих доста по-рано – на 11 август 2018 г.

Идеята да направя сайт с джендър тематика окончателно изкристализира покрай скандала със спрения проект на БАН заради това, че в заглавието му се съдържа думата „джендър“. Тогава видях колко далече могат да стигнат последствията от кампанията срещу Истанбулската конвенция и реших, че на цялото това малоумие трябва да се противодейства. Неотстъпно и непукистки, с разум, но и с чувство за хумор.

Всъщност именно домейнът ми помогна да избера име на сайта. Исках да е нещо с gender, но нямах ясна идея какво. Започнах да търся свободни домейни, ала повечето с gender бяха заети. Когато погледът ми попадна на gender.land, разбрах, че това е, което ми трябва. И че сайтът ще се казва така. Веднага купих домейна, за да не го вземе някой друг, докато изграждам сайта.

Бях си наумила да направя сайта сама, приспособявайки готов Wordpress шаблон. Отделих част от есента и зимата за това. Оказа се леко над възможностите ми. Затова на сайта някои неща не му работят (дълга работа е да обяснявам защо), а други не изглеждат, както бих искала. Но досега не съм получавала оплаквания, значи очевидно на бъговете и визуалните проблеми се дразня най-вече аз.

Логото на сайта е подарък от безценния Лъчко. В критични моменти със софтуерните си умения ми помогнаха Красимир и Станислав. За фейсбук страницата на Genderland ми помага още един човек.

И по отношение на авторите сайтът не се развива спрямо първоначалния ми замисъл. Той може да се похвали със страхотни автори в лицето на Емилия Славова, Ели Иванова, Марина Лякова, Магдалена Димитрова, Мария Димова (интервюирана, но участваща със собствени фотографии). Както и останалите, които се включиха в пилотното блиц интервю на тема Как си представяте Джендърландия: Анна Кръстева, Венелин Стойчев, Виктор Лилов, Галина Лачева, Иван Стоянов, Лайла Аградо, Лилия Драгоева, Стефан Иванов, Татяна Ваксберг.

Ала понеже искам Джендърландия да не разчита на външно финансиране, няма как да плащам и хонорари. Поради това смятам, че нямам правото да упорствам и изисквам авторите да са редовни. Още по-малко – да им държа сметка защо не са редовни. От друга страна, имам определени критерии за качеството и характера на текстовете и не бих публикувала всичко, което някой би решил да напише..

Била съм и от другата страна. Така че знам, че ако си навит да работиш редовно с години без пари, хората, за които работиш, могат да решат, че това е даденост. Че си длъжен да го правиш. И в същото време да те третират така, сякаш щом го правиш за без пари, значи трудът ти не струва. А накрая дори да ти кажат в лицето, че не си истински професионалист, но те използват, защото не могат да си позволят да плащат на истински.

Не, не искам да съм причина никой да се чувства по такъв начин, по какъвто съм се чувствала аз. Смятам, че никой с нищо не ми е длъжен само поради това, че съм създала сайт.

Все се надявам, че ще намеря правилния път хем да мотивирам автори, хем да не ги експлоатирам. Междувременно Джендърландия не излиза съвсем редовно, понеже не разчитам на чужда помощ, пък и аз съм човек. Понякога пътувам, понякога съм заета, понякога просто имам нужда от малко почивка.

Последното ми хрумване е (нещо като) речник на основните понятия, свързани с ЛГБТИ проблематиката. Оказва се по-трудничко начинание, отколкото очаквах. Защото ми се иска да е хем лесно за четене, хем това да не е за сметка на сложността на проблематиката и наличието на различни гледни точки към едни и същи понятия. Виждам как е практически невъзможно да напиша речникова статия, която да се хареса на всички. С някои от читателските критики и предложения се съобразявам и се случва да коригирам статии благодарение на тях. Други отказвам да приема, защото противоречат на разбиранията ми по темата и на общия ми замисъл за речника. Но се радвам, че различни хора споделят, че имат потребност от нещо като такъв речник.

Малко повече от половин година след създаването си Джендърландия има едновременно приятна и критична общност от читатели. Покрай нея научих за съществуването на прекрасни хора. С някои от тях установих и контакт. Благодарна съм.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да ходим на София Прайд, докато го има

Всяка година пиша в блога на тема защо е важно да се ходи на София Прайд (2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016, 2017, 2018). Посланието ми за дванайстия прайд е малко по-различно:

Да ходим на прайд, докато още го има. И за да го има.

Защото може и да го няма. Защото нещата вървят в посока, в която не е изключено да се стигне до законодателство „за забрана на хомосексуалната пропаганда“, подобно на руското. Очаквали ли сте един термин като „джендър“ да бъде обявен за „противоконституционен“? Не сте, нали? Очаквали ли сте една Стратегия за детето, в която не се казва нищо особено и която дори не е законов акт (като Истанбулската конвенция впрочем), да бъде демонизирана и спряна? Също не сте. Много ли ще се учудите, ако София Прайд бъде забранен?

Пиша този текст, защото тази година София Прайд се намира в особена ситуация. Отвън са дежурните националисти и християнски фундаменталисти, които искат забраната му. Отвътре са част от левите ЛГБТИ активисти, които призовават за бойкот на прайда.

Защо са призивите за бойкот на прайда? По две причини – заради подкрепата на събитието от страна на Walltopia и H&M за втора поредна година.

Възраженията срещу личността на собственика на Walltopia Ивайло Пенчев, който понякога първо говори, а после мисли, са две.

Първото е, че в началото на 2018 г. Пенчев се изцепи, че заплати от 700-800 лева не съществуват. Броени дни по-късно той се извини за изказването си, като нарече сам себе си „парвеню“, но този факт не е останал в колективната памет на обвиняващите го.

Второто възражение е свързано с отношението му към жените, по-специално – с обява за асистентка, която той беше пуснал във Facebook. В нея, освен критерии като „да е мъдра - да знае, че хората са слаби по природа, но въпреки това са годни за обичане“ и „да има със свободен дух“, фигурира и следното изречение: „Горните изисквания автоматично изключват дами с енвайърменталистка настройка, грийнпийски, социалистки, интелектуалки и всякакви джъстис уриърки.“ Тези му думи се възприеха от феминистки настроени хора и най-вече от левите от тях като силно антифеминистки.

Що се отнася до H&M, там възражението е, че компанията поддържа сравнително ниски цени на стоките си с цената на експлоатация на хора в бедни страни. Нещо, което може да се каже и за почти всички големи производители на дрехи, електроника и каквото се сетите.

Във връзка с Walltopia и H&M критиците на подкрепата им за прайда използват термина pinkwashing („пинкуошинг“). Това означава „изчистване на имиджа“ на дадена компания, личност, организация и пр. чрез подкрепяне на каузата на ЛГБТИ хората, в частност – на прайда.

Терминът „пинкуошинг“ има смисъл в страните, в които прайдовете и ЛГБТИ правата са мейнстрийм – Германия, Великобритания, Холандия, Испания и пр. Но да го приложиш в българските условия, където три четвърти от населението е хомофобско, а думата „джендър“ е противоконституционна, намирам за нелепо. Лявото не би трябвало да се изразява в пренасянето на готови шаблони от Запад, мисля. Защото такова „ляво“ заприличва на „като нямате хляб, защо не ядете пасти“.

Далеч по-сериозен проблем в България е хибридната пропаганда, идваща не на последно място от Русия, според която гей хората са педофили по дефиниция и всякакви публични ЛГБТИ прояви трябва да се забранят. Далеч по-важно е активистите ни да знаят за хомофобското законодателство и процесите срещу гей хора по време на социализма, отколкото да разправят колко про-гей е бил Ленин.

Няма нищо лошо прайдът да е съпроводен с дискусии вътре в общността на ЛГБТИ активистите. Това означава, че тази общност расте и се диверсифицира. Има по-мейнстрийм настроени организации и активисти, по-леви, анархисти, специализирани в областта на съдебни дела, на психологическа подкрепа за ЛГБТИ хора и техните близки и т.н. и т.н. Има активисти с различни естетически критерии.

По света тази диверсификация е стигнала непредставими тук размери. Например на прайда в Кьолн съм виждала общност на женствено изглеждащите лесбийки, които се разграничават от недотам женствено изглеждащите. Или на гей мъжете, които са с бради и са облечени в кожени дрехи. На ЛГБТИ хората с увреждания. И т.н., и т.н.

Процесът на комерсиализация е характерен за прайдовете в страните, където те са утвърдени и се провеждат от много години, което е предмет на редица критики, често основателни. В същото време много от прайдовете събират такси от участващите организации, няма такса само ако искаш да гледаш, а не да дефилираш. В България това го няма. Не ми е известно критиците на „пинкуошинга“ обаче да са предложили идеи как да се финансира София Прайд.

Когато обаче критиката на прайда отвътре цели провалянето му, това вече е проблем. Не ми се вижда в реда на нещата ЛГБТИ активистите да искат това, което искат и хомофобите – да няма прайд. Само защото не са съгласни с нещо.

Неотдавна споделих на Facebook страницата на Джендърландия критичен пост от блога на Иван Стоянов относно решението на организаторите на София Прайд да поканят попфолк певицата Галена. Самата аз имам известни критики към текста, но прецених, че ще е интересна тема за размисъл. За моя изненада част от организаторите на прайда и ЛГБТИ активистите реагираха много болезнено. Най-остра беше реакцията именно на по-левите от тях, според които чалгата е „музиката на народа“, пък народът е прав по дефиниция.

Дали Галена е представител на народа, или на социалното инженерство, запокитило същия народ в конструирано за него пространство, в което са зададени и естетическите му вкусове, и това за кого да гласува и дали да си продава гласа, е друга тема. През 2013 г. Галена агитира за Пеевски. След което той бива избран за шеф на ДАНС, което води до масови протести и в последна сметка – до оставка на правителството. А разпространението на попфолка като „музика за народа“ в България има връзка с остатъците от социалистическия икономически шпионаж, професионализирал се по-късно в производство на компактдискове.

Но не това е важното в случая. По-важното е, че нито приятелчето, чийто е текстът за попфолка, а още по-малко аз сме призовавали за бойкот на прайда. Да критикуваш нещо, към което си съпричастен, е напълно в реда на нещата. Забавно е обаче как някои от онези, които тогава възприеха споделянето на поста в страницата на Genderland като удар под кръста за организаторите на прайда, днес призовават за бойкот на същия прайд.

Но както и да е. На прайда на 8 юни ще има по нещо за всеки вкус. За любителите на попфолка и за защитниците на „народа“ ще има Галена. За феновете на Евровизия ще има Нета от Израел, която спечели конкурса миналата година. За рокаджиите като мен ще има Ерол от „Уикеда“ (о, Ерол, о, Ерол!). За любителите на мейнстрийма ще има H&M и Walltopia. Ще се включат и други музиканти, както и сума ти малки бизнеси (повече или по-малко социално отговорни), съпричастни към правата на ЛГБТИ хората.

Най-важното е, че прайдът ще го има. Все още.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Джендърландия и покрай нея

Вчера Джендърландия стана на един месец, а аз чак сега смогвам да споделя за съществуването ѝ тук, в блога.

От известно време в главата ми се въртеше идеята да създам свой собствен сайт. Но не бързах. Исках идеята за него да стане по-конкретна и сайтът да има профил, който да не копира други онлайн медии у нас. Концепцията изкристализира през лятото, в разгара на скандала, довел до спиране на проект на БАН само защото в заглавието му присъства думата „джендър“.

Тогава си дадох сметка, че от сайт на джендър тематика на български език има потребност. Сайт, който да е феминистки, но в един широк смисъл на думата. Без да слага граници между проблемите на жените, ЛГБТИ хората и всички останали, които са нарочени за „джендъри“, защото не се вписват в мейнстрийма или защото го критикуват. Сайт, който да отваря полета за дискусия.

За името Genderland (неформално – Джендърландия) помогна и случайността. Когато реших сайт на каква тема искам да правя, започнах да търся свободни домейни за gender. И когато видях, че домейнът .land все още не е зает, си казах – ето това е, така и заглавието на сайта става идеално. Веднага купих домейна, за да не ми го отмъкне някой.

Подзаглавието „Нестереотипно пространство“ дойде като закачка с „нестереотипните роли на пола“ в решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Сметнах, че в една Джендърландия нестереотипното трябва да е на почит.

Wordpress темата, върху която е изграден сайтът, пък я купих през есента. Не се спрях на безплатен шаблон, защото исках да нямам ограничения в модифицирането на дизайна. И исках да си направя всичко сама. Скъпият на сърцето ми приятел Лъчезар Георгиев обаче подари логото на сайта, виждайки жалките ми опити в полето на графичния дизайн.

Wordpress темата се оказа претрупана с доста неща, които не ми трябват и за които ми трябваше доста време, докато разбера как да ги изчистя. Успях сериозно да оплескам нещата два пъти. Първия път, когато ми хрумна да мина на Wordpress 5.1, без да имам гаранции дали темата ще го понесе. Това създаде сериозни проблеми на ниво PHP, с които не мога да се справя. Вторият път беше, когато ми хрумна да доизкусурявам дизайна в деня, в който стартира Genderland, опитвайки се да се съобразя с критиката на читателка. Така го прецаках, че не можах да го върна в предишния вид. Не че някой се е оплакал, но важното е, че аз си го виждам.

Стартирах Genderland на 14 февруари. Оттогава сайтът върви без особена схема и план, но с помощта на прекрасни автори, които бяха толкова вдъхновени от съществуването му, че предложиха съдействие. И сами проявяват инициатива да пишат. Радвам се, че Джендърландия има такива умни и прекрасни приятели.

Също така, старая се да спазвам високо ниво при писането на новини. И да публикувам новини, значителна част от които ги няма на български език. Не препечатвам. Нито новини, нито други текстове. Всички снимки и изображения са с уредени авторски права. Така е по-трудно, но не смятам да отстъпвам от тези стандарти.

Напоследък обаче имам чувството, че писането започва да ми идва в повече и на моменти ми опротивява. Пиша за Genderland. Пиша за „Тоест“. Пиша домашни по немски и проекти на английски. Затова не ми остават сили за блога, който продължава да бъде най-моето онлайн място.

Може би просто съм изтощена – не само от писане, но и от пътуване и от тежко изкаран сезонен вирус. Но трябва да имам някакви механизми на разпускане – нещо, което никога не съм го умеела.

Това е около мен напоследък.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как празнуват Коледа различните?

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“. Първото изречение от романа на Лев Толстой „Ана Каренина“ става особено актуално по време на семейни празници. Те имат свойството да изострят конфликтите и да оголват проблемите – там, където ги има. Превръщат се в сцена на особено ефектни скандали. Или в най-тъжните и самотните дни. А кой е най-семейният от семейните празници? Разбира се, Коледа.

Бива ли така – точно в навечерието на най-светлия християнски и семеен празник! Това беше една от основните прояви на възмущение срещу билбордовете за правата на еднополовите двойки, на които пишеше „Няма страшно. Това е просто любов“. Защо „ни навират тези в лицето“ точно по Коледа?

Какво означава това възмущение – та гей хората нямат ли семейства, не могат ли също да празнуват? Клишето „семейни празници“ всъщност включва най-вече „правилните“, „нормалните“ семейства и изключва останалите, както и хората, които по една или друга причина нямат семейства.

Доколкото все пак в България има гей хора, който са във връзка помежду си,

как еднополовите двойки прекарват Коледа?

Най-простият отговор е – празнуват по различни начини, както и хетеросексуалните. Това е отчасти вярно, но не съвсем. Стигмата няма как да не се отрази върху празнуването. Според скорошно изследване на „Галъп интернешънъл“ над три четвърти от българите не одобряват еднополовите бракове. Сред тези 78% има и роднини на гей хора. Хомофобията не е само нещо, което се случва отвън. Тя е и вътре в семействата, а нерядко – и в самите гей хора.

Разбира се, има късметлии, които са приети от родителите и близките си. Те са добре дошли у семействата си за празниците. Някои дори празнуват Бъдни вечер у семейството на единия партньор, а Коледа – при това на другия. Дори само семейството на единия партньор да ги приема, пак ще има къде да са добре дошли.

Когато роднините и на двамата партньори не ги приемат, двойката поне има възможност да празнува заедно, като отделно семейство. И да се радва на усещането за семеен празник, напук на стереотипите. Някои еднополови двойки в България вече имат и деца, така че на Коледа могат да се почувстват като истинско семейство, каквото всъщност и са.

Роднините, които отхвърлят свои деца, братя, сестри и т.н. поради сексуалната им ориентация, на Коледа се чувстват допълнително наранени, защото и те не празнуват като „нормалните“ семейства. Техен близък човек липсва и те го третират като умрял, за да не си развалят празника – прилагат принципа, че за покойниците се говори или добро, или нищо. В случая – нищо. Споменаването на „блудния“ роднина може да стане повод за един от онези забележителни скандали, които се случват само по празници.

Има обаче две групи гей хора, които избират да не прекарат празниците с любимия човек.

Първите не са разкрили сексуалната си ориентация пред семействата си. Било за да не загубят любовта им, било за да не ги разстроят или да се влоши здравословното им състояние, било, защото няма кой друг да се грижи за родителите, ако са стари и болни, освен те. Затова някои предпочитат семейството им да вярва, че още са заедно с гаджето от ученическите или студентските си години, когато са се опитвали да убеждават себе си, че са „нормални“, тоест хетеросексуални. И на Коледа слушат и преглъщат типични родителски монолози:

– Кога най-сетне ще се ожените с Лили? Времето минава, искам да ме дариш с внуци, преди да умра! А онези билбордове видя ли ги? Срам нямат – да провокират хората точно по празниците! На мене обратните не ми пречат, нека си правят в леглото, каквото искат, ама не искам да ги гледам, какво само ми ги навират в очите! Разбра ли, че на Стоянови детето, и то излязло от тия. Тю, тю, да не ти влезе в къщата…

Представителите на втората група са се разкрили пред семействата си. И са получили отговор от типа на „Ти си ми дете и те обичам, но не искам да ме излагаш пред хората“. Има родители, които приемат детето си в тези рамки, в които то не противоречи на представите им. А останалата част от него игнорират, сякаш я няма. Детето е добро дошло на Коледа, но не и партньорът му, защото „Коледа е семеен празник“.

В тези случаи гей хората са принудени да избират между родителите си и любимия човек. Това е много труден избор, защото от едната страна стоят собствената идентичност и ценността партньора, от другата – обичта към родителите, които може би вече са възрастни и болни и които няма да бъдат вечни. Сблъскват се отговорността към себе си и собствения избор и отговорността към другите. И е човешко да избереш родителите, а любимият човек… може да почака, ще те разбере. Нормална реакция е да възприемеш хомофобията, която те обгражда, като част от себе си, за да можеш да понесеш избора си. Да, Коледа е семеен празник, казваш си, мястото на партньора ми не е в семейството.

И да, много гей хора са свикнали да стискат зъби и да чакат – чакат да мине и този „светъл семеен празник“, чакат някой ден обществото да се промени и те да бъдат приети в него. В същото време една връзка е толкова по-крехка, колкото по-малка е подкрепата, която получава. Когато връзката ти се радва на одобрението на роднини, близки, приятели и цялото общество, прекратяването ѝ не е невъзможно, но не е и толкова лесно. А когато е и скрепена от закона – един развод размества целия живот на човек.

Когато обаче двама партньори са си създали свой мъничък свят, а близките им и обществото са срещу тях, никак не е трудно този свят да се спука като сапунен мехур. Тогава външно почти нищо не се променя, животът си продължава като преди. Там, където липсва подкрепа, еднополовите връзки често се разпадат. Не че няма и такива, които оцеляват въпреки всичко. Винаги има изключения.

Клишето за светостта на „семейните празници“ – така, както се интерпретира масово в България – не само допринася за засилване на напреженията и конфликтите у „несъвършените“ семейства. То разкъсва отвътре хората, които не пасват на шаблона. Наранява онези, които са различни, които за мнозина загрозяват и опетняват светлия празник със самото си съществуване. Поставя ги пред болезнени избори. Кара ги да мразят себе си. Предизвиква самота.

А би могло и да е друго. Празникът би могъл и да събира, не да разделя. Да бъде повод за приемане, не за отхвърляне. Особено когато става дума за рождения ден на онзи, дошъл в името на отхвърлените, а не на правилните.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Убийства по време на джендър

И така, още една жена е убита, най-вероятно от партньора си. На 23. Убита е и дъщеричката им, която не доживява две годинки. С това броят на жените, убити в резултат на домашно насилие от началото на годината, стават 22 или 23, трудно им се хваща дирята вече. Без да броим дъщеричката, нито масовото убийство в Нови Искър в новогодишната нощ.

На този фон се предлагат по-строги мерки срещу случаите на домашно насилие в Наказателния кодекс. Това, само по себе си, не е лошо. Но като изолирана мярка няма да има особен ефект. Няма пряка връзка между тежестта на наказанията и броя на престъпленията. Дори когато има смъртно наказание. (Това, впрочем, е един от основните прагматични доводи за отмяната на смъртното наказание, като изключим етическите съображения).

Щеше ли приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, да предотврати убийството на жената в „Надежда“ и на дъщеричката ѝ? Може би не. Щеше обаче да покаже, че страната ни има желание да поеме ангажимент да се бори с домашното насилие. Щеше да предостави на жените като нея повече защита. Оцеляването на нея и детето ѝ вече нямаше да е само неин частен проблем. Щяха да се въведат и промени в образованието, тъй щото днешните 10-годишни хлапета да чуят, че партньорът е също толкова важен, колкото си и ти, и има свободна воля. И че децата са човешки същества. И като станат на 26, да не посягат спонтанно към пистолета/ножа/тигана и т.н.

Тук искам да отворя една скоба. Домашното насилие и сега не е нещо законно. Но липсата на последователен ангажимент за превенцията му, стила на публичното говорене и фактическото свеждане на жената само до биологичната ѝ роля от Конституционния съд го легитимират в очите на хора, които биха го извършили. Има разлика между легално и легитимно (прокарва я още немският социолог Макс Вебер). Легално значи законно. Легитимно е това, което в очите на хората изглежда допустимо, правилно, морално оправдано.

Апропо, неотдавна се видях с транссексуална приятелка. Оказа се, че срещата ѝ с мен е първото ѝ излизане от къщи за три месеца. Защото всеки път, когато се покаже навън, рискува най-малко да я обиждат, ако не и да я пребият. И защото никой не я наема на работа, когато види несъответствието между името в автобиографията и външния вид.

Ето коя е най-голямата заплаха за идентичността на българина – тази транс жена, която не смее да си покаже носа навън с месеци, и подобните на нея. Според масираната пропаганда, възприета и от Конституционния ни съд, ако позволим на такива хора да дишат свободно, няма да знаем дали сме мъже, или жени. И за да не се случи това, е за предпочитане да оставяме жените и децата в България да бъдат пребивани и убивани.

В името на традиционните семейни ценности.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моят Берлин

Neues Ufer – гей заведение, съвсем близо до берлинския дом на Дейвид Бауи. 

Дейвид Бауи. Преди не знаех, че Бауи е прекарал няколко години (е, между турнетата) в Берлин през втората половина на 70-те, заедно с Иги Поп и Лу Рийд. Споделяли са апартамент на ул. „Хауптщрасе“ 155, в „Шьонеберг“, гей квартала. Има планове тази част от улицата да се прекръсти на David Bowie Straße.

Входната врата на сградата, в която е живял Бауи в Берлин. Вдясно се вижда паметната плоча.

Входът на Бауи отвътре

Кафето Neues Ufer, което, за съжаление, открих малко преди да замина. До дома на Бауи и негово любимо място през берлинския му период. Днес цялото е в негови снимки и портрети, а възрастният барман, (предполагам) гей, може би е там от онова време... Или поне така ми се ще да си представям.

Мауерпарк в неделя.

Мауерпарк в неделя. Музиканти, дошли да посвирят не за пари, а ей така, и сума ти шарени хора наоколо. Борбата на музикантите да запазят парка като пространство за свободно изкуство, срещу недоволството на националистически настроен общински съветник.

Темпелхоф

Полето Темпелхоф – бивше летище, днес парк, в огромната част от него няма нищо. Най-прекрасното нищо насред града – човек може да отида да покара колело, скейтборд, просто да се разходи или да поседне.

Плажно барче в близост до Чекпойнт Чарли

Чувството за лежерност, нищо че е столица. Плажни барчета, шезлонги край реката, пространство, въздух. Пясък в обувките.

Видян в Мауерпарк.

Разбирането, че в Берлин можеш да бъдеш всякакъв, да изглеждаш всякак и да намериш своите места и хора.

Шарени и интересни хора, дошли отвсякъде.

Малък свят – съпругът на моя съкурсничка французойка се оказа колега на добре известна ми българка.

Изненадващо сърдечни германци, които срещнах и които никак не отговарят на стереотипа за германци. Неочаквано човешките разговори, които проведох с някои от тях.

Ангажиментът на германците, с които разговарях (включително преподавателите ми в езиковата школа, в която учех немски, които бяха някъде към 7-8) към човешкото, към човешките права, бежанците, миграцията, всевъзможните различности, нетърпимостта им към омразата и дискриминацията.

Berlin, ich komme wieder.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Изявление на екипа на спрения „джендър проект“

В края на юли и първите дни на август се разрази скандал поради докладна записка, свързана с проект на екип от Института за изследване на обществата и знанието и Института по етнология и фолклористика към БАН. Повод за скандала е името на проекта – Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case („Форум за джендър балансиран модел в училище: българският случай“). Някой от ИИОЗ е изпратил докладната на Борислав Цеков, който моментално организира клеветническа кампания. Резултатът е, че проектът, минал първата цедка на конкурс в България към ЮНЕСКО, няма да може да се бори на финалния етап във Франция. Заради безумни публикации – как джендър означавало „трети пол“ и колко пагубно за децата е обучението за равенство между половете.

Интересно какво ще отговорят разпространяващите такива глупости, ако ги попитат какъв е публичновалидният превод на „равенство между половете“ на английски. Какво означава gender equality – равенство на третия пол със самия себе си ли?

Важното обаче е, че глупостите имат практически последствия. Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция вече има последици отвъд нератифицирането на конвенцията. Вече има цензура върху академичната сфера – в области, които са се развивали свободно в България повече от 20 години.

В петък вечерта екипът на злополучния проект изпрати до медиите изявление, което почти не беше отразено. Затова си позволявам да го публикувам тук, в блога. Не само защото пострадалите имат право на отговор, а и защото всички ние имаме нужда от повече смисъл. Защото равенството между половете не е на нужното равнище в българските училища. И защото допускането на цензуриране на академична дейност не трябва да се превръща в практика.

ИЗЯВЛЕНИЕ

Ние, долуподписаните автори на проектното предложение „Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case“, подадено към Participation Programme, UNESCO 2018-2019, заявяваме:

През последните два дни нашето проектно предложение и ние персонално станахме обект на масирана медийна атака, след като документите на проекта бяха разпространени неправомерно. Целите на проекта бяха представени превратно, бе ни вменено намерение да разпростаняваме „джендър идеология“, да налагаме „трети пол“, да „промиваме мозъците на децата“ и пр.

Съвестта ни и доброто ни име на учени ни задължават да отговорим. Целта на нашия проект беше да проучим компетентността и мотивацията на учителите да отстояват и възпитават принципите на равенството между половете. Подготвихме предложението, водени от убеждението, че конкретното познаване на проблемите, такива каквито се поставят във всекидневието на учители и възпитатели, е необходимо за изграждане на правилните стратегии в духа на „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО и цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО. Това са цели, които са в синхрон и с Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020 г., Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (обн. ДВ. Бр. 33 от 26.04.2016) и смятаме, че би трябвало да са в синхрон и с политиката и на българското Министерство на образованието и науката.

Клеветническата акция в медиите провали по-нататъшното ни участие в конкурсната програма и това бе провъзгласено за „успех“ от организаторите на тази недостойна операция.

Очевидно терминът „джендър“ е „плашилото“, което се размахва отново. Това е термин, който е легитимен в целия научен свят, когато се изследват отношенията между мъжете и жените. На българската общественост обаче терминът „джендър“ бе представен превратно и манипулативно през изминалите месеци. Означава ли това, че оттук насетне всеки, който дръзне да изследва джендър тематика като например проблеми на равнопоставеността на половете, дискриминацията, насилието, неравното заплащане на труда на мъжете и жените и пр., ще бъде остракиран?

Според нас случилото се е много сериозен прецедент за грубо погазване на академичната свобода и цензура. Във време, когато говорим за „Наука и образование за интелигентен растеж“, ние бяхме представени като заплаха за българското училище, като „джендър агенти“, опасни за българските деца.

Като представители на научната общност смятаме, че трябва да защитим неприкосновената ни свобода да избираме изследователските си полета, като спазваме научните стандарти, етичните норми и действащото законодателство, и не бива да позволяваме да ставаме жертва на конюнктурни настроения и лов на вещици.

Обругаването на нашия проект стана повод отново да се атакува авторитета на учените от БАН като ненужни на българското общество. Питаме се, кой има полза от подобни внушения?

София, 3 август 2018

Ас. д-р Миладина Монова, доц д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова, гл. ас. д-р Шабан Даракчи

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отворено писмо до жените в Конституционния съд

До

конституционните съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова

Копие:

конституционните съдии Борис Велчев – председател на Конституционния съд, Атанас Атанасов, Гроздан Илиев

Копие (с благодарност за изразеното Особено мнение):

конституционните съдии Георги Ангелов, Константин Пенчев, Румен Ненков, Филип Димитров

ОТВОРЕНО ПИСМО

От: Светла Енчева, жена 

(поне преди Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция)

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска и Цанка Цанкова,

Обръщам се към Вас в качеството Ви на конституционни съдии, които са жени. Известно ми е, че като обикновена гражданка нямам право да сезирам Конституционния съд и че нищо не Ви задължава да ми отговорите. Това, което мога и ще направя обаче е да дам публичност на питанията си към Вас и да се надявам на своевременната Ви и честна реакция.

В Решение 13 на Конституционния съд от 27 юли 2018. г., подписано от Вас, се стига до заключението, че Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията. Важен аргумент за взетото Решение е, че според Конвенцията полът като социален конструкт („gender“) има самостоятелно съществуване, независимо от биологията. Цитирам:

„В Конвенцията понятията „sex“/„sexe“ („пол“) и „gender“/„genre“ („пол“, „социален пол“) присъстват едно до друго, като социалният пол фигурира сред признаците за недопускане на дискриминация по чл. 4, § 3 наред с биологично детерминирания признак пол – „sex, gender...“/ „sexe, genre…“. По този начин полът като биологична категория („sex“), но и полът като социален конструкт („gender“), обусловен от субективните възприятия и представи на индивида и на обществото за ролята на мъжете и жените, са издигнати в автономни и равностойни категории на Конвенцията със собствено правно битие. Понятието „gender“/„genre“ („пол“) присъства в Конвенцията като самостоятелна категория, различна от пола като биологична същност. Конвенцията разделя биологичното и социалното измерение на пола и излиза извън рамките на възгледа за половата бинарност на човешкия вид.“

В тази връзка, Конституционният съд решава, че според Конституцията на България и българското законодателство няма социални роли, които да не са биологично детерминирани и социален пол, различен от биологичния:

„Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.“

Това са единствените два случая, в които иде реч за социални роли в Решението. В него се твърди освен това, че биологичният пол е в основата на гражданския:

„Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.“

Решението повдигна у мен някои въпроси:

Аз съм жена по рождение и се идентифицирам с пола си. Вие смятате, че по Конституция биологичният ми пол на жена се свързва със социалната роля на майка. Само че аз не съм майка и едва ли някога ще бъда. В такъв случай, жена ли съм по Конституция? Ако не съм жена, какво съм – представител на трети пол или „поджена“? Ако да, коя е тази биологично детерминирана социална роля, което ме прави жена? Може би това, че (все още) имам месечен цикъл (за който обаче Конституцията не споменава нищо)? За мен е критично важно да отговорите на този въпрос, защото от Решението Ви излиза, че половата ми идентичност е противоконституционна.

Жените, които осиновяват деца, по закон са майки на тези деца, макар да не са им биологични родители. Според Вас обаче социалната роля на майчинството се свързва с раждането. Означава ли това, че осиновителките не са майки по Конституция? Следва ли по тази причина да се обяви законодателството ни, регулиращо осиновяването, за противоконституционно?

С гражданския пол се свързват не само съпружеството и родителството, а и например избирателното право. Ролята на гласоподавател е социална роля и е свързана с пола – жените получават избирателни права много по-късно от мъжете само защото са жени. В България през 1937 г. получават право на глас в местни избори жените, които са станали майки в законен брак, а през 1938 г. вече омъжените, овдовели или разведени жени могат да гласуват и за парламент. Чак през 1944 г. получават равно избирателно право. Въпросът ми в този контекст е – по какъв начин според Конституцията ролята ми на гласоподавател е биологично детерминирана?

Ролята на конституционен съдия също е социална роля и също е свързана с пола. Има общества, в които една жена може да бъде убита, защото ходи на училище, а какво остава да има правото да се произнася какви конвенции и закони може да приема Народното събрание и какви – не. По какъв начин Вашата роля на конституционни съдии е биологично детерминирана? Дали генетично, по полов път или по друг начин (например въздушно-капков или имате специфични хормони, или нещо друго)? Малко е вероятно майките Ви да са били също конституционни съдии, а и се надявам, че сте избрани на поста си благодарение на личните си качества, а не използвайки други методи. Но щом твърдите, че има единство на социално конструираното и биологично детерминираното, моля да обясните как се прилага това Ви убеждение спрямо факта, че сте конституционни съдии.

Уважаеми конституционни съдии Кети Маркова, Мариана Карагьозова-Финкова, Стефка Стоева, Таня Райковска, Цанка Цанкова, смятате ли, че жените трябва да имат равни права с мъжете, или предпочитате половите роли в „традиционното човешко общество“? Ако е второто, защо сте конституционни съдии, а не сте ограничили живота си с ролята на майки и съпруги? Ако е първото, не мислите ли, че поради отговорния пост, който заемате, сте призвани да отстоявате постигнатото равнище на равенство между половете в България и да работите за разширяването на обхвата му?

Уважаеми жени конституционни съдии, защо обявявате за конституционни представи за пола и междуполови отношения, публично валидни по българските земи преди век и половина и противоречащи на огромна част от съвременното българско законодателство?

Ще се радвам, ако получа от Вас отговори на горните въпроси.

Публикувам настоящото писмо в личния си блог на адрес: http://svetlaen.blogspot.com/2018/07/blog-post_30.html. Евентуални отговори от Ваша страна на имейл адреса, от който изпращам писмото (както и от страна на други представители на Конституционния съд, канцеларията и секретариата му) също ще публикувам в блога.

София, 30.07.2018 г.

С уважение,
Светла Енчева

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как Конституционният съд въведе трети пол

Снимка: pravatami.bg

Днес Конституционният съд прие, че Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, противоречи на Конституцията на България.

В решението си конституционните съдии разсъждават надълго и нашироко какво е пол и как се дефинира той. Много от ръзсъжденията им будят искрена почуда у специалистите, работещи с подобна терминология. Без да правя анализ на цялото умотворение, ще се концентрирам върху един кратък пасаж:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията.

Споменатата ал. 2 на чл. 47 от Конституцията гласи:

Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.

За конституционните съдии излиза, че единствената социална роля на биологичната жена е да бъде майка. Поради това социалната роля се явява един вид функция на биологията – едно същество не е нужно да е човек и да живее в общество, за да бъде майка. (От друга страна, една жена може да бъде майка, без да е биологическа майка – нещо, което също е убягнало от вниманието на Конституционния съд.) Те не предвиждат, че една жена може да има и други социални роли, които не са биологично детерминирани – например да е конституционна съдийка. Въпреки че в състава на Конституционния съд има точно пет жени, всички те очевидно смятат, че единствената им социална роля е да бъдат майки. Затова и са отсъдили, че Истанбулската конвенция е противоконституционна.

Възниква обаче въпросът – ако социалната роля на жената е да бъде майка, какво са жените, които не са майки? Ако дефинираме жената единствено чрез майчинството, излиза, че някои жени са не-жени, защото не са майки. Следователно те са от някакъв друг, трети, пол. Или са от по-ниска категория пол, което е същото.

А мъжете? Трябва ли един мъж да е баща, за да е мъж? По този въпрос Конституционният съд мълчи. Мълчи и Конституцията – в нея за майка и майчинство става въпрос два пъти – чл. 14 („Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“) и споменатият чл. 47, ал. 2., в който се споменава и думата „жена“. „Мъж“ се споменава само в известния чл. 46, ал. 1 – „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак.“

Конституцията ни не е съвършена и има нужда от модернизиране. Тя е в някои отношения и сексистка – доколкото говори изрично за майчинство, но не и за бащинство. В началото на 90-те е логично дискурсът в България да е такъв, но две десетилетия след началото на 21 век да обявяваме борбата със сексизма за противоконституционна е малоумно. Макар Конституцията ни да има кусури, в нея едва ли се има предвид, че социалната роля на жената се свежда до биологичната ѝ роля на майка. Това е интерпретация на Конституционния съд.

И така – днес Конституционният съд обяви сексизма за конституционносъобразен. Срещу това възразиха с особени мнения четирима конституционни съдии, все мъже:

• Георги Ангелов
• Румен Ненков
• Константин Пенчев
• Филип Димитров

Имената на жените в Конституционния съд, съгласни, че да си жена означава да си майка, са:

• Цанка Цанкова
• Стефка Стоева
• Кети Маркова
• Мариана Карагьозова-Финкова
• Таня Райковска

Да ни е честит третият пол на жените-не-майки!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Наистина ли искате традиционни семейни ценности?

Снимката е от София Прайд 2012 г.

Бракът е между мъж и жена, а едно дете трябва да има и баща, и майка. Ще останете с впечатлението, че традиционните семейни ценности и християнският морал се свеждат до това, ако слушате пазителите им, които ревностно се противопоставят на правата на различните. Християнският морал е бездънна тема, затова нека се концентрираме около традиционните семейни ценности. Преди това обаче си струва да се запитаме:

дали еднополовите двойки са единствената пречка децата да имат и баща, и майка?

В България има около 1000 деца, които живеят в 36 институции, по данни от септември 2017 г. Тези деца не са отглеждани от баща и майка – било защото нямат такива, било защото родителите им не искат или не могат да ги гледат, било защото държавата така е преценила. За сметка на това много от тях са изложени на унижения и насилие, включително и сексуално. Не чувам борците за семейни ценности да правят шествия и петиции за деинституционализация, за да има всяко дете родители. Въпреки че това не би било лоша идея...

312 783 семейства в България са съставени от един родител и дете/деца по данни от последното официално преброяване на населението. Тъй като тази тенденция се засилва с годините (вж. пак там), може да се предположи, че днес тези семейства са повече. Според по-нови данни на Евростат семействата с един родител вече са над 400 000. Родителите или са разведени, или никога не са се женили и не живеят заедно, или единият родител е починал. Ако едно дете е отгледано само от майка си или само от баща си, то пак е нямало (или поне – не пълноценно) двама родители. А ако е отгледано, да кажем, от майка си и баба си, което не е нещо рядко срещано, не е имало някой, който да играе ролята на баща в живота му. Не виждам и тук пазителите на семейните ценности да вземат отношение.

Освен тези над 400 000 семейства с един родител, има още неизвестно колко хиляди деца, на които поне единият родител работи дълги години в чужбина. Децата се отглеждат от другия родител или от баби, дядовци, лели и т.н. В по-бедните райони на България това е масова практика, а някои от децата, растящи по този начин, са типичен случай на деца в риск. Защото често пъти е неясно кой изобщо се грижи и кой поема отговорност за тях. Къде са радетелите за семейни ценности?

На фона на стотиците хиляди деца в България, които не растат в модела „семейство с баща и майка“, гей хората са дребна подробност. Дори да допуснем нереалистичната идея, че всички те ще възжелаят да се женят и се сдобиват с деца, ако имат това право.

Но да се върнем на въпроса –

какво още включват традиционните семейни ценности?

Едно дете да има и баща, и майка, е само детайл от семейните ценности, и то не най-важният. Има случаи на традиционни семейства, в които вдовици или вдовци отглеждат сами децата си и това не се смята за нещо неморално.

Много по-важно за семейните ценности е момата да мине под венчилото девствена. Ако е съгрешила или ако се е дефлорирала по невнимание (примерно – прескачайки ограда), или ако има еластичен химен, който не се скъса от първия път и не произведе необходимото количество кръв, което да се покаже на цяло село, тежко ѝ и горко. Тя може да бъде върната на родителите си в каруца, замеряна по пътя с различни предмети за назидание.

Ако една жена забременее, без да е омъжена или ако се устонови, че вече не е „мома“, мъжът, който я е обезчестил, трябва да поеме своята отговорност и да се ожени за нея. Дори да я е изнасилил. Ако вече е женен – лошо. Тогава жената може да се надява да я вземе по милост онзи, който никоя друга не го иска.

Това са само няколко щрихи от традиционните семейни ценности. Мога да изреждам още дълго, но ще се въздържа. Само да вметна, че любовта между мъжа и жената не е традиционна семейна ценност. Браковете в традиционните български общности се уреждат от родителите, а не по любов.

На основата на нещата, които изброих, предлагам списък от цели за борците за традиционни семейни ценности, тъй щото да обогатят дейността си и да не се занимават само с борба срещу гей и транс хората и еднополовите бракове.

И така:

10 предложения за законодателни промени в името на правото на всяко дете да има баща и майка и на традиционното християнско семейство

1. Пълна и незабавна деинстуционализация. Всяко дете, настанено в институция, да отиде или при собствените си родители (ако има и майка, и баща) или при приемни родители или осиновители – мъж и жена, съпрузи. 
2. Жена, която гледа детето си, без да е омъжена, да се омъжи за бащата на детето си в срок до половин година. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в рамките на една година.
3. Разводите се забраняват. 
4. Разводът на съпрузи, които имат поне едно дете, се обябява за нищожен, ако не са сключили нов брак до влизането в сила на закона.
5. Ако родител овдовее, се задължава в срок от една година да сключи нов брак, за да има детето и баща, и майка.
6. На родителите се забранява да живеят отделно от детето си. Ако единият родител има работа в чужбина или в друго населено място, където се налага да преспива, другият родител и детето трябва да го придружат. При невъзможност това да стане, на родителя се забравява да приеме работата.
7. Предбрачният секс се забранява.
8. Всяка неомъжена девойка, навършила 12-годишна възраст, минава на задължителен годишен гинекологичен преглед. Ако се установи, че не е девствена, следва да се омъжи за мъжа, който я е обезчестил, в срок до три месеца. Ако мъжът е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в срок до шест месеца.
9. Ако се установи, че девойка е бременна, тя трябва да се омъжи за бащата на детето си в срок до три месеца. Ако бащата е неизвестен, мъртъв или женен, жената да се омъжи за друг подходящ мъж по преценка на родителите си в в същия срок.
10. Изборът на брачен партньор се извършва на първо място от родителите на булката и младоженеца. По тяхна преценка и в граници, определени от тях, е възможно и младоженците да имат думата.

Ще кажете, че тези предложения са безумни, нали? Ще добавите, че светът се е променил и тези традиционни семейни ценности вече не важат, а очакванията едно дете на всяка цена да има и баща, и майка, са нереалистични. Ще възразите, че много от предложенията са в разрез с основополагащи международни документи за правата на човека, както и с българското законодателство. И ще бъдете прави.

Защо тогава тези „традиционни семейни ценности“ важат само що се отнася до желанието на гей хората да имат семейство? И защо е допустимо едно дете да расте в интернат, а не да отиде при хора, които ще го обичат, само защото те са от един и същи пол?

Още много въпроси може да си зададе човек, ако не го е страх да мисли...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

София Прайд за 11-ти път: защо има смисъл?

Това е витрина в София, на „Витошка“. Не знам кое е по-важната новина – че такава витрина има, или че още е цяла. Миналата година видях магазин на друга марка, тематично украсен и предлагащ „прайдски“ дрехи. Само че в Кьолн. Тогава не можех да си представя, че скоро ще доживея това и в София. Има фирми, които подкрепят прайда, правили са го и предишни години, но това е може би най-смелата корпоративна акция досега. Дори Йорданка Фандъкова подкрепи прайда, макар и с половин уста и макар че няма да присъства на него.

В събота ще отида на прайд в София след двегодишно отсъствие. Последните две години се случвах на прайда в Кьолн, на който се изсипват по един милион души, целият град се весели и почти няма полицаи. В София по времето на прайда са планирани точно три „анти“ събития. В същото време, планиралите ги цинично възразяват срещу количеството полицаи, които ще ни охраняват.

Въпреки контрапрайдовете обаче, година след година участниците в София Прайд стават все повече, а насилието и заплахите над тях – все по-малко. Миналата година гледах снимки от прайда и видях много лица на млади хора, които не познавам. Те са отрастнали със знанието, че има София Прайд. Не са преживели страха на участниците в първите прайдове. Но точно защото първите прайдове са се случили въпреки страха, много младежи са могли да се идентифицират като различни по позитивен начин, или поне много по-лесно, отколкото хората преди десет и повече години.

И въпреки малоумната истерия около Истанбулската конвенция тази година, катализирала нова вълна на хомофобия и трансфобия, въпреки липсата на правно признаване на еднополовите двойки, въпреки липсата публичен ангажимент за защита на различните, промяната е налице и ще продължава. И ще има все повече участници, и все повече подкрепа от места, от които не сме можели да си представим и по начини, които не сме можели да си представим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Иван Стоянов: аз съм остатък от уравнението, което не може да се реши

Иван Стоянов (известен още
като Фин, Питър, Анджелика)

Това е третото ми интервю с Иван Стоянов. Ако ви е интересно да прочетете повече откровения на главния герой, първите два разговора да бъдат прочетени в Marginalia:

• Иван Стоянов – Фин: Тотално и завинаги маргинален
• Иван Стоянов: В България няма равноправие и толерантност към ярките хора

В предишното интервю, което взех от теб, ти сподели, че възнамеряваш да мигрираш навън. От миналата есен живееш в Кьолн. Смяташ ли, че вече си мигрирал, или мислиш да се върнеш? Или мигрирането за теб не е нещо еднозначно и веднъж завинаги?

Да, факт е, че заминах и е факт, че се установих там, макар и на първо време – за малко. Постепенно задвижих нещата си там по такъв начин, че да остана по-дълго. Честно казано, не се виждам да живея вече в България. По-скоро мисля, че бих могъл да се връщам от време на време, за да осъществявам артистичните си проекти, и после пак да се връщам там. И, не, не смятам, че съм мигрирал, защото за мен при самото преместване има и моментът на нагаждане, асимилация, културните разлики и т.н. Т.е. към този момент се чувствам все още между двете държави, в „ничия земя”.

Бих казал, че съм се преместил временно, на едно по-хубаво за мен място. А дали ще се върна и ако да – кога и за колко, само времето ще покаже.

Както виждам, Кьолн не ти е съвсем достатъчен. Какво ти дава Кьолн, което София не може да ти предложи, и какво има в София, което ти липсва в Кьолн?

Кьолн ми дава пълната свобода да се обличам и да изглеждам и да бъда този, който съм. Аз съм пансексуален genderfluid човек – половата ми идентичност е и момиче и момче. Angelica никога не е била само и единствено сценична персона, а част от половата ми идентичност. Там мога преспокойно да живея един уреден, подреден живот. С по-големи шансове за работа съм там и никога не би имало риск за мен да бъда нападнат физически заради сексуалността си или половата си идентичност. Същевременно с това, в Кьолн ми липсват приятелите ми – Танита, Христо, Алекс и Косьо, липсват ми The Strawberry Finns, „Ловец на свечерявания” и Gender(Fluid). Да пробиеш артистично в Кьолн е зверски трудно. Всеки път, когато кандидатстваш за свирене някъде, се чака около половин година минимум, а най-често – една година. Времето в Кьолн е шит също. Изобщо не бях се замислял и не бях оценявал колко е слънчево в София. В София бих бил обречен на прекрасен климат, с риск за физическата си цялост. В Кьолн съм обречен на ужасен климат с прекрасни възможности за колаборации с артисти от цял свят и не чак толкова хрупкави зеленчуци.

Другото нещо, което много ме затруднява там, е фактът, че винаги ще си остана и ще бъда „другият”, емигрантът, дори и да науча езика на ниво С2. Липсва ми понякога и спонтанността на софийските ми приятели.

Опасявам се също, че при все ЛГБТ приемствеността си, дълбоко в себе си Кьолн остава и един доста традиционен град. Това е едно от нещата, което на моменти леко ме натъжава.

В какъв смисъл традиционен?

По мое наблюдение съществуват неписани правила за това как човек да „бъде гей”, да „бъде лесбийка” да „бъде транс” и т.н. Изключително добре се възприемат и толерират крайно мъжка репрезентация или крайно femme репрезентация. Те изключително много обичат да подреждат хората, за да могат да знаят как да се държат с тях. В този смисъл, аз се явявам като остатък от уравнението, което не може да се реши.

Е, може би цената да има развита ЛГБТИ култура е, че тя също създава своите традиции и стереотипи...

Да, всяка ЛГБТ култура има своите традиции и ценности, своята история и контекст. Въпросът е до каква степен индивидуалният носител на една култура би могъл да се впише в нея или да остане леко встрани. Може би си бях навил на пръста, че непременно ще се впиша. Ама в крайна сметка, there are 50 shades of gay.

От друга страна, невписването е предпоставка за разширяване на хоризонта, и от двете страни. Като се замисля, в Кьолн има прайд от 26-27 години. Хората, които сега ти се виждат канализирани в някакви идентичности, са извървели дълъг път, докато бъдат напълно приети. Особено тези от по-възрастните поколения.

Това ми напомня, че в България също има да се извърви един много дълъг, много каменист, много ръбат, неудобен и почти невъзможен за извървяване път. Искрено се надявам тук нещата един ден да се променят.

При условие, че допуснем, че всички държави задължително минават по един и същи път обаче. А не че някои страни вървят по обратния. Като си припомним, че преди 20-тина години руската държава лансираше ТаТу...

Да, ето това е нещо изключително странно. И виждаш години по-късно какво се случи с Pussy Riot. Путин и абсолютно хомофобската му антиевропейска политика и вмешателство в политиката на световно равнище са голям вирус, който е започнал малко по малко да разяжда тялото на Европа и ако не вземем много скоро лекарство – особено в България – ще имаме сериозни проблеми.

Преди малко каза, че трудно си уреждаш участия на сцена в Кьолн. Въпреки че виждам, че вече имаш известни успехи. Сега ще ти задам един труден въпрос. Какво предпочиташ – да живееш някъде, където си уникален, с риск да те заплашват и бият всеки път, когато излезеш на улицата, или някъде, където средата е отворена за хора като теб, но си един от многото?

Задавам си този твой въпрос абсолютно всеки ден в Кьолн. Харесва ми да бъда запомняем и забележим, но от друга страна чувствам, че артистичният ми аз не може да оцелее без физическата си обвивка – черупчицата. Без черупчицата си не мога да съществувам. Предпочитам да си охлюствам бавно-бавно и да драскам по стената на кьолнския артистичен и културен живот, докато ме пуснат, отколкото да трябва да се чудя всеки път дали да си сложа безцветен или цветен лак. Безумно е.

Всъщност успях да свиря в Artheater в Кьолн по време на ежемесечното им събитие – Kunst gegen Bares – смесица от различни артисти, на които са им дадени 15 минути да представят себе си и това, което правят. Спечелих първо място – награда на публиката. Участвах също неофициално в open mic night организирана от транс колектив. Кандидатствах втори път в Kunst gegen Bares и ме одобриха. Освен всичко останало се запознах с перформативен колектив на номадски принцип PAErsche, с които направихме заедно импровизационен пърформънс с предмети на брега на река Рейн по случай посрещането на пролетта и лятното слънцестоене. Одобриха ме и за underground фестивал наречен Far/Off, където на 18-ти април ще имам концерт като Angelica Summer. Текат в момента преговори и за още един концерт в кафето на университета в Коьлн – Cafe Chaos.

Това са много добри новини! Мисля си обаче за българските хора на изкуството, които се опитват да пробият на Запад и по трудния начин разбират, че са адекватни в България, не и там. Твоят случай може би е различен, ще видим.

Струва ми се, че за това, което аз правя, има място както тук, така и там. Парадоксално, открих колко по-лесно е да се прави изкуство в София. Концертите и представленията си ги организирам много по-бързо и лесно – особено предвид мрежата ми с контакти тук. Относно приемствеността – ако трябва да вържа това, което казвам с това, което казахме преди малко за времето – мисля, че то е най-добрият съдник за това дали даден артистичен продукт е приемствен или не. Така или иначе, аз си оставам attention whore – живея точно за два момента – трите стотни преди началото на представлението и концерта, когато адреналинът нахлува в кръвта, и аплодисментите на публиката. Това най-много обичам да чувам на финала.

Още по-интересното е, че тъй като в София за определени неща нищо не се знае, човек спокойно може да започне да внася идеи от отвън и да изглежда като „новатор”. Това е много симпатичен принцип, който и други преди мен са прилагали и подозирам, че бих пробвал да направя нещо сходно.

И да бъдеш един съвременен транснационален артист, който е и тук, и там.

Може би това е съдбата и на съвременния човек като цяло – да се опитва да бъде на много места едновременно. Физиката обаче до този момент все още не се е развила до степен, в която да можем да присъстваме на две или повече места наведнъж. Така че трябва да се правят избори. Тежки избори, трудни избори, но трябва да се правят.

Но все пак, днес е възможно да живееш в Кьолн, да се връщаш по няколко пъти в годината за малко в София и да се подвизаваш и по тукашните алтернативни сцени.

Да, но междувременно реката си тече и нещата се променят. Моите колеги музиканти вече си имат други проекти, които движат. Става и още по-трудно да координираме графиците си – особено в различни държави. Част от мен започва да се бунтува, но другата част от мен разбира – че животът и приоритетите на моите приятели, артистични колеги и семейството ми продължават в друга посока и аз – премествайки се в друга страна – вече не съм сред тях.

Засега обаче участия в София не ти липсват. Тази сряда например ще се подвизаваш с тромпетиста, перкусионист и пианист Росен Захариев – Роко в Атилие „Пластелин”. Как се събра с него и какви ще ги вършите в „Пластелин”?

Роко е много стар наш съмишленик с финовете. Винаги е бил готов за експерименти, концерти, импровизации и представления. Неведнъж ни е спасявал с The Strawberry Finns, когато сме били на късо откъм бройка хора, а е идвал преди това дори само като зрител и слушател. Ние никога досега не сме работили само двамата и за мен е изключително удоволствие, че ще можем да представим свои авторски парчета пред публиката. Според мен и двамата правим различни, но в същото време сходни неща в музикално отношение – дотолкова, доколкото разчитаме на Мореновия принцип – „Тук и сега”, както и на взаимното слушане по време на импровизация. Обмислям да си поиграя с осветлението. Впрочем, от „Пластелин” бяха така мили да ни приютят, и то толкова емпромптю – и то – броени дни преди да направят своя „Джобен Фестивал”! Светльо Николов и Явор Костов трябва да бъдат позлатени от глава до пети с брокат.

В „Пластелин”, както и в Кьолн, се подвизаваш като Анджелика. Трудно ми е да преброя всички твои псевдоними, които знам. Как се роди Анджелика?

Официално са само три – Фин, Питър и Анджелика. Мисля, че Анджелика се роди супер случайно преди две години по повод едно рожденденско хелоуийнско парти у мой познат от академията. Инструкцията беше: елате преоблечени като своята противоположност. Тогава реших да се облека като Дивин от „Света Богородица на цветята” – само че от първата сцена на романа – погребението ѝ. Бях с черна дантелена пола, траурна шапчица, дълга черна перука и черни ръкавици и дантелена готик риза. После обаче започнах да се заигравам с друг тип цветове, перуки и гримове и установих, че Дивин не ме вълнува толкова и се появи Анджелика.

Накрая, любимия ми въпрос. Какво друго ти се иска да споделиш, за което не съм те попитала?

Честно казано, това е и моят любим въпрос: абсолютно никога не прави грешката да си купуваш течно червило на L'Oréal. Истината е в тези на Maybeline – винаги издържат по няколко часа и можеш да пиеш, ядеш и да правиш с устата си куп други неща, без да помръдне!

Е, аз и без това не си купувам червило. Нещо друго да ме посъветваш?

Заповядай при мен в Кьолн по случай прайда през лятото! Ще ми бъде много приятно да шестваме по улиците!

Данке! И благодаря за разговора!

Аз също ти благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Кое бихте предпочели, ако наистина трябваше да изберете?

Колаж: „Три пачи представя“

В деня, в който премиерът обяви в телевизионен монолог, че „оттегляме“ (Кой оттегля? Партията Му? Правителството Му?) Истанбулската конвенция, за да не понесем сами пасива, дойде поредната новина за жена, по всяка вероятност убита от партньора си. За разлика от истерията за „джендърите“, новината мина и замина. Замислих се обаче:

Откакто у нас се вихри скандалът около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, колко случаи на жени, убити от настоящ или бивш партньор или съпруг в България, станаха известни в публичното пространство? За същия период, пък и преди него – колко случаи на мъже, преоблечени като жени, които снимат или нападат в родна женска тоалетна, са станали станали публично достояние? Колко случаи за хомосексуални хора, които са карали хетеросексуални да станат като тях или са ги заплашили по някакъв начин, са влезли в новините?

Защото Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие няма тепърва да създаде хомосексуални и трансполови хора, те си съществуват по нашите ширини преди и независимо от нея. (А че конвенцията няма особено отношение към тях, освен мимоходом, е друга тема.) Съществува дори легална смяна на пола. Доскоро знаех, че има такива случаи от началото на 90-те, но наскоро разбрах, че е имало и по социалистическо време даже. И на хората със сменен пол е напълно разрешено да се женят. Това се случва в България. Е, този факт попречил ли е на хетеросексуалните ни сънародници да си живеят живота нормално?

И други неща се питам. Да допуснем, че всички нелепости, които се говорят за Истанбулската конвенция, са верни. Какво бихте предпочели, ако сте жена (а ако сте мъж – за жените, които обичате – съпруги, партньорки, майки, сестри и пр.)?

• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви изнасили или да видите мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви убие или да ви снима мъж, преоблечен като жена, в дамската тоалетна?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви смаже главата с нагорещен котлон или някой гей да може законно да отиде на свиждане на партньора си в болницата?
• настоящ или бивш съпруг или партньор да ви застреля, както седите в заведение с най-добрата си приятелка, или детето ви да научи в училище, че хората са различни и това не е толкова страшно?

Какво бихте избрали, ако знаете, че наистина ще ви се случи едното или другото?

Ако за себе си предпочитате да сте живи, цели и уважавани и искате същото за любимите ви хора, защо за вас хипотетични сценарии са по-важни от реалното насилие, което се случва всекидневно?

Става въпрос за вашия и за нашия живот, за общото ни съществуване. Защо някакви имагинерни страхове трябва да са по-важни от това?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог