This is Station Opalchenska, или: Софийското метро говори английски

Наскоро разказах как БДЖ пише на английски. От БДЖ сме свикнали да очакваме всевъзможни издънки, така че едва ли някой е бил кой знае колко изненадан. Софийското метро обаче е друго нещо. То е най-модерната и удобна форма на обществен транспорт у нас, пък и голямата гордост на премиера.

След като чух похвали как от грижа за чужденците, които ще се качват на метрото от летището, станциите вече се обявяват и на английски език, днес, както се казва, пих от извора. И що да чуя:

"This is Station Opalchenska".

Останалите станции бяха съобщавани по същия езиков модел.

Не се ли намери някой да състави едно просто изречение на правилен английски? То и от просто изречение няма нужда, всъщност, а само да се каже коя е станцията. Не че от това езиковата конструкция автоматично ще стане правилна. Но на български метростанциите се обявяват просто "станция еди-коя си". Ама чужденците може би е важно да знаят, че this is (a) station. Защото, кой знае, може би this is not (a) station?

Като изключим иновативната граматическа конструкция "This is Station еди-коя си", познати разказват, че в превода на имената на някои от станциите също е проявено особено въображение. Станция "Г. М. Димитров" например звучи като "Джи Ем Димитров". Обаче "Младост 3" се чува като "Mladost Tri".

В най-добрия вариант англоговорящите чужденци, които пътуват в столичното метро, ще си казват същото, което мой американски познат рече за английския на БДЖ - "поне се опитват да са услужливи". Много добронамереност се иска за това обаче.

Лесно е да се смеем на английския на Бареков. Малко повече усилия се изискват да се погрижим поне публичните ни услуги, когато са на английски, да са на приличен английски.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Train with reguired reservacion: Критика на БДЖ-йския разум 3

Съзнанието ми, скъпи читателю, неизмеримо се обогатява при всеки по-внимателен досег със словесната стилистика на БДЖ. След като проумях дълбинния смисъл на термини като "релационни цени" и "влак със задължителна резервация", а по-късно прозрях и какво значи да пътуваш в съобщение, съзнанието ми бе изправено пред поредното предизвикателство.

На гара София Север.

Седя си аз и чакам да дойде... да, влакът. На гарата човек обикновено чака влак. Или за да се качи на него, или да посрещне някого.

Та седя си, значи, и скучая, защото съм пристигнала по-рано, а влакът идва с леко закъснение. Когато ми е скучно, започвам да зяпам наоколо. Всъщност зяпам и когато не ми е скучно, но скучая ли - особено. И понеже не е прилично да гледам хората, се загледах в таблото с разписанието. Когато стигнах до изразите, преведени на английски език, силно се озадачих. Затова ги снимах и реших да споделя. Тук съм ги извадила по начин, по-удобен за четене:

Ще препиша тези бисери на англицистиката, за да осъвремени Google своя преводач:

• РАЗПИСАНИЕ ЗА ДВИЖЕНИЕ НА ВЛАКОВЕТЕ - СОФИЯ СЕВЕР / SCHEDULE OF TRAIN MOVEMENTS - SOFIA SEVER
• ПРИСТИГАЩИ / ARRIVING
• ГАРА / STATION
• ЗАМИНАВАЩИ / DEPARTING
• БЪРЗ ВЛАК / FAST TRAIN
• ПЪТНИЧЕСКИ ВЛАК / PASSENGERS TRAIN
• МЕЖДУНАРОДЕН ВЛАК / INTERNATIONAL TRAIN
• ДВИЖИ СЕ В ПЕТЪК / MOVEMENT AT FRIDAY
• ДВИЖИ СЕ СЕЗОННО / SEASON MOVEMENT
• ДВИЖИ СЕ В СЪБОТА И НЕДЕЛЯ / MOVEMENT AT SATURDAY AND SUNDAY
• ДВИЖИ СЕ В СЪБОТА / MOVEMENT AT SATURDAY
• ДВИЖИ СЕ В РАБОТНИ ДНИ / MOVEMENT IN WORKING DAYS
• В СИЛА ДО / VALID AT
• ДВИЖИ СЕ В НЕДЕЛЯ И ПРАЗНИК / MOVEMENT AT SUNDAY AND HOLIDAY
• ДВИЖИ СЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ДАТИ / MOVEMENT AT SPECIFIC DATES
• ВЛАК СЪС ЗАДЪЛЖИТЕЛНА РЕЗЕРВАЦИЯ / TRAIN WITH REGUIRED RESERVACION

Трябва да призная, че има дори едно-две верни попадения. Но "TRAIN WITH REGUIRED RESERVACION" ми е фаворит. Следващите в класацията са използването съществителното movement и на предлога at.

При всичките си финансови трудности БДЖ държи преводачи с английски на щат. Или поне допреди няколко години държеше, познавам един от тях. Добър англицист, между другото, и автор на много прилична английска граматика. За какво си използват преводачите БДЖ, чудя се, и защо не ги използват там, където е необходимо на пътниците?

Е, както каза по този повод един познат американец, женен за българка: "I give 'em an "F" for Effort... but at least they try to be accommodating" ("Пиша им двойка за Усилието... но поне се опитват да бъдат услужливи".

Впрочем и опитът за услужливост не ще да е успешен, но вече не по вина на преводачите. След като снимах разписанието, един младеж, явно решил, че снимам, за да знам кога пътуват влаковете, ми обърна внимание, че то вече не е актуално - актуалната информация за "train movements" се нахождала на един лист А4, залепен на гишето, където се продават билетите...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Критика на БДЖ-йския разум - 2

Преди година изразих недоумението си от някои термини на БДЖ, които не говорят нищо на интуицията на говорещите български като майчин език хора. Например "релационни цени" и "бърз влак със задължителна резервация". Вчера изпаднах в поредния културен шок от речника на БДЖ и осъзнах, че "релационните цени" и "задължителната резервация" са бели кахъри.

Оказва се, скъпи читатели, че не пътуваме във влакове, а в... съобщение. Картите на БДЖ давали право на пътуване с намаление във вътрешно и международно съобщение. Дори има рима, но от това не ми става ясно как тъй влакът е съобщение.

От друга страна, май ще да има някаква разлика между влак и съобщение:

Може би влаковете са влакове в модуса си на бързи или пътнически, а са съобщение в модуса си на вътрешни или международни?

Или влаковете са си влакове, а влаковите линии са съобщение?

Съвсем се обърках.

Как се пътува в съобщение, това не знам. Ако си купя карта от БДЖ, ще мога ли да се пращам по sms, по скайпа или в лично съобщение във фейса?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Критика на БДЖ-йския разум

Охранен провинциално-гаров котак

Какво означават словосъчетанията "релационни цени" и "бърз влак със задължителна резервация", как запазените места изчезват и се появяват, както и други измерения на условията за възможност на ползването на услугите на БДЖ - полезни, безполезни и абсурдни - можете да научите, скъпи читатели на Неуютен блог, ако продължите с четенето на този пост.

Признавам си, от дълги години не бях използвала услугите на БДЖ. Вместо това по междуградски маршрути се придвижвам с автобус. Не че и автобусните фирми нямат трески за дялане. Не че по принцип не съм привърженик на по-екологични форми на транспорт. Обаче от "качеството" на "услугите" на БДЖ направо си ме е страх, особено откакто влакове почнаха да горят.

Мои близки хора обаче непрекъснато пътуват с влак и нищо им няма. И ми натякват - защо давам почти два пъти повече пари за автобус, след като понякога автобусът пристига са същото време или дори пътува по-дълго, отколкото влакът?

Преди няколко месеца разчупих статуквото и пътувах с едно прекрасно влакче до Дупница и обратно. Влакчето беше сравнимо с градските железници в Мадрид или с влаковете в Италия, с които съм пътувала. И знам, че по-голямата част от вагоните на БДЖ не са такива, но важното е, че табуто ми по отношение на услугите на родните железници беше разчупено.

Та ме убедиха между празниците да предприема пътуване с влак. За целта направих проучване в сайта на БДЖ. Такава съм си - всичко възможно проверявам в интернет. И разбрах, че имало разлика между билетите "отиване и връщане" и билетите на "релационни цени". Не знам кой маркетингов или, по-вероятно, административен, гений, е кръстил последните така. "Релационните" билети са също за отиване и връщане, но са по-евтини и важат цял месец. Билетите тип "отиване и връщане" са малко по-скъпи и важат до полунощ на:

• деня на пътуването или на последния от съботни, неделни и празнични дни, когато те са поредни - на разстояние до 100 км;
• третия ден от датата на пътуване на разстояние до 300 км;
• 30-я ден от датата на пътуване на разстояние над 300 км.

Геният на БДЖ вероятно знае защо е въвел такива срокове на билетите за отиване и връщане. На мен, която съм свикнала аналогичните билети за автобус да важат в рамките на месец, така и не ми стана ясно. Но в моя случай това нямаше значение, защото си купих от по-умните билети - "на релационни цени".

Релационните цени обаче важат само:

• Първо, за бързи влакове и "бързи влакове със задължителна резервация". Не за пътнически влакове. Зачудих се какво ще да означава "бърз влак със задължителна резервация". След кратко ровене из нета разбрах, че това е новото название на добрия стар експрес. Може би тази номенклатура е сътворил същият гений, родил и термина "релационни цени".
• Второ, за определени маршрути. От София до Враца или до Дупница например важат. Обаче до Пазарджик - ядец. И ако пътувате до Пазарджик за празниците и си купите билет за отиване и връщане, нищо чудно да се окаже, че трябва да се връщате навръх посрещането на Нова година. Никакво намаление не ви се полага, значи, ако искате да карате празниците в Пазарджик. Ваш проблем. Вървете в Дупница, релационните цени ви очакват.

Обогатена с тези нови познания, отивам на Централна гара - София да си купувам билет по релационни цени. Със запазено място. Но. Запазени места няма. Някой ги е взел. Да мина пак след 10 минути да проверя дали са ги върнали.

Да. Запазените места са хартийки, които ги "вземат" и "връщат". "По невнятни причини", ако мога да цитирам Георги Рупчев. А не са нещо, което се въвежда в електронна система.

И тъй, закупила билет, започвам да обикалям мразовитото фоайе на гарата. Същото правят и други пътници, които чакат запазените места да ги "върнат". Кръжейки, забелязвам едно стайче с табела "Топла чакалня". В него дори има свободни места. И изискване да влизат само хора с билети. Билет имам, но запазеното място ми е приоритет.

След няколко разходки до гишето, през които ту лелката я няма, ту запазените места не са ги "върнали", изведнъж последните се "появяват" и дори съм поканена да си купя, без да се редя на опашка. До прозореца, ура.

Вече мога да отида в Топлата чакалня. Никой не проверява на вратата имам ли билет. Вътре пушенето е забранено. Но не и яденето. Разни хора са разпънали дисаги и похапват. Гнусничко е, но поне не е студено. Не знам дали заради отопление (източник на каквото не видях с просто око) или поради по-малкия размер на помещението. Седя до двама младежи със симпатично пънкарски вид и мисля.

Мисля за логиката на запазените места. Запазено място може да се купи само от начална гара. Примерно - мога да взема запазено място от София до Своге. Ама от Своге до Русе - не. Във втория случай се качвам на влака с риск осем чака или колкото там трае пътуването да кибича права. А с междуградските автобуси като цяло не е така. Знае се колко човека слизат в Стара Загора, да кажем, и колко могат да се качат от Стара Загора до Бургас. Ама при БДЖ това може да стане, ако има единна информационна система. А не хартийки, които ги "вземат" и "връщат". И при сегашното мърляво състояние на влакове и гари услугите на БДЖ пак могат да се направят по-удобни, ако има достатъчно воля за това.

На връщане трябва да си заверя заветния билет по релационни цени. Право на запазено място нямам, защото не е начална гара. Заверката се изразява, като към наличните листчета се дават още листчета. Не мисли за дърветата БДЖ и това си е.

Ставам свидетел как лелята на гишето скършва ентусиазма на друг пътник да си купи билет по релационни цени до друга част на страната. Можело само от и до София. Но не от Дупница до Видин например. Така и не разбрах как е с билетите в една посока и с тези за отиване и връщане. Според сайта на БДЖ на теория може.

И тук, скъпи читатели, настоящият информативен разказ с елементи на разсъждение свършва. Просто ей така. Разумът (и чист, и практически) на БДЖ е твърде сложен, та способността за съждение на вашия неуютен блогър да е способна на заключение.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Как РИОКОЗ просвещава тийнейджърите

Линкът към дипляната за станалия печално известен (по непонятни причини именно днес) Кънчо в сайта на РИОКОЗ мистериозно изчезна (update - по-късно беше свален и самият файл, но добри хора успяха да го запазят). Но това не ми попречи да се зачета в други от материалите, предназначени за ученици, на сайта.

Чета например листовката "Тийнейджърите и сексът" и изпадам в културен шок:

"Всеки трети български тийнейджър е правил секс за първи път с проститутка, дрогиран по време на групова оргия или след дълго самозадоволяване с порнографски материали."

Все едно ли е да гледаш порно и да мастурбираш, да ходиш при проститутки и да се друсаш? Ако тийнейджър, който е мастурбирал (а има ли такъв, който не е?), повярва на листовката, може да реши, че така и така вече му е изпуснал края - що не иде в публичен дом или не си боцне хероин?

И още:

"Ранното започване на сексуален живот при момчетата, води до: Сериозни проблеми в бъдеще, по отношение на ерекцията, както и чисто психосоматични. Еректилната дисфункция е състояние, при което мъжете не могат да получат ерекция или да я задържат достатъчно време"

Има ли доказателства, че ранното започване на сексуален живот води до импотентност, или плашат момченцата? А ако плашат, как да им вярват тийнейджърите?

Само дето не са написали, че от мастурбиране се ослепява.

В листовката "Тийнейджъри, вие може да се предпазите от насилие", като цяло се дават полезни съвети, но за предпазване от най-разпространените видове насилие в училищна възраст - насилието в училище и насилието онлайн, няма и дума. Вместо това четем:

"! Бъдете особено внимателни при контактите си с представители на различни религиозни учения (т. нар. секти) защото: 

> те в началото са мили, внимателни, добри; 

> те ви обграждат с много внимание и вие се чувствате обичани и значими; 

> умеят да ви въздействат психически, а вие сте още с неукрепнала психика; 

> лесно можете да станете жертва на манипулации; 

> умеят да манипулират и неусетно могат дори да ви подтикнат към самоубийство."

Я да видим сега, какъв дял от самоубилите се тийнейджъри в България са изповядвали нетрадиционни религиозни вероизповедания и какъв дял от тийнейджърите, изповядващи нетрадиционни религии, се самоубиват? Как тъй един от най-големите митове на религиозната нетолерантност, упорито разпространявана най-вече от националисти, намери място в листовка на РИОКОЗ?

Листовката за хепатитите е толкова скучна и неясна, че... по-добре тийнейджърите да четат Тошка. Дори е препоръчително.

Накрая ще дам най-добронамерен съвет на РИОКОЗ: моля, постарайте се да опознаете поне малко онези, към които отправяте послания. Между другото, днес няколко човека ми казаха, че дипляната за Кънчо им е раздавана в училище, в гимназиална възраст и е предизвикала... само смях.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Венцислава и Тереза Боро отлетяха за Нигерия

Венцислава и Тереза Боро на Терминал 2

Тази сутрин Венци и Теса благополучно отлетяха за Истанбул, а оттам - за Лагос. Предавам благодарността на Венцислава на всички, които допринесоха семейство Боро да се събере.
Сега, след като няма връщане назад, искам да призная няколко неща.

Първо, мъчно ми е за Венцислава. И защото е прекрасен човек и приятел, и защото е сърцата и смела допринасяше много за борбата за правата на смесените семейства в България.

Второ, не съм убедена дали постъпих правилно, като я посъветвах да замине за Нигерия, вместо да ѝ вдъхвам сили да продължава да се бори тук. По-лесно ми беше да организирам акции за събиране на пари за билет, отколкото да я гледам как буквално се разпада и да я убеждавам да продължава жертва себе си и детето си в името на всички в тяхното положение. Това, че успяхме да съберем едно българско семейство извън България, не означава, че проблемът е решен. Защото проблемът е, че българската държава си позволява безнаказано да разделя семейства, чиито членове са български граждани.

Но знам, че историята не приключва тук. Делото срещу Външно министерство за отказа на визата на Джони продължава. Съдебното заседание, което трябваше да се състои на 5 октомври, е отложено за 5 декември, защото от "Миграция" не са представили на съда пълната преписка по случая на Джони. Ако и тогава не го направят, ги чака глоба от 500 лева (което е равностойността на издръжката на един чужденец, затворен в Бусманци или Любимец, за две седмици). Може би поради комичния размер на евентуалната глоба делото се отлага вече три пъти...

Венцислава ще продължава да се бори за правото да живее в България с мъжа и детето си. Просто сме помогнали борбата ѝ да бъде по-поносима, защото вече е с мъжа, когото обича, а детето ѝ има баща. И се надявам, че един ден ще се върне със семейството си. И че ще осъди България в международен съд.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Последни новини около събирането на семейство Боро

Дължа на тези, които се интересуват от развитието на сагата със семейство Боро, разказ за това, какво точно се случва.

Случва се това, че Венцислава и Тереза няма да могат да заминат към 20-ти септември. Явно сме надценили бюрокрацията, която рядко има мотиви да действа бързо. А в случая се наслагват три бюрокрации - българска, нигерийска и румънска (понеже най-близкото нигерийско посолство е в Румъния и съответно там се издават визите).

Лошата новина е, че по всяка вероятност Тереза ще посрещне първия си рожден ден без баща до себе си.

Първата добра новина е, че се очаква цената на билета да остане същата (може би информацията за повишаването й е било маркетингов ход, стимулиращ хората, които планират пътуване, да го направят по-рано, знам ли).

Втората добра новина е, че, след като обявих край на благотворителната кампания, няколко души специално ме питаха: "ако се окаже, че не достагат пари, нали ще ми кажеш?" Така че съм спокойна, че и да се появят непредвидени разходи, с общи усилия ще ги покрием.

Третата добра новина е, че Венцислава приема максимално спокойно създалата се поредна ситуация на несигурност. Решението за заминаване е взето, парите са практически събрани, процедурите са задвижени, въпросът е - кога.

Толкова засега. Ще ви държа в течение.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Акцията за семейство Боро - междинна равносметка (и защо трябва да побързаме)

Венцислава и Тереза Боро. Снимка: личен архив

И тъй, до този момент за билет и виза за Венцислава и Тереза Боро са събрани 1120 лева, което е малко повече от половината от нужната сума. Благодаря от сърце на всички, които се включиха дотук! Бих ви изброила поименно, но се боя да не пропусна някого.

Ако за първи път попадате на информация за акцията за Венцислава Боро, моля, прочетете историята й тук.

Междувременно научих, че Венци се опитва да замине на 20 септември - не за друго, а защото след тази дата билетите ставали около двойно по-скъпи. Така че, въпреки че ситуацията изглежда оптимистична, нямаме много време, като се има предвид, че билет и виза трябва да се вземат предварително.

Така че, ако имате намерение да помогнете на една жена да събере семейството си, разделено от българските институции, но сте отлагали по една или друга причина - точно сега е моментът.

Припомням (и допълвам) начините да помогнете:

- да си купите книгата "Възможните майки" от антикварна книжарница "Алба" на ул. "Иван Вазов" 38 срещу представяне на този флаер (ако имате от стария вид, важат и те). Първоначално обявеният срок беше 15-ти септември, но, както виждате, се налага да побързаме.

- да преведете пари в PayPal на veniboro в gmail.com;

- или по банковата й сметка:

UniCredit Bulbank
София, пл. "Света Неделя" 7
BIC/SWIFT :UNCRBGSF
IBAN :BG35UNCR70001518356736
Венцислава Валериева Боро

- да си купите кукла от мен срещу избрана от вас сума (в момента нямам ненарочени кукли, но мога да направя специално), която ще отиде за каузата;

- да си купите бижу или босоходи сандали от Крис срещу избрана от вас сума, която ще отиде за каузата;

- да разпространявате информация за случая и начините да се помогне.

Можем да успеем навреме, нали :-)? 
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Ин и Ян по българо-нигерийски

Не си бях представяла, че въпреки петгодишния си брак, ще родя дете без баща. Че ще съм самотна майка на дете с любящ и всеотдаен баща. 

Цитатът е от теста на Венцислава Боро, публикуван в книгата "Възможните майки".

Наливам си чаша студен зелен чай, за да събера сили да напиша това, въпреки че имам проблеми със заспиването заради чая. Ала иначе пак ще се чувствам уморена и няма да го напиша. А отлагам повече от седмица. Все си измислям оправдания. Лидия и Майя вече отдавна публикуваха в блоговете си по въпроса. Знам, че ако темата беше друга, щях да съм написала и да съм забравила. Не, не умората е проблемът. Проблемът е, че се чувствам потисната. Не исках да става така. Но често животът има свойството да се случва не така, както искаме.

Особено когато зависим от волята на институциите.

Защото така. Защото (и това можете да го видите в комай всяка сфера от социалния ни живот - образование, здравеопазване, административно обслужване и какво ли още не) институциите в България нямат за цел да изпълняват това, заради което, поне на теория, съществуват. Те се занимават изключително със собственото си възпроизвеждане. И ако някой пречи на комфорта на това възпроизводство, примерно някоя жена има нахалството да иска да живее със законния си мъж и не приема отношението на някой консул, все ще се намери основанийце, което да възстанови привичния комфорт на институцията.

Разказах за историята на Венцислава миналата есен. Не ви държах в течение на продължението на тази агония - Венцислава продължаваше да печели дела, гостува в няколко телевизии, Джони продължаваше да получава откази за виза с нелепи основания, малката Теса (Тереза) си растеше без баща. И всеки път, когато изглеждаше, че всичко ще си дойде на мястото, че Джони ще се върне при семейството си, се появяваше допълнителна абсурдна пречка.

Докато "чашата" на Венци "преля". Реши, че щом не може Джони да се върне при семейството си, тя и Теса ще заминат за Нигерия, за да бъде семейството заедно. Кой знае, може би накрая правото на личен и семеен живот щеше да надделее и семейството щеше да се събере в България. Но разбирам защо Венци губи търпение. Тя е открит, сърдечен, темпераментен и влюбен човек. Вече не издържа без Джони, не издържа и детето й да расте без баща. Както е споделила с Лидия, иска да е с Джони, където и да е.

Подозирам, че и аз имам пръст за решението й. Преди няколко месеца се видяхме, скоро преди това бях научила, че е преживяла нервен срив и стигнала до болница след поредния отказ за издаване на виза на Джони. Случило се е само един ден, след като се веселихме заедно на премиерата на сборника "Възможните майки" на първи юни. Гледах я и усещах, че вече не е лъчезарната, оптимистична и силна Венцислава, с която се запознах преди година. Все още е лъчезарна, оптимистична и силна, но също така и неуравновесена, нервна, тъжна, ядосана.

Изведнъж ми хрумна и спонтанно попитах - ако нещата не се оправят, ще замине ли при Джони? Венци отговори, че би го направила, но няма пари. Не е от богато семейство, роднините й са дали парите, които имат, за билета на Джони - да вземе виза от Нигерия. Дори не е успяла да им ги върне, трудно се справя финансово да гледа Теса сама, обмисля да напусне квартирата си. Отговорих й да няма притеснения - ако реши да заминава, приятели и съмишленици ще съберем парите, колко му е.

И тя реши.

Тогава ми изглеждаше много лесно да се съберат към 2000 евро, нужни за виза и билет до Нигерия. Все пак, знам хора, които са зад каузата на Венци, както и такива, които имат сходни проблеми. Мислех си - ще дадем, каквото можем, ще измислим нещо, ще да организираме благотворително събитие, ще... ще...

Сега, въпреки че се оказа, че нужната сума е почти двойно по-малка - 1080 евро (750 за възможно най-евтин билет и 330 за виза), нещата ми се струват не толкова лесни. Досега са събрани едва няколкостотин лева. Моралната подкрепа, която получава Венцислава, засега не намира адекватно материално изражение. Впрочем, част от подкрепящите я са с проблеми, сходни на нейните, и съответно с финансови трудности.

Затова ми е трудно да пиша по темата - чувствам се отговорна, че тласнах Венци към решението й, и виновна, че засега нещата не се развиват така, както си въобразявах.

А самата Венцислава вече дори няма пари да плаща квартирата си в София и е заминала заедно с Теса в родния Тетевен. Ако се върне в София след изтичане на майчинството, дори да намери по-скромна квартира, остава проблемът с Теса, която не е приета в ясла (защото и яслите и детските градини функционират на принципа на институциите, който описах по-горе). И никой не го е грижа, че Венци не по своя вина няма работещ мъж до себе си.

Трудно е да се искат пари за такава непопулярна кауза. Мнозина ще си кажат - защо да даваме пари на някаква да ходи да живее с чернокож, след като има болни деца и т.н. Защо не си вземе някой легален българин с дебел портфейл, който да се грижи за детето й.

Защото правото на личен и семеен живот е основно човешко право, ето защо.

Защото любовта и щастливите семейства са рядкост и е тъжно да бъдат съсипвани, когато ги има.

Защото можем да надделеем над смазващата сила на институциите само когато утвърждаваме ценността на човека. Когато постъпваме като човешки същества и смятаме и другите за хора.

Ето защо.

Така че, ако искате да помогнете на Венцислава Боро да събере семейството си, можете да преведете пари в PayPal на veniboro@gmail.com, или по банковата й сметка:

UniCredit Bulbank
София, пл. "Света Неделя" 7
BIC/SWIFT :UNCRBGSF
IBAN :BG35UNCR70001518356736
Венцислава Валериева Боро

Добре дошли сте и с идеи какво да се направи, че да се съберат пари. Както и с разпространяване на информация за случая. Аз имам няколко идеи, една от тях се оказа нереалистична, остава да проверя останалите.

И продължавам да си мисля, че ще измислим нещо, ще... ще...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Димитър Кенаров, Мамаду Диуф и останалите

Когато приятел ми писа за задържането на Димитър Кенаров в Беларус, веднага се включих в групата във Facebook в негова защита. От подробностите, които излизаха с течение на времето, разбрах, че определено може да се говори за нарушаване на човешките права:

• всеки би трябвало да има право на адвокат, дори да подлежи на депортиране;
• ако Кенаров е задържан, понеже няма документи, то защо е депортиран американецът, който е бил изряден;
• три години забрана за влизане в страната заради един изчезнал паспорт е несъразмерна санкция.

Очевидно е, че причина за отношението както към Димитър Кенаров, така и към американския му колега, е журналистическата дейност, която са извършвали в Беларус, а не визи, паспорти и пр. Затова се искрено се радвам, че историята приключи бързо и благополучно.

От друга страна, на фона на отношението на държавата България към чужденците, претенциите към Външно министерство, че е реагирало мудно, ми се видяха пресилени. Защото мога да си представя какво би могло да се случи на някой като Димитър Кенаров, ако е журналист от страна с не много силни позиции, който прави критично журналистическо разследване в България. Най-лесно е някой чужденец да бъде обявен за заплаха за националната сигурност, дори няма нужда да се доказва пред съда каква е заплахата и чужденецът няма как да разбере какви са конкретните обвинения към него, че да се защити от тях.

Ако не вярвате, питайте философа Мамаду Диуф, който от март 2007 г., значи вече пета година (при максимален срок по закон година и половина), е в Бусманци. Не съм сигурна обаче, че Диуф ще е в настроение да ви отговори. Ала докато за българо-американския писател и журналист Димитър Кенаров се вдигна шум, хората, които се интересуват от съдбата на сенегало-българския философ Мамаду Диуф, се броят на пръстите на една ръка. И ако с Кенаров беларуските милиционери са се отнасяли добре, познавам хора, които са били бити в Бусманци. Вече има и подобно място в Любимец. В тези места, наречени "домове за временно настаняване", а всъщност центрове за задържане (detention centers) се държат и непридружени деца.

Ако смятате, че Външно министерство е реагирало мудно - "само" за 48 часа - питайте Венцислава Боро как ще реагира, ако същото министерство издаде документи за връщане в България на нейния Джони (заминал за Нигерия преди една година, за да вземе виза Д) за същия срок. Че Венцислава и на месец ще се радва! Въпреки че досега е спечелила всички дела, които е завела, за да може да живее законно с мъжа си в България, първо МВР, а сега и МнВР продължават да измислят абсурдни спънки, за да попречат на семейството й да се събере и детето да бъде и с двамата си родители.

Може би случаят с Димитър Кенаров е подходящ повод да си припомним филма на Иван Кулеков за "българския Гуантанамо" и да помислим за равнището на хуманност и цивилизованост в България.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

НАШ'ТА БЪЛГАРИЯ (писмо от приятел)

Снощи получих писмо от приятел и го публикувам с негово разрешение. Запазвам идентичността му в анонимност, защото, както ще се уверите, приятелят е в уязвима позиция.

Дошъл в България съвсем законно като малък. Като много други чужденци, оказал се е нелегален и без лични документи не по собствена вина, а поради административно-правни абсурди. Той е от тези чужденци, към които българите като цяло са най-толерантни - от бившия от Съветски съюз, православен християнин, говори български без акцент, има светли очи и кожа и ако не знаете, че е чужденец, няма как да разберете. (Не че тези неща имат някакво значение за мен, но живеем в расистко общество, знаете.)

Може би заради тези си характеристики той е и от малкото от чужденци без документи, които са облагодетелствани от промените в Закона за чужденците. Според тези промени може да бъде даден статут на постоянно пребиваване на чужденец, ако е дошъл в България преди края на 1998 г. от бившия СССР. И понеже СССР вече няма, се е случило така, че никоя страна не го признава за свой гражданин.

След изясняването на контекста, ето го и писмото:

Днес за пореден път се сблъснах с един огромен български абсурд и ако не го споделя с умни и определени хора, може би ще се пръсна от яд.

- Разрешено ми е "постоянно пребиваване" (което е много добре), но аз вече отдавна не се радвам, тъй като не си го държа още в ръката - глупаво, но факт!

- Платил съм си абсолютно всички такси около 1100 лв. и по-значимото за в случая - 95 лв. за ЕКСПРЕСНА поръчка,10 работни дни.

- Днес ми е вече срокът за да си получа личната карта (мнооогоо адреналин).

- На гишето почват да ми искат документи, много документи, каквито много пъти съм им давал :-), но това не ме плаши, взел съм си дебелата папка с мен, от всички документи има по 3 копия (за всеки случай) - дадох им, каквото искат.

- и тук идва АБСУРДЪТ - Правилникът не е готов: "...съжаляваме, върнат е от МС за преразглеждане или дооправяне" - вече не слушах, не ме интересуваше... Викам им - "добре, кога ще е готов този правилник, аз вече имам ЕГН, разрешено ми е постоянно пребиваване, направил съм си всички такси...", а те ми казаха - "еми чакаш, момче - предполагаме, че до края на другия месец може и да го приемат".

Светле, не искаааам да живея в България, искам да се махам оттук, но не мога :(. Тази ми каза, че и след като получа личната си карта, пак не мога да пътувам, защото съм бил с гражданство: НЕИЗВЕСТНО, няма да мога дори и в трети страни да пътувам, картата ще ми е за 1 година, всяка година ще я продължавам, ама то ми давало право само за в България да мога да ползвам здравеопазване, образование и да си намеря работа, всичко в рамките на България, НАШ'ТА БЪЛГАРИЯ.

Въпросният правилник е новият Правилник за прилагане на Закона за чужденците в България. Фактът, че явно не е бил окончателно приет, не е попречил на родната администрация да вземе от приятелчето ми 1000 лева за такса за статута, и, забележете, близо 100 лева за експресна поръчка. Разбира се, без да се интересува как е успял да събере тези пари - чужденците без документи нямат право да работят легално. А ако допуснем, че правилникът е приет, но някой е решил, че той трябва да бъде доизкосурен, според всяка разумна логика той би трябвало да действа в първоначалния си вид, докато влязат в сила промените.

Но къде ти разумна логика - важното е, че държавата пак е на далавера - нали си е взела парите. А приятелчето ми ще продължава да трепери дали някой път, след "рутинна проверка на документите", няма да го вкарат в Бусманци. И дори когато го легализират, той, ако се вярва на представителите на администрацията, с които е говорил, ще бъде втора ръка чужденец.

Ето с такива строги, но справедливи мерки България се готви за влизането в Шенген.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да пишем писма за спасяването на Аревик!

Аревик и Давид - пет години любов по Skype

Давид и Аревик - най-сетне заедно, но не за дълго...

Благодаря на Давид за предоставянето на няколко снимки на Аревик и него. От всички избрах да постна тези две, защото първата по много чаровен начин разкрива тяхната скайп любов, а на втората са щастливи и свободни заедно.

Благодаря и на Мишел, Ани, Жюстин, Енея, Меми и Зелен Кроки за това, че подхванаха темата! Публикувам записа на частта от "Хоризонт по обед" на 15 април, която се отнася до случая на Аверик и Давид:

От записа може да видите колко различно от здравия човешки смисъл може да бъде понякога бюрократичнотото мислене - например, от медицинско свидетелство, в което става дума за наличието на плод в матка, длъжностно лице не може да си направи извода, че притежателката на матката е бременна. Друго длъжностно лице пък смята, че Аревик нарочно ще да е забременяла, за да възпрепятства системата.

Различни хора ме питаха - какво конкретно би могло да се направи, за да спасим Аревик. Вярвам, че ако гражданското общество се организира, ще имаме успех. Междувременно научих, че преди две години бежанецът Саид Кадзоев е бил спасен от депортиране в резултат на стотиците писма, изпратени до различни институции. На Аревик е наложена заповед за депортиране от Областна дирекция на РДВР - Монтана. Затова написах и преди малко изпратих, използвайки тази форма, писмо до директора на тази дирекция, като преди това се постарах да разбера юридическите измерения на казуса. Озаглавих го: "Моля, освободете Аревик Шмавонян!" Ето го текстът на писмото:

До
Комисар Валери Димитров
Директор на ОД на РДВР - Монтана

Уважаеми комисар Димитров,

В резултат на разпореждане на РДВР - Монтана, вече повече от месец арменската гражданка Аревик Шмавонян пребивава в СДВНЧ - Бусманци. Известно Ви е, че понастоящем Аревик е в третия месец на бременността си и в много тежко здравословно състояние, не е в състояние нито да се храни, нито да спи, непрекъснато има гадене и повръщане, откарвана е два пъти в болница в безсъзнание. Въпреки състоянието си, тя продължава да бъде затворена в "дома" в Бусманци в стая с още десетина жени, без адекватна медицинска, а и всякаква, грижа.

Комисар Димитров, не бих искала да се съмнявам във Вашата добросъвестност. Вероятно сте решили, че по този начин се придържате към закона. Но придържането само към едни точки от закона и пренебрегването на други не означава спазване на закона. Знаете освен това, комисар Димитров, че международното законодателство е с приоритет пред българското.

Според Директива 2008/115/ЕО, принудителното задържане е крайна мярка, която се прилага, когато са изчерпани по-леките мерки, например подписка. Аревик не е извършила престъпление, не е заплаха за националната сигурност, не се е опитала да се укрие. Нещо повече - семейството на нейния приятел и е осигурило издръжка и адрес на пребиваване, а бащата на приятеля ѝ е подписал нотариална декларация, че е неин гарант. Кое, тогава, налага задържането ѝ? И то по време, когато тя е била с разрешение за две седмици да се движи свободно в страната от Агенцията за бежанците?

Това не е всичко - според решение на Съда на Европейския съюз в Люксембург от 30.11.2009г. по дело С-357/09 PPU (случаят "Саид Кадзоев"), принудителното настаняване на чужденци може да бъде единствено с цел депортиране. Аревик обаче не може да бъде депортирана, по няколко причини:

- чл.67, ал.1 от Закона за убежището и бежанците ясно показва, че до влизането в сила на съдебно решение процедурата по депортиране не може да се приложи
- Чл. 3 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, по коята България е страна, гласи: "Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание." Да се държи затворена и без достъп до медицинска помощ една бременна жена в тежко здравословно състояние определено е нечовешко отношение, а също и наказание. Освен това е и унизително.
- депортирането на Аревик в този момент също би бил нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ - би било изтезание, ако тя бъде принудена да пътува в това тежко състояние
- чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България защитават правото на неприкосновеност на личния и семейния живот. Технически Аревик не може да сключи брак с бащата на детето си, тъй като той е без документи за самоличност, но принудителното й отделяне от него грубо би нарушило правото й на личен живот. А и семеен живот, тъй като тя има връзка с Давид Арутюнян, бащата на детето, от пет години, и откакто е в България, е живяла с него на семейни начала. В перспектива биха се нарушили и правата на детето, понеже принудително ще бъде разделено от баща му.

Поради гореизложените причини Ви призовавам приложите закона, като незабавно издадете заповед за отлагане на депортирането и за освобождаване на Аревик Шмавонян от СДВНЧ - Бусманци.

Комисар Димитров, от интернет страницата на РДВР - Монтана научих, че сте баща на две деца. Моля Ви, не рискувайте други два човешки живота - на Аревик Шмавонян и на нероденото й дете.

С уважение,
Светла Енчева

Ако и вие намирате идеята за изпращане на писма за добра, чувствайте се свободни да копирате този текст и да го подпишете с вашето име, или да го модифицирате според собствения си вкус. С общи усилия бяха установени три начина да се изпрати писмото - чрез тази форма и на адреси rdvrmon@net-surf.net и police@net-surf.net. За по-сигурно използвах и трите. РДВР - Монтана са оставили и адрес (ако предпочитате да пратите на хартия) и телефон (ако искате лично да ги попитате защо държат Аревик в Бусманци):

ОД"Полиция"- Монтана
пощ.код 3400
гр.Монтана
бул."Александър Стамболийски"№2
 
тел.: 096/ 396 396

Това е първата стъпка. Ако нямаме успех, предлагам после да пишем и до други институции. 

UPDATE: Току-що ми се обадиха да ми кажат, че е за предпочитане да се пращат хартиени писма, защото институциите са длъжни да ги заведат с входящ номер и да им отговорят. Затова ще пусна писмото си с обратна разписка и ще помоля и вас за същото.

Update 2: Благодаря на съвсем непознатата Росица, която създаде група за спасяването на Аревик във Facebook. Признавам, бях скептично настроена, но интересът към групата се оказва огромен.


Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Помощ! Хартия!

Най-сериозно предлагам: Европейският съюз да забрани използването на хартия за административни нужди, като подписите и печатите се заменят с електронни аналози. Реализирането на предложението ми ще доведе до спасяването на безброй гори от изсичане, по-малко канцерогенни вещества (основно тонер) в околната среда, повече пари, които да се използват там, където наистина има нужда от тях. А хартията нека се използва за достойни за душата неща като книги, вестници, списания, брошури, снимки, тетрадки, тефтерчета, скицници, гланцови блокчета, плакати (но броят на предизборните драстично да се намали), тапети, такива работи.

Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.

Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".

Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.

Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.

Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.

Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:

- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":

Ялъмов смята, че най-сигурното доказателство за работещо е-правителство е, когато администрацията престане да иска от хората и бизнеса документи, които вече са издадени от нея. Има много удостоверения (за раждане, за съдимост, за липса на неплатени данъци, за актуално състояние на фирми и т.н.), които се изискват при кандидатстване. Обикновено тези удостоверения имат срок на валидност - три или шест месеца. "Хората и фирмите трошат маса пари да ги вадят на хартия. Правилото трябва да е, че щом веднъж са били издадени, те би трябвало по служебен път да се набавят от администрацията, вместо хората да се принуждавани да ги вадят всеки път", коментира Ялъмов.

Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.

Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Първата победа!

Вчера все още се питахме дали не е първоаприлска шега, но днес кореспондент на ГТА провери на място и вече е сигурно - Петър Дошков е възстановен на работа в Югозападен университет от Апелативния съд!!! Толкова съм щастлива, място не мога да си намеря! Трябва да си пусна някаква силна музика и да се наподскачам в кабинета... Може би Solsbury Hill на Peter Garbriel, с което бях поздравила Дошков за католическия Великден. Да, това ще е, видеото с велосипеда. "My heart going boom boom boom... Grab your things, I've come to take you home."

Припомням, че Петър Дошков е уволнен на 7 март 2005 година, защото е изнесъл в медиите данни, доказващи корупционни практики във факултета на скандалния декан Александър Воденичаров.

Представете си, решението на съда е от 6 февруари 2008, но Благоевградският окръжен съд, който трябвало да му съобщи, си "питал ушите" досега! Някои хора явно много са искали Дошков да не научи. Новината се появи едва вчера в "Дарик нюз", а после по телевизия "Око". Не исках да съобщавам нищо, без да съм сигурна.

За месец и половина, откакто контактувам с Петър Дошков по интернет (и малко телефон), установих, че той е уникален човек. Вече мога да го нарека приятел (а аз рядко наричам някого приятел). Битието ми в ЮЗУ се изпълва с нов смисъл, след като ще имам колега като него.

Поздравления, Петре! Знаеш, че се канех да ида до Пловдив да те видя, но сега нямам търпение най-сетне да се видим лице в лице - в Благоевград!


P.S. Пак ще се учи генеративен синтаксис в ЮЗУ!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Божена за Медвен

Представям ви Божена, 16 годишната ми сестра. Тя още няма блог, но това не й пречи да бъде социално ангажирана. С Божена си говорим за много неща, едно от тях е темата за домовете за деца с увреждания в България. Ето част от писмо, което получих от нея преди няколко дена:

Между другото по Коледа с мама изпратихме колет с храна и играчки за Медвен и останахме изумени как стоят нещата - никой не вдигаше телефона на дома в продължение на 1 седмица, защото "деректорката си е у дома по празниците". След като мама най-накрая се свърза с нея, тя едва ли не я наруга, че я безпокои. Според мен такова отношение би отказало доста потенциални дарители от желанието за някакво дарение.

Благодаря за информацията, сестричке! Убедена съм, че тя ще предизвика съответния интерес.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Вял обяд

(Ани успешно убеждава случаен минувач в каузата на протеста.)

Свободният обяд вчера мина доста вяло. Съдейки по размера и вида на фотоапаратите, като че журналистите бяха повече от протестиращите срещу интернет слухтенето. Далеч съм от мисълта да смятам, че всички, които са против "директивата", са били длъжни да цъфнат на срещата. Още повече, че много от тях работят (или учат) и четвъртък на обяд едва ли е било удобно за всички потенциално желаещи. По-добре щеше да е според мен, ако срещата беше насрочена за събота или неделя. Но така или иначе, като че на този етап огромното мнозинство от българските интернет потребители (и притежатели на мобилни телефони) не се вълнуват особено дали и доколко са следени.

За да спазя традицията при представянето на блогърски срещи ;-) (то май освен журналисти, блогъри и полицаи нямаше други ентусиасти), нека и аз да кажа с кого съм се запознала и видяла. Първо се престраших да се запозная със Симеон Патеев. След това разпознах Ани и се чудех дали човекът до нея е Мишел. След известно колебание я "щурмувах", запознахме се, тя каза "това е Мишел", та и с него се запознах. А Мишел ме запозна с Григор. По-късно видях Жюстин Томс, с която не се запознах, защото се познаваме от, ако се не лъжа, 14 години. Но пък поприказвахме. А с Ани изглежда имаме много общо, дори сме се сме се срещали виртуално и преди, но под псевдоним.

Всъщност най-смисленото, което ми се случи по време на "мероприятието", бяха няколко разговора. Някои от тях полезни (надявам се, в перспектива), други задушевни. Общуването е дефицитно нещо, затова съм щастлива, когато то се случва. Не знам доколко мръзненето ми (в резултат на което днес отново съм болна) е допринесло за "каузата", но поне си струваше заради хората, които срещнах.

Не бях в добра фотографска форма, нямах нито вдъхновение, нито нерви да фокусирам ръчно с джойстика в студа. Все пак, направих онези от снимките, които според мен не са напълно безсмислени, на слайдшоу. Ето и папката, откъдето може да вземете тези от тях, които (ако) искате (cc-by-sa). Качени са с размер 1024/768, ако ви трябват в по-голям размер, пишете и ще ви ги пратя в 2048/1536.

П.п. Някога писала ли съм по-безсмислен пост?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Крис Дюзошоа за Могилино

Chris Dusauchoit 2008, some rights reserved

Тези дни за пореден път "откривам топлата вода" - удивлявам се колко велико нещо е Интернет. Когато обработих снимките от представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, ги качих на някои места из интернет. Почти бях забравила за това, когато преди няколко дни получих индивидуално съобщение в социална мрежа от някой си Крис, който ги бил видял. Пишеше, че е разпознал Славка Кукува от Българския хелзински комитет на снимките и че тя е "храбра колкото Кейт" (Блюет). Веднага проверих профила на този Крис, единственото, което пишеше за него беше, че е от Белгия. Веднага му отговорих и получих следния отговор:

Със съжаление те информирам, че посетих дома в Могилино и там наистина нищо не се е променило. Сърцето ми се скъса, когато видях Васки в окаяно състояние, все още твърде слаба, да седи на масата по пижама. Можех да говоря с нея с преводач, тя каза, че иска да излезе навън, предложих да я взема на ръце и да я увия в одеяло, но персоналът не позволи. Вместо това я сложиха в бебешка количка и я закараха в другата стая. В съседство, в тъмната баня видях три деца, които също разпознах от филма. Те седяха на гърнета, не знам от колко време. Това ме накара да се разплача.

Питах го кога точно е бил в Могилино, защото от това, което се чува тук, нещата там значително са се подобрили. Оказа се, че е бил част от белгийската група, която е посетила Могилино миналата седмица. Посетили са също така дом номер 8 в София, Медвен, Искра, Кошарица, Рудник и Бургас. Според него, в Могилино било най-зле.

Постепенно успях да установя, че Крис е всъщност Крис Дюзошоа, известен белгийски актьор, телевизионен и радиоводещ, природозащитник. Оказва се, че той е алармирал белгийската общественост, след като е гледал филма на Кейт. Основал е тръст в защита на децата с увреждания в България, планира, да набере към един милион евро (само за НПО-та и нищо за държавата, ура!) и обещава, че ако дори и един евроцент отиде в грешни ръце, ще приключи "кариерата" си в тази дейност. В последните няколко дена разменихме значително количество писма с него и Яна.

Крис задава прости, но логични въпроси:

• защо българските медии не показват достатъчно интерес към Могилино и подобните домове в България?
• защо децата продължават да седят на гърнетата си часове и часове?
• защо кметът на Могилино му изпраща списък с неща, които иска тръстът му да осигури и в тях на първо място стои... бус, след като бус вече е осигурен от Кейт и той очевидно не се ползва за нуждите на децата от Могилино?
• защо, когато задава въпрос дали парламентът разполага със списък на домовете, които трябва да бъдат закрити, защо депутатите отговарят, че това не е тяхна работа, а на правителството?

Аз пък от известно време се питам - мислите ли, че прекалявам с темата за Могилино?

Не съм институционално ангажирана с правата на децата с увреждания в България по никакъв начин. Но смятам, че много може да се разбере за едно общество по начина, по който то интерпретира човешкото. Какво разбираме под "човек"? Човешките същества еднакво право ли имат на съществуване и самоосъществяване?

П.п. Информация за Крис Дюзошоа, както и официалното становище на белгийската комисия - в блога за Могилино.

П.п.2 Изрично питах Крис под какъв лиценз да публикувам снимката му, на което той отговори простичко - "разбира се, че нямам нищо против да ми публикуваш снимките". Държа на авторството му и, ако искате да използате снимката, моля уточнете автора.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Филмът "Дом" - поредното тоталитарно лицемерие

Представете си родители, които имат две деца и системно бият и изнасилват едното, а с другото се държат добре. Представете си също, че тези родители са разкрити и изправени на съд. Когато ги питат защо си тероризират детето, те отговарят - ама вижте колко добре се държим с другото! Накрая, притиснати с въпроси за тормозеното дете, измърморват - е, след няколко години ще престанем да го бием и изнасилваме. Какво бихте си помислили за такива родители? Вероятно, че имат сериозни психически проблеми, нали?

Вчера гледах откровено поръчковия филм на БНТ "Дом", направен като контратеза на "Изоставените деца на България". Как да не си спомня онова, което каза Давид Йерохам на представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, че институциите ни реагират като "психотични"?

Показват ни родители, които са отказали да си изпратят роденото с увреждане дете в дом, след като това им е било предложено (питам се, а защо изобщо им е било предложено?). Обясняват ни как здравната каса поема всичко по лечението и рехабилитацията на детето, включително и обучението на родителите (пак се питам, защо, след като има такива прекрасни условия за отглеждане на деца с увреждания в домашна обстановка, на родителите се предлага да ги оставят в дом?).

Показват ни прекрасни домове със всеотдаен персонал и видимо весели дечица. И защитено жилище ни показват, и дневен център. За чудо и приказ. (Тук е логичен въпросът на Яна Домусчиева - а защо никой не интервюира тези деца и младежи, а само на персонала?)

Показват ни и щастливо момиченце, което живее в приемно семейство, радва се на любов и грижи и е проходило благодарение на правилно лечение. Обяснява ни се, че родителите видели детето по телевизията, поискали да го осиновят, намерили правилните държавни институции и ето, какво по-лесно от това!

Яна ни разкрива, че историята е съвсем друга. Малката Деси първоначално е открита от фондация "За децата", в която Яна е работела по това време. Детето прохожда благодарение на фондацията, дарения и лекари от "Пирогов". Държавата няма нищо общо тук, че да си го приписва за заслуга! Или може би трябва да й благодарим, че е допуснала в България да има едно приемно семейство на дете с увреждане?

Филмът ни показва дом, в който децата имат достъп до образование. Хубаво, но децата от Могилино и другите домове, където няма образование?

Филмът "Дом" напълно тенденциозно се опита да ни внуши, че повечето домове за деца с увреждания в България са прекрасни и, което е много по-лошо, че родителите, които оставят децата си в домове за деца с увреждания, сами са си виновни за това. Защото, ако ги гледат, ще получат най-адекватната помощ от държавата. Следователно, забележете, държавата не носи никаква вина, само родителите са виновни! По същия начин, държавата не е виновна, че има само едно дете с увреждания в приемно семейство - ами другите потенциални приемни родители да са се сетили и те!

В България продължава да има целенасочена политика на геноцид по отношение на хора с увреждания (и хора в неравностойно положение изобщо). Ако са някъде, където не ги виждаме и държавата отделя минимално пари за тях, хем си живеем със съзнанието, че не съществуват, хем на държавата не й се налага да се чуди какво да ги прави. Ето защо лекарите (не че повечето от тях осъзнават това) съветват родителите на деца с увреждания да ги оставят в дом. Едва ли повечето от родителите биха постъпили така, ако получаваха подкрепа вместо обезсърчение в този особено тежък за тях момент.

Следователно, необходимо е да има кампании за популяризиране на приемната грижа и за убеждаването на родители на деца с увреждания да ги гледат в домашна обстановка. Но трябва да има и достатъчно възможности за обучение, рехабилитация, достатъчно дневни центрове... Държавата готова ли е? Едва ли!

Тъй като социалистическото убеждение, че "държавата трябва да се грижи за всичко", ми е чуждо, смятам, че ще е добре държавата да даде възможност за развиване на мрежи от частни дневни и рехабилитационни центрове и т.н., но за тази цел трябва да има цялостна реформа на здравната система в България, гъвкави схеми за застраховане, конкуренция между различни здравни каси, а не единствено да се разчита на благотворителност.

Моля, прочетете поста на Яна Домусчиева за филма "Дом" в блога за Могилино. Полезно е. И отрезвяващо.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Все още изоставените деца

Доживяхме да видим "Изоставените деца на България" по национална българска телевизия. Щеше да е твърде оптимистично да се очаква това да е БНТ. Така че, браво на БТВ (не че съм им фен)! Въпреки че го направиха с два месеца закъснение и въпреки че излъчиха съкратената версия на филма (според мен, много е важно да се види пълната версия).

Видях и какво представлява един британски дом за деца с тежки увреждания. Видях и че може да има такъв дом и в България. Видях също че държавните институции продължават да се държат толкова неадекватно, колкото на представянето на филма в Червената къща. Видях и че се правият опити да се обучи персонал, който да се отнася адекватно към децата от Могилино, но останах с впечатление, че въпреки добронамерените усилия човешкото общуване бива подменено от шарени топчета.

Както обещах, предоставям още снимки от представянето на филма. И отново се извинявам за качеството, но при това осветление, от такова разстояние, с такъв апарат (Panasonic FZ7) и с такъв "талант" за правене и обработка на снимки, толкоз. Понеже снимките са 19, ги прилагам като слайдшоу. Ако съвсем случайно някоя ви хареса и искате да я използвате - няма проблем, лицензирани са с Creative Commons.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Играе, пее, учи се, чете

Боря се с европейския формат за писане на автобиография, както се казва, като прасе с ябълка (с тази разлика, че на прасето вероятно му е по-приятно). За несхватливи хора като мен, има и упътвания. Ама това не ми помага особено. Сигурно съм тежък случай. Обаче си мисля, че тази матрица е изключително неприложима за академичната сфера. Може би и за други сфери.

Защо? Ами повечето важни неща, които някой, който работи в академичната сфера (преподавател, учен) спадат или към "други умения и компетенции" или "допълнителна информация", или се подвеждат под странни графи (много "или" стана, извинявам се). Къде един доктор на философските науки да попълни, че е станал такъв? Може би това е "социална компетентност" или "организационна компетентност"? Или просто нещо "друго" или "допълнително"? Къде да опиша статиите, които съм публикувала, конференциите, на които съм била и т.н.? Тъй като попълвам CV-то с цел то да бъде приложено към документите за акредитацията на специалността, точно тези показатели са от изключително значение.

Ако обаче с мъжа ми сме разпределили семейните си задължения и особено ако не оставаме на червено преди заплата всеки месец, имам всички основания да се гордея със себе си. Европейският формат за автобиография оценява това - под "организационни умения и компетентности" се разбира "Координация, управление и администрация на хора, проекти и бюджети в професионалната среда или на доброволни начала (например в областта на културата и спорта) у дома и др." (курсивът - мой). Фотографският ми талант също няма да остане незабелязан - има си раздел "артистични умения и компетенции". Мога и да танцувам, да. А, и в неделя се подстригах - съвсем сама! Подстригвам и мъжа си понякога. Това го слагаме към дизайнерските артистични компетенции. Бре, че CV съм имала - за чудо и приказ.

В jobs.bg чета:

"Европейският формуляр на автобиография е гъвкаво средство за систематично и хронологично представяне на индивидуалните знания и умения"

Изглежда евробюрократите, когато са сътворили този формат за CV, който е с претенцията да бъде универсален, че и да се наложи като задължителен, са изхождали от ренесансовата идея за "хармонично развита личност", от предпоставката, че човекът върши една или друга работа не само посредством тясната си професионална квалификация, а с пълнотата на съществуването си. Нищо лошо в това, напротив, но като че ли бюрократите са пропуснали нещо много важно, а именно - постиженията. Тоест, те свеждат постиженията единствено до изграждане на лични "умения и компетенции", а постижението като продукт, който бива достъпен и за други хора по един или друг начин, отсъства. Или е просто нещо "друго". Ако сте световен шампион по нещо, това е "допълнителна информация".

Изобщо, човекът в очите на евробюрократа може би е нещо като чавдарчето - "играе, пее, учи се, чете" (заменете "чете" с "работи"). Толкоз.

Но какво ли се впечатлявам - евробюрокрацията принципно си изхожда от универсалистки и съвсем не емпирични представи за света. Което е добре дошло за българските чиновници по министерства, които казват, че те, селските стопани, сами са си виновни, че не кандидатстват по европейски програми - нали информацията я има в интернет?


П.п. Не си мислете, че съм "евроскептик". Не съм, но налагането на неадекватни рамки на конкретни реалности е нещо доста типично за Европейския съюз и нещо, което не мога (тоест не искам) да приема.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог