Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

27.08.2010 г.

За "класическото" и неговото бъдеще


И така, най-сетне се заемам с обещаната рецензия на книгата "Бъдещето на "класическото"" на Салваторе Сетис, с която се сдобих благодарение на инициативата за блогърски реценции на издателство "ЛИК". Коментарите към предишния пост по темата ме мотивираха да се опитам да я напиша толкова ясно и синтезирано (не като обем, а като структура), колкото мога.

Бях си задала два въпроса, на които да се опитам да отговоря:

- какво (според автора) е "класическото" и защо е в кавички
- защо на автора му е проблем "бъдещето на класическото"

Отговорите на тези два въпроса ще обобщят и моето разбиране за книгата.

Първият въпрос има кратък отговор и дълъг отговор. "Защо е в кавички" спада към дългия отговор. Краткият е необходим, за да стане ясен отговорът на втория въпрос, а дългия ще оставя за след втория въпрос. Защото, за да се схване тезата, трябва да е ясно какъв е проблемът, нали?

Най-общо казано, думата "класическо" се използва в книгата, за да се обозначи "класическата античност", т.е. тази на Древна Гърция и Древния Рим. По един или друг начин "класическото" присъства във всяко време след него - било в културата, в теологията, в изкуството, в архитектурата, в правото, в образованието и т.н.

Добре де, щом присъства, защо тогава се поставя въпросът за бъдещето му?

За да разберем проблема на автора, често помага да знаем и някои неща за него. От кратката информация, публикувана отзад на книгата, става ясно, че Салваторе Сетис е археолог, професор по история на изкуството, че и ректор на университет в Пиза, където се бори за спасяването на известната наклонена кула. Затова ни изглеждат логични притесненията му, споделени в книгата, че "класическото" все повече се изхвърля от учебните програми и се превръща просто в постмодерни цитати. Нормално е, ако си достигнал до ръководни висини в едно поприще, да се бориш за спасяването на професията и да си вътрешно убеден в стойността на нейния предмет. Салваторе Сетис е италианец, което е предпоставка да не му е безразличен спорът дали гръцкото "класическо" е по-"класическо" от римското "класическо".

Номерът е, че това може да се прави по по-интелигентен и по-малко интелигентен начин. (Ръководството на БАН например се спасява с възрожденски лозунги като "Напред, науката е слънце", с издевателства над болните от рак и близките им посредством непрекъснато тиражирани информации, че "учени от БАН откриха лекарство срещу рака", със сплашване и унижение на редовите учени и най-вече - с юридическо бетониране на статуквото благодарение на приплакване на рамото на ББ.) Салваторе Сетис го прави по възможно най-интелигентния, според мен, начин. Не говори от позицията на светило и авторитет и не възвеличава предмета си ("класическото"), а показва неговата многоизмерност, но и пластична и динамична устойчивост, връзката му с различни социално-политически контексти, влючително и този на настоящето. Въпросът за бъдещето на "класическото" зависи от това, дали и по какъв начин то е нужно, и на кого е нужно - само на Западната цивилизация или и на други? Или единствено на преподавателите на "класически" дисциплини, археолозите, историците на изкуството и снобите-многознайковци?

Ако някой е очаквал да намери в книгата дефиниция на "класическо", ще остане разочарован. "Класическото" се оказва изключително хлъзгаво - и като периодизация, и като съдържание:

- Едни го отнасят към едни исторически граници, други не са съгласни. Същото важи и за "възраждането" му. Смята се, че "възраждането" на Античността е през Ренесанса, ама май се оказва, че самият Рененанс не бил един, а поне няколко...
- Самият термин "класическо" се появява доста късно в качеството си на обозначаване на Античността и в различни периоди и на различни места я обозначава по различни начини.
- Някои възвеличават гръцката Античност и възприемат римската като нейна жалка имитация, други, напротив, изтъкват заслугите на римската.
- Модернистично настроени архитекти може да отхвърлят финтифлюшките в архитектурата, които пък са резултат от определени интерпретации на "класически" стилове, но пък реабилитират колоните, характерни за "класическия" дорийски стил, защото в тези колони било видно как "формата следва функцията".
- За едни "класическото" е в образците (които в голямата си част са всъщност копия), предавани от поколение на поколение, според други това "класическо" не е "автентично", защото разкопките показват много по-различни неща от тези, с които векове наред се свързва "класическото изкуство".
- И така нататък...

Целият този "хаос" обаче е само привиден. Защото всяко разбиране на "антично" и "класическо" се случва в определен контекст, изразява определени ценности и по този начин придобива специфичен облик. Например:

- През Ренесанса (най-известния от ренесансите, де) се случва оттласкване от средновековния светоглед, поставящ Бога в центъра на всичко. В центъра се оказват не Бога и вярата, а човешката личност, включително човешкото тяло като природен феномен; природното се "реабилитира". Затова е логично, че "класическото" (Античността) става значимо с изобразяването на човешкото тяло и отношението към природата. Акцентирането върху гръцката Античност спомага за разграничаването от "латинското" Средновековие.
- Тези, за които Средновековието е ценност, се опитват да реабилитират значимостта на римското "класическо", понеже именно то осъществява връзката между Античността и Средновековието, а оттам - пренасянето на "класическото" и до наши дни.
- Теоретиците на Френската революция намират в античната демокрация идеала за модерната (Бенжамен Констан твърде късно обяснява какви са фундаменталните разлики между двата вида демокрации, но може би така е по-добре, иначе можеше да му се случи гилотина...)
- По време на буржоазния 19 век "класическото" влиза в образователната система и "класическата култура" става привилегия на образованата буржоазия, която има достъп до участие в политическия живот.
- Модерността, която смята, че нейните принципи и ценности са универсални, търси в Античността универсалните правила за "класическо".
- Критици на Модерността пък виждат в Античността нейна алтернатива.
- Когато стават модерни антропологическите изследвания на непознати "примитивни" култури, се открива и "примитивното" на Античността.
- И така натакък...

Ето защо разбирането на начините, по които "класическото" се случва, е разбиране и на това, как ние сме станали възможни, защото по един или друг начин сме "попили" по нещо ако не от всички проявления на "класическото", то от много от тях. И ги възпроизвеждаме, често без дори да си даваме сметка за това. (Не ми вярвате? А чували ли сте разпространеното схващане, че жените си намират съпрузи, които приличат на баща им, а мъжете - жени, които приличат на майките им? Това май имаше връзка с едиповия комплекс и "комплекса на Електра". Кои бяха Едип и Електра, а?)

Та понеже проявленията на "класическото" зависят от контекста и ценностите, въпросът за бъдещето на "класическото" не може да бъде изолиран от особеностите на настоящето, проекциите за бъдещето и предпочитанията на автора към едни, а не към други, проекции. В ерата на глобализацията, когато една от основните дилеми е дали да отстояваме културата на Запада като "най-", или да признаем ценността и на други култури, бъдещето на "класическото" би могло да бъде или да го използваме, за да изтъкваме превъзходството на Западната цивилизация, или посредством него да разбираме другите, а посредством тях - себе си (и "класическото").

Салваторе Сетис предпочита втория вариант. Според него Западът няма монопол над "класическото" - и японците, мюсюлманите и други са свободни да го използват, дори и за да критикуват Запада посредством него. А сравнението с други култури разкрива някои характерни особености на "класическото", които не са видни, ако се вторачваме единствено и само в него. Сравняването на отношението към миналото в различни култури, което прави авторът, го води до заключението, че единствено Западната култура развива величаене на "своето" "класическо", дълбоко свързано с травмата от неговата загуба (която пък се оказва свързана с разпадането на Римската империя). Сякаш циклично, "класическото" се "възражда" отново и отново. Но тази цикличност е различна от тази на будизма, например, защото нещата не просто се повтарят, а непрекъснато напомнят за нещо безвъзвратно загубено. И все пак, не съвсем безвъзвратно, щом се завръща по един или друг начин.

Бихме могли да използваме подхода на книгата, за да се опитваме да разберем и как е конструирано нашето, българското "класическо" (в смисъла не на античност, а на канон). Как става така, че идеалите на Възраждането продължават да бъдат с някакъв свещен официален статут през 21 век? Това "автентичните" възрожденски идеали ли са, или определени техни по-късни интерпретации? Защо в един период Вазов е бил забранен, а после става толкова "класически", колкото е искал да бъде? Защо има сирени точно на деня на смъртта на Ботев, а не на друг национален герой? Защо в България имат по-голям шанс да станат "класически" произведения на селска, а не на градска, тематика, защо разказите на Йовков са "класически", а тези на приятеля му Георги Райчев - не? Защо Смирненски, а не Вутимски? И т.н.

Подобни въпроси може да си зададем за различни области. Например за социологията. Има "класици" на социологията. Как са станали такива и защо продължават да се смятат за "класици"? Един от баш-класиците, Макс Вебер, не е бил чак толкова класик, докато недолюбваният от много веберианци и, забележете, американски (неприятно за немската социология, а?) социолог Толкът Парсънз не го е популяризирал на английски...

С две думи - харесах книгата. Не съжалявам, че се "вързах" на инициативата на "ЛИК" и си я поисках. Ако и вие си харесате някоя от книжките, които предлагат (или от втората серия на предложенията) може да се пробвате като рецензенти.

И за да не ме заподозрете в подмазване, ще призная, че имам дребна забележка по отношение на издателството. В книгата изразите на език, различен от италианския, не се превеждат (като се изключи, ако се не лъжа, само един цитат от "Фауст"). Очаква се, че българският читател трябва да назнайва и английски, френски, немски, латински (в моя случай - английски назнайвам, от останалите езици имам бегли спомени, които в общи линии помогнаха). Изразите на чужди езици не са толкова, колкото е френският във "Война и мир", но все пак неразбирането им вреди на разбирането на смисъла на казаното. Разбирам, че са платили само за превод от италиански език, но все пак няма ли кой да преведе няколко дребни словосъчетания от други езици? Книгата, впрочем, има само коректор, редактор няма. Не знам италиански, но от коректността на българския си мисля, че преводачът Стоян Гяуров се е справил добре.

п.п. Ако съм успяла да предизвикам у вас някакъв интерес да прочетете книгата, имайте предвид, че тя е предназначена за хора с поне минимален опит с хуманитарна литература. Има специфични термини (макар и не много), разгръщането на изложението е многопластово и логиката му не е очевидна.

Казвам това, защото съм попадала на блогъри, които са обвинявали книгите, които не могат да разберат. Никому не хрумва да вини авторите на книги за програмиране, химия или математика, че са "неясни", но когато става дума за науки, свързани с човешкия свят и култура, много хора очакват, че нещата трябва да се казват простичко и понятно. А и в тези науки развиването на терминология си е важно - най-малкото, за да се разграничат от чисто всекидневните размишления за живота. Както е казал Лудвиг Витгенщайн, "границите на моя език са граници на моя свят". Различните езици разкриват различни светове, понякога някой термин може да ни покаже неподозирана за нас реалност.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7 коментара :

  1. Първа част на коментара ми е тук:

    http://raylight.blog.bg/politika/2010/08/27/.597142

    ОтговорИзтриване
  2. Брей, а ще има ли и втора част? Написаното е супер интересно, но ми се струва, че не съвсем релевантно на книгата. В смисъл, авторът проиграва различни ценностни хоризонти, докато обоснове собствения си, а ти си се концентрирал най-вече върху своя :-). Случайно ми хрумна да дам пример за едиповия комплекс, а ти си го завъртял по много подходящ начин. Чудно, ако се правят рецензии на рецензиите на рецензиите и т.н., до какви интересни идеи може да се стигне? Най-накрая първоначалният автор изобщо не би се познал. Всъщност, май често пъти точно това правим...

    ОтговорИзтриване
  3. Тук просто коментирах само един аспект от твоя анализ, за травмата от загубата на Римската Империя

    ОтговорИзтриване
  4. Най-странното е, "класическото" е понятие на западната цивилизация. Когато другите култури възприемат пандемията му и ни отвърнат с класически "камъни" оставаме изненадани. :)

    ОтговорИзтриване
  5. Много добро ревю :) и въпроси за българската публика :)

    Ами да, Маркес е долу-горе неизвестен преди да бъде преведен на английски, пък Проп и неговата морфология на приказката стават влиятелни много години постфактум, след като Цветан Тодоров го популяризира във Франция.

    Само една забележчица: няма библиографска инфо в ревюто. Кога е публикувана например (вкл. оригиналът за пръв път)?

    ОтговорИзтриване
  6. Ели, напълно основателна забележчица. Книгата е издадена в Италия през 2004 (изглежда, че няма предишно издание), българското издание е от 2008.

    ОтговорИзтриване