Изявление на екипа на спрения „джендър проект“

В края на юли и първите дни на август се разрази скандал поради докладна записка, свързана с проект на екип от Института за изследване на обществата и знанието и Института по етнология и фолклористика към БАН. Повод за скандала е името на проекта – Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case („Форум за джендър балансиран модел в училище: българският случай“). Някой от ИИОЗ е изпратил докладната на Борислав Цеков, който моментално организира клеветническа кампания. Резултатът е, че проектът, минал първата цедка на конкурс в България към ЮНЕСКО, няма да може да се бори на финалния етап във Франция. Заради безумни публикации – как джендър означавало „трети пол“ и колко пагубно за децата е обучението за равенство между половете.

Интересно какво ще отговорят разпространяващите такива глупости, ако ги попитат какъв е публичновалидният превод на „равенство между половете“ на английски. Какво означава gender equality – равенство на третия пол със самия себе си ли?

Важното обаче е, че глупостите имат практически последствия. Решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция вече има последици отвъд нератифицирането на конвенцията. Вече има цензура върху академичната сфера – в области, които са се развивали свободно в България повече от 20 години.

В петък вечерта екипът на злополучния проект изпрати до медиите изявление, което почти не беше отразено. Затова си позволявам да го публикувам тук, в блога. Не само защото пострадалите имат право на отговор, а и защото всички ние имаме нужда от повече смисъл. Защото равенството между половете не е на нужното равнище в българските училища. И защото допускането на цензуриране на академична дейност не трябва да се превръща в практика.

ИЗЯВЛЕНИЕ

Ние, долуподписаните автори на проектното предложение „Forum for gender balanced model at school: the Bulgarian case“, подадено към Participation Programme, UNESCO 2018-2019, заявяваме:

През последните два дни нашето проектно предложение и ние персонално станахме обект на масирана медийна атака, след като документите на проекта бяха разпространени неправомерно. Целите на проекта бяха представени превратно, бе ни вменено намерение да разпростаняваме „джендър идеология“, да налагаме „трети пол“, да „промиваме мозъците на децата“ и пр.

Съвестта ни и доброто ни име на учени ни задължават да отговорим. Целта на нашия проект беше да проучим компетентността и мотивацията на учителите да отстояват и възпитават принципите на равенството между половете. Подготвихме предложението, водени от убеждението, че конкретното познаване на проблемите, такива каквито се поставят във всекидневието на учители и възпитатели, е необходимо за изграждане на правилните стратегии в духа на „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО и цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО. Това са цели, които са в синхрон и с Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020 г., Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (обн. ДВ. Бр. 33 от 26.04.2016) и смятаме, че би трябвало да са в синхрон и с политиката и на българското Министерство на образованието и науката.

Клеветническата акция в медиите провали по-нататъшното ни участие в конкурсната програма и това бе провъзгласено за „успех“ от организаторите на тази недостойна операция.

Очевидно терминът „джендър“ е „плашилото“, което се размахва отново. Това е термин, който е легитимен в целия научен свят, когато се изследват отношенията между мъжете и жените. На българската общественост обаче терминът „джендър“ бе представен превратно и манипулативно през изминалите месеци. Означава ли това, че оттук насетне всеки, който дръзне да изследва джендър тематика като например проблеми на равнопоставеността на половете, дискриминацията, насилието, неравното заплащане на труда на мъжете и жените и пр., ще бъде остракиран?

Според нас случилото се е много сериозен прецедент за грубо погазване на академичната свобода и цензура. Във време, когато говорим за „Наука и образование за интелигентен растеж“, ние бяхме представени като заплаха за българското училище, като „джендър агенти“, опасни за българските деца.

Като представители на научната общност смятаме, че трябва да защитим неприкосновената ни свобода да избираме изследователските си полета, като спазваме научните стандарти, етичните норми и действащото законодателство, и не бива да позволяваме да ставаме жертва на конюнктурни настроения и лов на вещици.

Обругаването на нашия проект стана повод отново да се атакува авторитета на учените от БАН като ненужни на българското общество. Питаме се, кой има полза от подобни внушения?

София, 3 август 2018

Ас. д-р Миладина Монова, доц д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова, гл. ас. д-р Шабан Даракчи

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Айфеловите спомени на безобидния пациент

Google любезно напомня, че днес се навършват 126 години от откриването на Айфеловата кула. По този повод се наканих да разкажа една история, която чух миналата седмица, докато чаках пред лекарски кабинет. Близо до мен седеше възрастен мъж с жена си, около 85-90 годишен. Предавам разказа му по памет:

По времето на социализма Държавна сигурност ме пусна да обиколя цяла Европа с кола и да стигна чак до Сахара. Не знам защо ме пуснаха - не съм бил партиен член, не съм бил и агент. Но ми позволиха да замина с цялото семейство, четирима души бяхме в колата.

Когато стигнахме до Южна Франция - такава красота не бях виждал - такава природа, такива градове... В Париж реших да избягам - да остана във Франция, да не се връщам. И без това бях със семейството си. Като се качих на Айфеловата кула обаче - гледам отгоре едни негри, с бели якички и вратовръзки. Метат улицата. И си казах: какво ще правя аз във Франция, като не знам езика? Ще трябва да работя неквалифицирана работа. И се отказах.

След като се прибрах в България, им казах на онези от Държавна сигурност: "Щяхте да си хванете белята с мен, че ме пуснахте със семейството ми. Бях решил да остана на Запад, но се отказах." Те ми отговориха: "О, не се притесняваме - ти си безобиден. И да беше останал, каквото и да беше направил, нямаше да има никакво значение."

Таргет на комунистическата миграционна политика са всички мобилни, независимо от етапа или дори проекта на мобилност. Политиката си поставя за цел да улови мобилностите далеч преди акта, далеч преди мисълта дори: службите прилежно съставят списъци на "потенциални емигранти".

Анна Кръстева, "От миграция към мобилност: политики и пътища", стр. 362-363.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гербът на културата на ГЕРБ

В рамките на два-три дена две рап парчета се прочуха. Общото между тях е, че и в двете се пее за ГЕРБ.

"Не вярвам в ГЕРБ, но силно вярвам в герба", се пее в песента, изпълнявана от Серафим Мартинов - Сарафа и Мишо Шамара. Текстът е критично-патриотичен. Всъщност по-патриотичен, отколкото ми харесва, но това няма значение. Има значение обаче, че за тази песен двамата изпълнители са разпитвани и ги заплашва затвор до две години "за поругаване на националните символи". Понеже зеленото на знамето било сравнено с марихуана, а червеното - с менструална кръв.

Излишно е да казвам, че текстът на песента е точно толкова "поругателен", колкото изпълнението на Pussy Riot в църквата е богохулство. И в двата случая става дума за политическа репресия. Музикантите просто не харесват вожда, бил той Путин или Бойко Борисов.

"ГЕРБ е най-доброто, брат", пее Гошо от "Почивка" в друго "рап" парче, което дотолкова стана за присмех с малоумния си нагаждачески култ към личността на Бойко Борисов, че беше свалено от YouTube.

"С Бойко Борисов съм по-спокоен за нашето бъдеще, образование, възпитание и култура", се пее също в псевдорапърската възхвала на вожда. Строго погледнато, има защо да е спокоен, човекът - това управление насърчава именно тези "образование, възпитание и култура", които той притежава. Образованието да казваш онова, което се иска от теб. Възпитанието да правиш, каквото си поискаш, защото имаш гръб. Културата на портретите на Бойко Борисов, на фалшивите мощи, на мегаломанския кич, на нечетенето на книги. Ето защо песента е истински герб на културата на ГЕРБ.

Авторитаризмът и култът към личността не са реалности, които историята на България не познава. И само от нас зависи дали ще допуснем да се случат пак.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Спомен за репетиции: Десети на 22

Дойде време да отговоря на поетичната загадка. Стихотворението е на Георги Рупчев и се казва "Спомен за репетиции". Днешният ден е подходящ, за да обогатя с това произведение достъпното в Интернет наследство на автора.

За първи път прочетох стихотворението в самиздатския алманах "Мост" - брой 1 от далечната 1990 г. С т.нар. "самиздатски" списания (както виждате - тънки брошурки, захванати с телбод) "Мост" и "Глас" още преди 10 ноември 1989 г. - тогава те бяха нелегални - ме снабдяваше тогава вече бившата ми учителка по литература Веселина Димитрова. Предишните броеве съм й върнала, този някак е останал у мен. Била съм 8-9 клас по онова време. Криех ги под матрака на леглото. В онези времена човек не можеше да има доверие и на семейството си. Не че моето би ме изпортило, но за всеки случай. А и бях в тази пубертетска възраст, в която повечето деца възстават срещу семействата си. Някои го правеха с пушене, гаджета и купони, аз го правех с литература. Затова и "Синият път" на Кенет Уайт ми беше отнет и скрит за цели няколко месеца - откъде-накъде детето ще чете такива "ненормални" книги?

Днес хора от всякакви възрасти ми казват, че нищо не се било променило. Същите тези хора преди 22 години биха могли безнаказано да задръстват Попа с флаш мобове, да си позволяват публични критики към управляващите, да участват в гей паради на кукуво лято.

Имаме си и молове, с което антиконсуматорските интелектуалски нагласи най-накрая намериха, по думите на Маркс, корелат в реалността. Защото и преди си имахме антиконсуматорски интелектуалски нагласи, но те логично се насочваха към "гнилия Запад", където впоследствие си устроиха живота онези от изповядващите ги, които можаха.

Разбира се, критерият зависи от това - какви са ни мерките. В Любляна проведох изключително приятен и интересен разговор с един австрийски еколог. Говорехме за Модерността, за идеологии, за расизъм, за Карл Попър, Томас Кун, Норбърт Елиас, Питър Бъргър, Робърт Фридрихс... Тезата му беше, че преди Модерността човешките права са били съблюдавани повече, отколкото днес, защото е било спазвано основното човешко право да бъдеш нахранен, без да се налага да работиш за тази цел. Аз твърдях, че човешките права са идеологически конструкт на Модерността, но (по Фуко и Елиас) контролът върху човешкото тяло, който упражнява Модерността, е по-силен от предмодерния. Той казваше, че капитализмът е виновен за всичко и че всичко в съвременния ни свят е капитализъм, а аз репликирах, че за да установим дали капитализмът е виновен за едно или друго, или други елементи от социалния свят, трябва да имаме база за сравнение, каквато е невъзможна, ако всичко е капитализъм.

Както и да е. Вчера, на връщане от работа, видях двама мъже, най-спокойно хванати под ръка, да влизат в кварталния супермаркет (уточнявам, че нито един от тях не куцаше и не беше сляп). Каквото и да си говорим, за мен това има значение.

И така, на вашето внимание:

Спомен за репетиции
Георги Рупчев

Остарялата физкултурничка ни обичаше много.
Тя си нямаше нейни деца - ние бяхме ѝ всичко.
Втора майка ни бе - справедлива, грижовна и строга.
Иначе бе истеричка.

Тя обичаше страстно да ни строява:
с тояжка и топка - младежите,
а девойките - с обръч и лента.
Най-отпред баш левентът байрак да развява
между двете си асистентки.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.
Асистентките също.
По невнятни причини.
Ние крачехме с мощно ура, с дружна песен,
щом не можехме да изклинчим.

И отгоре надолу, и отдолу нагоре
ние крачехме правилно, праведно,
нямахме грешка.
(Тъй ни учеха винаги в час по история -
положението на народа е винаги тежко.)

Видиотен,
униформен,
идиотски остриган,
слънчасал,
марширувам из двора
на празника на гимназията.
Леви! Леви! Горе ръцете!
По няколко часа...
Господи, колко мразех това,
господи, колко го мразех.

Там, високо в небето се вият
нашите родни
орли и гарвани.
А отдолу пълзим като охлюви ние -
млади, силни и гордо изправени.

Бием крак като новобранци в казарма -
цял живот ли ще репетираме
между живия плет и оградата?
Стига с тия паради, другарке ма,
стига паради.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Поетична загадка

Кой е авторът и кое е стихотворението?

Google няма да ви помогне :-).

Update от 10.11.2011 г. Отговор на загадката: тук.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

(Езикова) чистота и (всякаква) неграмотност

(име на ресторант в съответствие с проекта за Закон за българския език)

Преди малко прочетох великолепната публикация на Иван Стамболов за проекта за Закон за българския език, внесен в парламента от Любен Корнезов. Тя провокира интереса ми да прочета и самия законопроект. Като се присъединявам напълно към написаното от него (разбира се, от Стамболов, не от Корнезов), искам да обърна внимание върху още няколко детайла от законопроекта:

Чл. 8. Българският език се обогатява с нови изрази и думи чрез народното творчество, достиженията на науката и литературата.

От това следва, че не можем да използваме думи като Туитър, Фейсбук, блог, рок, джаз, хаус, смартфон, таблет, лаптоп и т.н., защото не са част от народното творчество или достиженията на науката и литературата. Но можем да предложим на предвидената в законопроекта Комисия за опазване и развитие на българския език думата "дойки" да влезе в употреба като още едно название на женските гърди (сещам се за народна песен, спомената от Иван Хаджийски: "дойките й се тресяа ко мрени риби вардарски, ко солунски лимони"). Имаше и едно цитирано от Найден Шейтанов произведение на народното творчество за Крали Марко, дето взел да си бръсне интимните части и обръснатата продукция била толкова много, че стигнала да се оплетат дрехи за три синджира роби. Но в момента не си спомням коя беше думата за съответните органи на Крали Марко.

Чл. 15. Гражданите са свободни да общуват помежду си на всякакви езици, без те да се използват на публични места като демонстрация против българската култура и национално самосъзнание.

Един вид, общувайте на всякакви езици, на каквито умеете, но си имайте едно на ум на публични места, дали някой няма да изтълкува това като "демонстрация против българската култура и национално самосъзнание".

Чл. 19. В официалните издания на държавните органи, изрази и думи на друг език се използват, когато са станали съставна част на българския език и не могат да бъдат заменени с равностойни изрази и думи от българския език, както и думи, които нямат съответно наименование в българския език.

А-а-а, държавата, значи, се е погрижила за себе си. Останалите - да му мислим.

Чл. 20. (1) По телевизията и радиото се извършват предавания на чужд език само по програми за изучаване на съответния език или по програми, предназначени за чужбина.
(2) Други програми на чужд език се излъчват само с разрешение на Съвета за електронни медии.

Странна ми е формулировката - "по телевизията и радиото" - все едно има една телевизия и едно радио. Да разбирам ли, че по силата на този член ще трябва да отпаднат новините на турски език? Понеже първоначално си помислих, че се имат предвид програмите на чужд език, но те, като цяло, са "предназначени за чужбина".

А в мотивите за внасянето на закона законотворецът е допуснал поне две груби грешки:

Езикът е основния градивен елемент на нацията.

И още:

Това не е първия опит за регламентиране въпроса с българския език на законодателно ниво.

Далеч по-страшна от езиковата неграмотност на депутата е социокултурната и политическата неграмотност, която блика от умотворението му. След трагедията в Норвегия вече би трябвало да е ясно, че стремежът към чистота не е нещо невинно - рано или късно той погубва и това, което се опитва да очисти.

Тази сутрин в Google+ с Павлина Върбанова по друг повод си припомнихме една публикация от блога на Борислав Борисов, написана преди малко повече от година: Аз туитя, ти сориш, той лузва... Тъй като е много на място по темата, ще си позволя да я цитирам почти цялата:

Под носа на онзи чаровен институт, а и далече отвъд полезрението на обитателите му, съвременният български език ври и кипи. Чак прекипява от бурни словотворни флиртове между различни стилови регистри, онлайн вербални репертоари и радостна младежка игривост. А знайно е, че словотворното първо изразява и отразява мислотворното, а сетне го и моделира.

Чудя се обаче дали тези, дето туитят, сорят и лузват, няма съвсем скоро да превърнат в тотални лузъри онези, дето си позволяват в ефира на национална комерсиална телевизия да пробутват стари вицове, препълнени с вулгаризми под етикета на комедийно развлечение. Е, не само се чудя, но и тайно, но искрено се надявам това да се случи.

Словотворната фриволност на новото поколение може да се окаже радикална терапия срещу масмедийното заробване под естетическото иго на телесната долница.

А финалът прекрасно обобщава настоящата ситуация:

Езикът е (неподозирано за факирите на клиентелизма) велика сила. Независимо от усилията да бъде препариран чрез кодификационно нормализаторство (винаги натоварено с безпомощен идеологически заряд в полза на нечие статукво). И въпреки насилственото му и бодро официализирано чрез масмедиите опростачаване, за което пък е още по-ясно чие зарзаватчийско благоденствие обслужва.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паметникът и ние

Започнах този текст в началото на януари. Поради определени събития в живота ми го бях оставила на заден план. Преди два-три месеца обещах на Краси да го довърша, а наскоро обещах и на Юлияна Методиева от БХК. И понеже предстои поредната серия от дискусии за Паметника на червената армия, реших, че вече наистина е крайно време да го допиша. Частите на текста са писани в различни периоди.

И така:

От отдавна се каня да пиша за Паметника на съветската армия. С ясното съзнание, че рискувам да си навлека гнева както на приятелите ми с десни политически убеждения, така и на тези с леви. Сега вече е крайно време да го направя, а други като Павел Янчев и Ники Русиновски в известен смисъл вече ме изпревариха и се налага повторя някои от тезите им.

Доколкото са история, паметниците са важни за саморазбирането на едно общество. А без саморазбиране, без критическа рефлексия върху миналото, не е възможно да има пълноценно настояще, нито бъдеще. Нито в личния живот, нито в социалния. Защото миналото се възпроизвежда във всекидневието ни, искаме или не. Защо да събаряме паметници, след като реабилитираме не само диктатора, но и диктатурата? Защо обществената енергия срещу събарянето на паметника не се насочи поне със същата сила срещу безпрецедентното за последните двадесет години погазване на основни демократични принципи?

Не искам да се събаря паметникът на съветската армия, както бях против събарянето и на мавзолея. Сградата на мавзолея можеше по прекрасен начин да промени предназначението си, като стане съсредоточие на култура. Музей на тоталитаризма или на съвременното изкуство, или спасяване на Националната художествена галерия, или нещо друго. Районът около паметника на съветската армия пък по естествен начин се е превърнал в средище на младежка градска култура. И би могъл съзнателно да се доразвие по начин, който да подчертава контраста между тоталитарното минало и богатото на младежки субкултури настояще.

Кому е нужно ритуалното унищожаване на символите на тоталитарното ни минало? Въпросът не е реторичен. Нужно е най-вече на хора от "синия" политически спектър, които се идентифицират като антикомунисти. Най-активното ядро от тях е от поколението на, грубо казано, 50-60 годишните. Има и по-млади, чиито политически убеждения са формирани под влияние на политическите лидери от въпросното поколение. Както и по-възрастни, разбира се. Някои от по-младите произлизат от пострадали от тоталитарния режим семейства и се идентифицират с родовата си памет.

Какво характеризира поколението на 50-60 годишните? Те са онези, които през 1989 г. бяха млади и в активна възраст и от тях се очакваше да износят промяната. И не се справиха. Несправянето не бива да им се вменява като персонална вина. У нас тоталитарният режим не се разпадна естествено; той беше премахнат, без да има узряла алтернатива, която да заеме мястото му. От така извършената промяна се възползваха хора от режима и техни близки, които, казано в термините на Пиер Бурдийо, "превърнаха политическия капитал в икономически".

А останалите - тези, които смятаха, че в техните ръце е да извършат голямата промяна? Драмата на тяхното поколение (с което, впрочем, в голяма степен се идентифицирам, понеже от него са хората, които са ми повлияли да съм това, което съм) е, че те бяха формирани като личности по времето на тоталитаризма. И в неговите рамки успяваха да бъдат "бунтари" и "инакомислещи". Препоръчвам да прочетете "Сашо Кьосев като Нео" на Вени Гюрова - прекрасен текст за "оазисите", които са осмисляли тоталитарната "пустиня" на това поколение. Оазиси, в които е оставало пространство за свободна (в определени граници, разбира се - всичко се е донасяло) мисъл и качествен интелектуален продукт. Дали ще е кръгът "Синтез" или Марксовият семинар към СУ, или Институтът за изследване на младежта към ЦК на Комсомола, механизмът е един и същ. Често пъти - и хората. Разпадането на "пустинята" и на нейните "оазиси" ги постави в състояние на неравна борба, в която трябваше или да използват стари ресурси, за да се превърнат в част от новото статукво, или да се окажат маргинализирани, или да разположат биографичния си път някъде между тези две крайности, с всички компромиси и вътрешни драми, които следват от това.

И май всички следващи поколения, включително и най-младите, се оказахме в този капан - да се адаптираме към посттоталитарните превъплъщения на номенклатурата. Щастливите изключения (не броя себе си сред тях), които полагат усилия да бъдат независими, адекватни и съвременни, срещат неистова съпротива на всяка крачка - като се почне от почти неразбиваемите без корупция административни процедури и се стигне до най-изтънчени форми на професионална самота. Да се учудваме ли, защо много от тях си отиват?

Опитвайки се да "кастрираме" символите на миналото, затъваме все по-дълбоко в него. Като всеки друг комплекс, кастрационният не решава проблема, само го изтласква на по-дълбинно равнище. А по-важна от мнението на Русия за този паметник е нашата енергийна (и друга) зависимост от нея. Паметникът е само символ на тази недопреодоляна зависимост. Няма да се освободим от нея, ако го разрушим. Както и не се освободихме от наследството на тоталитаризма и от носталгията по него със събарянето на мавзолея. Напротив, събарянето на мавзолея като че катализира носталгия.

Знам, че голяма част от написаното по-горе ще накара моите леви приятели да потриват доволно ръце. Не съм свършила, обаче. Ако техните аргументи в защита на паметника се припокриваха с моите, не бих имала нищо против този път да бъда "от лявата страна". Но уви - защитата на Паметника на съветската армия се поставя в контекста на борбата срещу фашизма. Един вид - съветската армия е спасила света като цяло и България в частност от фашизма. И това изглежда толкова очевидно на някои хора, колкото и че ястребинчетата са доказателство за наличието на фашизъм в България.

В тази теза се пропуска, първо, че не само Съветският съюз се е борил против националсоциализма и фашизма. На Втората световна война затова й се казва "световна". Затова и Девети май се празнува не само като "Ден на победата" в Русия, а и като "Ден на Европа". Пропуска се, второ, че Хитлер и Сталин невинаги са били от двете страни на барикадата. Става въпрос много повече за подялба на света, отколкото за борба между идеологии. На всеки, докосвал се до марксизма, следва да му е ясно, че идеологиите по принцип се явяват оправдание на определени интереси. Трето, като се говори как победата е сложила край на геноцида над евреите, възниква логичният (не за повечето от ляво мислещите хора, които познавам, обаче) въпрос: защо интелектуалците от еврейски произход, които бягат от режима на Хитлер, се спасяват най-вече в Америка и Западна Европа. Фройд отива във Франция, Норбърт Елиас - във Великобртания, Адорно и Хоркхаймер - в Щатите, откъдето громят лошата модерност (последните после се завръщат в Западна Европа, където пък громят консуматорския капитализъм). А в държавата Израел, която се създава след войната, руският език става един от най-популярните. Трябва ли да питам защо?

И все пак бих приела твърдението, че Паметникът на съветската армия трябва да остане като форма на благодарност към тази армия, че ни е спасила от фашизма, ако се споделяше само от последователни сталинисти. Или средностатистически бесепари (не че приравнявам бесепари и сталинисти). Познавам и такива хора. Не бих се съгласила с тях, но бих ги разбрала - на тяхната позиция е нормално да мислиш така. Чудя се обаче защо мислят така и мои леви познати, които не се идентифицират като сталинисти, нито като бесепари, напротив - дори се смятат за анархисти. Чакайте, ама анархията не беше ли срещу властта? А какво е армията, освен еманация на политическата власт, налагането й в чист вид, с физическа сила? Защо от гледна точка на анархизма полицията да е лоша, парламентът да е лош, НАТО да е много лошо нещо, американската армия - също, а съветската армия да е добра? Нима тя не е избивала и невинни цивилни хора, наред с вражеските войници? Не ви ли притеснява, че девети май и до ден днешен се празнува в Русия с демонстрация на военна техника?

Ето защо не съм съгласна нито с "десните" аргументи за събарянето на паметника, нито с "левите" за запазването му. Добре би било, ако можехме да имаме чисто експертни аргументи, но не мисля, че е възможно такова нещо като чиста експертност. По този въпрос напоследък имах безкрайно интересен разговор с уважаваната от мен Юлияна Методиева. Нейната теза беше, че когато говорим за този паметник, трябва да се опитаме да не мислим за политика, а да имаме само такива аргументи, които са свързани с естетиката и градската среда. Според нея, моето говорене за паметника като травматично място на обществото ни и изобщо - говоренето за травми - не се връзва с естетическия и с градоустройствения дискурс. На което аз отговорих, че според мен няма такова нещо като "чиста естетика" и "чисто" говорене за градската среда - кое възприемаме като красиво или грозно, както и как си представяме града, в който искаме да живеем, зависи от много неща, включително и от ценностите ни, не на последно място - политическите ценности. Ако гледате на Червената армия като на спасител, е много по-вероятно в естетическо отношение да харесате паметника, отколкото, ако гледате на нея като на завоевател. Самият паметник се вписва в определен тип естетика, характерна за определен период от политическата ни история.

Не по-прости са нещата, когато говорим за градска среда. Как е възможно да има нетравматично говорене за градска среда, ако самият начин, по който преживяваме историята си, е травматичен? Как е възможно да има улегнал дебат за бъдещето на Паметника на съветската армия, ако го възприемаме като залог в една много актуална борба? У нас едва от няколко години прохожда дискурс за градската среда като пространство за обитаване от човешки същества, като нещо различно от строителство на жилищни блокове и административни сгради, изкорубени тротоари, дупки по улиците и трафик. И като че тепърва предстои безспорно закъснелият дебат за това, как историята се вписва в градската среда и как ние да я вписваме. Би било добре да има такъв дебат, преди да събаряме мавзолеи и да унищожаваме древни селища, прокарвайки метро. Преди да скриваме уникални архитектурни елементи под стиропорови топлоизолации. Преди да оставяме сгради със статут на паметници на културата да се саморазрушат, за да построим на мястото им поредния бизнес център. И т.н., примери много.

Попитаха ме дали не ми пречи, че паметникът с шмайзера най-отгоре така стърчи. Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. Когато мина покрай паметника, си мисля за история, за настояще и за бъдеще. Мисля си и че на тези, които карат скейтове пред паметника, по всяка вероятност не им пука, че той стърчи и не биха разбрали защо му е на някой да го събаря или мести. И че един ден ще останат те и децата им, а не ние.

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. Ще ми се да се води от хора, които са способни да възприемат паметника по такъв начин - аналитично, без горещи емоции, виждайки в него не само шмайзер, а и наивност, японски минимализъм, стълби за никъде и фигурата на архитекта в композицията. Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София. Ще ми се, преди да напираме да рушим или кастрираме, или маскираме, да сме направили неща с градското си пространство, от които да е ясно, че знаем какво правим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Свобода на словото или свобода за терора?

Наскоро Българският хелзинкски комитет излезе с отворено писмо до председателя на парламента относно антисемитските книги на Волен Сидеров. В писмото се призовава парламентът да вземе отношение към съдържанието на въпросните книги и да го изрази в декларация.

Реакциите на моите познати за това писмо се разделиха на две. Докато едните категорично го одобряват, другите го възприемат като посегателство срещу свободата на словото. Втората позиция е много добре аргументирана от Лидия.

Съгласна съм с Лидия, че чрез забрани нищо няма да бъде постигнато. Предполагам и че в конкретния случай едва ли ще се стигне до исканата от БХК декларация на парламента, защото липсва мнозинство, което да я гласува.

И все пак, одобрявам писмото на БХК. И ще обясня защо:

Писмото не призовава към забрана на книги, а към изразяване на официална държавна позиция по отношение на тях. Защо това е важно? Защото не става въпрос за писанията на някакъв маргинал, а за възгледите на човек, председател на парламентарно представена партия, която, при това, е единственият сигурен партньор на ГЕРБ, осигуряващ му мнозинство. Става въпрос, следователно, за съвсем истинска власт.

Преиздаването на писанията на Сидеров не е прецедент, то е еманация. Еманация на властовите тежнения към диктатура, едновременно носталгична към тоталитарното ни минало и нацистка. От реабилитирането на Тато и опитите за национализация и силов контрол върху и без това малкото прояви на свободна конкуренция (без да се пипат монополистите обаче) през безсрамното налагане на тотален контрол чрез подслушване до все по-легитимното ксенофобско, хомофобско, расистко и, не на последно място, антисемитско говорене.

Да не се лъжем - преди да са станали експлицитно властови, тези нагласи са били елементи на културата ни - било във "официалните" й форми като образователната система, било на всекидневно равнище, и са допълнително мултиплицирани от медиите.

Българското образование възпитава в национализъм, ксенофобия, носталгия към предмодерните форми на живот и неприемане на съвременността. Горещо препоръчвам да прочетете статията на Соломон Бали по повод на учебника по история за шести клас на издателство "Анубис". Преди няколко дни пък за пореден път преживях шок (защо ли?), когато моя бивша състудентка пусна във facebook цитат от учебника по гражданско образование "Свят и личност" за 12-ти клас на издателство "Екстрем" с автор - преподавателя ни Сергей Герджиков. Прилагам цитат от стр. 59:

"След комунизма нестабилните области на Балканите се освободиха от задържащите сили на режима и спонтанно се стремят към хаос. Производството на ентропия е така високо, че ентропията тече от Балканите към Запада"

Значи това научават младите хора от гражданското образование - като няма режим, има хаос и ентропия. Ами те с хаоса и ентропията имат опит, да се учудваме ли, че мечтаят за режим и сами си искат униформите? Бих препоръчала на проф. Герджиков да се концентрира повече около Кастанеда и по-малко върху гражданското образование, но си давам сметка, че не конкретният автор или учебник е от значение в случая, а това, че те изразяват легитимни нагласи и затова такива учебници съвсем безпрепятствено се одобряват от Министерството на образованието.

И докато "официалната ни култура" е такава, всекидневната става все по-опасна за живота за всеки, който се различава (реално или дори предполагаемо) по нещо от мнозинството - по етнос, раса, религия, сексуалност, убеждения или каквото си помислите. Пребиването и убиването на хора и разпространяването на списъци с евреи-врагове на народа из интернет са само видимата страна на това. Невидими са обаче хората, които цял живот не посмяват да бъдат себе си пред обществото - за да не загубят работата си, приятелите си, социалния си авторитет, а в някои случаи и живота си.

Когато "свободата на словото" на едни се превръща в съвсем директна и реална заплаха за живота на други (било във физическо, било в било в биографично, било в друго отношение), когато най-висши представители на властта не се притесняват да говорят неща, за които могат да бъдат осъдени от международен съд, смятам, че най-малкото трябва да се говори за това. И да се изразява позиция.

А иначе отвореното писмо на БХК едва ли ще постигне нещо повече, освен да стане ясно, че управляващото мнозинство няма нищо против кафявия терор. Което и следваше да се докаже, както се казва в математиката.


п.п. Дълбоко препоръчвам този текст на Енея.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Десети на 21: американско пълнолетие

Мемориалът край НДК с парчето от Берлинската стена, 

преди да му се случи това

Днес родените на 10.11.1989 година стават пълнолетни и според американските стандарти. Някои от днешните ми приятели дори не са били родени през 1989 година. Други са били, но имат толкова смътни спомени, че говорят за времето на тоталитаризма единствено в преизказно наклонение.

Много от тези приятели са с леви политически убеждения. Това не ме притеснява. Намирам ги за много готини хора. С Крис много често сме си казвали, че индикатор, че "нещата" в България се "оправят", ще бъде левите у нас да станат готини. А когато нещата съвсем се "оправят", продължаваме да мечтаем с Крис, и ние ще станем леви.

Защо? Защото в демократичните страни лявото е необходим коректив. То се бори за правата на маргинализирани групи - етнически, расови, сексуални и пр. малцинства, чужденци, хора с увреждания и т.н. То припомня, че сфери като наука, изкуство, образование не се свеждат до икономическата си ефективност. То се противопоставя на онова, което Питър Бъргър нарича "добропорядъчна посредственост".

Всъщност ние, помнещите времето преди 1989, сме се самоопределили като "десни" в голяма степен заради същите неща. Защото бяхме против насилственото преименуване на българските мюсюлмани и прогонването на голяма част от тях от страната. Защото искахме да не ни забраняват да носим дънки и да не ни четат тъпи сказки на тема - колко са лоши западните рок групи. Защото смятахме, че науката, изкуството и културата стоят по-високо от партийната правилност. Защото не искахме системата да заклеймява някого за това, че е "дете на разведени родители", Отечественият фронт да дава разрешение за аборти, а интимните връзки да се обсъждат от партийните организации.

На моите леви приятели може би горните съображения им звучат хем изтъркано, хем чуждо. Но все пак това е, което е формирало нас, гласуващите за СДС/ДСБ хора на и около средната възраст. Това беше животът ни. Когато си нямал свобода на словото, се научаваш да я цениш и да браниш.

Като се замисля, моите леви приятели не биха могли да бъдат това, което са сега, по времето на социализма. Никой нямаше да им разреши дори да задържат общуването помежду си, какво остава да организират публични акции. Приятелите ми, разбира се, са умни хора и знаят това. И ми казват, че "соцът", в който съм живяла, не е това ляво, което те искат. В същото време обаче, някои от тях реагират като ужилени, ако прочетат дори и намек на критика към "соца".

Мисля си, че в това е голямата драма на българското ляво. За да стане такова ляво, което е генератор на автентична социална критика, то трябва да направи анализ и оценка на времето от 1944 до 1989. И да се разграничи от него.

Но твърде много искам, май. Какво ще е лявото и какво ще е дясното зависи не толкова от самото ляво и самото дясно, колкото от особеностите на социалната структура. От друга страна, социалните структури се правят от хора. И затова има смисъл да не преставаме да се борим - и моите леви приятели, и аз, за този свят, в който ни се иска да живеем.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Честито!

Вече най-официално ни следят в интернет.

Затова пък нямаме никакви гаранции, че основните ни човешки права ще бъдат спазвани.

А ни се очертава и нов "Народен съд".

Честито!


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Аревик и Давид - отвъд "държавността" и "човещината"

По молба на членове на групата в защита на Аревик публикувам запис от участието ни с адвоката на Аревик Валерия Иларева по ББТ вчера. Причината е, че няма отделен линк към видеото на сайта.

Вчера също така излезе моя статия по темата в webcafe в резултат на любезната покана на Ники Русиновски, на когото благодаря. Заглавието и подзаглавието са на редакцията. Молбата беше да напиша обзорна статия и затова се наложи за пореден път да разкажа познати факти. Най-важното в статията е втората й част, тоест коментарът върху случая. И понеже не остана място да го развия като хората, сега искам отново да подчертая някои неща:

Защо на много хора изглежда напълно естествено, че след като Аревик е затворена, тя си е виновна, а държавата е права?

Защо дори хора, които подкрепят Аревик, инстинкивно са на мнение, че тя и Давид са нарушители, а държавата трябва да прояви "човещина", "милост" и "снизхождение"?

Защо почти никой не си направи труда да се ориентира в морето от факти, показващи груби нарушения на закона от страна на държавата във връзка със задържането на Аревик?

Защо се навъдиха толкова много самозвани експерти по имиграционно и бежанско право*, които наводняват виртуалното пространство с коментари как държавата е права, а никой не даде смислено опровержение на правните аргументи в защита на Аревик, които ясно показват къде държавата не е спазила собствените си закони и куп задължителни норми от международното законодателство?

Защо ли?

Защото живеем в полицейска държава.

Защото сме свикнали да мислим, че законите защитават интереса на държавата срещу интересите на гражданите и че това си е в реда на нещата.

Защото за нас човешките права са нещо абстрактно и по принцип, а не задължителни и законово гарантирани норми.

Защото у нас е практика действията на някой престарал се и/или корумпиран милиционер или инатът на някои некомпетентен и/или корумпиран съдия или чиновник да имат по-голяма тежест от Конституцията.

Защото за нас е нормално да живеем в раздвоение - да се спасяваме поединично, нарушавайки правила и закони и да си гарантираме спокойствието, като се подмазваме на държавата и проповядваме, че тя винаги е права.

И докато не проумеем, че демократичните страни затова са демократични, защото в тях законът защитава не само държавата, а и гражданите, включително и срещу произвола на същата тази държава, няма да имаме никаква гаранция, че държавата един ден няма да погази драстично и нашите права.

Докато се държим, сякаш само държавата има право при конфликт с отделния човек, ще ни се случват такива неща като:

- задържането с месеци на Максим Савов заради някакви си 400 и няколко лева, които при това не е откраднал

- оневиняването на убийците на Чората (съмненията за престъпна дейност не са основание, да се пребие до смърт беззащитен човек)

- лишаването от лекарства на хора, които не могат да оживеят без тях, включително и на деца

Всички тези и много други неща се случват, защото в България няма елементарно разбиране на универсалността на човешките права. Защото изглежда нормално такива работи да се случват на Аревик и Давид, а и на много не толкова бели и не толкова влюбени като тях, но също толкова хора - Джавед, Ола, Саид, Питър, Джонсън (вече покоен) и наистина много, много други.

Вчера бяха Джавед и Саид, днес - Максим и Аревик. Кога ли ще бъдем ти и аз?

Историята на Аревик и Давид не е любовна история, а история за човешките права.


________________________
* И аз не съм експерт по имиграционно и бежанско право, но поне съм изчела толкова закони в тази област, та да знам, че е нужно още. И за късмет познавам едни от най-добрите специалисти по такова право в България, така че, когато не разбирам нещо, питам.


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Задни мисли

Не можело да се протестира пред парламента. А колко точно е голяма "обозначената зона" зад парламента? Ако е по-мижава, и там може да вдигнем толкова шум, че депутатите да ни чуят, нали ;-)?

Изобщо, някой може ли да хвърли повече яснота върху понятието "обозначена зона"? 

 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо подкрепям протеста на 14.01.2009

Не искам да бъда следена. Нито  активността ми в интернет, нито кореспонденцията ми, нито телефонните ми разговори, нито местонахождението ми.

Нямам пиратски Windows. Не свалям пиратско съдържание от интернет - нито филми, нито музика, нито софтуер. Единственото нещо, което някога съм свалила с торенти, са една или две линукс дистрибуции. (Ушев, ако не си чувал какво е "линукс дистрибуция" - безплатно е и всеки има право да си го свали, даже и с торенти, колкото и да не ти се вярва.)

Не съм звъняла и на Красьо. Нито пък той на мен. Не ходя по места, където се събират криминално проявени. (Е, живея в София и понякога сигурно минавам покрай съмнителни елементи, но не е нарочно.)


Въпреки това, аз имам тайни. И искам да имам правото да продължа да си ги имам. Трудно ми е да си представя съвременен, модерен човек, който наистина да може да каже с ръка на сърцето "аз нямам какво да крия".

На всичко отгоре, имам и склонността да се впускам в граждански активности, което понякога не е съвсем безопасно. То в България и най-невинната проява на гражданска активност може да предизвика бдителността на Ушев. А станеш ли веднъж неудобен, колко му е да почнат да се ровят в живота ти с интерфейс (за патилата в резултат на това, че бях следена с камери, вече съм разказвала).

Два часа за предоставяне на разпечатки не е реалистичен срок. Необходимо е да се прецизират престъпленията, за които да се издава разрешение за следене, за да не е възможно да се намират "законни" основания да бъде следен всеки. И трябва да има много, ама много стриктен контрол върху употребата на получената информация. Може да ви е интересно да четете кой с кого какво си е говорил по телефона, ама ще се почувствате кофти, ако хората четат какво и с кого вие сте говорили.

Е, ако нямате нито вътрешен свят, нито гражданска съвест, наистина няма от какво да се страхувате.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лошата новина и добрата новина

Лошата новина е, че най-бигбрадъровският вариант на Закона за електронните съобщения (рай за всички, които искат да си разчистят сметките с някого) беше гласуван в парламента на първо четене.

Добрата новина е, че след дълъг период на съмнения и премълчан яд отново не съжалявам, че навремето заложих толкова на Мартин Димитров. Принципите и ценностите му се оказаха по-важни от желанието "да управляваме заедно с ГЕРБ".

Толкова засега. Весела Кока-Коледа! Което ми напомня, че Борислав Борисов отново е на линия - ето още една добра новина, като бонус.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

NotaBene: Европа!

Забелязах този графит на стената на Съдебната палата преди няколко дни и не се въздържах да го снимам. Мислех си как графитите като форма на младежка субкултура инкорпорират западни културни щампи, но в български контекст те изглеждат доста иначе - не в очите на съответната младежка субкултура, а в моите очи на човек, помнещ "хуманизма" на тоталитарната епоха.

В контекста на задаващите се избори за европейски парламент, новият брой на списание NotaBene е посветен на Европа. Необичаен брой се е получил - този път дискурсът на практиката преобладава над чисто теоретичния. Във време на избори едно списание за философия и политически науки не може да остане безучастно. Което не значи да казва за кого да гласувате - напротив, в него са публикувани преизборните манифести и на трите основни партии в Европейския парламент - Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти и Европейската либерално-демократична партия.

Моята фотографска колонка - този път по-мрачна от обикновено - също се заиграва с темата за Европа, хвърля поглед към "тъмната страна" на европейската идентичност и я разкрива като необходимо условие за "светлата" й страна.

Между другото, за всички, които го пожелаха, списанието вече си има и RSS. Благодаря за което на администратора Крум Лозев!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Самоубиващото се пророчество

Наскоро писах за така наречената теорема на Томас за самореализиращото се пророчество. Робърт Мъртън говори и за теорема за саморазрушаващото се ("self-destroying") или самоубиващото се ("suicidal") пророчество. Тя е противоположна на първата. Понякога човек е толкова убеден в нещо, че именно поради това то не се случва. Всички можем да се сетим за подобни примери от собствения си живот. (Веднъж се издъних на изпит, на който се падна Кант, защото бях убедена, че от всичко Кант знам най-добре. Следователно четох за всичко, освен за освен Кант и на изпита се оказа, че съм задръстила главата си с друга информация, та не се сетих и елементарни неща. Срам!)

Самоубиващо се пророчество е убедеността, че всичко ти е позволено. Че си незаменим, че тези срещу теб нямат собствена воля и достойнство. Че можеш безнаказано да ги разиграваш, както си поискаш. Да ги караш да лъжат и да пълзят, да ти благодарят и за това, което са изработили сами и което им се полага. Подобно поведение може да минава до едно време. Когато прекалиш отвсякъде, някоя безгласна буква ще реши да стане гласна. След нея и други ще поискат да се чуят гласовете им. Ако много се самозабравиш, те чака съдбата на мушиците, опиянени от светлината на лампата.

Наричаха ни "двама-трима неуспели преподаватели". Вече сме 18 (и то при тайна подписка), като последното, което може да се каже за повечето е, че са неуспели. Напротив, ние сме хора с достойнство. И ще ставаме все повече. Страхът е минало.

Ако искате да се включите или просто да питате или съобщите нещо, пишете на адрес kauza_vr_vodenicharov@abv.bg.


П.п. Този път успях да изпълня молбата на един приятел да пиша по-кратко.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Близкото минало и Hercules в Червената къща

Снощи бяхме с Крис и Стефан на представянето на книгите на Александър Везенков "Властовите структури на Българската комунистическа партия 1944-1989" и Мартин Иванов "Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 - 1989 г." в Червената къща. За събитието, организирано от Института за изследване на близкото минало, се писа от Георги Ангелов в Блога за икономика и от Горноджумайската телеграфна агенция в Anamnesis.

Дори да оставим настрана "пикантната" подробност, че Везенков е споменал Александър Воденичаров в книгата си (което, само по себе си, не е гаранция за научна стойност), представянето й изключително ме впечатли. Първо (което ми е методологически близко), поради обосноваването на структурната значимост на предмета. БКП се разглежда не като една от многото институции през изследвания период, а като структурата, без разбирането на която анализът на която и да е социалистическа институция би бил превратен. На пръв поглед това уж е ясно, но разликата между интуицията и структурираното разбиране е огромна. Второ, бях впечатлена от смелостта и замаха на Везенков. Може би авторът не би си позволил да изговори някои неща (или би ги изговорил не по този начин), ако не беше, по думите на Георги Зеленгора (цитирани и в "Анамнеза") институционално независим. Накратко, нямам търпение да прочета книгата.

За другата представена книга - на Мартин Иванов - мога да кажа по-малко, защото не съм специалист по икономика. Доколкото обаче в нея става въпрос не просто за икономиката по време на социализма, а за разбирането на социализма посредством неговата икономика, няма да ми навреди да прочета и нея :-). При всички случаи, интерпретацията на Румен Аврамов беше вдъхновяваща; като се замисля, преди десетина години именно първият ми сблъсък с текстове на Румен Аврамов накара философската ми глава да се позамисли, че ако искам да разбирам нещо от социология, известна икономическа култура не само не вреди, ами напротив.

Най-сетне се запознах с Везенков, с когото до този момент не бях общувала. Имам си и автограф :-). Освен сред основателите на Инициативния комитет за законното отстраняване на Воденичаров от власт (накратко - едно от основните действащи лица около каузата Hercules vs PIF), Везенков е и сред екипа, осъществил проекта "Митът Батак". Значи, още една причина да го уважавам.

Запознах се и с Андрей Лунин, администратор на легендарния (за тези, които сме малко по-запознати с предисторията на Hercules vs PIF) интернет форум Anamnesis.


П.п. До някои от присъстващите беше стигнала информация, че в блога си твърдя неща, за които никога не съм споменавала в него (дали са верни - отделен въпрос). Предложих им да прегледат блога ми и да видят какво съм писала, и какво - не. Дискусиите са достъпни в интернет и всеки, който желае, може да се запознае с тях и да си направи изводи, каквито намери за добре. Не съм направила нищо, от което да се срамувам.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог