Помежду труда

Домашният ми "офис", заекът Жан и книгата "От миграция към мобилност" на Анна Кръстева

Първи май. След поредната публикация на тема колко българи не работят и дори не си и търсят работа, се замислих - дали пък случайно и аз не съм от тях?

Търся финансиране, но не точно работа в класическия смисъл на думата. А и търсенето на финансиране не е основното, с което се занимавам.

Не мога да кажа, че не върша работа. Освен че около два пъти седмично пиша новини и около веднъж седмично - текст от друг жанр, всекидневно (в делничните дни, понякога не само) редактирам, помагам за техническото оформяне на текстовете в Marginalia, със снимките... Отделно - понякога посещавам събития, снимам, отразявам, правя интервюта. Почти всекидневната работа обикновено я върша вечер и сутрин - така е организирана работата на Marginalia. Сутрин трябва да има на линия новина, а от предната вечер - текст от друг жанр. Структурирам си времето така, че вечерите и сутрините преобладаващо да съм на линия.

Вчера пък бях в ЦИД да помогна на вече бившите колеги, като ги въведа в нещо, с което само аз бях в течение, преди да напусна. И пак ще ходя, ако имат нужда от мен. Както съм се занимавала с отчети по проект, след като напуснах.

"Маргиналствам" и на морето. През лятото си прокарах интернет в апартамента в Поморие, защото на това място мобилно покритие почти няма. Когато за този Великден бях за около седмица там, не си активирах нета, защото не ми се плащаше цяла месечна такса за няколко дена. Наложи се да свърша спешно работа за Marginalia - прекарах известно време, ловейки нет на стълбите на читалището, за да направя, каквото трябва.

Всичко това го върша без пари. Статистиката обаче не се интересува колко работя, а къде съм вписана. Не съм вписана нито като работеща, нито като търсеща работа. Значи, може би, някъде фигурирам като търтей. Е, вписана съм като самоосигуряваща се и послушно се осигурявам всеки месец, тъй че нещо влиза в бюджета (и излиза от изтъняващите ми спестявания).

Но не за това ми е думата.

Дали значимото, което прави човек, е непременно работата, с която е регистриран и която може да се установи от статистиката? В много случаи е така, но има и немаловажни изключения.

Имало едно време един австрийски банков чиновник - Афред Шютц. Името му обаче не се знае, защото е бил един от безбройните банкови чиновници, а заради приноса му във феноменологичната социология. Пишел е разни работи помежду чиновничеството. Дори не е подозирал какво значение за социологията ще имат писмата и мислите му.

Техници много, от тях вероятно не един се казва Димитър Василев. В българската музика обаче Нуфри е един. За оцеляването си Димитър Василев - Нуфри трябва да работи, но ако е известен с нещо, той е известен с музиката си.



Янко Бръснаря пък хич и не работи нищо, освен музиката, която прави, и от която в най-добрия случай оцелява на ръба. И нито се осигурява, нито смята да го прави. Когато го попитах защо не се си намери някаква сигурна работа, отговори: "Защото съм различен! (...) Ние сме рокенрол бе, човек, ние сме punks not dead, не можеш! Като не ти идва ей от тука, отвътре, как да го направиш?"

Със сигурност можем да се сетим още много примери за хора, които не са си изкарвали хляба с това, с което в най-голяма степен са допринесли, работели са нещо друго или са гладували - като Ван Гог например. Но сме им благодарни.

На първи май обикновено нямаме предвид тези хора. А може би трябва. Трудът има и други измерения освен приходи в бюждета, покупателна способност, брутен вътрешен продукт и пр. Трудът е и смисъл.

Не знам дали Димитър Воев е работил нещо. Ако е, не с него ни е известен. Затова - поздравявам ви с изпълнението на групата му "Воцек и Чугра" на "Песен на труда".



п.п. След почти година от официалния си старт (и вече повече от година от неофициалния) Marginalia все така няма финансиране. Но все повече хора ни казват, че се радват, че има такава платформа. Наскоро едно познато момиче реши да преведе за нас от немски един доклад, дълъг 50 страници. Нищо, че нямаме с какво да ѝ платим. Каза ми, че не го прави за нас, а за всички (които биха прочели доклада). Има и такива хора. Щастлива съм.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Пак за призванието...

Вчера, след малко повече от 5 години и половина работа в Центъра за изследване на демокрацията, подадох заявление за напускане с едномесечно предизвестие.

Не, не са ми предложили друго работно място. Формално оставам без работа.

За разлика от напускането ми на Югозападен университет, този път с колегите се разделяме с добро. Имах (и все още имам, защото предизвестието тепърва започва да тече) щастието да работя с прекрасни, широко скроени, с чувство за хумор, спокойни и ведри хора, които вече ми липсват, въпреки че още сме заедно.

Защо тогава напускам, сигурно се питате.

Още в началото на март, когато Юлиана Методиева ми предложи да вляза в екипа на сайт за човешките права, който по-късно кръстихме Marginalia, реших, че ако сайтът стане, ще напусна. Защото това, което искам да правя и което смятам, че общо взето мога да правя, и в правенето на което виждам смисъл, е да пиша по темите, които смятам за важни. Да се опитвам да влияя. Тези теми, повече или по-малко, се въртят около човешките права. Публикации в блога ми са имали повече ефект от всичката работа по проекти, която съм вършила. За мен е важно да правя нещо, в което виждам смисъл.

Мисля, че ако човек истински иска нещо, е добре да рискува и да се вложи в него, стига да има тази възможност. Не казвам "трябва", защото понякога практически е трудно. Не мога да изисквам от никого да рискува. И в моя случай си е риск, имам спестени пари за няколко месеца или година, но ако междувременно "Маргиналия" не получи финансиране, ще стане трудно.

"Маргиналия" стартира през май. Не исках обаче да оставям недовършени неща в Центъра. През декември приключи проект, за който съм отговорна. През януари трябва да подам отчета по проекта и да довърша други текущи неща. Затова отложих напускането с 8-9 месеца.

И все пак, защо напускам, а не съвместявам "Маргиналия" с работата си, сигурно се питате.

Когато постъпих в Центъра, блогнах, че съм убедена, че работата в него е подходяща за мен, но предстои да докажа дали аз съм подходяща за нея. В Социологическата програма научих много неща - от това какво е да работиш по проект до изчисляване на индекси. Най-важното за мен беше, че се сблъсках с темата за миграцията, което радикално промени живота ми.

С течение на времето обаче осъзнах, че май с работата сме си взаимно неподходящи. Обяснението защо е много дълго, но, накратко - разбрах, че не съм проектен тип човек. Не че не бих работила повече по проекти, напротив. Но за мен проектът може да е само средство за нещо, което искам да постигна (отвъд заплатата). Условие. Не цел. Изобщо, проектното битие е много дълга тема и заслужава сериозно разглеждане. Ще ми се някой ден да я отворя.

Между другото, бях приятно изненадана да установя, че колегите ми не са мислели, че не съм подходяща за работата - когато им го казах, се учудиха. Може би имам твърде високи критерии и, съответно, ниска самооценка. Но по-важното е, че като не намирам достатъчно смисъл в работата си, я върша насила и без мотивация. И, като виждам това, страдам.

Друга предпоставка да искам да напусна. Може да ви изглежда несериозно, но след 11 години в университет не успях да свикна с работата на пълен работен ден в офис. Това е животът ми, все пак. Мъчително ми е той да минава по този начин, на бюро. Самото стоене 5 дни в седмицата в офис ме изцежда, независимо от количеството свършена работа. Има и такива хора. Работата в офис не е за всеки.

Същевременно, "Маргиналия" има нужда от повече време, отколкото някой на пълен работен ден може да ѝ отдели. За тези 8 месеца, откакто я има, свикнах да не си доспивам, за да пиша текстове и новини, да редактирам и т.н. Тоест - не че организмът ми свикна, но придобих навик да "маргиналствам" по никое време. Не ми тежеше дори, че се занимавах с "Маргиналия" всекидневно и по време на лятната си отпуска. Ала "маргиналстването" изисква и да тичаш по събития, да правиш репортажи и прочее неща, които няма как да се съвместят с работното време.

Има хора, които могат да вършат много неща, но на мен ми липсва издържливост, за да бъда работохолик. От октомври насам имунитетът ми се срина два пъти. Може и да е до нагласа, но при всички случаи - имам нужда от повече "въздух".

Отделно, че вече почти не ми остават време и сили за свирене, а не искам да изоставям баса.

Същата работа се случва и с блога - занемарила съм го доста. А държа да имам само мое пространство, където мога да пиша за всичко, което ми се споделя публично. Дори и да не е свързано с човешките права, дори и някаква глупост или шега да е.

Отделно, че човек има и личен живот. Имам нужда от повече време за скъпите си хора и за приятелите си.

Знам, има възможност и да премина на половин ден към ЦИД, примерно. Но като разглеждам тази възможност, надделява убеждението, че не се чувствам подходяща за работата. Защо заради едната сигурност да заемам място, на което друг би се справил по-добре?

Не знам, може да е форма на "криза на средната възраст", че решавам да се занимавам с това, което ми идва отвътре, а не с това, което ми дава стабилност. Че жертвам сигурността заради свободата. Но решението ми не е спонтанно, взех го отдавна, и се чувствам добре с него. Въпреки че точно сега, преди напускането, ме обземат и страх, и несигурност, и тъга...

Не казвам, че цял живот ще живея без стабилна работа, без пълен работен ден и без офиси. Човек не трябва да се зарича, особено пък човек като мен, който понякога сам себе си изненадва с трансформациите си. Но ми се иска да опитам. Освен работата за "Маргиналия", разбирам нещо и от социология, мога да бъда външен експерт по проекти, особено по миграционни теми. Мога да свиря и на улицата - това лято се пробвах. Сериозно обмислям дали да не си изкарам разрешително за уличен музикант :-). Така че се надявам, че ще оцелея някак.

Когато напуснах ЮЗУ и постъпих в ЦИД, смятах, че професията и призванието не е задължително да съвпадат. Защото преди това гледах на преподаването като на свое призвание и си изпатих, много лошо прегорях. Затова се надявах, че ще мога да си работя нещо тихо и кротко, както правят повечето нормални хора и, същевременно, да си пиша за блога и чрез него да продължавам да се боря светът около мен да бъде по-човешки. За известно време успявях да съвместявам двете. Но постепенно писането стана по-значимата дейност за мен, както и за хората, които имат впечатления от мен... докато се стигна до "Маргиналия".

Дали писането за човешки права е моето призвание? Не знам, не смея да кажа "да". Но се чувствам на мястото си. А това никак не е малко.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Джордж Сорос ми купи прахосмукачка!

Скъпи читатели на Неуютен блог, трябва да направя едно признание.

Да, соросоид съм.

Още когато напуснах Югозападен университет преди четири години и нещо, анонимни бивши колеги започнаха да разпространяват из нета тази истина за мен. А напоследък името ми излезе във виден анонимен списък, редом с други видни соросоиди, между които например "байчото" (домакинът, един вид) в организацията, в която работя.

Някой може да се запита защо съм соросоид, след като се занимавам само с проекти, финансирани от Европейската комисия, не и от Отворено общество. Ето каква е истината:

Беше към края на миналото хилядолетие, а аз бях млад асистент по социология, когато с преподаватели и студенти от още три университета кандидатствахме с проект за социологическо изследване на образованието по социология. И взехме, че го спечелихме. За да полея събитието, изгълтах един литър боза почти на екс, понеже друг алкохол не пия. Проектът се финансираше от Отворено общество - в онези времена нямаше други чуждестранни фондове, които да насаждат продажно не-българско съзнание чрез кандидатстване по проекти (то и български нямаше, но това е друга тема).

В рамките на проекта правихме интервюта, анкета, анализ... С количествените методи в социологията се запознах в "челен сблъсък" - без да съм ги учила, ми се наложи да прочета към хиляда страници таблици с двумерни разпределения. (Хиляда, защото момичето, което ги разпечата, не било толкова навътре в настройките на SPSS и една таблица излизаше на четири листа, освен това бяхме направили километрична анкета с 60 въпроса и после "кръстосахме" всичко, което ни хрумна.)

Вече не помня дали се водех ръководител на проекта или на изследването, но другият ръководител взе хонорар от 200 лева за цялата работа, а аз - 90.

С част от тези 90 лева, с които Сорос ме купи, се уредих с прахосмукачка - Daewoo, 1400 вата. Зелена. Съдбата на останалата част от парите ми се губи - в онези бедни години най-вероятно са били безсрамно изядени.

Прахосмукачката отдавна не смуче добре, но упорито не я сменям - нали ми е от Сорос!

Станеш ли веднъж соросоид - то е завинаги. И рано или късно излиза наяве. Тази вечер се погледнах в огледалото и забелязах, че с възрастта прогресивно заприличвам на Джордж Сорос. Прилагам снимка.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Българският Гуантанамо", медийната (и блогърска) тишина

След Руслан Трад и аз публикувам в блога си филма на Иван Кулеков за дома за негегални бежанци и имигранти в Бусманци, сполучливо наречен от него "български Гуантанамо". Може да го видите и в моя скромен Неуютен блог (ако четете през RSS, предполагам, че няма да го видите, но в блога ми проблем няма). Пускам три откъса от Шоуто на Слави, излъчено на пети януари. Първо е самият филм:

Второ, разговорите в студиото преди и след излъчването на филма (записала съм ги заедно, един след друг).

Предпочетох този вариант, вместо да използвам видеотата от YouTube, постнати в блога на Руслан Трад, защото там я няма втората част от разговора в студиото (след филма), която дава повече информация от първата.

Надявах се след излъчването на предаването по БТВ да се вдигне шум - дори и не толкова голям, колкото покрай филма на BBC за дома в Могилино (въпреки че какво пречи на граждански активните български майки да защитават не само българските деца в беда, а и чуждите, които нищо не са направили, за да прекарват детството си в концлагер).

Тишината, която последва след филма обаче е оглушително плашеща. Освен Руслан Трад, и кратка статия в Afera.bg и реакция във форум на анархисти,  комай нищо не намерих в интернет. Нито в медии, нито в лични блогове. Не казвам нищо по адрес на няколкото блогъри (те си знаят кои са), които са съпричастни към темата, но просто са нямали време, възможност или вдъхновение да напишат нещо тези дни. Тоталната липса на реакция не е тяхна вина, а свидетелства за много дълбок проблем - липса на чувствителност по отношение на нарушаването на основни човешки права на част от хората, които живеят в България. Включително и на най-основното човешко право - правото на живот.

Може би щях да отдам всичко това на случайност, ако не беше и друг случай. Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията приключихме проект за имиграцията в България. Някои от оценките ни на интеграционните практики в България бяха доста критични, не сме ги спестявали. Беше изработено и медийно съобщение, което да представи резултатите от проекта. Заглавието му беше: "Какво (не) знаем за имигрантите". Неутрално заглавие, както виждате. Разбира се, медиите са свободни да използват това, което им е изпратено, както намерят за добре - стига, разбира се, да не изопачават информацията.

Какво обаче се получи. Медийното ни съобщение беше публикувано от една информационна агенция и оттам - дословно препечатано на две-три други места. Текстът като цяло си е нашият (не съм сравнявала в детайли), но заглавието, о, заглавието! Когато го видях, известно време гледах много "умно" и се чудех как да реагирам. Заглавието гласеше, дословно, следното: "ЦИД: Българската гледна точка към миграцията се доближава до европейската".

Моля???

Да, вярно е, че има подобно изречение в текста. Но то е в съвсем друг контекст - че понеже България вече е членка на ЕС, позицията й по отношение на имиграцията неизбежно се променя. Но като се извади от контекста, се получава, че, видите ли, тук сме станали големите европейци, що се отнася до миграция. Добре поне, че после текстът опровергава заглавието. Но много хора ще видят само заглавието и много по-малко ще прочетат статията... А от нея става ясно, че говорим и за "медийно затъмнение" по отношение на имиграцията в България. Парадоксално, самият начин, по който се разпространява новината, потвърждава тази теза. Може би това е бил единственият начин информацията за проекта ни изобщо да види бял (медиен) свят.

Да се учудвам ли тогава от гробното мълчание, което последва след филма на Иван Кулеков за дома в Бусманци?

И все пак, колкото и да ви е все едно, не забравяйте предупреждението, което Валерия Иларева отправя във филма - ако позволяваме такива неща да се случват с чужди граждани, един ден те могат да започнат да се случват и на нас...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Помощ! Хартия!

Най-сериозно предлагам: Европейският съюз да забрани използването на хартия за административни нужди, като подписите и печатите се заменят с електронни аналози. Реализирането на предложението ми ще доведе до спасяването на безброй гори от изсичане, по-малко канцерогенни вещества (основно тонер) в околната среда, повече пари, които да се използват там, където наистина има нужда от тях. А хартията нека се използва за достойни за душата неща като книги, вестници, списания, брошури, снимки, тетрадки, тефтерчета, скицници, гланцови блокчета, плакати (но броят на предизборните драстично да се намали), тапети, такива работи.

Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.

Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".

Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.

Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.

Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.

Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:

- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":

Ялъмов смята, че най-сигурното доказателство за работещо е-правителство е, когато администрацията престане да иска от хората и бизнеса документи, които вече са издадени от нея. Има много удостоверения (за раждане, за съдимост, за липса на неплатени данъци, за актуално състояние на фирми и т.н.), които се изискват при кандидатстване. Обикновено тези удостоверения имат срок на валидност - три или шест месеца. "Хората и фирмите трошат маса пари да ги вадят на хартия. Правилото трябва да е, че щом веднъж са били издадени, те би трябвало по служебен път да се набавят от администрацията, вместо хората да се принуждавани да ги вадят всеки път", коментира Ялъмов.

Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.

Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Две в едно

Напоследък не успявам да поддържам блога си редовно, въпреки че съм написала един пост наполовина и имам идеи за още няколко. Основната причина е, че от първи октомври вече работя в ЦИД на пълен ден. По първоначални планове, идеята беше от октомври да почна на трудов договор, (преди някоя и друга седмица си взех трудовата книжка от ЮЗУ),а до края на годината, живот и здраве, ако има достатъчно работа, да мина и на пълен ден. И - съответно - на пълна заплата. Работата се оказа предостатъчно, пък и аз изглежда да се справям с по-голямата част от нея. Може би защото ми дават да я върша, вместо да гласуват дали мога или не мога да я върша.

Наред с по-скоро административната работа по проекти, направих анкетна карта (не без обсъждания с експерти, разбира се), редактирах друга, редактирах сценарий за фокус групи, бях на семинар, свързан с анализи на разни IT проблематики и смятам да поостана да кръжа около него... и това са само част от нещата. А част от това, което предстои в близко време, е - анализи с помощта на SPSS, провеждане на интервюта и фокус-групи, после анализ и на тях... Като по-далечна перспектива - евентуално и много желано - изследване на гражданския активизъм. Текущо - разбира се - проекти - и български, но най-вече европейски...

Ще мине известно време, за да приспособя всекидневието си към новия ритъм на живот. Отчасти ми липсва свободното време, което имах като преподавател. Това се компенсира от възможността да не ставам много рано, да отивам на работа към десет. С съответно се и прибирам по-късно, но това е въпрос на личен избор. Желанието ми да се наспивам и да не се бутам в транспорта през пиковите часове е по-силно от желанието да се прибирам раничко. Уточнявам, че на новото ми работно място подобен режим не е изключение. Има хора, които идват по-рано и си тръгват по-рано и такива, които идват по-късно. Важното е колко работа вършиш.

Е, липсва ми следобедното шляене. Но за мен по-важно от свободното време е да бъда на място, където трудът ми се цени. А постепенно ще се науча да смествам в остатъка от времето си нещата, които обичам да правя. Сред тях и блогърстването.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Призвание?

"Когато млади учени дойдат да искат съвет по повод на хабилитацията, отговорността е непоносимо тежка. (...) трябва да бъде проведен изпит на съвестта: Вярвате ли, че ще понесете година след година, посредственост след посредственост да се издига над Вас, без вътрешно да се ожесточите и да се погубите. Тогава човек винаги получава саморазбиращия се отговор: разбира се, аз живея само за моето „призвание“. Но лично аз познавам много малко такива хора, които са могли да изтърпят всичко това, без да пострадат вътрешно."

Макс Вебер, „Науката като призвание“, превод: Румен Даскалов

В друга своя книга, „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вебер проследява как от решението на Мартин Лутер да преведе библейската дума за „призвание“ (на немски Berufung) като професия (Beruf) се стига до това, че модерният човек смята за естествено, че призванието му е именно в професията.

Когато бях на четири или пет годинки, гледах един филм за Леонардо да Винчи и реших, че искам да стана художник-скулптор, когато порасна. После исках да стана пианистка. В пубертета пък исках да ставам психолог. В гимназията у мен се оформи твърдото решение да се посветя на философията. Студентските ми години бяха изключително щастливи, защото учех точно това, за което съм мечтала. А когато на едно упражнение по Немска класическа философия в трети курс покойният вече проф. Иван Стефанов ми даде задачата да представя част от „Критика на практическия разум“ на Кант пред състудентите си, напълно се убедих, че това, което най-много искам да бъда, е университетски преподавател. Убеждението ми се затвърди по време на педагогическата ми практика в Софийската математическа гимназия. В момента, в който застанах пред учениците, разбрах, че никога никоя професия няма да ми харесва повече от това да преподавам, в никое поприще няма да се чувствам повече „при себе си“. Междувременно, от четвърти курс започнах да се увличам по социологията.

Когато завърших следването си, се отвори възможност да преподавам социология в ЮЗУ. Започнах с огромно желание, бях истински щастлива. Постепенно стигнах до извода, че не мога едновременно да се занимавам и с философия, и със социология. Жертвах философията с много болка, но тя беше компенсирана от щастието да преподавам социология. Спомням си, че доц. Таня Коцева се смееше: „Всички искат да излизат във ваканция, само Светла не иска“.

Днес, след 11 години работа в Югозападен университет, подавам предизвестие за напускане.

Голямата новина е, че от 15 юни съм на работа в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. Засега, на половин капацитети половин заплата (за което получавам горе-долу толкова, колкото в ЮЗУ за пълен щат). Имаше обявена позиция за работа, аз кандидатствах, подадох документи (мотивационно писмо, автобиография, мои текстове на английски и български), явих се на интервю на връх Разпети петък. След известно време научих, че от много кандидати, подали документи за тази позиция, трима продължаваме на втори кръг. Бях повикана на второ интервю и ето ме – изследовател в ЦИД.

Ако бях достатъчно цинична, нямаше да напускам. След като така и така не ми дадоха часове, щях да съм практически свободна. Можех да се сниша, да си работя кротичко в ЦИД и да си взимам парите и от ЮЗУ, да ходя на катедри, когато се налага и поне за една година да си получавам заплатата. С две заплати щях много добре да си живея. Само дето не съм такъв човек.

Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна, защото исках да видя докъде могат да стигнат колегите ми от катедрата. Трябва да призная, че шоуто си струваше. Особено когато включиха тежката артилерия – ректора, който на последното катедрено заседание (извън протокола) направи всичко, което му беше по силите, за да ме смаже, а после катедрата гласува, че не съм добър професионалист, че не мога да преподавам количествени и качествени методи в социологията и че изобщо няма да ме допуснат да преподавам следващата учебна година. Нищо, че не е законно. Нищо, че има институционализирани процедури за установяване на професионализма (атестации, отдел по качеството и т.н.). И нищо, че самите те не са специалисти по количествени и качествени методи (освен асистента, който, естествено, е заинтересован). Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир, защото вече работех в ЦИД. Защото в обявената позиция за работа в ЦИД имаше изискване кандидатите да разбират от емпирични методи в социологията, както и от SPSS. Как мислите, разбирам ли нещо от SPSS, или съм ги излъгала? Разбирам ли нещо от количествени и качествени методи в социологията, ако съм назначена на място, където ще ми се налага да ги прилагам? Ако не разбирам, просто ще ме отгърмят, и толкова. Но и през ум няма да им мине да гласуват дали разбирам, или не, преди дори да ми дадат възможност да покажа уменията си.

За тези от вас, които сте запознати със ставащото в Югозападен университет, напускането ми едва ли е изненада. Най-малко пък за студентите. Искам обаче да подчертая, че взех това безспорно трудно решение не заради натиска, на който съм подложена. Оказа се, че имам здрави нерви и нося на психически тормоз. Реших да напусна поради невъзможността да преподавам качествено (това, че ми беше отнета възможността да преподавам изобщо, се случи, след като бях взела решението си).

Първо, посредством много и разнообразни методи за практическо обезсмисляне на работата ми и сриване на усилията ми – поставяне на изисквания пред студентите, които изцяло заобикалят упражненията, лъжи и клевети за това какво и как преподавам, титуляри, които не ми говорят, а после се оплакват, че „не общувам“ с тях, титуляри, с които сме се разбрали да преподавам по един начин, а после публично ме обвиняват, че не съм преподавала, както искат, задължението да преподавам дисциплини, по които не съм компетентна и т.н. и т.н.

Втората и по-важна причина за невъзможността ми за качествено преподаване (дори и да допуснем, че ми дадат часове) е цялостната ситуация с обучението по социология в ЮЗУ, която е трагична. Защото основният приоритет не е „какво образование да дадем на студентите, за да бъдат добри специалисти“, а „който има власт, се урежда с повече часове“. Само така може да се обясни как История на социологията се изучава в обем 6 (шест) часа лекции на седмица (!) плюс два упражнения (общо осем!) в продължение на една учебна година (а в четвърти курс се налага да обяснявам на студентите какво и защо пише в „Протестантската етика“, защото те си нямат и понятие, да не говорим, че неща като феноменология или са им абсолютно непонятни, но пък са знаят за Платон, Аристотел и Макиавели). За сравнение, дисциплините на Боряна Димитрова (Количествени методи, Качествени методи, SPSS) бяха съкратени до 1 (един) час седмично (и два упражнения, защото асистентът е лоялен към ръководството, как да го оставим без часове). Вярно, Боряна успя да се пребори и да постигне промяна на учебния план и да върне стария обем на дисциплините, но това не променя принципа.

Но за образованието по социология в ЮЗУ тепърва ще пиша в отделен пост (или поредица от постове). Сега исках само да обясня защо след 10 години преподаване стигнах до здравословния извод, че всяко мое усилие да постигна нещо в професията ще бъде безпощадно смазвано и че няма да бъда унищожена само ако влагам минимума от себе си. Всъщност, първоначалните ми устрем и щастие да преподавам бяха сринати още преди доста години, когато бях заставена по изключително унизителен начин да подпиша книжката на един студент, който не беше изпълнил критериите за подпис, и аз се огънах (днес с този вече бивш студент сме приятели, но това няма никакво значение, аз не обвинявам него за случилото се). Давам си сметка, че от онзи момент насетне престанах да влагам в преподаването всичко от себе си, защото как да даваш всичко от себе си, щом не е възможно да доведеш нещата докрай, щом ще убедиш едни студенти да следват правилата, а някои ще успяват да ги заобиколят. Впоследствие имаше и други аналогични случаи, макар и не от такъв мащаб, но тях понесох по-лесно – веднъж пречупят ли те...

Разказвам това, за да се извиня на студентите си. Знам, че през последните четири-пет години можех да ви преподавам по-добре, знам, че социологическата ви култура пострада не на последно място поради моето чувство за самосъхранение. Толкова много обичах работата си и бях толкова чувствителна по отношение на несправедливостите, че ми се случи нещо, добре описано от психолозите – прегорях. Съжалявам, наистина съжалявам. Предполагам, че повечето от вас не ми се сърдят, но въпреки това – извинявайте.

И все пак. Държа да подчертая, че отиването ми в ЦИД не е бягство, а осъзната трансформация. През последните две години се занимавах доста с различни граждански активности – и борбите в университета срещу различни форми на корупция в образователната система, и преди това ангажимента към каузата за защита на децата с увреждания в България, и други. Понякога активността ми водеше до истински резултати – появата на Крис Дюзошоа, падането на Воденичаров... Центърът за изследване на демокрацията е неправителствена организация, в която академичната експертност се съчетава с граждански ангажимент – и то в области като корупция, образование, дискриминация и други, които са ми близки на сърцето. Към други възможности за работа се отнесох несериозно, защото ЦИД беше мястото, където исках да отида, бях убедена, че работата в ЦИД е подходяща за мен. Дали аз съм подходяща за нея, предстои да докажа.

За един месец работа в ЦИД мога да твърдя, че определено ми харесва. Има много нови неща, които предстои да научавам, но след 11 години в държавен университет се чувствам като преродена в НПО с малък екип, където хората са добронамерени, не се занимават с интриги и работят здраво, защото от това им зависи хлябът. И – не на последно място – държат се нормално и могат да правят разлика между солидарност и корупция.

Дали това е новото ми призвание? Или "истинското" ми призвание? Не знам. Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога. След като се опарих, вече подхождам по-предпазливо. И се питам – дали е задължително призванието на човек да бъде точно професията? Не може ли призванието да е, примерно, в някакъв талант, или в силата да отстояваш каузи и да съхраниш човешкия си облик, или в способността да обичаш, или в нещо друго? Или може би призвание няма? Или аз нямам призвание? Или призванието ми е цял живот да се търся, да бъда винаги „между“, да не мога да улегна в определена идентичност?

Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването. Не знам, ще видим. Ала след досегашния ми опит с академичните среди в България съм сигурна, че за един дълъг период от време, ако не и за изобщо, няма да искам и да чуя за щатна работа в университет. Нито пък в каквато и да е държавна институция. Сигурна съм, че един ден пак ще преподавам. Но – на хонорар, защото държа на независимостта си.

Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора.
На членовете на катедра „Социология“ на ЮЗУ и техните анонимни и неанонимни приятели и помагачи. Не си правете труда да се опитвате да ме компрометирате пред сегашните ми работодатели и колеги. ЦИД не е Югозападен университет и клевети не минават. Освен това, там много добре знаят за ситуацията ми в ЮЗУ, свалянето на Воденичаров и т.н. още преди да постъпя на работа при тях, и то не от мен (в ерата на информацията, ако възнамеряваш да наемеш някого на работа, нормално е да потърсиш за него информация и в интернет). Знаят и за блога ми. Тъй че е излишно да опитвате. Сега ви се отваря възможност да инвестирате цялата си натрупана енергия в нещо по-полезно от омразата и интригите.

На колегите ми „бойни другари“ от ЮЗУ. Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през този труден период беше, че срещнах приятели като вас. Ако не беше общата ни кауза, в най-добрия случай щях да знам, че съществувате, но нямаше да имам и понятие какви прекрасни, смели и принципни хора сте. Аз се спасих, а вие оставате. Ще продължавам да допринасям, с каквото мога, обещавам. Вярвам ви, когато ми казвате, че в този университет не винаги ще е така, че един ден нещата ще се променят, че ще може да се диша спокойно. Но имаме само един живот (поне доколкото ми е известно) и правото да се опитаме да го изживеем по най-добрия възможен начин за нас. Възхищавам ви се, много ще ми липсвате.

На всички блогъри, граждани, журналисти, които подкрепиха и продължават да подкрепят каузата за законност в ЮЗУ. Благодаря ви, без вас нищо нямаше да е същото.

Последно, но най-важно - на студентите ми. Мъчно ми е за вас, но виждате, че дори да бях останала, или нямаше да ви преподавам, или преподаването ми щеше да бъде саботирано по всякакви начини. Знам, че повечето от вас ме разбират, и благодаря. Едно от най-важните неща, които ми помогнаха да издържа през последните година и половина, беше вашата подкрепа. Никога няма да я забравя. Не се разделяме. За щастие има информационни технологии, с много от вас сме вече заедно във Facebook, ако ти още не си, защо не се присъединиш към нас? Имате ми и мейла, ако сте в София или имате път към София, с радост ще се видим. Ако имате въпрос, знаете, че винаги съм на линия.

***

Дълъг и емоционален пост стана, може би и малко хаотичен. Нормално е, когато човек напуска работата, на която е посветил 11 години от живота си, да бъде изпълнен с разнообразни мисли и чувства. Не съжалявам за това, което ми се случи през последната година и половина, защото то ми помогна да разбера, че съм много по-силна (и като характер, и като психика, и като организъм), отколкото съм предполагала. Защото се оказа, че мога да постигна повече, отколкото съм си представяла. Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс :-). Защото срещнах прекрасни хора - и в университета, и чрез блога ми. Защото видях как студентите съзряха пред очите ми.

Защото останах човек.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог